Джудит Милър
Изабел (3)

III

Когато на сутринта Изабел се събуди, беше малко след осем. Изохка отчаяно: отдавна трябваше да се е заловила за работа. Джулиън си беше отишъл. Поршето му го нямаше пред къщата. До кафе машината в кухнята намери бележка:

Обади ми се, любов моя!

Следваше телефонен номер. Усмихна се невесело и смачка бележката. Запрати я в кошчето за боклук. „Не, няма да му се обадя! Вярно, беше ми хубаво с него. Но той ще си остане само най-хубавият спомен, който ще отнеса със себе си, напускайки Маями.“

Сега трябваше да побърза. За следобед беше поръчала кола за мебелите, а до този момент бяха опаковани само четири кашона с дреболии от вградения й гардероб.

Местеше се в Калифорния. В Санта Барбара си беше купила малка, но преуспяваща застрахователна агенция, а наблизо беше наела уютна виличка.

Докато увиваше в хартия кухненските прибори, си мислеше за Джулиън. „Защо не го срещнах по-рано? Може би тогава всичко щеше да се развие другояче? Сега вече е късно за тази връзка!“

Идеше й да се разплаче. Беше прекарала само една-единствена нощ с него, а нямаше да го заличи от съзнанието си сигурно месеци наред. Но че все някога ще се наложи да го забрави, в това беше твърдо убедена. Само че още в самото начало, а не сега, трябваше да си даде сметка колко ще й е трудно да стори това. Добре че нито за миг не прояви слабост и не се отдаде на напразни мечти и надежди. Трезво беше преценила, че може да си позволи само лек флирт и вечеря с него. „Но как се объркаха плановете ми, господи!…“

Беше коленичила на пода до почти пълния кашон и унесено държеше в скута си сребърния поднос. Изведнъж се сепна, скочи и се засуети из къщата. Започна бързо да опакова. Времето летеше. Мислите за Джулиън постепенно отстъпиха място на притесненията около преселването. Едва когато изпразни спалнята и последните вещи от банята потънаха дълбоко в сака й, споменът за него отново се защура из главата й. За да го прогони, направи още една, последна обиколка из помещенията. Накрая наблъска набързо в колата си куфара, сака и една картонена кутия с важни документи и ценности.

Смрачаваше се, когато заключи външната врата и се запъти направо през градинката към съседната къща. С Една Лий, съседката й, никога не я бяха свързвали особено дълбоки приятелски чувства, но тъй като шейсет и пет годишната жена не ходеше на работа, Изабел й оставяше ключа за жилището си, когато отсъствуваше по-дълго от града.

Позвъни.

— Добър ден, Една! — поздрави я любезно, щом тя се подаде през едва открехнатата врата.

Къщата ехтеше от усиления докрай телевизор. Явно Изабел бе откъснала Една от любимата й „сапунена опера“.

— О, здравейте, Изабел! — Старицата й отвори по-широко. — Влезте, влезте!

— Много е късно вече — поклати глава Изабел. — Само исках да ви оставя ключа, както се уговорихме. И още веднъж да ви благодаря!

— Но, моля ви, Изабел!

Имаше чувството, че Една й отговаря механично, заслушана в музиката.

— Къде щяхте да ходите този път? — не забрави обаче да попита тя.

— В Калифорния — отвърна й Изабел.

— С вашата кола ли ще пътувате? — Една я погледна обезпокоена.

Такова дълго пътуване, при това сама жена… За възрастната дама това си беше направо рисковано приключение!

— Днес ще стигна само до Джаксънвил и там ще пренощувам в „Бест Уестърн“ — обясни Изабел.

— „Бест Уестърн“. — Една замислено вдигна рамене. — Бил… Исках да кажа мистър Лий и аз нощувахме само в хотелите на Хауърд Джонсън, когато пътувахме из страната.

— Да, да, всеки си има своите предпочитания — побърза да се сбогува Изабел. — Всичко хубаво, Една.

— Благодаря. Приятно пътуване, Изабел! — извика Една след нея и отново се заслуша в гласовете на любимите си телевизионни звезди.

Вдишвайки свежия вечерен въздух, Изабел се отпусна зад волана на своя голф кабрио. Беше почти щастлива, че най-после всичко свърши, и че можеше да се отправи на път.

