Карън Робърдс
Преследване (10)

Глава 10

— Кой е? — запита Девънпорт, вместо да се представи или да даде някаква информация за себе си.

Джес осъзна, че номерът, от който се обажда, вероятно е изписан на дисплея му, но той нищо не му говори. Нямаше как да знае, че е тя. Всъщност много малко хора имаха този негов личен номер — беше запазен за личности от ранга на Анет Купър. Освен ако той не решеше, че пресата е разбрала за него.

— Тук е Джесика Форд, мистър Девънпорт.

Чу го как си поема рязко дъх.

— Господи, Джесика, ти си жива, истинско чудо. Осъзнаваш ли го? Оценяваш ли го?

— Да. — Тя беше нетърпелива, говореше тихо, но настоятелно, като непрекъснато държеше под око вратата на банята. — Мистър Девънпорт, чуйте, мисля, че в цялата тази работа има нещо, което не е наред. Нападнаха ме — тук, в болницата. Мъж. Опита се да добави някаква течност в банката. Може би искаше да ме убие. И…

— Как можа да стане такава ужасна катастрофа? Анет, а и всички други… — Гласът на Девънпорт трепереше.

Джес беше сигурна, че не е чул нито дума от казаното от нея. Защото беше очевидно, че е толкова пиян, колкото и при последния им разговор.

— Е, радвам се, че си жива. Наистина много се радвам. Просто ми се струва невъзможно…

Чу се някакъв приглушен звук и Джес със закъснение разбра, че е хлипане.

— Мистър Девънпорт. По телевизията казаха, че мисис Купър отивала на посещение при умираща приятелка, а вие знаете, че това не е…

— Чакай! Спри! — Обикновено авторитетният глас на Девънпорт беше висок и пронизителен, изразяваше паника. — Не го казвай. Въобще нищо не казвай. Не и по телефона. Всеки би могъл да те чуе.

Сърцето на Джес прескочи един удар. Очите й се отвориха широко и тя беше обзета от абсурдния, но неудържим импулс да огледа всяко ъгълче на стаята, макар прекрасно да знаеше, че е празна.

— Кой? Кой мислиш, че подслушва?

— Не знам. Всеки би могъл да е. Лоши хора.

— Лоши хора?

Пулсът й се ускори. Той като че ли споделяла някои от нейните подозрения, докато тя всъщност искала да й каже, че са абсолютно безпочвени.

— Тъмните сили. Те са опасни, нали знаеш.

Чу характерен звук, който я накара да си представи как той отпива поредната глътка от чашата.

— Не знам с кого другиго да споделя. Ти си единственият, на когото имам доверие и…

— Не, не, не! Не по телефона!

Джес започвайте да изпитва отчаяние. Имаше чувството, че той всеки момент може да сложи край на разговора.

— А може ли да поговорим лично, тогава?

— Може би. — Поредната глътка. — Да, това вероятно е добра идея.

— Ти в офиса ли си? Бих могла да дойда там… — Тя се замисли за физическото си състояние. Беше сигурна, че няма да може дори да върви. — Не, секунда, не мога. Ти можеш ли да дойдеш тук?

— Не. Не е възможно. Ще предизвика прекалено широк отзвук. Болницата е обградена от репортери. Вече проследиха колата обратно до мен и ми звънят непрестанно на всеки мой номер, до който могат да се докопат. Ако се появя там, ще се нахвърлят върху ми като бълхи на куче, а аз не съм готов, не мога да се справя с това в момента. Както и да е, извън града съм. — Тя го чу как си поема дълбоко дъх. Настъпи пауза, след която той продължи да говори с по-нормален глас. — Ще се върна за погребението на Анет в четвъртък. Възможно ли е да се срещнем в четвъртък вечер?

„Погребението на Анет. О, боже!“

— Къде? — Тя много внимаваше да говори спокойно.

— В малкия апартамент.

