Майкъл Ридпат
Борсови игри (9)

9.

За пазара на еврооблигации август обикновено е мъртъв сезон. За това има много причини. В Западна Европа всички са в отпуск, дори и бюрократите, които работят в правителствените агенции, емитиращи еврооблигации. Летните жеги в Бахрейн и Джеда притъпяват дори и най-закоравелите арабски инстинкти към хазарта и повечето тамошни богаташи хващат самолета до Лондон, Париж и Монте Карло, за да залагат чипове вместо облигации.

Разбира се, много от борсовите посредници и търговците на ценни книжа в Лондон са несемейни или най-малкото все още нямат деца. Най-противното нещо на света за тях през август е да се съберат с пищящите семейства на плажа. Съществува едно неписано правило — да не се нарушава равновесието на пазара през този месец, за да не се налага след това месеци наред да си блъскаме главата, докато нещата влязат в релси. Пазарът се регулира сам и всеки си крои планове с какво ще се занимава през първата седмица на септември.

Обикновено тая схема на почивка ме дразнеше. Този път обаче ми се беше събрало много и за пръв път се зарадвах на покоя, който ми осигуряваше август.

Съзнанието ми най-вече беше заето с Деби. И с Джо.

За мен беше повече от очевидно, че Джо е проследил онази вечер Деби и после я е хвърлил в реката. Нали го видях — за него убийството не представляваше проблем. Но защо го беше направил? Дори човек като него не можеше току-така да обикаля Лондон и да убива старите си приятелки само защото му е скимнало. Явно е имал някакъв мотив. Какъв можеше да е той?

А и случаят с таксито, което бил хванал заедно с двамата си приятели точно след като го бях видял да излиза от корабчето. Имаше голяма вероятност приятелите му да му осигуряват фалшиво алиби, но полицията смяташе, че казват истината. Ако полицаите бяха прави, тогава как беше загинала Деби?

Не вярвах, че просто е паднала в реката. Не можех и да приема, че се е самоубила. Не можех да го повярвам за нищо на света. Кой друг би могъл да иска смъртта й?

Докато си блъсках главата над проблема, мислите ми неусетно се насочиха към Пайпър. Очевидно фактът, че Деби познаваше случая с Блейдънъм Хол, го притесняваше много. Нямаше вид на много почтен гражданин. Загубеше ли лиценза си от Комисията по хазарта, трябваше да каже сбогом на плановете си за „Таити“. В най-добрия случай можеше да се опита да го продаде, но едва ли щеше да покрие всичките си разходи по него. Още един смъртен враг.

После идваше и разследването с покачването на цената на акциите на „Джипсъм“. Имаше ли и това връзка със смъртта й?

Информацията ми беше все още недостатъчна.

Разрових купчината проспекти върху бюрото си за информационния меморандум за „Таити“. Преди обаче да го открия, се натъкнах на този за „Тремънт Капитал“. Измъкнах го от купчината. Беше тънък и наглед съвсем безобиден. Никакви фирмени знаци, никакви илюстрации. Зачетох го много внимателно.

„Тремънт Капитал“ беше инвестиционна шел-компания^[1] със седалище в Нидерландските Антили, които редица богати личности използваха, за да избягват плащането на данъци. Компанията инвестираше в ценни книжа, за които обаче не се упоменаваха никакви подробности. Беше емитирала частни облигации на стойност 40 милиона долара посредством „Блуумфийлд Уайс“. „Де Джонг“ бяха закупили двайсет милиона от тях. Това, което правеше привлекателна инвестицията в облигациите на такава мижава задморска компания, беше гаранцията на японската банка „Хоншу“. Тя беше една от най-големите банки в Япония и притежаваше най-висшия клас ААА, присъден й от агенциите за кредитна информация. Инвеститорите нямаше какво да се ровят из подробностите за сделката, като например в какво инвестира „Тремънт Капитал“, защото гаранцията на японската банка беше желязна.

Но Деби се бе тревожила именно за подробностите.

Прочетох още веднъж проспекта много внимателно. Гъмжеше от скучна юридическа терминология, но нямаше нищо различаващо се съществено от това, което бях срещал до този момент. Едноличният собственик на акциите на шел-компанията беше регистриран като Акционерно дружество „Тремънт Капитал“. Това не ми говореше нищо и предположих, че при законите за търговска тайна на Нидерландските Антили едва ли щях да науча нещо повече за структурата на собствениците от това, което предлагаше проспектът.

Дотук нищо необичайно. Все още.

И тогава забелязах един телефонен номер, написан с молив в полето под раздела, озаглавен „Описание на гаранта“. Телефонният код ми беше познат. Токио. Явно беше номерът на „Хоншу Банк“. Погледнах часовника. В Токио вече беше късно, но с малко късмет можех да хвана някой служител. Набрах номера, без да имам ясната представа какво точно ме интересува.

След няколко неуспешни опита накрая ме свързаха с човек, който говореше английски.

— Хаката слуша.

