Уилям Уортън
Татко (10)

Глава 10

На следващия ден телефонирах на доктор Етридж. Той беше лекар на татко в Перпечуъл Хоспитъл през последните петнайсет години. След няколко безуспешни опита, пресечени от телефонните оператори и сестри, най-сетне се свързах с него.

Обяснявам случилото се. Етридж влиза в ролята си.

— А-а, господин Тремънт, такива неща са нещо обикновено. Доктор Сантана знае какво прави; той е добър млад хирург. Ще отида да видя баща ви тази сутрин, дълго време ми е бил пациент. Освен това и двамата сме от Уискънсин. Ще трябва да приемете фактите, господин Тремънт; това може да е началото на сенилност.

С една дума, сервира ми глупостите на Сантана.

— Толкова бързо, доктор Етридж — внезапна сенилност? Никога не съм чувал за подобно нещо.

— Е, господин Тремънт, знаете, че той вече забравяше.

Продължавам да атакувам.

— Но, доктор Етридж, преди операцията всичко му беше в ред, а сега… почакайте само докато го видите.

Правя пауза, той не казва нищо.

— Доктор Етридж, ще имате ли нещо против да ви придружа при посещението ви в болницата тази сутрин?

— О, не, не е необходимо. Ще го видя на сутрешната визитация и ще ви телефонирам следобед.

Прекъсва.

Казвам на майка, че съм говорил с доктор Етридж и че според него всичко ще се оправи, няма защо да се безпокоим. Разбира се, тя иска да види татко.

— Не, мамо, докторът казва, че не трябва да ходим в болницата сега; той има нужда от почивка и успокоителни лекарства. Тази операция стресна татко, разтревожи го много; възрастен човек трудно понася нови натоварвания.

— Джаки, ако само го вземем вкъщи — сигурна съм, че тук ще се оправи.

Убедена е, че ако не е в болницата, той ще бъде добре. Тя ще се грижи за него — нещо, с което е свикнал, няма „да го опипват разни негри“.

— Майко, ти не можеш да се грижиш за него. Ако го вземем вкъщи, аз ще трябва да правя това, а съм сигурен, че няма да се справя по-добре от хората в болницата.

В четири часа доктор Етридж най-сетне се обажда.

— Господин Тремънт, видях баща ви; сега той наистина изглежда объркан. Говорих и с доктор Сантана, той смята, че сте поставили под съмнение професионалната му преценка.

Точно това ми трябваше.

— Доктор Етридж, доктор Сантана направи груба грешка, като каза на баща ми, че е болен от рак, независимо от многократните ми предупреждения да не прави това предвид неестествения страх на баща ми от тази болест. Резултатът от грешката му сега е налице. Баща ми изпада в това състояние веднага след като доктор Сантана му казва, че е болен от рак.

— Господин Тремънт, това са решения, които се взимат от нас, лекарите. Ако вашият баща е в нашата болница, вие ще трябва да ни имате доверие по тези въпроси.

Следва цяла реч на тема „ние си знаем работата“. Слушам, докато се изчерпи.

В този момент съм готов да се откажа от Етридж, Сантана, Перпечуъл Хоспитъл, цялата тази каша и да започна отново. Но не го правя; прекалено съм бесен, несигурен и изплашен.

* * *

Татко е в болницата вече пети ден. Прекарвам колкото е възможно по-дълго време с него. Джоан ме сменя при майка. Говоря с доктор Сантана всеки ден и той става все по-нервен. Не изпускам ден да не поставя въпроса за специализиран преглед от невролог и психиатър, за провеждане на специализирани наблюдения. Разучавам нов екземпляр от „Мърк менюъл“, който купих от книжарница за медицинска литература, търся някакво логично обяснение на това, което се случи с татко.

Изправен съм срещу персонала на болницата като срещу каменни стени. В същото време се опитвам да поддържам спокойна атмосфера около майка вкъщи, като постоянно я уверявам, че всичко се развива чудесно.

В болницата непрекъснато ми повтарят, че татко ще се възстанови, щом се съвземе от шока. Но той си остава в своето тревожно, объркано, отдалечено някъде извън реалността състояние. Губи контрол и над физиологичните си нужди. Не може да се храни сам, а е много трудно да го храни човек. Няма никакъв апетит и започва бързо да линее. Напълно се затваря в себе си.

Сестрите са твърде заети, за да имат време да му подадат достатъчно храна. Поемам храненето; те, явно, нямат нищо против. Могат да минат и два часа, докато погълне половината от сравнително малка порция. По-лошо е от хранене на шестмесечно бебе. Захапва лъжицата така, че е трудно да се извади. Върти глава. През по-голямата част от времето го чакам да преглътне. Държи храната от едната или другата страна на устата си, както катеричка трупа лешници в склада си; понякога я изплюва. Избягва погледа ми или се втренчва в лъжицата или в нищото, но не и в очите ми. Говоря му за храната, за мама, за Джоан, за всичко, за което се сещам, но той не реагира.

Сега и лекарите възприемат мамината идея, че той трябва да се върне вкъщи. И аз съм на път да се съглася.

Знам обаче, че нещата там няма да вървят, мама ще трябва да бъде изолирана, ще й се наложи да живее с Джоан, а това ще създаде много затруднения. Случва се обаче нещо, което ме принуждава да преодолея колебанията си.

Част от проблемите на татко е неговото постоянно въртене, обръщане — опитите да избяга. Освен това той непрекъснато дърпа катетъра си. След първите няколко дни започнаха да му слагат нещо като усмирителна риза. Тя се връзва отзад и е с каишки, прикрепени към гривни, които ограничават движенията на ръцете му: той има известна свобода, но не може да стигне до катетъра.

Бори се срещу това; мъчително е да го гледа човек как се дърпа и гърчи — като вързано кученце. Когато го храня, освобождавам каишките, но не изпускам ръцете му от очи.

Сестрите се страхуват допълнително, че татко може да получи рани от залежаване. Той слабее и при постоянното му въртене и обръщане протърква задника и гърба си.

След четвъртия ден започнаха да го поставят на стол до леглото, докато сменят чаршафите му. Оставят го да седи час-два, но добре вързан в усмирителната му риза.

* * *

Веднъж отивам в болницата за вечерното му хранене и намирам татко все още вързан за стола. Беше издърпал по някакъв начин катетъра си и беше потънал в собствените си изпражнения и урина. Беше се гърчил и въртял както обикновено и една от ръцете му беше притисната под страничните облегалки на стола; кръвообращението му е прекъснато, ръката му е посиняла. Нощницата му се е вдигнала и той е гол от кръста надолу.

Изпадам в шок. Коленича до него; краката му са леденостудени. И всичко това се случва в хирургическото отделение на съвременна болница, не в лудница от деветнайсети век. Не знам колко дълго е стоял така, но краката и стъпалата му са на червени и бели петна и по тях засъхва урина.

Звъня и викам. В стаята се втурва сестра и аз изливам яда си на нея. Помага ми да развържа татко и да сменя нощницата му. Слагаме го в леглото. Копнея да го успокоя, но той като че ли не разбира какво се е случило.

На следващия ден се нахвърлям върху Сантана и Етридж. Обясняват ми, че в обикновена болница не могат да се грижат за човек в състоянието на баща ми. Заявявам им, че щом е така го вземам вкъщи.

Прибирам се у дома, като се стремя да избегна мама. Промъквам се в спалнята откъм градината с кутия бира в ръка. Изпивам я на спокойствие и обмислям положението. Искам да взема правилно решение по отношение на мама и татко, не само да дам отдушник на гнева си.

Слагам мама да спи и телефонирам на Джоан. Опитвам се да кажа нещата направо, без прекалени преувеличения, характерни за темперамента на един художник. Когато свършвам, настъпва дълга пауза. Джоан плаче.

— Това е ужасно, Джак. Трябва да направим нещо. Не се безпокой за мама; трябва да го приберем вкъщи. Ще можеш ли да се грижиш за него, ако мама дойде при нас?

— Мисля, че ще мога. Знам със сигурност, че ще се грижа за него по-добре, отколкото в болницата. Но ще можеш ли да се справиш с мама там заедно с Марио и другите? Знаеш добре каква е.

— Ще се справим. Ще бъде в стаята на Мерилен, тя е близо до банята, и ще я държа на легло колкото е възможно по-дълго. Марио може да работи в гаража си или в градината. С неговата работа по поддържане на игрищата той и без това отсъства до шест вечерта. Марио разбира проблема; не се безпокой.

И така, решено е. Когато мама се събужда, съобщавам й решението. Тя иска да остане с мен и да помага, но аз съм непреклонен. Казвам й, че това е невъзможно. Със сигурност ще получи нов инфаркт и аз няма да мога да се грижа и за двамата. Може да идва, когато татко е по-добре.

Помагам й да си опакова дрехите. Влизаме в колата, тя си слага тъмните очила и аз я откарвам при Джоан по „Сепулведа“.

Когато на следващия ден отивам за татко, при мен се втурва главната сестра. Тя е едра жена, която се впуска в подробен преглед на вчерашния ден на сестрите под нейно ръководство, но аз не се поддавам лесно на манипулация. Казвам й да се маха от пътя ми. Всички тези хора мислят само за личните си права.

Тя вика човек от охраната. Обяснявам му какво става. Той кима и се преструва, че слуша. Решаваме проблема заедно. Помага ми да облека татко в пижамата и хавлията му. Събирам останалите му лични вещи в книжна торба. Казвам на главната сестра да побърза с документите за изписване и с инвалидната количка. Охраната ми намига; точно на място за тази работа. Заедно вкарваме инвалидната количка в асансьора. Татко седи, трепери, дърпа се, тегли хавлията си с пръсти. Трудно е да се повярва, че това някога е било нормално човешко същество. Дори пръстите на ръцете и краката му са извити някак навътре, практически стегнати в парализа: главата му виси, сякаш е твърде тежка за врата му. Напомня ми картината, нарисувана от Ван Гог в лудницата, онази с мъжа, който притиска лице в юмруците си, с тази разлика, че татко няма достатъчно контрол да направи дори това.

