Уилям Уортън
Татко (18)

Глава 18

На следващия ден татко наистина сменя различните си костюми. Гледа шоуто на Дайна Шор в костюма си за танц. Облича костюма за каране на колело или на ролкови кънки. И нещо много важно: след всяко преобличане внимателно закача дрехите си в гардероба. Влиза често в спалнята — сигурен съм, че отива да се любува на дрехите си.

Два дни по-късно настоява всички да отидем в магазина на Армията на спасението.

Видях, че често отбелязва нещо в папката си с картончета, закрепени с кламери. Точно преди да тръгнем, майка влиза в банята и той се възползва от удобния случай да ми ги покаже.

Всяко картонче е озаглавено различно; думите са вписани с печатни главни букви — над „И“ има точка. Записвал е идеите си за нови костюми. Единият се нарича „Костюм за изповядване“; друг — „Костюм за чай с кралицата“; следват „Костюм за бягане за здраве“. Има дори „Костюм за пеене, лудории и шеги“. Под заглавията следва точно описание на костюмите. Например, „Костюма за изповядване“ се състои от черна риза, черни панталони и пелерина. Към него има и допълнителна забележка: „Нещо като костюм на Дракула“. Трудно е да се разбере доколко е сериозен.

— Не бих показал тези картички на мама, татко.

— О, разбира се, Джон. Но знаеш ли, и Бес обичаше да се смее, както всеки друг. Напоследък тук има малко смях. Бедата е там, че упорито мислим за себе си като за старци, едва ли не приключили с живота. Животът ни стана скучен, без дори да забележим.

Поглежда ме, очите му светят; усмихва се.

— Прав си, татко. Но помни, че мама не е добре. Прекара два инфаркта и трябва да внимаваме.

Кима с глава и свежда поглед.

— Тук си прав, Джони. Ще внимаваме.

Прави пауза; майка идва откъм банята.

— Казвам ти, че ние ще отидем някъде.

Изправя се, като се подпира на бастуна си. Отправяме се към колата. Татко помага на майка да седне отзад. Всъщност не може да помогне кой знае колко — едва се държи, но я хваща под мишницата и й помага да седне в колата. Това, разбира се, дразни майка; мрази да се държат с нея като с инвалид. Не се меся. Сядам зад волана. Татко се настанява до мен на предната седалка.

— Надявам се, че нямаш нищо против, Бес, но искам да седя тук, за да видя дали мога да си възстановя умението да шофирам. Чудесно ще бъде; ще мога да ходя до игрището за кегли, например.

Измъква папката си с картончетата.

— Ето нещо, което съм забравил. Имам нужда от костюм за игра на кегли; от риза на черно-бяло райе и черни панталони, като служебно лице на баскетболен мач.

Пише в картончето си. Хвърлям поглед в огледалото за обратно виждане; зървам маминото лице. Не се преструва, мисли, че никой не я наблюдава; лицето й е напрегнато. Тревожна е, уплашена и объркана. Не знае какво да каже, какво да направи.

Татко се обръща към нея, като повдига коляно, както често прави напоследък. Трудно е да се свържат някои от движенията с възрастта и действителното му физическо състояние.

— Знаеш ли, Бес, и ти трябва да си вземеш няколко костюма. Нямам предвид обикновени дрехи, а истински костюми. Например перука, в магазина на тези юнаци от Армията на спасението някои наистина са хубави. И аз ще пробвам няколко. Миналият път бях твърде смутен, но сега с вас двамата ще можем добре да се посмеем.

Не поглеждам назад. Настъпва дълго мълчание. Определено трябва да говоря с доктор Коу или поне е задължително да проведа дълъг разговор с майка. Дори и да беше напълно здрава, не мисля, че би могла да се справи с новото положение.

— Добре, Джак. Ще погледна заедно с теб, но все пак не забравяй, че сме минали седемдесетте.

Сега татко се обръща и коленичи на седалката, наведен над облегалката. Явно е забравил, че човек се въздържа от някои неща, когато порасне. Може би тези негови чудати за възрастта му пози имат нещо общо с факта, че е толкова слаб; възможно е да се чувства на тринайсет или четиринайсет.

— Честна дума, Бес, ти все още ми изглеждаш като младо момиче. Никой не може дори и да си помисли, че си четирийсетгодишна. Можеш да носиш всичко, което ти хареса, и да изглеждаш великолепно. Трябва да преодолеем чувството, че сме „мухлясали“ старци и да престанем да се тревожим за това какво щели да си помислят хората. Дявол го взел, досега не съм видял нито един млад човек да дойде и да попита нас какво да сложи на гърба си!

И двамата сме шокирани. Не толкова от казаното, нито от убедеността и младежкия жар в гласа му, а от това, че каза „дявол“! Хвърлям поглед в огледалото. Мама сега изглежда добре. Комплиментът от устата на един мъж, който никога не прави комплименти, я беше довършил. В очите й имаше сълзи. Чувствам, че мястото ми не е с тях в този момент. Доколкото знам, през последните четирийсет години татко не беше използвал онази светотатствена дума освен описателно. Но сега той като че ли не осъзнава, че е казал нещо различно.

Майка решава да се справи с това негово „Бес“. Може би си мисли, че сега е подходящият момент.

— Джак, защо не ме наричаш отново Бет? Знаеш колко много мразя това „Бес“. Не разбирам какво става; наричаше ме Бет, откакто дойдохме в Калифорния, а сега изведнъж преминаваш на Бес.

Последва дълга тишина. Татко продължава да седи на колене; карам по булевард „Сепулведа“ към Олимпик.

— Е, добре, нека да е Бет. Но аз се ожених за теб като Бес и винаги съм харесвал това име. Име, което човек не чува често, силно име — като тебе. Всеки път, когато те нарека Бет, изпитвам страх, че някой друг може да отговори.

Хвърлям крадешком поглед в огледалото. Срещам погледа на майка. В очите й чета най-различни чувства. Те говорят, че е изплашена, объркана и пита какво да прави. Този израз! Татко невъзмутимо продължава:

— Но Бес, ако ти искаш да бъдеш Бет, добре. Няма да забравя. Аз ще те наричам Бет, но ти ще ме наричаш Джейк. Ей, това ми харесва! Звучи ми така, като че ли сме гангстери от времето на сухия режим или пласьори на наркотици. Голям смях ще падне! Ние сме Бет и Джейк. Имам точно толкова право да бъда наричан Джейк, колкото всеки друг. Може би ще трябва да пропуша отново, да взема няколко от онези дълги пури, които пушеше Едуард Дж. Робинсън.

Обръща се към мен.

— Как смяташ, дали ще намеря някое старо бомбе в магазина на Армията на спасението, Джони?

Поглеждам го — искам да разбера дали не се опитва да играе Макиавели. Не, той просто се шегува. Щастлив е като дете, че отсега нататък двамата с майка ще бъдат Бет и Джейк — съмнителни типове. Не разбира как само с един удар унищожава всички претенции на майка. Не мисля, че наистина е решил отново да пропуши. Само си говори.

* * *

Докато стигнем магазина на Армията на спасението, той прехвърля списъците и се опитва да увлече майка в плановете си за костюми по различни поводи. Нарича я Бет и когато тя му каже Джак, незабавно я подсеща да се обръща към него с „Джейк“.