— Добър ден, мистър Хаката. Обажда се Пол Мъри от „Де Джонг и Ко“, Лондон. Имам нужда от помощта ви. Правя проучване за една частна сделка, която вие гарантирате за „Тремънт Капитал“.

— Съжалявам много — отвърна мистър Хаката.

Проклятие. Винаги, когато имаш някаква спешна работа, попадаш на някой мрачен тип.

— Ще ви бъда изключително благодарен за информацията, мистър Хаката. Вие сам разбирате, ние представляваме крупен инвеститор при тази частна сделка.

— С удоволствие бих ви помогнал, мистър Мъри, но в регистрите ни не е отбелязано да сме давали подобна гаранция.

— Не, може би аз не обясних достатъчно ясно. Проспектът е отворен пред мен на бюрото. А и някой от вашата банка е разговарял само преди седмица с една моя колежка, мис Чейтър.

— Аз разговарях с мис Чейтър. И разговарях също с мистър Шофман преди няколко месеца. Ние сме абсолютно сигурни, че не сме давали никаква гаранция на тази „Тремънт Капитал“. В действителност нямаме никаква информация, че такава сделка съществува. Ако вие знаете нещо повече за тази компания, ние с удоволствие бихме ви съдействали. Не обичаме да злоупотребяват с името на банката ни.

— Благодаря ви много, мистър Хаката. Ще ви информирам още при първия удобен случай. Довиждане.

Това беше повече от странно. Беше ли възможно „Хоншу Банк“ да не знаят нищо за гаранция, която те самите са дали? Хаката бе проверил папките си съвсем съвестно. Все пак „Хоншу“ бяха голяма банка. Възможно беше гаранцията да се е залутала нейде. Направо невероятно, но теоретично възможно.

Но ако „Хоншу Банк“ не бяха чували нищо за емисията, то „Блуумфийлд Уайс“ нямаше начин да не знаят. Реших да им позвъня. Не се обадих на Кеш. Ако Деби бе имала право и около тази емисия имаше нещо съмнително, не исках да вдигам Кеш по тревога на този етап. Позвъних в библиотеката на „Блуумфийлд Уайс“, където се съдържаше пълна информация за всяка емисия облигации, които бяха управлявали.

Обади се млад женски глас.

— Тук библиотеката.

— Добро утро. Обажда се Пол Мъри от „Де Джонг“. Бихте ли ми дали всички подробности, с които разполагате, за една частна продажба, която сте осъществили за Акционерното дружество „Тремънт Капитал“. Било е някъде преди година.

— Страхувам се, че нямаме никакви подробности за тази емисия — отвърна мигновено библиотекарката. Нямаше дори и пауза да погледне папките или картите.

— Не е възможно да нямате. Не можете ли да проверите?

— Вече съм проверила. Вашата колежка мис Чейтър ми позвъни миналата седмица. Нямаме никакви подробности за тази емисия. А причината е, че такава емисия просто не съществува.

— Сигурно имате някаква грешка. Не можете да бъдете толкова сигурна. Моля ви, проверете пак.

— Мистър Мъри, проверила съм всичко най-изчерпателно. — Библиотекарката повиши тон. Очевидно не беше от хората, които обичат да подлагат на съмнение професионалните им качества. — Мис Чейтър беше настойчива също като вас. Емисията просто не съществува. Грешат или нашите регистри, или вашите. А ние сме инвестирали стотици хиляди лири за създаване на системи за извличане на информация от релационни бази данни. Няма и следа от „Тремънт Капитал“. Можете да се обадите, когато откриете точното име на облигацията, която притежавате. Ще се радваме да ви помогнем. — И с тези думи момичето затвори. Тонът й подсказваше всичко друго, само не и радостта да ми бъде от помощ.

Облегнах се зашеметен на стола си. Беше ли възможно главният ръководител и гарантът да нямат и представа за тази облигация? Дали въобще съществуваше? Замислих се за момент. Тъй като това беше частна продажба, не беше необходимо да бъде регистрирана в която и да е фондова борса. Но нали винаги има адвокатски фирми, ангажирани с тоя род сделки. Сграбчих проспекта и го разлистих, търсейки името на юридическата фирма, дала правната основа на сделката. Не ми отне много време да го открия. „Ван Крееф, Хеерлен“, Кюрасао. Странно. В такива случаи обикновено се прибягва до помощта на авторитетни лондонски или нюйоркски фирми. Още няколко минути ровене из проспектите и открих това, което търсех. „Всички проблеми, възникнали при изпълнението на този договор, ще бъдат тълкувани според законодателството на Нидерландските Антили.“ Никаква следа дори от обичайното споменаване на английското или нюйоркското право.

Как се беше получило така, че никой да не забележи тия особености на договора? Навярно всички са били много заети и никой не е имал време да прочете както трябва цялата документация. В края на краищата, гаранцията на „Хоншу Банк“ вероятно е приспала вниманието им.