Тикам количката през паркинга и с усилие го вкарвам в колата. Той изобщо не разбира какво става.

Налага се едва ли не да го пренеса на ръце през вътрешния двор, да изкача онези стъпала и да го внеса в къщата. Той слага единия си крак пред другия, но те не поемат никаква тежест върху себе си; отстрани изглежда като че ли се опитвам да накарам някаква гигантска кукла да върви. Носи старата си пилотска шапка и тя се изкривява на една страна. Той кима и шепне нещо, без да разбира къде всъщност се намира.

Решавам да го облека в дрехите, които обикновено носи вкъщи. Всъщност, той не е болен, само омаломощен. Сигурен съм, че ако възстанови усета за собственото си аз, ще дойде на себе си. Отвеждам го в задната спалня, настанявам го във фотьойл и го обличам. Избирам леки памучни панталони, жилетка и му слагам другата шапка, онази, която му купих за рождения ден.

Той вдига ръка, хваща шапката и я хвърля на пода. После едва не пада от фотьойла, когато се навежда да я вземе. Слагам я отново на главата му. Този път я оставя на мира. Мисля си, че може би това ще подобри кръвообращението и подмлади някои неврони в мозъка му. Хващам се като удавник за сламка.

Завеждам го във всекидневната и му помагам да седне в неговия стол-люлка. За мен е утеха да го видя на този стол след дните, когато бе вързан за стерилното болнично легло. Не знам дали това е добро за него, но е от голямо значение за мен. Държа на външния вид на нещата вероятно твърде много; това е може би причината, поради която съм художник: мога да преработвам нещата, които виждам, така както на мене ми се иска. Надявам се, че ако се държим и живеем като че ли нищо не се е случило, той може отново да се върне в релсите на нормалния живот.

Влизам в кухнята и започвам да приготвям традиционния обяд на родителите ми. Той се състои от запечен сандвич със сирене, десетина бисквити „Риц“ и чаша бира. Снова между кухнята и всекидневната, за да го проверявам. Той си седи, вторачен в стенния часовник над телевизора. Занасям сандвичите във всекидневната и слагам сгъваема масичка между неговия стол и този на мама. Докато тичам напред-назад, татко на няколко пъти се привежда, като че ли се кани да стане, но люлеещият се стол го връща назад. Включвам телевизора и намирам една от техните любими шоупрограми, „Разплаканата Ани“, както ги наричат те. Татко се вторачва в екрана с празен поглед. Привежда се леко напред, протяга ръка, сякаш се опитва да хване нещо във въздуха. Прави това движение няколко пъти, после се отказва.

Поставям чашата бира в ръката му. Поглежда я, поглежда мен. Като че ли между нас няма никаква връзка, като че ли не сме от един и същ биологичен вид, камо ли да сме роднини. Виждал съм циркови номера с шимпанзета, обучени да пият от чаши и да се хранят от чинии. Те ми изглеждаха по-близо до човешкия род, отколкото баща ми сега. Той се е вторачил в чашата бира, без да знае какво да прави с нея. Хващам ръката му, с която държи чашата, и бавно я вдигам до устните му; ръцете му са студени и треперят. Леко накланям чашата така, че бирата да се излее в устата му. Част от течността изтича от ъглите на устата му, но все пак той поема малко и преглъща. Смъквам ръката му и изчаквам да видя какво ще направи.

Нищо. Вземам чашата и намествам в ръката му половин сандвич. След това отново сгъвам в лакътя и я придвижвам до устата му, но той не разтваря устни. Челюстите му са здраво стиснати.

Отказвам се и нарязвам сандвича на малки квадратчета; така имам по-голям късмет. Той отваря уста, за да поеме хапките, дъвчи и преглъща. Така успявам да го накарам да изяде половин сандвич. Вкусен е — от онези, които той обича. Опитвам отново с бирата. Този път е по-лесно, но той още не е схванал разликата между ядене и пиене; опитва се да дъвче бирата и едва не отхапва ръба на чашата. Следващия път ще я налея в пластмасова чаша.

По телевизията дават „Сити Хоспитъл“. Това е едно от любимите предавания на родителите ми, но сега нямам никакво желание да го гледам. Татко като че ли не забелязва нищо; очите му следят само движенията и цветовете. Прехвърлям няколко канала, докато откривам шоупрограмата на Дайна Шор. Татко гледа телевизия по начина, по който един нормален човек гледа калейдоскоп. Той следи движението, чува звуците, те му действат успокоително.

Аз не си затварям устата: коментирам предаването по телевизията, говоря каквото ми дойде наум, но той не ми обръща внимание. Обхваща ме безпокойство, търпението не е най-силната ми страна, особено ако нямам поддръжка. Говоря за Джоан, за децата й, за Врон, за нашите деца, за майка; за това, което си спомням за неговата работа. Отговори ми пълна тишина.

* * *

През деня татко гледа телевизия спокойно, но вечер нещата се усложняват. Отражението на светлината от цветния екран върху килима създава странно чувство: като че ли човек попада в някакъв нов, нереален свят.

Не съм виждал по-чудноват модел на килим от този във всекидневната на родителите ми. Майка ми го купи с цел да не личи, когато се замърси. Той е многоцветен: червено, зелено, кафяво, оранжево, жълто — и всички тези цветове са пръснати безразборно като малки точици; напомнящи налудничава картина на някой неоимпресионист, но без загатване за образ или фигура.

Играта на светлините от телевизионния екран върху килима пощурява татко. Той непрекъснато се смъква от стола на пода; опипва повърхността или се опитва да хване светлините и сенките.

Коленича до него. Прокарвам моята ръка над килима, казвам му, че няма нищо, опитвам се да го успокоя. На няколко пъти му помагам да седне отново на стола, но той отново се плъзга обратно на пода.

Накрая го оставям на пода; не може да се нарани върху килима. Все пак прави някакви движения и това е за предпочитане — защо да седи отпуснато в стола като някакъв неодушевен предмет. Той пълзи по пода на ръце и колена, докосва и търка килима. Вече е нощ и във всичко това има нещо зловещо. Той не издава звук, пълзи и търка с ръка килима. Напомня ми за времето, когато учеше двама ни с Джоан как да излъскваме дребни монети. За мен е повече от болезнено да го гледам как пълзи на четири крака, но не знам какво друго мога да направя. Никой никога не ме е подготвял за подобно нещо. Седя в тъмното, докато той пълзи наоколо в тишината на къщата и се чувствам като попаднал в свят, населен с призраци. Знам, че трябва да приготвя вечеря, но не мога да помръдна. При внезапен звук или смяна на светлината от екрана, той отскача назад и се присвива, сякаш за да се предпази от удар, и сяда. Това е първобитният човек — човекът, преди да се изправи на двата си крака. Всяка промяна в обкръжението му го изпълва с ужас, той няма обяснение на това, което става около него. Като че ли идва от някаква друга планета: този свят тук, на Земята, му е абсолютно непознат. Погледнете го само — възрастен човек, който не може да координира движенията си. Интелектът му е изчезнал. Затворил се е в себе си.

Клякам и се взирам в просветляващото небе. Мисля за другите, които все още спят в къщата, все още в безопасност в съня си. Полски чучулиги се издигат от тревата, прелитат над тръстиките. Премятат се във въздуха и хващат насекоми. Почти като лястовиците, свили гнезда под стряхата на хамбара.

Страхувам се, че е получил сериозно мозъчно увреждане.

Казвам си, че ще е прогрес, ако успее да контролира физиологичните си нужди. Всеки час го водя до тоалетната. Понякога успява да се изпикае. Изваждам пениса му и го насочвам към тоалетната чиния, но той иска да го държи сам. Обикновено улучва тоалетната, но изпръсква стената, щом се разсее. Предпочитам да бърша след него, отколкото да го лиша от това единствено удоволствие. Урината му е със сравнително нормален цвят, не е кървава, но страшно вони.

Вечерята ни е скромна — пържени картофи и сандвич. Подавам му само по един картоф и нарязвам сандвича на парченца. Изяжда около половината.

* * *

В десет часа го водя в спалнята. Подредил съм стаята така, че да е безопасна за него. Обикновено всичко в тази стая е симетрично. Леглото е разположено така, че да е опряно в средата на стената с нощни шкафчета от двете страни. Тоалетката е откъм мамината страна, гардеробът — откъм неговата. Раклата от кедрово дърво е откъм долната част на леглото, а до прозореца има бюро. Откакто се помня, мебелите не са размествани.

Но аз направих някои промени. Поставих двете нощни шкафчета от едната страна на леглото, а самото легло преместих плътно до стената. За да не падне татко, блокирам свободната страна на леглото с три стола от трапезарията. Надявам се, че той ще бъде в безопасност. В болницата леглото му беше с високи странични прегради.

Смъквам дрехите и му навличам пижамата. Не се бори с мен, нервен е и непрекъснато се движи, но ми разрешава да му вдигам ръцете и краката. Много е чувствителен или моите движения са били по-груби, защото няколко пъти — докато му събувам панталоните или му пъхам ръката в ръкава на пижамата — той простенва или изсумтява, като че ли съм му причинил болка.

Издърпвам двата стола и го полагам в леглото. С голям труд успявам да го накарам да се отпусне назад. Вторачва се в розовия таван, очите му са широко разтворени, почти не мига, сякаш наблюдава с напрежение нещо много важно.

Мисля си, че може би възприема отпускането в леглото като изключително важно събитие; може би е загубил способността си да се ориентира в пространството. Може би фактът, че когато е легнал по гръб, вижда нещата под друг ъгъл, го изпълва с безпокойство, защото не може да приеме изменения им вид. Все едно да обърнеш кинокамера право нагоре. Опитвам се да се поставя на негово място.

