Джудит Милър
Изабел (1)

І

Пътуването беше продължително. Докато си пробиваше път през натовареното движение по магистрала І-95 от Маями за Палм Бийч, Изабел Морган прогонваше скуката и монотонността, слушайки любимия си рок от усилената докрай стереоуредба на яркочервения си голф кабрио.

В Палм Бийч се провеждаше търг за разпродажба на ценни картини и мебели от вилата на известен милионер. Изабел имаше усет за хубавите неща. През тези няколко дни й предстоеше да изживее прекрасни мигове в допир с изкуството, като при това удовлетвори и молбата на приятелката си Джоселин Палмър.

Изабел шофираше отлично. Гюрукът на кабриолета й беше свален и тя се наслаждаваше на лекия насрещен вятър. Имаше тъмни коси. Кожата й беше добила златистокафяв оттенък поради многото време, прекарано на открито.

Направи й впечатление, че един бял кадилак вече близо половин час я следва неотклонно. Тя хвърли бегъл поглед назад към младия мъж зад волана и кимна в отговор на широката му усмивка. Но когато той, окуражен и зарадван й даде знак да спре на следващия паркинг, тя натисна газта и безцеремонно увеличи дистанцията. Вдигнала скоростта до непозволени граници, наруши всички пътни правила на движението, но в случай, че я спряха, имаше с какво да аргументира тази своя маневра.

Изабел Морган беше само на двайсет и пет години. Но върху красивите си дълги крака отдавна бе стъпила здраво на земята и не си правеше никакви фалшиви илюзии. Постоянно беше готова да се впусне в нова авантюра, за да посъбере повечко житейски опит, и знаеше кое си заслужава и кое не.

Търгът се провеждаше в един старинен хотел категория „лукс“. Изабел винаги бе съжалявала, че огромните му салони и коридори се ползваха все още само като места за търгове и изложения. Ако зависеше от нея, би ги реставрирала и запазила за поколенията и никога не би позволила такава разсипия.

Стиснала под мишница каталога, който й даде Джоселин, замечтано вървеше покрай изложените вещи. Не се нуждаеше от сведения за епохата и стойността на предметите, мебелите или картините. Беше й напълно достатъчно просто да минава край тях и да им се любува.

Пред един малък исфахан^[1] се застоя по-продължително. Коприненият му блясък, подсилен от изкуственото осветление, се беше запазил удивително добре през столетията.

— Чудесен е — чу приятен мъжки глас зад себе си и се обърна.

Видя двама високи на ръст, добре сложени мъже в италиански модни костюми с двуредно закопчаване. Ръкавите им бяха небрежно повдигнати нагоре, а яките на ризите — разтворени. Мъжът, чийто глас току-що беше чула, продължаваше да говори, сочейки малкия килим, а приятелят му го слушаше внимателно. Изабел можеше да ги наблюдава спокойно, без да им се набива в очи. Когато понечи да се обърне и продължи, говорещият извърна глава към нея и очите им се срещнаха. „Никога не съм виждала мъж с толкова зелени ириси“ — беше първата й мисъл. Почти стресната, тя отмести погледа си от красивия непознат. Чувстваше, че очите му не искаха да я пуснат. Едва когато го погледна отново и той й се поклони с усмивка, Изабел дойде на себе си и си даде сметка колко неприлично се бе взирала в него. Обърна се и усети, че кръвта нахлу в слепоочията й. Зарадва се, че непознатият, заслушан в дърдоренето на придружителя си, не забеляза объркването й. Бързо се измъкна и отдалечавайки се от двамата мъже, с всяка измината крачка самообладанието й започна да се възвръща.

Когато седна в залата, където се провеждаше търгът, беше се овладяла вече напълно. „Е, непознатият наистина е хубав, но аз изобщо нямам намерение да установявам каквито и да е контакти тук. Пък и за запознанство с него е вече късно…“

Наддаването започна. Вниманието на Изабел бе изцяло погълнато от ловкостта на аукционера. Той разбираше от работата си и постоянно поддържаше будно вниманието на аудиторията с леки шеги и интригуващо представяне на офертите.