Обаче такова нещо като гаранция на „Хоншу Банк“ просто нямаше. „Де Джонг и Ко“ бяха дали назаем двайсет милиона долара на шел-компания, за която не ни беше известно нищо. Не знаехме кой е собственикът й. Не знаехме каква съдба е сполетяла парите ни. И определено не знаехме дали изобщо ще си ги получим обратно. Юридическата документация вероятно беше изпъстрена с купища пропуски.

Обадих се по телефона на счетоводството от горния етаж да проверя дали сме получили първата вноска по купона за изплащане на процентите. Да, преведена е. Поне още не бяхме загубили пари. Който и да беше създал тази фиктивна компания, очевидно нямаше интерес да разлайва кучетата още в началото и щеше да изплати поне първите няколко вноски. Май бяхме станали жертва на наистина крупна измама.

Не можех да задам директно въпроса на Кеш. Ако той беше замесен в някаква степен, това можеше да му даде възможност да се измъкне, а аз нямах право да рискувам. Непременно трябваше да разбера степента, до която бяха въвлечени „Блуумфийлд Уайс“. Внезапно ми хрумна нещо. Вдигнах телефона.

— Ало. Тук Лозанско-Женевска банка.

— Клер, обажда се Пол. Свободна ли си да се видим днес на обяд?

— О, каква мила изненада! Разбира се, с удоволствие ще обядвам с теб.

— Чудесно. Ще се видим в „Люк“ в дванайсет и петнайсет.

Клер беше работила в „Блуумфийлд Уайс“ допреди шест месеца. Би трябвало да е в състояние да ми разкаже нещичко за „Тремънт Капитал“ и за участието на Кеш в сделката. А и това беше чудесен повод да я заведа на обяд.

Подраних в „Люк“ и взех маса до прозореца. Ресторантът се намира на втория етаж в една сграда насред пазара „Ледънхол“. Слънцето струеше през отворения прозорец, долиташе глъчката от сергиите. Бяха заети само половината маси; запълваше се едва към един от застрахователите на „Лойд“, чиито кантори бяха съвсем наблизо.

Само след две минути дойде и Клер. Звънкото потропване на високите й токчета по черно-белия под, късата й обтегната пола и благоуханният скъп парфюм грабнаха вниманието на всички мъже в залата. Завистливите погледи от околните маси преизпълниха сърцето ми с гордост. Тя се приближи до масата, вдигна ръка за поздрав, усмихна се и седна до мен. Не беше красавица от класически тип, но излъчваше страхотен секс.

Дадохме си поръчките и се заоплаквахме взаимно колко умрял е пазарът. След няколко минути си дойдох на думата.

— Клер, искам да споделя с теб нещо много важно. Но е твърде деликатно и ще ти бъда много задължен, ако го запазиш само за себе си.

Клер се изсмя.

— О, Пол! Колко вълнуващо! Тайна! Не се тревожи, няма да кажа на никого.

— Става въпрос за Кеш.

И следа от смеха не остана по лицето й.

— О, Кеш! Това копеле!

— Защо го наричаш така? Какво е направил?

— Може би и аз трябва да споделя с теб една тайна. — Тя сведе поглед към масата, вдигна един нож и го завъртя в ръцете си. — Както знаеш, работих две години за „Блуумфийлд Уайс“ преди да се преместя в ЛЖБ. Е, след година-две си създадох добра група от клиенти. Започнах да прави добър бизнес. Аз бях щастлива, клиентите бяха щастливи, „Блуумфийлд Уайс“ беше щастлива. И тогава от Ню Йорк се изтърси Кеш Калахан. Имаше репутация на голям бизнесмен и получаваше голяма заплата, но си нямаше клиенти в Европа. И ги открадна.

— Как успя да го направи?

— Отначало започна полека. Първо проучи кой от търговските посредници с големи сметки не разполага с достатъчно време, за да покрива както трябва позициите си. И тогава услужливо започна да им предлага „помощта“ си. Разбира се, накрая клиентите вече предпочитаха да говорят повече с Кеш, отколкото с първоначалния си търговски посредник. Предполагам, че в известна степен това не беше толкова лошо, клиентът започваше да се чувства по-сигурен и фирмата разширяваше бизнеса. Кеш обаче започна да прилага по-драстични мерки. В моя случай беше хвърлил око на моите двама или трима най-крупни клиенти. И всеки път, когато отсъствах от офиса по някаква причина, веднага им телефонираше. Но те се оказаха лоялни и искаха да работят с мен. И тогава той пусна слух за мен и един клиент. Страхувам се, че не мога да ти кажа името му.

— Какъв слух?

— Казвал, че спя с този клиент, и това било единствената причина той да ми поверява парите си — изрече тя разпалено. — А това е нелепо. Абсолютна лъжа. Единствената причина, поради която клиентът ми работеше основно с мен, беше, че аз му давах добри идеи и той печелеше от тях. Никога не бих имала връзка с някой клиент. Никога. Би било абсолютно непрофесионално.

Прониза ме с очи, пламтящи от гняв. И изведнъж се разсмя.