Раздвоен съм между съчувствие към майка и пълна капитулация. Сега разбирам защо тя през целия си живот се опитваше да властва над татко. В младостта си трябва да е бил съвсем неудържим. Нищо чудно, че сестрите му са я предупреждавали. По-лош е и от чичо Орийн, и от чичо Пийт. Разбирам, че в продължение на трийсет-четирийсет години в него е бил затворен и потиснат раблезиански тип; и сега изведнъж е пуснат на свобода. Кое ли е отворило бутилката и пуснало духа навън?

Когато стигаме до магазина, вземам мерки татко да не се замотава по страничните му крила. Знам, че майка бързо се изморява, а това означава веднага да се върнем обратно. Още повече, че днес й се насъбра твърде много. Зад гърба татко ми дава знаци да й покажа златистото канапе. Не е забравил. Толкова е необичайно за него да се интересува от мебелите в една къща.

Приближаваме се до канапето. Обаче майка все още е в шок, за да обръща внимание на нещата наоколо. Почти отминаваме канапето, когато татко внезапно спира.

— Джони, вероятно изморяваме майка ти с това обикаляне из магазина; да поседнем на канапето и да си починем.

Отпуска се на дивана. Помагам на мама да седне и се настанявам до нея. Татко с удоволствие и собственическо чувство прокарва ръце по тапицерията. Майка ми е вбесена.

— Досега седяхме в колата. Добре съм.

Татко неочаквано я целува по шията; тя се озърта да види дали някой е забелязал.

— Погледни само това канапе, Бет. Винаги съм искал да имаме точно такова канапе за нашата всекидневна.

Майка поглежда дивана. Прави го само за да му затвори устата, но после се вглежда по-внимателно: заинтригувана е. Бавно става. Аз продължавам да седя. Татко я наблюдава. Сякаш дебнем много рядка птица, която се върти около капан. Отива отзад, подръпва края на тапицерията. Намира етикета с цената и го поглежда.

— Джаки, тук трябва да има някаква грешка. Пише само седемдесет и пет долара.

Двамата с баща ми ставаме, за да погледнем етикета. Татко се взира в него, хвърля ми съзаклятнически и се усмихва.

— Може би действителната цена е седемстотин и петдесет долара. Сигурно са изпуснали нулата.

Майка започва да вдига възглавниците на дивана и да ги оглежда. Същото прави и с възглавниците за облягане. Нещо, за което с татко никога нямаше да помислим и щяхме да го купим с всички дупки. Майка се навежда към мен и ми прошепва:

— Джони, попитай онази негърка за цената.

Говори с безразличие.

Навежда се и започва да мирише канапето. Не мога да разбера каква точно миризма търси. Питам жената на щанда, тя идва при нас и поглежда етикета.

— Правилно, мадам, седемдесет и пет долара. Това е наистина хубаво канапе, нали?

Сега майка се отдава на безкрайни пресмятания и премисляния. Всеки аспект трябва да бъде взет под внимание. Да, тя ще отива на килима като цвят, да, завесите, да, тъмното дърво на мебелите за храна в стил чипъндейл. Татко се измъква, когато майка ми стига до лампите. Убеден е вече, че сега тя ще я купи; с това задачата му приключва. Като си намери панталони, ще отида да му помогна при избора на ризите.

Сега майка се чуди какво ще прави със старото канапе.

— Може би Джеф и жена му ще го приемат с радост, мамо; в момента обзавеждат къщата си й нямат кой знае колко пари.

Колебае се, хъмка, усмихва се и кима. Прескочихме и този праг. Хайде сега на следващия.

— Но как ще го закараме вкъщи, Джаки? Тук доставят ли закупените мебели по домовете?

Отивам до щанда и питам. Да, но ще струва още двайсет долара.

— Не се безпокой, мамо, ще се справя сам.

— Ще издраскаш покрива на колата, а знаеш как държи баща ти на нея.

Казвам й, че ще го поставя нагоре с краката; ще караме по задните улици; тук ще ми дадат въже да го завържа; някой ще ми помогне да го вдигнем на покрива; не, покривът няма да поддаде; възглавниците ще поставим вътре в колата, няма вероятност да завали, ще има достатъчно място за всички ни; сигурен съм, че съседът или Били ще ми помогнат да го смъкна от покрива на колата; не се безпокой, чековата ми книжка е с мен. Тези са отговорите.

Сега вече тя се усмихва; чудесно е да види човек усмивката й. Едва сега си признава, че от години е мечтаела да смени тези стари, тежки мебели, но никога не е намирала нещо подходящо. Татко не позволявал да се харчат пари за нови мебели. Сяда отново, опъва тапицерията.

— Нали е красиво, Джаки?

Съгласявам се. Наистина канапето е красиво. Толкова се радвам да я видя, че се усмихва. Сядам до нея. Импулсивно ме целува по бузата.

— Ти си такова добро момче, Джаки. Не знам какво щяхме да правим без тебе.

Такава си е мама: изчезнали са страхът, вечното недоволство, вечната тревога. Мисля си, че в радостта от новата придобивка дори е забравила и проблема със сърцето си. Радвам се, че номерът на татко мина. Страхувам се само да не открием нещо, например излязла навън пружина, счупена рамка или липсващ крак. Впускам се в тайни проверки, но всичко изглежда наред. Отивам на щанда и пиша чека. Вземам разрешение да докарам колата по-близо. Казвам на майка да отиде при татко, докато аз се оправя с канапето.

Качваме го върху колата и го завързваме. Истинско чудовище е. Пъхам пет възглавници в багажника и натрупвам три една върху друга на задната седалка. Страхотно канапе е; стърчи отпред и отзад с повече от шейсет сантиметра. Ще се движа из задните улици. Ако някое ченге ни спре, ще му кажа, че майка е сърдечно болна и влачим това канапе в случай, че й се наложи да легне.

Половин час по-късно се връщам в сектора за дрехи. Още от вратата чувам смеха им. Майка пуска онова, което наричам нейния вулгарен смях. Все едно го чуваш от прозорците на някой публичен дом в Ню Орлеанс. Това е смях, какъвто очакваш да чуеш след някой мръсен виц.

Отивам при тях. Всевъзможни чудати дрехи са разпрострени върху щандовете. Избират костюми „за него и за нея“. Майка се опитва да обуздае татко, но не успява. Снабдили са се костюми за изповед. Ако си ги сложат някога, ще изглеждат, като че ли отиват на публична екзекуция. Татко има вкус към дрехи от времето на Хоторн или По. Избрали са си също някои по-леки, пастелни премени. Майка се е отпуснала и се е включила в играта — сега избира костюми за игра с кегли „за него и за нея“. Отново ми сервира едно от нейните сценични шепнения.

— В края на краищата, Джаки, няма да похарчим повече от двайсет и пет долара. Платът на тези дрехи си заслужава цената, а и той се чувства толкова добре тук, че в никакъв случай не искам да му разваля удоволствието.

Но и тя прекарва чудесно. Заедно комбинираме костюми за чай с кралицата и за тримата. Ще поканим Джоан и ще си представим, че тя е кралицата. Непрекъснато добавяме по нещо към тези костюми. Припадаме от смях, като си представяме как ще реагира сестра ми.

Мисля, че нещата може и да се оправят; че мама ще се научи да се радва на своя нов, „откачен“ съпруг.

