Уилям Уортън
Татко (13)

Глава 13

Още с излизането ни от Канзас сити стават две неща. Първото е, че се движим сред приятни хълмчета, не планини, дори не и хълмиста местност като Морван — във всеки случай не е скучна и еднообразна. А второто — всичко наоколо е зелено и свежо.

Когато обаче спираме да заредим и излизам от колата, ме обгръща толкова гъст, горещ и тежък въздух, че едва си поемам дъх. Бързам да се върна обратно — сред консервирания въздух на климатичната инсталация. Навън всичко изглежда много хубаво, но ако го гледаш през тъмни очила и сред приятно хладния въздух на кола с климатик. Сега вече чувствам предимството на тази огромна луксозна кола.

Пресичаме Мисури в посока Сейнт Луис. Аз шофирам. Татко изважда бележник и започва драска нещо в него. Предполагам, че пресмята колко сме похарчили досега за бензин, мотели и храна. Хващам се на бас, че му предстои неприятна изненада: първа класа със самолет щеше да ни излезе по-евтино.

Изминаваме около петдесет километра, когато татко прочиства гърло.

— Слушай това, Били, и ми кажи какво ти е мнението. Заглавието е „Божия шега“.

Живееше си сам Адам в ранчото си „Рая“

— живот, живееше: по дял ден спрягаше

само няколко глагола: мисля, спя, храня се, играя!…

Един прекрасен ден, когато

цветенца късаше в райската градина,

появи се Господ Бог на молитва

да го учи — или, по-точно казано, на дяволия!

 

 

Откъде да знае простодушният Адам,

че Господ Бог си правеше шега —

във този ден чудесен създаваше греха?

Не беше бедничкият сигурен

какво да каже отначало…

„Моли се — Господ каза. — Моли се от душа.

Моли се за пари, за власт. Моли се за жена.“

 

 

„Какво е това, Боже? —

зачеса се наивно и учудено Адам по своето чело. —

Нов чуден плод? Или нещо меко за моето легло?“

„Позна“ — каза Господ Бог, захилен до уши,

защото знаеше добре как нещастният Адам

отсега нататък ще започне да греши…

 

 

Събуди се Адам рано сутринта

с болка и странен шев от лявата страна;

сгушена до него, хубава блондинка му каза:

„Ева се наричам и съм твойта сладичка жена!“

Две закръглени подутини отпред и дупка

имаше си тя и точно знаеше — без грешка!

— как може един мъж да остави без душа!

 

 

Грабна бедният Адам мотика, ранчото си загради.

С картофи, царевица и памук нивята в него подреди.

Ева отгледа Каин, а Каин най-жестоко Авел уби.

Превиваше се на небето Господ Бог от смях

на своите собствени шеги!

Смеем се от сърце. Страшно се гордее с това откачено стихотворение; препрочита го, коригира го, смее се на себе си. Кой знае — може би цялата онази гадост с баба и дядо да се е оказала непосилна за него. Може би ще доставя на майка един щур човек, жив труп…

От време на време минаваме край големи реклами на пещери близо до магистралата. Едната се нарича Мерамек, а другата — Онондага. Татко иска да разгледаме поне едната, но не може да реши коя. Трябва да се отклоним почти осемдесет километра, но въпреки това отиваме.

Когато му влезе в главата някоя фикс идея като тази, нищо не е в състояние да го спре; Брайс и Цион отново. Неизвестно защо избира Онондага. Сигурен съм, че изборът му е погрешен. Но няма значение. Ще разглеждаме пещерата, и това е.

Носим се през хълмиста област; той следи пътя по картите. Движим се по малки, тесни пътища и най-сетне стигаме до място, оформено по подобие на националните ни паркове.

Минахме покрай скали с неправилна форма, циментирани една в друга, а по тях висяха на вериги грубо изрязани реклами, изписани с прогорени букви, нагърчени като червей за стръв. Околността беше подчертано гориста. Всички реклами бяха със стрелки, които сочеха към Онондага.

Накрая се оказа обаче, че това изобщо не е национален парк, а нещо като частна инициатива. Някой купува тези пещери и разработва туристическа атракция. Решават, че хората пощуряват, докато пресичат страната по правата като опънат конец магистрала само с пакетчета печени фъстъци за спасяване от монотонността на пътя и гледките наоколо, и ще се втурват да гледат всичко, което им се предложи.

Стигаме до обширен паркинг, три-четвърти запълнен и гъмжащ от американски цветни ризи, карирани шорти и деца.

