Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dad, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Благовеста Дончева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- ventcis (2015)
Издание:
Уилям Уортън. Татко
Превод: Благовеста Дончева
Редактор: Милко Стоименов
Коректор: Лилия Анастасова
Худ. оформление: Милко Стоименов
Предпечатна подготовка: Квазар
Печат: Багра
ИК „РАТА“ ЕООД, София, 2006
ISBN-10:954–9608–25–5
ISBN-13:978–954–9608–25–0
История
- — Добавяне
Глава 19
Слизаме долу в девет и половина и си плащаме сметката в гаража. Вземаме разписка заради типа във Филаделфия. Колата е готова; онези нещастници са работили цяла нощ.
Татко е по-спокоен; среднощният разговор трябва да му е помогнал.
Потегляме. Наслаждаваме се на красивата природа на Пенсилвания. Татко ми разказва, че някога е мечтаел да учи в Пен Стейт — университет, близо до пътя, по който се движим.
Решили сме до вечерта да стигнем във Филаделфия. Ще преспим при приятели на родителите ми. Казват се Хил. Къщата им е в богаташки квартал.
Късно следобед сме там, т.е. във Филаделфия; но докато намерим къщата на Хил, става седем часа. На всичкото отгоре у тях няма никой. Смрачава се, а няма къде да отидем. Тези хора знаеха, че ще пристигнем. Толкова ли сме закъснели! А утре ще трябва да предадем тази хала на собственика й.
Татко отново отваря писмото на Хил. В него има упътвания какво да правим, ако не са вкъщи. Скрили са ключ от вътрешната страна на вратата към верандата им.
Обикаляме къщата. Откриваме вратата, но е затворена отвътре с една от онези старомодни ключалки с кукичка. Надничаме, но не можем да разберем дали има оставен ключ.
Това е луксозна къща в гаднярската богаташка част на града. Всички къщи наоколо принадлежат на хора с годишен доход над сто и петдесет хиляди долара. Очаквам всеки миг да мине полицейска кола и срещу нас да се втурнат юнаци с пистолети и сълзотворен газ.
Наоколо прелитат светулки — не съм ги виждал в Лос Анджелис и Париж. Всеки път, когато някоя от тях блесне, си мисля, че е от полицейски фенер. Татко ме поглежда.
— Били, ще трябва да намерим начин да влезем. Те ни очакват, по навик са заключили вратата.
Никога не знам какво може да ми сервира татко; сега ще се вмъкваме като крадци. Открива, че един от прозорците на мазето е със счупено стъкло. Местим го нагоре-надолу, докато маджунът му падне. Отстраняваме двете парчета и се промушваме в мазето. Стигаме до вратата. Ключът наистина е на мястото. Татко слиза обратно в мазето и закрепва парчетата стъкло на място, както си бяха. Много благородно! Не иска Хил да разберат, че са се издънили и са ни заключили отвън. Никога няма да проумея това поколение.
На масата в столовата има бележка. Осведомяват ни, че в хладилника има бира и сандвичи. Семейство Хил знае, че татко си пада по тези италиански сандвичи със сирене, месо с подправки, домати, маруля и още кой знае какво. Поне не са нашите вечни пици. Бележката ни съобщава още, че са на гости при приятели и ще се върнат късно.
Унищожаваме сандвичите. Може би те са филаделфийска разновидност на прегънатите на две мексикански пържени царевични питки с пълнеж от месо с подправки, маруля, домати и сирене. Изкъркваме бирата. После се разполагаме във всекидневната. Страхотна къща! На стените са закачени три от татковите картини. Седим на ниски дивани, стъпваме върху дебел рубиненочервен килим. Струва ти се, че си вътре в нечие сърце. Татко се впуска да ми разказва за Хилови.
* * *
Пат е физик, а Рита, жена му, е математичка, имат четири деца — двете са горе-долу на моята възраст. Голямата им дъщеря е в Харвард. По-малките им деца също са генийчета.
Странно, но татко няма приятели художници. Всичките му приятелчета са учени: биохимици, физици, астрономи, математици, или са доктори, зъболекари. Може би си е сбъркал професията. Със сигурност в него има нещо от учения. Винаги е готов да те бомбардира със странни полунаучни обяснения и дори идеи. Непрекъснато чете онези налудничави книги за черни дупки или за генно инженерство. Или се опитва да обясни земното привличане, или си блъска главата над странни теории за Вселената.
Но в друго отношение той няма данни за учен. Никога не е в състояние да се съсредоточи върху точно определени факти. Не е достатъчно едностранчив, за да го направи; винаги вижда едновременно всички страни на даден проблем, а в повечето случаи — повече страни, отколкото този проблем в действителност има.
