Майкъл Ридпат
Борсови игри (21)

21.

Въпреки преумората спах много неспокойно. Когато мракът зад прозорците започна да посивява, се измъкнах от леглото, навлякох спортния екип и тръгнах към парка. Направих две обиколки. След такъв разбит сън натоварването беше голямо, но поне ме успокои. Прибрах се, изкъпах се, закусих и се почувствах малко по-добре. Обадих се на Кати в „Блуумфийлд Уайс“. Тя току-що беше пристигнала на работа. Помолих я двамата с Кеш да дойдат колкото могат по-скоро. Казах й, че работата не търпи отлагане.

Пристигнаха към десет. Разказах им за обиска, който беше направил Пауел, и за посещението ми при Роб. Споделих също така и всичко, което ми беше минало през ума предния ден.

Накрая обобщих всичко, което ни беше известно.

— И така, все още не знаем кой е убил Деби. Можем да бъдем сигурни, че Вайгел е замесен, но той не е бил в Англия, когато е станало убийството. Подозирам, че Роб може да има нещо общо с него, и също така мисля, че фалшификацията с „Тремънт Капитал“ има извънредно голямо значение. Но да ме убиете, пак не мога да ги навържа на едно. А и освен това междувременно изпаднах в голяма опасност. Трябва само инспектор Пауел да открие още едно „доказателство“ — а сума ти хора с удоволствие биха го изфабрикували — за да бъда арестуван. След което ще ми предявят обвинение в убийство, освен ако не успея да открия истинския убиец на Деби. Някой от вас да има някакви идеи? Защото аз нямам никакви.

Кеш шумно въздъхна.

— Брей. И на мен акълът не ми го побира. Нищо не мога да се досетя.

Кати не каза нищо. Мислеше. Запазих спокойствие с надеждата, че ще измисли нещо.

След малко тя се размърда.

— Добре, ще опитаме следното. Какво знаем за убиеца на Деби?

— Сигурни сме, че е бил в Лондон, когато е станало — казах аз.

— Правилно. А нищо чудно той да е човекът, който дърпа конците във „Финикс Просперити“.

Кимнах.

— Това е така. Джак Салмън със сигурност разговаряше с някого. А този тайнствен непознат познава добре пазара.

Спомних си и още нещо. Този някой беше одобрил предложението на Джак Салмън за покупката на облигации на „Феъруей“.

А аз бях споменал на Хамилтън, че „Феъруей“ е добра инвестиция.

Кати прекъсна мислите ми.

— Вайгел е имал късмет, че никой не е проверил гаранцията на „Тремънт Капитал“. Това наистина е било голям риск от негова страна.

— Това е било частна сделка — казах аз. — Не е необходимо документите да се каталогизират, а и списъкът на клиентите е крайно ограничен.

— Изключително ограничен — произнесе Кати. — Всъщност те са само двама два — „Де Джонг“ и „Харцвайгер Банк“.

— Ти спомена, че Вайгел сам предложил „Харцвайгер“, за „Де Джонг“ си се сетил сам, така ли? — запитах аз Кеш.

— Точно така — отвърна той. — След като Хамилтън прояви интерес към първокласни облигации с висок доход.

— Е, тогава можем да сме сигурни, че Дитвайлер е работил с Вайгел; той вероятно е напъхал облигациите на „Тремънт“ по разни сметки на клиентите си с надеждата, че никой няма да забележи — казах аз.

— Остава „Де Джонг“ — обади се Кати.

— Хм. Много е странно, че Хамилтън не е проверил гаранцията или поне не е накарал Деби да свърши тая работа — изсумтях аз. — Рядка грешка за него.

Неизбежното заключение ме блъсна в челото като юмрук.

Хамилтън.

Не, не можеше да е вярно. Той може и да ме беше изгонил от работа, но за мен още беше нещо голямо и важно. Аз му се възхищавах — той беше единственият човек, останал чист в цялата тая мръсна каша. Просто беше невъзможно да има каквото да е общо с нея. Не бях в състояние да повярвам.

Но след като допуснах, макар и само теоретично, неговото участие, всичко моментално си лягаше по местата. Съвместно със своето старо другарче от бизнес училището Вайгел Хамилтън организира цялата схема. Закупил е частните облигации на „Тремънт Капитал“, знаейки отлично какво прави. Той носеше отговорността за инвестицията на „Тремънт“ във „Финикс Просперити“ и за напътстването на Джак Салмън какво и как да търгува.