Освен на елегантната къща имение в Джорджтаун и луксозното имение във Вирджиния, Девънпорт беше собственик и на апартамент с две спални в Уотъргейт. Беше казал, че го държи, за да могат в него да преспиват за по една нощ клиенти от други градове, обаче Джес подозираше, че той го използва и за извънбрачни забавления — вероятно имаше любовница. Не че това беше нейна работа. Тя беше ходила там два пъти, за да занесе документи на шефа си — веднъж вечерта, а на следващия път в ранната утрин, преди да отиде на работа. Масата в трапезарията беше сложена за двама, в кофичката се изстудяваше бяло вино или шампанско, а във въздуха се усещаше упойващият аромат на свежи цветя. Тя беше забелязала всичко това случайно — погледът й се беше стрелнал покрай Девънпорт, който беше отворил вратата по халат. С безстрастно изражение, тя му беше подала документите и си беше тръгнала веднага. Защото така постъпваха младшите адвокати, които искаха да се издигнат — правеха точно онова, което им кажеха. Без да задават въпроси.

— Помниш ли къде е?

— Да. — Тя забеляза, че той не споменава адреса, и осъзна, че е нарочно, от което я побиха студени тръпки. Едва ли не усещаше невидимите уши, които ги слушаха.

Но ако тя беше склонна към параноя, то той също беше. Странно, мисълта не я успокои.

— Чух, че най-много след два дни ще те изпишат от болницата. Ще се скриеш там. Обади се в офиса и ще изпратя Мариан да те вземе. И без друго няма да можеш да се прибереш у дома си. Репортерите ще са навсякъде. Следващите няколко седмици ще бъдат ужасни.

За първи път, Джес осъзна с пълна сила колко се е променил животът й. Репортерите щяха да я преследват, нямаше да може да си отиде у дома… Трябваше да положи огромно усилие, за да запази гласа си спокоен.

— Добре.

— И, Джесика…

— Да?

— Забрави всичко, което си видяла или чула, докато си била с Анет. Разбра ли? Просто го забрави.

— Добре.

После си спомни тайния агент, който говореше с портиера, а после, като ги видя, се затича към „Линкълн“-а. Прескът, така се казваше. И осъзна, че дори да забрави малкото, което знаеше, няма да помогне да се заличи следата на Първата дама. Защото съществуваше портиерът например…

— Те ще открият, че е била в хотела — предупреди тя. — Мисис Купър…

— Не казвай нито дума повече — прекъсна я той, а гласът му беше станал изведнъж ожесточен. — Не по телефона. На никого, разбираш ли? Нито дори на следователите. И най-малко на пресата. Нито дори на семейството си. На никого. Нищо. Не казвай нищо. Ти не знаеш нищо. Не помниш нищо.

— Да, добре.

Тя долови страха в гласа му. И осъзна, че той наистина много се страхува. И това я изплаши повече от всичко досега. Защото, ако богатият Девънпорт, който имаше много влиятелни връзки, се страхуваше, това със сигурност означаваше нещо.

Тя дочу приглушения звън на звънеца.

— Виж, някой звъни. Трябва да вървя. Ще се върна в четвъртък. Ще говорим тогава. А междувременно, не прави нищо и дръж устата си затворена. За всичко. И имам предвид наистина всичко.

Той сложи край на разговора. Джес тъкмо се канеше да остави слушалката върху вилката и на вратата се почука. Тя изпадна в паника и я изпусна. За щастие, слушалката падна точно на мястото си, но изтрака силно. Очите й се отвориха широко от тревога, погледът й се фокусира във вратата. Кой би почукал, вместо направо да влезе? Със сигурност не семейството й и не сестрите…

Може би беше репортер, който беше успял да се промъкне покрай охраната? Или някой друг? Зловеща фигура…

Пулсът на Джес се ускори многократно.

Топката се завъртя…

Дишането й спря. Включи се инстинктът й за самосъхранение, който й казваше или да се бори, или да бяга. Но, за нещастие, при дадените обстоятелства не можеше да направи и крачка. Заключението, до което стигна, докато гледаше вратата да се отваря, предизвика у нея гадене: „Който и да е човекът, аз не мога да помръдна…“ Тъкмо се канеше да отвори уста да извика майка си, когато Джуди излезе от банята.

— Мамо… — каза Джес.