Къщата е пълна с домашни любимци. Първо, когато се измъкваме от мазето, от горния етаж при нас притичва куче на име Наташа. Не лае, само се приближава до татко и го подушва. Тя е някакъв огромен сивкав пудел. Отнякъде се появяват и две-три котки. Отъркват се в краката ни, мъркат и изчезват. На горния етаж намираме навита на кълбо боа — средна големина, няколко катерички, морско свинче, два малки дългоопашати папагала, три аквариума с риби и хамстери. Тази къща е като зоологическа градина.
Във всекидневната има пиано, виолончело, френски рог до камината и купчина ноти върху пианото. Телевизионен декор за „Това е твоят живот, Алберт Айнщайн“.
По-горещо е и от ада. Влагата ни преследва навсякъде. Настаняваме се в ъгъла за хранене. Там има електрически вентилатор; включваме го, за да пораздвижи въздуха около нас. Пускаме и малкия телевизор на един от местните канали; учудващо е как северняшкия акцент се чувства дори и по телевизията им.
Към девет часа някаква кола спира в алеята. Хората напълно подхождат на къщата. Пат е висок, слаб и плешив. Ако човек може да си представи Опенхаймер от Средния Запад, това е Пат — спокоен, самоуверен, с дълбок глас и бавен говор. Татко ми беше разказал за странното му детство, но аз не вярвам особено много. Родителите на Пат са глухи и живеят в изолирана ферма в Южна Дакота. Той чува човешки говор едва когато става на пет години. В семейството му контактували с езика на знаците и това си проличава, когато говори английски — човек остава с впечатление, че слуша симултанен превод в ООН.
По-късно питам Пат дали е вярно това. Човек никога не е сигурен с татко, никога не знае какво ще съчини. Но този път всичко се оказва истина.
Пат живее с чувството, че има огромно предимство пред другите хора, тъй като говоримият език за него е нещо, което той може да включи или изключи по желание.
Рита е дребна, с младежки вид, жизнерадостна и привлекателна. За пръв път така съм впечатлен от приятелка на родителите ми. Не знам на какво се дължи: на нейната грациозност, на гласа й или на жизнеността й, а може би на факта, че изглежда толкова млада. Край очите й има тънки бръчици. В сравнение с лицето на тази жена образите на младите момичета напомнят пустиня. През по-голямата част от вечерта хвърлям тайни погледи на Рита.
По-големите дъщери не са тук. И двете работят през лятото, за да подпомогнат изплащането на огромните сметки за обучение. Едната работи във ферма за отглеждане на коне; искала да стане ветеринарен лекар. Другата е келнерка на плажа в Атлантик Сити. Тук наричат плажа „бряг“. По-малките, Санди и Ким, са спокойни деца с живи очи, които с любопитство следят всичко наоколо. Прекарваме чудесна вечер.
Пат и Рита са страхотна двойка: тя подпалва интелектуални пожари, а Пат ги раздухва спокойно, поддържа пламъка им. Говорим на най-различни теми. По някое време татко започва да разказва за случилото се в Калифорния. За пръв път чувам нецензурираната версия на онзи ужас. Ако отново не си съчинява, чудя се как е издържал. Надявам се, че не очаква един ден и аз да направя същото за него.
Тази вечер ме връща още веднъж на въпроса за университета — нещо, което смятах за решено. Какво общо може да има физиката и математиката с това, дали един разговор е интересен или не? Нищо, доколкото мога да разбера. Но тези двамата са интересни събеседници — няма значение за какво говорят. Имат интересен подход към всяка тема — подхващат я с живо любопитство, оригиналност, изказват собствено мнение. Знаят как да мислят. Чели са много, могат да говорят за музика и живопис, но и това не е отговор на моя въпрос.
Не е лесно да го обясниш; просто те се разбират добре помежду си. Говорим до три часа сутринта.
Рита ни показва спалните на горния етаж — стаите на големите й дъщери. Всичко, закачено по стените, е интересно. Само като да хвърлиш поглед върху тях и научаваш много неща. Над всяко легло е закачена периодичната таблица, до тях — астрономически карти. Погледът ми е привлечен от красиви цветни карти на животни, насекоми и растения. По первазите на прозорците са наредени колекции от минерали и мидени черупки.
Върху всяко бюро има микроскоп. Можеш да се образоваш само докато лежиш на леглото и разглеждаш стените. Тези хора са се отдали на това да трупат знания. Не съм сигурен дали бих имал сили за това.
