Карън Робърдс
Преследване (24)

Глава 24

— Тъмен автомобил? Искаш ли да ми кажеш какво пък е това?

Отговорът щеше да бъде лоша новина и Джес го знаеше още докато задаваше въпроса. Виждаше го в здраво стиснатата му челюст, в мрачните бръчки около устата му, във внезапно изострения му поглед. Тя преглътна мъчително. Сърцето й, което и без това биеше прекалено бързо, сега буквално препусна в галоп.

— Автомобил за специални операции.

Джес се поколеба, застанала в края на бетонните стъпала, които водеха към перона на метрото. Гледаше мрачно надолу. Марк издаде някакъв неясен звук, взе я на ръце и затича надолу с нея. А Джес се хвана здраво за раменете му. Тъжната истина беше, че стъпалата бяха нещо, с което не можеше да се справи в момента. И двамата го знаеха.

— Винаги използват черни автомобили чуждестранна марка. Данъците, регистрацията, ако се опиташ да проследиш всичко, ще стигнеш до някаква несъществуваща компания. Невъзможно е да се проследят.

— Това означава ли, че автомобилът е на „Тайните служби“? Или на ЦРУ? Какво?

Джес едва се сдържаше да не вика панически. Вече бяха на перона и той я спусна на земята. Макар и да не беше претъпкан, хората не бяха малко за такъв ранен час. Погледът й обходи всичко наоколо, търсеше — какво? Мъже в тъмни костюми? Имаше няколко, но те не изглеждаха заплашителни. Исусе, беше ли възможно да направи грешката да сметне, че всички тайни агенти носят тъмни костюми и са така едри като Марк? Обаче неговият поглед също обхождаше тълпата и като че ли също не намираше причина за тревога. Навсякъде се усещаше характерната за метрото неприятна миризма, въздухът беше застоял и примесен с изгорели газове. Усещаше се още мирисът на потни тела, на урина, алкохол. Е, не беше кой знае какво — Вашингтон беше известен с чистотата на станциите си. Джес вече виждаше влака, който бързо приближаваше. Ревът на двигателите се отразяваше от бетонните стени.

— Не може да се каже на коя агенция е автомобилът, но в него винаги пътуват убийци, които изпълняват държавни поръчки.

— О, мили боже!

Влакът, с ужасно скърцане, спря на гарата. Никой не им обръщаше ни най-малко внимание — поне доколкото Джес можеше да каже. Само за да е сигурна, тя хвърли нервен поглед към входа — една студентка се спускаше надолу по стъпалата с велосипед, жена на средна възраст, облечена в червена рокля, бързаше да хване влака. Никой от тези хора не беше заплаха.

— Можеш ли да останеш сама за минутка? — запита той.

Това привлече вниманието й.

— Къде отиваш?

— Ей там. Не мърдай.

Марк хвърли бърз поглед на новодошлите и си проби път през все по-нарастващата тълпа до един от автоматите, който беше малко по-нататък по перона. Като се оглеждаше непрекъснато, Джес го видя как пуска няколко долара в отвора и взема две карти за метрото. Той се върна при нея и й подаде едната.

— Но аз имам — каза тя и въпреки това пое подадената й карта. Повечето жители на Вашингтон имаха такива карти. Метрото беше най-лесният начин за придвижване, както и най-евтиният.

— Аз също имам, но не можем да ги използваме. — Изражението му отново беше твърдо, сурово. — Не можем също да използваме кредитните си карти, нито пък дебитните, нищо такова. Веднага ще ни засекат и ще се нахвърлят върху нас. Трябва да се придържаме към плащания в брой.

Джес прокара пръст по ръба на картата. Стомахът й се беше свил на толкова стегнат възел, че тя дори изпитваше болка.

— Аз имам около двайсет и четири долара в чантата. — Сумата включваше и двайсетте за спешни случаи, които майка й беше възстановила. Беше й показала сгънатата банкнота, преди да я пусне в джобчето с ципа.

— Е, аз имам сто и дванайсет, така че…

— Общо прави сто трийсет и шест долара. — Тонът на Джес беше мрачен. Нямаше да изкарат дълго с толкова пари. Трябваше да признае ужасната истина. — Не можем вечно да бягаме, Марк.