Очите му започват да следят танцуващите светлини и сенки по тавана с такава концентрация, като че ли това е цял един нов свят, почти толкова интересен, колкото странно променения свят при лягането му по гръб. Вижда нещата по начина, по който ги вижда едно бебе. Ако не ставаше въпрос за собствения ми баща и аз не бях толкова емоционално обвързан, всичко, на което бях свидетел, би могло да бъде наистина омайващо. Поразително е да се наблюдава как приема света около себе си. Вероятно вижда фигури, сенки, цветове и движения в някакъв оригинален, личен план, по начина, по който един художник се опитва да възприема света и никога не успява.

Подпъхвам завивките под него, скръствам ръцете му над гърдите. Поставил съм мушама за маса под чаршафа; не знам какво да правя с електрическото одеяло. Ако уринира през нощта, може ли да се убие, като направи късо съединение?

Махам електрическото одеяло и го покривам с две обикновени одеяла от кедровата ракла. Давам му обичайните лекарства, като добавям пет милиграма от маминия валиум. Казвам „лека нощ“ и се моля наистина да е лека.

Обличам си пижамата в страничната стая и отивам във всекидневната. Търся нещо за четене; единственото, което намирам, е онзи противен вестник на Хърст „Херълд Игзаминър“. Приготвям си лека вечеря, отпускам се в люлеещия се стол и изчитам няколко статии за убийства, изнасилвания и комунистически заговори за разрушаване на американския морал. Половин час по-късно отивам да видя как е татко. Внимателно надзъртам през леко открехнатата врата, като се опитвам да не вдигам шум. Няма го!

Не мога да повярвам на очите си. Отварям широко вратата и светвам. Леглото е празно! Стаята е празна! Втурвам се по коридора и поглеждам в банята. Никой! Поглеждам в средната стая, но и там го няма. Изчезнал е! Спирам се за миг и се опитвам да дишам спокойно. Поглеждам в кухнята, връщам се във всекидневната.

Не знам какво ме кара да погледна накрая под леглото — и го намирам там. Не спи. Лежи и тихичко стене. Би трябвало да го чуя, когато влязох първия път в стаята, но тогава бях оглушал от напрежение. Той стене и се опитва да се обърне по корем. Легнал е настрана, пружината на леглото притиска рамото му и той не може да се обърне.

Опитвам се да го хвана за краката, но той рита. Не мога да го обърна по гръб, защото е заклещен. Опитвам се да го тегля за ръката, но той започва да стене по-високо. Самият аз се заклещвам там, отдолу; усещам, че ме обхваща клаустрофобия. Измъквам се някак си, отдъхвам и започвам отново.

Страх ме е да издърпам леглото — може да го притисна под него. Опитвам се да повдигна единия край, задържам го така известно време, като се надявам, че той ще се обърне по корем. Но когато внимателно отпускам леглото, оказва се, че татко се е обърнал настрани и е притиснат здраво от пружината. Стене по-високо и пъшка от болка. Бързо вдигам леглото.

— Обърни се, татко, обърни се! — крещя аз и отново пускам леглото. Стенанията му преминават в писъци. Боя се, че ще го смачкам. Повдигам леглото. В крайно неудобна позиция съм, имам дископатия и не знам колко дълго ще да издържа.

Придърпвам с крак един стол към себе си и отпускам леглото върху него. Облян съм в пот и цялото ми тяло трепери. Сядам на пода, за да се поуспокоя.

Поглеждам: той лежи свит там долу, но леглото вече не е върху раменете му. Не мога да разбера дали спи, но поне вече не стене. Мисля си дали да не изтегля покривките от леглото, да го увия с тях и да го оставя там. Ако е заспал, в никакъв случай не искам да го будя. Тази стая е топла, а килимът е дебел.

Но той отново започва да стене. Събличам горната част на спортния екип, който ползвам като пижама — тя е мокра от пот. Уверявам се, че леглото е здраво закрепено върху стола. За всеки случай поставям още един стол. Такъв кошмар ще бъде, ако и двамата се хванем като капан там. Започвам да пълзя към него.

Примъквам се откъм гърба му. Обвивам с ръце кръста му и започвам да го тегля назад. Измествам се с няколко сантиметра, изтеглям го до себе си, непрекъснато наблюдавам столовете. Той не се съпротивлява, само стене и все повече се свива. Страхувам се, че го тегля твърде рязко; той изглежда толкова крехък, бих могъл да го пречупя. Координацията на движенията му е напълно изчезнала; лесно би могъл да изкриви ръка или крак, без да разбера това. След десетминутна борба най-сетне се измъкваме изпод леглото. Той е все още свит. Очите му са затворени, стиснати с все сила.

И двамата сме на ивици от мръсотия и прах. Майка ми може да е една от най-големите чистници в света, но никой не бърше пружината под легло — във всеки случай не и след като е станал на седемдесет години.

Събличам пижамата на татко, като с мъка я изтеглям от стиснатите му юмруци. Отдръпвам столовете изпод леглото и го връщам на пода. Повдигам ръцете на татко; той започва да се отпуска. Успявам да го отведа в банята.

Изтърквам го с гъба и грижливо го изкъпвам. Завеждам го обратно в спалнята и го слагам да седне на ръба на леглото. Сега очите му са напълно отворени, зениците му са стеснени; наблюдава ме внимателно. Вземам друга пижама, успявам да се преборя с него и да му я облека. Като че ли обличам огромно бебе.

После бавно го отпускам върху леглото и нагласявам възглавницата. Сетне сядам и започвам да го наблюдавам. Той е ужасно нервен. Устата му се гърчи; ръцете му треперят и непрекъснато търкат ръба на чаршафа. Все едно очаква да му се случи нещо лошо.

Тичам бързо до банята, пълня чаша с вода и се връщам. Не се е помръднал. Отново повдигам главата му с едната си ръка и слагам таблетка валиум между зъбите му; още едно предимство на разстоянието между предните му зъби. Той сдъвква таблетката и я поглъща. Внимателно наливам вода между зъбите му и той я изпива. Надявам се, че няма да го отровя с валиум. По дяволите, какво ще кажа пред съда? Това дори не са неговите таблетки, те са на майка. Внимателно намествам главата му на възглавницата, гася лампата и сядам.

Заспивам полугол и мръсен. Събуждам се с глава облегната на леглото му. Баща ми спи. Радвам се да го видя отпуснат, със спокойно лице, заспал дълбоко. И това ми дава надежда. Нито веднъж не съм го виждал така да спи дори и в болницата. Измъквам се тихо от стаята. Измивам се в банята и просвам мокрото от пот горнище на екипа ми. Обличам си тениска и спортни гащета; вмъквам се в леглото. Минава един и половина след полунощ.

* * *

Не мога да кажа какво точно ме събужда, почти пет часът е. Решавам да проверя какво е положението. Минавам на пръсти през хола и се опитвам да отворя тихо вратата на спалнята му. Не се отваря! Натискам я, докато се отвори достатъчно, за да мога да провра главата си. Той е на пода в краката ми, свит на кълбо, съвсем гол, покрит с лайна! Целият е намазан с тях! Едва не припадам от вонята.

Точно тогава не бях сигурен, че ще мога да продължа. В мен се надигна силен импулс просто да затръшна вратата и да избягам. Да си плюя на петите, да се кача на самолета и да се прибера вкъщи. Иска ми се да се обадя едновременно на Джоан, на болницата, на който и да било и да моля за помощ.

Открехвам вратата. Татко бърбори, мърмори и трепери. Леденостуден е. Не спи. Когато се навеждам над него, той присвива очи, но явно не може да ме познае. Събличам си тениската и го повдигам на ръце. Както вече казах, имам дископатия: изумен съм сам на себе си от това, което върша. Татко не е пълен, но все пак тежи около седемдесет килограма.

Слагам го във ваната и пускам водата. Господи, гледката е ужасна! Целият е овъргалян. Изпражненията са размазани по косата му, между краката, по цялото тяло. Напълвам ваната и го почиствам доколкото мога. Вонята изпълва банята. Мама би припаднала от гледката. Източвам водата и отново напълвам ваната. Изплаквам го, сетне се опитвам да го избърша. Изплаквам го отново, после се опитвам да измия попадналото върху гърдите и ръцете ми, докато съм го носил.

Татко ме наблюдава безучастно. Отново източвам водата и го изсушавам, докато е във ваната. Тичам до спалнята за пижама. Вдигам го от вонята и го поставям на тоалетната чиния — за всеки случай. Искам да съм сигурен, че отново няма да направи някоя беля.

Сега татко е във фланелената пижама, онази, която Джоан му купи за рождения ден.

Препъвам се заедно с него обратно към спалнята. Леглото е чисто, слава Богу! Трябва първо да е паднал или да се е измъкнал от него. Слагам го да си легне. Издърпвам завивките върху него и го наблюдавам в продължение на около пет минути; той не помръдва.

Връщам се в банята, напълвам кофа с топла вода и изливам в нея перилен препарат. Вземам една хавлиена кърпа и бързо се връщам в спалнята. Татко още лежи неподвижно, но не съм сигурен дали спи. Вонята ме задушава. Обикновено се справям, когато се наложи да почиствам изпражнения и повръщано, но този път ми се струва, че няма да издържа. Изпражненията са навсякъде — по стените, по вратата и върху килима. Търкам, бърша и стържа. Мама винаги се е ужасявала от мръсотията, но това е върхът. Всъщност тя е алергична към изпражненията.

Според Фройд и всички други философски дефиниции аз съм анална личност. Стремя се към запазване на нещата, винаги съм се опитвал да ги задържа; човек, който свива гнездо, къщовник, съпруг, но смятам, че имам оправдание.

Когато съм бил на две години, се е случило нещо, за което мама често се хвали. Странното е, че докато бърша мръсотията в паметта ми изплува случилото се тогава. Честно казано, никога всъщност не съм си спомнял тази случка, но сега тя се връща обратно в мен; имам спомен, не спомена за разказа на майка, а истински, мой спомен за това, което наистина се е случило.

