Карън Робърдс
Преследване (26)

Глава 26

Марк едва не се задави със сандвича си. И тя разбра, че не е сбъркала: на лицето му бяха изписани изненада и чувство за вина, които можеше да разгадае дори дете в училищна възраст. Той преглътна, задави се и отпи от сока си.

— Какво те кара да мислиш, че съм го направил? — запита най-после.

Добър опит. Обаче безуспешен.

Той пак отхапа от сандвича — тактика за отлагане на неизбежните отговори — задъвка и отново преглътна. И пак с помощта на портокаловия сок. Всичко това очевидно му даваше време да мисли. А тя го гледаше с леко повдигнати вежди и чакаше. Той въздъхна и се предаде.

— Бях упълномощен да ти направя предложение за пари в брой. Тъй като не трябваше да се знае, че идва от семейство Купър, щяхме да ти предложим парите чрез Девънпорт.

Джес ококори очи и си спомни думите на Мариан, че ще получи някаква компенсация. Така и не беше научила на каква сума щеше да възлиза тя, което вероятно беше добре. Сега поне нямаше да се измъчва за загубата на парите.

— Ние?

— Е, всъщност те. Семейство Купър.

— Защо семейство Купър искаше да сключи споразумение с мен? Те нямат вина за катастрофата. Отговорността е на компанията, изпратила шофьора, и на самия шофьор. И в по-малка степен — на Девънпорт и на нашата фирма, тъй като аз бях техен представител по време на катастрофата.

— Споразумението, което те искаха да ти предложат, трябваше да се пази в тайна. — Той пак отхапа от сандвича.

— В тайна?

— Ще се храниш ли?

— А ти ще говориш ли?

Марк се нахвърли на салатата. Преди да натъпче пълната вилица в устата си, каза:

— Президентът и съветниците му решиха, че може би си научила нещо компрометиращо за Първата дама, докато си била с нея. Аз бях упълномощен да ти предложа достатъчно пари, за да решиш да го забравиш.

Джес го гледаше втренчено.

— И какво мислеха, че бих могла да науча? Че двамата със съпруга й са били във вечни разправии? И че се бяха скарали и онази нощ?

Марк изкриви устни.

— Караха се, но не ставаше въпрос за това. Мисис Кунър имаше проблем с наркотиците. Първоначалното им впечатление беше, че ти може да имаш нещо общо с въпроса, че е възможно да си свързана с наркодилър.

— Какво? — Джес премигна. — Била е наркоманка? Анет Купър?

— Нали ги знаеш болкоуспокояващите, от които ти вземаш напоследък? За нея също е започнало по този начин. Паднала от коня преди около осем години и оттогава изпитвала болки, започнала да взема хапчета, за да може да продължи да живее. Но проблемът започнал да набира скорост като лавина и тя скоро се оказала пристрастена.

Джес го гледаше озадачена.

— А ти откъде знаеш всичко това?

Марк сви рамене.

— Бях шеф на екип охранители все пак.

— Чакай. Задръж за минутка. Казваш, че през цялото време от идването им във Вашингтон, Анет Купър е имала проблем с наркотиците?

Джес си спомни кога Купър беше заел поста вицепрезидент. Преди почти пет години. Всичко, което си спомняше за Анет от онзи период, бяха хвалебствените приказки за работата й с деца и отдадеността й на благотворителни каузи. Тя имаше образа на традиционната съпруга на политик, напълно предана му. Марк кимна.

— Тази е причината да я убият. Защото е била потенциална заплаха за кариерата на съпруга си. — Джес не можеше да повярва. Ето го мотива. — Щом си знаел за зависимостта й от наркотиците, вероятно си подозирал каква е причината за смъртта й. Защо не ми каза?

— Ако искаш да говоря, трябва да се храниш.

— Марк…

— Яж!

Джес осъзна, че е прав. Имаше нужда от храна, затова отхапа от сандвича.

— Отначало не можех да повярвам, че смъртта й не се дължи на злополука — каза Марк. — Дори сега, когато знам, че е било убийство, ми е трудно да повярвам, че причината са били наркотиците. Ние се справяхме с този проблем. Успешно.

— И как, по-точно? — Джес отпи от сока си, като го гледаше с нескрито възхищение.

