Джудит Милър
Изабел (9)

IX

Пътуването до края мина без повече инциденти. Пристигнаха почти по едно и също време в Санта Барбара. Все пак Джулиън доста се залута, докато открие адреса й, така че четвърт час след нея спря в тихия жилищен квартал, където бе наела малка къщичка с градинка и заден двор.

Очакваше го с вечеря от „Макдоналдс“ и няколко изстудени бири „Будвайзер“.

— Сигурна съм, че не си ял по пътя — рече тя, след като се разцелуваха.

— С какво да платя? Полицаите ме обраха до стотинка! — Джулиън жадно надигна една бира.

— Сам си си виновен! — засмя се Изабел.

Тя подреди на кухненската маса хамбургерите, пържените картофи и салатата от прясно зеле.

Кухнята й беше напълно обзаведена. Но жилището беше все още празно. Джулиън се разходи из стаите и светна лампите. Осветлението беше ужасно. Навсякъде висяха само електрически крушки без абажури. Но, общо взето, беше хубава къща и доста по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Проектирана в испански стил, тя имаше широк вътрешен двор с цветя, зеленина и дървета, а остъклената веранда гледаше към улицата.

— Легло не видях никъде! — укорително подметна Джулиън, когато се завърна след огледа.

— Имам спален чувал в колата — успокои го Изабел.

— Мразя спалните чували!

Той лакомо захапа един сандвич.

— Тогава ще спиш на няколко одеяла, натрупани едно върху друго на пода — предложи му Изабел.

Но и това не му хареса.

Със собственически жест той я придърпа към себе си и я целуна:

— В никакъв случай няма да спя сам. Искам да се гушнеш до мен!

Така проблемът беше решен.

Пред къщата вече стоеше контейнерът на фирмата, транспортирала мебелите на Изабел. Ключа от него тя намери в пощенската си кутия. Можеха да започнат с разтоварването, но тази вечер бяха много изморени от пътуването.

Изпиха още две бири и голи се пъхнаха в спалния чувал. Джулиън успя да се убеди, че това е най-приятният и най-удобният начин двама влюбени да преспят в една празна непозната къща.

Когато се събудиха на сутринта, Изабел гореше от нетърпение да му покаже агенцията си. Закусиха в едно кафене наблизо и отпътуваха за централната част на града.

Времето беше чудесно. Синьото небе с кадифена мекота се спускаше от хълмовете към морето. Лек бриз довяваше приятна прохлада откъм брега. Джулиън трябваше да признае, че градът бе много по-красив и по-поддържан от Маями. Дори „Корал Гейбълс“ с прочутата „Миракъл Майл“ бледнееше пред добре уредената централна част на Санта Барбара.

— И климатът е великолепен! Вечна пролет! — радваше се Изабел.

— Затова тук живеят предимно пенсионери, мечтаещи да изживеят втората си пролет! — ухили се Джулиън.

— Ако искаш да знаеш, местя се тук, за да намаля донякъде средната статистическа възраст! — отби удара тя.

Малката агенция, която беше купила, се ръководеше все още от секретарката на предишния шеф. Налагаше се това да продължи до момента, в който Изабел изцяло щеше да поеме нещата в свои ръце.

Когато новата шефка свика подчинените си за разговор, Джулиън я остави насаме с тях и отиде в едно кафене наблизо. Не искаше да я притеснява с присъствието си.

Щом тя привърши и се върна при него, беше в прекрасно настроение.

— Представи си само, момичето вече е сключило в мое отсъствие два изключително полезни за агенцията договора. Не е ли чудесно?

— Ще забогатееш — подметна й Джулиън и й посочи съседния стол до барплота. — И аз ще се оженя за богата жена.

— Ще трябва дълго да чакаш дотогава. В началото ще бъда доволна, ако успея да изкарам поне за наема…

— Искаш ли кафе?

— Не. Хайде да си ходим у дома. Ако ми помагаш, още тази вечер ще сме готови с разтоварването на мебелите.

Изабел погледна часовника си. Беше почти обед.

