Джудит Милър
Изабел (7)

VII

Най-после на една от крайпътните табели се появи знак за паркинг. Изабел тутакси включи мигача, предупреждавайки Джулиън, че ще отбие. Той я последва, намали скоростта и почти едновременно завиха към оградения с декоративни храсти и дървета паркинг. Изабел спря в една пролука между дърветата, а Джулиън — точно до нея.

— Какво ти става, Изабел? — още не слязъл от поршето, започна той. — Не получи ли поне една от телеграмите ми?

— Ах, телеграмата ли? — иронично му отвърна тя и се облегна със скръстени ръце на кабриолета си.

Иронията не й се удаваше. Лицето й скоро помръкна и с упрек го погледна.

— Ама ти наистина ли си получила телеграмата ми? — Джулиън неуверено спря пред нея.

Поведението й го плашеше.

— Къде? В Хюстън ли я получи? — направи още един плах опит да я заговори.

— Не е важно! — уклончиво отвърна Изабел. — Какво още искаш от мен? Не разбираш ли, че всичко свърши, че не желая повече да имам нищо общо с теб!

— Напротив, нещата постепенно започват да ми се изясняват! — Джулиън стисна устни. — Но мисля, че имам право да знам кое те накара да постъпваш така. Какво съм ти направил? С какво те обидих? Защо посред нощ си грабна багажа и офейка, без да ми се обадиш? Защото те пренебрегнах заради старите си приятели ли? Кажи!

— Не — вирна брадичка тя. — Не това беше истинската причина.

— А какво друго, по дяволите?! — изуми се Джулиън. Гласът му прозвуча настойчиво и нетърпеливо: — Кажи ми най-после! Знаеш, че бих изпълнил всяко твое желание, всяка твоя прищявка! Има обаче неща…

Изабел не го остави да довърши.

— В случая става въпрос по-скоро за твоя прищявка, а не за моя! — рече тя с подигравателна усмивка. — Чух какво изказване направи пред приятелите си за исфахана!

— Пред Бърт и Ричард? — сбърчи чело Джулиън и трескаво започна да рови в паметта си по какъв повод бяха споменали килима. — Разказах им само за търга и за това, как измъкна исфахана изпод носа ми. Какво толкова съм казал?

— И сега, както и преди, целта ти е преди всичко да се сдобиеш с исфахана! — отсече Изабел.

Гласът й издайнически потрепери. Трябваше да направи огромно усилие, за да не се разплаче.

Джулиън изглеждаше като поразен от гръм.

— Не се прави на изненадан, моля те! — продължи тя. — Не помниш ли как се похвали пред приятелите си, че рано или късно ще се сдобиеш с килима? И при това се ухили така просташки самоуверено…

Истинска буря бушуваше в душата й.

— Знам вече, че аз изобщо не те интересувам. Цялата комедия е заради глупавия килим! Затова ме и преследваш! Заради исфахана ме търсиш с телеграма из цялата страна, заради него се опита да ме изкараш от платното и да ме изтласкаш надолу в урвата…

— Е, е, е, почакай малко! — пресече тирадата й Джулиън. — Силно е да се каже, че съм те изблъскал извън платното…

Оправданието му звучеше нескопосно. Още не беше в състояние да проумее всичките й упреци и затова се опита да спечели време.

Изабел не се предаваше.

— А как другояче ще наречеш опита на кола, преследваща те с бясна скорост, да те принуди да свиеш извън платното с риск от катастрофа?! Как би могъл да…

Докато говореше, тя се бе приближила плътно до него и жестикулираше разпалено, за да илюстрира възможно най-убедително думите си. Джулиън вече не виждаше възможност да се защити словесно срещу атаките й, затова използва малкия шанс, който му се предостави. Прихвана я здраво през кръста, рязко я придърпа до себе си и с целувка я прекъсна по средата на изречението. Не обръщаше внимание на яростната й съпротива. Концентрира се изцяло върху устните й, които първоначално диво се отбраняваха, после се пооткрехнаха леко и най-после — о, най-после! — жадно се впиха в неговите.