— Тя се лекуваше и постепенно побеждаваше зависимостта си. Ние я държахме далеч от снабдителите. На практика тя вече не можеше да се среща с предпочитаните от нея наркодилъри. Понякога успяваше да се срещне с някого, когото ние не наблюдавахме. Затова Прескът и останалите мислеха, че може би е излязла да си набави дрога в нощта на катастрофата. По тази причина не вдигнаха тревога, а се опитаха да се справят със собствени сили. Страхуваха се пресата да не научи за проблема й.

— Не, тя бягаше от Белия дом. — Сега, като се замислеше, Джес виждаше напълно нов смисъл в думите на Първата дама. — И двете видяхме Прескът, който я търсеше. Тя не ми даде да му махна с ръка и така да привлека вниманието му. Каза ми: „Нима не разбираш? Аз съм затворник.“

— Да, добре. Беше за нейно добро.

Джес отново отпи от сока си. Разбра, че няма да може да хапне нито хапка повече. Спомените за нощта на катастрофата бяха убили апетита й.

— И откога продължаваше това?

— Проблемът с наркотиците? Казах ти, последните осем години. Ставаше все по-лошо, докато хората около президента не признаха проблема и не измислиха начин да се справят с него.

— Не, питам откога ти се опитваше да държиш Първата дама далеч от наркотиците.

— Аз се озовах на борда миналия август. Дотогава бях част от охраната на президента. Помолиха ме да стана част от екипа, охраняващ съпругата му. И аз се съгласих.

Джес смръщи вежди.

— Защо ти?

— Познавах ги. Аз съм от Тексас, Абилене, както знаеш. Всъщност Лоуъл, Девънпорт и няколко други от вътрешния кръг — също. Познавах и тях. От години. Ние сме от един и същи град. Което беше малко неловка ситуация, но те усещаха, че могат да ми имат доверие.

— Искаш да кажеш, че си познавал семейство Купър още преди да дойдеш във Вашингтон?

Той кимна.

— След смъртта на баща ми, който загина в нефтените полета, когато бях само на четири, майка ми работеше като икономка в семейството на старите Купър — на Уейн и покойната му съпруга. Аз на практика израснах в ранчото им в Абилене. Дейвид и сестра му вече не живееха там, бяха пораснали. Дейвид работеше като адвокат в Хюстън, преди да влезе в политиката, но идваше да види родителите си два пъти в месеца. Да, познавах ги доста добре.

Джес го гледаше с възхищение, примесено с тревога. Дали познанството му със семейство Купър не го правеше по-малко достоен за доверието й? Ако връзките му с тях бяха силни…

— Майка ти все още ли работи за тях?

Марк поклати глава.

— Тя се омъжи повторно и се премести във Флорида. Отивам да я видя, когато мога. Аз съм единственото й дете.

— Ти… близък ли си с тях? Със семейството на президента?

— Зависи какво разбираш под „близки“. Те ме познават. Знаят, че могат да ми имат доверие и че винаги ще им помогна. — Погледът му, прикован в лицето й, стана по-остър. — Ако ме питаш дали бих участвал в убийство заради тях, отговорът е „не“. Дали щях да си държа устата затворена, ако знаех, че са замесени в убийство? Не. Те също го знаят. Ако имаш нужда от доказателство, спомни си бомбата в колата ми.

Отново бомбата. Обаче трябваше да признае, че напомнянето помогна за повишаване на увереността й и доверието, което изпитваше към него.

— А как въобще стана таен агент? Заради семейство Купър ли избра това поприще?

— Би могло и така да се каже, предполагам. Играех футбол в гимназията и колежа. Всъщност исках да бъда професионален състезател, такава беше мечтата ми. Бях добър. Достатъчно добър за професионалист. Бях избран от „Каубоите“ веднага след колежа и играх за тях почти един сезон. В предпоследния мач бях ударен лошо под коляното и нещо в него сякаш се прекъсна. Изпитах най-силната болка в живота си и ето, че се оказах извън сметките. Отначало мислех, че ще мога да се върна. Бях опериран, минах и през физиотерапия, обаче коляното ми така и не се възстанови в пълна степен. Бързината, с която бях известен, вече не съществуваше, гъвкавостта ми също беше значително намалена. Трябваше ми година, за да го призная, но накрая разбрах, че никога вече няма да мога да играя професионален футбол. Независимо колко исках или колко упорито щях да работя, нямаше да мога да се върна.

Тонът му издаваше само смирение и горчивина, но болката в очите му й казваше колко му е било трудно.

— Сигурно е било ужасно.

— В живота се случва какво ли не.

Джес се замисли за дъщеря му.

— По онова време си бил женен, нали?

Той кимна.