— Не се и налага. Трябва просто да сме една крачка пред тях, докато измислим начин да ги неутрализираме.

— О, това ли е всичко? — Джес му хвърли поглед. — Ако думите ти трябваше да ме накарат да се почувствам по-добре, истината е, че ти ужасно се провали.

Той се усмихна.

— Наведи глава. Напоследък често те дават по новините. — Той я хвана за лакътя и я побутна, за да тръгне. — Последното, от което имаме нужда, е някой да те познае.

Тревогата отново се разля по вените й и изостри нервите й, тя послушно наведе глава. Може би защото напоследък не гледаше много телевизия, беше забравила, че непрекъснато се излъчват материали, свързани със смъртта на Анет Купър.

— А мислиш ли, че ще ме познаят? — Главата й потъна между раменете. Тя застана плътно до него.

— Не мисля. Очилата ти помагат. По телевизията нито веднъж не те показаха с очила.

— Защото ги мразя и обикновено не ги нося.

— Така ли? — Той като че ли беше изненадан. — Изглеждаш добре с тях. Интелигентна. И секси.

Ако не беше толкова уплашена, Джес вероятно щеше да се изчерви. Хвърли му бърз кос поглед.

— Ако искаш да спечелиш по някакъв начин моите двайсет и четири долара, забрави — каза тя твърдо.

Той се засмя.

— Сериозен съм. Ти си интелигентна и секси. Комбинацията е убийствена.

Тя не отговори. Просто скъта думите му в сърцето си. Наредиха се на опашката хора, които чакаха да се качат във влака. О, господи, нима не беше проява на идиотизъм да се радваш на комплиментите на човека, когото желаеш дори когато бягаш, за да спасиш живота си? Думите му продължаваха да я топлят. И неочаквано тя си спомни изгарящата му целувка. Марк…

— Внимавай.

Той я стисна още по-силно за лакътя и й помогна да се качи. Задухата, която цареше вътре, прогонваше романтичните мисли така успешно, както и кофа леденостудена вода.

„Забрави за любовта. Трябва да оцелееш.“

Краката й не бяха така стабилни, както й се искаше, и тя изпита облекчение, когато откри свободно място. Марк седна до нея и огледа хората около тях. Изражението му подсказваше, че не ги смята за опасни.

Влакът изстена, потръпна и потегли.

— Значи всъщност казваш, че който и да стои зад това, очевидно е решил, че тайните агенти не се справят с поставената им задача и е изпратил професионалисти? — запита тихо Джес. Ситуацията се беше влошила.

— Заради мен.

Очите му бяха твърди и студени. Устата му беше здраво стисната, изражението — мрачно. Това й напомни, че той е федерален агент и че носи пистолет. Слава богу.

— Снощи или тази сутрин, няма значение, са решили, че ако те убият, това няма да ми хареса и ще им се наложи да се справят и с мен. Сега трябва да елиминират и двама ни.

— Бомбата — промълви Джес ужасена.

— Да.

Тя се опита да мисли логично въпреки паниката, която се надигаше така неустоимо у нея, както мехурчетата на газирана напитка към повърхността.

— Това означава, че съм била права през цялото време. Никой няма да изпрати екип наемни убийци с държавна поръчка, ако не трябва да прикрие нещо толкова голямо като… — Гласът й, едва доловим и преди, се сниши още повече, макар че тревожният поглед, който хвърли наоколо, потвърди, че никой не им обръща никакво внимание — убийството на Първата дама.

— Разбрах.

— С други думи, здравата сме загазили.

Той кимна мълчаливо.

— Повече, отколкото бях загазила преди.

— О, така ли? — Той я стрелна с поглед. — Разбира се, сега се опитват да убият и мен. Вероятно усещат, че работата започва да става малко по-трудна.

— И са извадили големите оръжия, а? — Джес стисна дръжката на седалката и си пое дълбоко дъх. Безполезно беше да изпада в паника. Трябваше да остане спокойна, за да може да мисли. — Според теб, кой стои зад това? Кой би могъл да нареди изпращането на черен отряд? На екип, който да преследва и убива.