— О, Пол, недей да гледаш толкова жално!

Лицето ми пламна като божур. Решителната й декларация за професионалното поведение с клиентите беше срутила и без това илюзорните надежди, спотайващи се нейде из съзнанието ми. И представа нямах, че лицето ми ме беше издало.

Тя се върна на историята си.

— Аз, разбира се, не знаех нищо, нито пък клиентът ми. Но всички останали го коментирали, или поне така ми казват. Превърна се в една от онези истории, които се въртят навсякъде и накрая, след месец-два, долитат до ушите ти от няколко различни източника. Сигурна съм, че и шефът ми е подочул нещичко, но вероятно само на ухо. Разбира се, аз не можах да го опровергая. Не знаех, че изобщо има нещо за отричане.

— И един ден Кеш отишъл при шефа ми. Казал му, че моите „амури“ правят „Блуумфийлд Уайс“ за посмешище в Сити. Показал му някакви числа и се заклел, че ги бил получил от фирмата на клиента ми, а те сочели, че 95 процента от бизнеса на този човек преминава през мен. Кеш трябва да е изфабрикувал всичко това, защото знам, че клиентът ми работи и с много други брокери. И един ден шефът ме вика и ми казва, че или трябва да напусна, или ще му се наложи да ме отстрани временно от длъжност поради възбуждане на разследване. Каза, че това щяло да навреди в не по-малка степен и на клиента ми, а може би даже и повече. Бях потресена. И изтървах нервите си. Крещях му в лицето, наричах го с най-мръсните имена, които можеха да ми хрумнат в момента, и накрая му казах какво може да направи с работата ми. ЛЖБ месеци наред бе полагала усилия да ме привлече и само след седмица започнах работа при тях.

— Не е ли било по-добре да запазиш спокойствие? И да възстановиш репутацията си при тях? Кеш не би могъл да докаже нищо.

— Лошото вече бе сторено. Не бях готова да се подлагам на обществени унижения и да разголвам интимния си живот, само за да мога да работя и после с такъв боклук като него.

— Разбирам — казах аз, усещайки как гневът ми се надига. — Ти си права. Мръсно копеле. Този бизнес е прогнил. Всичко се прави за пари. Всички се мислят за гении, а в половината от случаите са крадци. Ако всички в бранша си вършеха работата принципно и по съвест, щеше да има достатъчно хляб за всеки. — Гневът ми внезапно пламна още по-силно, почти виках.

Клер се изсмя.

— О, Пол! Голям сладур си! Толкова загрижен, такъв идеалист! Но светът не се развива по твоите закони. Трябва да бъдеш безмилостен, за да се справяш добре. Най-големите копелета правят най-големите удари. Аз съм си добре. Върша същата работа за малко по-свестни хора и по-висока заплата. — Едрите й влажни очи ме стрелнаха изпод дългите ресници. — Но ти се канеше да споделиш някаква тайна с мен.

Гневът бавно ме напусна.

— Страх ме е, че не мога да ти разкажа с подробности, защото аз самият още не ги знам. Но е много важно да го запазиш само за себе си. — Понижих глас. — Миналата година „Де Джонг“ прави една частна покупка от „Блуумфийлд Уайс“, емитирана от „Тремънт Капитал“. Кеш е човекът, който я осъществява. Знаеш ли нещо за нея?

— „Тремънт Капитал“ — промърмори Клер с чело, набръчкано от усилията да си припомни. — Името ми звучи познато, но не мога… Един момент! Сетих се! Сделката не беше ли гарантирана от Индустриалната банка на Япония?

— Не, гарантът е „Хоншу Банк“. Почти улучи.

— Да, нещо ми изплува. Беше дребна сделка, нали така?

— Четиридесет милиона долара — кимнах аз. — Продаде ли нещо?

— Не. Това беше една от „специалните сделки“ на Кеш. Мисля, че той сам я подготви. Никой от нас не успя да зърне нищо при продажбата. Глътна цялата комисиона.

Специални сделки. Специални клиенти. Кеш правеше много специален бизнес.

— Знаеш ли изобщо нещо за компанията?

— За „Тремънт Капитал“ ли? Абсолютно нищо. Не съм чувала нищо за нея нито преди този случай, нито след него.

— А някой друг би ли могъл да знае нещо?

— Не. Когато Кеш подготвя някаква сделка, той не позволява на никого да надзърне, докато не я завърши, а после вече мелницата се завърта с пълна сила.

— Не е възможно да прави всичко сам. Все някой от фирмата трябва да му е помагал да оформят документацията или да структурират сделката — предположих аз. — Няма ли някой в корпоративното финансиране, с когото да е работил?

— Не и в Лондон, доколкото ми е известно. Но по някои от специалните си сделки разговаряше с Ню Йорк. С един ситен дебеланко. Вайгел. Дик Вайгел. Мисля, че така се казваше.

— Можеш ли да си спомниш кой купи останалата част от емисията?