В момента, в който паркираме, пред нас се появява старче, облечено като продавач на сладолед, и взема петдесет цента за паркинга. Преди даже да си отворим устата, той изкарва лепенка с острие на индианска стрела на нея и я лепва на задното стъкло. Втурвам се да я изстържа, но се оказва, че е невъзможно. Нищо чудно онзи мафиот във Филаделфия да побеснее от този връх на стрела с името Онондага на нея, ако му се наложи да дава обяснения на мафиотското си обкръжение. Няма страшно — той сигурно ще я покрие с ваденки от кръстосани американски знамена.

Мястото е известно с две неща. Предполага се, че бандата на Джеси Джеймс е крила злато някъде из пещерата. Това трябва да има добър търговски ефект: сигурно привлича посетители. Освен това се твърди, че Марк Твен е имал предвид точно това място, когато описвал прочутата пещера на Том Сойер и Беки.

Не е за вярване — три долара само за да влезем в някаква си дупка! Но татко е последователен човек и вади доларите, без да му мигне окото.

Някакъв бой скаут, поне един и осемдесет висок, ни повежда в пещерата като стадо овце. Мимоходом ни подхвърля разни бисери: например, как да разпознаем сталагмита от сталактита. Няма да повярваш: сталагмитът можел да достигне до тавана, а сталактитът се държи здраво за него — толкова за геологията.

Първо се запознаваме със скривалището на братята Джеймс. Сервира ни се нещо като конкуренция на панира на плодове, на който се определя годишната награда за най-доброто постижение в тази област. Дори Дисниленд, тази гигантска фалшификация, е по-добра от това пред очите ми. В единия край има даже „златни късове“, които удобно се надигат от земята. Имат и раздел с флуоресциращи скали, осветени от черна светлина; бас държа, че са събирали тези скали от цяла Америка.

Но пещерата наистина е впечатляваща. Разбирам кое вълнува татко така много. Ние сме на десетки метри под земята. Някои части са по-големи от цяло крило на Версай. Навсякъде има множество втърдени образувания с преливащи се цветове. И освен това наистина е хладно. Почти си струва да изръсиш шест долара само да почувстваш тази хладина, да я попиеш в себе си. Усещам как прониква в мен. Само да можех да я задържа, докато влезем отново в колата.

Но, от друга страна, нещата са толкова принизени с разните му евтини ефекти прочие шарлатании. Всяка по-интересна скала е обляна със светлина — и да искаш, не можеш да разбереш какъв е естественият й цвят. На всичко отгоре са лепнали име на всяка по-интересна геологична формация — например „Златния рог“: сталагмит, облян в златиста светлина, така че да наподобява златен рог, който се издига от земята. Всички влачат крака в тъмното, като се държат за въжета. Цари тишина, като че ли сме в Нотр Дам.

Друга част от пещерата е наречена „Органа на гигантите“. Няколко сталагмити и сталактити са така преплетени, че наистина създават впечатление на гигантски орган. Върху него непрекъснато играят светлини. Крайният резултат е нещо като старовремски водевил или смрадливо светлинно шоу. Хрумна ми колко подходящо може да бъде това място за рокконцерт; може да се нарече „Подземен рок“.

Завършваме разходката из пещерата в огромен естествен амфитеатър, по-голям от всички киносалони, които съм виждал досега; почти цялото пространство е заето от дървени пейки. Екскурзоводът ни повежда, сядаме и чакаме, докато местата почти се изпълнят. Гасят светлините.

В тъмнината се разнася глас от поне десетина високоговорителя. Той ни разказва за първичната тъмнина и как тези пещери са тънели в нея в продължение на векове. Свири орган и цветни светлини бавно осветяват екран, по който преминават красиви сводове, пещери, сталагмити и сталактити. Е, нищо ново под слънцето — така си беше от самото начало, затова се отпускам и се подготвям да изтърпя и тези евтини номера.

Но в този момент идва ред на главния им удар. Прожекционен апарат раздипля американското знаме на фона на сталактитите. Те въртят и кривят образа така, че се създава впечатление на знаме, развято от лек бриз. И като че ли не им стигаше това, а включиха и оная дебелана Кейт Смит, една от любимките на баба ми, с „Бог да благослови Америка“!

Станах, за да си тръгна. Всички станаха заедно с мен. Мислят, че се пее националният химн. Стоят прави, вторачени в чудовищното гърчещо се знаме. Вървя покрай пейката до алеята, качвам се нагоре и излизам.

Да излезеш навън и да потънеш отново във влажната топлина е ужасно, но е много по-добро от евтиния кич вътре. И аз съм американец и т.н., но това няма нищо общо с този вид комерсиални простотии.

* * *

Татко излиза заедно с другите. Не си казваме нито дума, докато изминаваме с мъка двестате метра до колата през лепкавия като кал влажен въздух. Той включва двигателя и климатикът веднага започва да ни облъхва с благословена хладина. В колата обаче става поносимо едва след като минем край последната малка каменна пирамида с познатото острие на индианската стрела на нея. Татко се обръща към мен.