Този спомен ми помага да се идентифицирам с чувствата, мислите и реакцията на мама. Било е страхотен шок и навярно затова съм се опитал да го залича от паметта си.

Преди да навърша година и половина мама ме е научила да сядам на гърне. Един ден тя ме облича в бяло костюмче без пелена, за да ме заведе до Южна Филаделфия на гости у майка й. Възнамерявала да се похвали с мен: „Вижте къдравата му руса коса; вижте, без пелена е вече.“ Майка ми е била на двайсет години. Слава Богу, че съм оцелял под нейните грижи!

Приготвя ме и се отбива в тоалетната да напудри лицето си. Излиза и ме вижда пред себе си: зачервен, усмихнат, разкрачен, горд от себе си. Наакал съм белите панталонки. Тя обичаше да се хвали: „Казвам ви, напердаших го така, както никога дотогава. Смъкнах му панталонките, пълни с това, нахлузих ги на главата му и го затворих в килера.“

Случилото се отново изплува пред очите ми. Навярно причината е във вонята, мръсотията и безпомощността на татко. Ридая и продължавам да търкам. Може би плача за баща си, но най-вече заради себе си, заради онова, което се е случило преди петдесет години. А може би плача и за мама. Все едно съм детето, което обещава повече да не прави така.

 

 

Избърсвам всичко, доколкото мога. Изливам кофата в тоалетната, измивам ваната, сапунисвам и изплаквам всичко. Пръскам с боров дезодорант. Преобличам се. Връщам се при татко; той все още лежи, свит на кълбо. Уморен съм до смърт. Сега е около шест и половина. Безсънието и напрежението си казват думата.

Този път решавам да действам по друг начин. Отново затварям откритата страна на леглото със столове. После лягам напречно върху долната част на леглото му с ръка върху левия му крак. Не искам да го връзвам. Заспивам така, проснат в долната част на неговото легло. Когато се събуждам, вече е светло. Татко е все още в леглото. Поглеждам часовника си, почти девет е. Той спи.

Всичко още ми мирише на лайна — отивам в банята и вземам душ. Не ползвам ваната, въпреки че я бях почистил и изтъркал с „Аякс“. Приключвам бързо с душа си, като непрекъснато снова напред-назад между банята и спалнята на татко, докато се изсушавам, мия си зъбите и се обличам. Едва сега разбирам какво е искала да каже Врон, когато заявяваше, че в продължение на седем години не е ходила до тоалетната без бебе в скута си.

Татко се събужда около десет часа. Обличам го. Искам да се опитам да му дам закуската, като че ли всичко е наред. Настанявам го във фотьойла му до масата.

Но той не яде; само си играе с храната. Трябва да го храня. Не се съпротивлява; послушно отваря уста. Успявам да го накарам да изяде две яйца, част от кифлата и да изпие чаша портокалов сок; днес поне няма да го измъчва и чувство на глад. Наблюдавам го внимателно. Когато протяга ръка за нещо, не го улучва. Когато се опитва да се коригира, премества ръката си в обратна посока.

Пускам грамофона; този път слушаме Гай Ломбардо.

Татко съсредоточено изследва масата, краката, фигурите по покривката и, разбира се, килима. Непрекъснато се навежда опитвайки се да докосне пода. Докато мия чиниите го завързвам леко с колана на хавлиения му халат. Нищо друго не можах да измисля.

Точно когато пускам чиниите в гореща вода, поглеждам го и виждам, че се накланя заедно със стола. Изтичвам бързо към него, но преди да го достигна, той пада с глух удар на пода. Гледа ме удивено, сигурно си мисли, че съм застанал на главата си. Не се опитва да стане, само хленчи.

Чувствам се ужасно. Развързвам го и го изправям. Оглеждам го и виждам голямо черно-синьо петно на бедрото и друго на лакътя му. Не съм знаел, че възрастните са толкова чувствителни на удар. Хората ще започнат да си мислят, че бия баща си.

* * *

Денят е великолепен, слънчев и топъл. Измивам чиниите и извеждам татко на двора. Родителите ми обичат да седят там на слънце; това е сбъднатата част от мечтите им. Внимателно го настанявам в един от шезлонгите от червено дърво, изработени от него. Облякъл съм го с жилетка, сиви панталони, къси чорапи, черни обувки; нахлупил съм му шапка на главата. Ако човек го гледа отстрани, излегнат там, никога не би помислил, че нещо не в ред.

Отпускам се в шезлонга до него и започвам да говоря. Опитвам се да си спомня всичко от детството, свързано с него. Задавам въпроси, изчаквам го и след като не получавам отговор, продължавам. Говоря за братята му, за сестрите му, за родителите му, за всичко, което знам за живота му. Имам чувството, че той започва да се вслушва, но не мисля, че разбира. Слуша така, както може да слуша едно куче или едно бебе.

Затварям очи и се вслушвам в звуците. Улавям монотонното бръмчене на насекомите, тихото цвърчене на дроздовете. Чувам затръшкването на външната врата; навярно Джони отива да нахрани пиленцата, преди да тръгне за училище. По-добре е да занеса ведрото.

Минава повече от час, той се раздвижва и се опитва да говори. Навеждам се към него. Говори с дълбок, глух глас със силно заекване.

— Ще побеснеят, ако продължаваме да стоим тук. Къде е собственикът на тази къща?

Говори невероятни неща и все пак това са няколко логично свързани думи. Но те разбиват сърцето ми. Той построи тази къща, гвоздей след гвоздей, от основите до покрива, той положи основите й, той прокара електричеството, канализацията — всичко. Сега мисли, че тя принадлежи на друг. Не е в състояние да защити единственото видимо доказателство, че някога е бил жив и деен човек.

Той протяга трепереща ръка и леко, много нежно ме потупва по коляното; едва усещам докосването му. Вдига отново глава, поглежда наляво и надясно, после небето. Изглежда като че ли души въздуха по начина, по който американският мармот прави това на Сретение Господне, както винаги съм си представял. Той отново се навежда към мен и шепне възбудено.

— Ще ни изритат от тук, преди да се усетим! Хайде да си тръгваме.

Слагам ръка върху неговата и се опитвам да го погледна в очите; зениците му са разширени, но той не ме вижда.

— Отпусни се, татко, ти си собственикът на тази къща. Никой няма да ни изхвърли. Всичко, което виждаш, е твое.

Той ме гледа крадешком; слаба, трепереща усмивка се появява на лицето му. Не знам точно какво ми казва с нея: „Ако е така, не е ли чудесно?“ или, може би „Ти си луд“.

Това е единственият ни контакт през цялата сутрин. През останалото време говоря главно на себе си. Някога татко бе монтирал малка система с говорител, свързана към грамофона във всекидневната, за да се слуша музика и на двора. Отивам и зареждам плочи на Бинг Кросби, Пери Комо и хавайска музика. Родителите ми страстно обичат хавайски мелодии. Слушаме Бинг Кросби и неговата „Суит Лейлъни“, после нещо за колибка сред тревата. Татко като че ли се отпусна; дори задрямва на няколко пъти. Но като се събуди, изпада в същото нервно треперене.

Приготвям обяд в два часа; успявам да вкарам в него по-голяма част от бирата му и цял сандвич. И аз съм гладен, изяждам два сандвича и изпивам две чаши бира. Полудявам от скука. Това звучи ужасно, но е истина. Не знам как издържат тези, на които това им е професия. Толкова е обезкуражаващо, а по природа не съм от най-търпеливите.

В три часа го връщам в спалнята му. Заспива отново с ръката ми върху крака му. Безпокоя се какво ще правим през нощта.

Тази вечер успявам да накарам татко да се нахрани добре, но според мен не поема достатъчно течности. Страхувам се да не стигне до дехидратация. Не е лесно да го накара човек да пие, а той определено има диария. Опитвам се да му дам горещ шоколад, но едва не го изгарям в резултат на неговото треперене и моята несръчност.

Връщам го в люлеещия се стол пред телевизора. Тичам напред и назад, слагам чиниите в умивалника, измивам ги, наблюдавам го.

Отново има същия проклет проблем с килима. Смъква се на пода и пълзи на четири крака наоколо, води някаква странна борба с шарките на килима и пробляскващите светлини и сенки от телевизионния екран.

Настанявам се на стола на майка и го наблюдавам. Той пълзи на четири крака, за да изследва ваза с изкуствени цветя, поставена на масичката за кафе. Много е внимателен, докосва ги леко, изучава ги. Непрекъснато му говоря, но той не реагира.

После коленичи на кушетката, положил глава и рамене върху нея. Остава така почти десет минути, мисля си, че е заспал. Промъквам се до него, за да го погледна в очите; те са широко разтворени, немигащи. Господи, радвам се, че мама не е тук! Бих желал и аз да не го бях виждал!

Сядам на масата в столовата, откъдето мога да го наблюдавам, и се опитвам да съчиня писмо до Врон. Съобщавам й, че татко е опериран и се налага да остана още известно време. Пиша й, че сега след излизането му от болница аз се грижа за него. И после не мога да се спра; описвам й всичко. Почти плача, докато пиша това писмо, съзнавайки през цялото време колко е нечестно спрямо Врон.

След писмото телефонирам на Джоан. Не искам да я тревожа, казвам й само, че нещата са наред, че в състоянието на татко няма промяна, но се справяме някак. Тя от своя страна ми разказва как мама и Мерилен са играли на карти; още не са се спречкали с Марио.

* * *

Страхувам се от нощта. Изглежда, нещо ми се случи предната нощ. Никога не съм се страхувал от тъмнината. Наистина имам това предимство: харесвам тъмнината. В мрака има нещо, което ме успокоява. Били се страхува от тъмнината, също и Джаки. Марти се парализира от ужас.

Доста дълго време клозетът ни в мелницата беше в избата. Марти отказваше да слезе долу сама. Четиринайсетгодишна бе гледала филм на ужасите и не можеше да се освободи от него. Оттогава винаги закачаше разпятие над главата си. Не е религиозна, но държеше това разпятие. Сигурен съм, че ако й бях взел пушка със сребърен куршум, щеше да спи с нея под възглавницата си.

