Карън Робърдс
Преследване (6)

Глава 6

Смъртно уморен, готов всеки момент да се строполи на земята, но толкова нервен и неспокоен, че не би могъл да заспи, дори да беше пренебрегнал заповедите на Лоуъл и да си беше отишъл у дома, Марк мина мрачно през металната врата, която водеше към аварийното стълбище, по което възнамеряваше да се качи до третия етаж. Според дежурната сестра, която се оказа изключително мила и сговорчива, след като й показа значката си, Джесика Форд била докарана преди около петнайсет минути. Докато разговаряха, Марк беше видял пълна русокоса жена, за която сестрата поверително и шепнешком му каза, че е майката на мис Форд. Тя се беше подпряла на бюрото и попълваше някакви документи. Той искаше да стигне до мис Форд преди майка й — просто в случай, че е в съзнание и има желание да говори. Беше предпочел стълбището пред асансьора, защото пресата вече беше по следите на горещата новина и репортерите се бяха събрали във фоайето. Бяха шумна и неспокойна, нарастваща тълпа, която можеше да се сравни единствено с врящо гърне. Някои от тях може би щяха да го познаят и така присъствието му в болницата щеше да се превърне в част от историята и да предизвика различни изводи. Без съмнение, накрая охраната на болницата щеше да успее да ги изхвърли, обаче той нямаше време да чака този момент. Беше по-лесно да се качи по стълбището и така да избегне проблема.

Ако Джесика Форд имаше нещо за казване, той искаше да го чуе първи. Не можеше да направи нищо повече за Анет Купър, освен да запази непокътнат имиджа й на съвършената американка и майка.

Затвори вратата на стълбището на третия етаж с лакът и тръгна към стаята на Джесика Форд. В този миг ужасяващ женски вик разцепи въздуха. Той беше така шокиращ и неестествен в тази стерилна среда, че накара космите по тила му да настръхнат, което в природата винаги е било знак за опасност. Завладя го страх, който накара кръвта му да се вледени, обгърна го лошо предчувствие… Той се втурна по дългия коридор, който завиваше вдясно при стаята на сестрите и му пречеше да вижда до неговия край. Но доколкото можеше да прецени, той беше слабо осветен, почти безлюден и съвсем неподходящ за подобна сцена. А женските писъци следваха сега един след друг — дрезгави, раздиращи, издаващи животински страх и толкова силни, че заглушаваха ударите на собственото му сърце. Както и шума от вече бясно препускащите му крака.

„Исусе Христе, не е възможно.“

Марк дори не успя да довърши мисълта, защото единственото важно сега беше да стигне до стая 337, където лежеше Джесика Форд. Инстинктът му казваше, че точно от нейното гърло излизат тези нечовешки викове.

Защо?

Безполезно беше да мисли в този момент. Не искаше да мисли. Искаше подозрението му да се окаже погрешно. Изблъска встрани уплашената медицинска сестра, която очевидно беше спряла, за да позвъни първо на охраната, преди да отиде сама да помогне на пациентката, и нахлу в стаята на Джесика Форд с приготвен за стрелба „Глок“ и бясно биещо сърце.

— Стой!

Зае стоика за стрелба, а ехото от писъците отекваше в ушите му. Очите му се стрелкаха бясно насам-натам в синкавия полумрак, търсеха я, както и онзи, които я заплашваше. Обаче тя беше престанала да вика. Беше настанала зловеща тишина. Чуваше само биенето на сърцето си и тихото бибипкане на някаква проклета машина. Беше мъртвешки тихо — като в гробище в полунощ.

Тук нямаше никого. Или поне той нищо не виждаше.

— Джесика! — извика.

Стаята беше с две легла и два телевизора, няколко стола и достатъчно медицински инструменти и апарати, за да поддържат живота на пациентите в нея. Завесите, които разделяха помещението на две, бяха дръпнати само наполовина и се поклащаха леко, но стаята като че ли наистина беше безлюдна. Двете легла бяха празни. Обаче не бяха на местата си: близкото беше почти до вратата, а далечното — едва ли не се опираше в рамката на прозореца.