* * *

На следващия ден Джоан звъни и казва, че ще се отбие следобед. Изваждаме най-хубавите чинии и сребърните прибори. Слагаме на масата за хранене бяла покривка — ръчна изработка. Правя корона от златиста хартия, която намирам в кутията с коледните украси. Новото канапе е във всекидневната и е наистина хубаво. Успявам дори да пренеса старото в спалнята към градината.

Новият диван придава топъл, златист отблясък на всекидневната. И тримата сме много доволни от покупката. Двамата с татко успяваме да разубедим майка да не слага малките си плетени покривчици.

— По дяволите, Бет, ако се замърси, ще купим ново.

Ето го нашият татко! Наслаждава се на необичайната си щедрост и обогатен речник.

Обличаме костюмите си, смеем се и се шегуваме. Ако е винаги така, ще се преместя да живея в Америка. Татко е облякъл жилетка от светлосиньо кадифе със сребърни копчета и сиви фланелени панталони. Ризата му е бледо-синя с втъкана сребърна нишка. Под яката си слага кърпа от фулар и майка му я завързва на възел. С тези дрехи и тъмната си брада той изглежда като един от тримата мускетари.

Мама си е облякла костюм от бледожълта коприна. Сложила си е златна огърлица и медальон. На главата си носи кестенява перука. Отива й много. Сресваме перуката. Татко помага; това ми напомня за детството, когато ни подстригваше в мазето. Оглежда мама.

— Боже мой, Бет, толкова си красива!

Тя седи пред огледалото на тоалетната си масичка и ни дава указания как да срешим перуката. Проблемът е, че веждите й са черни. Мама ги намазва с фон дьо тен.

Аз съм с яркочервен блейзър, който купих за три долара заедно с панталони на червени и бели райета. Наистина представляваме странна гледка. Отивам да купя малко сладолед. Майка е скандализирана от това, че ще изляза на улицата с костюма си за чай с кралицата.

— Джаки, ще те арестуват!

Никой не ми обръща внимание. В края на краищата тук е Калифорния, страната на чудаците и ексцентриците. Купувам сладолед, бисквити и захарни фунийки. Оглеждам се за някой смахнат, за да го поканя вкъщи.

Най-сетне, след като нетърпеливо скачахме при шума на всяка кола, Джоан пристига. Посрещаме я на вратата с реверанси. Обикаляме я и приклякаме пред нея. Джоан се смее истерично и съвсем не прилича на кралица, но накрая се вживява в ролята си и е твърде високомерна, когато я придружаваме до трона й начело на масата и я коронясваме. В този тържествен момент обаче забелязва новото канапе и за наша радост толкова е впечатлена, че сяда на него и разперва ръце, докато ние се въртим около нея. Тя благосклонно се възхищава на костюмите ни, сдържа смеха си, покланя се леко или се усмихва мило на нашето „Ваше Величество“. Чувствам се така, сякаш с нея сме организирали прием с чай и торти от кал и сме поканили родителите си…

 

 

Решавам, че всичко е наред, и мога да оставя родителите си сами. Искам да посетя Марти.

Тя живее близо до Областния музей на Лос Анджелис и ние го посещаваме. Прекрасно е отново да гледам картини; да се откъсна от ежедневните грижи. Установявам, че са ми отделили място в Залата на импресионистите.

Когато Гари се връща от работа, отиваме в корейски ресторант и обмисляме името на бебето. Спираме се на Уил, ако е момче, и на Никол, ако е момиче. Разказвам им накратко какво става с татко и мама. Споделят, че имат намерение да потърсят ново жилище. Апартаментът им не е подходящ за деца. Кварталът им е много тих, а съседите им — повече възрастни хора.

Предлагам им да се преместят във Венеция; ще бъде добре за бебето, ако е близо до плажа. И двамата се ентусиазират. Уморени са от тежките мъгли там, където живеят сега, а в близост до океана практически няма мъгла. Решаваме на следващия ден двамата с Марти да отидем там и да потърсим нещо подходящо. Телефонирам вкъщи; всичко е наред. Предупреждавам ги, че ще остана у Марти и Гари. Спя на канапето във всекидневната им, като се надявам, че наистина всичко ще е наред.

 

 

На сутринта се отбивам да видя как я карат мама и татко. Имам чувството, че посещавам друг дом. Баща ми се приближава към мен, прегръща ме със слабите си ръце и притиска брадата си към моята за целувка. Мама подава уста за целувка. Тя все още изглежда изплашена, но очите й блестят възбудено. Прошепва ми, че иска да говори с мен. Татко отива в оранжерията; с мама влизаме в нейната спалня. Тя сяда на леглото.

— Джаки, трябва да направиш нещо. Някой специалист, като например доктор Етридж, трябва да говори с него. Той е луд. Уверявам те, че е луд. По-зле е от тебе. Знаеш ли какво правеше тази сутрин, когато се събудих?

Изчаква ме дали ще позная.

— Сега става всяка сутрин в седем, тананика и пее налудничавите си песни. По-рано това беше най-хубавото време на деня за мен, но сега си оставам в леглото. Измъква дрехите си, отива в банята и взема душ. Можеш ли да си представиш, седемдесет и три годишен човек да взема душ всяка сутрин в седем? Ще се подхлъзне някой ден и ще се убие.

Изразът на лицето й непрекъснато се мени — оплакване, любопитство, желание, случайно изтървана усмивка. Гледам я и чакам.

— Тази сутрин, Джаки, известно време след като е спрял душа, не чувам нищо и надниквам да видя какво става. Човек никога не знае, вярвай ми! Не познавам нито един човек да се е променил толкова много, толкова бързо. Първо оглеждам къщата, а после хвърлям поглед през прозореца да видя дали не е в оранжерията. Откривам го в двора, обикаля в кръг. Облякъл си е онзи налудничав костюм за тичане за здраве и си е обул онези сини гуменки с ивиците. Мисля си, че най-сетне индианската му кръв се прояви, очаквам да се впусне в танца на войната с ръка на устата си и да нададе боен вик: „Охоо уааа уахааа!“

Тя не успява да сдържи усмивката си. Поставя ръката си върху моята.

— Честна дума, Джаки; изплашена съм до смърт. Може би в един момент ще ме скалпира! Чудех се дали да те извикам по телефона. Вместо това отворих вратата и го попитах много мило: „Какво правиш там, Джак?“ Усмихва се, пот тече по лицето му, диша тежко. „Джейк, Бет, Джейк.“ Размахва ръце над главата си. „Само тичам за здраве, възстановявам си формата; правя го тук, за да не безпокоя съседите. Утре ще го направя на затревената площ, този твърд цимент не е добър за коленете.“ Джаки, трябва да признаеш, че това е повече от смешно. Освен това той изобщо не спира, докато говори, продължава да обикаля в кръг. Едва си повдига краката, но е убеден, че тича за здраве. И то, след като си е взел душ. Ти знаеш, Джаки, нормален човек не тича, след като е взел душ.

Не се усмихвам. Обещавам да говоря с доктор Чад.

— Още нещо, Джаки.

Тя се оглежда за агенти на ЦРУ и КГБ.

— Той непрекъснато се вмъква в леглото ми нощем. Не ме оставя на мира през цялата нощ! Винаги е бил свръхсексуален, но това вече е истинска лудост! Настоява да се любим, дори вчера следобед искаше да го правим на двора. Все пак аз съм човек с два инфаркта!