Преди да е успяла да продължи, Джуди, в неведение за потенциалната заплаха, просто хвана топката на вратата и я отвори. Няколко секунди не каза нищо, просто стоеше и гледаше човека, когото Джес не можеше да види. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Познаваше това изражение. Който и да стоеше там, беше някой, когото Джуди познаваше. И харесваше. И на чието присъствие се радваше.

Затова името, което излезе от устата й, я шокира толкова много.

— Здравей, Марк. Влез.

Марк Райън пристъпи вътре. През отворената врата Джес виждаше коридора, сестрите, които крачеха забързано по него, жена в цивилни дрехи, която вървеше в обратната посока, и един едър и плешив таен агент в тъмен костюм, който се беше подпрял на отсрещната стена и гледаше втренчено, без следа от усмивка.

Тази гледка предизвика студени тръпки по гръбнака й. Защо бяха тук тайните агенти — за да й попречат да излезе или за да попречат на някого да влезе? Не искаше да мисли по този въпрос.

— Имам информация за теб. — Райън се усмихна приветливо на майка й. После погледът му потърси Джес. — И за теб също, мис Форд, щом си будна.

Тя го погледна предпазливо. Джуди каза:

— О, можеш да я наричаш Джес. Няма нужда от етикет.

Майка й, чието сърце беше винаги подвластно на мъжете, се усмихна лъчезарно, размаха ръце и пръстените й проблеснаха и само дето не запърха с мигли, което не беше изненадващо. Джуди винаги се превръщаше в абсолютен идиот, когато ставаше въпрос за привлекателни мъже. А Райън беше изключително привлекателен. Беше в края на трийсетте, с гъста светлокестенява коса, която вероятно е била дори руса в детството му, подстригана безмилостно късо. Лицето му беше слабо и ъгловато, загоряло, което показваше, че прекарва доста време на открито. Всъщност лицето му не беше съвършено: носът му беше малко едър, устните — малко по-тънки от желаното. Около очите му имаше бръчици и те ставаха още по-дълбоки, когато се спускаха от носа към устата му. Беше привлекателен — висок близо метър и деветдесет, широкоплещест и с атлетична фигура, която костюмът на райета и бялата риза подчертаваха. Общо взето, Марк наистина беше сексуално неустоим.

Джес го беше забелязала още при първото му посещение в офиса на Девънпорт, когато беше влязъл буквално по петите на Първата дама. Но той не й беше хвърлил дори поглед.

Спомняше си и втория път, в който той беше придружил Анет Купър. Той я беше помолил за чаша вода, която на свой ред беше подал на Първата дама. Беше й благодарил с кимване и усмивка, която беше предизвикала приятни тръпки в корема й, плъзнали се бързо чак до пръстите на краката й.

Тя очакваше с нетърпение да го види при третото посещение на Първата дама, макар че по-скоро би умряла, отколкото да го признае пред някого. Застанала зад бюрото на Девънпорт, който разговаряше с мисис Купър, тя му се усмихна леко. Той й беше отвърнал с чаровна усмивка, от която дъхът заседна в гърлото й.

При четвъртото си посещение той й се беше усмихнал още с влизането си през вратата. Нейната реакция? Сърце, застинало в очакване.

Когато Девънпорт беше изразил необходимостта някой да отиде до Източното крило на Белия дом, за да занесе документи за подпис на Първата дама, тя беше изразила желанието си въпреки купа работа на бюрото й, който обещаваше да я държи заета поне до десет часа вечерта. Защото се надяваше да види Марк Райън там. Макар да не искаше да го признае пред себе си, тя беше силно привлечена от него.

Разбира се, той беше там — застанал пред вратата на кабинета на Първата дама. Но сериозният му поглед, липсата на усмивка, резкият тон, с който я беше запитал по каква работа е дошла, цялото му поведение показваше, че няма ни най-малък спомен да я е виждал някъде.

Беше колкото очевидно, толкова и унизително.

След като получи исканите подписи от мисис Купър, тя се беше върнала, отчаяна, в офиса си и се беше заклела никога вече да не бъде толкова глупава да позволи някой привлекателен мъж да завърти главата й.

