Джудит Милър
Изабел (2)

II

Беше точно два следобед, когато Джулиън паркира поршето си на „Алманза стрийт“. Трябваше да признае, че шестото чувство на Пол Хартман и този път не го бе излъгало. „Алманза стрийт“ беше една от изисканите спокойни улици на квартала „Корал Гейбълс“.

Градинките пред къщите бяха без огради и добре поддържани. Старите африкански смокинови дървета, образуващи сенчеста алея, бяха грижливо подкастрени, за да не израстат много нависоко и в случай на ураган да не нанесат щети на едноетажните къщи. Наоколо не се шляеха кучета и бездомни. Нито фургони, нито стари бракувани коли можеха да се видят наблизо. Всички къщи бяха старателно боядисани и приведени във възможно най-добър вид, точно според изискванията на строгия регламент, който самите граждани предлагаха на общинските събрания.

Джулиън се усмихна, изпълнен с радостно предчувствие. Натисна бутона на звънеца, над който със златни букви беше изписано: „Изабел Морган“. Входната врата беше отворена и се виждаше едно добре уредено жилище със старинни мебели и препълнени рафтове с книги. Два вентилатора разпръскваха тежкия следобеден задух.

— Идвам! — долетя ясен женски глас от другия край на къщата.

Миг след това Изабел застана пред него в джинси и тениска.

— Вие? — промълви тя с неподправено изумление.

После бързо смъкна надолу и без това късата си блуза, за да прикрие ивицата гола плът над черния кожен колан на джинсите си. Но по този начин подчерта още повече гърдите си — заоблени и натежали под тясното трико. Неволно Джулиън се втренчи най-напред в тях, а това усложни нещата: зърната им изведнъж набъбнаха и се втвърдиха, очертавайки се ясно под тениската. Изабел стоеше безпомощно пред непознатия мъж, без да знае как да се пребори с първичния си инстинкт. Но това трая само миг. Тя бързо се окопити и потърси спасение в престорения гняв:

— Какво искате? — попита троснато.

— Може ли да вляза?

Джулиън с мъка откъсна погледа си от гърдите й и го насочи към дълбоките й сини очи. Изабел се обърка отново. Зеленият цвят на ирисите му я омайваше, а погледът му така я смущаваше, че страните й порозовяха. Започна да се ядосва на себе си. „Само да не забележи как се червя като хлапачка!“ — молеше се мислено, докато отваряше по-широко входната врата — нещо, което допреди минута й се струваше напълно невъзможно.

— Моля! — отстъпи крачка встрани, за да го пропусне край себе си.

Той влезе вътре и започна да се оглежда любопитно на всички страни. Големи, стигащи до тавана прозорци, и една подвижна стъклена врата гледаха към малка градина във вътрешния двор, оградена с висок жив плет.

— Хубаво сте се устроила — констатира Джулиън.

Изабел се беше съвзела от първоначалното стъписване. Усмихна се иронично:

— И сте дошъл тук, за да ми кажете точно това?

— Не-е-е, разбира се, че не! — Той се засмя и посочи един удобен фотьойл в стил „Барок“. — Може ли да седна?

— Щом смятате, че разговорът ни ще продължи дълго, моля!

— Ако зависеше само от мен, ще продължи много, много дълго — отвърна й Джулиън с най-милата си усмивка и се настани удобно в креслото.

— Така ли? — продължаваше да го иронизира Изабел.

Не можеше да реши все още дали да седне, или не, затова се подпря на облегалката на дивана.

„Този тип наистина е твърде нахален, но без съмнение — страшно чаровен.“ Това й се бе набило в очите още по време на търга.

— Не се ли учудвате как ви открих?

Джулиън кръстоса ръце зад тила си. Той също беше по тениска и джинси и позата, в която седеше сега, отлично подчертаваше мускулестите му гърди и силните му ръце. Знаеше го.

— Сигурно сте изпросил адреса ми от аукционера? — престорено равнодушно повдигна рамене Изабел.

— Да, най-напред направих това — потвърди Джулиън. — Но той ми отказа, като се позова на задължението си да пази служебна тайна.