— Чудовище! — беше първото нещо, което Изабел изрече задъхано, когато се освободи от прегръдките му.

— Охо! — разсмя се той. — Преди малко, струва ми се, не мислеше така!

— Престани, Джулиън! — Гласът й прозвуча почти умоляващо.

— С какво да престана?

— С глупостите си! — Тя тръгна към една от пейките.

Коленете й съвсем бяха омекнали след целувката му.

— Съгласен съм! — кимна Джулиън, седна на отсрещната пейка и се облегна удобно на дървената масичка, мислено прехвърляйки възможните варианти откъде да започне.

— Значи си чула, че разказвам на Бърт и на Ричард за търга — поде издалеко той. — Е, и? Какво те прихвана, че така безцеремонно ни изостави?

Изабел учудено вдигна глава:

— „Ни“ изостави?… Кого?

— Имам предвид себе си и недопеченото пиле.

Тя прихна.

— Сигурно си го сервирал полусурово на приятелчетата си, нали? — злорадо го запита.

— Не, открих го едва след като си бяха отишли.

Джулиън я погледна с надежда.

— Е, пак е добре, че изобщо си го намерил! — подметна Изабел хапливо.

— А какво толкова те разяри? — пристъпи той към главния въпрос.

— Прекалената ти самоувереност! — избухна наново тя. — Глупавите ти хвалби, че ще се сдобиеш с исфахана!

— Значи това било!

— Да, това е!

— Нали няма да ми се разсърдиш, ако ти кажа, че погрешно си разбрала думите ми? — предпазливо запита Джулиън.

— Не!

— Така си и мислех. — Той кимна загрижено. — Действително си разбрала погрешно някои неща.

— Дано да е така!

Джулиън стана, заобиколи масата и застана точно пред нея. Изабел го пресрещна с отбранителен жест:

— Не ме докосвай!

Не обърна внимание на думите й, сложи ръка на рамото й и я принуди да седне обратно на пейката. После се настани до нея и кротко й каза:

— Не само ще те докосна, но бих искал да сторя и нещо много повече от това. Искам да се оженя за теб.

Настъпи мълчание.

— Лъжеш! — тихо промълви тя.

— Това е самата истина. — Джулиън я притегли към себе си. — Искам да се оженим и да заживеем заедно. И именно този е смисълът, който вложих в думите си, когато разговаряхме с Бърт и Ричи. Ако се ожениш за мен, ще ми донесеш и зестра, нали? Например твоя исфахан!

— Самоуверен негодник! — Изабел го погледна влюбено.

По усмивката й разбра, че му вярва. Обхвана лицето й с длани и започна да я целува леко и нежно.

— Ще кажеш „да“, нали?

— А ще ме вземеш ли без исфахана?

Джулиън се удиви: „Какво му е на това момиче? Защо изведнъж стана толкова плаха и несигурна? Не разбира ли, че я обичам? Защо непрекъснато споменава този проклет исфахан?…“.

— Как можеш в такъв момент да задаваш подобни въпроси? — с упрек я погледна той.

Но Изабел беше настоятелна:

— Отговори ми!

— Бих се оженил за теб и без проклетата вехтория! Доволна ли си?

— О, Джулиън!… — отрони тя с въздишка, в която бяха събрани цялото разочарование, мъката й от раздялата и от болезненото очакване в Хюстън през последните дни.

Няколко мига останаха прегърнати, отдадени на целувките и ласките си.

— Какво ще правим по-нататък? — освободи се от прегръдките му Изабел, като многозначително посочи паркираните недалече коли. — В никакъв случай няма да се върна с теб в Маями!

— Наистина ли? — Джулиън знаеше добре, че въпросът му е излишен. — Тогава ще трябва аз да отскоча с теб до Санта Барбара!

— Ще го направиш ли? Наистина ли искаш да дойдеш с мен?

— А какво друго ми остава? — престори се на победен той и разпери ръце. — Но няма защо да бързаме. И без това колата с мебелите ти е претърпяла авария. Счупване на оста.