Трябваше да внимава.

Лявата му ръка се стрелна към ключа за осветлението и той пристъпи по-навътре в стаята, застанал нащрек. Погледът му продължи да обхожда затвореното пространство, макар да не виждаше никого. Внезапно залялата го силна светлина го накара да премигне. Освен банята, чиято врата беше открехната, имаше още няколко места, до които погледът му не можеше да стигне и в които нападателят можеше да се скрие.

— Джесика?

Усещаше, че в стаята е имало някой, долавяше енергията, останала от нечие присъствие. Въпреки тишината сега, той не се съмняваше, че беше проследил виковете и писъците до техния източник.

Така че, къде, по дяволите, беше тя?

— Джесика?

Заобиколи внимателно долната част на леглото, чиято възглавница беше изместена накриво и чиито завивки липсваха, което подсказваше, че е било използвано наскоро, и я откри. Тя се беше загърнала в одеялата, изглеждаше дребна и крехка. И лежеше по очи на хлъзгавия сив под, единият й изящен гол крак се подаваше изпод завивките и й придаваше допълнителен вид на безпомощно дете. Част от гърба й също беше гола, защото зелената болнична нощница не я покриваше изцяло. Голата й дясна ръка беше протегната към леглото, сякаш търсеше опора. Другата вероятно беше затисната под тялото й. Разбърканата й тъмнокестенява коса скриваше лицето й, обаче нямаше съмнение, че е тя.

— Джесика?

Марк коленичи до нея, все още предпазливо, като държеше обстановката под око и все още изпитващ неохота да прибере оръжието си. Веднага отбеляза, че тя диша. Доколкото можеше да види, нямаше сериозни наранявания. Не виждаше локвичка кръв, от гърба й не се подаваше дръжката на нож — нищо подобно. Пръстите му се сключиха около китката й: имаше пулс. Усещаше биенето на сърцето й — бързо и силно.

— Джесика, чуваш ли ме?

Тя помръдна глава и измърмори нещо, което той не успя да чуе. Съпротивляваше се на допира му, опитваше се да освободи китката си.

— Всичко е наред. Стигнах до теб. Сега си в безопасност.

Огледа набързо очевидно празното пространство около тях, защото подозрението продължаваше да го гризе. Но за момента оставаше само подозрение. Истината беше, че нямате никаква идея какво й се беше случило. Може би и двамата щяха да извадят късмет и щеше да се окаже, че просто беше паднала от леглото.

Молеше се на Бога наистина да беше само това.

В кръговете, в които той се движеше, а именно тези на връзки с подземния свят, шпиони, частни и обществени охранители, правителствени агенти, всички на различен етап на готовност и с различна склонност да свършат мръсната работа, името на болницата вече щеше да е станало известно.

В момента, в който тази мисъл се породи в главата му, в стаята, вкупом и като си пречеха един на друг, нахлуха няколко от сестрите и мъже от охраната, както и един санитар.

— Мис Форд… — Беше произнесено от мъжки глас.

— О, мили боже, той е въоръжен! — извика една от жените и всички едва не паднаха на пода, защото се блъскаха един в друг в опитите си да избегнат обсега му.

— „Тайните служби“.

Марк се изправи и показа значката си, след което прибра оръжието си в кобура. Окуражени, мъжете от охраната — всъщност две пенсионирани ченгета, ако се съдеше по външния им вид — престанаха да си играят неуверено с пистолетите си и се заеха със задачата си, а именно — с жената на пода.

— Мис Форд? Какво се случи?

Една от сестрите, трийсет и няколко годишна блондинка, приглади косата назад от лицето на пациентката. Марк успя да зърне нежна и гладка бяла буза и пълни бледи устни. Миглите й трепнаха, но отговор не последва. Ненужен в този момент, той се отдръпна, за да не им пречи и се зае да открие причината за падането й от леглото. Трябваше да провери най-напред банята и той се отправи нататък.

