Карън Робърдс
Преследване (25)

Глава 25

— Какво?

Това накара адреналина й изведнъж да се покачи. Каквото и да беше, или да не беше направил, тя откри, че не се страхува от Марк. Но се страхуваше от онези, които ги преследваха толкова упорито, че всяваха ужас.

— Погледнах през прозореца, преди да взема разпечатките. — Марк грабна чантата й и найлоновата торба със старите им дрехи и новите покупки от „Гудуил“. — Видях Черния автомобил да минава. Щом са в квартала, можеш да се обзаложиш, че знаят за нашето присъствие тук.

Вече бяха тръгнали, когато той произнасяше последните думи. Джес успяваше да върви редом с Марк, който правеше широки и бързи крачки, подтиквана от страха. Сърцето й биеше тежко. Пулсът й блъскаше в ушите и те глъхнеха.

— Някой е забелязал влизането във файловете.

Джес през цялото време се беше страхувала от това. Естествено, щом някой си беше направил труда да изтегли информацията, разумно беше да разбере за опит да се влезе в тях. Тя се беше надявала двамата с Марк просто да имат малко повече време, преди да забележат и да предприемат ответни действия.

— Вдигнала съм ги на крак, когато съм се опитала да пробия защитата.

— А те са успели да проследят влизането до компютрите в библиотеката. — Тонът на Марк беше мрачен.

Бяха на третия етаж и прекосяваха залата за свободен достъп. Джес разбра, че са тръгнали към далечния край на сградата, където трябваше да има стълбище и асансьор, различни от централните. Беше петък следобед, очевидно току-що бяха освободили учениците от учебни занятия и библиотеката беше сравнително пълна. В едната зала щеше да започне групово четене, забеляза Джес, когато стигнаха до задния коридор, където бяха тоалетните и пожарният изход.

— Ти откъде знаеш точното разположение на аварийното стълбище? — запита тихо Джес, когато Марк, стиснал я здраво за ръката, затича нататък.

И двамата знаеха, без да бяха разменили и дума по въпроса, че имат много малко време. Преследвачите им вероятно щяха да отидат направо в залата с компютрите, незабавно да разберат, че ги няма, и да се впуснат да ги преследват. Джес си спомни, че около библиотеката почти няма други сгради, и осъзна, че ще бъде смешно лесно да бъдат забелязани, щом излязат навън.

— Виждам знаците.

Преди Джес да е успяла да отбележи, че вероятно ще включат алармената инсталация с отварянето на вратата — нейният опит й подсказваше, че това е нещо обикновено в случая с аварийните изходи — той отвори малката червена правоъгълна вратичка, поставена в стената до изхода, и включи алармата за пожар. И въздухът веднага се изпълни с високия и пронизителен вой на сирената. Челюстта на Джес увисна, когато той дръпна вратата на аварийното стълбище — алармата наистина се включи, но почти не се чу заради воя на сирената. Той я взе на ръце и затича надолу по стълбите с нея. Тя не възрази, защото беше много важно да побързат.

— Това беше страхотно! — каза тя, като го стискаше здраво за раменете и го гледаше с възхищение.

Като стигнаха приземния етаж, стълбището зад тях беше претъпкано с хора, които тичаха надолу. Излязоха навън, Джес вдиша дълбоко свежия студен въздух и се почувства ужасно гола и беззащитна на ярката слънчева светлина, прогонила донякъде сутрешния мраз. Но в следващия миг забеляза тълпите хора, които се блъскаха на изхода, а после заливаха тротоара, и другите, които излизаха от съседните магазини и офиси и гледаха втренчено и неразбиращо. Библиотекарите се опитваха да подредят децата в група и в същото време да ги пазят да не стъпват на уличното платно, но нямаха особен успех. В този квартал преобладаваха три — и четириетажните сгради, магазини за средната класа, имаше доста пешеходци, автомобилите, както и навсякъде, бяха много. В момента повечето от шофьорите намаляваха скоростта и натискаха клаксоните. Джес чуваше и воя на сирените на пожарните коли, носещи се мълниеносно към сградата, готови да потушат бедствието.

Марк я пусна на земята и я хвана за ръката. После я задърпа към средата на улицата толкова бързо, че трябваше да подтичват. Когато стъпи на платното, Джес едва не беше блъсната от малка каравана, зад чието кормило седеше изненадана майка. И почти в същия момент видя висок и тъмнокос мъж с изсечено като от гранит лице, облечен в черен костюм, да разблъсква хората на завоя по-нататък. Той очевидно търсеше някого. Джес отново беше завладяна от ужас, защото много добре знаеше кого търсеше той.