— Мебелите ми? Откъде ти е известно всичко това? — тревожно запита Изабел.

Разказа й всичко, което знаеше. Накрая развеселен й призна как е искал да подкупи шофьора и да узнае от него адреса й в Санта Барбара и как точно в този момент тя е профучала с бясна скорост.

— Нека се върнем! — помоли го Изабел. — Искам да разбера всичко ли е наред с багажа ми. Може да се наложи да го пренатоварят, а в този пущинак всичко може да се случи…

— Не вярвам — поклати глава Джулиън. — Мебелите са в контейнер. Най-много да заменят камиона. Така че преместване на нещата ти в друго ремарке едва ли ще се наложи.

— Въпреки това, нека да се върнем! Така ще бъда по-спокойна — настояваше Изабел.

— Но това е на двайсет мили оттук. Точно толкова, с колкото ми избяга насам! — засмя се Джулиън и се качи в поршето.

— Значи тръгваме! Да видим кой пръв ще стигне! — хлопна Изабел вратата на голфа след себе си.

В следващия момент двигателят му изрева и тя умело изкара малкото бързо чудо на техниката от паркинга. Джулиън ентусиазирано я последва. Гумите на поршето му изсвистяха.

„Щом Изабел иска рали, нека да е поне истинско.“

Наложи им се да пропътуват още десетина мили на запад, докато най-после им се удаде възможност да пресекат в другата половина на магистралата. Джулиън беше взел доста голяма преднина.

Но ето че навлязоха в неравен терен с влошена видимост, където зад всеки завой или възвишение можеше да се появи полицай и да им развали удоволствието от надбягването. Джулиън намали до петдесет и пет мили в час. На Изабел й бяха достатъчни само няколко мили, за да го настигне и изпревари с надут клаксон. Извика му нещо, заливайки се от смях. Беше щастлива. И изобщо нямаше намерение да се съобразява с никакви пътни знаци и скоростни ограничения.

Джулиън също не беше от хората, които се предаваха лесно. Отново вдигна скоростта. И тъкмо профуча край червения кабриолет, иззад едно възвишение изскочи полицай. Яхнал тежкия си мотоциклет, той се залепи с надута сирена зад поршето.

Изненадата бе толкова голяма, че Джулиън нямаше време да се ядоса. Само скръцна със зъби и отби встрани.

Без никакви пазарлъци пое акта за превишена скорост. Този път полицаят беше по-милостив. За удоволствието си Джулиън заплати само четиридесет долара.

Когато отново седна зад волана, нямаше повече настроение за шеги. А и шансовете му да настигне и изпревари Изабел бяха равни на нула.

Когато най-после спря на уговореното място, я видя да пресича пътното платно с бира в ръка. „Как ли е успяла да я изкрънка от стиснатия шофьор?“ — помисли си.

— Можехме да си спестим разходката до тук — извика му тя, допивайки последната глътка, след което със замах запрати празната кутия в шубраците.

— Какво имаш предвид? — Джулиън крадешком хвърли поглед към камиона. Беше жаден и в лошо настроение.

— Не са моите мебели! — отвърна доволно Изабел.

— Какво? — Стъписването му беше огромно.

— Не са мо-и-те ме-бе-ли! — на срички произнесе повторно тя. — И изобщо как ти хрумна подобно нещо.

— Шофьорът ми каза.

— Не може да бъде! — недоверчиво го погледна Изабел.

— Е, каза ми, че идвал от Маями и отивал за Санта Барбара!

— И ти сметна, че това могат да бъдат само моите неща!

Тя се разсмя високо. Надигна се на пръсти и разроши с ръка косите му.

— Като че ли съм единственият човек в цяла Америка, решил да се мести от Маями в Калифорния?!

— Но наистина е голяма случайност, че пътува точно за Санта Барбара! — разсъждаваше на глас Джулиън.

— Погледни статистиката, човече. Може би са хиляди тези, които се местят всеки ден тук и там.

Изабел се засмя и се качи в голфа.

— Добре де, а сега какво ще правим? — Той хвана отворената врата на колата й и я задържа.

