Майкъл Ридпат
Борсови игри (22)

22.

Хамилтън, Роб и аз влязохме в кантората на Дени. В единия край на дългата маса за конференции бяха седнали четирима души — Дени, Ъруин Пайпър, Кеш и Фелисити. Портретът на родоначалника Дени ни гледаше строго от стената, напомняйки ни, че се намираме в кантората на една много уважавана адвокатска фирма и трябва да се държим по подобаващ начин. Дени ни представи едни на други и спомена, че проектодокументите били подготвени от Фелисити. Тя имаше доста уморен вид, което не беше за учудване. Беше й се наложило да свърши огромна работа за рекордно кратък срок.

Реалните участници в срещата обаче бяха само Хамилтън и Пайпър. Пайпър започна по следния начин:

— Кеш ми е разказвал много за вашия начин на работа, мистър Маккензи. Трябва да ви кажа, че съм много впечатлен. Познавам доста екипи като вашия в Щатите и всички те се справят добре.

Хамилтън дори не даде вид да е чул хвалбите, а хвана бика направо за рогата.

— Разкажете ми за „Микс и Мач“.

Пайпър се облегна на стола си и изви в дъга сплетените си пръсти, при което изпъкнаха снежнобелите му ръкавели и златните копчета с монограми.

— Вижте, инвестирам в компании от двайсет години насам и си разбирам от занаята. Възможности като тази изникват веднъж на десет години. Тук може да се инвестира голяма сума с почти пълната сигурност за голям удар. Всеки се сблъсква с подобни възможности, но повечето хора нямат дарбата да ги разпознават още на мига, в който ги съзрат. Просто правят някой и друг долар повече и това е всичко, на което са способни. А сега „Микс и Мач“ представлява именно един от тези много редки шансове. Минимален риск с огромна печалба. Тази компания предстои да бъде погълната от японците. — Пайпър направи кратка пауза, за да могат мозъците ни да помият важността на съобщението. — И когато това стане, аз ще ударя голямата печалба.

Хамилтън го гледаше безмълвно.

— Ще се присъедините ли към усилията ми? — запита Пайпър.

Хамилтън продължи да мълчи в очакване Пайпър да каже още нещо. Пайпър обаче нямаше намерение да казва нищо повече, преди да чуе Хамилтън. Мълчанието продължи повече от минута; никой от останалите не посмя да го наруши.

— Доколкото знам, нямате голям опит в продажбите на облигации на дребно, мистър Пайпър… — започна Хамилтън.

— Казвайте ми просто Ъруин — прекъсна го Пайпър.

— Добре, Ъруин — изрече неохотно Хамилтън. — Както вече ви казах, нямате голям опит в тоя ресор. Как успяхте да напипате тази възможност?

Размърдах се притеснено в креслото. Навлизахме в опасни води. Този въпрос не го бяхме предвидили в първоначалния план.

Пайпър се изправи и отиде до прозореца, за да спечели време. Хвърли поглед към улицата, после се обърна към нас.

— Семейството на жена ми навремето е живяло в Япония и тя все още поддържа връзка с японските си приятелки. Една от тях е омъжена за висш служител в японска фирма за продажба на облигации на дребно. Преди известно време дойде в Америка и се отби при нас в „Таити“ да се видим. Пътуваше за Флорида, където щеше да се срещне със съпруга си, който бил там в командировка. Проверих състоянието на компанията на мъжа й. Бяха обявили, че са решени да придобият фирма на американския пазар. „Микс и Мач“ е очевидната им цел. Разговарях с Кеш, който ми предостави няколко изследвания на компанията, и ето, сега сме тук и обсъждаме. — Пайпър разпери ръце и се усмихна. — Разбира се, аз ще ви помоля да не споменавате никъде сведенията, които току-що ви съобщих.

Залата отново потъна в мълчание. Хамилтън обмисляше отговора на Пайпър. Според мен мълчанието му беше преднамерено и грубо, но лъчезарната усмивка на Пайпър не се промени с нищо.

— Защо ви е необходимо тогава да работим заедно? — запита Хамилтън накрая. — Какво би ми попречило да изляза оттук и да си закупя облигациите сам?

— Бих бил крайно разочарован, ако го направите — изрече Пайпър, — особено след като идеята за това ми беше подхвърлена от Кеш. — Пайпър успя да предаде доста театрално огорчението си от факта, че Хамилтън намеква за най-ниското падение, до което може да стигне един борсов посредник. Стоеше изправен до прозореца — висок, строен, запазващ пълно самообладание, и гледаше отвисоко все още седящия на стола си Хамилтън. Възхитих се от способността му да заема толкова високоморална поза в такива мътни води. — Но аз имам далеч по-прагматични причини да желая обединяването на силите ни. Ако ние действаме координирано, ще бъдем далеч по-ефективни при договарянето с компанията, придобила „Микс и Мач“ след поглъщането на последната. Ще се справим много по-добре, ако всички придобием облигациите на една и съща цена. А ако вместо това си съперничим и се втурнем да закупуваме всяка облигация, конкурирайки се, цената им ще скочи до небесата и няма да постигнем нищо. По-добре да го направим бавно и внимателно, като сдружим интересите си посредством едно превозно средство.