— Да, спомням си думите му, че е продал на „Де Джонг“. Не му отне много време. И веднага след това се обади на още някаква фирма и продаде всичко. Спомням си как се изумих от това — да продадеш цяла емисия само с две телефонни обаждания. Ненавиждам го, но не мога да си изкривя душата. Той е голям борсов посредник.

— Кой беше другият купувач?

— Знаех си, че ще ми зададеш и този въпрос — каза тя. — Чакай да помисля… да, сетих се! Беше „Харцвайгер Банк“!

— „Харцвайгер Банк“? Швейцарската банка? Не е ли прекалено малка?

— Не е необходимо да е голяма. Макар и да не вдига много шум около себе си, тя върти много поверително изключително големи обеми пари. Кеш работи много с тях.

— С кого от тях разговаря?

— С Ханс Дитвайлер. Не е хубав човек. Чувала съм се с него няколко пъти.

Това беше всичко, което можех да науча от Клер. Поне за „Тремънт Капитал“.

— И още един въпрос — изрекох аз.

— Да?

— Кой е Гастон?

— Гастон ли? Не познавам никакъв Гастон. — Тя изведнъж се изкикоти. — О, ти имаш предвид онзи Гастон от Париж, моят приятел ли? Страхувам се, че ми се наложи да го измисля. Заради Роб.

— Доста жестоко. Той не може да си намери място.

— Беше много настоятелен. Трябваше по някакъв начин да го върна към действителността. И това ми се стори най-добрият. Знаеш ли, той е малко особен.

— Особен?

— Да. Има му нещо. Толкова е напрегнат, че чак става непредсказуем. Никога не знаеш какво ще му щукне следващия момент.

— О, той си е такъв — казах аз. — Абсолютно безвреден е.

— Не съм много сигурна в това — възрази Клер. — Всеки случай се радвам, че се отървах от него. — Тя потрепери при спомена. — А и освен това ти казах. Никога не спя с клиентите си.

След тия думи тя отпи от виното си и ме изгледа над ръба на чашата. Изглеждаше вълшебна — алени устни и въгленовочерни очи. Гърлото ми внезапно пресъхна.

— Никога ли? — успях да проговоря.

Тя издържа погледа ми няколко секунди, изпращайки ми съобщение, чието точно значение не можах да схвана, и каза:

— Почти никога.

 

 

След този обяд ми беше малко трудно да се съсредоточа върху работата. С голямо усилие успях да прогоня от съзнанието си представите за това какво ли би представлявал сексът с Клер, макар че те през цялото време упорито прииждаха. Трябваше да се обадя на хер Дитвайлер.

Потърсих „Харцвайгер Банк“ в справочника на Асоциацията на международните дилъри на облигации и намерих номера. Беше с кода на Цюрих.

Обади се някаква жена.

— Мога ли да говоря с хер Дитвайлер? — запитах аз.

— Съжалявам, в момента отсъства. С какво мога да ви бъда полезна? — Английският й беше безупречен.

— Казвам се Пол Мъри и работя във фирмата „Де Джонг и Ко“, Лондон. Имаме закупени частни облигации, за които знам, че и вие сте купили. Осемпроцентови, с година на падежа 2001, „Тремънт Капитал“. Бихме искали да закупим още от тях и искаме да знаем дали сте заинтересувани от продажбата им.

— О, „Тремънт Капитал“! Най-после някой, който иска да ги изтъргува. Не знам защо сме ги закупили. Гаранцията на „Хоншу Банк“ е много добра и доходът е хубав, но никой не иска да ги търгува. Ние трябва да имаме ликвиден портфейл, а не такъв боклук. Каква е офертата ви?

Това наистина беше добър номер. Последното нещо на света, от което имах нужда, беше да купя още от тия шибани облигации. А момичето говореше така, сякаш беше готова да ги продаде на каквато и да е цена!

— Те не са за мен, а за един мой клиент — излъгах аз. — Интересуваше се от нашите облигации, но те не са за продан. Преди да отида при него да разбера на каква цена ще ги закупи от вас, трябваше да се уверя, че наистина продавате.

— Разбирам. Е, мисля, че ще е по-добре, ако изчакате хер Дитвайлер. Той е купувачът им. Ще се върне след час и нещо. Защо не позвъните тогава?

— Добра идея. Предайте му, че ще се обадя.

Дотук добре. Тъкмо Дитвайлер ми трябваше.

Точно след час набрах отново номера в Цюрих.

Някакъв груб глас изгрухтя в слушалката.

— Дитвайлер слуша.

— Добър ден, хер Дитвайлер. Обажда се Пол Мъри от „Де Джонг и Ко“. Разговарях с колежката ви преди час относно една оферта за осемпроцентови облигации на „Тремънт Капитал“ с година на погасяване 2001, от които вие притежавате количество. Дали не бихте продали от тях?

— Страхувам се, че имате грешка, мистър Мъри. — Тежкият швейцарски акцент прозвуча още по-неприязнено. — Не зная откъде сте получили тази информация, но ние не притежаваме такива облигации, нито някога сме имали.