Кикоти се звънливо.

— Никой няма да повярва, че е седемдесет и три годишен мъж, който едва не умря преди няколко седмици. Джаки, може би хормоните му са се объркали. Трябва да говориш с някого. Това ще ме убие.

Чуваме татко да си пее, докато пресича двора.

О, няма да вали повече, не, не повече.

Няма да вали повече, не повече!

Как, по дяволите, ще си измия аз врата

без нито капка, нито капка дъждовна вода?

Това е една от любимите му песни. Друга от песните му, която ужасява бедната ми майка, е:

Затвори вратата, те ще дойдат през прозорците.

Затвори прозорците, те ще дойдат през вратата.

Тази безсмислица се повтаря с различни гласове, интонации, акценти. Татко влиза през страничната врата в коридора и отива в банята, за да си вземе още един душ.

Двамата с майка мълчаливо седим във всекидневната. Когато идва при нас, той е изключително елегантен в костюма си на „пенсиониран художник“.

— Виж какво, Джак, защо да не ми дадеш урок по шофиране? Сигурен съм, че много бързо ще му хвана цаката.

Майка ме поглежда.

— Не го прави, Джаки! Нямам му доверие. Караше прекалено бързо и преди да си върне разрешителното, не искам и да мисля какъв шофьор ще е сега!

Татко отива при майка.

— Не тревожи малката си главичка, Бет; когато старият Джейк Тремънт седне зад кормилото, ти ще бъдеш в пълна безопасност, сякаш си в леглото. Ще караме бавно, за да се любуваме на пейзажа. Джон ще ни покаже път към плажа без нито един светофар до края. Като че ли пътуваме в глухата провинция. После изскачаш право на плажа, където има много място за паркиране.

Целува я по врата, после по устните.

Радвам се, че не спомена за разходките с мотоциклета.

— Татко е прав, мамо. Трябва често да отивате до плажа. Когато двамата с татко се почувствате по-добре и аз си отида, можете да викате такси.

Татко сяда на пода пред телевизора. После ляга по корем.

— Джак, какво търсиш, за Бога?

— Джейк, Бет. Искам само да видя дали мога да направя няколко лицеви опори.

Опитва се да се повдигне нагоре с крехките си ръце, но не може да се помръдне. Прегъва се в кръста и вдига само раменете и главата от пода, докато ръцете му се опънат. Отново се отпуска.

— Ще ги наричам „лицеви опори за възрастен човек“.

Прави ги няколко пъти. Майка отива в банята.

— Джони!

Едва говори между отделните вдигания от пода:

— Не искам да излизам с такси; вероятно няма да стигнем по-далеч от Санта Моника. А този град е парк за стари хора. Излизат да се поразходят и живеят в очакване на следващото ядене. На всеки ъгъл има банка или лекарски кабинет. Искам да шофирам до Венеция — там, където ходихме с теб — или да вървим надолу по Уошингтън Пиър. Честно казано, предпочитам твоя мотоциклет, но съм твърде стар, ще се изплаша. Иска ми се и да ловя риба от кея. На времето обичах риболова. Не знам кога престанах да се занимавам с нещата, които обичам.

Надига се мъчително от пода и се отпуска на люлеещия се стол.

— С майка ти трябва да изпитаме някои удоволствия, докато още можем. Ако се възстановим достатъчно, ще отидем до Филаделфия; ще посетим старите места, семействата на приятелите си. Добре се чувствахме там, във Фили.

Когато майка се връща от банята, въпреки грима й личи, че е плакала. Успявам да ги уговоря за разходка с колата.

* * *

Минаваме бавно през Шевиот Хилс, където има хубави големи къщи и красиви градини. Мама обича да ги гледа. Тези къщи символизират нейната представа за добър живот и й е приятно да знае, че живее наблизо. Освен това за нея е удоволствие да си прави шеги с архитектурните им приумици. Непрекъснато повтаря колко е доволна, че има малка къща в тих квартал, която може да поддържа сама. Става ми тъжно, като усещам как се люшка между самодоволство и завист. Но съм сигурен, че разходката край тези богаташки къщи й е приятна.

Татко седи до мен, имитира действията ми. Натиска спирачка и върти въображаем волан. Майка се кикоти, сумти и му казва да престане. Но той с удоволствие се прави на клоун заради нея. Колата е с автоматични скорости и шофирането й не е кой знае каква философия. Вероятно ще може да се справи. А и защо, по дяволите, трябва да минава през изпит за правоспособност? Какво ще му направят, ако го хванат? Ще го затворят?

Връщам ги вкъщи и им предлагам да си поспят. Майка е разтревожена. Шепне ми:

— Кажи му да си стои в неговата стая, Джаки, кажи му, че имам нужда от почивка!

Как да го кажа на татко? Внимателно изтъквам, че майка е уморена и има нужда от сън.

— Аз няма да спя, Джони. Смятам да си изкопая дупка в задния двор, да поставя в нея тенекиена кутия и да поиграя малко голф. Знаеш ли, Джон, винаги съм харесвал тази игра. В гаража имам стар стик и няколко топки за голф. Ще си направя моята дупка и ще поставя знаменце в нея; така ще мога да казвам на хората, че си играя на голф в собствената си градина.

Мисля за гроба му.

Кикоти се весело, докато слиза по стълбите към двора и отива в градината. Скачам в колата и отивам при Марти. Събота е, тя има свободен ден, така че ще можем да посветим следобеда на търсене на къща.

* * *

Бременността на Марти започва да си проличава. Все още търси лекар, който да може да изроди бебето й по метода на Лебое, има предвид автора на книгата „Раждане без болка“. Какъв ли ще бъде светът, ако всички хора идват с чувството, че са желани без да губят памет за състоянието си преди раждане? Може би няма да се страхуват толкова много от смъртта, ако си спомнят какво е било преди да се родят. Убеден съм, че голяма част от проблемите в света се дължат на страховете от смъртта.

Ползваме колата на родителите ми, тя е по-удобна от старата тойота на Марти. Караме по „Уилшър“ до Санта Моника и завиваме на юг за Венеция. Обикаляме наоколо, търсим табели „Дава се под наем“. Иска ни се да избегнем услугите на посредник. Марти плаща двеста долара наем сега; могат да си разрешат двеста и петдесет, дори триста — ако жилището им хареса.

Започваме да се обезкуражаваме, след като разпитваме в няколко къщи, все още с наематели и телефонираме на няколко номера, на които отговарят посредници. Всичко, обявено за даване под наем, е или твърде малко, или е без градина, или не искат семейства с деца.

Към три часа предлагам да изпием по чаша вино с малко сирене в ресторантчето на Сюзън до дъсчената алея. Марти никога не е била там. Сюзън идва на нашата маса. Спомня си ме и сяда с нас. Отказва вино, но приема чаша билков чай. Разказвам й за нашия проблем. Тя е много развълнувана от бременността на Марти.

Пита Пап, травестита и мияча на съдове, дали Гери Лин е дала под наем къщата си. Пап не знае, но има телефонния номер. Сюзън обещава да провери.

Марти се обръща към мен.

— Тя е толкова любезна, татко. Защо е толкова добра към нас, когато дори не ни познава?

Спомням се, че и татко каза същото.

Все още съм като замаян. Не мога да събера в едно плахия, стеснителен човек, който дойде тук с мотоциклета ми, онова вегетиращо създание в болницата и сегашния „Джейк“, който в момента си прави миниатюрно игрище за голф с една дупка за един човек.

