Джудит Милър
Изабел (8)

VIII

Още в асансьора започнаха да се целуват страстно. Но когато ръцете му се плъзнаха под роклята й към бедрата и по-нагоре — към гърдите й, Изабел го спря:

— Почакай!

Откъсна се от прегръдките му, отвори вратата на асансьора и хукна по застлания с килим коридор към стаята.

Докато Джулиън заключваше, тя започна трескаво да се съблича. Той бързо разкопча ризата си, метна на един стол новото си яке и секунди след това застана гол пред нея.

Телата им жадно се устремиха едно към друго. Вкопчиха се неистово и голотата на плътта им ги хвърли в огнена възбуда.

Изабел простена. Гърлото й пресъхна.

Притиснати, бавно запристъпваха към леглото и впили устни рухнаха върху хладните завивки.

Когато Джулиън проникна в нея, Изабел за миг притаи дъх. Искаше й се да закрещи от удоволствие и възторг, но само тихо стенеше в опиянение и повтаряше непрекъснато:

— Джулиън! О, Джулиън!…

Ласките на пръстите му, целувките, неистовият танц на телата им, страстта, с която я любеше — всичко това я влудяваше. И двамата така дълго и горещо бяха чакали този миг, че не бяха в състояние да продължат достатъчно дълго насладата на пълното сливане. Сред вихрушка от вопли и безумни викове потънаха в бездната на страхотен оргазъм.

— О, господи! — Джулиън се отпусна отмалял и задъхан.

— Какво ти е? — Изабел се гушна до него.

Гърдите й докоснаха рамото му. Той се усмихна и ги погали нежно.

— Не, не! Това е невероятно! Невероятна си! Толкова женственост… Луд съм, знаеш ли… — мълвеше й, обсипвайки лицето й с целувки. — Обичам те. Много те обичам!

— Е, добре е, че поне ме обичаш, щом ще се жениш за мен! — усмихна се Изабел и удобно се настани в прегръдките му.

— Хм, хм… — само измърмори Джулиън.

Повече не каза нищо. Унесе се в дрямка и скоро заспа. Тя погледна с любов спокойното му лице и вдигна одеялото от пода. После пипнешком потърси бутона на лампата и изгаси светлината. Обърна се по очи и също заспа дълбоко и непробудно.

 

 

На другия ден се събудиха късно. Имаха предостатъчно време. Разхождаха се голи из стаята, любиха се още веднъж, къпаха се заедно и се посмяха от сърце на едно позабравено старо шоу, което вървеше по телевизионния екран. И двамата бяха харесвали това предаване още като деца, затова „старите муцуни“ от екрана им доставиха невероятно удоволствие по време на закуската.

Беше два часа следобед, когато платиха сметката в хотела и тръгнаха към паркинга. Беше дошъл моментът да се разделят. Уговориха си място за среща и се разцелуваха за довиждане. Всеки потегли със собствения си автомобил.

Изабел настояваше за по-дълги преходи. Бе пропиляла и без това доста много време. Все някога трябваше да пристигне в Санта Барбара и най-после да се заеме с новата си работа. А и мебелите се очакваха междувременно…

Следващата им цел беше малко уютно кафене преди Ел Пасо, точно на девет часа път от Сан Антонио, ако се спазват скоростните ограничения. Не искаха да пътуват по-дълго.

Решиха да не се съобразяват един с друг по време на пътуването и да не се увличат в „състезания“ помежду си.

„Та ние сме вече възрастни и уравновесени хора! — усмихна се вътрешно Изабел, когато отклони червения си голф от градската част на Сан Антонио и го насочи към магистрала І-10. — Но дали ще останем такива?“

Не беше изминал и час от раздялата им, когато тя профуча край поршето. Погледна километража. Караше с петдесет и пет мили в час — съвсем нормална скорост. „Защо тогава успях да изпреваря Джулиън? Дали не е обикалял повече, докато се ориентира и излезе от града?“

Изравни автомобила си с неговия и го погледна за миг. Той улови погледа й и размаха през отворения прозорец лист хартия, като виновно вдигна рамене. Изабел се засмя. Беше акт за глоба. „Пада му се, щом не спазва уговорката ни.“

Все така сияеща, тя пришпори голфа си. Нямаше намерение да изостава. Известно време колите се движеха успоредно. После Изабел не издържа и отново даде газ. Пътуването се превърна в лудешко надбягване.