— Тогава? Как узнахте адреса ми? — Любопитството се събуждаше у нея.

— Е, това за жалост не мога да ви издам — засмя се тайнствено той.

Изабел беше готова да стане и да го отпрати. В края на краищата, този тип трябваше най-после да разбере, че нормален разговор не се води така.

— Горещо е днес — изведнъж без връзка с темата вметна Джулиън.

Но тя не можеше да се престори, че не е чула тази така разпространена в Южна Флорида фраза.

— Искате ли кола? Или по-добре една бира? — любезно му предложи.

— По-скоро бих пийнал кафе, ако не ви затруднява!

— В момента няма готово — поклати глава Изабел. — И така: кола или бира?

— Правя страхотно кафе — неочаквано се препоръча Джулиън и се надигна от фотьойла. — Къде е кухнята?

— Там — посочи тя нерешително.

Все още се двоумеше дали изобщо желае да пусне този непознат мъж в собствената си кухня.

— Елате с мен да ми покажете къде е кафето! — разбърза се той.

През летящата врата се озоваха в добре обзаведена просторна кухня с прозорци към улицата.

— Не ми казахте защо дойдохте всъщност — поднови разговора Изабел, докато Джулиън наливаше вода в кафемашината.

— Заради исфахана! Исках още веднъж да го погледна — отвърна той и бузите й пламнаха.

Само това не очакваше. И преди да успее да му отвърне нещо във връзка с килима, Джулиън прихна. Смехът му прозвуча по младежки звънко и безгрижно.

— Разбира се, това е просто шега, Изабел! — развеселено я увери той. — Не дойдох заради тази вехтория. Е, вярно, не ми беше безразлично, че направо ми го отмъкнахте изпод носа… Но всичко вече е минало и забравено! Тук съм, защото исках да ви видя.

При последните си думи внезапно се обърна към нея и я хвана за ръцете. Тя беше толкова близо до него, че трябваше да извие глава назад, за да не я изгори дъхът му. Стоеше, смутена от думите му, но това, което истински я плашеше, бяха блестящите му зелени очи.

Джулиън застина. „Тя не ми оказва никаква съпротива!“ Трябваше да се наведе само над нея, да докосне сочните й червени устни и да прекърши прекрасното й женствено тяло…

— Кафето е готово! — Думите й долетяха до него като сън. Бълбукането на кафемашината го изтръгна от унеса.

— Да, да… — разочаровано въздъхна той и пусна ръцете й.

Изабел тутакси ги кръстоса смутено зад гърба си.

— Да взема ли тези чаши? — Джулиън се приближи до един бюфет със стъклени витринки, зад които бяха подредени порцеланови сервизи.

Тя кимна и отвори хладилника, за да извади сметаната и захарта. Като всички местни жители и Изабел съхраняваше захарта в хладилника, за да не привлича разни насекоми.

— Поднос ще ми дадете ли?

Джулиън се чувствуваше съвсем като у дома си. Внесе подноса с кафето в дневната и го сложи върху кръгла стъклена масичка пред дивана. С жест й посочи място до себе си, но тя отклони поканата му и се настани върху мекия кожен фотьойл. „Само това липсваше — мина й светкавично през ума, — да се пльосна до него на дивана!“

— Бих искал да ви поканя някой път на вечеря, Изабел — поде той, след като замислено я беше съзерцавал няколко мига. После посегна към кафето си. — Надявам се, че няма да ми откажете! Все пак ми дължите нещо.

— Аз? Да ви дължа? — искрено се зачуди Изабел.

— Да, да, длъжница сте ми! — потвърди самоуверено Джулиън. — Ако не бяхте вие, сега прекрасният исфахан щеше да краси голата ми стая.

— О, това ли било! — облекчено се усмихна тя и отпи от кафето си.

— Но къде сте го сложила? — Джулиън се заоглежда любопитно.

— Кое? — стресна се Изабел.

Тъкмо обмисляше предложението му за вечеря.

— Исфахана естествено!