И най-лошото от всичко — той беше убил Деби.

Видял е уговорената й среща с Де Джонг в бележника. Видял е и обработения проспект на „Тремънт“ върху бюрото й. Знаел е, че тя ще говори с Де Джонг за фалшивата гаранция, и е решил да я спре по най-радикалния начин.

Като я убие.

Вцепених се. Изпаднах в някакъв шок. Тялото ми физически отказваше да се съгласи с разума ми.

— Пол? Какво ти е? — Кати загрижено протегна ръка.

Заеквайки им разказах всичко, което ми се бе стрелнало през съзнанието; думите се изтръгваха от гърлото ми с огромно усилие.

Двамата само ме гледаха, неспособни да произнесат и звук.

Издърпах си ръката от Кати и отидох до прозореца на всекидневната. Погледнах към окъпаната от утринното слънце улица.

Колкото повече си мислех за това, толкова по-голям бяс ме обземаше. Почувствах се изигран и предаден глупак. Горях за мъст, заради себе си и заради Деби.

— Направо не ми го побира умът — изрече бавно Кеш. — Хамилтън е най-честният и прям човек, когото познавам. Изобщо не мога да си го представя в ролята на престъпник. Та той е… — Кеш се запъна в търсене на най-точната дума и накрая я намери — … толкова скучен.

— О, аз мога да си го представя — намеси се Кати. — Никога не съм го обичала. Той не е човешко същество, той е машина. Но защо го е направил?

Аз знаех отговора. Знаех как работи умът му.

— Хамилтън смята, че животът е единствено движение на пазарите и парите. Той е обсебен от мисълта да прави пари. Но не парите са най-важното за него, а самият акт на печеленето им. И той обича да поема рискове. Сигурно му е дошло до гуша от старомодната почтена търговия, искал е нещо далеч по-възбуждащо. И така е изработил съвършеното престъпление. Открадва десетки милиони долари, без никой да заподозре нищо. Сигурно е изпаднал в делириум след успеха си — добавих горчиво.

— Защо да краде, след като леваците сами си опразват джобовете всеки ден? — озадачено се обади Кеш.

Това беше вярно — Кеш никога нямаше да почувства липса на пари, защото всяка минута на света се раждаше по един глупак.

— А ти? — запита Кати. — Как те е оставил да душиш около него толкова дълго?

— Предполагам, че не е имал избор — отвърнах аз. — Щом вече бях заподозрял, че има нещо нередно, щях да почна да задавам въпроси. По-малката злина в случая е било това да става под негов контрол, отколкото да ме остави да си разигравам коня сам. Той успя да ме убеди да не казвам на никого какво съм открил, под претекста да не разтревожим мошениците, които могат да се покрият, и по този начин да се простим с парите на фирмата. Трябва да призная, че майсторски успя да ме заблуди. Предполагам, че всичките му истории за адвокатите на Нидерландските Антили са пълна измишльотина. Той не е ходил никъде.

— Но защо не те е убил, както е сторил с Деби?

— Не мога да знам със сигурност… Предполагам, че двама мъртви служители на фирмата за по-малко от месец биха вдигнали голям шум. — А може би наистина беше изпитвал някакви симпатии към мен. Гордостта ми, че бях любимото протеже на Хамилтън, още не искаше да се предаде. Усетих нов прилив на отвращение. Как съм могъл да се възхищавам на такова чудовище!

Въпреки всичко се бе опитал да ме спре и почти беше успял. Изведнъж и разследването около ценните книжа на „Джипсъм“ си дойде на мястото.

— Бериман ми каза истината. Хамилтън изобщо не е сключвал споразумение с Асоциацията по ценните книжа — казах аз.

Кати ме изгледа озадачено.

— Той използва разследването на Асоциацията за сделките ми с акциите на „Джипсъм“ като повод да ме изхвърли от „Де Джонг“. И след като се озовах на улицата, за него не е представлявало никакъв проблем да пусне слуха, че са ме хванали да търгувам с вътрешнофирмена информация, та никой търговец със здрав разум на пазара за облигации да не ме вземе на работа. Но и това не му се е видяло достатъчно. За да се подсигури допълнително, принуждава по някакъв начин Роб да ме изкара заподозрян в убийство, след което се вмъква в апартамента ми и подхвърля обицата на Деби, която е паднала, докато се е борел с нея, за да я блъсне в реката.