Това разпятие направи изключително силно впечатление на мама при едно от техните гостувания в Париж. Тя винаги се е ужасявала от атеизма в нашето семейство. У нас никога не е имало картини с религиозна тематика с висящи над тях Свещено сърце или парченца палмово дърво и прочие джунджурии, характерни за едно католическо семейство. Но Марти държеше разпятие над леглото си, така че не бяхме съвсем изгубени души.

Нащрек съм. Постоянно обръщам глава. Напрегнат съм и нервен, едва се контролирам.

Събличам татко и го слагам с надежда на тоалетната, но нищо не става. Обличам му пижамата и го отвеждам в спалнята. Той не разбира какво става.

Слагам го на леглото. Какво мога да направя, за да избегна катастрофата от последната нощ? Решавам да седя на стол до него и да чета. Единствената книга, която намирам, е наръчник как да се овладееш, когато си пред нервен срив. Любимата книга на мама. Пълна е с лаически обяснения, но е написана разбираемо, нещо като терапия в домашни условия.

Това е първата нощ, в която татко започва да протяга ръка така, сякаш пред него летят пеперуди. Той посяга с пръсти много внимателно, много деликатно. Опитва се да хване нещо във въздуха. Следи Нещото, което той само вижда, с очи и внимателно събира пръсти — като дете, което лови прашинки, танцуващи в слънчевата светлина.

Слагам книгата настрана и приближавам глава до неговата. Той продължава безцелните си движения. Ясно е, че не може да хване Нещото, за което протяга ръка. Продължава безполезните си движения, които човек прави, когато безуспешно се опитва да вдене конец. Каквото и да е това пред него, той не може да го хване, но не се оплаква. Само ломоти неясно с тракащи зъби и треперещи устни.

Плъзгам ръка над неговата, докато той посяга, удря въздух, сграбчва въздух.

— Какво има татко? Какво виждаш?

Не ме поглежда. Втренчил се е в някаква точка.

Когато някой вижда нещо, което ти не виждаш, и ти самият започваш да се чувстваш невидим.

Светвам лампата. Може би това ще помогне; може би светлината от нощната лампа предизвиква халюцинации. Той се спира за миг, загледан в светлината, последното от неговите „неща“ хваща окото му и той посяга, ръката му бавно и внимателно се насочва към него.

Загасям. Спира се за няколко секунди, после започва отново.

Загасям и нощната лампа, за да видя какво ще стане. Наблюдаваме се в тъмнината. Достатъчно светло е, за да видя, че е прекратил странните си движения. Това, което се опитва да хване, сигурно не лети в тъмнината. Вслушвам се в неговото трепетливо ломотене: „Бе-бе-бе-бе-де-бде-бде-бгег-бе-бе“.

Господи, това е ужасяващо! Прокарвам ръка по челото му, по рамото му и по отпуснатата му ръка. Той е толкова напрегнат, като че ли е на стартовата линия. Стегнатото му тяло може да послужи за урок по анатомия. Човек не очаква такива мускули в един немощен, възрастен човек. Нямам много опит по отношение на мъжките ръце и рамене. Като се изключат рисунките ми на мъжки фигури от натура, не съм имал кой знае какъв опит и практически не знам какво представлява мъжкото тяло освен моето собствено. На опипване е със сигурност различно от женското. Прокарвам ръка успокоително и ломотенето му постепенно замира. В мрака не мога да видя дали е заспал. Навеждам се над него; дишането му е равномерно, но не съм сигурен.

Протягам ръка и светвам нощната лампа. В момента, в който светва, виждам, че очите му са вторачени право в моите. Сякаш дори и в мрака той е знаел къде точно са очите ми! Като че ли превърта свредел в главата ми с немигащите си присвити очи. Вгледал се е в мен, както във всичко останало, включително и в неговите невидими за мен пеперуди. Не показва с нищо, че ме разпознава, прочитам само някакво любопитство. Гледа ме така, както аз бих наблюдавал Млечния път в някоя звездна нощ, без да мога да свържа видяното с това, което знам.

Усмихвам се, но това не означава нищо за него. Наблюдава ме доволен до момента, в който започна да правя резки движения. След безкрайно дълго време за мен очите му премигват няколко пъти. После започват да трептят, затварят се бавно, като слънце, което постепенно се скрива зад някой хълм. Изглежда като мъртъв, когато притваря клепачи. Вслушвам се за дишането му, то е равномерно. Отново се отпускам на стола, опитвам се да чета, но не мога да се съсредоточа. Унасям се, но обзелата ме тревога не ми позволява да заспя.

Какво да правя? Не искам да го намеря отново на пода. Не мога да го оставя, но не бих издържал буден цяла нощ. Решавам да легна до него. Може би ще бъде добре, ако има някого до себе си. Никога не е бил сам в леглото си.

Премествам го до стената, така че да не може да става, обличам си екипа за спане, отпускам се по гръб и известно време се вслушвам в дишането му. Дълго време не мога да заспя.

 

 

Събуждам се, обзет от паника. Той е застанал върху мен в леглото и главата му е точно над моята. Гледа право в лицето ми в мрака, носът му докосва моя.

Скачам толкова бързо и рязко, че си удряме главите. Необходимо ми е известно време, докато осъзная къде съм и какво става. Хващам го за раменете и внимателно го връщам в неговата половина от леглото. Сърцето ми сякаш е в гърлото, боя се да не получа сърдечен удар. Господи, колко още може да издържи едно петдесет и две годишно сърце? Треперя от напрежение.

Татко лежи до мен. Отново светвам нощната лампа и го поглеждам. Той се втренчва в мен с празни очи и пак започва да лови въображаемите си пеперуди. О, Боже!

Ставам и отивам до банята. Когато се връщам в спалнята, все още усещам миризмата на лайна.

Той продължава да лови своите пеперуди. Лягам до него; дишам бавно, мъча се да се успокоя. И в този момент разбирам какво всъщност прави: опитва се да отдели фигурите по тапетите на стените. Нещо не е в ред с неговите възприятия: струва му се, че цветният модел виси непосредствено пред очите му. Той бере цветя от стените. Наблюдавам го още известно време и се убеждавам в правотата на изводите си.

Скачам от леглото и изваждам чист чаршаф от кедровата ракла. Опъвам го над две малки фотографии, закачени на стената. Едната е на Джоан в трети клас, снимка от училището й във Филаделфия. На другата съм аз в седми клас. И двете снимки висят над тази стена от момента, в който родителите ми се нанесоха в къщата преди двайсет и пет години. Връщам се в леглото до татко.

Той се успокоява. По дяволите, какво не е в ред с начина му на възприемане на околния свят?

Поставям ръка на гърдите му. Така ще усетя, ако се раздвижи. Чувствам как тялото му се напряга, трепери, подскача, рита; като куче, което сънува.

Не мога да заспя. Когато решавам, че се е успокоил и се унасям, той подскача, ритва с крак или размахва ръка. Но все пак трябва наистина да се е уталожил, защото накрая все пак заспивам. Мога да спя дори върху гвоздеи.

Този път се събуждам от юмрук в окото! От носа ми тече кръв, устната ми е разцепена. Добре ме подреди.

Отивам в банята и се поглеждам в огледалото. Изглежда, окото ми ще посинее. Носът ми спря да кърви, устната ми е сцепена отвътре. Осем часът сутринта е; имам чувството, че изобщо не съм спал. Но успях да задържа татко в леглото цели девет часа и той спа през по-голямата част от това време. Когато се връщам в спалнята, той е буден. Водя го до тоалетната. Той не е отпуснат, от мен се изисква само да го насочвам. Сяда на тоалетната чиния. Никога няма да привикна да бърша задника на възрастен човек. Не ме бива за санитар. Това е нещо, което сега откривам. Връщам го в спалнята и му помагам да се облече. По-добре е от вчера, взема по-голямо участие. Дори ми помага с ръкавите на ризата си и се повдига така, че да мога да издърпам панталоните му.

Давам му закуска, извеждам го в двора. Помагам му да седне в един от шезлонгите, пускам музика. Говоря непрекъснато, но той не реагира.

По някое време следобед — не мога да кажа кое предизвика това — той сяда по-изправено и като че ли започва да забелязва нещата около себе си. Обръща се към мен и ме поглежда право в очите. Струва ми се, че ме е разпознал. Изненадано се навеждам напред; той посочва към градината.

— Манди излезе от пасището, Ед.

Кой е Ед, коя е Манди, какво пасище? Казва само това; кима с глава няколко пъти, за да си вдъхне увереност, стар негов навик, после се успокоява. Опитвам се да мисля. Ед трябва да е брат му, точно една година по-възрастен от татко. Те израстват заедно във фермата им в Уискънсин.

Най-доброто, което мога да направя, е да подхвана нишката.

— Не се тревожи, Джак; всичко е наред.

Искам да продължи. Чака. Петнайсет минути по-късно той отново се обажда:

— Подай ми гаечен ключ номер осемнайсет, Джим.

— О’кей.

Залавя се да свърже две неща. Държи нещо невидимо в лявата си ръка и срещу него приближава с дясната нещо също толкова невидимо. Притиска с все сила, дори скърца със зъби. Подбутва двете невидими части от една посока или друга, сумти от напрежение.

— Как е откъм твоята страна, Джак?

Но той продължава да работи усърдно и не ми отговаря.

Това са двете събития за този ден. Слагам го на легло да подремне и отново лягам с него. Заспивам, не знам дали той спи или не. Не ме перва пак, нито ме безпокои по друг начин и ние прекарваме два спокойни часа.

Приготвям вечеря, храним се, после пускам телевизора. Този път не гася светлините. Настанявам го в люлеещия се стол и сядам малко зад него. Люлея го, както той самият винаги правеше, докато гледаше телевизия. Иска ми се да възпроизведа, доколкото мога нещата от нормалния му живот.