Лежа под периодичната таблица. Може би направих грешка. Може би стана така, защото имах чувството, че ме глезят. Може би, ако бях отишъл в някой голям университет като Калифорнийския или Бъркли, щях да се справя.
Когато се събуждам, татко вече се е измъкнал от леглото и е на долния етаж. Вали като из ведро. Сега поне се диша по-спокойно. Целият Източен бряг е една огромна оранжерия.
Татко и Рита са в кухнята, пият кафе и ядат понички. Водят някакъв много труден личен разговор и почти не ми обръщат внимание, когато влизам. Вероятно татко отново споделя случилото се в Калифорния.
Сядам на масата и започвам да се тъпча. Никога не съм виждал такива понички. Някои са с дупки, други са с глазура и посипани със захар. Има и такива с желе, с много желе. Най-вкусни са поничките с кленов сироп.
Рита ме пита как искам яйцата и ми налива портокалов сок. Това е най-добрата закуска от седмици наред. Татко мълчи; имам чувството, че съм прекъснал нещо. Но нямам намерение да се откажа от тези понички, колкото и да желае да си поплаче на крехкото й рамо.
Пат идва при нас, когато съм преполовил четвъртата си поничка с желе. Готов е за университета. Представям си го пред катедрата, съвършен университетски професор: плешива глава, която лъщи на светлината; старае се да бъде внимателен и ясен, но плаши студентите си до смърт, защото излъчва натрупано знание и ноу-хау. Пат изпива чаша портокалов сок и малко кафе. Избира си една поничка от обикновените с дупка. Рита ми сервира две пържени яйца с някаква странна на вкус наденичка с още по-странно име.
Татко взема документите с адреса, на който трябва да откараме колата и Рита разтваря карта на Филаделфия. Двамата съпрузи мислят, че има грешка в адреса. Оказва се, че трябва да я предадем в пренаселено, кипящо гето — един от най-опасните квартали във Фили. Казват, че не биха минали и с танк през него. Двамата с татко се споглеждаме; „приятна“ изненада.
Рита се сеща за писмото, което забравила да ми даде. То е от Деби; втурвам се на горния етаж да го прочета.
Ще дойде да ме посрещне в Париж на острова, както се бяхме уговорили. Ще бъде там на десети юли, иска да бъде с мен в Париж, за да отпразнуваме заедно националния празник на Франция. В писмото си пише „да отпразнуваме също и моето освобождаване от частния ми затвор“. Чета писмото поне десет пъти. Невероятно, всичките ми мечти се сбъдват! Наистина ще направим каквото сме решили. Разбирам, че двамата с татко сме пропуснали Четвърти юли някъде по пътя; сигурно това обяснява претовареното движение след Сейнт Луис.
Опитваме се да запалим колата, но вероятно изобщо няма да можем да я закараме на собственика. Въртим ключа, докато акумулаторът се изтощава. Пат има токоизправител, изваждаме акумулатора и го замъкваме в гаража.
Сигурно дъждът и влагата са виновни — напълно вероятно е те да са изкарали от строя кабелите. Кой знае защо татко е убеден, че причината е в карбураторите. Пат стои на верандата и дава указания. Почти чувам прещракването на релетата в мозъка му. Все още вали като из ведро — целите сме вир-вода. Проблемът е, че ако не предадем колата днес, няма да получим петдесетте си долара.
Изваждам свещите и ги почиствам; татко продухва с уста дюзите на карбуратора; вони като гълтач на огън. Тази кола е не само огромна, но и всичките й части са напъхани на най-невъзможни места. С помощта на Пат откривам клемите и ги почиствам. Връщаме акумулатора на място и опитваме отново. Нищо! Опитваме пак, докато става очевидно, че свещите отново са намокрени.
Татко се опитва да се обади на Скарлиети, за да го предупреди, че колата му е във Филаделфия, но не може да се свърже с никого. Както обикновено всичко се обърква. Рита излиза на верандата с чадър на бели и сини райета. Приближава се и надзърта под капака. Питам се дали причината не е в неправилното регулиране. Но как е възможно да излезе от строя само за една нощ? Рита била чела някъде, че когато всичко е мокро и влажно и колата не може да запали, трябвало да се извадят всички части и да се изсушат на слаба фурна.
Зяпаме я, като че ли е откачила. Трудно ни е да си представим частите на автомобил във фурна, в която печем кексове или говеждо.
Но признаваме, че има известна логика. Освен това нищо друго не ни идва наум; до този момент бяхме опитали всичко. Отново изваждаме свещите, освобождаваме бобината, кабелите от свещите до делкото, самото делко, кондензатора и четките за динамото; сваляме капачката на делкото. Поставяме всички тези части върху алуминиево фолио и ги набутваме във фурната й.