— Дотук всичко е разумно — произнесе Хамилтън.

— Добре, тогава сдружаваме ли се? — запита Пайпър. — Защото решим ли да действаме, не трябва да губим никакво време.

— Налага се да го пообмисля малко — отвърна Хамилтън.

Кеш се прокашля.

— Виж сега, аз разбирам, че трябва да помислиш, но ако си решил да продължаваш с нас, както казва Ъруин, трябва да действаме по възможно най-бързия начин. Слуховете вече са плъзнали по Уолстрийт. Познавам няколко едри собственици на облигации на „Микс и Мач“, които нямат търпение да се отърват от книжата си, но ние трябва да им предложим офертата си най-късно до два дни. Това означава, че ще трябва да имаме готовност да задействаме нашето ПССП за много кратко време. Защо не прегледаш документацията сега? Нали разбираш какво имам предвид? — Кеш кимна към купчината документи пред Фелисити. Човек не можеше да не се възхити на майсторството на Кеш като агент по продажбите.

Хамилтън обаче се опъваше.

— Разбирам те много добре, Кеш. Съгласен съм, че трябва да прегледаме документацията още сега. Но не гледай на това като поемане на ангажимент от моя страна.

Пайпър се насочи към масата.

— Чудесно. Радвам се, че се разбрахме. Надявам се да ме извините. Мистър Дени познава отлично възгледите ми върху юридическите споразумения. За мен беше истинско удоволствие да се запознаем, Хамилтън, и се надявам, че ще работим заедно.

Пайпър беше самото въплъщение на мощ и чар, докато протягаше ръка на Хамилтън. Хамилтън изведнъж се бе озовал в ролята на педантичен мърморко, а това определено не му харесваше. Той се изправи, стисна бързо ръката на Пайпър, после се обърна към масата с купчината документи.

— Хайде да ги поразгледаме.

Кеш също се извини и отведе Кати, после напусна и Роб. Останахме Дени, Фелисити, Хамилтън и аз. Фелисити не бе имала време да състави изчерпателно съглашение. Беше свършила общо взето добра работа, но имаше още много за доизкусуряване. Бяхме се разбрали предварително, че ако Хамилтън открие някой пропуск, Дени трябва да приеме аргументите му. Не можехме да си позволим да губим часове върху юридически тънкости, които в крайна сметка бяха несъществени. Хамилтън направи няколко възражения по текста, които Дени след кратък спор прие, без повече да се задълбочава върху тях. След два часа разполагахме с документ, с който всички бяха съгласни. На Хамилтън му оставаше само да го подпише, ако, разбира се, се съгласеше да се включи в консорциума.

В таксито обратно до офиса ни Хамилтън не пророни и дума. Само гледаше рязката смяна на цветовете при движението на превозните средства покрай нас. След пет минути промърмори нещо неразбрано.

— Прощавай, не чух какво каза — обадих се аз.

— Не ми харесва — каза той.

Размислих върху думите му за миг.

— Какво точно не ти харесва?

— Прекалено лесно е, за да бъде всичко наред. А и Пайпър излъга за начина, по който е научил за сделката. Не знам каква му е играта, но нещо крие.

Това ме разтревожи. Според мен Пайпър се беше справил великолепно. Но не бе успял да заблуди Хамилтън. Не исках да изглеждам твърде настойчив, но пък, от друга страна, страшно ми се искаше Хамилтън да захапе въдицата.

— Какво може да направи реално той? — запитах аз.

— Документацията е желязна. — И наистина беше така. Пайпър или който и да е друг не можеше да направи нищо с ПССП без предварителната благословия от страна на „Де Джонг“. „Де Джонг“ имаше правото на вето върху трансфер от всякакъв род на активите.

— Не знам — изръмжа Хамилтън и разтърка брадата си. — Не мога да проумея какво цели. От гледна точка на кредитите тук евентуалната загуба дори и при най-лошия случай няма да е кой знае каква, нали?

— Така е — отвърнах аз, издържайки на погледа му.

— Разбира се, човек никога не може да бъде сигурен какво крият във всяка компания, но на мен ми изглежда, че с дълг, търгуван по двайсет цента за долар, фалитът би бил добър изход; така или иначе, дългът ще се изтъргува на по-висока цена.