В Маями живееше от ученическите си години. Обичаше този град, но напоследък все по-често й се струваше, че животът тук става непоносим. Непрекъснато се увеличаваше броят на испански говорещите, както и на хаитяните, а улиците ставаха все по-несигурни със засилващото се влияние на наркоманията сред младежта и безработните.

Ето защо Изабел се радваше на преселването си в Санта Барбара. Този средно голям град в Калифорния беше чист, подреден и добре поддържан. „Животът там ще е доста по-спокоен, отколкото в Маями — мислеше си тя. — А ако всичко тръгне добре, и парици ще мога да понапечеля…“ Застрахователната агенция, която беше купила, обещаваше добри доходи.

Излизайки от Джаксънвил, Изабел зави на запад по магистрала І-10. Планираше дълго, приятно пътуване, по време на което искаше да види колкото се може повече от страната. Разполагаше с достатъчно време, тъй като колата с мебелите й щеше да пътува повече от седмица до Санта Барбара.

С приповдигнато настроение пригласяше на леещата се от радиото мелодийка. И докато си тананикаше, мислено се върна към пътуването си до Палм Бийч. „Ако не бях посетила търга, нямаше да срещна Джулиън. Хубаво стана все пак, че го срещнах…“

Мисълта за него започна да я измъчва с нова сила. „Трябва да го избия от главата си“ — реши тя, но всичко беше все още толкова живо, така истинско. Днес следобед телефонът й бе звънял два пъти и едва се въздържа да не се обади. Само разстоянието и времето можеха да й помогнат да забрави тази съдбовна среща.

Усили стереоуредбата и запя още по-високо. Наложи си да не мисли за нищо. В момента управляваше мощен автомобил, който изискваше пълна концентрация.

 

 

Джулиън беше бесен. През целия следобед асистентката нито веднъж не успя да се свърже по телефона с Изабел. И сега, в края на работния ден, изхлузвайки престилката си, нетърпеливо грабна слушалката и набра номера. Но и този път никой не се обади.

Реши да отиде до дома й и там да я чака, докато се прибере, независимо дали това ще стане скоро, или не. Малко беше разочарован, че тя не звънна до работата му. Нали затова й бе оставил телефона си. Но когато зави по „Алманза стрийт“, разочарованието отстъпи място на радостно предчувствие. „Скоро, само след минути, ще я видя отново! Ще прекараме заедно още една вечер, а може и… кой знае… Нощта с нея беше като прекрасен сън!“ — мислеше си Джулиън. Изабел го бе изненадала във всяко едно отношение. Беше като омагьосан и гореше от желание да я опознае по-добре. Началото на връзката им беше фантастично, но той предвкусваше още по-вълнуващи мигове с нея занапред. Паркира пред жилището й, но не слезе от колата си. В цялата къща не светеше нито една лампа. Явно я нямаше.

— Хей, вие! — дочу женски глас от съседната къща.

Джулиън никак не обичаше да се обръщат към него с „Хей, вие“, но когато съседката на Изабел му извика за втори път и му помаха с ръка, той спусна стъклото.

— Какво има? — попита почти грубо.

— За къщата ли идвате? Ключът е при мене!

— Не разбирам за какво говорите! — Джулиън понечи да затвори прозореца.

— За къщата. За къщата на госпожица Изабел — достигна кресливият глас отново до него. — Не искате ли да я разгледате? Мога да ви отключа.

— Във вас ли е ключът? — прояви любопитство той и слезе от автомобила.

Нищо не разбираше от цялата история, но в гърлото му нещо заседна, когато тръгна към Една Лий.

— Нали това ви обяснявам през цялото време! — измърмори тя и му подаде връзката. — Разгледайте я на спокойствие, но после пак заключете и ми върнете ключовете!

— Добре, госпожо! — механично й отговори.

„Какво означава това? Да не би Изабел да дава къщата си под наем? И защо не я показва лично на заинтересованите?“

Когато тръгна с ключовете в ръка към тъмната сграда, нещо проблесна в главата му. Изведнъж неясните намеци на Изабел придобиха смисъл.

„По дяволите!“ Затича се към къщата, припряно напъха ключа в ключалката и отвори външната врата. Светна лампите и разбра, че в този миг светът рухва под краката му. „Изабел си е отишла!“ Замаяно тръгна из стаите. Бяха празни.