Но това не оказва никакво въздействие. Той отново започва да се навежда напред; после се смъква на ръце и колене на пода. Почва да загребва фантомите си и да се бори с шарките на килима. Пълзи и влиза в тоалетната. Надниква в тоалетната чиния така, както би направило едно куче; почти очаквам да си пъхне главата вътре. Изправя се, като се държи за умивалника, и се вторачва в образа си в огледалото. После грабва кранчетата за топла и студена вода и започва да ги тегли. Не се опитва да ги превърти, само ги тегли. Връщам го обратно във всекидневната и го поставям на стола му.

Всичко започва отначало. Няколко пъти инспектира рамката на вратата. Наблюдавам го, опитвам се да разбера какво става в мозъка му.

Млечни царевици, обвити в коприна. На някои стъбла има по четири-пет, урожаят ще бъде богат. Горещо е, но земята е все още влажна под краката ми, защитена от слънцето и вятъра. Около мен се издигат блестящи, синкавозелени, широки листа и натежали от прашец пискюли. Стъпвам внимателно през създадената от мен джунгла, като изтръсквам прашеца сред жадно разтворените листа. Полъхва лек ветрец. Спирам се и се вслушвам в шумоленето на листата.

Каква може да е причината? Кое е това огромно бебе? Такъв ли е бил като дете? Нима няма никакъв спомен от това, което е преживял? Възможно ли е цял един живот да бъде заличен просто ей така? Като че ли някой е прекарал гигантски магнит над паметта на компютър и е изтрил всичко. Компютърът е същият, но там вече няма нищо.

Той заспива на пода пред телевизора като мъртъв индианец от каубойски филм. Да го събудя ли? Какво да правя? Трудно ми е да вземам решения. Донасям няколко одеяла и го покривам. Внимателно поставям възглавница под главата му. Той спи дълбоко.

Седя на стола и го държа под око. Затварям и заключвам външните врати; спускам венецианските щори. Затварям и всички врати в хола. Решавам, че е в безопасност, дори и ако заспя.

Правя някои промени, все едно че в дома има бебе. Махам дреболиите от масичката за кафе и другите ниски масички — неща, с които би могъл да се нарани. Сядам в люлеещия се стол, телефонирам на Джоан и й казвам, че всичко е наред. Тя ми съобщава, че мама се държи добре. Марио гледа да стои настрана. След разговора заспивам почти веднага.

Когато се събуждам, татко отново е изчезнал! Минава известно време, преди да разбера това. Опитвам се да не изпадам в паника. Давам си сметка, че не е възможно да е отишъл надалече; вероятно е в кухнята. Влизам в нея, но тя е празна. Пресичам всекидневната и поглеждам в хола. Не е там. Вратите към спалнята и банята са все още затворени. Проверявам навсякъде. Няма го никъде.

По дяволите, къщата не е толкова голяма! Бързо проверявам предната и задната врата; все още са затворени. Тичам обратно в спалнята и поглеждам под леглото му, зад вратата, в дрешника, под раклата и тоалетката. Обзема ме отчаяние. Какво ще кажа на майка и Джоан, ако не го намеря?

Влизам в средната спалня и поглеждам под леглото, в дрешника, навсякъде. Готов съм да започна да изтеглям чекмеджетата и да проверявам и в тях. Тичам обратно в кухнята, поглеждам под масата, във фурната. Връщам се във всекидневната. Поглеждам зад кушетката, зад стола. Не остана място, което да не съм проверил. Това е една от онези мистерии на заключените стаи. Какво стана с трупа? Тръгнал си е, ето какво; може би направо през стената. Може би е станал невидим! Мисля за всички тези неща. Ясно е, че ловът на „невидимите пеперуди“ трябва да ме е впечатлил.

Строполявам се на люлеещия се стол. Трябва ли да се обадя на полицията? Не, трябва да обмисля това. Правя няколко дълбоки вдишвания и издишвания според препоръките на йогите. Ставам и внимателно проверявам отново всички врати. Не би могъл да излезе, резето на външната врата е на мястото си. Дори и неочаквано да се е възстановил физически и психически, да е отворил вратите и да е излязъл, като ги затвори зад себе си, няма как да върне резето от вътрешната страна!

В този момент забелязвам, че има една врата, която не съм проверил. Вляво от хола, точно след кухнята преди вратата на банята има врата, която се отваря към малкото помещение на отоплителната система. Там се държат още прахосмукачката и метлите. Събирам всичката си смелост, преди да отворя вратата.

Отварям я, без да се надявам, че ще го намеря там. Просто това е единственото все още непроверено място.

Той стои там с гръб към мен, напълно облечен, наведен над отоплителната система. Не знам как е успял да затвори вратата зад себе си. Не знам откога е тук, но сигурно достатъчно дълго да напълни гащите. Учудващо е как не съм усетил миризмата.

Стоя там, сърцето ми шумно бие в гърдите, главата ми се върти.

— Какво правиш тук, татко?

Обръща се при звука на гласа ми. Гледа през мене няколко секунди, после се обръща отново към отоплителя. Хващам го леко за ръка и го повеждам към банята. Не се съпротивлява, но чувствам известно нежелание. Ясно е, че предпочита този килер.

Часът е два и половина след полунощ. Събличам го, почиствам го, напълвам ваната и хвърлям мръсните дрехи в нея. Избърсвам го колкото мога и му обличам изпраната и изсъхнала пижама. Повеждам го към спалнята. Нервите ми са опънати до крайност; малко ми трябва да зарева на глас.

Прикрепям го до стената на хола; страхувам се да отворя вратата на спалнята. Отварянето на каквато и да било врата започва да изисква големи усилия от мен. Казвам си, че сутринта ще се наложи да извикам Джоан. Нуждая се от време, за да дойда на себе си.

Когато най-сетне го вкарвам в стаята и полагам на леглото, татко лежи там като вцепенен. Лежи, ломоти, вие и хленчи като изгубено кученце. Какво да правя? Питам се дали да му вържа ръцете, за да не може да ме удари отново. Лицето ми е подуто и ме боли; в никакъв случай не желая да ме цапардоса отново. Донасям си екипа за спане в спалнята. Докато се приготвям, непрекъснато го наблюдавам с надеждата, че ще заспи. Лягам на леглото до него. Този път прибягвам до начина, по който обикновено спя с жена си.

Врон обикновено се обръща с гръб към мен в леглото, а аз се прилепвам отзад с ръка върху нея и колене зад нейните. Обикновено заспивам в тази поза.

За мен е изключително приятно да спя с някого. Да спиш с друго човешко същество е едно от най-големите удоволствия на живота, може би дори необходимост. Сигурен съм, че едва напоследък хората са започнали да спят поотделно. Единичното легло и отделните спални вероятно са донякъде отговорни за нашето измъчено от тревоги и напрежение съвремие.

Особено жестоко е да се оставят децата да спят сами в тъмнината; времето тече по-бавно за едно дете.

Точно сега татко е като дете. Спя с него. Макар и дребен на ръст, той изглежда чудовищен. Никога преди не съм спал с мъж. Спал съм като ученик в палатка или в стрелково гнездо за двама, но винаги в отделни спални чували. Усещането е различно.

Но решавам да го задържа в леглото, щом трябва.

Ние спим! Той спи; аз спя! Спим през остатъка на нощта като мишки. Не се помръдвам — той също. Господи, колко е хубаво!

* * *

Събуждам се в девет часа. Той все още спи, дори леко похърква. Внимателно се измъквам от леглото. Той си е пак в неговата ембрионална поза. Издърпвам завивките над раменете му. Оставям го да спи толкова, колкото си поиска. Дори и да спи трийсет и шест часа, за мен това няма да е проблем. Меря пулса му; той е бавен и ритмичен.

Влизам в банята и виждам мръсните дрехи във ваната. Може би съм очаквал добрите феи да ги изперат. Пускам гореща вода, търкам и изплаквам. После ги простирам. Измивам с „Аякс“ ваната и я напълвам догоре. Непрекъснато надзъртам в спалнята; спи дълбоко. Влизам във ваната и се опитвам да се отпусна.

След десет минути излизам от ваната, проверявам го отново и се обличам. Приготвям закуска по свой вкус: три яйца със сирене отгоре и няколко парчета канадски бекон. Подготвям лекарствата на татко; наближава десет и половина. Постоянно проверявам, но той продължава да спи. Измивам чиниите и почиствам къщата, премитам всекидневната, кухнята, банята и хола, а после и двора. Преваля пладне.

Сега вече започвам да се тревожа. Може да е получил удар. Може да е в кома. Може би умира.

Изчислявам, че спи повече от дванайсет часа. Без да се броят часовете, прекарани в килера над отоплителя.

Влизам тихо в спалнята. Дръпвам завесите и вдигам щорите. Те винаги са спуснати плътно; дори и през деня човек трябва да светне лампата. Може би това е свързано с работата на смени. Татко много дълго е работил така. А може би затъмнените спални имат ирландски или френски произход и обяснение.

Аз обаче искам светлина и въздух в тази стая. Иначе никога няма да се освободя от отвратителната миризма. Освен това искам да прогоня тъмнината и лошите духове, да пусна вътре слънчевата светлина и добрите феи…

Сядам пред прозореца. В стаята нахлува потоци светлина; унасям се на стола с глава, подпряна на стената.

 

 

Събуждам се в два часа следобед. Той е буден. Обърнал се е по гръб. Изглежда спокоен, очите му не са така напрегнати; но когато се вглеждам, забелязвам, че лицето му е мокро от сълзи. Той плаче. Приближавам се до леглото. Възглавницата е мокра от сълзите му. Плаче тихо. Галя главата му, хващам го за ръка. За пръв път стисва ръката ми и я задържа в своята.

— Какво има, татко? Всичко е наред.

Плачът му преминава в ридания. Не ме поглежда. Очите му са широко разтворени, гледа втренчено тавана и мъчително ридае. Говоря му и разтривам едната му ръка, другата стиска здраво моята.