Сюзън се връща. Тя има дълги, загорели ръце и крака, носи тънка памучна блузка без сутиен, пола и сандали. Такива хора напомнят какви се е предполагало да бъдат човешките същества.

— Гери казва, че още не е обещала къщата, а знае, че собственикът иска веднага да я даде под наем. Наемът е двеста и трийсет долара. Проблемът е, че тя няма да я освободи още един месец. Сега е там, ако желаете да отидете. Ето адреса.

Подава на Марти малко картонче.

* * *

Къщата е близо до плажа — и двамата не можем да повярваме на очите си. Това е старомодна, дървена, едноетажна къща със стръмен покрив и кулички. По-голяма част от къщите тук са измазани отвън с хоросан или цимент.

Огромната секвоя в двора е още по-впечатляваща. Тя смалява всичко около нея — къщата изглежда като от детска приказка.

Опитваме се да отворим градинската врата, когато от къщата излиза жена. Държи бебе, а за дънките й се е вкопчило тригодишно дете.

— Почакайте, аз ще оправя това.

Изтичва надолу по двете стъпала към верандата и освобождава куката и веригата на портата.

— Вие трябва да сте хората, за които се обади Сюзън.

Марти гледа втренчено къщата и казва:

— Много ми харесва; прилича на къща в Германия, в нея няма нищо калифорнийско.

— Огледайте я отблизо.

Обръща се и ни води към стъпалата; стегнато дупе в дънки. Едно от най-важните събития на двайсетия век трябва да са дънките като ежедневно облекло на жените.

Влиза се направо във всекидневна с два големи прозореца. Широк свод я дели от столовата. Отзад има голяма кухня с веранда към двора. Отдясно са разположени две спални с баня между тях. Задният двор е малък, обграден от храсти и зид. Марти е очарована.

— Каква прекрасна къща имате, Гери.

— Ако я харесвате, тя е ваша. Изнасям се следващия месец. Наемът е платен.

Развежда ни навън. Проверявам за термити, потъване на основите, течове от покрива — истинските проблеми за една къща. Гери ни предлага ябълков сок и меденки. Марти телефонира на съпруга си; той тръгва веднага.

 

 

Когато Гари идва, двамата с Марти проверяват всичко отново. Удоволствие е да ги наблюдава човек. И двамата изглеждат деца в сравнение с Гери. Оставам с нея във всекидневната; пита ме дали съм все още женен. Разказвам й за Врон, Били, Джаки; казвам й, че живеем в Париж. Докато разговаряме, тя започва да кърми бебето си.

Обичам да гледам розовото бебешко личице, когато суче, но не желая да смущавам Гери.

— Можете да гледате; на мене ми е безразлично.

Марти и Гари се връщат. Решили са да наемат къщата. Зет ми се обажда на собственика и си урежда среща. Гери отдръпва бебето от гръдта си. Преди да смъкне тениската си надолу, забелязвам, че на зърното й има бисерна капчица мляко.

— Преместете нещата си в гаража, когато поискате. Кажете ми, ако мога с нещо да помогна.

Сбогуваме се и тръгваме към мястото, където сме паркирали. Гари се връща на работа.

Двамата с Марти потегляме към дома на родителите ми.

 

 

Заварваме ги да се пекат на слънце в двора. Марти не е виждала татко от възкресяването му и аз се опитвам да я подготвя. Брадата й прави най-голямо впечатление; казвам й, че всъщност това е нищо в сравнение с останалото. Тя целува мама и отива при татко. Усмихнат, той я целува по устните.

— Мили Боже, Марти, станала си хубава жена, русо копие на майка си!

Обляга се назад доволна, но и смутена от думите на този доскоро тих и боязлив човек.

— Благодаря, дядо. Точно такава искам да бъда — като мама.

Баба й се повдига на лакти, за да може да предпази лицето си от слънцето.

— С много хубава рокля си, Марта, тези цветове толкова ти отиват.

Татко се вглежда и на лицето му се появява усмивката му на стар пират.

— Но какво криеш под тази рокля, Марта? Футболна топка?

Майка се кикоти нервно.

— Не му обръщай внимание, Марта. Напоследък е направо нетърпим.

Татко става, приближава се до дъщеря ми и я целува още веднъж. Поставя ръка на корема й.

— Бет, помисли си само какво има тук — още един член на семейството, някой, който ние дори още не познаваме, смесица от теб и мен, от Гари и неговите родители, от Джони и Врон, от родителите на Врон. Всички ние сме тук, още един представител на нашето семейство.

Отново я целува.

— Благодаря ти, малка внучке, това е най-добрият подарък в света.

Марти се разплаква; тя е крехък, чувствителен човек. Не е свикнала с такива открити, силни и чисти чувства. Истината е, че всички сме такива. В очите на мама има сълзи.

— Не се страхувай, Марта; предстои ти най-голямото изживяване, през което може да мине една жена. Сигурна съм, че ще бъдеш чудесна майка.

Тя се навежда към мама и двете се прегръщат и целуват нежно.

— Добре, време е за шампанското. Има ли бира в хладилника?

Всички се опитваме да сменим темата. Разказваме за новата къща във Венеция. Марти споменава, че иска да роди бебето си по метода на Лебое, говори за „Раждане без болка“. Майка е убедена, че всичко това са глупости и сигурно е опасно.

— Ще видиш, Марта. Когато започнат истинските родилни болки, ще ти се иска да се застреляш. Аз мога да ти разкажа за това.

Дъщеря ми не се впечатлява от думите й, навлиза в една от любимите области на маминото мъченичество. Никой никога не трябва да роди без страх, болка и насилие над личността. Според майка ми едва тогава наистина са жени.

Закарвам Марти у тях и вечеряме заедно. И двамата са развълнувани от новата къща. Оставам при тях; стоим до късно. Какво вълнуващо време за тях: нова къща, ново бебе; с наслада се топля в отблясъците на радостта им.

 

 

На следващия ден след закуска и тримата седим във всекидневната. Аз се преструвам, че ще ходя на църква. Точно се каня да се обадя на моите хора да видя как са, когато телефонът звъни. Майка.

— Джаки, трябва да дойдеш! Той напълно е полудял, луд е, казвам ти! Ела веднага; изплашена съм до смърт! Побързай!

Прекъсва.

По дяволите! Няма ли да има най-сетне край! Майка усеща, че скоро ще си замина, и се опитва да ме задържи. Знам, че това не е истина — оправдание за раздразнението ми, но си го мисля.

Веднага щом пристигам, майка започва бясно да ми сигнализира. Този път наистина се опитва да привлече вниманието ми, без татко да забележи. Трябва да е нещо сериозно.

Той е някак си разсеян, потиснат; питам се какво може да се е случило. Мама ме повежда към спалнята си и затваря вратата зад себе си. Баща ми крачи неспокойно в градината.

— Джаки, той е луд!

Избухва в сълзи. Прегръщам я.

— Какво се случи, мамо?

Няколко минути не може да говори, само здраво се държи за мен. После се отдръпва и сяда на леглото. Краката й не могат да достигнат пода. Все още е по нощница, халат и чехли. Косата й е в ролки, а лицето й е намазано с крем. Трябва да се е случило нещо наистина сериозно от нейна гледна точка, за да допусне някой да я види в този вид.