— Но вашата колежка ми каза за тях — изрекох аз. — Съобщи ми, че вашият портфейл съдържа такива облигации.

— Сгрешила е. Вероятно ги е сбъркала с други облигации на „Тремънт Капитал“. Но така или иначе, за нас съдържанието на нашия портфейл е строго поверителна информация, която не разкриваме никому. Току-що напомних това на моята колежка. Всичко хубаво, мистър Мъри.

Стана ми жал за дружелюбното швейцарско момиче. Сигурен бях, че това напомняне едва ли е било приятно изживяване. Такъв гадняр! И какъв нескопосен лъжец при това! „Тремънт Капитал“ нямаше други облигации. „Харцвайгер Банк“ притежаваше същите облигации като нашите.

Но защо не искаха да го признаят?

Работата ставаше сериозна. Почти сигурно беше, че „Де Джонг“ е загубила 20 милиона долара. Това щеше да съсипе фирмата, ако не си върнехме парите. По всяка вероятност юридически не можеха да си искат парите от нас, но в едно бях абсолютно сигурен. Те никога повече нямаше да бъдат наши клиенти. Бях длъжен да информирам Хамилтън за случая. Нямаше го в залата. Карън ми каза, че излязъл още по обед и щял да се появи едва утре сутринта.

На следващия ден дойде чак по обед. Проследих го как отиде до бюрото си, свали сакото си и включи мониторите. Седна и се втренчи в тях.

Приближих го.

— Прощавай, Хамилтън — казах аз. — Можеш ли да ми отделиш няколко минути?

— Сега е един и двайсет и седем. Процентът на безработицата се излъчва в един и трийсет. Имаме три минути. Стигат ли?

Поколебах се. Това, което възнамерявах да му кажа, беше много важно. Но не исках да претупвам работата. Кажеше ли Хамилтън, че разполага с три минути, значи разполагаше само с три минути.

— Не, страхувам се, че ще отнеме малко повече време — казах аз.

— В такъв случай седни до мен. Можеш да научиш нещичко.

Седнах до него, потиснал нетърпението си.

— А сега ми кажи какво става на пазара за държавни ценни книжа.

Хамилтън имаше предвид пазара на американски правителствени облигации, най-големия, най-ликвидния пазар в света и единствения, който повечето инвеститори използват, за да добият представа за дългосрочните лихвени проценти.

— Миналия месец непрекъснато падаха — казах аз. — Хората очакват доходите да нараснат.

Когато цените на държавните ценни книжа падат, доходите се качват, което отразява очакването за по-високи лихвени проценти в бъдеще.

— Защо падат?

— Всички са изплашени, че САЩ може да са достигнали пълната работна заетост. Данните за безработицата от миналия месец са 5,2%. Повечето икономисти смятат, че е невъзможно безработицата да падне много под 5% и че ако това стане, в системата ще възникне инфлационен натиск. За промишлеността намирането на работна ръка ще става все по-проблематично и поради това те ще трябва да повишават заплатите. По-високите заплати обаче означават по-висока инфлация, което пък означава по-високи лихвени проценти. Така че цените на държавните ценни книжа ще падат.

— И какво ще стане след това число?

— Ами, пазарът очаква безработицата да падне до 5%. Ако това стане, по-ниската безработица ще породи по-висока инфлация. И пазарът отново ще почне масово да разпродава.

Открай време ми се беше струвало ирония на съдбата, че това, което е добро за работните места, е лошо за пазара на облигации. Спомнях си деня, когато бях в операционната зала на фондовата борса на една от големите брокерски компании. При вестта, че няколко хиляди души загубили работните си места, страхотно веселие обхвана цялата зала и пазарът на държавни ценни книжа потегли с пълна пара. Иди говори после за кули от слонова кост!

— Ти си прав, че почти всички смятат, че цифрата ще бъде 5 процента и че пазарът ще трябва да разпродава. Така че как трябва да постъпя аз? — запита Хамилтън.

— Е, ако имаме някакви останали съкровищни бонове, трябва да ги продаваме — казах аз. — Но след като ги разпродадохме преди месец, предполагам, че можем да седим и да гледаме какво става.

— Грешка — каза Хамилтън. — Или поне ти можеш да седиш и да гледаш.

Зеленият екран пред нас демонстрираше къде търгува пазарът в този момент. Плътната таблица дребни зелени числа танцуваше като жива при продажбите и покупките на облигациите, цените се променяха. Ключовата съкровищна облигация, която наблюдавахме, беше тридесетгодишната облигация, позната още като „дълга облигация“^[2]. Цената й в момента беше 99,16, което означаваше 99 и шестнайсет тридесет и втори, или 99 и половина.

Оставаше още една минута, докато излезе числото на процента. Зелените цифри замряха. Нищо не се търгуваше. Всеки чакаше.

