Джудит Милър
Изабел (5)

V

Малко след като Изабел се измъкна тайно, Джулиън влезе в кухнята, за да вземе чипс. Изобщо не забеляза, че я няма. Затършува из шкафовете, както бе правил стотици пъти преди в определените за покер вечери. Беше ерген. И да се грижи сам за гостите си, бе съвсем в реда на нещата.

До края на вечерта не обърна внимание на отсъствието й. Предположи, че е отишла да си легне. По едно време се сети за пилето и почувства, че е гладен, но глътка уиски го залъга. Приятелите му също не попитаха повече за нея и за вечерята, за която им беше подметнал още в началото на вечерта.

Колкото повече пиеха, толкова по̀ се отпускаха. Бяха напълно погълнати от покера, който веднъж седмично ги събираше заедно.

Бърт и Ричард си тръгнаха към три часа сутринта. Със смях и викове се качиха в предварително поръчаното такси, а Джулиън се върна вкъщи. Изгаси лампите в коридора и влезе в кухнята да си налее чаша вода. Блуждаещият му поглед попадна върху пилето. Парченце, макар и поизстинало месо щеше да му дойде добре, преди да се пъхне в леглото. Вдигна капака и забоде вилицата в студеното пиле. Месото беше почти сурово, но му се стори, че е само малко жилаво. Извади го върху една чиния и се опита да го нареже. Едва тогава разбра, че изобщо не е готово. Погнусен, отблъсна тук-таме кървящото пиле и учудено се втренчи в него. Беше пиян. В последните две игри претърпя тежки загуби и трябваше да се утеши с няколко чашки уиски.

Изведнъж се разсмя, захвърли всичко на масата, изгаси лампите и излезе. С несигурни крачки се отправи към спалнята. В радостно очакване тихо отвори вратата. Не искаше да смути съня на Изабел. Беше щастлив само да я погледа и да я притисне в обятията си. „Колко добре стана, че тя дойде при мен, въпреки че не се оказа кой знае колко надарена готвачка!…“

Тръгна пипнешком в тъмното. Стигна леглото и бързо изхлузи дрехите си направо на пода. После се наведе и привдигна лекото одеяло, за да легне гол до Изабел. Едва тогава почувства, че леглото е празно. Изплашен, скочи и натисна един бутон на нощното шкафче. Матова неонова светлина се разля из стаята. Джулиън се огледа и разтърси глава, за да се събуди от кошмарния сън.

Изабел не беше в спалнята! Той отвори със замах вратата и се втурна навън, светвайки по пътя си една след друга всичките лампи в къщата. Нямаше я никъде.

Най-после се спря безпомощно в коридора и изгледа входната врата. „Дали си е отишла? Дали е отпътувала, без да се сбогува?“ Отвори широко и се озърна на всички страни в тъмнината. Колата й я нямаше! Отстъпи крачка назад и ядосано блъсна тежката дъбова порта. „Какво означава това? Защо си е тръгнала, без да рече и една дума?!“

Стоеше потресен, докато не срещна собствения си поглед в огледалото. „Изглеждам като пълен глупак — помисли си. — Един гол, разрошен, пиян глупак! Какво се е случило?“ Все още не можеше да проумее. Не си спомняше да й е казал нещо лошо, нито пък се бяха карали вечерта…

Мълчаливо се върна в спалнята, легна на леглото и затвори очи, за да се съсредоточи. Но беше много уморен, за да може да размишлява дълго. Лампите светеха из цялата къща, но това не му попречи да заспи скоро.

Беше мъчителен, кошмарен сън. За миг му се мярна Изабел сред вълните на океана, бореща се с окървавено противно пиле. Той се опита да стигне до нея, за да й помогне, но вълните отново и отново го изхвърляха на брега, където накрая, след безброй неуспешни опити да се пребори със стихията, просто остана да лежи неподвижно.

Когато на сутринта се събуди, се чувстваше изтощен и отпаднал. Преди да си легне не бе смъкнал щорите и сега слънцето го жареше безмилостно. Обърна се на другата страна, за да не му пречи светлината, но жегата в стаята беше непоносима и скоро го вдигна от леглото.