Със седемдесет мили в час Изабел се носеше по широкия светъл път и доволно се вслушваше в бученето на мощния двигател. Трезвият разум й подсказа, че трябва да не рискуват повече и да установят една постоянна дистанция помежду си. Но Джулиън, изглежда, разбра погрешно маневрата й. Като черна сянка поршето му се залепи зад нея и много скоро я подмина. Само след минути тя го изгуби от погледа си.

„Е, добре, прави каквото знаеш!“ — примирено вдигна рамене.

След четвърт час поршето отново й се мярна. Беше паркирано в страничното платно, а Джулиън, застанал до него, показваше документите си на един униформен полицай, спрял шевролета си малко по-встрани.

„Това пътуване май ще му излезе скъпичко!“ — помисли си и спря до тях. Реши сериозно да поговори с Джулиън. Трябваше най-после да се вразумят и да променят начина си на шофиране.

— Здравейте! — обърна се тя към полицая.

— Здравейте, госпожице! — отвърна й той и вдигна очи от кочана с актовете за глоба.

Изабел се усмихваше лъчезарно. Джулиън, зарадван от прекъсването на разпита, изви поглед към нея.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожице? — запита полицаят, очевидно впечатлен от усмивката й.

— Мисля си, господин офицер — започна тя, като предизвикателно остави презрамката на блузата й да се плъзне надолу по рамото й, — че точно сега можете спокойно да зарежете протокола, който току-що започнахте да попълвате.

— Защо? — смая се полицаят и объркано погледна най-напред към Джулиън, който се усмихна глуповато и вдигна рамене, после към лицето на Изабел и накрая към смъкнатата й презрамка. — И защо да го зарежа, ако смея да попитам?

— Защото… Защото отиваме да се женим! — изтърси изведнъж Изабел, като се приближи до Джулиън и с влюбен поглед се притисна към него. — Искаме да се разпишем веднага щом пристигнем в Калифорния, господин офицер. Сега разбирате ли защо моят бъдещ съпруг бе вдигнал скоростта малко повече от обикновено?

— Честито, господине! — успя да каже само полицаят и се поклони към Джулиън. — Но това… няма нищо общо с акта. Въпреки всичко съм длъжен да ви го връча.

— Не можете ли поне веднъж да си затворите очите, господин офицер? — направи Изабел още един отчаян опит да трогне пазителя на реда, като го погледна едновременно разочаровано и с надежда. — Гарантирам за него! От сега нататък никакво превишаване на скоростта!

— Оставете, госпожице! Няма смисъл! — Полицаят беше неподкупен. Ухили се и подаде попълнения формуляр на Джулиън. — Тук е границата на моя район. Какво ще прави годеникът ви от тук нататък, не ме интересува. Приятно пътуване!

С тези думи и след като им козирува, той се отправи с отмерена крачка към шевролета си, откъдето долитаха откъслечни звуци от радиостанция.

— Грубиян! — ядоса се Изабел.

— Не можа да ти мине номерът! — засмя се Джулиън и нехайно пъхна квитанцията в джоба на джинсите си.

— Много смешно! — процеди тя. — Всъщност ти си виновен, че висим тук насред пътя и си губим времето. Отдавна трябваше да бъдем…

— Сладка моя, прекрасна си, когато се ядосваш! — Джулиън я гледаше развеселен.

Полицейската кола тръгна и шерифът им помаха през отворения прозорец.

Гневът на Изабел се изпари така бързо, като се и беше появил.

— Като децата си! — обърна се тя към Джулиън. — От тук нататък се дръж прилично, моля те, и спазвай законите на щата! Карай внимателно, иначе днес няма да стигнем и до Ван Хорн.

— Слушам! — израпортува той. — Дори да трябва да загубя още четирийсет долара…

— Само да посмееш! — Тя го заплаши с пръст. После се метна бързо в колата си и хлопна вратата под носа му.

— Няма ли да ме целунеш за раздяла? — разочаровано попита Джулиън.

Изабел поклати глава и запали мотора. Когато потегляше, му изпрати дълга въздушна целувка.

И двамата се вълнуваха от предстоящата нощ. Но дотогава трябваше да преодолеят още няколкостотин мили прерия и дива пустош.

През този ден пътуването им беше относително спокойно. Въпреки това вечерта и двамата бяха изморени и изнервени.

Едва след вечерята, когато се качиха в стаята си, се пооживиха и силите им се възвърнаха.

