Уилям Уортън
Татко (2)

Глава 2

Беше точно след Нова година и за коледната ваканция бяхме отишли в „Мулен“.

Това е стара воденица, която бяхме купили и ремонтирали преди десетина години. Близо е до френско село на име Морван. През лятото и другите училищни ваканции винаги отиваме там.

Излизам да рисувам, тъй като времето е необичайно меко за тази част на Франция. Чувствам се непохватен с трите чифта чорапи и с ръкавици, но светлината беше подходяща за рисуване. Има нещо особено в един пейзаж, рисуван през студен зимен ден. Цветовете са по-омекотени, по-приглушени, формите — много по-отчетливи.

Запътил съм се към гората, където Били построи хижата си. Оттам се разкрива чудесен изглед към нашето село и хълмовете зад него. Отляво се издигат две високи тополи, а отдясно пътят лъкатуши под клонести липи. Работя върху хоризонтална композиция на платно с размери около шейсет на деветдесет сантиметра.

Времето е достатъчно меко, за да не сгъстява боите, но ми става студено. Опаковам нещата и си тръгвам обратно с мисълта за чаша греяно вино. Кутията с боите и прикрепеното към нея платно са на гърба ми. Мотая се мързеливо — преструвам се, че влизам в собствената си картина, когато виждам Джаки, най-малкият ни син, да тича нагоре по пътя към мен. В ръката му се развява къс синя хартия.

Дори от разстояние разбирам, че ми носи телеграма. Французите предават съобщенията си така, че обикновено са трудни за разбиране. Достатъчно старомоден съм, за да изтръпна при вида на една телеграма — нещо необичайно тук, в дълбоката провинция. Чувствах се уязвим, беззащитен и неподготвен.

Смъквам кутията на земята. Джаки е с ботушки и яке с качулка. Изтичал е навън, без да го закопчае.

— Татко! Мама каза да ти донеса това.

Подава ми телеграмата. Прегръщам го и закопчавам якето му. Не ми се иска да отварям проклетия лист хартия.

Джаки не поглежда картината ми. Нито едно от нашите деца не се интересува от работата ми. Все едно, че работя за Ай Би Ем. Това е работата на татко: слага си дървена кутия на гърба, излиза и рисува за пари.

Вдигам кутията си и двамата тръгваме към къщи. Земята е втърдена, но без лед. Отварям телеграмата; от сестра ми е.

МАМА ПОЛУЧИ ТЕЖЪК ИНФАРКТ СТОП

МОЖЕШ ЛИ ДА ДОЙДЕШ СТОП

ОБИЧ ДЖОАН

Потресен съм. Никога не съм вярвал, че майка ми може да бъде сломена.

Когато се връщаме във воденицата, показвам телеграмата на Врон. Сядам на масата, но не съм гладен. Очевидно е, че трябва да отида. Джоан не се паникьосва лесно. Щом тя казва, че нещата са сериозни, значи е така.

Започвам да опаковам багажа си с помощта на Врон. Тя винаги излъчва спокойствие и увереност и определено внася самообладание и разум в семейството ни. Все още не мога да повярвам в това, което върша. Напускам цялата тази тиха красота. За един ден ще бъда в Лос Анджелис, в Палм, на сляпата уличка, където живееха родителите ми. Правя опити да се успокоя, опитвам се да не изплаша Джаки. Казвам му, че баба му е болна и трябва да отида да я видя. Едно осемгодишно дете трудно може да разбере какво означава това. Той няма представа колко време ще отсъствам — както всъщност и аз.

Врон ме закарва до гарата, за да взема влака за Париж, а оттам успявам да хвана директния полет на „Еър Франс“ за Лос Анджелис. Плащам осемстотин и петдесет долара за екскурзионен билет за период от двайсет и един до четирийсет и пет дни. Хубава екскурзия, няма що! Но цената е значително по-ниска от тази на редовния билет.

