Карън Робърдс
Преследване (7)

Глава 7

— Грешиш.

Марк говореше преднамерено тихо. Отиде до леглото й и се подпря с едната си ръка на таблата, докато с другата внимателно придържаше банката под сакото си. Очите й бяха ясни, имаха лешников цвят и бяха обсипани със зелени точици, обрамчваха ги тъмни гъсти мигли. Той забеляза това, защото те го пронизваха. Веждите й също бяха тъмни, прави, почти без никаква извивка, и в момента едва ли не се допираха над носа й, толкова силно се мръщеше тя.

— Не бях аз. Намирах се отвън, в коридора, когато чух виковете ти. Казвам се Марк Райън. Таен агент. Бях и на мястото на катастрофата, помниш ли? Аз те открих.

Раменете й, сковани от напрежение до този момент, се отпуснаха. Чертите на лицето й значително омекнаха, защото страхът, който ги изостряше, се стопи. Тя премигна и се отпусна на възглавниците. Обаче погледът й все още не се откъсваше от лицето му, а веждите й бяха все така смръщени.

— Помня.

— Ние всички го видяхме да тича към стаята ти, докато ти крещеше — каза сестрата, която тъкмо викаше охраната, когато той мина покрай нея.

Тя беше от азиатски произход, имаше къса, гладка и лъскава коса, тялото й беше със съвършени форми. Почисти кръвта от ръката на Джес, докато говореше. Миризмата на спирт изпълни ноздрите на Марк — беше така силна, че предизвика гримаса на лицето му. Вероятно щипеше, но дори да беше така, тя не реагира. Разкъсването беше дълго, но не изглеждаше дълбоко. Краищата на кожата бяха, нащърбени и кръвта продължаваше да капе бавно. Причината все още не беше известна, но тръбичката очевидно беше издърпана със сила от плътта й.

— Да, не той е бил тук, за да прави мръсни номера с банката ти — съгласи се санитарят и подаде торбичката с лед на най-възрастната сестра, която пък я постави под тила на Джес. — Аз също го видях. Мисля, че той разполага с неопровержимо алиби.

— Какво те кара да мислиш, че съм бил аз?

Марк я гледаше с нескрито любопитство. Да не би да имаше двойник, за когото нищо не знаеше? И дали пък всичко това не беше халюцинация наистина? Възможно ли беше тя да свързва лицето му с катастрофата, защото го беше видяла и там, и това да предизвиква страха й?

Тя не отговори. Погледът й изведнъж се разфокусира — тя като че ли вече не го виждаше, макар да продължаваше да гледа право в него. След миг си пое дълбоко дъх, после трепна, защото дори дишането й причиняваше болка. Погледът й отново се фокусира, тя гледаше с присвити очи право в лицето му, тялото й се напрегна. Ръцете й стиснаха толкова силно одеялото, че кокалчетата й побеляха.

— Мисис Купър? — Гласът й беше едва доловим шепот.

Марк се поколеба. Инстинктът му подсказваше, че на нея не й е необходим по-силен стрес от вече преживяния, но пък, от друга страна, имаше впечатлението, че тя знае отговора на въпроса си. Какво, по-точно, беше видяла? Защо мисис Купър, защо всеки един от тях, е бил в онази кола? Той трябваше на всяка цена да открие отговорите на тези въпроси, така че за отстъпление и компромиси не можеше да става и дума. Тя му беше предоставила съвършеното начало — така щеше да може да открие колко знае за обстоятелствата, съпътстващи смъртта на Първата дама, и да я накара да мълчи, ако отговорите не му харесат. Онова, което тя знаеше, щеше да определи действията му всъщност. Винаги съществуваше възможността да купи мълчанието й, да й посочи какви неприятности може да има един издигащ се адвокат, който настъпва болезнено по пръстите някои от най-влиятелните хора в страната. Можеше да й намери работа, наистина добра работа със значително заплащане, далеч от Вашингтон. Беше в положение да й осигури доста неща. Трябваше само да „забрави“, ако въобще знаеше нещо, и да откаже да говори пред пресата. Семейство Купър знаеха как да възнаградят хората, които смятаха за свои приятели, както и безброй начини да накажат враговете си.