— Така значи! Признайте си, че дойдохте все пак заради проклетия килим! — нацупи се тя.

Джулиън я погледна изпитателно. Все още не можеше да разбере дали се преструва, или наистина се беше обидила от думите му.

— Но какво говорите, разбира се, че не е така! Повярвайте ми, Изабел! — започна да се оправдава той и дори съзаклятнически вдигна ръка. — Кълна се, че не дойдох заради килима! Страшно ми се искаше да ви поканя някъде. Бих желал да ви виждам всеки ден, да ви опозная по-отблизо и… дявол знае още какво!

Изабел мълчаливо го слушаше. Умът й трескаво работеше. Струваше й се, че й говори искрено. Но желаеше ли тя самата тази връзка? Дали си заслужаваше? Вярно, изглеждаше остроумен и забавен. „Е, добре, ще излезем заедно, а после? Нали заминавам. Има ли смисъл от всичко това?“

— Кажете „да“, Изабел! — умоляваше я Джулиън. — Ако не ви хареса с мене, няма да настоявам за втора среща. Няма да ви искам и обяснение. Дори няма да ви питам! Поведението ви ще ме ориентира. Но, моля ви, дайте ми този шанс! Нека да излезем още тази вечер! Умолявам ви…

— Е, добре! — Отговорът й дойде неочаквано и за нея самата. — Защо пък не? Елате ме вземете довечера в осем.

„Мога спокойно да вечерям с него — се въртеше в главата й. — Защо да не си позволя на раздяла един лек флирт? Така и Маями ще остане в спомените ми с хубаво преживяване. А този мъж изглежда действително може да задоволи всяка прищявка на която и да е жена…“

Бе го огледала доста подробно. Обувките му бяха определено от колекцията на „Флоресхайм“, а елегантната му блуза беше купена вероятно в някой от най-скъпите магазини на „Брайърс и Бей“. Така че навярно не би имал проблеми да заплати сметката за една разкошна вечеря.

— Точно в осем ще съм тук. Страшно се радвам, Изабел!

Джулиън плавно се надигна от мястото си и посегна към ръката й, но тя отстъпи крачка назад.

— Аз също се радвам. Но все пак бих искала да знам името ви — погледна го въпросително.

— О, извинете! Колко глупаво от моя страна! Казвам се Джулиън. Джулиън Во. Зъболекар съм. Кабинетът ми е на „Миракъл Майл“, номер 1874. Ако ви се наложи някога, заповядайте! Работим добре и качествено!

За миг той като че ли се смути, но Изабел, вътрешно зарадвана, се направи, че не забелязва това.

— Благодаря за поканата, но почтеността изисква да ви уверя, че дотам няма да се стигне, Джулиън Во. До довечера! — каза тя любезно и му подаде ръка.

— До довечера!

Джулиън постоя още няколко секунди, докато Изабел затвори вратата, обърна се и с широки крачки се отправи към паркинга.

„Защо ли ми каза, че до зъболекарски преглед няма да се стигне?“ — чудеше се, докато шофираше към дома си. Струваше му се наистина странна последната й реплика, но едва ли щеше да я попита какво е имала предвид. И без това се срамуваше доста, че се бе разбъбрил като ученичка. „Кой дявол ме накара да се хваля толкова с работата си, с престижната си професия…“

В интерес на истината той беше един преуспял за възрастта си, изключително добър зъболекар. Не обичаше обаче да говори за личността си. Затова остана безкрайно удивен от хлапашката си суетност пред тази малка сладка женичка. Просто не можеше да се познае…

 

 

И Изабел имаше проблеми. Със самата себе си. Стоеше пред препълнения гардероб и пробваше тоалетите си един след друг. Не можеше да се спре на никой от тях.

Рядко изпадаше в такива настроения на безпомощност и неуравновесеност. Беше жена, която знае какво иска и как да го постигне. Но предстоящата вечер, необяснимо защо, я изпълваше с особено усещане. Искаше не само да изглежда добре, но и да направи огромно впечатление на мъжа, открил я сред толкова други в милионния град.