— Двамата с Хедър се запознахме в колежа. Оженихме се още преди да завършим, в последната година, а Тейлър се роди скоро след това. Хедър беше красива, амбициозна и много й се искаше да бъде съпруга на професионален футболист. Краят на кариерата ми се оказа и краят на брака ми. Разбира се, беше ми необходимо известно време, за да го проумея. Когато за всички стана ясно, че повече никога няма да се занимавам с професионален футбол, мистър Купър — старият, Уейн — ми помогна да бъда нает от „Тайните служби“. Сега започва да ми се струва, че още тогава той е знаел, че Дейвид, който по онова време беше сенатор, ще стигне до Вашингтон някой ден. И така, аз се преместих тук с Хедър и Тейлър, работех като вол, дълги часове, за да мога да се издигна в новата служба, и изгубих семейството си.

Джес му хвърли въпросителен поглед. Не искаше да проявява нахалство и липса на такт, не искаше да задава директни въпроси, но наистина много искаше да знае какво точно беше причинило раздялата му със съпругата. Той вероятно беше видял стаения в погледа й въпрос, защото направи гримаса.

— Искаш да знаеш как свърши всичко? По класическия начин. Предполагам, че трябваше да видя наближаващия разрив, но не — аз бях в блажено неведение. Открих, че Хедър ми изневерява. С момче, което познавах, Тед Паркс, агент на ФБР. Човек, когото мислех за свой приятел. Не можах да го преживея. Дори и заради Тейлър, макар че, кълна се, опитвах. Да бъда откровен — а на това съм способен едва през последните две години — и с мен не беше лесно да се живее, след като разбрах, че на футболната ми кариера е сложен край. Имах своите моменти на нервни сривове, на депресия. Пиех прекалено много. Две години проклинах съдбата. А после пък работех прекалено много. Тайните агенти трябва да са на разположение по двайсет и четири часа на ден, седем дни в седмицата, а Хедър беше от онзи тип жени, които се нуждаят от много внимание. По време на развода и малко след него имахме много спречквания, но сега сме в добри отношения. Заради Тейлър. А тя, разбира се, се опитва да ни настройва един против друг, което понякога създава проблеми. В момента е при родителите ми във Флорида за пролетната ваканция. И знаеш ли какво направи, докато беше тук? Татуировка на дупето си. Пеперуда, така чух. Заведох я в търговския център, за да си купи някои неща, а тя се изплъзна от погледа ми и ето ти резултата. А после Хедър ми се обади, за да ми се кара, че съм й позволил такава свобода. Татуировка. На петнайсет. Можеш ли да повярваш?

Марк изглеждаше толкова тъжен, че Джес можеше само да се усмихне. Тя дори не беше виждала дъщеря му, но започваше да я харесва все повече и повече.

— Такъв е стилът на младите днес. Много момичета в тийнейджърска възраст имат татуировки.

В очите на Марк проблесна пламъче, което издаваше интереса му.

— И ти ли? Не.

— Не — отговори Джес твърдо. — Не и аз. И, просто отбелязвам, аз вече не съм тийнейджърка. Аз съм на двайсет и осем, помниш ли? Но Манди — да.

Марк ококори очи.

— Исусе, точно това имах нужда да чуя. Никакви тревоги. Първо татуировка, а после и бременност. Ще трябва да стои заключена, докато не навърши трийсет.

Джес го изгледа с присвити очи. На нея не й харесваше, че Манди е бременна, и не й се говореше за това, но Манди й беше сестра и не беше позволено да я критикува някой, който не е от семейството.

— Знаеш ли какво? В живота всичко се случва — отговори му тя със собствените му думи.

— Знам, знам. — Марк вдигна ръце в жест, който очевидно просеше извинение. — Просто… Тейлър ми е дъщеря. И аз дори не искам да си помисля за евентуална бременност. Та тя още не ходи на срещи… — Изведнъж той смръщи вежди. Изглеждаше несигурен. — Или поне аз мисля така.

Това признание за мъжката му неосведоменост отново извика усмивката на Джес.

— Както и да е — продължи Марк с тон на човек, решил да се върне на основния въпрос. — Говорих с Девънпорт във връзка с уреждането на твоята компенсация. Макар че никога не съм мислил, че такова тайно споразумение е добра идея. Много скоро след като започнах да общувам с теб, разбрах, че не знаеш нищо за Първата дама и нейната зависимост от наркотиците.

— Не, не знаех — съгласи се Джес.