Така й се искаше да зареже всичко и още сега да тръгнат с Джулиън на разходка из града. Държеше твърдо да го убеди, че в Калифорния животът е много по-приятен, отколкото в Маями. А след това би се захванала веднага за работа. И без това делата й в агенцията я чакаха от доста време. Толкова много планове се въртяха из главата й. Имаше дори точна представа как да ги осъществи.

Но преди всичко трябваше да се освободи контейнерът пред къщата. С всеки изминал ден наемът за него се увеличаваше. Можеше да си спести тези излишни разходи и да ги вложи по-късно в обзавеждането на дома си.

Когато запретнаха ръкави, стана ясно, че двамата си пасват идеално по време на работа. Разтоварването вървеше без излишно напрежение, разбираха се без думи, смееха се и се закачаха през цялото време.

Изабел бързо се почувства доста уютно в новото си съседско обкръжение. Хората наоколо, изглежда, добре си живееха в дворове без огради и алармени инсталации.

Най-напред внесоха широкото легло с месинговите топки, монтираха го и се претърколиха прегърнати върху дебелия матрак. Изабел се отскубна от ръцете на Джулиън и заливайки се от смях, го предупреди да внимава.

— Иначе никога няма да свършим с разтоварването! — шмугна се тя покрай него, изтича навън и се зарови отново в контейнера.

Бе ред на един огромен кашон, който не беше много тежък, но изключително неудобен за носене.

— Да го изпразним тук, пред къщата! — предложи Джулиън, когато установиха, че освен всички други неудобства кашонът не можеше да мине през вратата.

На няколко пъти тичаха насам-нататък с малки кутии и пликове с разни дреболии, докато най-после дъното на кашона лъсна. Когато Изабел се навеждаше да извади комплект хавлиени кърпи, Джулиън не можа да устои на изкушението и леко я плесна по дупето. Тя се изправи привидно възмутена и понечи да му го върне. В този момент изгуби равновесие, политна към кашона, картонът поддаде и Изабел се намери вътре, прегъната на две.

— Хей, какво правиш там долу? — подигравателно й извика Джулиън и се наведе.

Тя изненадващо се вкопчи в рамото му и го дръпна. Той се стовари тежко до нея и двамата прихнаха.

Кашонът бавно започна да се накланя на една страна, преобърна се и те се търколиха в тревата.

— Добър ден! — дочу Изабел непознат мъжки глас, когато направи опит да стане. — Вие сигурно сте новата ни съседка? Госпожица Морган?

Тя смутено погледна в посоката, откъдето идваше гласът, примигвайки срещу слънцето. На вратата на съседната къща стоеше възрастен господин със служебна чанта в ръка. Беше в сив костюм с двуредно закопчаване и вратовръзка. Той съвсем леко й се поклони. Тонът му беше укорителен, а погледът му продължаваше да следи цялата бъркотия в тревата пред дома й.

— Да, аз съм госпожица Морган — потвърди Изабел, в очакване господинът също да каже името си.

Но съседът й само я погледна и клатейки глава, мълчаливо хлопна вратата след себе си.

— Добри съседи ще имаш, няма що! — промърмори тихо Джулиън. — Дори не се представи! Козел!

— Сигурно ни е наблюдавал от доста време — поруменя тя, особено като си спомни за не съвсем благовъзпитания начин, по който Джулиън я беше тупнал отзад.

— Е, и? Какво от това?

— Сигурно ни е сметнал за простаци — не можеше да се успокои Изабел.

— Забрави го! — посъветва я Джулиън и награби няколко от лежащите по тревата дреболии. — Скоро ще свършим. В контейнера има още два кашона и край!

— Слава богу! Писна ми вече — въздъхна тя с облекчение.

— Да пийнем ли преди това по едно кафе?

— Бих предпочела бира.

— Отлично! — Джулиън се засмя и отвори хладилника. — И аз ще ти правя компания.

Хвърли й кутия „Будвайзер“ и седна на един от белите столове, които подхождаха на кухненската обстановка тук, също така добре, както и в Маями.