Беше малко след десет часа. Обикновено към девет отиваше на работа. Пол сигурно бе звънял вече. Но телефонът не се чуваше в спалнята. Джулиън никак не обичаше телефонният звън да го буди сутрин.

Беше се изпотил и най-напред реши да влезе в банята. Под хладния душ умът му се поизбистри и той започна да размишлява по-трезво. „Какво й е щукнало изведнъж в главата? Бяхме толкова щастливи, чакахме с нетърпение нощта. Какво й е развалило така настроението?“

Чак когато изпи едно кафе, му просветна. „Навярно не й е била по сърце компанията на Бърт и Ричард! Може би не е могла да се примири с мисълта, че съм я пренебрегнал заради приятелите си и покера. Това е“ — удари се по челото Джулиън така, както прави човек, сетил се внезапно за нещо, което е било съвсем очебийно за останалите наоколо.

Телефонът иззвъня и той скочи. Предполагаше, че е Пол. Сигурно отново щеше да започне да го обвинява заради безотговорното му отношение към работата. Но съществуваше и малка вероятност да е Изабел. С тази плаха надежда вдигна слушалката.

Беше Пол! И конското, което му изчете, беше съвсем на място. Мълчаливо изслуша всичко, което имаше да му каже за „безотговорните колеги“ и „приятелите предатели“.

Когато барутът му свърши, Джулиън спокойно изрече:

— Вземам си годишния отпуск!

— Какво? — изумено възкликна Пол. — Кога?

— Сега, в този момент — отвърна безцеремонно Джулиън.

— Днес?

— Да! — Джулиън предвидливо отдалечи слушалката от ухото си.

Щом Пол разбереше смисъла на думите му, щеше да избухне. А не би могъл да изтърпи виковете му в този момент. Главата му се пръскаше.

— Човече, мръднал ли си? — наистина изрева Пол в мембраната. — Трепя се тук заради тебе и дори се отказвам от свободния си следобед и любимия си голф! Ти ми обеща, че ще се реваншираш! И какво сега? Не, не… Това е върхът! Аз…

— Пол, съжалявам!… — малко неудобно се почувства Джулиън.

Но нямаше какво повече да каже. Обстоятелствата изискваха спешно да излезе в отпуск.

— Съжаляваш? — възмути се Пол. — Това ли е всичко, което ти хрумна да кажеш? Съжалявал… Пфу! Извинението ти не струва за мене и пукната пара! Преди да излезеш в отпуск, ти заповядвам да дойдеш на работа и да ми върнеш дежурствата! Чуваш ли? И чак тогава спокойно бихме могли да обсъдим заедно графика на отпуските.

— Излизам днес в отпуск, Пол, не разбираш ли? — не отстъпваше Джулиън. — Друг вариант няма! Извини ме, моля те!

— Виж какво, сядаш в колата и идваш веднага! — Пол вече крещеше в изстъпление. — Чуваш ли? Ако до половин час не си тук, ще те осъдя за неустойка в договора! И тогава ще трябва да напуснеш и да ми платиш една доста тлъста сумичка! Помисли си! Но не чак толкова дълго! Ще те съсипя, ако не ми се появиш още днес пред очите! В състояние съм да го направя, знаеш добре това!

— Гледай си работата! — уморено повдигна рамене Джулиън. — Ще се обадя. Хайде, до скоро!

И той затвори, преди Пол, поел си отново въздух, да успее да изрече следващите яростни заплахи. Върна се обратно в кухнята и си допи кафето. След това пъхна пилето в миксера за отпадъци, смля го и изплакна съдовете.

Вероятно щеше да му се наложи да отсъствува повечко от къщи. Затова събра най-необходимите вещи в един сак и си поръча такси. Най-напред отиде до работата си. На паркинга отпред съзря поршето си. Хвърли сака вътре и седна зад волана. Отби се в Клуба на автомобилистите, където се запозна с всички възможни пътища, водещи до Калифорния и Санта Барбара.