Което го тревожеше.

Обаче не мислеше, че случаят е такъв тук. Не можеше да си представи, че член на тексаската мафия или пък някой от кръга съветници на президента ще се опита да я убие. Дори за да прикрият зависимостта на Първата дама от наркотиците, защото, ако това се разкриеше, възможно беше да предизвика всеобщо съчувствие към президента, който се е опитвал да се справи и с този проблем. Не. На този етап момичето просто не беше заплаха и никой не знаеше дали въобще знае нещо компрометиращо за Анет Купър. А дори да беше така, той беше сто процента сигурен, че можеха да купят мълчанието й. Беше също така сигурен, че Лоуъл не е изпратил убиец по следите й, защото, ако беше така, нямаше да изпрати Марк да й помогне. На Лоуъл беше известно, че Марк имаше много лица, но не беше хладнокръвен убиец и не беше склонен на насилие над жените.

— Може ли минутка, моля? — запита той и огледа многозначително всички в стаята.

Истината беше, че искаше да й съобщи за смъртта на мисис Купър насаме, макар да не мислеше, че истината ще я изненада. Като чу думите му обаче, Джесика ококори широко очи и Марк за миг си помисли, че се кани да възрази. Може би се страхуваше да остане само с него и той можеше да я разбере, ако продължаваше да вярва, че той е нападателят отпреди малко.

— Няма за какво да се тревожиш. С мен си в безопасност — каза той уверено, за да я успокои, преди да е успяла да отвори уста. — Аз съм на твоя страна. Тук съм, за да се погрижа за теб.

Тя го изгледа втренчено, но не каза и дума.

— Е…

Най-възрастната сестра мръщеше недоволно вежди. Както и русокосата, която го гледаше над леглото, в ръка с апарата за измерване на кръвното налягане, който само преди минутка беше свалила от ръката на Джес. Мъжете от охраната пристъпваха неловко от крак на крак. Марк имаше чувството, че ако не беше таен агент, в никакъв случай нямаше да я оставят насаме с него. Но явно никой не смееше да се противопостави на „Тайните служби“.

— Всичко е наред — процеди през зъби Джесика.

— Ще бъдем пред вратата — обеща възрастната сестра.

Като хвърли поглед на Джесика, русокосата се отдалечи от леглото. После всички, включително охраната, излязоха от стаята. Чуха се само тихите им стъпки и тракването на вратата след тях.

Марк погледна Джесика.

— Е?

Гласът й беше равен, лишен от емоции. Погледът й задържа неговия. Изглеждаше крехка и уязвима и като блъсната от голям камион, което, като се замислеше човек, не беше далеч от истината. Защо това крехко момиче беше оцеляло, а не Първата дама, която беше доста по-жизнена, или пък силният и здрав Прескът? Или беше много по-жилава, отколкото изглеждаше, или имаше късмет. Той беше готов да заложи на второто. Изненадваше го обаче спокойствието и хладнокръвието й, които бяха забележителни при дадените обстоятелства. Самоконтролът й беше железен. Беше пострадала силно и физически, и емоционално.

— Първата дама е загинала в катастрофата — каза направо той, защото нямаше думи, които биха смекчили тъжната вест.

Очите й проблеснаха, погледът се сведе надолу и леко встрани. Устните й затрепериха, а после тя ги стисна здраво, за да не позволи на емоциите да вземат връх над самоконтрола й. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. После, докато той претегляше следващите си думи, откри, че тя го гледа право в очите. Нейните горяха, хвърляха пламъци.

— А ти къде беше, по дяволите? — В гласа й се долавяха обвинителни нотки.

— Какво? — Беше изненадан, напълно неподготвен.

— Познавам те. Ти си шефът на охраната на Първата дама. Защо не беше с нея в хотела? Защо тя беше сама? Ако си бяхте свършили работата, това нямаше да се случи.

— Тя е била в някакъв хотел?

Той чу единствената информация, която го интересуваше. Другите думи като че ли минаха покрай ушите му. И така трябваше, защото в момента не можеше да се справи с обвинението, отправено към него. Това, което го убиваше, беше съзнанието, че тя е права. Сто процента.