Печем ги в продължение на петнайсетина минути; според Рита това е времето, необходимо за изпичане на сладкиши; изваждаме ги. Не само са сухи, но са и нагорещени до червено. Изпиваме по още една чаша кафе, докато се охладят. Пат остава. Заявява, че тук му е по-интересно, отколкото в лабораторията.
Татко е много по-спокоен, отколкото е бил месеци наред. Намира се в родния си град; вероятно и географията, и геологията тук — абсолютно всичко въздейства върху тялото така, че човек да се чувства най-добре в родния си град. Може би и ефектът на Кориолис на дядо има нещо общо с това; тялото е хидравлична система, не може да не го признае човек, когато се замисли по този въпрос. Трябва да попитаме Пат.
Той обяснява някои от решенията, които са взели по въпроса какво да гравират със злато на следващия сателит като съобщение за разумните същества в Космоса. Много е сложно, но ми напомня за бутилките с бележки, които хвърлях в океана като дете.
След като частите изстиват, отново ги монтираме, поставяме акумулатора и завъртаме ключа. Двигателят моментално започва да работи. Поздравяваме Рита и танцуваме подред с нея. Поне това е извинението. Налага се да смени дрехите си — изцапали сме с грес роклята й. Дъждът спира, слънцето сипе жар върху главите ни, отново е горещо и влажно.
Двамата с татко се измиваме, слагаме си чисти ризи и потегляме. Рита казва, че ще пусне дрехите ни в пералнята и когато се върнем, ще са чисти.
* * *
Минаваме през Феърмаунт Парк в посока север. Колкото по на север отиваме, толкова по-гадно става. Веднага щом минаваме Броуд стрийт и Темпъл Юнивърсити, попадаме в гето за черни. Хора стоят наоколо, втренчили безсмислен поглед в огромния автомобил, който профучава край тях. Знам, че ако не поддържаме тази скорост, ще скочат върху нас. И двамата почти едновременно заключваме вратите. Татко се усмихва; чудя се дали е изплашен като мен. Казвам ви, ако бях един от тези хора и живеех тук, щях да хвърлям каквото ми попадне по тази кола, която се осмелява да минава по моята улица.
Над улицата минава влакова композиция, също като парижкото метро. Само че това тук съвсем не може да се сравни с Париж, това е истински бордей! Човек може да си помисли, че тук наскоро е имало сражения. Не е само мизерно и мръсно — по-лошо е. По улиците има изгорели коли. Минаваме край купища отпадъци, стари мебели, хладилници и счупени ръждясали перални, изхвърлени по тротоарите. Навсякъде са разпилени боклуци. Те са натрупани по бордюрите, така че не може да се различи границата между улицата и тротоара. Колкото по-навътре навлизаме, толкова по-малко жени виждаме, а мъжете изглеждат все по-опасни и гадни. Те се отправят към колата, на два пъти някои се наведоха да грабнат нещо от боклуците наоколо, за да хвърлят по нас. Иска ми се да не приличахме чак толкова на герои от комикси.
Всички къщи тук са наредени плътно една до друга в редица. Прозорците им са изпочупени, а перилата на верандите висят на части. Нищожните по размер поляни пред тях са разкопани, покрити с дупки, мръсотия и още отпадъци. По прозорците висят деца и жени — по-голяма част от тези прозорци са със счупени стъкла. Къщите изглеждат необитаеми. Няма пердета, нито завеси. Пред къщите са гарирани очукани коли. Ей, до този момент не знаех как всъщност изглежда квартал за черни. Нито в Калифорния, нито в Париж има нещо подобно.
Бил съм в Уатс, но там поне къщите са отделени една от друга, няма я тази безкрайна стена с изпочупени прозорци. Там нещата изглеждаха някак временни; а тук човек си мисли, че така е било винаги и така ще си остане за вечни времена.
По улиците и тротоарите лежат хора, като парижките клошари — тук те са само млади хора, някои от тях в дънки и тениски; никой не обръща никакво внимание на никого.
Започнахме да пресичаме и на червено, защото всеки път, когато намалим скоростта или спрем, колата се покрива с хора. Те скачат върху капака, чукат по прозорците, удрят отстрани с юмруци или с длани. Ако спрем само за две минути, ще трябва да се простим с колата: сбогом джанти, антена, всичко, което може да се откъсне от нея. Така че нямаме друг избор, освен да минаваме внимателно на червено. Следя картата, като се опитвам да съкратя максимално разстоянието до адреса. Както обикновено, татко стиска волана с все сила.