Когато дойде ред на исфахана, Изабел потръпна от вълнение и радостно предчувствие. За нейно щастие първите две предложения прозвучаха по-скоро колебливо. Тя изчакваше с необходимото търпение, като твърдо бе решила да направи своето предложение в последния момент, точно преди поредния удар на чукчето.

И тогава дойде ново предложение. Позна гласа на мъжа със зелените очи. Изабел изненадано прехапа устни и извърна леко глава, за да се увери, че не се е излъгала. Да, това наистина беше той! Изглежда следваше същата стратегия като нея: беше изчакал с предложението си колкото е възможно по-дълго. Един друг участник в търга, в чието лице Изабел виждаше единствения си сериозен конкурент, само вдигна рамене и замълча.

— Две хиляди и четиристотин за първи път… — започна аукционерът и изчаквателно изгледа залата, но никой не реагира. — Две хиляди и четиристотин за втори път… — продължи той със същото темпо.

Изабел забеляза с крайчеца на окото си как младият мъж в италианския костюм, скръстил ръце на гърдите си, се облегна доволен на стола. Изглеждаше сигурен в победата си, спокойно изчаквайки следващото предложение.

Тя светкавично вдигна ръка. Каталогът се плъзна от скута й и Изабел се наведе да го вдигне, след като се увери, че служителят е регистрирал предложението й.

— Две хиляди и петстотин, господа. Две хиляди и петстотин за първи път… Две хиляди и петстотин за втори…

Изабел сложи каталога на свободния стол до себе си. Не можа да се въздържи и хвърли незабелязано поглед назад. „Дали зеленоокият ще продължи да наддава?“

Младият мъж също се приведе, за да види по-добре конкурентката си. Смръщил вежди, явно се ядосваше, че някой се осмелява да се меси в плановете му. Но като позна красивата брюнетка, събудила само преди половин час интереса му, той се усмихна и отново леко й се поклони.

Изабел бързо извърна глава. Не желаеше познанство с този мъж, който непрекъснато й се натрапваше и я объркваше с усмивката си и глупавите си поклони. Всъщност не можеше да намери разумно обяснение за смущението си. По природа не беше склонна към прибързан флирт, но сега нещата стояха като че ли по-другояче…

— Две хиляди и шестстотин, дами и господа — чу аукционерът да обявява. — Две хиляди и шестстотин за този разкошен исфахан! Две хиляди и шестстотин за първи път…

Непознатият отново бе вдигнал цената. Сега тя трябваше да внимава много. Необходимо бе да прецени точно възможностите си и момента, в който да спре. Двамата бяха единствените конкуренти за килима. Съществуваше опасност да вдигнат цената до главозамайващи размери. Това естествено щеше да се хареса много на аукционера.

— … за втори път… — долиташе пискливият му глас от малката трибуна.

Трябваше да реагира незабавно. Все още можеше да си го позволи. Вдигна ръка.

— Предлагат се две хиляди и осемстотин! — извика въодушевено дребният човечец, облечен целият в черно.

Няколко глави се обърнаха, за да видят кои са тия смелчаци, повели истински двубой за малкото персийско килимче. Но Изабел гледаше с достойнство напред и се правеше, че не забелязва нищо наоколо. Но не изтрая дълго. След като си пое дълбоко дъх, с крайчеца на окото си мерна непознатия: „Дали ще вдигне пак цената?“. В този момент съперникът й тъкмо отправяше няколко остри думи към приятеля си, който само кисело се усмихна и сви рамене. Зеленоокият хвърли бърз, изпитателен поглед на Изабел. Този път не се усмихваше. Явно две хиляди и осемстотин долара не бяха вече по джоба му!

Изабел сияеше. Щастие се четеше по лицето й.

— Две хиляди и осемстотин за втори…

Беше готова да полети. „Сега чукчето ще удари за трети път и ето че ще се поздравя с победата.“

— О-о-о, вече имаме ново предложение! — почти изкрещя човечето от трибуната. — Предложени са три хиляди, дами и господа! Три хиляди за килима от приказния Ориент! Три хиляди! Една сума, която е достойна за тази чудесна ръчна изработка! Три хиляди за първи път…

Изабел едва не отхапа долната си устна. Така се бе надявала, че цената ще остане под три хиляди, но този мошеник й бе скроил такъв номер… Погледна го ядно и отново вдигна ръка.