— Е, Били, мисля, че и двамата сме готови за Париж.

Смеем се. Преповтаряме всичките им евтини ефекти и се превиваме от смях — не пропиляхме напразно доларите!

Продължаваме да се смеем, когато ненадейно моторът се закашля два пъти; това чудовище нещо се предава. Едва успяхме да я изтикаме встрани от пътя. Резервоарът е празен. Възнамерявахме да я заредим край пещерата, но в бързината да се измъкнем оттам забравихме.

Все пак не мога да повярвам, че наистина сме изразходвали всичкия бензин. Стрелката определено се повдига, когато се опитваме да запалим; това не може да не означава нещо. Татко обаче е убеден, че причината е в празния резервоар. Повдигам огромния капак и пред очите ни изскачат четири от най-големите карбуратори, които някога съм виждал в живота си. Когато натиснеш педала на газта, все едно от тоалетното казанче тече бензин.

Татко измъква тубата от багажника и настоява да се върне до бензиностанцията край пещерата. Толкова е сигурен, че сме свършили бензина, че дори не иска да направи най-елементарна проверка. Мисля, че и двамата се страхуваме да бърникаме в тази страхотия, в която пътуваме.

До пещерите има повече от три километра, но татко казва, че ще стигне на автостоп. Минават доста коли, а с тубата за бензин никой няма да го остави на пътя. Пресича от другата страна и поема обратно. Ще стане вир-вода, докато стигне до там.

Започнах да бърникам карбураторите просто от любопитство. Човек не може да направи кой знае какво само с клещи и отверка. Ще се опитам поне да разбера дали горивото стига до карбураторите. Причината може да е в горивната помпа.

Изтеглям бензинопроводите и ги обръщам. Отнякъде идва бензин: от тях струи гориво като от прерязани артерии кръв. Оглеждам се за татко, но той е изчезнал; сигурно веднага се е качил в някоя кола.

Страхувам се да бърникам повече, затова оставям всичко на място.

Запалвам я и тя веднага поема — вероятно причината е била в насъбрали се изгорели газове. Иска ми се да потегля след татко, но се страхувам да не се разминем. Той ще се придвижи лесно от бензиностанцията; американците са голяма работа в такива случаи.

Решавам, че мога да се погрижа за тена си; изтягам се на тревата до магистралата.

Вероятно съм заспал; в следващия момент насреща си виждам татко. Той е с пълна туба бензин и изглежда свеж като скарида. Казва ми, че почти веднага го взела някаква кола, а жената от бензиностанцията го докарала обратно. Пълни резервоара. Страшно е доволен от себе си, нямам сърце да му кажа, че колата работи добре и без неговата туба.

Освен това от бензиностанцията е купил слънчеви очила. Бяхме шофирали срещу сутрешното слънце всеки ден и очите ни почти са изгорели. И двамата сме със светлосини очи и трудно понасяме ослепителния слънчев блясък. Но какви слънчеви очила е купил само!

Разбира се, колата се подчинява без капризи. И двамата се усмихваме безсмислено като лунатици. Тези слънчеви очила са с огледални стъкла и са извити по такъв начин, че обхващат почти плътно горната част на лицето. С брадите и с тези очила и двамата изглеждаме като чудовищните насекоми от „Изгубения свят“, гангстери, или хипита-наркомани.

Но те наистина предпазват от директните слънчеви лъчи, на практика те блокират дори въздуха — чудесни са за мотоциклет. Трябва да е платил цяло състояние за тях. Такъв си е: стиснат като оная работа на вещица, а в един момент, хоп, изръсва големи суми, без да му пука.

Пресичаме Мисури. Късно следобед стигаме до Сейнт Луис. Успяваме да се заблудим по разните подлези, надлези и прочие завъртени чупки по магистралата.

Обикаляме, обикаляме и обикаляме… като че ли сме на увеселително влакче, което се носи безцелно по терен с много завои. Над нас се издига някаква страхотия, прилична на стоманена дъга след дъжд. Извива се във въздуха на десетки метри. Като че ли населението на Сейнт Луис е решило да построи свой собствен паметник на Вашингтон, но насред строежа се обърква и забравя каква е била първоначалната цел; или проклетото нещо се е стопило от горещината, навело се е надолу и върхът му се е забил в земята. Идеите на Дисни напълно са превзели американците. След като преминаваме през осморките на магистралата поне шест пъти, вдигаме ръце и се признаваме за победени. Изтегляме нашето увеселително влакче в сянката на тази страховита стоманена дъга и навлизаме в едно от най-отчайващите черни гета, които някога съм виждал. Има само тухлени сгради със заковани врати и прозорци, изровени улици и хиляди хора, които висят безцелно по ъглите. Над тях се издига тази чудовищна дъга, която сигурно е струвала милиони долара, а те мизерстват в сянката й.