Най-обезумяващото нещо за мен е, че всеки се смее. Изглежда, като че ли не могат да си представят по-смешно нещо в света от това да видят как двама бели, облечени в синьо, карат този страхотен автомобил като еротичен сън право през тяхната територия. Сигурно не могат да повярват на очите си. Може би само се опитват да покажат гостоприемство и нямат намерение да ни плашат, но поведението им изглежда заплашително. Двамата с татко сме така уплашени, че колата започва да вони от страха ни независимо от климатичната инсталация.
Има и още нещо странно, още нещо в пълен контраст с реалността навън. Там всеки е по бельо или без риза и слънцето е още по-жестоко след падналия дъжд. От тротоарите и улиците се вдига пара, изпарения се вдигат и от всеки коптор, край който минаваме; навсякъде е мръсно, претрупано с отпадъци. Но вътре в колата седим върху гладки кожени седалки, обгърнати сме от чист, прохладен въздух; от радиото се носи приятна класическа музика. Ние сме като астронавти, които се носят през враждебна планета и са още живи благодарение на поддържащите ги системи. Само нещо да откаже, само една грешка, и ние сме свършени.
Френските крале трябва да са живели със същото чувство. Бедният стар Анри IV! Някакъв смахнат скочил в каретата му и му светил маслото. Нищо чудно, че Луи XIV построява онзи замък във Версай; той е вероятно един от първите хора, които се преместват в предградията, за да избегнат лудостта в центъра на големия град.
Най-сетне стигаме до адреса, посочен в документите ни. Всичко съвпада — улицата, номера, с изключение на едно — това просто не може да бъде къщата, която търсим. Точно тук е „Монтгомери“ 2007, но е по-лошо от всичко, край което минахме досега. Невероятно е. Няма къща, която да не е претъпкана с хора. Хората по улицата са фактически голи. От другата страна на улицата има повреден пожарен кран и във водата скачат деца с голи задници. Истинска джунгла сред Филаделфия!
Обикаляме квартала три пъти, не знаем какво да правим. Когато приключваме втората си обиколка, те са вече подготвени и ни очакват. Деца се спускат към нас, с уста изхвърлят струи вода срещу прозорците и се смеят. Къщата с нашия номер изглежда необитаема.
След третата обиколка сме готови да си плюем на петите. Спираме, за да погледнем отблизо и да решим дали е възможно на този номер да живее някой. Две деца се изкатерват върху колата; босите им мокри крака висят пред предното стъкло.
За наше голямо учудване вратата на къщата се отваря и към нас изтичва бяла жена. Тя е облечена в жълта рокля без ръкави; има тъмна, почти синкава коса. Тича до колата и притиска документи към стъклото. Копие от документите за предаване със снимката на татко, закрепена с телбод към него. Отключвам вратата, тя я отваря и се настанява до мен. Мирише на уиски и парфюм. Моментното отваряне на вратата е като отваряне на врата на пещ. За пръв път отваряме врата или прозорец, откакто напуснахме дома на приятелите на татко.
— Вие ли сте господин Тремънт?
Татко измъква своите документи от джоба на колата.
— Тук пише, че трябва да предам колата на някой си господин Скарлиети.
Показва й документи с това име.
— Аз ще я приема вместо него; господин Скарлиети точно сега е извън града. Ще подпиша и ще ви дам петдесет долара. Правилно, нали?
Татко ме поглежда; свивам рамене. Имаме ли избор? Не можем да заседнем в тази кола. Поне децата се бяха смъкнали от нея и седяха или стояха по бордюра от другата страна на улицата. Татко приспада сметките за направените ремонти; възлизат общо на около триста долара. Тя ги поглежда, после подозрително поглежда и нас. Татко й казва, че се е обаждал по телефона от Лос Анджелис, и господин Скарлиети е дал разрешение да се замени регулаторът на волтажа; карданният вал е ремонтиран тук, в Пенсилвания.
— Ако не ми вярвате, можете веднага да се обадите на гаража, телефонният номер е тук, на сметката; мястото се нарича Ню Стантън.
Посочва номера, тя се вглежда още веднъж в сметката, после се усмихва.
— Изглежда, тази кола е наистина голяма работа. Не нося толкова пари със себе си. Единият от вас ще трябва да дойде с мен, за да ги вземе. Четиристотин ще покрие всичко, така ли е?
Татко кима. В напрежение съм: опитвам се да намеря връзка между тези пари и колата с общата атмосфера на квартала, ако изобщо това може да се нарече квартал. Татко казва, че ще остане в колата, докато аз отида да взема парите.