Въпреки че полагаше усилия да остане спокойна, гласът й трепереше. Недоумяваше как подобно нещо може да се случи на нея. Марк се беше отпуснал на седалката, скръстил ръце на гърди, протегнал дългите си крака. За всеки обикновен наблюдател позата му беше нехайна. Освен ако не го погледнеха право в очите. Те наблюдаваха всичко наоколо безстрастно, бяха студени и твърди като стомана. Бяха очите на мъж, който е обучен да защитава поверения му човешки живот. Сърцето на Джес се сви.

— Тези хора се броят на пръстите на едната ръка, не повече.

— Президентът?

Той кимна рязко.

— Както и някои от най-приближените му съветници. Министър-председателят. Държавните секретари по отбраната и вътрешната сигурност. Подобен род хора.

— Харис Лоуъл?

— Не. Само ако е упълномощен от президента. Ако действа по негови заповеди.

Изражението на Марк ставаше все по-замислено. Когато млъкна, вече беше смръщил силно вежди — като че ли нещо се въртеше в ума му. Джес тъкмо се канеше да го запита какво е то, когато спирачките изскърцаха и влакът спря на следващата гара. Марк незабавно се изправи. Тя го погледна въпросително. Освен ако тя не пропускаше нещо, тази определено не беше тяхната спирка.

— Преди да предприемем нещо друго, трябва да размътим водата.

Марк я хвана за ръката и я дръпна, за да стане. Вратите се отвориха, някои от хората слязоха, други се качиха. Тя гледаше нервно през прозореца. Забеляза, че тази гара е много по-оживена от предната, и само след минута се отказа да обхожда с поглед всяко лице и да търси черни костюми в морето от хора. Седем часът сутринта беше стартът на пиковия час, а според часовника на отсрещната стена беше дванайсет минути след този час. Марк застана зад нея на опашката от хора и я прегърна през талията. Приличаха на двама влюбени, които чакат да слязат от влака. Той зашепна в ухото й:

— Очевидно са проследили пикапа до града. Не можем да отидем открито до където и да било. Директното придвижване е прекалено лесно за проследяване.

Главният отдел на библиотеката беше модерна четириетажна сграда от стъкло и стомана във формата на куб. Когато Джес седна пред един от компютрите, вече беше два часът следобед. Тя беше облечена в нови дънки и бяла тениска, нови маратонки, на главата й беше кацнала бейзболна шапка. Само сакото беше старото. Марк беше все още със същите тъмносиня блуза и черни панталони, с които беше излязъл от къщата. Единствената му придобивка беше кепето с надпис „Редскинс“. По негово настояване бяха пазарували в клон на „Гудуил“ същата сутрин. Покупките им, които включваха и три чифта евтини памучни бикини за нея и чифт боксерки за него, излязоха точно за седем долара и двайсет и два цента. Марк твърдеше, че промяната на дрехите ще затрудни преследвачите им, а Джес се радваше, че може да се преоблече и отново да е чиста. Особено беше доволна от покупката на маратонките, макар и да съжаляваше, че се беше наложило да похарчат пари. След като обядваха в „Тако Бел“, където бяха изхарчили тревожната сума от четири долара и деветдесет и осем цента за двамата, бяха им останали само сто двайсет и три долара и осемдесет цента.

Самата мисъл за недостатъчността на парите им я плашеше. Не се знаеше колко дълго ще се наложи да се крият.

Обаче в момента тя щеше да постъпи с този проблем, както и с всички останали напоследък — щеше да го избута някъде дълбоко в подсъзнанието си и да се тревожи по-късно. Първото, което направи, когато седна пред компютъра, беше да изпрати електронна поща на майка си, защото знаеше, че тя ще се поболее от тревога в мига, в който научи за смъртта на Девънпорт, особено като се имаше предвид фактът, че Джес вече не отговаряше на телефонните обаждания. Използва акаунта на Грейс в случай, че някой наблюдава входящата поща на майка й, и остави съобщение, че е добре, че е под закрилата на „Тайните служби“ и ще се свърже с нея възможно най-скоро. После се концентрира върху задачата да получи достъп до телефонните архиви, където се надяваше да намери търсената от нея информация. Обикновено, това беше повече от лесно. Тя знаеше как да заобикаля кодовете за достъп и паролите и да нахлува в информационните системи на различните компании, как да намери въпросния човек и да изтегли исканите данни. Това беше част от нещата, които я правеха така ценна за Девънпорт. Но почти незабавно се натъкна на проблем.