— Марк! — изпищя Джес с поглед, прикован в мъжа, който продължаваше да си пробива път през тълпата. Вървеше към тях, но тя беше сигурна, че още не ги е забелязал. — Ето там един от тях.

Джес чу как Марк си пое рязко въздух, когато погледна в указаната посока. В почти същия момент мъжът ги видя. Гърлото на Джес се сви от тревога, когато погледът му се спря върху тях. На лицето му се изписа изненада, после той пъхна ръка под сакото си. В завладяния от ужас мозък на Джес изплува една-единствена мисъл: оръжие. Сърцето й прескочи един удар.

— Марк! — извика тя, за да го предупреди, но той вече беше забелязал — или пък не, възможно беше предварителният му план да е такъв — защото я хвана за ръката и я изблъска пред себе си.

— Влез!

Преди още да е разбрала какво става, той я набута през отворената врата на кола. Едва дупето й докосна седалката и тя разбра, че с Марк бяха в такси, току-що освободено от някого другиго.

— Залегни! — Командата прозвуча като лай.

Обаче нямаше нужда той да й го казва. Тя се сниши, той скочи до нея, тръшна силно вратата и каза:

— Гара Юниън, бързо!

Шофьорът веднага потегли. Челюстта на Джес все още беше увиснала, когато погледна назад. Мъжът в черния костюм разблъскваше хората и тичаше към тях с ръка все още скрита под сакото. Тя хвана Марк за ръката и се опита шепнешком да го предупреди, обаче от устата й не излязоха свързани думи. Миг след това таксито взе завоя и мъжът изчезна от погледа им. Джес изпита силно облекчение.

— Твой приятел ли беше? — запита тя.

Погледът й срещна този на Марк, който я предупреждаваше. Очевидно темата не биваше да бъде разисквана в присъствието на таксиметровия шофьор. О, да, тя разбираше защо. Вероятно той нямаше да се съгласи колата му да бъде надупчена от куршуми и подобна идея щеше да го изплаши до смърт. Всъщност той по-вероятно би натиснал рязко спирачките и би ги изхвърлил от колата. Което щеше да е добре за него и лошо за тях.

Заради многото автомобили, запътили се извън града в петъчната вечер, почти допрели брони, движението беше натоварено и бързането — почти невъзможно. Обаче зад тях не се появи черен автомобил. Окуражаващ знак.

Пред тях изникна модернистичната сграда на гарата. Марк вече вадеше десетдоларова банкнота от портмонето си и средствата им отново щяха да намалеят. Но мисълта за парите само мина през главата на Джес и в този миг таксито спря пред статуята на Колумб и те слязоха.

За някои неща си струва да платиш. Като например за възможността да живееш.

Марк беше непосредствено зад нея. Сграбчи я за ръката и я задърпа след себе си така, както влекач дърпа товарен кораб. Преди изпитваше болки в краката и гърба. Но сега, когато знаеше, че ги преследват професионални убийци, усещаше болките като незначителни изтръпвания, които дори не забавяха крачката й.

— Ти познаваш ли го? — запита тя.

— Не.

Вътре и около сградата имаше стотици хора. Джес едва успя да забележи украсената с орнаменти фасада и изкуствените орли, накацали по нея, както и копието на Камбаната на свободата. Вниманието й беше погълнато от задачата да прекоси безопасно улицата и да стъпи на тротоара. А когато влязоха в огромната зала за пътниците, претъпкана с хора, тя изпита огромно облекчение.

— Освен ако не са ни проследили… — Възможно беше да проявява прекален оптимизъм, но беше повече от сигурна, че лошите момчета не бяха успели да се приближат достатъчно до таксито, за да видят къде отива. — Няма начин да знаят къде сме, нали така?

Като се имаше предвид фактът, че Марк продължаваше да я тегли като влекач през главната зала, която изглеждаше дълга като футболно игрище и имаше изключително висок сводест таван, тя не беше изненадана от горчивата гримаса, която разкриви лицето му и й показа, че оптимизмът й не е особено обоснован.

— Достатъчно е само да открият таксито, взело пътниците пред сградата на библиотеката. Шофьорът със сигурност ще им каже къде ни е откарал.

Погледът му се стрелкаше във всички посоки и попиваше всичко: туристите, които бавно дъвчеха пица пред сергията за студени закуски до ескалатора, пътниците, които носеха куфарите си и вървяха забързано, другите, отпуснали се на пейките. От време на време поглеждаше над главата на Джес, за да огледа пространството зад тях. Тъй като самата Джес често поглеждаше назад, тя знаеше какво вижда той: хората бяха толкова много, че беше почти невъзможно да забележат дали сред тях има мъже в черни костюми, обладани от убийствени намерения.