Какво означава всичко това? Внимателно го повдигам, притеглям го към себе си, за да мога да го облека. Той не спира да плаче. Рядко може да се чуе мъж да плаче с такива дълбоки, раздиращи сърцето ридания като тези.

Грабвам го и го отнасям на двора. Отпуска глава на шезлонга и продължава да плаче. Гледам го няколко минути и влизам вътре да приготвя нещо за ядене. Чувствам се напълно безпомощен. Правя набързо сандвич със сирене и наливам чаша бира. Когато излизам, виждам, че продължава да плаче, без да се помръдне.

Не мога да го накарам да яде. Стиска устата си, а когато вкарвам насила хапка в устата му, отказва да дъвче. Не се съпротивлява, просто не обръща внимание на храната. Опитвам се да налея бира между зъбите му и той се задавя. Седя с него около половин час, държа му ръцете и се надявам да се успокои. Но той продължава да плаче.

Втурвам се вътре и изтеглям кабела на телефона така, че да мога да седя на стъпалата и да го наблюдавам, докато говоря. Обаждам се на Джоан. Трябва да има развито шесто чувство. Още преди да отворя уста, тя пита:

— Какво има, Джак? Какво става?

— Джоан, не зная какво става; татко плаче с часове. Събуди се с плач и оттогава не е престанал.

— Света Дево! Мога ли да направя нещо?

— Би ли могла да прескочиш, Джоан? Вече не издържам.

— Добре. Тръгвам веднага. Джон и Мерилен ще се върнат скоро и ще наблюдават мама. Обади ли се на доктор Етридж?

Слушам я и не изпускам татко от очи. Той не ми обръща никакво внимание.

— Добра идея, Джоан; ще телефонирам на доктор Етридж. Съжалявам, че те безпокоя, но явно не ме бива за болногледач. Слава Богу, че никога не съм работил в клиника. Само месец в клиника за душевно болни и ще полудея.

— Джак, става въпрос за твоя баща. Не забравяй, че дори лекарите избягват да лекуват близките си.

Гласът й ме успокоява. Не ми се иска да прекъсвам разговора.

— Добре, Джоан. Ще позвъня на доктор Етридж и ще те чакам. Докато си тук, ще мога да напазарувам и да изпера дрехите ни. Вече нямам чисто бельо и чорапи.

— Ще донеса прането; в него има и твои неща. Ще бъда при теб към четири; така ще мога да избегна пиковите часове.

— Добре, но внимавай! „Отделението за спешни случаи“ е препълнено.

— Слушам, „Майко квачко Джак“. Ще внимавам.

Тя ме дарява с лекия си, предназначен само за мен смях по телефона. Има нещо успокоително в този мек, спокоен смях дори и тогава, когато всичко е объркано. Ако само можех да бутилирам този неин смях или да го запиша на касета и да го пускам в клиниките за психично болни, мисля, че ще изпразним половината от тях за три месеца. Връщам слушалката на място. Татко продължава да плаче.

Намирам телефонните номера на Перпечуъл Хоспитъл и звъня на доктор Етридж. След известно време ме свързват. Осведомявам го, че татко е вкъщи по предложение на доктор Сантана. Разговаря с мен много студено; все още се надува, все още играе на „шеф“.

— Доктор Етридж, не зная каква е причината, но татко плаче от часове. Плаче цял ден; отказва да яде.

Последва малка пауза.

— В депресия ли е?

Предполагам, че това е логичен въпрос, но ми прозвучава глупаво. Иска ми се да отговоря: „Не, докторе, той не е депресиран, той само плаче.“

— Бих казал, че е, докторе. Изглежда ужасно депресиран.

— От това, което ми казвате, стигам до извода, че ще трябва да опитаме с елавил; това ще го съвземе. Този тип силни депресии не са нещо необикновено при възрастни хора след операция.

Говори така, като че ли сме открили у кученце тения.

— Господин Тремънт, ако можете да дойдете до болницата, ще ви оставя рецептата в болничната аптека.

В гласа му прозвучава нотка на „стига вече с този разговор“ и аз не настоявам. Седя неподвижно с телефонната слушалка в ръце в продължение на още няколко минути. Чувствам се унизително. Нуждая се от магическия смях на Джоан.

Седя на двора с татко, държа му ръката. Пуснал съм хавайска музика, събличам ризата си, за да се попека на слънце. Решил съм да получа нещо от всичко това, дори то да е само тен. Държа ръката на татко и си въобразявам, че съм на палубата на параход за Хавайските острови, за да прекарам там медения си месец. Явно полудявам!

Джоан пристига с чистите дрехи и печено за вечеря. Казвам й мнението на Етридж. Тя настоява веднага да тръгна за болницата и взема предписаното лекарство.

Сяда до татко, гледа го как плаче и самата тя се разплаква. Държи ръцете му и се опитва да привлече вниманието му, но той дори не я поглежда, с едно-единствено изключение — когато го целува. Тогава той издава напред устни за целувка както винаги, но изразът на лицето му не се променя. Това е почти инстинктивна реакция, като реакция на бебе, което започва да смуче веднага щом човек докосне устните му.

Сестра ми казва, че положението у тях започва да става неудържимо. В лицето на Марио мама вижда едновременно мафиотски шеф и Нерон. Нарича го „надут петел“ и не престава да говори срещу него пред децата. Джоан не знае докога ще издържи Марио. Убедена е, че майка не може да живее, без да командва другите.

— Джак, мисля, че ако мама се беше родила трийсет години по-късно, щеше да стане велика феминистка.

Разказвам за случилото се с татко. Тя ме слуша внимателно: смее се на комичните моменти, като протяга ръка да докосне моята, плаче при тъжните. Татко седи до нас и плаче. Просто не е за вярване, че някой може да плаче толкова дълго без да спре. Според мен това продължава повече от три часа.

Бързам до болницата, вземам елавил. Когато се връщам, Джоан седи до татко. Поклаща глава.

— Ужасно е, Джони. Не ме поглежда. Държи се като малко момче, което се е държало лошо и се чувства виновно. Какво ли се е случило?

Разтварям две таблетки елавил в чаша вода. Със сигурност ще се задави с лекарството. Не знам какво да й кажа. Тя гледа на мен като на единственият член в семейството, за когото се предполага, че знае нещо от областта на психологията. Не знам, не мога да разбера какво става. Джоан наклонява главата на татко назад, аз стискам носа му и наливаме разтворения елавил между зъбите му. Слава Богу, този път той поглъща разтвореното лекарство.

Седя и чакам. Нямам представа след колко време ще започне да действа лекарството. Джоан приготвя вечеря в кухнята. След около петнайсет минути татко спира да плаче. Сълзите му като че ли пресъхват. Престава да ридае и започва отново неразбираемото ломотене и кривене на устни. Получава кратки спазми, сякаш реагира на малки, внезапни болки.

Викам сестра си:

— Хей, Джоан, погледни само. Тези лекарства са невероятни. За по-малко от час той спря да плаче и вече не изглежда тъжен.

Тя идва и се навежда над татко.

— Но не е и щастлив. Изглежда като че ли в главата му се води истинска битка.

Около десет минути по-късно обаче той… Трудно е да се опише. Татко става свръхчувствителен към всеки звук, към всяка промяна в светлината, към всяко движение, към всичко. Дори собственото му дишане го кара да подскача. Той е в състояние на непрекъсната възбуда, всяка негова част се движи, вибрира, потръпва, извива.

Спомням си за онзи ден, когато все още живеехме с Врон в Калифорния и пералнята ни „хукна“ из банята. Пералнята подскачаше наоколо, борех се, вкопчен в нея, и крещях на Врон да изтегли шнура.

Навеждам се над татко, опитвам се да го задържа. Страхувам се, че ще остане без капка сила. Не беше ял нищо цял ден, а сега изгаря толкова калории.

— Господи, Джоан! Той е толкова превъзбуден. Може би това е целта на елавила, но явно не е подходящ за него.

Джоан обгръща с ръце краката му. И двамата говорим, опитваме се да го успокоим.

Искам да му дам транквилант, преди да се разпадне; не може да продължава така. Тичам да взема валиум от стаята на майка. Стривам таблетката и му я вкарваме насила през зъбите. Меря кръвното му налягане. То е двеста и двайсет на сто и десет… Пулсът му е страшно ускорен, пърха като заловена птичка.

Джоан държи татко, докато телефонирам в болницата и успявам да се преборя да ме свържат с Етридж. Казвам му какво става и какво съм направил до този момент.

— Господин Тремънт. Кой премери кръвното на баща ви?

— Аз, доктор Етридж.

— Да не би да си въобразявате, че сте доктор, господин Тремънт?

Вероятно с това, че съм си разрешил да измеря кръвното налягане на татко, съм заплашил някак си този надут пуяк. Той продължава в същия дух.

— Имате ли право да предписвате лекарства, господин Тремънт?

Решавам, че сега е моментът да поизлъжа. Всъщност правя го без дори да се замисля.

— Доктор Тремънт, доктор Етридж. Да, имам право да предписвам лекарства. Това е напълно в границите на моите прерогативи като член на Американската асоциация на психолозите. Освен това не харесвам вашето отношение, доктор Етридж; то е определено неетично и неподходящо в критична ситуация като тази.

Всъщност не съм член на асоциацията повече от двайсет години. Това е един от малкото луксове, от които си разреших да се откажа. Настъпи пауза. Давам му шанс, но той мълчи.

— Това, което искам от вас в този момент, доктор Етридж, и то веднага, е да ни посъветвате какво да направим, за да компенсираме страничните действия на елавила, който вие предписахте по телефона.

Знам, че го хванах натясно. Последва още една дълга пауза. Кълна се, че ако прекъсне, този път ще му вдигна истински скандал.