— Не е ли твоя работа да го знаеш?

Ето, че започваше да го напада все повече. Каквото и да беше очаквал, то беше далеч от обвинителните думи на това момиче, което нямаше повече жизнен опит от дъщеря му. У него започна да се надига гняв. Знаеше, че той е подхранван от чувството за вина. Марк си каза, че трябва да охлади страстите.

— А ти какво знаеш за моята работа? — Застави се да говори спокойно и да я гледа право в очите. — И въобще, откъде знаеш кой съм?

Тя обаче като че ли отказваше да се успокои.

— Аз работя във фирмата „Девънпорт, Кели и Баскомб“, мистър Райън. Мисис Купър е идвала многократно в офиса ни по различни поводи, понякога ти си бил с нея. Виждала съм те и в Белия дом, когато съм й носила документи.

Марк я изгледа внимателно от главата до петите, като че ли я виждаше за първи път. Опита се да втренчи поглед, макар да не смяташе, че е удачно при дадените обстоятелства. Не си спомняше да я е виждал — нито в офиса на Девънпорт, нито в Белия дом. Обаче нямаше да й го каже.

— Точно така — каза като че ли си спомняше перфектно всички тези случаи. — Имаш ли нещо против да ми кажеш в кой хотел беше мисис Купър и какво правеше там?

— От любопитство ли питаш, или това е официален разпит?

„Успокой се, не давай воля на гнева си.“

— Това е част от работата ми.

Измина секунда. После тя каза кисело:

— „Харингтън“. Нямам представа защо е била там.

— А ти защо отиде?

— Мистър Девънпорт ме изпрати, защото той самият не можеше да отиде.

— Тя е трябвало да се срещне с Девънпорт в хотела?

— В бара. Очевидно му се е обадила и е помолила за среща, обаче той беше пиян. Или поне така ми се стори по телефона. И изпрати мен.

— Защо?

Не можеше да си представи какви обстоятелства изискваха близкият приятел и довереник на Първата дама да се срещне с нея в хотел или той да изпрати свой заместник, почти напълно непознат за нея — беше напълно сигурен, че мисис Купър не е познавала отблизо Джесика. Освен ако, както предполагаше Лоуъл, не ставаше въпрос за сделка с наркотици.

— Защото живея наблизо. И можех да стигна бързо там. И защото мистър Девънпорт ми има доверие.

— Аха. — Марк все още нищо не разбираше, обаче в момента най-важното наистина не беше защо е изпратил свой подчинен. Затова не настоя повече. — Значи си се срещнала с мисис Купър в бара на хотела. И после какво се случи?

— Изведох я оттам.

Марк започваше да се ядосва. Усещаше, че тя не го одобрява, изпитваше някакъв антагонизъм, насочен към него, и това го вбесяваше допълнително.

— Можеш ли да ми дадеш малко подробности?

— Излязохме заедно и седнахме в колата, с която бях отишла до хотела. Мистър Девънпорт я беше осигурил. И потеглихме.

Тя млъкна и затвори очи. Той зачака. Тъмната й коса се беше разпиляла по възглавницата, червените нишки проблеснаха, когато тя извърна глава на другата страна. На безмилостно ярката бяла светлина на халогенните лампи лицето й беше почти бяло, колкото и калъфката на възглавницата. Дори само видимите й наранявания го караха да изпитва вина, че я подлага на разпит. Но времето беше много важно в този случай. Слава богу, той беше първият, който имаше възможност да й задава въпроси, но със сигурност не беше единственият, който имаше такива. И трябваше да знае какво има да каже тя.

— И така — каза той накрая, когато стана ясно, че тя няма намерение да заговори скоро. — Ти и мисис Купър сте били в колата, тя е потеглила и…?

Тя обърна отново глава към него. Гъстите й мигли се повдигнаха бавно и очите й се отвориха. Стори му се, че положи усилие, за да фокусира погледа си върху него.

— Това е последното, което помня. Седнахме в колата пред хотела и потеглихме.

Марк се постара тонът да бъде още по-тих и нежен.

— А не си ли спомняш катастрофата?