— Затова и не можех да повярвам, че някой се опитва да те убие. Нямаше мотив. Докато не сподели с мен, че според теб Първата дама е била убита. Ако беше права — а очевидно си — животът ти наистина щеше да е в опасност, тъй като се явяваше единственият свидетел на нещо толкова голямо. — Той смръщи вежди. — Обаче съм готов да заложа всичко, което притежавам, че Анет Купър не е била убита заради страстта й към наркотиците. Има друга причина. Гарантирано.

Джес също се замисли над това, а после изведнъж забеляза, че той я гледа внимателно.

— Проверила си и моите телефонни обаждания, нали? В библиотеката.

Джес преглътна. Не можеше обаче да направи нищо, освен да си признае.

— Знаеш ли, аз също не мога да ти вярвам.

Това беше толкова несправедливо, че Джес успя само да премигне, неспособна да повярва на ушите си.

— На мен? Е, питам се защо. Да видим: някой убива Първата дама, като инсценира катастрофа, в която щях да загина и аз. После, когато разбраха, че съм оцеляла, бях нападната в болницата. Опитах се да кажа на хората, включително и на теб, какво става. Ти не ми вярваш, никой не ми вярва. Опитах се да кажа на шефа си, а той се опита да ме убие. Започнах да ти вярвам, е, поне донякъде, ти ме заведе у дома си и ми обеща, че там ще съм в безопасност. И ето, че чух гласа на мъжа, който се опита да ме убие в болницата. Човекът, когото ти извика в къщата си, имай предвид. Твоят приятел и колега таен агент. И тъй като не съм глупава, аз побягнах, а ти се впусна да ме преследваш. Отново ти се доверих — е, пак донякъде, докато ти не разговаря с онзи, който искаше от теб да ме върнеш у дома си. За да бъда убита там — и двамата го знаем. Скочих от колата ти, а тя беше вдигната във въздуха. За трети път ти се доверих, просто нямах друг избор. А после открих, и то не защото ти ми каза, а защото проверих телефонните ти обаждания, че си бил във връзка с шефа ми, който се опита да ме убие, не забравяй. А ето, че си в още по-добри отношения с президента и неговите приближени, един или дори няколко от които се опитват да ме убият. — Тя си пое дълбоко дъх и го изгледа гневно. — И ти имаш проблеми с доверието?

Погледите им се срещнаха. Той й се усмихна.

— Добре, разбрах.

— Разбрал си? Само това ли можеш да кажеш?

— А ти какво искаш да чуеш?

— Нещо друго.

— Че си красива?

Тя го изгледа с присвити очи. За втори път казваше, че е красива, а думите му, както и първия път, я накараха да се почувства уязвима.

— Грешен отговор. — Тя се изправи рязко, взе остатъците от храната си и отиде да ги изхвърли в кошчето за боклук.

— Джес. Пошегувах се. — Той блъсна масата, взе остатъците, хвърли ги в кошчето и я последва във всекидневната. Тя тъкмо се канеше да се настани на дивана. — Макар че наистина си. Красива, имам предвид. Всъщност, мисля, че започвам да развивам страст към дребни момичета със зелени очи и огромни очила.

Той се спря на прага, подпря се с рамо на вратата, скръсти ръце на гърди и й се усмихна. Ослепително. Погледът, с който тя му отговори, можеше да изпече яйце.

— Ако се опитваш да отвлечеш вниманието ми от всичко, което не си ми казал, можеш да се откажеш — увери го.

Изведнъж много ясно усети неподдържания си напоследък външен вид, косата, за която не полагаше никакви грижи, освен да я вчеше, насиненото лице с няколкото шева и без грим, евтините и лишени от сексапил дрехи, проклетите очила. Проблемът беше, че тя не се чувстваше красива и никога не се беше чувствала така. И ето, че сега откри, че това я е глождело през целия й живот.

— Така че, можеш просто да си спестиш излишните приказки, красиво момче, защото няма да ти свършат работа.

Той ококори очи. Усмивката му стана по-широка. Изправи се, гледаше я дяволито.

— Красиво момче?! — Вместо да се обиди, каквото беше нейното намерение, той беше развеселен. — Красиво момче?

— О, хайде, да прекратим този глупав разговор.

Едва се сдържа да не му каже нещо наистина обидно. С преднамерено безразличие, тя посвети цялото си внимание на масичката за кафе пред себе си, върху която лежеше, сгънат, днешният вестник.