— Джаки, той говори за хора, които не познавам, или за хора, които съм сигурна, че са мъртви. Иска да отидем в Кейп Мей, Ню Джърси, за да видим как са нещата. Представяш ли си?

Отново плаче.

— И отново ме нарича Бес!

Надзърта през прозореца. Татко плеви край зида.

— Джаки, той ходи из къщата, отваря и затваря чекмеджетата, поглежда в шкафове, бюфети и непрекъснато клати глава. Сякаш търси нещо, което е загубил.

Притиска ръка към устата си.

— Мисля, че си е загубил топчетата за игра, Джаки. От време на време ме гледа втренчено, като че ли не знае коя съм. Това ме плаши. В един момент е мил и нежен, в следващия ме гледа с тези негови луди очи и очаквам да попита: „Коя, по дяволите, сте вие?“

Наблюдавам татко в градината през прозореца. Той обикаля като лъв в клетка, която познава много добре, но като всяко затворено в клетка животно продължава да търси пролука, отвор или ъгъл, които досега не е открил.

— Той е силен, Джаки. Познавам го. Страхувам се, когато идва в стаята ми нощем. Влиза така тихо, вмъква се крадешком, като че ли не сме женени, като че ли чувства вина, че идва при мен. Говори ми, докато правим любов, и ме нарича Бес. Говори даже за нещата, които върши. Никога не е бил такъв, Джаки; никога не е споменавал дори такива неща. Казвам ти, той ме плаши!

Положението става сериозно. Трябва да говоря с татко. Може би майка просто драматизира нещата, а може и наистина да има нещо. Дали това не са първите признаци, че състоянието му се влошава.

Татко е в оранжерията. Занимава се с растенията си. Може би няма нищо в идеята за значението на словесния контакт с растенията, но съм сигурен в едно: те знаят, когато са от значение за някого. Съществува някакъв вид телепатия, убеден съм. Фактът, че растенията не могат да говорят, не е доказателство, че не е налице някакъв друг вид комуникация.

— Какво ти каза тя, Джон?

Навеждам се и се преструвам, че разглеждам отблизо зелено растение подобно на кактус с жълто цветче на върха.

— Казва, че е изплашена, татко. Мисли, че може би си луд.

Поглежда към краката си, после взема празна торбичка за едно от цветята си.

— Хайде да отидем някъде с колата, Джон. Искам да говоря с теб някъде, където ще бъдем сами.

Излизам след него от оранжерията. Когато съм вече вън, той протяга ръка и включва регулатора на автоматичното си устройство за поливане чрез ситни водни капчици; прилича на водна мъгла, придружено от съскащ звук. Питам се дали сам е измислил тази инсталация за напояване. Човек никога не е сигурен с татко в това отношение: вечно разработва някакъв малък трик за собствено удобство, без дори да спомене за това. Досега не знаех колко безкрайно сдържан човек наистина е бил баща ми.

Загрявам колата. Татко си взема пуловер, слага шапката си. Не знам какво е казал на майка. Имам чувството, че нещата му се изплъзват от контрол. Татко сяда в колата.

— Да отидем до Венеция, Джон? Слънчев ден е, иска ми се да видя океана.

 

 

Едва съм завил по Бетовен стрийт и той ме шокира още с първото си изречение. Не ме поглежда; вторачил се е в нещо невидимо за мен.

— Джони, какъв е шансът да имам жена с четири деца в Кейп Мей, Ню Джърси?

Първата ми мисъл е, че той е луд — майка е права. После ме обзема страх и смущение, опитвам се да се съсредоточа върху шофирането. Иска ми се да съм паркирал, преди да навлезем в тази история.

— Не мисля, че има много голям шанс, татко.

Опитвам се да говоря спокойно; боря се с обзелата ме паника.

— Доколкото знам, ти си живял тук, в Калифорния, повече от трийсет години, преди това си бил във Филаделфия почти двайсет и пет години. Работил си в заводите „Дъглас“ в продължение на двайсет години и си спал в леглото на мама всяка нощ с изключение на нощите, прекарани в болница.

Опитвам се да разсъждавам логично; играя на психолог.

— Разбира се, през последните години аз бях в Европа, така че може би трябва да се обърнеш към Джоан или мама.

Искам да се държа така, като че ли във въпроса му няма нищо странно. Имам лошия навик да губя самообладание, когато се изплаша.

Стомахът ми се свива на топка. Сигурен знак, че съм в шок. Точно сега се проявява най-лошата страна на остаряването ми — лесно се плаша, неспособен съм да мисля ясно, да вземам решения, да планирам, когато съм в сложна ситуация.

Татко плаче. Отначало по бузите му се стичат само сълзи, придружени от дълбоки въздишки, без ридания. Не знам какво да правя. Отправям се към паркинга. Паркирам колата обърната към океана с добър изглед към хоризонта и големите пенести вълни, които се разбиват на брега. Единствените хора наоколо са група сърфисти, които навличат мокри екипи и разтоварват сърфове на шейсетина метра вдясно от нас. Татко се обръща към мен.

— Искаш да кажеш, че не е възможно да имам къща в Кейп Мей близо до Бил Съливан и Айра Тейлър, срещу брат ми Ед и Джийн Майкълс, че нямам зеленчукова градина и нямам четири деца: ти, Джоан, Ханк и малката Лизбет?

На лицето му е изписана такава болка и същевременно надежда, че отстъпвам и правя грешка.

— Виж какво, татко, всъщност не съм сигурен. Знам само че съм тук и съм на петдесет и две години. Джоан е на четирийсет и девет. Не знам нищо за Ханк и Лизбет. Но ако искаш, ще вземем самолета до Кейп Мей. Можем да посетим това място.

Не съм сигурен дали не проявявам жестокост. Клати глава, гледа ме право в очите.

— Но, Джони, това е най-щастливото време от моя живот; как е възможно да не е истина?

Търси в очите ми нещо повече, после свежда поглед.

— Знам, че си прав. Как е възможно ти и Джоан да бъдете на две места едновременно? Сега не мога дори себе си да убедя, че е възможно.

Гледа втренчено през предното стъкло.

— Толкова време мина, без някога да съм се опитвал да събера двата свята заедно. Мислех, че съм прекарал поне половината от последните трийсет или повече години там. Но животът ми беше винаги разделен. Знам, че съм тук през цялото това време. Знам, че си прав, но понякога умът ми не е тук, при това не само в сънищата ми. Бил съм далече оттук много, много пъти.

Изплашеният син отстъпва пред любопитството на психолога в мен.

— Може би си съчинил всичко това, докато беше болен, татко; все пак дълго време не беше на себе си. Възможно е тази идея да е влязла тогава в главата ти.

Изчаквам. Той седи все така вторачен в океана пред нас. Нищо не може да се направи, освен да се чака, да му се даде възможност да се ориентира сам. Седим така около пет минути. Умът ми препуска като бесен, като се почне от теорията на майка за чиста лудост и се стигне до там да се питам дали тази реалност не е сън, а това за което говори татко, е истинският свят. Може би той е на път да се събуди и всичко ще изчезне: небето, океанът, колата, татко, аз — всичко.

— Джон, то е нещо като океана пред нас. Ние сме повърхността, вълните, пяната. Наричаме това реалност, защото можем да видим всички тези неща… А моят живот в Кейп Мей е водата под повърхността, която крепи всичко. Ако престана да се държа за него, имам чувството, че всичко ще пропадне.