— Но защо Роб ще му играе по свирката?

Не можех да отговоря на този въпрос.

— И какво ще правим сега? — запита Кеш.

— Да отидем в полицията? — предложи Кати.

Поклатих глава.

— Не можем. Нямаме никакви доказателства. В мига, в който Хамилтън усети, че е под наблюдение, „Де Джонг“ ще каже сбогом на парите си. И не забравяйте обстоятелството, че аз съм все още човекът, когото Пауел изгаря да тикне зад решетките. Не е лесно да се откаже от цялата си досегашна линия на поведение и да признае, че е сгрешил.

Кати кимна загрижено.

— Да, ти още си на топа на устата. Пауел едва ли ще бъде впечатлен, ако му изтърсиш, че старият ти шеф, който те е изритал от работа, е убиецът на Деби.

— Освен това — добавих аз — искам да пипна лично това копеле за гърлото.

— Тогава какво ще правим?

— Ще върнем обратно парите на „Де Джонг“.

Двамата ме изгледаха глупаво.

— Връщаме парите на „Де Джонг“ — повторих аз. — И в процеса на връщането им правим достояние на всички участието на Хамилтън в тази афера. Пауел няма да има къде да мърда.

— Добре, всичко това е отлично и достойно — каза Кеш. — Но как, по дяволите, ще успеем да го постигнем?

— Мисля, че имам някаква идея. Оставете ме само да помисля.

И двамата замълчаха. Взрях се през прозореца и потънах в мисли.

Бях сигурен, че трябва да има начин.

Очертах им идеята си в зародиш. Обсъждахме я следващите няколко часа и накрая я изгладихме, като я превърнахме в приемлив план.

 

 

Качих се при Кати и Кеш в таксито им до „Блуумфийлд Уайс“. Изчаках в приемната им близо час. Накрая Кати се върна, награбила цял куп проспекти, годишни доклади, истории на движението на цените отпреди две години и доклади от най-разнообразни брокерски къщи, прилежно подредени в пет купчини. Зарових се в тях. Трябваше да подбера компания, която да е най-подходяща за плана ни. Трябваше да оглеждам всичко от три различни ъгъла: какво аз лично мисля за реалния проспект на компанията, какво би решил Хамилтън и как би реагирал пазарът. Трябваше да подбера много точно комбинацията от тези три съставки.

Прекратих заниманията си в три. Трябваше да направя няколко телефонни обаждания. Първото беше до „Де Джонг“. Вдигна Карън.

— Здравей, Карън. Пол се обажда. Как си?

Карън изглеждаше радостна да чуе гласа ми.

— Добре съм, а ти?

— Хамилтън там ли е?

Гласът й изведнъж стана много сериозен.

— Чакай да проверя.

Почаках няколко секунди и в слушалката прозвуча гласът на Хамилтън.

— Маккензи слуша.

Не бях подготвен за реакцията, която гласът му пробуди в мен. Беше чисто физическо отвращение: кръвта заби в ушите ми, кожата по цялото ми тяло в миг настръхна. Догади ми се. С разума си бях осъзнал, че Хамилтън ме е предал. Но до този момент не бях осъзнал колко дълбока емоционална реакция бе предизвикало у мен това.

— Здравей, Хамилтън. Пол се обажда.

— А, Пол, как си?

— Да кажем, че съм добре. Исках да те питам нещо.

Почти усетих как Хамилтън се напрегна на другия край на телефона.

— Какво има?

— Бих искал да знам дали мога да дойда в офиса да си отработя периода на предизвестието? Досега нямам някакъв особен успех с намирането на работа на пазара за облигации, така че се насочих към банковото дело. Много ми е необходимо да си повиша знанията по работата с кредити. А и освен това ми писна да стоя по цял ден вкъщи.

Последва секунда пауза, докато Хамилтън обмисляше молбата ми.

— Няма проблеми. Добре си дошъл. Разбира се, не мога да ти позволя да търгуваш, но ще ни бъде приятно да те видим сред нас. Всъщност и без това има няколко анализа, които можеш да направиш.

— Чудесно — казах аз. — Значи до утре сутринта.