* * *

Бях изпратил телеграма от Париж с номера на полета си и когато слязох от самолета, Джоан и съпругът й Марио ме чакаха.

Натикахме багажа в техния микробус фолксваген: те винаги карат големи коли — имат пет деца. Потегляме и Джоан започва да ми разказва какво се е случило.

Отива да посети татко и мама, но не ги намира вкъщи. Използва възможността да пусне прахосмукачка и да измие един-два прозореца. После започва да се безпокои. Предположила, че сигурно пазаруват, напоследък те рядко излизали с друга цел — но едно пазаруване не би могло да продължи толкова дълго.

Отива с колата си до местния супермаркет и ги намира в алеята пред него. Мама седи на пейка близо до „Лъки Маркет“ с побеляло лице. Татко, напълно объркан и отказващ да повярва в това, което става, безцелно опакова и разопакова направените покупки в багажника на колата.

Лицето на мама изплашва Джоан. Закарва ги вкъщи с тяхната кола, като оставя нейната на паркинга. Вече у дома, оставя татко да прибира покупките и веднага откарва мама — въпреки протестите й — в Перпечуъл Хоспитъл. Мама е хипохондричка и обича около нея да се въртят лекари, но мрази болниците.

В болницата веднага установяват, че има сърдечна криза. Вкарват я незабавно в интензивното, включват я към апаратура за дозиране на лекарствени средства, слагат й интравенозни системи, кислородна маска, дават й транквилизатори и антиагреганти.

Още през първата нощ в болницата тя получава масиран инфаркт. Ако един инфаркт е неизбежен, отделението за интензивна терапия е най-доброто възможно място за него. Съобщават на Джоан, че състоянието на мама е тежко — едва ли щяла да оживее, ако не била в болницата. Резултатите от последните изследвания още не са известни, но в болницата са сигурни, че сърдечната недостатъчност е резултат от увреждане на долната лява камера.

Все пак не е мъртва, но прогнозите на лекарите съвсем не са оптимистични.

Отиваме право в дома на родителите ми. Джоан ме е повикала, за да се грижа за татко. Стори ми се необяснимо по-загрижена за него, отколкото за мама. Аз изпитвам същото. Не зная защо и двамата бяхме израсли с чувството, че тя винаги може да се грижи сама за себе си. Убедени сме в това, въпреки че е безсмислено. Вероятно е само защитна реакция.

Татко ни чака пред входната врата. Сигурен съм, че е скачал на крака и е поглеждал към улицата всеки път, когато е дочувал приближаване на кола. Здрависваме се; мъжете в нашето семейство нямат навика да се прегръщат. Баща ми не плаче, но очите му са насълзени, а лицето му има жълтеникав оттенък. Нервен е, ръцете му треперят.

Настанява се на люлеещия се стол до вратата, а аз занасям чантата си в средната стая. Баща ми изглежда някак болнав и много по-слаб в сравнение с последния път, когато го видях. Трябва да е било преди две години. Всъщност не е остарял или отслабнал, но не е жизнен.

По пътя Джоан ме предупреждава да избягвам да говоря за болестта на мама, защото баща ми е изплашен до смърт.

Настаняваме се в гостната и изпиваме по чаша отвратителен гроздов сок, с който родителите ми заместват виното. Купуват го в големи дамаджани и го преливат в гарафа от оловен кристал. Според мама така е по-изискано. Всъщност питието не е толкова лошо, ако е придружено със сандвич с препечено сирене, но е адски сладко, навярно би се харесало на човек, който не обича вино; представлява нещо средно между сладолед с газирана вода и коктейл „Манхатън“.