— Какво? — запита Марк, когато тя престана да набира и смръщи вежди.

Той се беше облегнал на стената на стъклената клетка, в която се намираше компютърът, и наблюдаваше екрана заедно с нея. А той, за нещастие, беше тъмен и празен, ако се изключеше кодът, който тя беше виждала само веднъж преди. Което не беше добре.

— Тихо. Изглежда, че някой вече е изтеглил данните.

В помещението, разпръснати из различните такива клетки, имаше може би дузина други клиенти. Всичките изглеждаха безвредни и на пръв поглед бяха изцяло погълнати от собствените си задачи. Обаче последното, от което имаха нужда, беше да привличат вниманието.

— Чии?

— Тихо.

На Анет Купър, на Девънпорт, Мариан, Прескът, на шофьора — тя не знаеше името му, но Марк беше успял да го научи. Когато моделът започна тревожно да се повтаря, тя провери данните за Марти Соломон. Същият код. Същият празен екран. И тя трябваше да признае истината. Побиха я тръпки на страх. Скоростта, с която това беше сторено, показваше каква огромна власт стои зад операцията, а подобно нещо наистина всяваше ужас.

— На всички замесени. Всъщност те всички са вече мъртви. Няма нищо тук.

— По дяволите!

— Тихо.

Окей. Следващата стъпка беше да се опита да влезе в данните за вероятните заподозрени. Като например Харис Лоуъл. Джес не беше оптимист и правилната й преценка скоро беше потвърдена: до неговите данни също не можеше да се стигне. Както, разбира се, и до тези на президента и на министър-председателя, както и на министрите на отбраната и вътрешната сигурност — лицата, споменати от Марк във връзка с властта, способна да им изпрати квалифицирани убийци. Тя опита и някои свои идеи — като вицепрезидента, но със същия успех. Нищо.

С пръсти, поставени в готовност на клавиатурата, Джес втренчено гледаше премигващия на екрана код и мислеше. Изглеждаше, че лишени от възможността да видят последните разговори на жертвите, те бяха наистина затруднени. Трябваше да измислят нещо друго…

Чакай.

Точно както при влизането в забранени файлове, можеха да получат исканата информация, като се прокраднат през задната врата. Данните за високопоставените лица очевидно бяха добре защитени и един аматьор не можеше да се справи с пробиването на кодовете за сигурност. А онзи, който стоеше зад всичко това, беше достатъчно умен да изтегли файловете, отнасящи се за хората, намерили смъртта си. Но дали бяха изтеглили и информацията за тези, които все още бяха в играта? За по-незначителните играчи или така наречените изпълнители?

Да започнем, например, с компанията, осигурила лимузината. „Ацтек Лимузинс“ — Джес знаеше името, защото Девънпорт винаги използваше въпросната компания. Джес се усмихна доволно и крайчетата на устните й се извиха неудържимо нагоре. Що се отнасяше до нея, тя мислеше идеята си за страхотна.

— Какво? — Марк вероятно беше видял усмивката й, защото бързо застана до нея, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталоните си. Наведе се напред, за да вижда по-добре екрана.

— Ще проверя компанията, изпратила лимузината.

Лесно беше да изтегли необходимите данни. Дори не беше направен опит да бъдат защитени. Джес стигна до въпросната нощ и откри номера на мобилния телефон на Девънпорт. Интересуваха я най-много обажданията, направени непосредствено след неговото.

— Откри ли нещо?

— Може би. Това е номерът на Девънпорт. — Тя посочи. — Виждаш ли обажданията, получени от компанията след това? Трите, след това на Девънпорт, са направени все от един и същи номер. Предполагам, че лимузината е трябвало да стигне при този човек и той се е обаждал, защото се е тревожел, че все още я няма. Виждаш ли, всичките тези обаждания са направени между 01:00 и 01:15. После са спрели.

— Защото вече се говореше за катастрофата.

— Да. — Посочи обажданията, започнали да пристигат почти всяка минута веднага след третото. Стотици обаждания, непосредствено едно след друго. — Тези вероятно са на репортери и новинарски агенции. Обаче трябва да ги проверим просто за да сме сигурни.