„Спалнята й!“ Нищо друго, освен няколко закачалки в зейналия гардероб! Това беше останало от нея.

— Вещица! — простена Джулиън. Болката разкъсваше вътрешностите му. — Проклета вещица!

Ядно затръшна вратата на гардероба. Не, не можеше да проумее поведението на Изабел. „Как след такава нощ може да си опакова багажа и ей така просто да си отиде? Защо не ми спомена какво си е наумила? Защо поне не ми позвъни, за да се сбогува?“

Но колкото повече размишляваше, толкова по-добре я разбираше. Навярно не му беше казала нищо, за да не направи раздялата мъчителна и за двамата. „Може и да е права. Най-доброто за мен сега е да я забравя колкото се може по-бързо.“

— Но как, боже мой, как?!… — изпъшка Джулиън и се облегна безпомощно на вратата на спалнята. — Та аз изобщо не желая да я забравя!

С широки крачки прекоси стаята, спусна се бързо по стъпалата към изхода и ядосано хлопна входната врата след себе си. После с няколко скока прегази затревената леха пред къщата на Една Лий и натисна звънеца.

— Един момент! Веднага идвам! — обади се отвътре старицата, надвиквайки гръмкия звук на телевизора. — Спрете да звъните, ако обичате! Ето ме!

— Къде е Изабел? — стрелна я с лют поглед Джулиън и й тикна ключовете в ръцете.

— Къде… Къде ли е, питате? — заекна Една. — Аз… аз…

— Говорете най-после! — прекъсна я свъсено той. — Трябва да я намеря. Много е важно!

— Не знам — отвърна Една и потрепери, като си спомни целта на пътуването на Изабел. — Зная само, че се канеше да пренощува в „Бест Уестърн“ в Джаксънвил. Повече не ми каза. Спомена, че предпочитала „Бест Уестърн“ пред хотелите на Хауърд Джонсън. Това е, господине, друго не бих могла да ви съобщя.

— Благодаря ви, госпожо… госпожо… — запъна се Джулиън.

— Една Лий — представи се старата жена.

Тя нямаше и най-бегла представа какви взаимоотношения свързват съседката й с този непознат, но го намираше доста симпатичен въпреки възгрубото му държание.

— Благодаря, госпожо Лий — усмихна се Джулиън най-после и леко й се поклони. — Много ми помогнахте. Може би ще ми кажете още нещо: кога точно тръгна Изабел?

Една премисли няколко секунди. Трябваше да прехвърли наум всички телевизионни сериали, които беше гледала днес следобед, за да изчисли точното време на отпътуването й.

— Сигурно вече е минал един час…

— Благодаря ви. Още веднъж много ви благодаря, госпожо Лий! — зарадва се той.

Бързо й махна за сбогом и се затича към поршето. Гумите изсвириха и чакълът се разхвърча изпод тях.

 

 

Минаваше полунощ, когато Изабел стигна до Джаксънвил. По пътя не се отби никъде, тъй като и без това закъсняваше доста. Дори последните сто мили пропътува със значително превишена скорост. Имаше късмет, че не се натъкна на пътната полиция.

Беше резервирала стая предварително, затова направо разтовари багажа си и го помъкна нагоре. След като се настани, слезе в ресторанта и си поръча супа и салата. Беше много гладна, но в този късен час една по-обилна вечеря щеше да й дойде много. Салатата беше поувехнала, а супата — претоплена и пресолена. Изабел беше единственият посетител в целия ресторант. Обслужващият персонал не прие с възторг среднощната си клиентка и много-много не се мяркаше наоколо.

Тъкмо премисляше дали да не си поръча и една бира, за да притъпи соления вкус на супата, когато отвън, пред входа на хотела, се чу шум от спиращ автомобил. Спирачките изскърцаха зловещо. Звукът беше ужасен. Като че ли гангстери се готвеха да нападнат сградата. Изабел се надвеси над прозореца и се втренчи в тъмнината. Не можеше да различи нищо.

Стъписването й беше огромно, когато летящата врата на ресторанта се отвори и в рамката й се очерта силуетът на Джулиън. Погледът му се насочи право към нея. С мрачно изражение той се запъти към масата й.