Минутата сякаш продължи цяла вечност. По целия свят — в Лондон, Ню Йорк, Франкфурт, Париж, Бахрейн, дори и Токио, стотици мъже и жени седяха втренчени в екраните. Местата на най-развихрената търговия с фючърси^[3] по облигации в салона на фючърсната борса в Чикаго бяха занемели в очакване.

Приглушен тонален звук се изтръгна от екраните на Ройтер и Телерейт. Секунда по-късно замига малко съобщение в зелено: „Процентът на безработицата в САЩ за юли месец пада до 5,0 процента спрямо 5,2 процента за юни“.

След две секунди числото 99,16 срещу дългата облигация примига и беше заместено от 99,08, което означаваше 99 и осем тридесет и втори, или 99 и четвърт. Бях се оказал прав. Числото беше неблагоприятно и пазарът падаше.

След още две секунди целият пулт на телефонната ни централа пламна в мигащи светлини. Търговските агенти не знаеха какво е замислил Хамилтън, но със сигурност знаеха, че има нещо наум.

Хамилтън вдигна телефона. Аз слушах по другата слушалка. Обади се Дейвид Барат.

— Исках само да ви информирам какви са нашите възгледи за… — започна той.

— Дай ми оферта за двайсет милиона дълги облигации — пресече го Хамилтън.

— Но нашият икономист мисли, че…

— Радвам се, че вашият икономист може да мисли. А сега ми дай оферта!

Дейвид млъкна и временно се изключи. След пет секунди отново беше на линия.

— Предлагаме ги на 99,04. Внимавай, Хамилтън, този пазар се сгромолясва!

— Купувам двайсет милиона на 99,04. Край.

Зелената цифра до дългата облигация на нашия екран замига непрекъснато. Падна до 99,00. Нямах представа защо Хамилтън постъпва така, но знаех, че той знае отлично какво прави.

Хамилтън пое следващото повикване. Беше Кеш.

— Дай ми оферта за тридесет милиона дълги облигации.

Кеш не губи време за обсъждане. Някой искаше да купи облигации на стойност тридесет милиона долара в един сгромолясващ се пазар, и това му беше достатъчно.

— Офертата ни е 99,00.

— Чудесно, вземам ги — каза Хамилтън. Затвори телефона и се вгледа напрегнато в мигащия зелен екран.

Аз направих същото.

Цената продължи да мига, но вече не падаше така рязко. Запърха между 99,00 и 99,02. Двамата с Хамилтън бяхме като замръзнали пред екрана. Всеки път, когато числото примигваше, дъхът ми секваше в очакване да видя 98,30. Щяхме да изгубим страшно много пари при позиция от петдесет милиона долара. Но нивото 99,00 се задържа. Внезапно подскочи до 99,04, после на 99,08. Само след секунди цената се качи на 99,20.

Поех си дъх. Хамилтън отново беше успял. Бяхме съумели да купим дълги облигации на стойност петдесет милиона долара на възможно най-ниските цени за последните месеци. И по всичко личеше, че пазарът започва да се вдига. Внимателно изучавах Хамилтън. Той още беше втренчен в екрана, лицето му беше застинало. Не се усмихваше, но ми се стори, че долових леко отпускане в напрегнатите му плещи.

Цената закова на 100,00.

— Не е ли сега моментът да продаваме? — запитах аз.

Хамилтън бавно поклати глава.

— Не знаеш каква е работата, нали? — каза той.

— Не, не знам. Кажи ми.

Той се отпусна на стола си и ме погледна.

— Всеки път трябва да предугаждаш реакцията на пазара. Цените се променят всеки път, когато хората променят мненията си. Пазарът пада рязко всеки път, когато хората внезапно решат, че е по-добре да продават облигации, отколкото да купуват или да ги задържат. Това се случва често, когато постъпва нова информация. Затова и пазарът реагира всеки път на промяната на даден икономически показател. Следваш ли мисълта ми?

— Да — казах аз.

— За последните два месеца много хора промениха мненията си, решавайки да продават. И с всяка лоша новина все повече и повече хора продават, в резултат на което цените падат все повече и повече. Ситуацията тази седмица се влоши толкова много, че всички очакват още по-лоши вести и по-нататъшен срив на пазара. И когато се появи лошата вест, тя беше точно това, което хората бяха очаквали. Разбира се, дилърите намалиха цените си, но всички продавачи вече бяха продали на дълго. Точно както направихме ние преди месец. Тогава на пазара не беше останал нито един продавач.

— Е, когато пазарът пада, продавачите са склонни да забавят покупките си докато не решат, че лошото вече е отминало — продължи Хамилтън. — И тогава на пазара излизат хората като мен, които се изкушават да купуват облигации на ниски цени.

Говореше бавно и убедително и аз попивах всяка дума, опитвайки се да извлека максималния обем информация.

— Но какво става тогава с фундаменталните икономически положения? Какво става със заплахата за инфлация, ако в САЩ безработицата изчезне?

— Този страх присъства на пазара най-малко от месец. Цените на пазара го отчитат от няколко седмици.