Дотук добре. Сега беше наред Клер. Както и очаквах, с нея нямаше никакви проблеми, изгаряше от желание да помогне. При Дени се оказа доста по-трудно. Добре съзнавах, че искам много от него. Щеше да му се наложи да свърши много юридическа работа, за която, в случай че нищо не излезеше от плана ни, нямаше да получи и пукнат долар. Не мислех, че това, което се канехме да направим, е в действителност незаконно, макар и да беше доста съмнително. Разговаряхме близо час и половина преди Дени за мое най-голямо облекчение да склони.

А сега наред беше едно обаждане, което направих с голямо удоволствие. Набрах един номер в Лас Вегас.

— Офисът на мистър Ъруин Пайпър — обади се секретарката му. Гласът й излъчваше финес, учтивост и авторитетност.

Помолих да ме свържат с мистър Пайпър.

— Мистър Пайпър в момента отсъства. Бихте ли оставили съобщение?

Знаех, че достъпът до него няма да е от най-лесните, и затова бях обмислил съобщението си предварително.

— Разбира се. Предайте му, че е звънил Пол Мъри. Кажете му, че ако до два часа не ми се обади, ще позвъня в Комисията по хазарта на щата Невада, за да обсъдя сделката на мистър Пайпър с облигациите на американската компания „Джипсъм“ посредством неговата лихтенщайнска банка.

Не беше кой знае колко хитроумно, но имаше ефект. Само след десет минути Пайпър ми телефонира. Не повторих заплахата си — не беше необходимо. Помолих го учтиво да ми окаже съдействие. Обясних му защо това е в негов интерес, като му казах, че помогне ли на мен, помага и на себе си. Обясних му какво искам да направи.

Реакцията му ме изненада. Той дори прояви ентусиазъм.

— Разбира се, защо не? — каза Пайпър. — Положих много усилия сделката с „Таити“ да е изчистена от всякакви неясноти, и сега за малко тая история с „Тремънт Капитал“ да съсипе всичко, съградено от мен. Направо ще ми е приятно да го направя. И без това планирах да идвам скоро в Англия. А и не е зле вече да се изясним и повече да не ми дишаш във врата.

Уверих го, че ще забравя всичко, което съм научил за него. Обсъждахме датите и подробностите няколко минути и после се сбогувахме.

Позвъних на Кеш.

— Как се справи? — запита той.

— Всички искат да помогнат. А Пайпър дори изпита възторг, като чу предложението ми — казах аз. — Мисля, че намерих компанията, която ни трябва. — Казах му името й. — Можеш ли да разбереш как се търгува? Кой притежава облигациите, дали има агенти по продажбите, ще се излиза ли пазара в близките няколко дни, неща от тоя род.

— Окей. Ще ти се обадя.

 

 

Беше ми приятно пак да облека костюм. Усещах се напрегнат, но готов. Стигнах сградата на банката и взех асансьора до двайсетия етаж.

Малкият борсов салон замръзна при появата ми. Джеф, Роб, Гордън и Карън се втренчиха в мен за няколко секунди, после пак забиха глави в бюрата си. Хамилтън изобщо не ме забеляза. На бюрото на Деби седеше млад мъж с очила. Заместникът й. Зарадвах се, че Хамилтън още не е успял да намери заместник и на мен.

Прекрачих прага.

— Добро утро на всички — изрекох високо. Няколко души измърмориха полугласно приветствията си. — Здравей, Карън, липсвах ли ти? — извиках към другия край на залата. Тя се усмихна. Хубаво е когато поне един човек ти се радва.

Продължих и се запознах с младия мъж на бюрото на Деби. Представи ми се като Стюарт.

— Казвам се Пол. Работя във фирмата — казах аз.

С крайчеца на окото си зърнах Джеф да се вцепенява. Стюарт се обърка съвсем и избъбри нещо неясно. Знаеше отлично кой съм. Разкъсваше се между естествената си учтивост и нежеланието да го видят да общува с престъпник.

Хамилтън приключи с телефонния разговор и дойде при мен. Беше достатъчно дружелюбен — разбира се, според собствените му стандарти.

— Добро утро, Пол. Радвам се да те видя пак сред нас. Можеш да седнеш на старото си бюро. — Думата „старо“ проряза слуха ми. — Но при две основни условия. Не бих искал да разбера, че имаш каквито и да било контакти с пазара, докато си в офиса ни, така че не отговаряй на никакви телефони и не се обаждай на никакви агенти по продажбите.