— Насам — каза той.

Сърцето й биеше така оглушително, пулсът й сякаш щеше да разкъса тъпанчетата на ушите й и тя не чу думите, а по-скоро ги разбра по движението на устните му. Двамата се качиха на ескалатора, а той едва успяваше да скрие изгарящото го нетърпение и като че ли се канеше да разблъска тълпата неподвижно застанали хора, задръстили бавно движещите се стъпала. Но тълпата беше толкова гъста, че нямаше такава възможност, затова той остана на мястото си, кипящ от раздразнение.

Джес искаше да му каже нещо, обаче беше прекалено погълната от задачата да диша. След като бяха побягнали от библиотеката като подгонени от дявола, тя се къпеше в пот, беше изтощена, ужасена, цялото тяло я болеше. По-рано беше взела две хапчета от болкоуспокояващите, обаче те не можеха да се справят с напрежението на деня. Слязоха от ескалатора и Марк отново я задърпа. Тя разбра, че целта им отново е метрото.

— Ще се върна веднага.

Веднага щом се озоваха на перона, той пусна ръката й и се отдалечи. Погълната от огромната тълпа, тя хвърляше уплашени погледи наоколо. Преди да се е поддала напълно на паниката, той се върна и пъхна в ръката й карта за пътуване. Миг след това вече бяха в първия дошъл влак.

Джес с облекчение се отпусна на една от седалките. Пое си дълбоко дъх и намести очилата на носа си, които се бяха разместили, докато тичаха, и хвърли завистлив поглед към Марк, който седна до нея. С радост видя, че и той се е изморил малко, че диша по-тежко и по челото му също има капчици пот. Беше изгубил някъде бейзболната шапка и като забеляза това, тя сложи длан върху главата си и моментално забеляза, че й нейната липсва. На ярката слънчева светлина, която нахлуваше през прозореца, се виждаха очите му, прорязани от червени жилчици, и торбичките под тях. Ризата му беше измачкана и липсваха две от копчетата, той приличаше донякъде на нехранимайко. Секси нехранимайко, което беше и най-дразнещото, защото беше сигурна, че „секси“ беше последната дума, която някой би използвал, за да опише външността й в момента. В ума й непрекъснато се въртяха въпроси за неговите телефонни обаждания до Девънпорт, но сега не беше нито времето, нито мястото за подобен разговор. По-добре беше да не нарушава сегашното разбирателство между тях, защото нямаше на кого другиго да разчита.

— Не можем вечно да бягаме — отбеляза тя помежду жадните глътки въздух, след като влакът излезе от гарата. Той беше почти пълен, затова тя говореше тихо, колкото да я чуе той. — Имаме нужда от план.

— Но ние имаме такъв.

Тя си спомни, че беше чувала вече това.

— О, така ли? Сподели го с мен.

— Имай ми доверие.

Изражението й сигурно си го биваше, защото той се засмя, взе ръката й, която лежеше в скута му, поднесе я към устните си и я целуна. По всяко друго време тя щеше да бъде зашеметена само при вида на красивата му глава, сведена над дланта й, и от усещането за топлите му устни до кожата си. Дори при дадените обстоятелства, сърцето й ликуваше и тя едва удържаше радостта си. После се стегна, дръпна ръката си, скръсти ръце на гърди и смръщи вежди.

— Не.

— Предполагам, че тогава просто ще се наложи да изчакаш и да видиш.

Той продължаваше да се усмихва. Като имаше предвид, че не са сами във влака, Джес се въздържа от каквато и да било реакция. Седяха мълчаливо, докато отминаха две спирки. Когато влакът навлезе в перона на третата, тя вече дишаше нормално, а сърцето й беше възвърнало обичайния си, стабилен ритъм. Марк се изправи и я дръпна да стане, а това накара тревогата й да се върне.

— Нашата спирка — каза той и Джес едва не нададе стон.