И ето я сега — прикована към болничното легло, облечена в грозната зелена нощница, под която, както всички знаеха, беше гола. Косата й беше истинска бъркотия, лицето — наранено и с няколко шева, което, ако искате да го погледнете откъм добрата страна, може би трябваше да означава, че липсата на грим не беше нещо съществено, тъй като той не би подобрил външния й вид. А на носа й — същите големи черни очила, които бяха накарали съучениците й да й дадат прякора Четирите очи.

И какво от това? Защо да й пука? И тя твърдо си помисли: „Пет пари не давам.“

Райън я беше намерил да лежи наранена и едва ли не в безсъзнание след катастрофата. И беше останал с нея, докато я качиха в линейката. Беше дошъл в болницата още същата нощ и вероятно беше спасил живота й. Като гледаше как майка й му се усмихва сега и как го нарича галено Марк, Джес предположи, че е идвал и друг път в стаята й.

И като че ли продължаваше да не си я спомня отпреди. Това също беше очевидно. Започваше да й омръзва да бъде незабележима като тапет.

— Ти имаш ли нещо против? — Той я гледаше внимателно и Джес осъзна, че въпросът се отнася до поканата на майка й да я нарича Джес.

Тя се изкушаваше да каже: „Мис Форд е добре“, но не искаше да слуша упреците на майка си, които неминуемо щяха да последват.

— Не, разбира се.

— Аз съм Марк.

„Е, позволяват ми да се обръщам на първо име. Каква чест!“

— Каза, че имаш някаква информация? — Не успя да се сдържи тя. Тонът й беше леденостуден.

Тъжното беше, че беше готова да свали очилата си, макар да беше почти сляпа без тях. Гледаше го с объркване през дебелите стъкла как върви към леглото й, а майка й го следва по петите, очевидно доволна, че е успяла да се сближи с него. Джуди, която винаги омекваше в присъствието на привлекателни мъже. Джес я изгледа, но Джуди дори не забеляза. Беше прекалено заета да се възхищава на задника на Райън.

Той запита:

— Помниш ли нападението?

— О, да! Помня.

— Е, просто за да знаем с какво си имаме работа, взех банката с течността и проведох лабораторни тестове върху нея. Току-що получих резултатите. Новините са добри — нямаше нищо вредно. Нищо необичайно.

Джуди каза:

— Много умно от твоя страна. Какво облекчение.

Джес стисна устни. Щеше да изгледа гневно майка си, ако не мислеше, че Райън ще забележи.

— Казваш, че съм си измислила нападението?

— Очевидно е било халюцинация, да.

— Но той не успя да инжектира течността в банката. Досетих се какво се кани да направи и му попречих.

— Спомням си, че ти каза това, затова проверих и тръбичката. Отново нямаше признаци за вмешателство. Абсолютно нищо и в двете. Проверихме дори по стените на банката.

Джес не каза нищо известно време. В главата й се гонеха милиони мисли, главната от които: „Не, това не беше халюцинация“. Накрая всичко като че ли се свеждаше до три възможности: макар инстинктът й да крещеше противното, нападението е било плод на халюцинация. Или бяха допуснали грешка в лабораторията. Или пък Райън лъжеше. А защо би направил това?

Три сантиметра черен костюм под прекалено късата лекарска престилка. И лъскави черни обувки в кръга светлина.

— Това не е ли прекрасно? — възкликна Джуди и хвърли на дъщеря си поглед, който й казваше: „Покажи ентусиазъм или умри“. — Вече няма защо да се страхуваме, че някой се е опитал да те убие.

— О, да! — отговори Джес.

— Реших, че ако знаеш, вероятно ще се отпуснеш поне малко — усмихна й се Райън.

Същата очарователна усмивка, която образуваше бръчици в ъгълчетата на очите му и те караше да се чувстваш специален. Същата, с която я беше дарил преди седмици в офиса на Девънпорт. И за която тя, за свой вечен срам и позор, беше повярвала, че е искрена и предназначена за нея. Тя не се усмихна в отговор и се престори, че не забелязва как лигите на майка й текат.

Кои хора носят черни костюми и обувки? За кого мисис Купър беше казала, че е по-скоро надзирател, отколкото охрана? Какъв беше мъжът, настанил се пред вратата й и даващ й ясно да разбере, че не може да отиде никъде без негово знание?