— Имаш ли нещо против, ако се обаждам до агенциите за наемане на работа?

— Не, нямам. — Той пусна няколко документа върху бюрото ми. — Това са две регионални банки в САЩ, които бих искал да разгледаш. Току-що им свалиха ценните книжа до ниво втори клас ВВВ и облигациите им носят доход почти 12 процента. Бих искал да закупя известно количество, ако са безопасни.

Колко типично за Хамилтън. Щеше да изцеди максималното от мен, докато може. Зарадвах се обаче, че ще имам истинска работа. Заровен в документите, щях да изглеждам далеч по-безобиден, отколкото ако се въртя нагоре-надолу без работа.

До обяд никой не посмя да ми проговори. Само от време на време ми хвърляха крадешком странни погледи. Нямах право да им се сърдя. Никой не обича мошениците. Стана ми тъжно. Сигурно се бяха почувствали предадени от мен. Е, скоро всичко щеше да свърши. Опитах се да хвана погледа на Роб, но той упорито ме избягваше. През цялото време беше плътно зает с телефонни разговори, очите му бяха впити в екраните пред него.

Утрото напредваше. Погледнах часовника на стената. Десет и четиридесет и девет. Точно в единайсет Роб извика:

— Хамилтън! Клер на втора линия!

Не откъсвах погледа си от Хамилтън, докато разговаряше с Клер. Знаех отлично какво му казва, но ми беше невъзможно да забележа каквато и да било реакция по лицето му. Разговорът им продължи пет минути. След като приключиха, Хамилтън се отпусна на стола и разтърка брадата си. Добър знак. Това беше признак, че захапва въдицата. Седя така две-три минути, после рязко се изправи и тръгна към мен. Бързо забих поглед в баланса на бюрото.

— Пол, можеш ли да погледнеш нещо?

— Да, разбира се. Какво е?

— Става въпрос за една компания на име „Микс и Мач“. Чувал ли си за нея?

Издадох устни.

— Да, мисля, че съм чувал. Инвестиционна институция, базирана във Флорида. Напоследък нещо не им върви, доколкото си спомням.

— Точно така — каза Хамилтън. — Да се сещаш за още нещо?

— Май не — излъгах аз.

— Току-що ми се обади Клер. Облигациите им се търгуват на двайсет цента за долар, както изглежда. Всички очакват компанията да обяви банкрут. Клер казва, че се носел слух, че щяла да бъде погълната от японците.

Повдигнах вежди. Хамилтън улови изражението ми.

— Да, знам — каза той. — Това е само слух. А и Клер познава много слабо пазара за макулатура. Но ако тя се окаже права, можем да изкараме осемдесет цента на парче; ако бърка, най-много да загубим по двайсет. Мисля, че си струва да погледнем. Клер трябва да ни изпрати материали по факса всеки момент. Виж какво можеш да изровиш от тях. — Той тръгна към бюрото си, но се поколеба и спря. — Но гледай да не се изтървеш пред някой извън фирмата.

— Няма проблеми — казах аз и се захванах за работа. Събрах всички данни, които имахме за „Микс и Мач“ в архивите. Не ми се наложи да чакам дълго за факса от Клер. После продължих работа, като се обградих отвсякъде с документи, и започнах да въвеждам данни за финансовото им състояние в компютъра.

Бях избрал „Микс и Мач“ като най-добрата от петте компании, които прегледах предния ден. Не изглеждаше лоша инвестиция при цена двайсет цента за облигация; дори и при фалит притежателите на облигации трябваше да получат най-малко по петдесет цента на облигация. А при перспективата от поглъщане сделката ставаше чудесна. Неотразима, както се надявах.

През следващите четири часа направих изчерпателен анализ на фалиралата компания. Внимателно оцених всички активи и нанесох резултатите върху една хубава таблица, която после отпечатах и занесох на Хамилтън. През тези часове той често се бе навъртал около мен и бе надзъртал през рамото ми, така че вече бе прочел повечето материал. Сега хвърли поглед върху таблицата и разтърка замислено брадичката си.

Оставих го да мисли и проведох един бърз телефонен разговор. С Кати.

— Готов е. Сега накарай Кеш да му се обади — прошепнах аз и затворих.

След тридесет секунди светлинният индикатор върху телефонната централа замига. Карън вдигна слушалката и извика:

— Хамилтън! Кеш те търси!