Седим и разговаряме. Татко все още не е бил в болницата — Джоан го е излъгала, че посещенията са забранени. Ето защо, когато тръгвам за там, се промъквам през задната врата и изкарвам колата на родителите си от вътрешния двор. Тя е рамблър, модел 1966, и е навъртяла около четирийсет хиляди километра. Ето една кола на единайсет години, която има вид на току-що излязла от магазина. Държат я покрита с найлон, дори седалките са застлани с полиетилен. Има климатична инсталация и какво ли още не. Когато я караш, сякаш се озоваваш в миналото. Движи се много плавно, защото има автоматични скорости и е изключително мощна за малка кола. Татко я купи по времето, когато все още се интересуваше от автомобили, и обяви, че това е последната му кола, която ще кара след пенсионирането си. Въпреки че на времето рискува, изборът му се оказа много сполучлив. Автомобилът е страхотен, боядисан е в черно и изглежда модерен с класическата си линия.

Влизам във фоайето на болницата и симпатична жена ми обяснява как да отида до интензивното отделение.

Убеден съм, че хората никога не могат да свикнат с болниците, нито да се чувстват удобно в тях — може би само лекарите и сестрите правят изключение. Болничните заведения неизменно ни напомнят за болката и смъртта.

Но тази болница е някак по-различна, по-модерна. Коридорите са застлани с мокет и отнякъде звучи музиката на Музак. Няма ги типичните бели плочки и блестящите полирани, излъскани подове, които действат потискащо. Тук дори не мирише на болница; имам чувството, че съм попаднал в луксозен хотел. Когато влизам в асансьора, разнася се мелодичен звън; на всеки етаж звучи Музак — една и съща успокоителна музика, която се носи без прекъсване отвсякъде.

Следвайки указанията, лесно намирам интензивното отделение. Представям се на дежурната сестра и искам разрешение да видя майка си. Обясняват ми, че е много зле и не бива да бъде обезпокоявана. Казвам им, че съм дошъл чак от Париж. След кратко съвещание сестрите се съгласяват да ме пуснат, като ме предупреждават да говоря колкото е възможно по-малко.

Вървя тихо по коридора, от двете страни на който има стаи без врати. Всички пациенти са на системи, повечето от тях са в безсъзнание. Това действително е последната спирка преди гроба, съвременна версия на „дома за умиращи“ на индианците.

Не зная какво да очаквам; дори и без да са получили инфаркт, хората се променят страхотно за две години. Неизбежно изпитвам шок, когато видя човек на тази възраст след известно време. Зная, че всички се променяме — децата, Врон, аз, но се виждаме непрестанно, така че не забелязваме промяната.

Надниквам в една от стаичките и виждам мама. От детството си не съм я виждал на легло. На осемнайсетгодишна възраст напуснах дома си и постъпих в армията; мисля, че никога преди това не съм влизал в спалнята на родителите си, поне откакто навърших десет години. И ето, че сега я виждам, просната в леглото, от носа й се подава тръбичката на кислородната маска, наоколо светят екрани на монитори, стойки за интравенозни системи, катетри. Компютър над главата й показва на екрана си линията на кардиограмата й, а малка червена точка отчита пулса й. Мама изглежда като катастрофирал астронавт.

Очите й са затворени, лицето й е с цвят на пръст.

Странно е това мамино лице. То носи отпечатъка на всички минали преживявания: по-голямата част от тях — неприятни. Виждам суровите линии на подозрението, вдълбаните линии на недоволство и безконечни оплаквания. Те са незаличимо врязани и ясни — дори и когато лицето й е отпуснато. В същото време тя има някакво странно младежко излъчване. Косата й все още е черна, твърда и гъста, толкова различна от тази на татко. Лицето й е гладко, все още с меката сатенена мекота на много по-млада жена, посивели кичури има само над ушите й.

Мама се гримира дискретно, както подобава на една седемдесетгодишна жена. Винаги е изглеждала по-млада за възрастта си. Гледам я сега: много болна, може би умираща — и все пак дори и в този момент не изглежда на повече от петдесет и пет години.

Сядам на стола и наблюдавам мониторите, които се опитват да ми кажат какво става. Знам, че са свързани с монитори в главната стая на сестрите. Питам се какво ли ще ги накара да се втурнат тук.