— Господин Тремънт, аз също не харесвам вашето отношение. В случая с баща ви сега вероятно е най-добре да изчакате да се успокои или да покаже други признаци на депресия, преди да му дадете още елавил. Валиумът, който сте му дали, би трябвало да го успокои, но е много вероятно отново да изпадне в депресия. Опитайте, ако не успеете, докарайте го тук:

Благодарих и поставих слушалката на място. По-добре е да прекъсна, преди да кажа какво мисля.

Татко бавно започва да идва на себе си. Двамата с Джоан седим и разговаряме с него или помежду си. Налага се да признаем, че не можем да продължаваме по този начин. Поведението на мама в дома на сестра ми е неконтролируемо, състоянието на татко не се подобрява — и двамата сме в задънена улица. На всичкото отгоре състоянието на татко не само не се подобрява, но дори се влошава и физически, и умствено. Не мога да го задържа да стои прав върху кантара в банята, но и без него е ясно, че слабее прогресивно. Лактите и коленете му са като гнезда на сачмени лагери, а мускулите му са само едни жилки.

Решаваме да го върнем в болницата. Телефонирам им и ги информирам, че пристигаме.

Но първо решаваме да го изкъпем добре. Независимо от цялото ми старание той определено мирише. Мирише по начина, по който миришеха дядо и баба, когато бях дете и им отивахме на гости във Филаделфия. Това е специфичната миризма на възрастта: пот, запек и засъхнала урина. Може би с татко не е точно така, но двамата с Джоан имаме майка, която обича да заповядва, така че не можем да не го изкъпем, преди да го върнем обратно в болницата. Смутени сме — той наистина мирише.

Издърпваме мушамата от леглото и я разстиламе на пода във всекидневната. Събличаме го и пускаме отоплението. Той лежи по гръб и ни наблюдава, без да се съпротивлява. Джоан вдига едната му ръка и я изтърква с изтривалка, сапун и топла вода; прави същото и с другата; той я оставя да прави това, без да се дърпа, но и без да помага или дори да следи с очи движенията й. Тя измива ръцете му, изтърква ги между пръстите и почиства ноктите му. После ги изрязва.

Аз правя същото с краката му. Почиствам пръстите и между тях, изтърквам стъпалата му. Изрязвам ноктите на краката му. Почиствам слабините му, избърсвам го, изтеглям назад кожичката на пениса му, за да го почистя. Докато правя всичко това, повдигам краката му нагоре, смъквам ги надолу — както прави човек, когато почиства едно бебе. Трудно е да свържа всичко, което правя, с татко…

Обличаме го в чиста пижама и хавлиения халат. Не е в състояние да ни помогне с нищо. Не може дори да върви. Стои прав и се люлее.

Джоан оправя леглото в нейния фолксваген. Вземам го на ръце и го отнасям в колата. Тя сяда отпред, а аз оставам с татко отзад, седя на края на леглото, опитвам се да го успокоя. Докато продължава всичко това, баща ми е неспокоен: непрекъснато бърбори, поглежда ни безпомощно с очи или се вторачва в предметите пред себе си.

Когато пристигаме в болницата, започвам да търся инвалидна количка, но състоянието на татко ги принуждава да докарат носилка на колела. Вкарваме го в спешното отделение. Двама доктори и една сестра веднага се заемат с него. Обяснявам им положението, докато работят. Поставят го незабавно на система. Докторът е усърден млад човек. Оказва се, че резултатите от изследванията на кръвта не са добри; той определено се обезводнява.

Съобщават ми, че татко трябва да остане в болницата. Подписваме всички формуляри. От успокоителното татко изглежда по-добре. Стоим с него, докато го закарат на горния етаж. Целуваме го за довиждане, но той вече спи.

Когато се прибираме вкъщи, изяждаме приготвената вечеря, а после шофирам мамината кола след Джоан до Вали. Информираме мама, че положението на татко се е влошило и се е наложило да го върнем в болницата.

Прави сцена. Нямало да се стигне дотук, ако сме я били оставили тя да се грижи за него. Зле е, защото тя му е липсвала.

— В края на краищата той е мой съпруг! Вие, децата, нямате представа колко чувствителен човек е баща ви; той не може да живее без мене. Видяхте ли сега какво се случи.

Двамата с Джоан кимаме и се съгласяваме; нямаме нужда от още една сърдечна криза. Лесно я уговаряме да се върне вкъщи с мен. Човек може да остане с впечатлението, че животът в дома на Джоан е едва ли не някакъв вид наказание, което трябва да понесе за сърдечните си кризи: да каже пет пъти молитвата „Отче наш“, десет пъти молитвата в чест на Светата Дева и да изкара една седмица в дома на дъщеря си.

Слава Богу, Марио не е вкъщи; по негов адрес се изприказват куп ужасии. Смятам, че той е свикнал с това, но човек не може да очаква от никого да търпи до безкрайност тези глупости.

Съжалявам Джоан. Сигурен съм, че всичко казано й причинява болка. Знам от личен опит как боли. Знам също как този вид отрова се просмуква в добрите отношения между двама души. Мама е достатъчно добър психолог: усеща, когато си недоволен или уязвим и го използва. Затова е по-добре да я измъкна оттук колкото е възможно по-бързо.

* * *

Отвеждам я вкъщи. Късно е, а тя още не е вечеряла. Не ми се готви, не я искам и в кухнята; закарвам я до един от любимите й ресторанти, потискащо място, наречено „Уилямсбърг Ин“. Винаги мога да изям втора вечеря, особено когато съм напрегнат или съм потиснат.

Този „Уилямсбърг Ин“ е ресторант в псевдоколониален стил на ъгъла на „Нашънъл“ и „Сотел“ в западната част на Лос Анджелис. Фасадата му е от червени тухли с фалшиви дървени колони на тясна входна веранда. Не му липсва дори една от онези отвратителни малки статуи на черно момче в червен костюм и къси гащи, на която гостът може евентуално да върже коня си. По дяволите, поне на трийсетина километра наоколо няма коне, но затова пък има тълпи чернокожи.

Освен това ресторантът демонстрира изключителен патриотизъм с множество знамена, драпирани почти над всичко. По стените висят поне петдесет копия на Декларацията за независимостта заедно с портрета на Джордж Вашингтон от Стюарт. Невероятен кич! Келнерките са облечени в стил „Марта Уошингтън“ с костюми с дълбоко деколте. Изглежда, наемат тези момичета според номера на сутиена им. Целият ресторант е просмукан от расизъм, много патриотично, силно напомнящо щата Вирджиния преди години.

Вероятно използват няколко не особени дискретни начина за отстраняване на всеки негър, който би могъл да влезе тук погрешка, някои малки неща, за които никой не може да се хване: например, по-малки порции, прекаляване с подправките, бавно обслужване и прочие.

Обикновено това е ресторантът, който майка одобрява и дори обича. „Такива приятни хора вечерят там“ или „Този ресторант е толкова изискан“.

Сега обаче тя е обхваната от беса на отрицанието. Нищо не е хубаво. Нищо не е толкова добро, колкото е било. Ресторантът трябва да е купен от евреи. Аперитивът не струва: не са сложили никакъв алкохол в него, само лед, вода и плодове. Кое е новото? Затова точно са коктейлите; те създават възможност на хората да си мислят, че пият, без да се наливат с алкохол.

После се зае с обслужването. Това нещастно момиче с гърди, които едва не цопват в чиниите ни, не можа да угоди на майка ми.

Най-доброто от предлаганата тук храна е посредствено и скъпо. Слушам неспирните й мърморения. Оставям я да си говори; това й доставя удоволствие и поне отклонява мислите й от татко. Отново изслушвам всички подробности за посещението им в Уилямсбърг, Вирджиния със семейство Барлитълс. Това трябва да е станало преди десетина години и съм сигурен, че съм слушал за него поне пет пъти. Уилямсбърг е град, променен и подреден така от Рокфелерови, че хората да не си задават въпроси за ограбените от тях пари чрез мошенически нефтени сделки.

Когато най-сетне се прибираме вкъщи, заявявам на майка, че отивам да спя в спалнята към градината. Показвам й „сигналната система“ на татко и й обяснявам как работи. Тя настоява да знае защо ще спя в тази стая, а не в страничната спалня. Знам, че съм в състояние да се справя с нея.

Но аз наистина не спя. Мама също изкарва нощта без проблеми. На следващия ден обаче трябваше да се намеся поне пет пъти, за да не допусна да извърши поне пет налудничави неща, всяко от които би могло да я убие. Освен това тя не вярва, че мога да приготвя вечеря. Мама умее да полее със студена вода всеки, когато нещата тръгнат накриво, т.е. когато някой се справя с нещо добре без нейна помощ.

— Мили Боже, погледни само какво може да прави това мое дете-идиотче, той може да свари яйце! Човек просто да не повярва! Не знаех, че си толкова способен, Джаки. Скоро ще бъдеш най-добрият в заваряването на вода сред мъжете над петдесет от Колби Лейн.

Докато подготвям вечерята, минаваме през различни варианти на горния пример.

След вечеря отиваме във всекидневната и гледаме телевизия. Майка е на стола на татко, краката й са повдигнати на малко столче. Тя има навика да си кръстосва краката или стъпалата, а лекарите бяха подчертали колко отрицателно влияние оказва това върху циркулацията на кръвта. Това е едно от нещата, които сърдечноболните не трябва да правят. Тя упорито забравя тези предупреждения и аз още по-упорито й ги припомням. По-голяма част от вечерта ми минава да следя краката й. Вероятно се опитвам да й върна за пренебрежението към моите кулинарни способности.

Да не говорим за висенето зад гърба ми, докато мия чинии. Случайно знам, че тя е небрежна в това отношение, много по-небрежна от мен и това е самата истина. Ако обаче някой ни слушаше отстрани, би могъл да се закълне, че подготвяме тези нещастни чинии за операция на мозъка.

Към единайсет часа се оттеглям в спалнята си изтощен. Оставям я на стола; заявява, че още не й се спи. Нямам сили да се боря повече с нея.