Отново замълчава.

— Вероятно майка ти е права, Джони; сигурно съм луд. Лудостта може и да е в семейството ми, както тя казва. Татко имаше много странни лични идеи за организиране на живота си — те бяха определено чудати. Кой друг би подредил три къщи една до друга в центъра на Филаделфия с единствената цел да осигури място за старовремска фермерска кухня? Трябва да се съгласиш, че това не е нормално. Не мисля, че татко някога наистина е напуснал Уискънсин в ума си. Спомняш ли си картините с ловни кучета по стените и онази огромна глава на мечка, заедно с главите на лос и елен, закачени в стаята, в която обикновено се хранехме? Да не забравяме и онази маса, която направи с цел всички да ядем по едно и също време; тя имаше двайсет и четири чекмеджета и във всяко чекмедже — чинии, сол, пипер, вилици, ножове. Никой не прави такива неща, освен ако не е съвсем наред.

Кимам. Не ми е приятно да говори така за дядо. Но той нямаше предвид точно това — той просто търсеше евентуални отговори на своите въпроси. Обичах дядо — той бе доказателство, че на този свят все още има истински хора.

— После чичо ти Орийн и чичо ти Пийт; те никога не свикнаха с града, останаха си селски момчета. Никой от тях нито веднъж не се задържа на редовна работа. И си помисли само за жените им — огромни дебелани, които не умеят да поддържат дом; къщите им така воняха, че вие, децата, не искахте да им ходите на гости.

Говореше, без да прикрива нещата. Не играеше ролята, която беше определил за себе си, нито затворения, боязлив, командван от жена си мъж, нито Джейк, големият играч, Джейк с широките пръсти. Сякаш чувах себе си или някого от малкото ми най-близки приятели в отчаян опит да прогонят самотата в търсене на сродна душа.

— Джони, не мисля, че съм напуснал някога истински Източния бряг. Част от мен остава там, назад, а друга малка част изобщо не напуска Уискънсин. Мразех работата си във Филаделфия, както и тази в заводите „Дъглас“ тук, в Калифорния. В мислите си се преместих в Кейп Мей и се отдадох на фермерство така, както правехме това в Уискънсин. Всичко това сега звучи налудничаво, знам, но мисля, че точно това трябва да се е случило.

Поглеждам го. Той е напълно друг човек. Защо трябваше да чакам толкова дълго, за да разбера, че баща ми е човек като мен, душата му е много по-близка до моята, отколкото на всеки друг. Генетично това е очевидно, тъй като нямам братя. Нищо чудно, че в болницата за него бях брат му Ед — едва сега откривам смисъла в това. Зад разстоянието във времето и житейския опит дълбоко в себе си двамата с него носим нещо общо.

Какво е това, което така отдалечава един от друг бащи и синове?

 

 

— Ти не си луд, татко. Всички ние непрекъснато правим като теб. Сънуваме с отворени очи и кой може да каже какво става по време на най-дълбокия ни сън? Дори и най-добрите психиатри не могат да отговорят на този въпрос. Ти не си луд, просто си правил това, което всеки прави, но по-добре.

Искам да разбера как възприема думите ми; до каква степен може да говори за своя измислен свят. Струва ми се, че ако се отпусне да говори, това ще му помогне.

— Разкажи ми, татко. Какво правиш в този твой свят на бляновете в Кейп Мей? С какво точно си изкарваш прехраната?

Когато казвам „свят на бляновете“, той примигва. Не откъсва очи от мен, но непрекъснато мига. Не е сигурен дали да продължи. Почти чувам балансирането на везните в ума му.

— Не съм сигурен дали това е само „блян“, Джон. Единственото, което знам, е, че той не е в този свят. Мислиш ли, че е възможно да съм прекарал половината от времето си на небето, преди още да съм умрял тук, на тази земя? Чувал ли си някога да е ставало нещо подобно?

Гледа ме сериозно. Поклащам глава. Искам да продължи. Не искам да правя повече глупави грешки. Той се умълчава отново и се вглежда в ръцете си. Върти пръстена около пръста си.

— Знаеш ли, Джон, на онова, другото място нося дори същия пръстен.

За пръв път използва думите „онова, другото място“.

— Там, Джони, построих къща точно като тази, която имаме тук; само че първо построих онази там. Начертах плановете за тази къща тук по спомена за другата. Но поради някаква причина тази я построих обратно. Искам да кажа, тук „L“ е обърнато, всички стаи са на противоположната страна — също като при левак и десняк. Къщата там е на малък хълм и имаме спални и на тавана.

Там притежаваме двайсет и осем декара. Отглеждам зеленчуци за пазара във Филаделфия. Закарвам я до там със стар форд, който превърнах в товарно камионче-платформа. Ходя във Филаделфия всеки вторник и петък. О, Джони, странно е да ти разказвам всичко това, когато и ти си там, част от онзи свят, само че си много по-млад; може би не повече от петнайсетгодишен.

Престава да говори и клати глава.

Звучи ми прекрасно. Нямам нищо против да се върна назад и отново да бъда на петнайсет години, да живея в малка ферма в Кейп Мей близо до морето. Питам се дали там има кокошки — няколко красиви черно-бели кокошки, които снасят кафяви яйца, или червени кокошки „Роуд Айлънд“.

— Там има ли кокошки, татко?

Сега съм Лени от „За мишките и хората“.

— Разбира се, че има кокошки, Джони; странно е, че питаш, тъй като ти отговаряш там за тях. Бил Съливън ни показа как да си направим кокошарник и сега имаме двайсет кокошки-носачки. Всеки път, когато отивам във Фили, вземам по двайсет-трийсет дузини яйца. Кей, жената на Айра Тейлър, показа на Джоан и майка ти как да шият ръкохватки за горещи съдове — продавам и тях. Справяме се много добре.

Толкова е налудничаво, но откривам, че ми се иска да опозная още повече неговия свят. Седим там два часа, вълните прииждат час по час, докато татко ми разказва. Иска да говори. Беше го крил дълбоко в себе си през всичките тези години; сега иска да го сподели с някого. Като знае, че няма да се смея, че го слушам с внимание, той се отпуска и му се иска да ми разкаже всичко.

Измислил е най-невероятната сложна история. Можеше да посочи имената на пътищата, на съседите си от двете страни по пътя. Населил е своя свят с най-добрите си приятели, хората, които е обичал. Животът там е нещо средно между най-доброто от живота на село и идеализиран градски квартал. В него е включена и двуседмична лятна отпуска на брега на морето. Там намират място най-добрите дни от живота му и нито един от лошите. Да го слушаш е все едно да гледаш филм по Лора Ингълз Уайлдър със сценарист Луис Карол и продуцент Уолт Дисни. Слънцето залязва и ме подсеща колко е късно. Не ми се иска да го прекъсвам, но знам, че майка вече сигурно се безпокои.

— Виж, татко, какво можем да направим? Мама е ужасно разтревожена. Какво всъщност й каза?