Хамилтън ме изгледа и се усмихна, както ми се стори, с искрено възхищение.

— Радвам се, че работиш с мен върху тази сделка. Хубаво е човек да има на кого да се опре. — Изненадата, изписала се върху лицето ми след тази безпрецедентна демонстрация на приятелски чувства, сигурно трябва да е била огромна, защото той засрамено извърна глава към прозореца. — Съжалявам искрено, че не можем повече да работим заедно.

Само за секунда изпитах неимоверен прилив на гордост от думите му. Но само за секунда. Тихомълком се усмихнах на иронията на ситуацията. Хамилтън можеше и да ме мисли за единствения човек, на когото може да се довери; но аз много скоро щях да му покажа каква огромна грешка прави.

Качихме се в залата и всеки седна на бюрото си. Позвъних на Кеш.

— Пайпър направи голяма роля, а? — възкликна той.

— И аз си помислих същото, но не и Хамилтън.

— Няма ли да подпише?

— Едва ли, ако сегашното му настроение се запази — отвърнах аз.

— Какво не е наред?

— В началото всичко тръгна добре — казах аз. — Не можа да устои на изкушението да направи хубав удар. Но не вярва на Пайпър, а също и на теб. Сигурен е, че имате нещо наум, но не знае точно какво. И не мисля, че е готов да рискува реални пари, за да открие какво точно криете.

— Проклятие — изруга Кеш. — Слушай, сигурен съм, че ще успея да го уговоря.

— Няма да стане. Страхувам се, че Хамилтън е подозрителен към теб в почти всички случаи. По този начин само ще задълбочиш страховете му по сделката.

— Добре, ако опитаме още един разговор с Пайпър? Или ти да го уговориш?

— Втори път няма да се разправя с Пайпър. А ако аз почна да го увещавам, тогава ще стане съвсем подозрително. Ще си помисли, че съм се побъркал.

И двамата замълчахме. Мислехме усилено.

— Как мина сделката с „Финикс Просперити“? — запитах аз.

— На Джак Салмън идеята му се понрави — каза Кеш. — Но трябвало да я обмисли. Тоест, да я съгласува с Хамилтън.

— А ние всички знаем какво ще му каже в това състояние, в което се намира сега. Обади ми се, ако ти хрумне нещо — казах аз и затворих телефона.

Ядосвах се. Бяхме толкова близо до осъществяването на плана си, но по всичко личеше, че нищо няма да стане само заради подозренията на Хамилтън, възникнали в последния етап на сделката.

Седях си така и умувах, когато телефонът пред мен замига.

— Имам една идея. — Беше Кати.

Сърцето ми заби бързо.

— Казвай.

— Хамилтън може да не повярва на Кеш или на Пайпър, или дори и на теб, но на мен ще се довери.

— Искаш да кажеш, ако му кажеш да инвестира ли? — запитах със съмнение аз.

— Не. Ако му кажа да не инвестира. — Тя ми обясни в какво се състои идеята й. Звучеше наистина убедително.

Кати позвъни точно в три и половина. Бяхме си уговорили часа с нея, защото точно в този момент трябваше да разговарям с Хамилтън и се надявах, че ще ме остави да слушам разговора им. И разбира се, веднага щом разбра за какво иска да разговаря с него Кати, той ми махна да вдигна резервната слушалка.

Чух ясния глас на Кати. Този път звучеше малко колебливо.

— Кеш много настоява да разбера дали си се решил за консорциума. — Тя съумя да го каже някак неохотно, сякаш наистина не искаше да чуе отговора му.

— Мисля, че няма да стане — каза Хамилтън.

— Ами… — проточи Кати. — Ще му кажа. Много ще се разочарова.

— Да се разочарова.

Хамилтън тъкмо се канеше да затвори телефона, когато Кати изтърси:

— Мога ли да ти задам един въпрос? — Гласът й звучеше доста нервно.

— Да, какво има?

— Защо не искаш да се включиш?

Хамилтън направи пауза, после реши, че няма голям риск, ако й каже истината.

— Нещо не е наред. Не знам точно какво, но има нещо, което Пайпър не иска да сподели.

— О, радвам се, че и ти мислиш така — рече тя с явно облекчение. — Напълно си прав, тук действително има нещо гнило. Те са абсолютно сигурни, че поглъщането ще се състои. Не знам откъде са получили тази информация, но се тревожа да не е незаконна. Предпочитам да нямам нищо общо с цялата сделка. Просто не знам какво да правя. Дали да се обадя на съответните органи? — Хамилтън не коментира. Тя продължи: — Кеш ще ме убие, ако разбере какво съм направила. Ами ако в края на краищата се окаже, че в сделката няма нищо нередно?