Следя пулса й: варира от осемдесет и седем до осемдесет и три и отново нагоре до деветдесет и две. Досега не знаех, че пулсът може да бъде толкова непостоянен. Възможно ли е това да се дължи на състоянието й?

Вторачвам се в екрана и повече или по-малко — вътре в себе си. По някое време чувам гласа й.

— Дошъл си все пак. Трябва да съм наистина много болна.

Това е мама: първо обвинение, съмнение, дали ще дойда, после — самосъжаление. Навеждам се и я целувам по бузата.

— Не си чак толкова болна, мамо. Всъщност дойдох за нещо съвсем друго.

Колко глупаво! Майка ми може и да е полумъртва вече, но дори и сега не бих могъл да я преметна така лесно. Трудно може да се излъже човек, който се отнася с подозрение дори и към напълно ясните и сигурни факти.

— Не лъжи, Джаки.

Затваря очи и бавно, може би за стотен път разказва за преживения инфаркт. Би трябвало да пише сценарии за сълзливи мелодрами. Можеше да драматизира дори и най-незначителното събитие като, разбира се, за себе си определяше страхотни главни роли.

— Баща ти не знаеше какво да прави… Само волята ми ме държеше в съзнание, непрекъснато повтарях, че имам стомашна атака. Молех се на Света Джуд — покровител на неизлечимо болните, когато Джоан дойде точно навреме и спаси живота ми.

Признава с неохота значението на навременното появяване на Джоан — и почти веднага я лишава от това признание: Маккартови, нейното семейство, винаги се справят в критични ситуации, докато Тремънс бързо се предават. Слава Богу, че във вените на Джоан тече достатъчно добра кръв от Маккарти.

Следва нов сценарий на тема „Какво ми казаха лекарите“. Ако те наистина говореха толкова надълго и нашироко с нея, както тя твърди, сигурно нямаше да й остане време за сън, нито пък те щяха да могат да си вършат работата в болницата.

Всички те са толкова впечатлени от вътрешната й сила: имала волята на наполовина по-млад от нея човек. Майка ми вероятно приема това твърдение като обида — никой, макар и наполовина по-млад от нея, не може да има нейната воля.

Но си признава, че е изплашена.

Следващата стъпка е режисурата:

„Не споменавай нищо на баща си за инфаркта! Кажи му само, че имам някаква женска болест.“

„Той ще се сети, че имах хистеректомия. Просто му кажи, че отново имам проблеми.“

Тази идея й харесва.

„Каквото и да му кажеш, Джаки, в никакъв случай не споменавай думата «рак»: тя го плаши до смърт.“

Не ми е ясно какво общо има ракът с цялата история, но се съгласявам с кимване. Ще говоря с Джоан и ще решим какво да правим с татко. Нямаше начин да държим дълго в тайна инфаркта й. Има съществена разлика между един инфаркт и хистеректомия. След инфаркт дори и човек да остане жив, той автоматично се превръща в сърдечно болен за цял живот.

Няма никакъв смисъл да изтъквам сега това на мама. Оставам още малко и я наблюдавам: от време на време идва в съзнание, мята се неспокойно. Случайно прекъсва връзката с един от мониторите — веднага в стаята се втурват три сестри. Божичко, колко са бързи!

Майка ми е изключително активен човек дори и в съня си — нервна е и прави резки движения. Сестрите ми казват, че изтръгва кабела на монитора за четвърти път. Този път само дето не го заковават към ръката й: прикрепят го с лейкопласт от лакътя до китката. Тръбичката за системата също създава проблеми.

Тръгвам си. Не съм в състояние да заплача. Твърде съм обезпокоен и напрегнат. Майка ми напомняше старо, ударено от мълния дърво, повалено на пътеката.

 

 

Върнах се вкъщи решен да надяна маската на най-голям веселяк: в нашето семейство аз съм шутът, комедиантът, клоунът.