— Обърках се, Джон. А това никога по-рано не се е случвало; винаги съм разграничавал нещата. Но откакто се върнах от болницата, прекарах такива чудесни дни с много смях тук и сега ми е трудно да правя разлика между двете места. Мисля, че споменах нещо на майка ти за царевицата — питах се как ли расте, дали е в добро състояние. После видях, че тя не ме разбира, и смених темата. По-късно отново не бях достатъчно внимателен и й предложих да прескочим до Кейп Мей. Имах предвид само да се поразходим из града вечерта. Когато разбрах какво съм казал, започнах да говоря за преместване от Калифорния в Кейп Мей и това съвсем я разтревожи. Не можах да измисля какво друго да кажа, което да не звучи съвсем налудничаво.

Мили Боже, мога да си представя майка! Нищо чудно, че веднага ми позвъни. Първо, говори за царевица, фермерското момче изплува на повърхността; в следващия момент иска да се връща на изток. Част от цялостното личностно утвърждаване на майка е свързано с нейното „скъсване“ с онзи живот на изток. Всяко връщане назад ще означава да се признае за победена.

— Трябва да внимаваш, татко. По-добре е да обмислиш отново всичко това.

— Прав си, Джон. Ще трябва да помисля. Предполагам, че си прав и онзи живот там не е истински, но не мога да се откажа от него. Трябва просто да намеря начин или да събера двата свята, или отново да ги разгранича.

Във всеки случай, Джон, идеята да се преместим в Кейп Мей не е чак толкова лоша. Ще бъдем близо до плажа, както сме и тук. Двамата братя на Бес, Джордж и Уил, са в Уайлдууд, съвсем наблизо, а и нашата Гертруд живее в Ню Джърси, в Хадънфийлд; ще бъдем близо до семейството и приятелите си. Няма да отглеждам царевица или каквото и да било друго, твърде стар съм за това, но ще живея с чувството, че най-сетне съм станал цялостна личност.

* * *

Освобождавам спирачките и се отправям нагоре по „Роуз“. Допускам, че майка вече е извикала полицията. Не ми се доверява повече, отколкото на татко, и определено няма никакво доверие в нас двамата, когато сме заедно.

— Татко, би ли се съгласил, някой да ти помогне да се справиш с всичко това? Може да разпитам тук-там и да намеря човек, който се е специализирал в този вид неща.

Татко разбира много добре за какво говоря. Затваря очи, скръства ръце и замълчава. Навлизам в Палм.

— Прав си, Джон. Вероятно имам нужда от психиатър или нещо подобно. Той поне може да ми каже дали съм луд или не. Не смятам, че мога да се справя с това сам; ти просто не си представяш колко огромно е всичко това. Става въпрос за цял свят, Джони. Като че ли… като че ли умирам или трябва да убия част от себе си, а не искам. Да, Джон, намери някого; няма значение колко ще струва.

— Няма да струва много, татко. Разноските ти се покриват от „Медикеър“. Мисля, че всеки лекар ще се съгласи да ти помогне. Имат психиатри и в Перпечуъл. Ако искаш, мога да уредя среща с един от тях; тогава няма да похарчиш нито стотинка.

— Не. Намери ми добър психиатър, Джони. Намери такъв, който да познава старите хора и да разбира мечтите им. Сигурно част от всичко това има нещо общо със старостта.

Преминаваме през Колби и паркирам в алеята за коли пред къщи.

— Татко, ще кажа на мама само, че си сънувал сън, който ти е изглеждал толкова действителен, че си се объркал. Това е близо до истината и е нещо, което мога да й кажа.

Обръща се към мен и се усмихва. Господи, той има хубава усмивка; тя прониква дълбоко в мен и ме трогва до сълзи.

— О, Джон. Ти си шефът. Отсега нататък ще се опитам да бъда по-внимателен.

Както очаквах, майка е съвсем разтреперана. Телефонирала е на Джоан. Но толкова ни се радва, когато все пак се прибираме здрави и читави, че преглъща версията за съня на татко. Дори е изпълнена със съчувствие към него и го прегръща успокоително. Мисля, че лошите сънища са нещо, което тя добре познава. Човек не може да премине през две сериозни нервни кризи, без да сънува кошмари.

 

 

Същата вечер се обаждам на няколко приятели. Семейство Маршъл ми дават името на млад геронтолог в Санта Моника. Имали са големи тревоги с бащата на Джо преди смъртта му и горещо го препоръчаха. Опитвам се да се свържа с него, но ми отговаря само телефонният му секретар. Оставям съобщение, че ще се обадя отново сутринта. За тези разговори използвам телефонната будка зад ъгъла, докато татко и майка гледат телевизия. Той не носи нито един от костюмите си и изглежда някак отдалечен. Силно е обезпокоен, няма съмнение.

Когато съм вече в леглото, неочаквано вратата се отваря и влиза мама. Поглеждам часовника си — часът е един след полунощ. Тя държи в ръка малко фенерче, но аз запалвам нощната лампа. Сядам в леглото.

— Джаки, трябва да говоря с теб. Мисля, че полудявам.

Сяда на края на леглото и започва да плаче. Протягам ръка и вземам нейната. Тя има невероятно малки ръце, също като тези на Джоан. За учудване е наистина как те двете съумяват да вършат толкова много работа с такива малки ръце.

— Трябва да направиш нещо, Джаки. Той се промъкна в леглото ми и отново започна да говори за местене в Кейп Мей. Знаеш, че това е просто безсмислено. Той живее в миналото, Джаки. Говори за брат си Ед и Айра Тейлър, и Джийн Майкълс, и Кен Барлитълс. Нито един от тези хора не иска повече да ни види, Джаки. Твърде стари сме. Прекалено късно е да се връщаме там, особено с моето сърце. Не мога да се откажа от Перпечуъл и доктор Коу; той е единственият лекар, на когото мога да разчитам. Ти знаеш това.

Господи, каква каша! Предполагам, че не е могъл да се контролира. Толкова е изпълнен със своя „свят“, че не може да се противопостави на изкушението да го сподели с мама. Това е любов, но тази любов наранява. Не знам какво да кажа.

— Джаки, трябва да му намериш психиатър. Има такъв в Перпечуъл. Може би той ще може да говори с него. Мисля, че е съвсем смахнат. Честна дума, Джаки, убедена съм в това. Той е толкова… особен.

— Вече съм се обадил на специалист, майко. Имам среща с него утре сутринта. Татко ме помоли да направя това. Каза, че не иска да отива при психиатрите в Перпечуъл, и аз уреждам да отиде при лекар — специалист по умствените проблеми на възрастните хора.

Не е лесно да се измами старият измамник, но този път успях. Престава да плаче и се вторачва в мен. Отпраща ми един от нейните погледи, тип „човек никога не знае кога престават чудесата“. Това е един от нейните много редки, „специални“ погледи.

— Ето какво си правил по време на шоуто на Мери Тейлър Мур.

Кимам.

— Но това ще струва цяло състояние, Джаки. Какво не е в ред с лекарите от Перпечуъл?

— Татко иска това, мамо. По-голямата част от разноските му ще бъдат покрити от „Медикеър“, вие ще платите само двайсет процента. Татко заслужава най-доброто възможно лечение!

Няма отговор на това мое вдъхновение. Състоянието й в момента най-лесно може да се опише като платноходка, попаднала в безветрие; продължава да седи на леглото ми, но вече с отпуснати платна.

— А сега се върни в леглото си, мамо, всичко ще се оправи. От нас се иска само търпение; всичко ще се оправи.

Излиза от стаята, без да каже нищо повече. Лежа в тъмнината и не мога да заспя.