— Джулиън! — извика Изабел и направи безуспешен опит да се надигне от мястото си. — Какво правиш тук?

— Какво, разочарована ли си? — изръмжа Джулиън и се смръщи още повече, макар че в този момент единственото, което желаеше, бе да я грабне в обятията си.

— Не, само съм изненадана… Откъде разбра… исках да кажа, как научи…

— От Една — прекъсна я той.

Вече му беше невъзможно да се прави на сърдит. Широко се усмихна и викна към сервитьорката, която неохотно се подаде от кухнята:

— Бира! И супа!

— Не си поръчвай супа. Ужасна е — прошепна му Изабел, като се наместваше по-удобно на стола си.

— Оставете супата. Донесете по-добре едно чили — промени поръчката Джулиън.

Момичето се изниза безшумно.

— Умирам от глад — обърна се Джулиън към Изабел. Зелените му очи блестяха и я гледаха триумфално. — Но важното е, че успях да те догоня!

— Да, така е… — промълви тя почти съкрушено.

Той хвана ръцете й и усети, че са студени.

— Не се ли радваш?

— Как да ти кажа… Радвам се… — подвоуми се Изабел.

Сама не можеше да си обясни защо е тъжна. Беше й хубаво, че Джулиън я откри. Но някак си не можеше да се зарадва.

— Не звучи съвсем убедително — погледна я с укор той.

После изчака неразговорливата сервитьорка да се отдалечи отново, след като му донесе бирата, и продължи:

— Сега спокойно можеш да ми обясниш накъде си се запътила. — Настоятелно я гледаше, отпивайки от чашата си.

— Дай ми една глътка — помоли Изабел.

Не бързаше да му отговори. Просто не знаеше какво да му каже.

— Не трябваше да тръгваш след мен — бе всичко, което успя да измисли.

— Но защо? Поне ми обясни — настоя Джулиън.

— Защото повече няма да се виждаме — тъжно сви рамене тя.

— Глупости! Нали те настигнах! И ако си мислиш, че пак ще ми избягаш така лесно, много се лъжеш! — разпали се той.

— Отивам в Калифорния — добави Изабел, без да го слуша.

И млъкна. Като че ли това трябваше да обясни всичко.

— Окей, окей! — Джулиън вдигна помирително ръце. — Но отпускът ти няма да продължи вечно…

Последните думи изрече леко смутен. За миг му се мярна празната къща на „Алманза стрийт“, тъжната физиономия на Изабел се завъртя пред очите му и следващата мисъл, която мина през главата му, го порази.

— Не заминавам в отпуск, Джулиън…

Почти не слушаше обясненията й. „Изабел ме напуска!“

— Местя се в Калифорния. — Докато говореше, тя не вдигаше погледа си от масата.

— Но това може да се поправи! — успя да каже само Джулиън. После машинално загреба в чинията си. — Виж какво — поокопити се след малко, — ще телеграфираш на новия си шеф, че просто си размислила, че си взела друго решение, и ще се върнеш с мен в Маями.

— Невъзможно е — поклати глава Изабел. — Аз сама съм си шеф. Започвам самостоятелен бизнес. Всичките си спестявания вложих в малка застрахователна агенция. И изобщо не предполагах, че пътищата ни ще се пресекат.

— И какво сега? Отиваш в Калифорния и ще оставиш добрия стар Джулиън сам? А може би и съвсем ще го забравиш! — Джулиън беше отчаян.

Мислите му се блъскаха, пресичаха се, напираха в мозъка му. „Все трябва да има някакъв начин да я спра, да я задържа, да я запазя за себе си…“

— Това е всичко. Мисля, че разбираш.

Изабел направи огромно усилие да не се разплаче.

— Чуй сега аз пък какво ще ти кажа: така лесно няма да се отървеш от мене!

Джулиън я прегърна, привлече я бавно към себе си и започна да я целува дълго и страстно.

Щом я освободи от прегръдките си, тя се засмя неочаквано:

— Миришеш на чесън!

Тъжното й настроение се изпари. „Джулиън е прав. Наистина вземам много на сериозно нещата… Защо да не прекараме още една нощ заедно?“

— Ако си се нахранил вече, можеш да се качиш горе с мен. В стаята има достатъчно място и за двама ни. Сигурно си страшно изморен… — закачливо го погледна и се засмя.