Знам какво се очаква от мен: човек се вживява в роля като тази. Оставям бащината си кола в горната част на уличката и се прибирам пеша. Обикновено я паркирам в алеята пред къщи или във вътрешния двор. Татко ме посреща на вратата.

— Къде е колата, Джони?

— Татко, бях в болницата. Когато отидох там, майка беше опаковала нещата, готова за тръгване. Докторът й е казал, че трябва да си почине добре, така че сега е на път към Палм Спрингс. Дадох й колата и се върнах с автобус.

Жестоко е — татко вярва на всичко. Радва се, че майка е добре, но е смаян от това, че е отишла в Палм Спрингс без него. Джоан минава покрай мен и поглежда към улицата.

— Джак, ти си невъзможен! Колата е само на няколко метра оттук. Не му обръщай внимание, татко, той е смахнат.

Справяме се някак с положението. Имам нужда от време да дойда на себе си.

Телевизорът работи и аз се намествам в маминото кресло. Гледат мач между „Ейнджълс“ и „Оукланд“. Разбира се, печели „Оукланд“. Татко осъзнава, че съм бил в болницата, и се опитва да прикрие раздразнението си.

— Как ти изглежда тя, Джони? Добре ли е според теб?

И веднага добави:

— Кога ще се върне вкъщи?

— Вече е добре, но ще трябва да постои малко в болницата. Изпраща ти поздрави и много целувки.

Не пита какво й е. Като че ли не иска да знае. Поглеждам към дивана, където седи Джоан: тя слага пръст на устните си.

Гледам мълчаливо телевизия: „Оукланд“ води с пет точки.

Сестра ми става, посочва първата от спалните отзад и излиза.

Джоан ме чака. Давам вид, че отивам в тоалетната, и излизам от стаята. Марио и татко не ме и поглеждат. Влизам и тихо затварям вратата зад себе си. Джоан се е изтегнала на леглото, аз сядам на пода.

Като деца двамата с нея живеехме в свой измислен свят, борейки се с това, което се нарича ограниченост. Ограниченият човек винаги подозира всичко необикновено, непознато, нетрадиционно, а една от основните му максими е щом нещо не е практично, значи то не е добро.

Джоан има пет деца. Тя е родена да бъде майка, една от невероятните жени, които действително играят с децата си. И не само когато са малки, но през цялото време. Има двайсет и четири годишен син, завършил с отличие Йелския университет — а тя все още играе с него. Човек може да ги завари в двора да се забавляват с топчета или да стрелят с въздушна пушка.

В подобни случаи мама я нарича „глупи“: „Погледнете я само тази глупи как играе на пода с големите деца.“

Според мен в речника на мама „глупи“ е съкратена форма на „глупачка“. Никога не съм я питал. Но винаги, когато някой направи нещо, с което тя не е съгласна, то той или тя автоматично се класифицира като „глупи“. Произнасянето на това странно съкращение винаги се придружава с презрително изсумтяване. Джоан е „глупи“ (презрително изсумтяване), защото играе с децата си. „Те никога няма да имат и капка уважение към нея. Мили Боже, те ще я възприемат само като още едно дете!“

Двамата с Джоан все още играем заедно. На петдесет и две години съм, а тя е вече в края на четирийсетте, но ние играем всеки път, когато се съберем. Нашата игра е основана на дълбоко взаимно доверие и вътрешна близост. Нима може да се играе на криеница, ако този, който жуми, надзърта между пръстите си? Възможно ли е човек да се отпусне и да изпита удоволствие, когато се люлее на дъска с някого, ако му няма доверие?

— Как ти изглежда мама, Джак?

Смее се, когато й предавам мамината версия за случилото се. Признавам, че състоянието й не ми е вдъхнало особено голяма надежда.

— Лекуващият лекар казва, че трябва да изчакаме известно време, докато се установи степента на увреждане.

Замълчава.

— Безпокоя се за татко. Може да дойде у нас, но знам, че ще бъде по-добре тук, където ще си намира работа из градината и оранжерията.

Кимвам.