Беше наистина изтощена, изпитваше силни болки, беше изплашена до смърт, завладяна от недоверие към него, и, общо взето, беше повече от готова да види края на всичко това. Обаче не сподели нищо с него. Какъв беше смисълът? Без да издаде състоянието си, тръгна от гарата мълчаливо. Докато вървяха по улицата, хванати за ръце, тя изпитваше благодарност, че сега той върви по-бавно, което вероятно означаваше, че за момента са в безопасност. А може би той беше взел предвид нейното не до там добро физическо състояние. Бяха в Дюпон Съркъл, жилищен квартал. Къщите варираха от имения от времето на Втората световна война, много от които бяха по-късно разделени на апартаменти, до нови офис сгради. Имаше много ресторанти и доста художествени галерии и музеи, което обясняваше огромната тълпа хора. За нещастие, Джес не беше в настроение да оцени малките заведения тип бистро и бутиците, които се редяха от двете страни на улицата, обаче оценяваше подобаващо присъствието на толкова много хора. Тук щяха да ги забележат трудно, дори да използваха сателит. Това й напомни, че ги преследват като дивеч. А мисълта върна ужаса и тя трябваше отново да положи усилия, за да диша нормално. Погледна Марк.

— А сега какво?

Бяха свърнали в една по-тиха уличка, в която пешеходците бяха доста по-малко и не можеха да се изгубят сред тях. След това той я дръпна в тясна и обрасла с трева алея, която разделяше два еднакви четириетажни тухлени блока, чиито входове приличаха на тези на колониалните имения на Юга, а на прозорците им имаше зелени капаци. Тук въобще нямаше хора. Джес вдигна поглед, видя ивицата ясно синьо небе над главите им и потрепери.

— Конгресмените се връщат у дома през уикенда. Много от тях изминават дълги разстояния със самолет, за да бъдат със семействата си. Повечето от тях — честните и неподкупните — не изкарват кой знае колко. Следователно те наемат сравнително евтини апартаменти, в които да живеят през седмицата, когато им се налага да бъдат във Вашингтон.

Стигнаха края на алеята, която се сливаше с по-голяма, над която ивицата синьо небе беше по-широка. От двете й страни се редяха кофи за боклук. Светлината на следобедното слънце едва достигаше до черния асфалт заради високите сгради, но слава богу, те също така оставяха и тях двамата в дълбока сянка. Тя сбърчи нос, усетила леката миризма на гниещи отпадъци, и хвърли пореден тревожен поглед към небето. От другата страна на улицата, иззад прозореца на втория етаж, ги гледаше бездомна котка. Като се изключи тя, наоколо нямаше жива душа.

— Което означава…? — Досега не беше чула нищо, което да й хареса.

Той я дръпна до една тухлена стена и пусна ръката й.

— Ние ще се настаним в някое от техните жилища за през нощта.

— Какво?

Джес беше така изумена, че за момент забрави дори мъжете в черните костюми. Погледът й не се откъсваше от лицето на Марк. Той стоеше на стъпалата на съседната сграда от кафяви камъни и набираше цифри — ключалката беше от този секретен вид — за да отключи вратата. Накрая завъртя топката и вратата наистина се отвори.

— Жената, с която имах връзка преди известно време, беше агент по недвижими имоти. Тя непрекъснато наемаше апартаменти точно в тези сгради. Ето защо знам кодовете.

Още докато говореше, я дръпна в мрачното преддверие, чийто под беше покрит с дъски. Той затвори вратата след тях, а Джес се огледа и едва не си глътна езика. Цялата стена на дългия коридор беше заета от пощенски кутии. Тя разпозна някои от имената, докато вървяха към асансьора: Сахлингер, Кристофоли, Ъргън, Гуендър. Все конгресмени.

Влязоха в асансьора и той натисна бутона.

— Ще влезем в празен апартамент? — запита Джесика с необяснимо лошо предчувствие, когато асансьорът тръгна нагоре.

— Помисли по въпроса: трябва да предположим, че онези момчета знаят всичко за нас. Така че не можем да влезем в апартамент, до който бившето ми гадже е имало достъп. Рано или късно, след като не успеят да ни намерят, вероятно ще се сетят и за това.

Асансьорът спря на четвъртия етаж. Четири врати, по две от всяка страна на коридора, с номерата 13, 14, 15 и 16. Под номерата имаше малки табелки, на които, с дребен шрифт, бяха напечатани имената.

— И така…? — Гласът й бързо заглъхна, когато той пристъпи напред, почука на вратата на четиринайсети апартамент и зачака. Нищо.

— Значи ще наемем легло за през нощта от конгресмен Кристофоли.

Извади връзка шперцове от джоба си и започна да ги изпробва един по един. Джес продължаваше да хвърля ужасени погледи наоколо. Страхуваше се, че някой може да излезе от другите апартаменти и да ги види. Обаче това не стана, Марк отвори вратата и я хвана за ръката.

— Побързай, аз трябва да изключа алармената инсталация.

Все още не особено доволна, че са нахлули в частна собственост по този начин, Джес чу тихото предупредително писукане на охранителната система.