Треперя от нерви. Тази жена е хубава, твърде хубава, може би трийсет и пет годишна, с големи очи, фини ръце и дълги крака.
Изтичва по напуканата циментова пътечка между полянки в окаяно състояние, после по няколко изпочупени стъпала, които водят към небоядисана веранда. Изведнъж ме обгръща не само нетърпимата горещина, но и вонята наоколо. Тя е смесица от изгорени и изгнили портокали.
* * *
Влизам след нея. Стоя като ударен с мокър парцал по главата: не мога да повярвам на очите си. Оказва се, че къщата е с климатична инсталация, но това е най-малкото. Намирам се в огромен салон. Навярно са избили стените поне на десет къщи. Стените са покрити с червен брокат и навсякъде са поставени огледала с меки розово-оранжеви светлини над тях. Килимите са тъмночервени, с цвета на бургундско. Веднага се сещам за последните трийсет и пет страници на „Степният вълк“ от Херман Хесе. В сравнение с това пред очите ми палатът на Цезар изглежда като магазин за санитарни материали и други боклуци. Стоя с отворени уста; дамата изчезва някъде.
Очаквам всеки момент да ме ударят по главата с обвита в кадифе палка. Това тук е някакъв вид комарджийски вертеп или публичен дом — може и двете едновременно.
Шашнат съм. Мисля да изтичам обратно и да кажа на татко да кара като луд, докато стигнем до някое безопасно място. Можем да оставим тази кола в някой квартал за бели с чисти улици. Ще им телефонираме оттам, за да им кажем къде е колата, и веднага ще вземем самолета. Въпреки дънковото яке започвам да треперя от студ. Сигурно изпадам в шок, кръвта ми се смразява.
Оглеждам се. Забелязвам множество стълби, които водят към коридора. Трудно е да се каже все пак какво всъщност вижда човек при всичките тези огледала и неясни светлини. Под всяка стълба има малки дървени барове, а покрай стените са подредени канапета, покрити с обработена кожа или с червен плюш. Решавам, че това е публичен дом. Не че някога съм бил в такъв вертеп, но винаги съм си го представял така.
Най-сетне, точно когато се канех да офейкам, дамата се връща. Сега не бърза чак толкова; на приглушените розови светлини жълтата й рокля изглежда оранжева. Усмихва ми се и отброява четири банкноти от по сто долара, като прещраква с пръсти, когато ми ги подава, както обикновено правят в банките. Убеден съм, че са фалшиви, изглеждат прекалено нови, но няколко стодоларови банкноти не са кой знае каква печалба.
Не казвам нищо; горя от нетърпение да се махна оттук. Толкова съм объркан, че по френски маниер подавам ръка. Тя поема ръката ми и здраво я разтърсва. Не мисля, че нещо може да изненада тази дама. Тръгвам към вратата и преди да я отворя, питам:
— Да донесем ли ключовете тук, или да ги оставим в колата?
Усмихва се.
— По-добре я заключете и ми донесете ключовете; освен това ние още не сме подписали документите за предаване.
Искам татко да види това място. Иначе никога няма да ми повярва, а аз не бих могъл да го обвиня за това. Подавам глава през вратата и викам. Не може да ме чуе отвътре, правя му знак да дойде. Отваря вратата и подава главата си навън.
— Заключи и донеси ключовете и документите, татко.
Децата и всички съседи са застанали в редица от другата страна на улицата. Никой не помръдва. Татко заключва колата и спринтира по пътечката и по стъпалата. Отстъпвам, за да влезе.
Замира, сякаш някой го удря с чувал, пълен с пясък. Поглежда мен, после — дамата и накрая оглежда помещението. Обръща поглед към вратата, през която току-що е влязъл. Дамата протяга ръка за ключа. Тя се наслаждава на реакциите му почти толкова, колкото и аз.
— Бихте ли ми подали ключовете? Платих му.
Посочва ме и аз кимам. Татко пуска ключовете в ръката й. Тя ги прибира в малко джобче на роклята си ниско към бедрото. Протяга ръка за документите.
— Какво трябва да се подпише?
Татко й подава документите. Ръцете му треперят. Дамата ни повежда към най-близкия бар с по-добро осветление. Изпускам едно след друго две пръдвания; когато съм нервен, винаги пърдя.
Подписваме. Тя задържа нейната част от документите, татко пъха в джоба си неговата. Той се опитва да върне рестото — около петдесет долара, но тя великодушно маха с ръка.
— Вие двамата какви сте — братя, баща и син или какво? Като ви гледа човек, му се струва, че вижда двойно.