— Докога ще можеш да останеш тук?

— Билетът ми е за двайсет и един до четирийсет и пет дни.

— Надявам се, че това ще бъде достатъчно.

Обръща се настрана, събува обувките си.

— Джоан, не се безпокой. Ще стоя с татко. Всичко ще бъде наред. Вкъщи съм си създал славата на съпруг, отдаден на дома.

Стрелва ме с поглед.

— Сигурен ли си? Знаеш, че на практика той е едно голямо бебе.

— Повтарям, не се безпокой. Напомням ти, че той е и мой баща.

— Прекрасно.

* * *

Джоан ми обяснява традициите в този дом. Казва ми, че трябва да спазвам установения от мама ред. Оказва се, че мама е разработила нещо като график и целият им живот е един безкраен низ от правила.

— Първо, мама става рано и прави гимнастика. За нея това е най-добрата част от деня: цялата къща е на нейно разположение. Около десет часа поднася чаша кафе на татко, дава му хапчетата за кръвното, витамини и всички други лекарства. Само сутрин си позволява кафе с кофеин. Джак, предполагам знаеш, че през последните осем години татко живее с мисълта, че е в нещо като удължена отпуска и че рано или късно ще се върне на работа. Изживява всеки ден като последен от тази отпуска.

Информира ме за лекарствата, които татко взима. Някои от тях са ми познати — стреснат съм от количеството, което поглъща всеки ден. Решавам да го убедя да опита медитация и дори йога.

Аз лично поддържам кръвното си в нормални граници по този начин. Нося си апарата за кръвно налягане: когато проверявам моето, ще измервам и неговото; резерпинът, с който се тъпче ежедневно, всъщност е истинска отрова.

Джоан приключва с инструкциите си, като ме предупреждава да не пропускам „сапунените опери“. Обещавам, че ще се придържам към „дневния режим“, но мислено кроя планове как да разнообразя ежедневието на баща ми. Обичам да се меся в живота на другите. Най-много ми се иска да изтръгна татко от трите часа ежедневно стоене пред телевизора. Какво прахосничество — да живееш в Калифорния под благодатните лъчи на слънцето и да седиш с часове затворен, вперил поглед в екрана. Мили Боже, та океанът е само на десет минути оттук!

— И още нещо, Джак: татко поработва в работилницата си, но му липсва предишната координация на движенията, което го подлудява. Спомняш ли си какви златни ръце имаше — нищо не можеше да му се опре… А сега не може да поправя дори електрическата си самобръсначка.

Очите й се напълниха със сълзи и тя сведе поглед.

— Вече си мисли, че съм технически гений само защото мога да поправям самобръсначката му: да я почиствам, да сменям ножчето и прочие.

— Но ти действително си гениален механик, Джоан!

На четири години тя с лекота караше ролкови кънки, докато аз — седемгодишен, дори за секунда не можех да запазя равновесие на тези проклетии. Преди мен започна да кара велосипед на две колела. Подариха ми конструктор за Коледа и тя веднага си го присвои и започна да играе с него. Така си беше, не мога да си кривя душата.

— Опитай се да му угаждаш, Джак: помагай му, без да го караш да се чувства безпомощен. Той ще бъде добре, щом не го притесняваш.

Става от леглото, нахлузва обувките си.

— По-добре да се измъквам оттук, преди да са си помислили, че заговорничим.

 

 

Мачът по телевизията продължава. „Оукланд“ печели. Влизаме точно след страхотен удар на Роли Фингърс. Гледаме повторението.

Джоан и Марио си тръгват и аз оставам сам с татко. Не мога да си спомня кога за последен път съм бил насаме с него. Докато гледаме края на мача, прехвърлям наум казаното от Джоан. Аз съм сравнително добър домакин и готвач, но мисълта да заместя мама ме плаши.