Взел необходимите му карти и принадлежащите към тях пътеводители, указващи адресите и телефонните номера на намиращите се по пътя хотели, Джулиън се отправи към телеграфо-пощенската централа за Западните щати.

— Искам да изпратя няколко телеграми.

— Разбира се, господине — кимна му служителят зад гишето и извади молива иззад ухото си.

— До госпожица Изабел Морган, хотел „Бест Уестърн“. „Скъпа Изабел, моля те почакай ме…“ — започна да диктува Джулиън.

— Още не сте ми съобщил адреса, господине! — прекъсна го мъжът и го погледна над очилата си с дебели рогови рамки.

— Адресите ще ви кажа най-накрая. Няколко са — сбърчи чело той.

Сега никой не биваше да го прекъсва. И без това му беше трудно да съчини най-подходящия текст, който би могъл да спре Изабел. Тя навярно беше бясна и едва ли щеше да се трогне от някоя нескопосна телеграма.

— Няколко адреса? — не млъкваше чиновникът. Беше съвсем объркан и гледаше безпомощно Джулиън. — И няколко получателя, нали?

— Не, всичките телеграми са до госпожица Изабел Морган.

— Нима е възможно тази Изабел да живее на толкова места едновременно? — почти възмутено прозвучаха думите на човека зад гишето.

„Ако този тук е дошъл да се избудалка, сгрешил е! При мен не минават подобни шегички!“ — помисли си той.

Джулиън поклати отрицателно глава и се ядоса, че трябва да му дава обяснения надълго и нашироко. „Защо този плешив досадник просто не приеме телеграмата ми и не я изпрати на указаните адреси? И защо, по дяволите, е необходимо клиентът да споделя личните си работи със служителите?!“

— Разбира се, че е невъзможно госпожица Изабел да бъде открита на всичките адреси едновременно — раздразнено отвърна той. — Но това изобщо не ви интересува! По-добре запишете сега телеграмата. После ще говорим за адресите.

— Както желаете, господине! — съгласи се неохотно служителят, като отново се помъчи да бъде учтив.

— „Скъпа Изабел, моля те почакай в хотела, докато пристигна. На път съм, трябва да говоря с теб, преди да е станало късно. Джулиън“ — продиктува текста до края.

Нямаше и представа дали точно тези думи щяха да стигнат до сърцето на Изабел. Но не можа да измисли нищо по-добро.

— И за къде да изпратя тези телеграми, господине? — осведоми се чиновникът с полуиронична усмивка, която го вбеси.

— До Изабел Морган — започна той, разгръщайки пътеводителя на Автомобилната асоциацията на САЩ.

— Това вече го казахте, господине! — припомни му служителят. — Сега дайте адресите!

— Един момент! — измърмори Джулиън и разтвори първите страници, които си беше отбелязал. — „Бест Уестърн“, Бимон, Тексас…

След това набързо продиктува и адресите на всички хотели от веригата „Бест Уестърн“ в Хюстън, в Сан Антонио, във Форт Стоктън, в Ел Пасо, в няколко по-малки, но интересни от туристическа гледна точка селища, във Феникс, във Форт Уърт и в Далас. В някои градове посочи два или три адреса. Накрая сумата, която трябваше да заплати, беше доста впечатляваща. Но само така можеше да бъде сигурен, че поне едно от посланията ще стигне до Изабел, дори ако тя се отдели от магистралата І-10 и, да кажем, свие по І-20, за да посети примерно Форт Уърт или Далас.

Сега Джулиън бе вече готов да се впусне в преследване. Преди да напусне Маями, той се отби в един колумбийски ресторант и си поръча богата закуска — наденички, пилешки бутчета, бекон и, разбира се, апетитните енчилади — пълнени тестени топки. След вкуснотиите изпи едно силно черно кафе и едва тогава се почувства готов да понесе всичките неудобства и рискове на предстоящото пътуване.

Беше изчислил точно къде най-рано би настигнал Изабел. Преди границата между Луизиана и Тексас нямаше никакъв шанс. А до там трябваше да шофира с възможно най-голяма скорост.