Бяха нежни един към друг. Любиха се дълго и с наслада. След това прегърнати заспаха.

Събудиха се с леко неудоволствие от предстоящото пътуване. Смущаваше ги най-вече това, че трябваше да пътуват разделени.

— Веднага щом се оженим, ще оставим само една кола — реши Джулиън. — Глупаво е да не се виждаме по цял ден, понеже всеки трябва да управлява сам колата си.

— Да не би да искаш да продадеш поршето си? — лукаво го запита Изабел.

— Поршето? Не, защо?

— Помисли си! — посъветва го тя, без да отговори на въпроса му. — Идеята не е лоша!

След това се качи бързо на голфа и изчезна. Своя бърз червен кабриолет не би продала никога и за нищо на света!

Джулиън я беше разбрал много добре и се ухили след нея. Беше в чудесно настроение. От години не се бе чувствал толкова добре, както по време на това пътуване. Цялата история беше невероятно объркана, но му доставяше истинско удоволствие.

През този горещ ден възнамеряваха да пропътуват последната отсечка от пътя, която се оказа огромна. Щяха да се срещнат в новия дом на Изабел. За всеки случай тя му беше дала телефонния си номер и резервния ключ. Но той съвсем нямаше намерение да пристигне в Санта Барбара след нея. Честолюбието му му готвеше нови изненади по пътя.

Плати сметката в хотела и потегли. Караше с доста голяма скорост. Искаше да настигне Изабел и да й устрои малко рали. Надяваше се добре да се позабавляват.

Скоро се изравни с червения й голф. Но тя също беше настъпила газта. Денят й се струваше безкрайно дълъг. Искаше пътуването да свърши час по-скоро, затова караше с над осемдесет мили в час. Изненада се, когато видя Джулиън встрани от себе си, ухилен и ръкомахащ. В същото време дочу зад себе си пронизителен вой на полицейска сирена. Една синя кола изскочи иззад шубраците и се понесе зад тях.

Изабел се изплаши и намали скоростта. Не посмя да натисне рязко спирачките, за да не раздразни допълнително полицаите. Джулиън й пресече пътя и отби в дясното платно. И той беше намалил темпото, но това не им помогна.

В огледалото за обратно виждане Изабел видя как полицаят ги подкани с палката да спрат. Очевидно цялата пътна полиция от Маями до Санта Барбара беше предупредена вече за лудориите на черното порше. Джулиън отново трябваше да плати поредната „солена“ сума, но по-лошото беше, че губеха време.

За себе си Изабел не се безпокоеше особено. Досега случаят винаги й бе помагал да избегне наказанията и глобите. Докато подаваше на полицая документите си през отворения прозорец, тя се погледна бързо в огледалото. Изглеждаше много добре. Усмивката й беше много изкусителна и всеки мъж би попаднал в клопката.

— Господин полицай! — изчурулика кокетно. — Знам какво ще кажете сега. Че съм превишила скоростта с няколко мили. Да, вярно е, и вече съжалявам. Повярвайте, много, много съжалявам!

— Спестете си обясненията, госпожице Морган — прочете името й в шофьорската книжка полицаят. — Знам всичко, което ще ми кажете!

— Всичко? — повдигна вежди Изабел с прелъстителен поглед и престорено отчаян глас.

— Да, всичко! — беше непоколебим мъжът срещу нея.

Върна й документите и започна да пише акта.

Към тях приближи Джулиън и каза спокойно:

— Тръгвайте, Изабел! Аз ще поема разноските по наказанието.

— Познавате ли се? — учуди се шерифът, като местеше погледа си от единия на другия.

— Тя ми е секретарка — отвърна Джулиън. — Бях я заплашил, че ще я уволня, ако не пристигне преди мен в Санта Барбара и не напечата навреме няколко писма, които й продиктувах преди малко по пътя.

— Така ли? Вярно ли е? — обърна се полицаят към нея и когато тя му кимна утвърдително, направи сърдита физиономия и скъса току-що започнатия протокол.

— Продължавайте, госпожице! — отдръпна се от колата й. — И ако се нуждаете от моя съвет, то той е да си потърсите друг, по-добър шеф, преди този тук да ви е съсипал живота!

— О, благодаря ви, господин полицай! — изтананика Изабел. — Ще взема под внимание съвета ви. Да знаете само колко сте прав! Шефът ми е истински диктатор.

Когато потегляше, тайничко смигна на Джулиън.