— Вероятно се е опитала да стане — каза друга от сестрите, когато той излезе от банята, вече сигурен, че там няма никого. От групата, събрана около Джесика, виждаше само върховете на главите, скупчени около нея. С изключение на мъжете от охраната, които стояха настрана и мръщеха вежди, всички бяха клекнали около нея.

— Може би е искала да стигне до банята. И е паднала.

— Но тя беше включена към система.

— Е, може би не го е осъзнала.

— Мислите ли, че е ударила главата си в ръба на масата?

— Възможно е. Или в пода.

— Да, ето тук, отзад, има рана. Не е порязване, кожата е здрава. Подутина всъщност.

— Вижте, извадила е тръбичката от ръката си.

Това откритие беше последвано от всеобщо цъкане с езици.

— Помощ…

Гласът на Джесика беше слаб и издаваше паниката й. Но макар и едва доловим, Марк веднага го разпозна през морето от гласове. Хвърли, за пореден път, бърз поглед към скритите ъгли на стаята, за да се увери, че там няма никого и се приближи, за да чуе какво има да каже тя.

— Всичко с наред, паднала си от леглото. Сега ще те сложим пак да легнеш и…

— Тук имаше… мъж. Опита се да влее някаква течност към тази в банката.

Думите бяха последвани от мълчание. Марк смръщи вежди — определено не искаше да чуе това — а две от сестрите размениха многозначителни погледи. Изражението на лицата им даваше ясно да се разбере, че не отдават кой знае какво значение на чутото.

— Аз бях тук преди малко. — Санитарят се изправи. Беше слабо момче на около двайсет години, облечено в отличителните за професията му сини дрехи. Кестенявата му коса беше прибрана в конска опашка. По брадичката и бузите му имаше следи от акне. Вдигна и двете си ръце в жест, с който сякаш искаше да отхвърли обвиненията. — Но само проверих нивото на течността. Нищо не съм пипнал.

— Той имаше… спринцовка. Опита се… да ме инжектира с нея. — Гласът на Джесика беше слаб и треперещ и беше очевидно, че говоренето изисква от нея значително усилие.

Но говореше твърдо, настоятелно и Марк разбираше, че казва истината.

„По дяволите. По дяволите, не.“

— Е, това определено не съм бил аз. — Усмихнат глупаво, санитарят поклати глава.

— Опитах се да избягам, но не можах да помръдна краката си. — Сега гласът на Джесика беше по-силен, по-остър. — Защо не мога да ги движа?

Исусе, да не би да беше парализирана?

— Трябва да се опиташ да се успокоиш. — Сестрата говореше тихо, гласът й сякаш галеше. — Можеш ли отново да легнеш? Не?

Настъпи кратка пауза и се чу някакво шумолене.

— Добре, хайде всички. Едно, две, три.

След миг Джесика отново лежеше на леглото по гръб. Трепереше силно, както забеляза Марк, докато сестрите я наместваха. Зелената болнична нощница я покриваше от врата до средата на бедрата. Краката й бяха стройни и бледи, с перфектна форма, стъпалата й бяха тесни, ноктите й не бяха лакирани. Докато санитарят ги допираше един до друг, изпънати, тя повдигна глава на няколко сантиметра от възглавницата и ги погледна с истински ужас.

— Краката ми не помръдват.

В гласа й се долавяше страх. Не можеше да я обвини.

— Можеш ли да погледнеш право в мен, моля? Трябва да проверя зениците ти.

Русата сестра се наведе над леглото и светна с фенерче във всяко око на Джесика, която като че ли дори се забавляваше от ситуацията. Но за кратко.

— Всичко изглежда наред — каза сестрата.

— Искам да седна. — Джесика въртеше неспокойно глава. — Моля ви.

Някой натисна бутона на дистанционното управление и горната половина на леглото се повдигна. Джесика се намираше в полуседнало положение.

— Трябва да я свържем отново с апаратите.

Светлината беше отдръпната от лицето й, горната половина на леглото беше върната в първоначалното си положение. Този път я настаниха по-удобно, наместиха възглавницата точно под главата й, пригладиха завивките и всичко това с бързи и организирани движения. Когато свършиха, Джесика лежеше, немощно отпусната, подобно на парцалена кукла, на огромните бели възглавници и изглеждаше абсолютно изтощена.