Изабел отвори бирата и отпи.

— Всъщност, къде си сложила исфахана? — попита неочаквано Джулиън. — Не го видях!

Тя се закашля и едва не се задави.

— Отново започваш с този проклет исфахан!

— Само питам, тъй като никъде не го видях.

— Забрави най-после този глупав килим! — със заповеднически тон каза Изабел и се надигна от мястото си.

Запътиха се отново към контейнера. Докато тя внимателно внасяше в къщата една ценна ваза, Джулиън прерови останалите неща. Исфаханът не беше там!

После претърси всички вещи, които бяха натрупани вътре в къщата, и за които още не беше намерено място по шкафовете. Изабел го наблюдаваше мълчаливо. Когато се убеди, че търсенето му е безполезно, той учудено поклати глава.

— Навсякъде го търсих. Килимът го няма, Изабел! — Тонът му беше сериозен и загрижен.

— Да — отвърна спокойно Изабел, — няма го.

— Трябва да уведомим фирмата, която транспортира мебелите! Заради застраховката! А после ще повикаме и полиция. Може би някой е проникнал с взлом в контейнера, а ние не сме и забелязали следите! Даже възможно е и да сме ги заличили…

Джулиън се разгорещяваше все повече.

Изабел се облегна на контейнера. Премисляше трескаво. „Как да му призная истината? Как да му съобщя, че изобщо не съм донесла килима? Че килимът не е мой, че никога не ми е принадлежал! Че просто го купих за приятелката ми Джоселин Палмър по нейна молба?…“

— Кажи най-после нещо! — стресна я гласът на Джулиън.

Тя продължи да мълчи.

— Хайде да влезем вътре и да се обадим по телефона! Ще поискаме обезщетение за загубата от фирмата.

— Не е нужно… — колебливо рече Изабел.

Още не можеше да реши какво да прави.

— Но, Изабел, ела на себе си! — Джулиън хвана ръката й. — Бъди разумна! Изчезва такава скъпа вещ като нашия… исках да кажа — като твоя исфахан, а ти стърчиш тук и не предприемаш нищо, за да си го върнеш! Не те разбирам.

— И аз така мисля. — Тя издърпа ръката си.

— Какво означава това? — подозрително я погледна Джулиън, доловил раздразнението в гласа й.

— Нищо повече от това, че ти нищичко не разбираш от цялата история!

Влезе в къщата. „Ако ще се караме, то поне да не е навън и пред толкова хора, надничащи тайно от прозорците на съседните къщи.“

Награбил няколко книжни плика, Джулиън я последва. Струваше му се, че нещо между тях като че ли се пропуква… Беше необходимо спешно да си поговорят. Но по-напред трябваше да звънне тук-там заради изчезналия килим.

— Защо не искаш да се обадиш в полицията? — попита той, като тръсна пликовете на пода.

— Джулиън, моля те, бъди така добър и престани веднъж завинаги да споменаваш този килим! — помоли го Изабел.

Отпусна се тежко в едно от креслата и съкрушено се облегна назад. Притвори очи.

— Изобщо и не мисля да зарежа тази работа! — кипна изведнъж Джулиън. — Щом ти самата не се интересуваш какво се е случило, ще го потърся аз! Няма да се оставим да ни крадат, нали?

— Кого? Нас да крадат? — остро го погледна тя и с това наля масло в огъня.

Все още не бяха женени. И ако занапред проклетият исфахан застанеше между тях както сега, животът им би се превърнал в безкраен низ от жалки дребнави разпри.

— Какво имаш предвид? Какъв е този ироничен тон? — студено запита Джулиън.

— Добре. Ще ти обясня! Килимът не е твоя собственост.

— Е, престани най-после!

Джулиън наистина се ядоса. Но след малко осъзна, че Изабел имаше право… „От къде на къде изчезването на чужда вещ трябва да ме вълнува толкова!“

— О, Джулиън! — въздъхна тежко Изабел. — Зарежи тази комедия! Всичко беше заради килима, нали?