Страхуваше се да не запраши отново нанякъде.

— Тръгваме за Калифорния! — отсече Изабел и включи двигателя.

— Просто така?

— Просто така — беше отговорът й.

Очите й засияха срещу Джулиън.

— А къде ще се срещнем довечера?

— В Сан Антонио — викна Изабел и хлопна вратата, но веднага след това отвори прозореца. — В „Бест Уестърн“ — на центъра, точно до „Аламо“. Вече очаквам с нетърпение разходката из „Ривъруолк“!

— Аз също! — успя да каже само той, останал сам на магистралата.

За секунди голфът се превърна в червена точка на хоризонта.

Шофьорът на камиона гледаше смръщено от другата страна на шосето. Джулиън вдигна ръка за поздрав, но не последва никаква реакция.

 

 

Джулиън пристигна в Сан Антонио малко след Изабел, която вече бе наела стая и се беше преоблякла. Когато се зададе със сака си от паркинга, тя го посрещна във фоайето на хотела в зашеметяваща минирокличка с рюшове, предизвикателно изрязана на гърба.

— Попълних адресната карта на моето име — прошепна му тихо, пъхна ключовете в ръцете му и му увисна на врата. — Побързай, чакам те тук. Много съм гладна. Облечи си нещо по-елегантно! Сигурно в „Ривъруолк“ е пълно с изискани локали.

— Не съм си взел нищо особено — посочи Джулиън сака си. — Само няколко ризи и това, което е на гърба ми.

— Джинси! — презрително сви устни Изабел и критично го изгледа от горе до долу. — Тогава да вървим най-напред да ти купим нещо по-добро! — решително тръсна глава тя.

— Мисля, че беше много гладна! — напомни й внимателно Джулиън.

Но никой не беше в състояние да я разубеди, че трябва да излязат изискано облечени.

Изабел можеше да разгледа и сама Сан Антонио. Но сега, когато всичко завърши толкова добре, искаше удоволствието да бъде пълно и истинско. Нищо на света не би могло да попречи на намеренията й.

Джулиън добре разбра това. Мълчаливо се качи до стаята, която Изабел беше наела под името „госпожа Морган“, и се освежи.

Когато се върна във фоайето, тя вече беше разузнала къде могат да намерят престижен моден мъжки салон и бе извикала такси. На Джулиън му харесваше категоричността, с която се налагаше и постигаше всичко, което желаеше. Вече сигурно имаше и представа как да го облече…

Трябваше да й каже само размера си и Изабел веднага му предложи тесни черни панталони и късо до талията мексиканско яке.

— Изглеждам като в национална носия — ухили се той пред огледалото.

— В момента това е топ модата в Европа! — опроверга го тя, като го огледа от всички страни. — Трябват ти още един широк колан и друг модел обувки.

— Но това са най-удобните ми ботуши! — съкрушено погледна Джулиън любимите си каубойки.

— На тези дрехи те не подхождат — не отстъпваше Изабел и му подаде чифт черни половинки, подсилени на върховете и отзад на петите с хромирани блестящи метални пластини. — Ето, вземи това!

Джулиън скептично ги погледна, но реши да не й противоречи повече.

— Осемдесет и четири долара и петдесет цента — с доволна усмивка съобщи продавачът, когато той извади на касата кредитната си карта.

— Сега няма да можем да отидем на ресторант! — въздъхна, щом излязоха от магазина.

Вече се беше стъмнило и старомодни улични фенери осветяваха прочутия парк „Ривъруолк“ край реката.

— Свърших парите!

— Не ме баламосвай! Нали си зъболекар! — засмя се Изабел и спря пред малък локал с разтворени врати.

Вътре беше светло и изглеждаше уютно. Около няколко малки масички, застлани с бели покривки, бяха групирани зелени плетени фотьойли.

— Южняшка кухня — определи Джулиън, след като прочете надписа над входа.

— Да нямаш нещо против южняшката кухня?