— Защо не мога да движа краката си? Защо никой не дава пет пари, че току-що бях нападната? Някой от вас чува ли въобще какво ви казвам?

Тя звучеше едновременно уплашена и ядосана. Стисна така здраво края на одеялото, сякаш животът й зависеше от това. Докато нейният поглед обхождаше спасителния медицински екип, Марк успя да разгледа лицево й: по-скоро квадратно, отколкото овално, с високо чело и скули, с твърда и решителна брадичка. Раната над дясната й вежда беше затворена с може би шест шева. На дясната й скула имаше мораво петно, което ставаше все по-наситено. Друго такова се извиваше под ъгъл от врата до ухото й, също от дясната страна. С изключение на тези петна, кожата й беше бяла като тебешир. Очите й бяха широко отворени, изразяваха страх. Косата й беше с дължина до брадичката, с цвят на шоколадов сироп и объркана от дясната страна, където бяха нанесени и повечето й рани. Той си спомни, че тя лежеше на дясната си страна, когато я беше намерил. Като се абстрахира от последствията от катастрофата, реши, че е по-скоро хубавка, отколкото красива. Не беше от типа, които привличат всички погледи в претъпкан бар или на парти. Беше от типа „сестрата на приятеля ми“, по-скоро дете, отколкото жена, което и обясняваше защо му се струва смътно позната. Луничките, обсипали носа и бузите й, я караха да изглежда още по-млада и тя никак не приличаше на адвокат, какъвто беше според твърденията на Лоуъл. Приличаше наистина на тийнейджърка. И нямаше вид на пласьор на наркотици. Какво, тогава, правеше в компанията на мисис Купър?

— Истерията няма да ти помогне.

Най-възрастната от сестрите, онази с късата и прошарена коса, изгледа строго Джес, докато издърпваше термометъра от устата й.

— Надяваме се, че всичко, което си преживяла, е само страничен ефект от лекарствата, които ти вливаме.

— Краката ми? — Гласът на Джесика прозвуча така, сякаш беше готова всеки момент да заплаче.

— По този въпрос ще трябва да разговаряш с лекаря си. Не искам да кажа нещо погрешно. Но халюцинациите почти със сигурност са породени от лекарствата.

— Нямам халюцинации! Някой ме нападна!

Едва тогава Марк видя лявата й ръка. Обратната страна на дланта й беше разкъсана и яркочервена, кръвта още струеше от раната. Беше му необходима секунда да осъзнае, че тя е резултат от откъсването на поддържащата система от плътта й. Погледът му се премести върху високата сребриста стойка, поставена близо до стената между двете легла. Сега тя беше изкривена на една страна, подпряна на стената. Очевидно беше отместена със сила. Ако Джес казваше истината, доказателството трябваше да е там.

— Веднъж, след операция, ме бяха оставили на морфин и си представях, че съм заобиколен от глутница вълци — каза санитарят. — Най-страшното, което някога ми се е случвало.

Марк вече се беше впуснал в действие. Целта му беше банката с течност и тръбичката, прикрепена към нея. Каквото и да се беше случило в тази стая, предметите можеха да разкажат част от историята. Но дори тя да казваше истината и в стаята да е имало мъж — с други думи, ако беше направен опит за покушение — той не можеше да позволи това да стане достояние на никого извън групата. Щеше сам да проучи въпроса и да се справи, ако се наложи, но не мислеше, че истината е такава. По негова преценка, нападение в болницата беше нещо, което граничеше с невъзможното.

— Той беше!

Гласът на Джесика, висок, пронизителен и изпълнен с паника, го накара да обърне рязко глава. Тя очевидно го оглеждаше, защото, когато срещна погледа й, той се стрелкаше от главата до петите му и обратно. За щастие, тъй като очите на всички мигом бяха приковани в него, той беше успял да прибере незабелязано под сакото си тръбичката и банката. Едва после, с изненада, Марк осъзна, че тя го смята за своя нападател. Джес го гледаше втренчено, страхът беше ясно изписан на лицето й.