— Изабел!… — Той не намеря думи да изрази възмущението и изненадата си.

— Не се престаравай, Джулиън! — Тя се опитваше да изглежда спокойна. — Всичките ти старания се оказаха напразни. Килимът не е тук!

Споровете и кавгите не бяха силната страна на Джулиън и той просто не знаеше как да се защитава срещу упреците й. Не можеше обаче да прости, че така лесно се беше усъмнила в любовта му и в искреното му желание да се оженят.

„Сега обаче не е моментът да се разискват тези въпроси. По-важното е да се открие килимът! Човек не бива да се примирява така лесно със загубите и да се преструва, като че ли нищо не е станало!“

— Да, точно заради това ще се обадиш! — продължи да размишлява на глас Джулиън.

Грабна телефона от перваза на прозореца и го тръсна в полата на Изабел.

— Обади се на полицията или на фирмата! Исфаханът е изчезнал и някой трябва да ти плати обезщетение.

— Не е изчезнал — уморено отроня тя.

— Какво? Не е изчезнал ли? — изуми се Джулиън.

Търпението му се изчерпа. „Какъв театър ми разиграва това момиче! Но исфаханът наистина не е тук. И отвън в контейнера не е… Значи?…“ — премисляше объркано той.

— Да, проклетият килим не е изчезвал! — потвърди отново Изабел.

— Как така не е?

— Просто не го изпратих с контейнера! — вяло отвърна тя.

Джулиън безмълвно я гледа няколко секунди. Нищо не разбираше.

— Не си го изпратила?! — възкликна накрая стъписано.

— Не! — погледна го упорито Изабел с големите си сини очи.

Отчаянието започваше да я обзема. Щеше да се разплаче и от сълзите можеше да й олекне донякъде, но се страхуваше да го стори.

— А къде е, щом не е тук? — продължи да я разпитва Джулиън.

— Там, където е бил винаги. В Маями — кратко прозвуча отворът й.

Джулиън спря да диша от изненада. „Изабел сигурно си въобразява, че така лесно ще ме преметне. Седи си тук и се опитва да ми внуши, че е препродала исфахана на друг, макар добре да знае, че държа много на него. А може би тъкмо заради това? Дали тя не е като ония ревниви съпруги, които не могат да понасят мъжете им да се увличат от футбол, например, или да имат свои любими вещи?!“

— Килимът никога не е бил изпращан за никъде — започна да обяснява Изабел отдалече, като най-после се реши да му признае истината.

Но той изведнъж кипна.

— Така значи! — прониза я с поглед. — Продължавай!

— Исфаханът остана в Маями! — Изабел се чувстваше смазана.

— По-добре да бях останал и аз там!

Това й дойде твърде много. Думите му й подействаха като плесница. Тя си пое дъх.

— Тогава изчезвай! Веднага! — просъска гневно и го стрелна с очи.

— Това и ще направя! — кресна Джулиън, обърна се и с огромни крачки се втурна към изхода.

Излетя като стрела навън, затръшвайки вратата.

Изабел остана на креслото, вкопчила пръсти в облегалките. Така й се искаше да хукне след него и да го върне. Но беше убедена, че ще направи грешка.

Чу поршето да потегля от малкия паркинг пред къщата. Моторът изрева, гумите изсвистяха и скоро шумът от колата съвсем заглъхна. „Дано отново да го спипат! Колекция да си направи от актовете за глоби! — почти злобно си помисли тя. — Но какво ли ме засяга това вече!…“

Сълзите рукнаха по бузите й. Наоколо изведнъж беше станало необичайно тихо. В цялата къща и по двора не се чуваше никакъв звук. Нямаше дори будилник, който да нарушава непоносимата тишина.