Пое по „Търнпайк“, който щеше да го изведе най-бързо на север. Докато се движеше из градската част на Маями, беше принуден да се съобразява със скоростните ограничения. Но едва оставил зад себе си „Броуърд кънтри“, даде газ. Беше късен следобед и искаше навреме да се измъкне от Южна Флорида, преди да се е стъмнило съвсем.

 

 

Изабел пътува цяла нощ. Призори изпи едно кафе и изяде един сандвич в малко крайпътно заведение в близост до красиво езеро.

Не беше в добро разположение на духа. Първоначалната й раздразнителност бе отстъпила място на дълбокото разочарование.

Когато след половин час остави езерото зад себе си и се понесе покрай живописния морски бряг, реши да отхвърли всички неприятни мисли от себе си. Не трябваше да изпада в депресия. Впери поглед в красивата природа, в стръмните крайбрежни скали и бушуващото море. Направи опит да се разсее, но почти не й се удаде.

Към обед стигна Алабама. Спря край самотен залив. От сака си измъкна бански костюм и се преоблече в сянката на една скала. Плажът беше пуст. Беше пладне и наоколо не се виждаше жива душа.

Потопи се предпазливо. Водата беше студена, много по-студена, отколкото на юг, към Кокоа Бийч. Но я поободри малко. Дори се постопли, когато поплува навътре. После седна на един камък недалече от колата си и се попече на слънце. Беше се поосвежила и се чувстваше много по-добре. Стопи се дори умората й от няколкочасовото шофиране.

Щом стигна Мобиле, първата й работа беше да похапне добре. Влезе в един ресторант и си поръча богат обед от печено месо, салата и десерт. Беше вече късно и локалът беше пуст. Когато се наобядва, почувства, че й се доспива. Но този път нямаше за къде да бърза.

Качи се в голфа и излезе извън града. На няколко мили от него видя мотел, който й хареса отвън, макар че не беше от категорията на „Бест Уестърн“. Само магистралата го делеше от морския бряг. Успя да вземе стая с изглед към морето, тъй като в такъв необичаен час стаите все още не бяха заети.

Преди да си легне, се разходи по брега. Откъм морето подухваше приятен свеж бриз. Такъв влажен и хладен въздух в Маями нямаше. Щом се захладеше понякога, а това ставаше твърде рядко, горещината се стопяваше само за ден или два, и то в периода от края на ноември до началото на януари.

Заспа мигновено, щом сложи глава на възглавницата, и спа непробудно чак до сутринта. А вечерта се бе опасявала, че ще будува, и че цяла нощ ще я мъчат мрачни, безутешни мисли…

Когато се събуди и погледна огряното в слънце море, не можеше да повярва, че е спала толкова добре и спокойно. „Къде отиде мъката ми? Нима вече забравих неприятния епизод от Маями и разочарованието си?“ По-добре да не си бе задавала тези въпроси! При първата мисъл за Джулиън сълзите отново се появиха на очите й. Като че ли беше докоснала все още кървяща рана.

„Е, добре, още ме боли — примири се тя и си избърса сълзите. — Не бива да мисля повече за това.“

Взе душ и се гримира дълго и старателно. Макар че й предстоеше да бъде сама в колата през целия ден, искаше на всяка цена да заличи следите от умората и напрежението.

Когато пресече границата с Луизиана, часът беше десет. Беше закусила вече и нямаше за къде да бърза. Ню Орлианс не я интересуваше особено. Ето защо продължи нататък. Искаше да види повечко неща в Тексас. Досега беше ходила само веднъж в Далас, и то по служба. Но с удоволствие би разгледала милионния Хюстън — напълно непознат за нея. А защо да не се отбие и в Сан Антонио? Всичките й познати разказваха невероятни неща за Сан Антонио. За Аламо — прочутата крепост в центъра на града, за Ривъруолк — красивия парк край реката, осеян с кокетни магазинчета и уютни кафенета.