Преди да тръгне, Джоан приготвя вечеря, така че в шест и половина отивам в кухнята, за да я стопля. Слагам прибори за двама. Татко заема обичайното си място начело на масата, а аз — моето отляво. Не сядам на маминото място откъм кухненската врата, въпреки че така ще ми е много по-удобно.

Татко ме наблюдава. Изваждам масло, сол, пипер, чинии, ножове, вилици, лъжици. Донасям топлото ядене и го пресипвам в голяма чиния в средата на масата.

— Къде се научи да готвиш, Джони?

Баща ми обикновено ме нарича Джони, много рядко Джон. Не знам на какъв принцип определя обръщението си. Мама винаги ми казва Джаки. В гимназията променях името си от Джони или Джаки на Джак. Но вкъщи не можах да се наложа. Не знам защо двамата ме наричат по различен начин. Като че ли съм различен човек за всеки от тях.

— Не съм сготвил това, татко: Джоан го сготви. Аз само го сервирах. Хайде, започвай.

Знам, че не ми вярва. Нося вечерята от кухнята, значи съм я приготвил. Според него в кухнята не се прави друго, освен да се готви. Той беше планирал тази кухня, беше монтирал умивалника, внесъл печката, хладилника, поставил шкафчетата; ремонтираше всичко, когато се налагаше. Но предназначението й е истинска мистерия за него. Готвенето за него е равнозначно на пилотирането на един от онези реактивни самолети, които беше правил в „Дъглас“ в продължение на цели двайсет години.

Наслаждаваме се на отличната вечеря, сетне отново се настаняваме пред телевизора. По време на рекламите разчиствам масата. После прехвърлям чантите си в задната спалня с изглед към градината. Отнасям там и няколко одеала. Татко ме наблюдава.

— На твое място не бих спал там, Джони — ужасно е студено и влажно. По-добре се настани тук. Оставям отоплението включено през нощта и е приятно топло.

Откровено казано, обичам да спя на студено. Къщата на родителите ми е като парник, а отгоре на това спят с електрически одеяла. Не се чувствам добре, дори и в Калифорния, ако не усещам върху себе си тежестта на юргана: лекото електрическо одеяло ме кара да се чувствам уязвим. Знам, топло е, но имам усещането, че не трябва да е така. Не мога да обясня тези неща на татко — ще го приеме като обида.

Отлично разбирам как се чувства. Страхува се. Навярно би желал да легна до него в леглото му, но, разбира се, никога не би ме помолил за това: дори и ако му го предложа, няма да се съгласи. Вероятно не е спал сам от последния път, когато мама беше в болница преди трийсет и пет години. Изпитва ужас да остане сам през нощта. Какво да правя? Не мога да го хвана за ръка, да го отведа в спалнята и да му облека пижамата като на дете.

— Хайде, татко, време е за лягане.

Неохотно става и гаси телевизора, превключва термостата едно деление по-надолу. Проверява дали всички врати и прозорци са затворени. Познавам добре навиците му. Гаси осветлението — оставя само нощната лампа в хола. Отива в спалнята си.

Решавам да спя в стаята до неговата: не мога да го оставя сам със страха му. Ще изключа отоплението и ще отворя прозореца.

Татко чука на вратата ми и я отваря точно когато си лягам.

— Джони, не мога да намеря пижамата си — не знам къде я слага майка ти.

Шляпам бос до спалнята му заедно с него. Там има дрешник и шкаф с три чекмеджета. Преглеждам чекмеджетата и веднага я откривам. Майка е определила горното чекмедже за себе си, средното е за татко, а долното е пълно с пуловери. Подавам му пижамата. Той ме гледа, като че ли съм сторил някакво чудо.

Отново си пожелаваме „лека нощ“; моли ме да не загасям нощното осветление в хола. Продължава да ми изпраща отчаяни съобщения: не иска да остане в тази стая сам. Ако бях наистина чувствителен, грижлив, изпълнен с обич син, щях да му предложа да си разменим стаите. Това двойно празно легло без мама го изпълва с ужас. Лесно е да се открие истинската причина.