Най-после реши да си облече плътно прилепнало черно бюстие, обшито с пайети, и черна кожена пола над коленете. Добави черни фини чорапи с ръбове и черни лачени обувки с десетсантиметрови токове. После си сложи ярко червило и съвсем малко руж. Тъкмо привършваше с грима, когато чу шум от спираща кола по чакълестата площадка пред къщата. Погледна през прозореца. Навън беше паркирано черно порше. Сърцето й лудо заби.

— До дяволите! — промърмори си тихо. — Защо ми трябваше всичко това?

— Ало! Има ли някой тук? — прозвуча гласът на Джулиън пред вратата.

Той тъкмо се готвеше да натисне и звънеца, когато тя му извика откъм спалнята:

— Сега идвам!

Скоро токчетата й запотропваха по дървения под.

— Боже мой! Неузнаваема сте! — възкликна Джулиън, когато Изабел застана на прага. — Изглеждате великолепно!

— Благодаря! — каза само тя, макар че комплиментът му я зарадва истински. — Веднага ли тръгваме?

— Естествено! — Той се поклони леко, хвана я под ръка и я поведе към колата.

— Къде ще отидем? — поиска да узнае Изабел, когато потеглиха.

— Харесва ли ви „Мюше“ в Бейсайд?

Джулиън отлично знаеше, че „Мюше“ е превъзходен френски локал — в момента най-голямата атракция за Маями. За да се запази маса, трябваше да се чака месеци наред, а влезеше ли там човек за вечеря, дълго след това беше обект на любопитство и завист от страна на познати и приятели.

— Но как успяхте да направите резервация? — учудено запита Изабел.

— Наскоро в кабинета ми ме посети главният готвач — разреши загадката той.

Изабел се отпусна. Радваше се, че ще посети този прочут локал. „Жалко, че ще е за първи и последен път!“ — мислеше си тя.

От време на време Джулиън извръщаше глава към нея.

— Внимавайте! — предупреждаваше го всеки път и му сочеше пътя.

Движеха се по магистрала І, а движението в този час беше твърде натоварено. Ако той не внимаваше, можеше да се случи нещо непредвидено и тогава изисканата им вечеря в „Мюше“ щеше да пропадне и да бъде заменена с обикновена болнична храна…

„Намерих и аз за какво да мисля!“ — укори се Изабел. Но все пак й беше неловко Джулиън да я поглежда толкова често — смущаваше се от погледите му.

Вечерята наистина беше великолепна. За предястие взеха скариди на грил, а приготвянето им в „Мюше“ надхвърли всички очаквания. Гъска с портокали, картофено суфле и пюре с магданоз бяха основното ястие, а за десерт поръчаха плодова салата с лешници.

— Накрая за добро храносмилане бих пийнала един коняк или нещо подобно. Може да ми поръчате и едно кафе, иначе няма да мога да стана — изпъшка Изабел, като отместваше поредната чинийка.

— Един коняк, моля! — веднага поръча Джулиън.

През цялата вечер той се беше радвал истински на здравия й апетит. Повечето жени, с които бе излизал, пазеха непрекъснато някакви диети и само чоплеха тук-там в чиниите си. Сподели това с нея и тя се засмя:

— Не всеки ден мога да си позволя лукса да идвам тук — призна си. — Пък и как бих могла да устоя пред такива деликатеси?

Джулиън се пресегна през масата и улови ръцете й. Изабел го погледна усмихната. Но когато прочете въпроса в очите му, загуби отново самоувереността си. Освободи пръстите си и наведе глава. Беше й повече от ясно, че той иска да отидат в дома й, още не можеше да реши в себе си желае ли връзката с Джулиън, или не. На връщане и двамата избягваха тази тема, а когато на входа той буквално измъкна ключовете от ръцете й, Изабел осъзна, че просто няма сили да промени хода на събитията.

Вървеше като насън след него в собствения си дом. В главата й непрекъснато отекваше: „Недей, Изабел, не го прави. Ще сгрешиш. Късно е. Вече си решила. Не можеш да се връщаш назад. Не го прави!“.