Думите й правят татко щастлив, но на мене лично ми е дошло до гуша да бъда възприеман като точно копие, изплюто от биологичната машина на времето.
— Да, този младеж е синът ми Били.
— О, тук наистина е много красиво; това е последното нещо, което човек би очаквал да види в подобен квартал.
— Харесва ви, така ли?
Усмихва се по нейния начин, повече с очи, отколкото с уста.
— Невероятно е.
— Искате да знаете повече за него, така ли е?
Не е гадна, само го води в определена посока.
— Да, признавам си, че съм любопитен. Например как ще използвате онази кола? Какво правите с такова луксозно място в квартал като този?
— Това тук е точно, каквото вие мислите, че е, господин Тремънт, луксозно място — луксозен публичен дом.
Усмихва се отново.
И да искаме не можем да получим по-откровен отговор от този. Предлага пиене и на двама ни и когато кимаме, изважда лед, поставя го в чаши за уиски и налива уиски „Балънтайнс“. Цялата атмосфера е толкова а ла Джеймс Бонд, че не мога да я възприема нормално. Все още очаквам удар по главата тук или когато излезем навън. Проверявам дали питието няма странен вкус.
— Ако вие двамата искате да поостанете и да прекарате добре, може — сега е мъртво време; ще ви струва само един от онези гущери, които сложихте в джоба си.
Хиляди дяволи и пет бутилки ром! Моят старец се справя с това, като че ли цял живот всеки следобед е получавал предложения от красиви проститутки. Усмихва се и й казва, че имаме приятели, които ни чакат; пита дали има автобус или трамвай до центъра на града.
— Мили Боже, не знам нищо — никога не излизам навън! Дори не живея във Филаделфия, живея в Нюарк. Съжалявам, не мога да ви помогна, но мисля, че има бар на ъгъла отляво. Може би те ще ви упътят.
Тъй като няма повече работа с нас, тя пристъпва напред, усмихва се, говори непрекъснато, води ни към вратата, през която дойдохме. Всички други врати са зазидани, покрити с огледала или брокат. Тази е с тежки завеси — отвътре трудно може да се разбере точно къде е.
Внезапно се оказваме сред заслепяващата слънчева светлина навън; сред горещината, влагата, миризмите и пред всички онези черни хора, които стоят на другата страна на улицата, вторачени в нас. От повредения пожарен кран все още блика вода. По-зле е, отколкото да излезеш от тъмен киносалон на ярка дневна светлина; очите започват да ме болят, като че ли току-що съм изял половин килограм сладолед за три минути. Въздухът се сгъстява от омраза и целият настръхвам от напрежение. Сега под дънковото ми яке от мене тече пот.
Вървим бавно по улицата и завиваме край ъгъла. Попадаме на място, което може и да се нарече бар. Думата „БАР“ е написана върху остатъка от счупено шлифовано стъкло; пред него висят черни, едри, гадни побойници. В канавката е проснат човек и от устата и носа му тече кръв. Никой не му обръща внимание. На вратата на така наречения бар се обляга зализан слабоват тип; кръвта капе по тениската му.
Никой не вика, никой не изглежда дори развълнуван. Налудничавият ми старец минава край пригладената котка с тениска и се отправя към някакъв дебелак зад тезгяха. Очите на всички следят татко, сякаш е Клеопатра, която стъпва на брега след разходка по Нил. Почти очаквам да изправят рамене и да застанат мирно. На сцената започват да прииждат и други пригладени котки с нехайна походка. Никога не съм мислил за себе си като за задник, който вероятно ще умре от насилствена смърт в Северна Филаделфия.
Към мен се приближава огромен мъжага. Носи черна, кожена шапка с периферия и ушита по поръчка риза от тънка, жълта коприна. Татко е все още вътре, говори с дебелака.
— Хей, момче, какво правиш тук?
— Предадохме само кола от Калифорния до адрес зад ъгъла и сега се опитваме да разберем откъде да вземем автобус за центъра. Оня човек вътре е баща ми.
— По дяволите, човече, какво правите тук? Ако продължавате да стоите, няма да живеете повече от пет минути. Тръгвайте с мене, и то веднага. Викай стареца си и двамата си лепвайте задниците плътно до мен.
Този великан трябва да е висок над два метра, а раменете му са широки поне метър. Изглежда като бивш баскетболист или защитник на „Питсбърг Стийлърс“. Говори с тънък, висок глас.