Самочувствието й се възвръщаше. С удоволствие би се позабавлявала по пътя си за Калифорния. Но все пак, колко по-добре би било да се наслаждава на всички тези красоти в нечия компания, а не абсолютно сама…

„Бих могла да си намеря някого — ядосано си мислеше задминавайки един фолксваген от Охайо, който криволичеше зигзагообразно по пътя. — Който и да е той, няма да е по-лош от оня тип от Маями!“

„Тип от Маями“ — така току-що бе нарекла в мислите си Джулиън. И така щеше да го нарича занапред! Ако изобщо допуснеше някога мислите й да се върнат отново към него! Но колкото и да се стараеше, не можеше да го изтрие от съзнанието си.

Включваше например радиото в колата и — ето ти! — песен на Елтън Джон. Разбира се, чиста случайност, но звучеше точно любимата мелодия на Джулиън!

Или погледът й случайно попадаше на огромния крайпътен надпис „Джулия“, рекламиращ известно марково бренди. И отново се сещаше за Джулиън! „Джулиън, този мошеник! Заради някакъв си килим, заради някакво си невзрачно парче тъкан да ми разиграва такава недостойна комедия!“

Ядно пъхна една касета в касетофона. „Мадона! Това вече е музика по вкуса ми. При такива ритми бих мислила за всичко друго, само не и за Джулиън…“

Бедната Изабел! Колко се лъжеше. Само след няколко такта музиката нахлу в кръвта й, сърцето й лудо заби, тялото й потрепери и споменът за прекараната с Джулиън нощ се събуди отново. „Проклятие! Проклятие! Проклятие! — трепереше тя от гняв. Извади касетата. — Нима никога в живота си не ще мога да слушам музика, без да мисля за този негодник?“

Засмя се горчиво. Мисълта й се стори абсурдна. Но смехът стори чудо. Засмя се още веднъж, после отново, и отново… Смееше се високо и се самозаразяваше все повече и повече…

Каквото и да се беше случило, нямаше смисъл да се измъчва. От цялата история излезе с ясен поглед върху нещата, без да си прави никакви илюзии. „Трябва да се радвам, че толкова скоро успях да опозная истинския Джулиън и да се отърва от него!“

Но Изабел не беше особено радостна.

Още същия ден стигна в Хюстън. Малко неохотно се изкачи по задръстеното от коли платно на магистралата, за да добие общо впечатление от града.

Скайлайк беше впечатляващ. Изабел успя да различи и двата градски центъра, за които бяха споменавали познатите й. Но когато се спусна надолу и потъна в дълбините между небостъргачите, големият град загуби доста от очарованието си.

Улиците бяха пусти. Не се виждаше жива душа. Само няколко скитници се шляеха насам-натам, а наоколо имаше повече паркинги, отколкото магазини.

Изабел истински се зарадва, когато откри един от любимите си хотели „Бест Уестърн“ и паркира в подземния му гараж.

— Госпожица Морган? — въпросително вдигна очи към нея администраторът, когато тя попълни адресната карта. — Госпожица Изабел Морган?

— Да — отговори му учудено.

„Защо този администратор от Хюстън се интересува тъкмо от мен? Та той изобщо не ме познава, нито пък съм направила предварително резервация.“

— Има телеграма за вас, госпожице Морган — служителят любезно й се усмихна.

— Телеграма? — озадачи се Изабел. — Не може да бъде! Никой не знае, че съм отседнала във вашия хотел. Дори самата аз само преди час не знаех, че ще дойда точно тук!

— Може и така да е, госпожице Морган. — Старият побелял мъж я гледаше с благи очи. — Но това не променя нещата. Тази телеграма е за вас. Вижте, тук е написано „До госпожица Изабел Морган, «Бест Уестърн», Хюстън, Тексас“.

— Може би има и друга Изабел Морган? — настояваше на своето тя и като че ли й се искаше това да е просто едно обикновено недоразумение.

— Може, но не и тук, в хотела — беше категоричен администраторът.

— Наистина ли? — не знаеше вече какво да мисли Изабел.

Човекът й подаде телеграмата.

— Може би ще е най-добре да я отворите, за да разберем наистина за вас ли е, или не — предложи й той.