— Три хиляди и сто! Не, вече имаме три хиляди и двеста — бързаше да обяви аукционерът. — Три хиляди и двеста за…

Но в този момент Изабел отново му даде знак.

— Три хиляди и триста! — задави се той. Гласът му вибрираше от вълнение. — Три хиляди и триста за… Три хиляди и четиристотин!

Изабел се беше отказала при всяко ново предложение да извръща глава и да хвърля по един ядосан поглед на противника си. Просто вдигаше ръка и наддаваше. Все още имаше възможности за това. Само се питаше какво ще прави, когато негодникът превиши лимита й.

— Три хиляди и петстотин! — обяви възбуденият служител последното й предложение.

За миг тя проследи една сцена, която й подействува обнадеждаващо. Приятелят на съперника й бе го хванал за китките и не го пускаше. И да искаше, зеленоокият не би могъл да вдигне ръка и да се включи отново в наддаването. Изабел се усмихваше победоносно. И точно в този момент погледът й срещна отново зелените очи, които я заковаха на стола. Окопити се бързо, усмихна се и едва забележимо сви рамене. Цялото й поведение говореше: „Съжалявам, победителят съм аз!“.

— Три хиляди и петстотин за трети път! — обяви в този момент аукционерът.

Приглушеният звук на чукчето по дървената плоскост я стресна. Вече бившият й конкурент я гледаше с мрачна физиономия. С рязко движение той се освободи от хватката на приятеля си и започна да разтърква ставите на пръстите си. Сърдитият му поглед я следеше под тъмни, смръщени вежди. Неговият придружител — едър русоляв тип — не забеляза размяната на погледите им. Смеейки се, той му говореше нещо и го дърпаше към изхода.

Изабел се извърна настрана и въздъхна: „Какво да се прави, мъжете не умеят да губят!“.

Мина напред и даде визитката си на асистента на аукционера. После написа чек, доволна, че успя да се сдобие с исфахана на една все пак разумна цена.

 

 

Джулиън Во, мъжът със зелените очи, беше в доста по-различно настроение.

— Остави ме най-после на мира! — сопна се той на приятеля си Пол Хартмън.

Двамата мъже си пробиваха път през напиращата към изхода тълпа. Търгът все още не беше завършил, но повечето присъствуващи също като тях си тръгваха вече. За разпродажба бе останала само една картина от осемнайсети век и за нея щяха да мерят сили предимно специалисти.

— Джулиън, почакай, моля те! — опита се да го вразуми Пол. — Спомни си, че ти ме помоли да внимавам за тебе! Само исках…

— Провали ми страхотен шанс — отговори най-сетне мрачно Джулиън. — Можех да победя малката. Нямаше да издържи дълго.

— Откъде знаеш? — викна Пол, вече успял да се измъкне от тълпата, докато приятелят му в яда си продължаваше да се блъска в хората.

— Познах по очите й! — не се предаваше той.

— Е, е — разсмя се Пол. — Не се изхвърляй толкова! Тя правеше впечатление на твърде самоуверена и като че ли прие тези три и петстотин доста невъзмутимо. Приличаше ми повече на човек от „Корал Гейбълс“, отколкото от „Норт Маями“.

— Така, така. Вече си я и квалифицирал, нали? — опита се да го иронизира Джулиън и с бързи крачки се отправи към черното порше, с което двамата бяха пристигнали от Южен Маями.

— Може и да се лъжа — вметна замислено Пол, като се облегна на седалката и едва смести дългите си краха в малката спортна кола. — Но не вярвам да е така.

— Е, да, ти все знаеш! — язвително измърмори Джулиън, докато включваше двигателя. — Мислиш си, че вече си проникнал в душата й, в мислите й… Нали?

— Не, Джулиън, не. Само определих мястото й в социалната стълбица. Само това! — поправи го Пол и помирително се усмихна.