Хамилтън беше потънал в дълбок размисъл.

— Кажи му, че ще му се обадя след малко — каза той.

Проклятие! Не бях допускал, че Хамилтън ще се окаже толкова костелив орех.

Карън разкара Кеш и извика на Хамилтън:

— Обади му се веднага, щом се освободиш. Става въпрос за някаква „Микси не знам какво си“.

Хамилтън застина. Знаех, че няма да се обади веднага на Кеш, това би било твърде прибързано според канона. Изчака пет минути и едва тогава вдигна слушалката. Разговорът му продължи около половин час. След като приключи, ме извика.

— Май си избрал добър ден да дойдеш на работа. Радвам се, че си тук, можеш да ни помогнеш, като в същото време помогнеш и на себе си. „Микс и Мач“ явно са доста по-интересни, отколкото си мислехме.

— Ами? — възкликнах аз. Не беше необходимо да симулирам въодушевление.

— Току-що разговарях с Кеш. Може и да ти се стори странно, но искаше да говорим за „Микс и Мач“. Очевидно токийската фондова борса гъмжи от слухове, че компанията ще бъде погълната от голяма японска инвестиционна институция и…

— Няма да повярваш на Кеш за такова нещо, нали? — прекъснах го аз.

— Прав си, човек не може да му има вяра. Но е добре, че слухът на Клер се потвърждава. А най-интересното в случая е, че Кеш е координаторът на един консорциум от инвеститори, които се канят да изкупят огромния дълг на „Микс и Мач“.

— И какъв е смисълът от всичко това?

— Идеята е да се сформира ПССП — превозно средство със специално предназначение — което да изплати нашите облигации по номинал, когато компанията бъде погълната.

— Разбирам. Кои са другите инвеститори?

— Засега има само един. Но е доста крупен. Ъруин Пайпър.

— Но той е мошеник! — възкликнах аз. — Не можеш да ме убедиш, че искаш да имаш нещо общо с него.

— Може да е по-черен и от дявола, но е хитър — отвърна Хамилтън. — Влага двайсет милиона долара. Кеш иска и от нас двайсет милиона и мисли, че има инвеститор в Щатите, от който може да вземе още двайсет.

— Така, сега ми позволи да ти изложа нещата както съм ги разбрал, ако не греша — казах аз. — „Де Джонг“ инвестира двайсет милиона в превозно средство със специално предназначение заедно с четиридесет милиона долара от Пайпър и другия инвеститор. Това ПССП използва шейсетте милиона долара за закупуването на облигации на открития пазар. „Микс и Мач“ бива погълната от японците, които се озовават в ролята на могъщ собственик на контролния пакет на пуснатите облигации. Ние можем да се спазарим за голямо изплащане по условията на контракта, сключен за облигациите.

— Точно така — каза Хамилтън. — А ако поглъщането не се състои и компанията обяви фалит, тогава съгласно твоя анализ пак ще извлечем печалба.

— Добре, каква ще е следващата ни стъпка?

— Очевидно Пайпър вече е съставил документацията. Той използва „Дени Кларк“ за адвокатски услуги. Утре сутринта пристига. Можем да се срещнем с него в кантората на Дени.

Роб, който се навърташе наоколо и надаваше ухо да улови колкото може повече от разговора ни, попита:

— Мога ли и аз да се присъединя? Искам да науча колкото може повече за пазара на макулатура. Нали ще имаш нужда от помощ, когато Пол си отиде.

Каза го без дори да ме погледне.

Хамилтън повдигна вежди, размисли за секунда и после кимна.

Върнах се на бюрото си. Карън ми каза, че ме търси някакъв Джон Смит от агенцията. Оказа се Кеш.

— Не можа ли да измислиш някое по-засукано име? — изръмжах аз.

— Абе за прост човек — прости имена — каза Кеш. — Налапа ли въдицата?

— Чак до тежестта — отвърнах. — Да се надяваме, че и Пайпър ще си свърши работата добре като теб.

— Не се тревожи. Това копеле е истински майстор, когато става дума да лъже хората. Как мислиш, че е събрал тоя огромен куп мангизи?

— Имаш право — признах аз.

— Трябва да тръгвам — каза Кеш. — Отваря ми се сделка с една кредитно-спестовна банка от Аризона.