Татко се връща; казвам му, че този човек ще ни покаже откъде да вземем автобуса. От израза на лицето му разбирам, че в бара е ударил на камък. Подозирам, че в такъв бар нищо никога не върви добре. Тръгва след мен и двамата следваме това огромно конте с черна кожена шапка и жълта риза. Възможно е да ни води към някоя забутана уличка, където ще ни пребият и ограбят. Безполезно е да се съпротивляваме дори и да е сам, но той, разбира се, няма да бъде. Нищо не може да се направи. Гигантът непрекъснато проверява дали не сме изостанали твърде много. Той крачи като огромна кафява мечка, а ние подтичваме след него. Следва ни тълпа „акули“.
След около три блока ни завежда до някаква сграда, над вратата на която е надраскано „СЕТЪН ХОЛ“. Отвън тя не се различава по нищо от околните занемарени, порутени къщи, но вътре е магазин на Армията на спасението. Върху маси са проснати одеяла, по стените висят на закачалки стари дрехи. Нашият човек се приближава до някакъв тип, седнал зад маса пред вратата.
— Слушай, Ейбъл, погрижи се да качиш тези хора на автобуса оттук. Не ги пускай да излизат на улицата.
Усмихва се и излиза през вратата, без да погледне назад. Всички, които работят тук, са черни. Онзи на бюрото ни поглежда.
— Стойте точно там, където сте. Ще ви кажа кога да станете. Оттук минава автобус, ще се качите.
Седим и гледаме. В тази горещина те чистят петна, кърпят и гладят дрехи. Не знам как издържат. Това е някаква католическа благотворителна работилница или нещо подобно. На стената е закачена една от онези картини на Исус с изкарано навън сърце, прободено с тръни; от него капе кръв.
* * *
По някое време онзи зад бюрото ни казва да се приготвим. Излиза на бордюра и спира автобуса със знаменце. По дяволите, никога не бих се досетил, че това е автобус; всички прозорци са покрити със стоманена мрежа. Изглежда като дълъг брониран камион. Другият наш човек бързо ни избутва навън и ние скачаме в автобуса. Шофьорът е затворен в нещо като клетка. Поставяме по петдесет цента в малък отвор в мрежата, зад която се намира шофьорът; те падат точно в брояча. Той натиска бутон и вратата се отваря. Ние сме единствените бледи лица в него. Въпреки че току-що идваме от Калифорния, изглеждаме наистина бледи. Вероятно от нас се очаква да седнем на задните седалки, но единствените свободни места са непосредствено до първата врата.
Нямаме представа къде отива този автобус. Татко казва, че ще стоим в него, докато той се движи в южна посока, и ще скочим веднага, когато наоколо забележим някои лица, които не са пурпурнокафяви, синкавокафяви или кафеникаво-червени.
Автобусът ни закарва до центъра на Филаделфия и ни изръсва пред сградата на Градския съвет. Оттук можем да вземем метро до квартала на Рита и Пат. Татко предлага да отидем да хапнем нещо и да отпразнуваме избавлението.
Почти три часът е. Цялата история ни е отнела повече от четири часа. Струва ми се, че съм прекарал три години на Дяволския остров. Признавам, че се чувствам като избягал престъпник. В чест на старите времена се отправяме към най-близката пицария. Но тя се оказа истински италиански ресторант: ядем истински пици, не американско тесто с кетчуп и американско сирене с вкус на сапун, стопено отгоре; тази пица има вкус на Европа. Ако затворя очи, мога да си представя, че съм във Франция.
Този ужасен ден ме накара да взема решение. Готов съм да си отида вкъщи. Мечтая за цивилизацията на Стария свят; явно не съм дорасъл да се справям с великия американски демократичен експеримент.
Влакът ни оставя на около три блока от дома на Рита и Пат. Вървим по тези улици и чувстваме страхотната разлика с онзи ужас там. Тук растат големи, клонести дървета, които засенчват всичко; клоните им се докосват над улиците, покриват ги под хладен, зелен чадър. Корените им бяха толкова огромни, че на места образуват по тротоара малки хълмчета. Но тези тротоари не са изровени; циментирани са в меки извивки над тези хълмчета. Къщите са от естествен или дялан камък на по три етажа с красиви веранди. Наоколо се носи звукът от мощни косачки, които поддържат затревените площи пред къщите; ухото долавя и затръшкване на леки преградни врати. Дами в луксозни коли, кръстосват наоколо с не повече от трийсетина километра в час — излезли са да пазаруват.
Трудно е да се повярва, че сме само на осем или девет километра от джунглата, в която бяхме днес. Какво ли ще стане, ако онези хора там атакуват тези места тук? Не ми се мисли за това; само знам, че не искам тогава да съм тук.