Тайните агенти.

— О, да! — повтори се Джес.

Като че ли му вярваше. Или пък му имаше доверие. Нито едно от двете. Поне засега. Може би казваше истината, а може би — не. Може би бяха провели лабораторни тестове, а може би — не. Може би той беше неин приятел, а може би — враг.

Той също беше таен агент.

Ако „Тайните служби“ бяха някак си намесени в това — макар все още да нямаше ни най-малка представа какво включва „това“ — той вероятно също беше въвлечен. В смъртта на мисис Купър. Джес се чувстваше така, сякаш огромна длан беше стиснала сърцето й. Ето какво се опитваш да заобиколиш, да омаловажиш. Подозираше… че онова въобще не беше злополука.

„О, господи, не мога сега да мисля за това.“

Прекалено късно. Сърцето й вече беше ускорило ритъма си, устата й беше пресъхнала. Надяваше се, че лицето й не изразява всичко онова, за което се опитваше да не мисли. Защото Райън я наблюдаваше внимателно. Като че ли се опитваше да прочете мислите й. Погледът на сините му очи я пронизваше като лазерен лъч. За първи път в живота си Джес беше благодарна на големите очила, че скриваха очите й. Стъклата им бяха толкова дебели, че дори рентгеновите очи на Супермен не биха могли да проникнат през тях.

— Добре ли си? — запита Райън странно тихо, като че ли въпросът беше предназначен единствено за нейните уши и майка й не беше в стаята.

Този негов южняшки говор — тя нямаше да се изненада, ако научеше, че това беше само номер, с който да увеличи сексапила си — беше по-ясно доловим от всеки друг път. Точно като усмивката му. Която той вероятно също упражняваше.

— Ще живея.

Майка й и хвърли кос поглед, който на техния език означаваше: „Какво ти става?“ и добави:

— Тя се подобрява бързо. Тази сутрин лекарят каза, че вероятно до два дни ще я изпишат. Било необходимо само малко време раните да зараснат. И може би рехабилитация. Защото все още има проблеми с краката. Болките също не са утихнали все още.

„Мамо! Винаги ли трябва да казваш на всеки един всичко, което знаеш?“ Не се осмели да изкаже мисълта на глас, а отговорът проблесна в главата й в същата секунда. „Да“.

— Съжалявам да чуя, че все още има болка. Но се радвам, че състоянието й бързо се подобрява. — Райън дари Джуди с една от своите усмивки, после погледна отново Джес, която му се усмихна по своя си начин — бързо и странно сериозно. — Можеш ли да си спомниш нещо повече за случилото се? За катастрофата?

Гласът му беше тих, нежен. Погледът му — остър.

„Мечтай, красавецо. Не съм толкова глупава.“

Джес поклати глава.

— Що се отнася до злополуката, паметта ми е просто бяло петно.

— И да се надяваме, че ще остане така. — Джуди потрепери и поклати глава. — Защо, за бога, би искала да си спомниш? Ужасно е, аз не бих искала дори да мисля за това! Ще си по-добре, ако из главата ти не се въртят разни образи, скъпа. Остави нещата така.

— Да, мамо. — Тонът на Джес беше така сладък, че Джуди я изгледа остро. Добре, щеше да чуе поученията на майка си по-късно. Струваше си.

— Надявам се да ми кажеш, ако започнеш да си спомняш нещо. Все още се опитваме да разберем какво точно се е случило. А пресата, е, те ще превърнат живота ти в ад, ако научат, че знаеш нещо. По-добре е информацията да бъде придвижена по официалните канали.

Тя знаеше какво има предвид той: официални канали като него самия.

— Ти ще си първият, на когото ще кажа, ако си спомня нещо — обеща тя.

„Лъжкиня, голяма лъжкиня!“

— Знам, че е още рано да говорим за това, но семейство Купър искат да… — поде той, обаче вратата се отвори и това го накара да замълчи.

Което беше прекалено лошо, защото Джес много искаше да чуе какво точно искат семейство Купър, за да може със сигурност да го избегне.