— Добра идея.

Разкъса плика. Започна да чете и когато стигна до подателя, усети как бузите й пламнаха. Вдигна глава.

— Мисля… Това е… — запъна се Изабел.

Възрастният джентълмен я прекъсна с бащинска усмивка:

— Е, видяхте ли? Все пак е за вас! Надявам се, че е добра новина.

— Да, да… — измърмори неуверено тя, смачка телеграмата и я пъхна в джоба на панталона си.

Насочи се към асансьора.

— Ще ви повикам носач, един момент, госпожице Морган! — извика след нея администраторът, но Изабел само махна отрицателно с ръка.

— Благодаря! Няма нужда. Сама ще се оправя.

Беше така объркана, че не желаеше никой да я вижда повече в това състояние.

Когато се качи в стаята си, напълно смазана се хвърли по гръб на леглото и се втренчи в тавана. „Значи трябва да стоя тук и да чакам.“ Сърцето й лудо заби. „Но защо се вълнувам? Нали вече взех единствено правилното решение и смачках телеграмата. Защо просто не я изхвърля и да забравя всичко?!“

Скочи от леглото, бръкна в джоба на тесните си джинси и я извади. После се огледа и откри едно кошче до телевизора. Отиде и пусна в него листчето хартия, което беше причината за това непоносимо объркване в нея. След това въздъхна с облекчение и се отпусна отново в леглото. „Така. Свършено е! Край на комедията“ — мислеше си тя.

Но се лъжеше. Текстът на телеграмата стоеше все пред очите й, като че ли Джулиън го беше изписал на тавана. „Да го чакам! Имал да обсъжда нещо важно с мен. Какво ли още има да ми каже? Сигурно ще иска да говорим за исфахана. Ама разбира се, че ще стане дума точно за това!“

Ядосано скочи и отиде в банята. Искаше да напръска лицето си със студена вода, за да се освежи. Това беше един от методите й да се съсредоточи и да си върне самообладанието. „Само заради няколкото реда, написани от някакъв си зъболекар, без малко да загубя напълно почва под краката си!“

Преоблече се и слезе в бара. Реши да пийне нещо по-силно, после да хапне в ресторанта, а на сутринта да отпътува веднага, щом се събуди.

Обществото в хотела беше подбрано и изискано. Барът беше английски тип — комбинация от тъмно дърво и стъкло — и почти празен. Изабел седна и си поръча едно уиски. Барманът й предложи „малко развлечения“, но Изабел любезно отхвърли предложението му. Въртеше замислено чашата си в ръка и отпиваше от време на време. „Странно как Джулиън е разбрал, че ще тръгна точно за Хюстън? А ако просто случайно е отгатнал, как се е сетил в кой хотел ще отседна?“

— Още едно уиски, моля! — поръча тя.

Едва ли щеше да реши сега проблема. Но не можеше да не му признае находчивостта. Усмихна се вътрешно. „Той навярно напосоки е изпратил телеграмата в един от хотелите на «Бест Уестърн» в Хюстън, тъй като познава слабостта ми към тези хотели. Това ще е обяснението! И сега какво, да го чакам ли?“ От телеграмата се подразбираше, че я е последвал. Разгледа внимателно посетителите на бара. Никой не й приличаше на Джулиън. Успя да надникне и в голямата банкетна зала, но и там го нямаше. Не можеше толкова бързо да я е застигнал! Онази нощ тя бе пътувала непрекъснато. А Джулиън вероятно до късно бе играл покер. „И кога ли е забелязал, че ме няма?“

Изабел се усмихна злорадо, като си представи студеното, прогизнало във вино полусурово пиле — вечерята на Джулиън! „Сигурно го е поднесъл на приятелите си в този вид, без да го погледне предварително.“ Забавляваше се страшно. Остави празната си чаша на барплота и се надигна. Беше гладна. „Сега ще си поръчам разкошна вечеря и после ще ида да си легна. А дали утре ще продължа, или ще чакам, ще видим. Имам достатъчно време да преценя какво да правя.“