— Не. Не помня нищо от момента, в който колата потегли, до този, в който ти ме намери под храста. Нищо.

Последната дума тя произнесе с особено натъртване — като че ли искаше да я подчертае. В разговора настъпи пауза. Марк започваше да осъзнава, че тя беше преживяла тежка травма само преди часове. Следователно възможно беше да не помни нищо. А това със сигурност улесняваше нещата. За него. И за нея.

— Каза, че мисис Купър била сама в бара. Имаш предвид, наистина сама? Нямаше ли охрана с нея? — Мислеше за Прескът, който със сигурност е бил с Първата дама в някакъв момент преди катастрофата.

Джесика поклати глава.

— Един от нашите агенти, Уил Прескът, е загинал в катастрофата заедно с мисис Купър и шофьора. Ако не е бил с нея в бара, как се е озовал в колата с вас?

Тя се замисли.

— Не знам. Не помня. Но чакай, възможно с да е бил пред хотела, на улицата, когато излязохме.

— И е влязъл в колата с вас?

— Не знам. Помня, че бях в колата с мисис Купър и шофьора, но не си спомням нищо за друго лице. Поне когато потеглихме. А след това — в паметта ми наистина е пълен мрак…

Марк се отказа да задава повече въпроси и относно присъствието на Прескът в колата. Изтощението й ставаше все по-очевидно, всеки момент можеше да влезе сестра или лекар и да ги прекъсне, а той имаше по-важна задача в момента. Изискваше се търпение и внимание да я накара да му каже каквото знае за Първата дама, без да издаде нещо компрометиращо за нея. За нещастие, в момента не разполагаше с нито едно от двете. Дори в най-добрите му моменти, деликатността не беше от най-силните му страни.

— Добре, кажи ми тогава какво правеше мисис Купър в бара?

— Допиваше си питието. Беше сама, до масата в ъгъла. Казах й, че ме изпраща мистър Девънпорт, че е осигурил и кола. И тя тръгна с мен.

— А къде щеше да я заведеш?

Джесика се поколеба. Около очите и устата й се бяха образували бръчки на напрежение, което го накара да се запита дали тя не изпитва болка. Нямаше това впечатление преди, но предположи, че са й вливали венозно болкоуспокояващите — процес, който е бил прекъснат с откачването на системата. Не можеше да знае със сигурност дали все още й действат.

— Аз… Не знам. Трябваше да се обадя на мистър Девънпорт за инструкции, щом успея да настаня безопасно Първата дама в колата. Но… Не мога да си спомня дали го направих.

— Безопасно? — Думата го караше да се измъчва.

Тя навлажни устни. Отвори широко очи и фокусира поглед върху него. Като че ли трябваше да направи значително усилие дори само да повдигне клепачи.

— Знаеш ли, аз бях с Първата дама най-много десет минути. Поне това помня. Влязох в бара, казах, че ме изпраща мистър Девънпорт, и излязох с нея. Влязохме в колата. И това е всичко. Не помня нищо друго. Така че, моля те, ще ме оставиш ли на спокойствие? Наистина съм уморена.

Той я огледа преценяващо. Ако беше възможно, беше дори по-бледа отпреди, кожата й беше едва ли не прозрачна, нараняванията по лицето и шията й изпъкваха ясно. Трепереше, ръцете й стискаха здраво одеялото. Той изпита съчувствие към нея. Беше ранена, може би сериозно, беше оцеляла след тежка катастрофа, в която бяха загинали трима души. Беше получил от нея желаните отговори — или поне повечето от тях. Тя не знаеше почти нищо, а още по-малко си спомняше. Така че, може би беше време той да си тръгне и да я остави на грижите на лекарите.

— Президентът ще ти е изключително благодарен, ако не говориш пред пресата за Първата дама и катастрофата.