— Каква е разликата, по дяволите? — отново се разфуча Джулиън.

Той успя да се вмъкне в колоната от автомобили и натисна педала на газта. Искаше да се прибере колкото е възможно по-бързо в Маями, за да се отърве от Пол. Беше страшно ядосан и знаеше, че ядът му няма да премине, преди да е останал сам.

— Е, добре, никога не съм искал да вниквам в душата й, но вече мога да дам оценка на социалното й обкръжение — продължаваше да бъбри приятелят му, като си палеше цигара, макар да знаеше, че това съвсем ще вбеси заклетия непушач Джулиън.

— Непременно ли трябва да пушиш? — скастри го той тутакси и бясно завъртя ръчката за стъкления покрив.

— Пуши ми се — простичко отговори Пол. — И бих искал още веднъж да ти припомня, че ти самият ме помоли да те въздържам от всякакви непредвидени разходи над три хиляди и петстотин. Не помниш ли?

Джулиън не отговори. Изкачи наклона по магистрала І с непозволените 50 мили в час, като не съблюдаваше дори линията за изпреварване. Ускори на 80 мили и крадешком погледна Пол. Ако при тази скорост го засечеше радарът или налетеше на някой полицай, глобата щеше да бъде не по-малко от сто долара, но в момента всичко му се струваше съвсем незначително.

Пол дори не трепна. Той знаеше, че приятелят му се успокоява най-бързо, когато кара със скорост, превишаваща доста нормалните граници. Беше добър шофьор и затова никак не се притесни. Облегна се още по-удобно и се отпусна, завладян от шеметната бързина на движението.

След четвърт час Джулиън намали и се обърна разведрен към него.

— Извинявай, старче! Прав си. Стана добре, че ме възпря.

— Е, най-после ми олекна! — Пол се засмя и го тупна по рамото.

— Мисля, че се ядосах просто защото тя ми го измъкна направо изпод носа — не намираше покой Джулиън.

— Ако не се беше разбързал толкова, дори щях да й честитя покупката — вметна Пол. — Беше дяволски хубава. Щеше да бъде добра възможност да се запознаем с нея, не мислиш ли?

— По дяволите, прав си! — каза Джулиън и заби спирачки по средата на магистралата. Идеята направо го шокира. — Мислиш ли, че ако се върнем, ще успеем да я сварим?

Пол си погледна часовника и поклати глава:

— Със сигурност не. Търгът отдавна трябва да е приключил. В списъка до края предлагаха още само няколко стари цапаници.

— Жалко! — Джулиън отново натисна газта, без обаче да превиши скоростта.

До края на пътуването говориха само за работата си. Не споменаха повече нито търга, нито младата госпожица, направила такова силно впечатление и на двамата.

 

 

Когато влезе вкъщи, Джулиън се отправи веднага към телефона. Набра Палм Бийч и помоли асистента на аукционера за адреса на жената, откупила исфахана. Дори назова каталожния номер на въпросния килим, но усилията му не даваха никакъв резултат.

— За съжаление нямаме право да даваме информация за клиентите си, сър — обясни мъжът.

Джулиън обаче не се задоволи с този отговор и поиска да говори лично с аукционера.

— Съжалявам, мистър Во, но сме задължени да пазим дискретност — му отвърна любезно и той.

— Но аз искам да предложа на дамата четири хиляди, ако е съгласна да ми продаде килима — ядоса се Джулиън не на шега.

— И в такива случаи не можем да направим изключение, мистър Во — беше непреклонен служителят, — много, много съжалявам.

— Благодаря — каза накрая Джулиън и тракна слушалката.

Необходима му беше цяла седмица, за да изживее този неприятен инцидент. Всеки път, когато влизаше в хубавата си къща в испански стил на „Алмейра стрийт“, си спомняше, че точно тук иска да постави персийския исфахан.

След това отново и отново се сещаше за привлекателната млада жена с кестенявите коси. Изглеждаше доста изискано и донякъде респектираше, но в същото време създаваше впечатлението за крехкост и уязвимост с големите си сини очи и почти по детски оформените устни.