Спираме на бензиностанция и питаме как можем да стигнем до главния път в посока изток. След още половин час въртене из Сейнт Луис най-сетне отново излизаме на открит път. Америка се състои от струпани маси хора, свързани с гигантски прави магистрали. По-голяма част от страната практически е ненаселена.

Търсим мотел — вече сме навлезли с около осемдесет километра в Илинойс от другата страна на Сейнт Луис. Спираме на около двайсет различни места, но те са пълни. Изминаваме още петдесетина километра, като се отбиваме във всяко градче по пътя си, влачим се по тесните му улички с нашето чудовище, търсим мотел.

Най-сетне отбиваме от пътя в място, подходящо за пикник — решаваме тази нощ да спим на открито. Взел съм палатката на Том и одеяло. Толкова е горещо, че няма да имаме нужда от одеялото; въздухът е толкова влажен и тежък, че едва се диша.

Надявах се, че ще оставим влагата в Мисури, но се оказва, че тя продължава по целия път до Атлантическия океан. Не разбирам как хората в тази част на Америка я понасят. Те притичват от къщи с климатични инсталации в коли с климатици, шофират до киносалони, търговски центрове, ресторанти — всички с климатици. Движат се между климатични инсталации като хора, които живеят на Луната или на планета, чийто въздух не е подходящ за дишане. Същото може да се каже и за въздуха тук.

Когато разопаковаме палатката, е вече тъмно. Тя е оплетена и мръсна още от каньона Топанга. Налага се да се справим с няколко доста трудни възела. Когато я опаковах, само я освободих от колчетата и я навих. Татко си мълчи и се бори в мрака с възлите.

Не сме стояли и пет минути, когато ни нападат комарите. Трябва да идват от тревата. Отначало са само няколко заедно със светулките, но след това са на цели рояци.

Увивам се в одеялото, за да се предпазя от тях. Татко шляпа от време на време, но продължава да упорства с възлите.

Палатката е малка, има платнище за пода. Ще ни бъде тясно, но е по-добре, отколкото да спим в колата или да пътуваме през нощта.

Най-сетне се вмъкваме в нея и пускаме мрежата за комари. Избиваме около двайсет „звяра“, които сме затворили с нас. Чувам бръмченето на хиляди отвън — опитват се да проядат мрежата, за да стигнат до нас. Хлъзгав съм от кръвта на смачканите по мен — всъщност моята кръв.

Изтягаме се един до друг. Досега не знаех какво набито старо куче с широки рамене е татко. Спал съм в подобни палатки с други момчета и винаги е оставало свободно място. Надзъртам да видя дали от неговата страна има място, но той е плътно до платнището на палатката.

Изведнъж започваме да чуваме камионите. Сигурен съм, че движението не е спирало нито за миг, но ние просто не сме му обръщали внимание. Непрекъснато минават камиони. Ревът на единия заглъхва на изток и ние вече чуваме другия, тръгнал на запад. Камионите в посока на изток сменяха скорост, за да се справят с хълма, а тези на запад я сменяха по два пъти.

Лежахме мълчаливо около час, без да можем да заспим.

Последва номерът на вятъра. Много бързо се превърна в истинска, характерна за Средния Запад буря с гръмотевици и светкавици. Не може да се каже, че се престарахме с опъването на палатката — закрепихме я надве-натри, а и едва ли можехме да направим нещо по-добро с тези възли, тъмнината и комарите. Сега тя се люлееше, кривеше и хлътваше във всички посоки, но най-вече отпред-назад, като кон с изкривен навътре гръбнак.

Бам! Бум! Бляс! Тътен! Гръм! Тряс! Бляс! Като че ли между светкавиците и гръмотевиците няма пауза. Поне сега не чуваме камионите. А какъв вятър само! Какъв дъжд! Палатката започва бавно да се свлича върху нас. Дъждът ни залива. Какво ли правят комарите в дъжда? Давят се? Плуват? Крият се в дупки? Едно е сигурно — не могат да летят.

Започваме да се примъкваме един към друг. Лежим притиснати един до друг далече от стените на палатката. Татко протяга ръка над рамото ми.

— Вземи това, Бил. Иначе никога няма да заспим.

В проблясък на светкавица виждам, че държа в ръка „червен“ секонал. По дяволите, как моят баща се е сдобил с такова нещо? И какво си мисли, че прави, като го носи в джоба на ризата си?

Трудно гълтам таблетки дори с вода. Успявам все пак да я прокарам с малко ябълков сок. Татко поема своята като истински наркоман.

Представи си само: да се тъпче с „червени“! Колко малко знае човек за другия до него?