— Добре — съгласи се той. Тя усещаше погледа му, обаче не вдигна очи. Взе вестника и го разгърна, прегледа набързо заглавията. Продължаваше да не му обръща никакво внимание. — Снощи въобще не съм спал и започвам вече да не се чувствам добре. Ще взема горещ душ, за да се ободря.

— Добре.

— Ако искаш да гледаш телевизия, не увеличавай звука. И не отваряй вратата. И не използвай компютъра и телефона.

С тези думи, той я остави сама. След миг Джес чу затварянето на вратата на банята. Започна да разлиства вестника — първата страница беше почти напълно посветена на Първата дама и на знаменитостите, присъствали на погребението й, броя на хората и реакцията на обикновените граждани, нищо от което не я интересуваше — и да слуша приглушените шумове, които долитаха от банята. Кожата й настръхваше в отговор. Тя наистина много искаше да вземе душ. Дълъг, горещ…

Заедно с Марк.

Каза си, че дори не трябва да си помисля за това.

Смръщи вежди и продължи да преглежда страниците, но не намери нищо за смъртта на Девънпорт и тази на Мариан. Нищо, дори некролози. А още беше прекалено рано, за да бъде отразено случилото се с Марти Соломон. И тогава чу, че водата спря да шурти. Минаха две минути, преди вратата на банята да се отвори. Този звук беше последван от шляпането на боси ходила по килима. Марк отиваше към спалнята. Вероятно гол, загърнат само с хавлията… Тя стисна зъби и загледа буквите пред себе си, които й се сториха размазани. Не разбираше нито дума.

— Ако искаш да вземеш душ, банята е изцяло на твое разположение! — извика той.

Чу още стъпки и после прошумоляване — предположи, че идва от торбата, в която бяха дрехите им — последвано от изскърцване. И после — нищо.

Накрая Джес не издържа. Сгъна вестника и отиде в спалнята. Той лежеше на леглото по гръб, а бялата олекотена завивка го покриваше до кръста. Благодарение на тежките завеси, в стаята цареше полумрак, но тя ясно виждаше колко мускулести и привлекателни са голите му широки рамене, здравият гръб и загорелите му ръце. Леко похъркване й подсказа, че вече е заспал.

Това беше единственото легло в жилището. Тя беше уморена, но още не й се спеше. Но по-късно щеше да й се наложи да избира: или да легне в това изключително удобно легло до него, или да вземе възглавница и завивка и да се настани на дивана.

„На дивана“, помисли си мрачно Джес. Но другият избор граничеше със самоубийство.

Взе душ, изми косата си и я продуха със сешоар, сложи крем за лице — слава богу за козметичните продукти в чантата й — и взе само едно хапче от болкоуспокояващите. Разказът на Марк за проблемите на Първата дама я плашеше. Щеше да взема само толкова хапчета, колкото беше абсолютно необходимо. Но действието на предните две наистина започваше да преминава и тя изпитваше болки в краката и гърба. И така, компромисът беше само едно хапче и тя се надяваше да е постъпила правилно.

В десет часа Марк все още не се беше събудил. Все така похъркваше леко, с което й напомняше, че е съвсем близо до нея. Тя лежеше на дивана, облякла за вечерта една от тениските на Марк, която стигаше до средата на бедрата й, и чифт от евтините памучни бикини. Беше взела едната възглавница от леглото и бе открила завивка в гардероба. И се беше настанила възможно най-удобно.

За да не мисли непрекъснато дали професионалните убийци са ги открили и не са на път към убежището им, тя включи телевизора. Много тихо. Толкова тихо всъщност, че почти не чуваше диалозите от серията на „От местопрестъплението: Маями“, която и без това не й беше интересна. Чу стъпки навън, в коридора, и кожата й настръхна от страх. Едва не изтича веднага при Марк, но стъпките отминаха, човекът влезе в друг апартамент и тишината отново се възцари. Джес беше толкова нервна, че се страхуваше да светне, която и да е от лампите, затова се опита да чете вестник на светлината от екрана на телевизора. Комиксът, Ан Ландърс, спортната страница — всичко това беше добре дошло за отвличане на мислите й от страховете. Дори започна да чувства неудържимо желание да заспи, когато разгърна поредната страница и се взря в собствената си снимка. Всъщност снимките бяха две. На едната тя беше още малко момиченце. Мокро и увито в одеяло, втренчило огромните си очи във фотоапарата. Другата беше нова, същата, която беше и на шофьорската й книжка. Тя беше с контактните си лещи, без очила.

Заглавието гласеше: „Оцелялата в катастрофата и преди се е срещала със смъртта.“