Когато в съботната сутрин беше паркирал поршето си пред бензиностанцията на „Льо Жьон Роад“, един яркочервен кабриолет му се наби в очи. А голямата страст на Джулиън бяха бързите спортни коли, европейско производство. И тъй като в случая ставаше дума за „Голф GT1“, той веднага прояви заинтересованост.

Артър Симпсън, наемателят на бензиностанцията, му беше добър познат и в свободното си време с удоволствие ремонтираше това-онова по колата му. Сега тъкмо бе разглобил фаровете и се занимаваше с някакви кабели.

Гюрукът на голфа беше свален и на задната седалка бяха натрупани доста картонени кутии и книжни пликове. Някой добре беше понапазарувал. Джулиън изтри ръцете си в един мазен стар парцал и пак погледна към елегантната кола.

В този миг една тъмнокоса млада жена излезе от бензиностанцията, махна с ръка на Артър и се качи в голфа. От изненада Джулиън едва не извика: беше красивата непозната от Палм Бийч!

Преди още той да успее да запали колата си, голфът префуча покрай него и потъна в гъстата колона от автомобили по посока към летището. „Ако побързам, може би ще я настигна…“ И тогава Джулиън осъзна, че поршето му още не е в изправност. Захвърли ядосано парцала и се запъти към Артър. Най-малкото, което можеше да направи в случая, бе да научи адреса й — и то на всяка цена.

Но най-неочаквано и Артър започна да го увърта като служителя от търга:

— Извинявай, Джулиън, но не мога току-така да ти предоставя личната картотека на клиентите си. Как би се чувствувал самият ти, ако давах адреса ти на всеки, който попита за тебе?

— Щеше да ми е все едно — упорствуваше Джулиън, смръщил вежди. — Кажи поне къде живее?

— Моля те, Джулиън! — отчая се Артър и се надигна иззад мръсното си метално бюро, в което съхраняваше касата си. — Днес никой не иска другите да разберат къде живее. Знаеш какви обири стават напоследък…

— Човече, наистина ли мислиш, че искам да проникна с взлом в дома на принцесата? — Джулиън беше направо разярен. — За какъв ме смяташ ти всъщност?!

— Не, не, разбира се, че не! — започна да отстъпва Артър. — Само се опитвам да ти обясня защо държа в тайна сведенията за клиентите си. Аз…

— Е, изплюй камъчето най-после! — рязко отсече Джулиън.

— Добре, но да не ме издадеш след това! — изпъшка Артър и започна да рови в картоните, които, все още колебаейки се, измъкна от едно чекмедже на бюрото си.

— Ще си трая, честна дума! — увери го Джулиън и се ухили.

— „Алманза стрийт“ 6901 — прочете Артър на глас. — Искаш ли и телефонния й номер?

— Не, благодаря. Само ми кажи името й!

Джулиън си бе взел листче от бюрото на Артър и чакаше с писалка в ръка, готов да записва.

— Изабел — изговори Артър, като нарочно провлачваше името й.

И той някога не беше съвсем равнодушен към прелестната Изабел. Но трябваше много скоро да се откаже от мераците си, след като още в началото на познанството им тя най-безцеремонно го отряза.

— Изабел. А по-нататък? — нетърпеливо го попита Джулиън, прекъсвайки приятните му спомени.

— Изабел Морган — отговори му, като побърза да върне картотеката отново в чекмеджето.

Вадеше я само в краен случай, когато пропаднеше някой чек или се окажеше фалшива нечия кредитна карта. Иначе всичко държеше под ключ.

— Благодаря ти, Артър — усмихна се доволен Джулиън.

Изведнъж настроението му се възвърна.

— Ще се реванширам — обеща той, като остави приятеля си сам да решава, дали реваншът ще е под формата на почерпка, или на услуга.

— Дано не забравиш! — извика след него Артър и веднага се сети за кътника, който го мъчеше от месеци.

„Някой ден ще взема да ида наистина на преглед“ — реши той. Всъщност би му било добре дошло, ако от сметката за кътника зъболекарят Джулиън приспадне всички услуги, които му беше правил досега.