Приложи неохотно властта, която му даваше принадлежността към „Тайните служби“. До този момент не беше споменал нито веднъж президента, в случай, че някой от по-рано присъстващите в стаята разкажеха за посещението му при Джесика Форд, което щяха да сторят въпреки положената медицинска клетва. Не искаше никой да твърди, че е бил до леглото на единствената оцеляла в катастрофата по нареждане на президента, докато нещата не се изяснят поне малко. Да, те не знаеха нищо, не бяха сигурни дали посещението му въобще е официално и той искаше това да остане така…

— Препоръчвам…

Не можа да каже нищо повече. Пълната русокоса жена — майката на Джесика, жената от фоайето, явно приключила с попълването на документите — нахлу в стаята, високите й токчета потракваха бързо-бързо. Тя размахваше оживено ръце, което беше в допълнение към думите й, отправени към по-стройната, също русокоса, жена, която я следваше. Приличаха си толкова много, беше очевидно, че са майка и дъщеря. Едната беше към петдесетте, а другата — към средата на двайсетте. И двете бяха по-скоро закръглени, отколкото ъгловати и високи. Платиненорусите им коси очевидно не бяха естествени. Тази на майката беше къса и на леки къдрици, а на дъщерята — до средата на раменете и с равен бретон. И двете имаха пълни бузи, зачервени като ябълки, чипи нослета и тъмнокафяви очи, което издаваше лъжливия цвят на косите им. И двете бяха облечени в прилепнали дънки и пуловери с V-образни деколтета. Този на майката беше в бебешко синьо. А на дъщерята — розов. Нито една от тях дори не го погледна, и двете имаха очи единствено за Джесика.

— Скъпа, ти си будна! — Майката се спусна към леглото на дъщеря си. О, мили боже, Джес, изплашихме се до смърт!

— Мамо. Брадичката на Джесика трепереше видимо и Марк осъзна, за свой ужас, че тя ще заплаче. Погледна към сестра си. — Сара. Господи, мамо, не мога да помръдна краката си!

— О, Джес!

По-младата жена също се спусна към леглото и двете се наведоха загрижено над пострадалата. Марк не забеляза нищо повече, защото беше зает със задачата да се измъкне възможно най-незабелязано и бързо.

— Има значение само това, че си жива!

— Лекарят ни увери, че е само временно — успокои я майка й. — Рентгеновите снимки не показвали нараняване, така че вероятно…

Вратата отново се отвори — този път, като че ли блъсната от огромна сила. Влязоха две момченца, вероятно на четири и шест годинки, облечени в пижами с надписи „Батман“ и „Невероятния Хълк“. По-голямото блъскаше по-малкото и едва не го събори по лице на пода.

— Той ме бутна!

Като възстанови равновесието си, „Батман“ се затича към Сара, която се беше обърнала рязко при влизането им. Детето обгърна здраво краката й.

— Мамо! Той ме бутна!

— Мъртва ли е леля Джес? — „Хълк“ се спря до леглото и погледна внимателно Джесика, чието лице Марк вече не виждаше, защото беше закрито от роднините й. — Не. Тя дори плаче. Защо плачеш, лельо Джес?

— Защото я боли, глупако. Не виждаш ли раните й?

— Момчета… — Майка им, или поне Марк предположи, че Сара е майка им, ги предупреди остро да се държат добре. — Дръжте се прилично!

— Нямаше на кого да ги оставя — извини се друг женски глас и погледът на Марк отново се насочи към вратата, която се отвори за пореден път.

Жената говореше през рамо на някого — когато влязоха в стаята, Марк видя, че това е възрастната сестра. И двете се отправиха веднага към леглото. Тази русокоса беше истинска красавица, която спираше дъха стройна и все пак с женствени извивки, висока като другите две, с дълга и права коса, която се развяваше при всяка нейна стъпка. Беше може би на двайсет една или две, облечена в черна къса пола и обувки с високи токчета, които правеха дългите й загорели крака още по-прекрасни. Носеше още черно късо кожено сако, но Марк едва го забеляза. Не можеше да откъсне поглед от краката й.

— Съжалявам, но на този етаж не допускаме деца. Сестрата звучеше така, сякаш го беше казала повече от веднъж и вече губеше търпение.

— Баща им ще дойде за тях — каза Сара на сестрата. — След малко. А те ще са тихи, наистина.

— Каза, че ще гледаш телевизия и после ще си легнеш. — Красавицата говореше на Джесика така, сякаш я обвиняваше. — Какво се случи?