Изтри сълзите си. Отиде до прозореца и погледна. Пред дома й стояха само празният контейнер и червеният голф. Изтича навън и огледа цялата улица. Нищо. От поршето нямаше и следа. Джулиън си беше отишъл! „Ако се нуждаех от още едно последно доказателство, че той се интересува повече от исфахана, отколкото от мен, вече го имам…“

Разрида се високо и тичешком се върна в къщата. Плака дълго и отчаяно. Едва когато спалнята потъна в здрач, се посъвзе и изтри очите си. Огледа се. В жилището й цареше хаос. Надигна се с нежелание. „Не мога да оставя всичко да тъне в безпорядък! В края на краищата, живота продължава.“ Най-напред освободи напълно контейнера и внесе всички неща вкъщи. След това позвъни на фирмата и уговори час за прибирането му. Преди да се отпусне изтощена в леглото, изпи чаша горещо мляко с уиски. Надяваше се, че този коктейл ще я успокои и ще й помогне да забрави грижите си.

Но една чаша не помогна. Две също не бяха достатъчни. А след третата млякото свърши. Изабел отчаяно погледна празния плик. „Ако имаше още малко сигурно щеше да ми се доспи. Жалко!“

Чувстваше се унизена да седи и да се измъчва заради някакъв си тип от Маями! „Тук, в Санта Барбара ме чака нов, по-добър и по-вълнуващ живот. И аз ще започна да му се наслаждавам още сега, веднага!… Веднага? Не, нека да отложа за утре. Сега е по-добре да отида и да се наспя.“

Смачка енергично плика от млякото и го запрати в кошчето за боклук. След това си наля още два пръста уиски, допълни чашата с вода от крана и сама си пожела „наздраве“.

„Утрешният ден — моят първи ден в собствената ми агенция — ще бъде за мен истински голям празник. Имам толкова идеи в главата си. Така ще си подредя нещата, че все едно «епизодът» с Джулиън изобщо не е съществувал в живота ми.“

След толкова много мъдри и обнадеждаващи мисли и след четвъртото уиски Изабел най-после успя да заспи. Цяла нощ сънува безкрайни пътувания из страната, като непрекъснато преследваше едно черно порше и все не успяваше да го догони…

Когато в просъница дочу режещия, пронизителен звън откъм входната врата, в първия миг не можа да осъзнае къде се намира. Нищо не си спомняше от предишния ден. Само чувстваше как кръвта пулсира в слепоочията й и изпитваше ужасен глад.

Неуверено се потътри към входа, препъвайки се в натрупаните по пода вещи. Когато отвори и видя пред себе си Джулиън — широко усмихнат зад огромен букет червени рози — цялата мъка, която й бе причинил, изведнъж се стовари върху нея с пълна сила.

— Ти?… — простена тя и се поколеба дали да хлопне вратата под носа му, или да се хвърли в обятията му.

Не направи нито едното, нито другото. Просто стоеше на прага, огряна от утринното слънце, в късата си ефирна нощничка, през която изкусително прозираше прекрасното й тяло.

— Обичам те, Изабел! — рече задавено Джулиън. — Прости ми, моля те!…

Подаде й букета.

Тя безмълвно пое цветята, но не помръдна от мястото си.

— Няма ли да ме пуснеш вътре? — запита той. — Изморен съм до смърт. Пътувах половината нощ на изток и те проклинах през целия път. После обърнах и другата половина на нощта пътувах обратно на запад. Този път се молех за нас двамата. Изабел! Чуй ме! Нека всичко между нас си остане както преди!

— Влез — каза най-после Изабел и се отстрани от вратата.

Джулиън влезе и затвори. Хвана я за раменете и я обърна към себе си.

— Виж, Изабел, що се отнася до килима…

Тя искаше да го прекъсне, но той сложи пръст на устните й.

— Не, изслушай ме до края! Тази проклета вехтория ни създаде толкова неприятности. Ако си съгласна, предлагам, преди да се оженим, да вземем по една ножица и да го нарежем на съвсем, съвсем малки парченца!

— Но това едва ли ще се понрави на Джоселин! — усмихна се най-сетне Изабел.

Изведнъж се почувства щастлива, както никога през живота си.

— А бих искала да запазя приятелството си с нея! Така или иначе, смятам да я поканим да ни стане кръстница…