Размислих над чутото. В думите му действително имаше смисъл.

— Значи една от причините пазарът да скочи, е, че всички са обзети от песимизъм, така ли?

— Точно така — каза Хамилтън.

— Остана само едно нещо, което не разбирам. Ако в този случай всичко е било така, тогава защо пазарът изчака да види показателя преди да скочи?

— Преди да вземат решение за покупка, инвеститорите искат да изчакат, докато изчезне и последната голяма несигурност. Но щом се уверят, че икономическият показател — процентът на безработицата, макар и неблагоприятен, не е по-лош от очаквания, вече нямат причини да отлагат решението си. И купуват.

Имах още много да уча в тоя бизнес. Знаех, че за да бъде човек добър борсов посредник, трябва да притежава студен и пресметлив разум. Но Хамилтън беше нещо повече от експерт при анализа на показателите или икономиката. Той анализираше човешката натура, претегляйки точно съотношението между страха и алчността на хилядите индивидуалности, съставляващи „пазара“. И беше ненадминат в това.

— Мисля, че вече можем да оставим пазара на собствените му механизми — каза Хамилтън. — Нали искаше да разговаряме за нещо.

 

 

Разказах му всичко, което двамата с Деби бяхме открили за „Тремънт Капитал“. Споделих мнението си, че вероятността „Де Джонг“ да си върне парите е много малка.

Никога до този момент не го бях виждал потресен до такава степен. Беше зашеметен, нещо наистина невероятно за него.

— Как е могло да се случи това? Не гледахме ли документацията?

Бавно поклатих глава.

— Защо не накарах Деби да я провери! — изломоти той, прехапал долната си устна. — Това копеле Калахан! Сигурно е знаел през цялото време!

— Чух, че ти ги е продал Кеш.

— Той, кой друг. В онзи момент облигациите предлагаха доход с 1 1/2% по-висок от американските държавни ценни книжа. Не беше лошо за книжа с ААА-гаранция. Бяха най-евтините тогава.

— И мислиш, че той е знаел за фалшивата гаранция?

— Не може да не е знаел — изрече горчиво Хамилтън. — Щом и библиотеката на „Блуумфийлд Уайс“ не знае нищо за тях, можеш да се обзаложиш, че и на никой друг не му е известно. Сигурно е нагласил цялата работа сам. Повече никога няма да си имам работа с тоя човек. Просто не мога да си представя как е успял да ме изиграе така.

— Не е ли възможно Кеш просто да е взел за чиста монета проспекта на облигациите? Може би някой в корпоративното им финансиране стои зад тази работа? Клер спомена някакъв тарикат. Дик Вайгел.

— Възможно е. Но не мисля, че е така. Сигурен съм, че е Калахан.

Поколебах се. Не бях сигурен дали трябва да му споменавам за подозренията си, но все пак попитах:

— Мислиш ли, че Кеш има нещо общо със смъртта на Деби?

Хамилтън ме изгледа озадачен.

— Беше нещастен случай, нали така? Или самоубийство. Но не и насилствена смърт.

— Не съм сигурен какво е било — рекох аз. — Спомняш ли си, когато ти казах, че видях един човек точно вечерта преди Деби да умре? — Хамилтън кимна. — Е, оказа се, че е Джо Финли, борсовият посредник към отдела за САЩ в „Блуумфийлд Уайс“. Казах го на полицията, но Джо изкарал двама приятели, които казали, че се прибрали тримата с едно такси веднага след като излезли от корабчето.

— Джо Финли? — каза Хамилтън. — Познавам го. Не е лош борсов посредник. Значи, както казваш, полицията го е отписала от списъка на заподозрените?

Въздъхнах.

— Да, канят се да впишат смъртта й като нещастен случай. Но аз просто не мога да го повярвам.

Хамилтън ме фиксира с поглед в продължение на секунда.

— Предполагам, че полицията знае какво прави. Но така или иначе, много ме съмнява Кеш да има нещо общо със случая.

Потъна в мълчание; в сините му очи припламна необичаен блясък. Но след малко започна бавно да се отпуска. Ритмично заразтърква брадата си. Отново се владееше. Мислеше. Пресмяташе всички възможни варианти.

— Какво ще правим? — запитах аз. — Да вдигнем ли скандал на Кеш? Или да отидем при президента на „Блуумфийлд Уайс“? Или в полицията?

— Няма да правим нищо — каза Хамилтън. — Поне за известно време. Предполагам, че „Тремънт Капитал“ ще продължи да изплаща лихви поне още година-две, за да не разлайва кучетата. Основната сума обаче повече няма да видим. Така че имаме време. Сега е наш ред да не вдигаме шум. Ако Кеш научи, че сме по петите му, това означава да кажем сбогом на парите си. Така че ще действаме, все едно че нищо не е станало.

— Но ние не можем да седим със скръстени ръце!

— Няма да седим със скръстени ръце. Ще си върнем парите.

— Но как?

— Ще намеря начин.

Бях убеден, че ще го направи.