Но сякаш не чуваше вътрешния си глас. Постави чантичката си върху дървената масичка и светна лампата в голямата уютна гостна.

— Уиски? — обърна се любезно към Джулиън, но той само поклати глава и се отпусна на дивана.

С ръка й посочи мястото до себе си. Тя послушно седна до него. Коленете й прилепнаха едно до друго. Късата тясна пола едва скриваше дългите й бедра. Но Джулиън като че ли не се интересуваше от тях в този момент. Бе втренчил поглед в лицето й и я галеше с очи. Когато се приведе и устните му нежно докоснаха нейните, Изабел отговори на целувката му със страст, която той не можа да проумее веднага. Привлече я към себе си и макар че Изабел все още се двоумеше, в миг се оказаха вкопчени в здрава прегръдка.

Ръцете му започнаха своята игра. Разхождаха се по краката и напираха под късата й кожена пола, достигаха до мястото, където свършваха чорапите и започваше нежната плът на бедрата й. Галеше я непрестанно, целуваше устните й, извитата й силно назад шия, гърдите й, открити от смъкнатото бюстие — и пак се връщаше на устните й. Изабел стенеше под ласките му. Беше толкова възбудена, че не мислеше за нищо друго, освен за мига на обладаването. Вече знаеше, че желае безумно този мъж, събудил непоносима, изгаряща страст в нея.

— Дали да не дръпнем завесите? — надигна се Джулиън и се огледа.

Прозорците и вратата към градината бяха отворени. Всеки случаен минувач би могъл да ги види.

— Ела! — прошепна задъхано Изабел.

Очите й блестяха, устните й бяха меки и влажни. В този момент Джулиън беше готов да я последва накрай света! Но тя го отведе само до спалнята си.

Спряха пред широкото легло. Изабел нервно задърпа ципа на полата си.

— Остави на мене! — помоли я тихо той и се приближи към нея.

Съблече я бързо и леко. Миг след това лежаха под хладните завивки. Джулиън не бързаше. Искаше да й даде достатъчно време и с ласки да събуди у нея онова почти болезнено желание, което самият той отдавна вече изпитваше. Започна да я милва трепетно и с благоговение. Когато усети, че страстта напира неудържимо от нежната й плът, реши да не удържа повече възбудата си.

Проникна дълбоко в нея и телата им започнаха своя лудешки танц. Движенията им бяха така добре синхронизирани, като че ли всеки знаеше точно как да повиши максимално удоволствието на другия…

В потока от любовни слова, които си шепнеха задъхвайки се, внезапно прозвуча общият им вик на възторга. Преплетени в огнено кълбо, пропаднаха в кратера на оргазма.

После бавно притихнаха…

Изабел се отпусна назад в изнемога от щастие. Отвори сините си очи и отправи към Джулиън сияен поглед. Беше пленителна в голотата си.

— Страхотна си! — успя да каже само той и се изтегна по гръб до нея.

— И ти… — промълви тя и се гушна на гърдите му.

Лекота и спокойствие, каквито отдавна не беше изпитвала, нахлуха в душата й. Погледна го с много нежност и възхищение. Беше наистина красив мъж. Профилът му бе изящно оформен, имаше високо чело, леко издължен нос, изпъкнали скули и волеви устни. Дори забеляза, че е понабола брадата му, нещо, което не й бе направило впечатление по време на вечерята. Очевидно тя растеше бързо. Гъсти златисти косъмчета покриваха и гърдите му, спускайки се като нежен мъх надолу към мъжествеността му. Не можа да се въздържи и я погали.

— Внимавай — засмя се предупредително Джулиън.

Изабел послушно се отдръпна и кръстоса ръце под главата си. Обзе я невероятно чувство на еуфория, идеше й да се смее и да крещи от радост. Искаше й се този миг да не свършва никога…

Тази нощ се любиха още няколко пъти. Изабел не се сети нито за следващия, нито за по-следващия ден. Когато най-после заспаха, беше истински щастлива, а това толкова рядко й се бе случвало напоследък.