— Много неща. — Гласът на Джесика като че ли беше надебелял. Марк, който вече не я виждаше, предположи, че продължава да плаче. — Толкова се радвам да ви видя!

— Повярвай ни, не толкова, колкото се радваме ние.

Последва групова прегръдка, по време на която момчетата, очевидно отблъснати, се свиха под леглото на Джесика. Никой, освен сестрата — която им хвърли зъл поглед — не обърна ни най-малко внимание.

— Един от вас би могъл да изчака с децата във фоайето — каза сестрата. Тонът й беше толкова строг, че това очевидно беше по-скоро заповед, отколкото предложение.

— Там е пълно с репортери — каза секс бомбата и огледа роднините си. — Снимаха децата. Не знам как е станало известно, но очевидно Хънтър им е казал, че Джес е тяхна леля. Е, след това трябваше да си тръгнем.

— Те говореха за някаква дама, загинала в автомобилна катастрофа — каза „Хълк“ изпод леглото. — Аз им отговорих, че леля ми също е била в колата. А те започнаха да ми задават въпроси и да ме снимат.

— И леля Грейс ни накара да си тръгнем — намеси се „Батман“. — Аз сам натиснах бутона на асансьора.

— О, не! — Майка им изказа на глас тревогата, изписана по лицата на всички. — Те са все още деца!

— И какво биха могли да кажат? — Майката на Джесика направи гримаса на недоумение от действията на репортерите.

— Никой не трябва да казва каквото и да било. На никого. — Тонът на Джесика беше настоятелен. — Мамо, мисис Купър загина в катастрофата.

— Знам, скъпа. Ужасно, наистина! Тя ми изглеждаше много приятна жена.

— Аз просто се радвам, че не си била ти — каза някак ожесточено секс бомбата. — Какво щяхме да правим без теб?

— Е, трябва отново да те включим към системата.

Сестрата, явно отказала се от опитите да прогони децата, сестрата беше забелязала липсата на тръбичката и беше смръщила силно вежди. Явно недоумяваше какво може да се е случило, а Марк буквално усещаше как тя изгаря джоба му.

— Не! Никаква система! — запротестира тревожно Джесика. Марк нямаше нищо против възраженията й, защото те отвлякоха вниманието на сестрата от липсващата банка и тръбичка. — Вижте, аз съм адвокат и знам, че имам право да откажа. И отказвам! Чувате ли? Отказвам!

Сестрата поклати глава, сякаш се караше на малко дете.

— Трябва да те включим към система. Приемаш лекарствата по този начин и…

— Не. Някой ме нападна и не мога да проумея какво по-точно не разбирате вие.

— Чакай минутка! — Майката на Джесика смръщи вежди. — Някой те е нападнал?

— Ние сме сигурни, че лекарствата са предизвикали халюцинации — намеси се предпазливо сестрата.

— Не е…

Докато спорът продължаваше, Марк използва момента и излезе незабелязано от стаята.

Трябваше да са били халюцинации. Единственото, в което имаше някакъв смисъл. Да, имаше и лица, известни като чистачи, водопроводчици, монтьори, оперативни работници и други, които се справяха с рода заплахи, каквато, потенциално, беше и мис Форд. Но да наемеш скъпите услуги на подобно лице, когато не си сигурен дали жертвата знае нещо за тайните на Първата дама, би било равносилно на самоубийство. Той познаваше семейство Купър отдавна и добре. Те не биха предприели такава мярка. Но при дадените обстоятелства имаше намерение да продължи да наблюдава Джесика Форд, докато не бъде абсолютно сигурен. Защото през годините беше научил, че може да си абсолютно сигурен в нещо и в същото време да се окаже, че ужасно, смъртоносно грешиш.

Кимна на охраната в коридора и отиде до един от трите телефонни автомата, които се намираха до стаята на сестрите — беше сигурен, че не се подслушват — и се обади на Харви Брукс, лаборант, когото познаваше. Без да изпуска от поглед вратата на стая 337.

А когато свърши разговора с Брукс, извади от джоба си своя телефон с кодиращо устройство — който не беше използвал за разговора си с Брукс, защото някой от правителствените среди, за които той работеше, можеше да разполага с декодер — и се обади на Лоуъл.