— Но това е незаконно. Ако ни хванат, можем да отидем в затвора. Мога да изгубя разрешителното си за адвокат и…

— Бейби, ако ни хванат, това ще е най-малкият ни проблем.

Марк затвори вратата, пусна ръката й и се скри в една от стаите. Като осъзна истината, която се съдържаше в думите му, Джес допря длани една в друга и извика тихо след него:

— Моля те, кажи ми, че знаеш как да неутрализираш алармената инсталация.

След миг заплашителното писукане престана. Марк се появи на прага на стаята и й се усмихна.

— Какво направи? — Тя се беше обгърнала с ръце малко над лактите, зъбите й тракаха, но не от студ. Това беше реакция на всичко, което се случваше. И от страх. Както и от прекалената преумора, граничеща с пълно изтощение. Заради всичко. Защото целият й проклет живот можеше да отиде по дяволите.

— Погрижих се за алармата.

— Как? — Зададе въпроса, преди да е разбрала, че може би не иска да чуе отговора.

— Какво мога да кажа? Добър съм. — Погледът му я обходи от главата до петите, той смръщи вежди. — Изглеждаш уморена. Виж, можеш да престанеш да се тревожиш поне за известно време. Смятам, че имаме преднина от двайсет и четири часа. Едва тогава ще трябва да измислим нещо.

— Страхотно!

Значи след още един ден те отново щяха да бягат, освен ако той не грешеше и първо не ги убиеха. Възмущението от лекотата, с която той гледаше на нещата, започваше да я изпълва, затова тя издиша бавно в опит да запази самообладание. Не осъзнаваше колко е била напрегната, докато не започна да се отпуска.

— Гладна ли си? Струва ми се, че в кухнята има храна. — Той тръгна нататък.

Джес наистина беше гладна. Но изведнъж осъзна, че доверието, което мислеше, че е установила с партньора си в бягството за живот, не е толкова здраво. Ето, че двамата бяха напълно сами в място, далеч от хорските очи. А какво, ако той беше платил на някого да се срещне с тях тук? Ами ако…?

Чу да се отваря вратата на хладилника и като че ли в отговор, стомахът й започна да издава неприятни звуци. И тя твърдо забрави за всички ужасяващи „ако“. Докато не възникнеше обаче нещо по-сериозно от подозрителните телефонни номера, тя нямаше намерение да се изложи на погледа на сателитите. Което означаваше, че ще остане тук с Марк.

Тръгна след него из малкия апартамент. Входната врата водеше във всекидневната, която беше свързана със спалня за един човек и малка кухня. Стаите бяха издържани в бежов и кафяв цвят и пълни с мебели, които тя можеше да определи само като такива от епохата на първите хотели. Евтин на вид бежов килим покриваше пода на всекидневната и спалнята. Прозорецът очевидно беше голям и само един за двете стаи, защото завесите, които бяха спуснати, покриваха цялата външна стена. Единствената баня, която имаше врата (за разлика от другите помещения), се намираше между кухнята и спалнята. Тя се възползва бързо от удобствата й — изми ръцете и лицето си и се почувства по-добре.

Марк седеше на един от двата дървени стола до малката маса със стъклената повърхност в стил бистро, поставена в средата на кухненския кът. Дълъг и тесен прозорец с наполовина вдигнати щори заемаше част от далечната стена, с което правеше кухнята с нейните бели шкафчета, електрически уреди, стени и под от теракотени плочки най-яркото помещение в жилището. Пред Марк имаше пластмасова чиния, пълна като че ли със салата от зеле. Той държеше сандвич, от който беше отхапал голяма хапка. Джес видя още една такава чиния със салата и сандвич, а до нея и вилица, на мястото срещу него. Той преглътна, кимна и каза:

— Приготвих ти сандвич.

Джес премести поглед от чинията към него.

Той тъкмо отхапваше втора голяма хапка. Погледът на сините му очи, откровен и дори простодушен, срещна нейния.

— Благодаря.

Тя прекоси кухнята, откъсна малко хартия от рулото до мивката — защото никъде не видя салфетки — предложи му едното късче и седна срещу него. Отхапа от сандвича, който се оказа с шунка. Салатата също беше вкусна. А сокът в чашата й беше портокалов. В този момент Джес откри, че да чака и да си задава излишни въпроси не е в нейния стил. Отговори нещо неясно на ентусиазираната му забележка за количеството храна, което конгресменът държеше в дома си, погледна го в очите и го запита:

— Защо си се обадил на мистър Девънпорт само два часа, преди той да се опита да ме убие?