— Ни най-малко! — Той усети изобилие на слюнка в устата си. — Сладки картофи, пълномаслена сметана, захар, орехи и лешници, мед — да бъде благословено всичко, което прави човека дебел!

— Да влезем тогава!

Изабел кимна на сервитьорката негърка, която ги поведе към една от масите.

Вечерята им беше истински празник, който продължи повече от два часа. С ароматните ястия пиха до насита от отлежалото бургундско вино, а за десерт си поръчаха шоколадово суфле с вишни и бутилка шампанско.

Когато напуснаха ресторанта, Джулиън настоя да вземат такси и по най-бързия начин да се върнат в хотела. Искаше най-после да остане насаме с Изабел, но не успя да се пребори с обзелото я романтично настроение.

— Нека да се поразходим! — помоли тя и увисна на рамото му. — Подишай този чудесен вечерен въздух! Виж реката — цялата е в светлини и отблясъци! Не е ли божествено?

— Страхотно е! — отвърна шепнешком той и леко я целуна по ухото. — Но и ти ми действаш не по-малко упойващо. С удоволствие бих поразходил пръстите си по голото ти тяло!

— По-късно! — смути се Изабел и трепна.

Нежното му докосване и споменът за ласките му събудиха у нея непоносима възбуда. Едва сега, разхождайки се хванати за ръце край реката, те разбраха колко си бяха липсвали един на друг през последните няколко дни. Изабел дори не бе посмяла и да мечтае за нова среща с него. Терзаеше я остра болка.

Сега обаче всичко беше наред. И вече не го наричаше мислено „тип“ и „негодник“, не беше и необходимо да се преструва пред себе си, че не намира нищо особено в него. Беше дошло времето да си признае, че го обича и желае. А копнежите й вече изглеждаха реални и напълно осъществими.

Тя беше с Джулиън и щеше да остане завинаги с него. А как ще протече съвместният им живот, отсега не можеше да предвиди. Пък и не желаеше да мисли за бъдещето. Сега то не беше от значение. Важни в този момент бяха само четирите думи, които Джулиън бе произнесъл с такава категоричност. „Искам да се оженим!“

От един ресторант с пъстри неонови светлини се носеше глъч и безгрижен смях на фона на темпераментна музика. Едновременно се спогледаха и си кимнаха утвърдително.

Минути по-късно стояха притиснати един до друг на препълнения дансинг и редуваха блусове с модерен рок. Накрая, разгорещени и изтощени, седнаха на бара.

— Не ти ли омръзна нощният живот? — полюбопитства Джулиън.

— Наздраве! — Изабел допря високата си чаша до ромовия му коктейл. — Толкова скоро?

Отдавна не се беше забавлявала така добре. Джулиън танцуваше божествено. Ритъмът беше в кръвта му. Тя само трябваше да го следва и движенията им придобиваха съвършенство и хармония.

Изпитваше истинско удоволствие да танцува. Непрекъснато усещаше еротичните искри помежду им и тъкмо заради това не бързаше да се прибират в хотела.

В този момент зазвучаха познатите акорди на мелодия от нашумял любовен филм. Още след първите тактове Джулиън я поведе към дансинга. Тангото хармонираше идеално с настроението им. Скоро около тях се образува малък кръг. Танцуващите двойки любопитно извръщаха глави и с възхищение ги наблюдаваха.

Но Изабел и Джулиън нищо не забелязваха. Бяха вперили погледи един в друг и се вслушваха в нещо, което бе само вътре в тях — тайнствено, диво, разкъсващо душите и телата им.

Дансингът около тях започна да опустява, но не виждаха нищо, потънали дълбоко в магията на своите чувства… От унеса им ги извадиха гръмки ръкопляскания. Джулиън трепна, сякаш се събуждаше от сън.

— Хайде да си тръгваме! — прошепна той и с огромно нежелание освободи Изабел от обятията си.

Публиката около тях продължаваше да ги аплодира.

— Да изчезваме! — повтори Джулиън.

— Добре… — отрони тя.

Беше абсолютно равнодушна към всичко наоколо. Тялото й копнееше единствено за Джулиън.