— Капнал съм! — увери я той и очите му блеснаха.

Любиха се със същата пламенна страст като предишната нощ.

И когато накрая изтощени се отпуснаха върху изпомачканите завивки, не мислеха вече нито за предстоящата раздяла, нито за евентуалните възможности да я отложат поне за малко.

Просто бяха щастливи.

 

 

— Върни се с мене в Маями! — горещо я умоляваше Джулиън, когато на следващата сутрин седяха отново в ресторанта пред чаша горещо кафе.

— Не мога, Джулиън — упорстваше Изабел.

— Можеш, стига да поискаш! — не отстъпваше той. — Нали сама каза, че колата с мебелите ти ще бъде в Калифорния едва след седмица?

— Не, невъзможно е… — замислено отрони тя.

Вече не изпитваше същата самоувереност. Тайничко бе започнала да се надява, че чудото ще стане, и тази бурна, завладяваща авантюра с прекрасния Джулиън ще може да продължи.

„Бих могла наистина да се върна с него в Маями! — хрумна й нова идея. — Но за не повече от три дни!“

— Значи не искаш… — Джулиън я погледна разочаровано.

Така се беше надявал, че след тази нощ Изабел ще се привърже силно към него и ще се откаже от пътуването си. Но ето че отново седеше непоколебима пред него и клатеше отрицателно глава.

— Сигурно вече са дали и къщата ми под наем — разсъждаваше тя на глас.

— Е, тогава ще живееш при мен! — обнадеждено предложи Джулиън. — Вярваш ли, че този път ще те изпусна толкова наивно от погледа си, след като с такъв труд те намерих отново!

— Изнудвач! — Изабел го придърпа и го целуна по устните.

— Ами… тогава да тръгваме! — надигна се той. — Само искам да се обадя на Пол и да го предупредя, че днес няма да ходя на работа. После можем да отидем на брега и да се поразходим край морето.

 

 

— Пол, намирам се в извънредно деликатна ситуация — започна направо Джулиън.

Но приятелят му заяви, че му е абсолютно невъзможно да поеме и неговите пациенти.

— Защо тогава, по дяволите, си издействувахме тази съвместна работа, след като отказваш да ме заместиш. Дори и само за ден-два? Разбери, присъствието ми тук е крайно наложително в момента!

— Мястото ти в момента е в Маями, Джулиън — напомни му Пол професионалните задължения. — Чакалнята е пълна, а освен това се обадиха още трима от постоянните ти пациенти, които искат спешна помощ. Не мога да свърша всичко сам. Абсолютно невъзможно е.

— Ще трябва да се справиш, приятелче! — отсече Джулиън. — До скоро! — и бързо окачи слушалката на вилката.

Пол щеше да се вбеси стопроцентово и при първия удобен случай да му го върне, но доколкото го познаваше, днес щеше да се пребие от работа и да се скапе от умора, без обаче да си позволи ни най-малко невнимание както към пациентите, така и към сестрите.

— Пол е цяло съкровище! — Доволен, Джулиън се отпусна на стола си, след като се върна отново при Изабел.

Тя тъкмо плащаше сметката.

— Ще поеме и моите пациенти. Най-после сме сами и свободни!

— Жалко, че ще трябва да пътуваме в отделни коли — отбеляза Изабел.

Но Джулиън имаше решение и за този проблем. Хлътна още веднъж в телефонната кабина и позвъни до автомобилния парк.

— Имате ли свободен шофьор на разположение? — запита учтиво и когато служителката отсреща му отговори утвърдително, й даде сведения за местонахождението си.

— Веднага ли да го изпратим? — осведоми се тя.

— Да, през следващия половин час!

— Ще стане. Къде трябва да се откара колата?

— В Маями — и Джулиън назова адреса си на „Алмейра стрийт“.

— Прието, господин Во! — потвърди любезният глас. — Най-късно след половин час шофьорът ще ви се обади в „Бест Уестърн“.

— Благодаря — Джулиън остави слушалката и се отправи към Изабел.

— Можем да тръгваме.

После предаде ключовете от колата си на портиера.

— След около половин час ще дойдат за черното порше пред входа. Шофьорът ще се легитимира като представител на автомобилния парк.