— Можеш ли да направиш разпечатка?

Джес натисна бутона за печатане. Марк чу бръмченето на принтера и отиде да вземе листовете.

Анет Купър беше обвинила Прескът, че се е обадил на някого — беше предположила, че е извикал подкрепление — точно преди „Линкълн“-ът да бъде изблъскан от шосето.

— Дай ми пълните имена на тайните агенти, които бяха у дома ти онази нощ. — Джес взе бележник и молив, предвидливо осигурени от библиотекарката. В този момент Марк се върна при нея. — Както и телефонните номера и адресите им, ако ги знаеш. И на Прескът също.

— Защо?

— Мисис Купър обвини Прескът, че се е обадил на някого за подкрепление. Ако го е сторил, възможно е онзи, на когото се е обадил, също да е замесен в това. Може би той е изпратил колата, която беше зад нас.

— Знам имената им, отчасти адресите им и номера на Фийлдинг. — Записа ги. — Номерата на другите са записани в телефона ми.

Което означаваше, че са изгубени. Обаче можеше да постигне нещо и с имената. Първо стигна до данните за Фийлдинг. Прегледа ги набързо. Работеше, без да знае номера на мобилния телефон на Прескът, но беше достатъчно да знае датата и приблизителното време на обаждането. Бинго. Въодушевена, тя едва не извика от радост. Преди да повика Марк, реши да провери телефонните обаждания на Матюс. Повторно бинго. Същият номер, вероятно на Прескът, само след две минути. Смръщила вежди, тя влезе в данните за Уендъл. И… Трето бинго. Отново същият номер, четири минути преди съобщението до Фийлдинг. А после и второ съобщение — една минута и петдесет секунди след това до Матюс.

— И така, какво имаме?

— Прескът е написал съобщения на Фийлдинг, Матюс и Уендъл в десетте минути преди катастрофата. Всъщност на Уендъл се е обадил два пъти.

— Свързал се е и с тримата? Сигурно се шегуваш.

— Не.

Проблемът беше, че след като Прескът се беше свързал и с тримата агенти, информацията беше, на практика, безполезна. Не можеше да им помогне да идентифицират предателя. Докато двамата мълчаливо осъзнаваха този факт, Джес направи разпечатка и на тези данни, за да могат после да ги обмислят на спокойствие. Марк отново отиде да вземе листовете.

Да, по време на телефонните обаждания Прескът е бил с тях в колата. Това, което намери в данните, съвпадаше със спомените й за онази нощ. Точно защото е пишел съобщенията, той седеше толкова тихо на предната седалка и не обръщаше внимание на истерията на Първата дама. А тя беше права в предположението си: Прескът се беше обадил за подкрепление. Всъщност, като се замислеше, Джес осъзнаваше, че тя сама е била права за всичко дотук.

„Аз съм затворник“. Думите продължаваха да отекват в съзнанието на Джес. Анет Купър говореше за своята охрана от тайни агенти — Джес беше почти сигурна в това.

А Марк беше техният шеф в онази нощ.

Само заради този факт и защото беше завладяна от параноя, защото искаше да бъде абсолютно сигурна, а не да храни дори най-малко подозрение, Джес потърси информация за Марк. Ето, на екрана се показаха и неговите телефонни обаждания. Нямаше проблеми. Джес ококори очи, а сърцето й заби силно и бързо, докато ги преглеждаше. Нищо не й направи впечатление за времето преди катастрофата. Но в дните след нея един и същи номер се появяваше подозрително често — този на Девънпорт. Всъщност последното обаждане на Марк до Девънпорт се беше състояло около два часа, преди той да стреля по Джес и да се хвърли през прозореца.

— Джес. Трябва да тръгваме.

Марк се беше върнал и докато говореше, натъпкваше разпечатките в джоба на панталоните си. Тя едва успя да запази самообладание и да излезе от файла, преди да вдигне поглед към него. Нищо не виждаше.

— Хайде, стани. Тръгваме. — Той изключи компютъра, сграбчи я за ръката и я изправи на крака. Тя сигурно изглеждаше толкова изумена, колкото и се чувстваше, защото той леко я разтърси.

— Джес, те са тук.