Хамилтън слушаше напрегнато всяка нейна дума.

— Не, ако бях на твое място, не бих докладвал никъде. Докато не си научила как точно са получили тази информация, ти не можеш да бъдеш обвинена в нищо.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Добре тогава — изрече Кати със съмнение.

— Какво ще предприеме Кеш, ако не инвестирам?

— Ами в Щатите има още един инвеститор, който се колебае, но ако и той не се включи, ще хванем Майкъл Хол от „Уесекс Тръст“, за да изкопчим четиридесетте милиона.

Хамилтън присви очи. Майкъл Хол беше широко известен в Сити като „Комарджията“. Често публикуваха статии за него — и то с портрета му — възхваляващи уменията му да купува и продава в най-подходящия момент. Хамилтън отказваше да дава интервюта и обикновено плюеше Хол като търсач на евтина популярност, но всъщност истината беше, че му завиждаше за репутацията. И ако „Микс и Мач“ действително се окажеше златна възможност, за него щеше да е ужасно, ако Хол, а не той, поеме сделката.

— Има една малка подробност, която не мога да проумея — каза той. — Защо ще му е на Пайпър да ангажира мен в този случай, след като разполага с такива възможности?

— О, той не искаше — възкликна Кати. — Кеш настоя. Всъщност аз мисля, че именно той е човекът, който стои зад цялата работа. Той гледа на това като на начин да направи големи печалби, използвайки ключовите си клиенти. Мисля, че е притеснен, защото се страхува, че ако Пол напусне, той може да те изгуби като клиент. И затова се старае толкова.

— Разбирам.

— Така че да кажа ли на Кеш, че сделката не те вълнува?

— Да — каза той и затвори.

„Проклятие“ — изругах аз наум. Кати бе свършила превъзходно задачата си, но, изглежда, Хамилтън не искаше да захапе.

Роб се домъкна до бюрото му.

— Ще се захващаме ли с тия „Микс и Мач“?

Хамилтън се отпусна на стола, замислено потърка брадата си и каза:

— Това момиче говори прекалено много.

— Мисля, че е изплашена — казах аз. — Добре че се отказахме от сделката.

— Не мисля да се отказвам — заяви Хамилтън. — Вярвам й. Мисля, че Кеш знае нещо и като кани любимите си клиенти на такава сигурна сделка, със сигурност знае какво прави. Проклет да съм, ако оставя оная примадона Хол да грабне сделката изпод носа ми.

— Значи какво ще правим? — запита Роб.

— Влизаме.

— Страхотно!

Хамилтън позвъни на Кеш и когато той се обади, го запита:

— Кати някъде около теб ли е?

— Не, няма я — отвърна Кеш.

— Виж, трябва да внимаваш много с нея. Току-що говорихме и мисля, че тя е… — Той затърси точната дума. — … притеснена за сделката. Само за да съм спокоен, я ми подшушни дали има нещо незаконно в тази сделка, или в начина, по който си получил информацията за нея?

— Хамилтън, ти ме обиждаш — запротестира бурно Кеш. — Тая сделка е сто процента законна, имаш думата ми.

Хамилтън не му повярва, разбира се, но искаше да се подсигури, в случай че нещата се издънеха.

— Добре. Влизам с двадесет милиона. Изпрати ми документите с куриер, за да ги подпиша. И по някакъв начин я разкарай от сделката. — Той затвори телефона, обърна се към мен и се усмихна. — Работите се нареждат. Знаех си, че ще се наредят.

Върнах се на бюрото си и се обадих на Кати.

— Браво. Беше възхитителна!

— Мислиш, че той наистина ще се включи?

— Определено.

— Утре заминавам за четири дни в Ню Йорк — каза тя. — Трябва да затвърдя връзките ни с някои клиенти, с които се свързахме с Кеш миналия месец. Дръж ме в течение какво става. Кеш ще ти каже къде точно да ме откриеш.

— Не се тревожи — казах аз. Нещо неспокойно се размърда в душата ми. — Кати?

— Да?

— Пази се от Вайгел.

— Защо?

— Просто се пази. Той е опасен. Няма да понеса, ако нещо стане с теб.

— Не се тревожи. Изобщо нямам намерение да му се мяркам пред очите. А и освен това няма никаква причина да се интересува от мен.

— Дано да си права — казах аз. Изобщо не бях убеден в това.

 

 

Същия ден следобед документите бяха уредени и Хамилтън с подписа си разреши прехвърлянето на двайсет милиона долара по сметката на новото ПССП. „Финикс Просперити“ също подписаха този следобед и също прехвърлиха двайсет милиона в сметката. Кеш каза, че Джак Салмън напирал да започва и бил бесен, че шефът му не му позволил. Пайпър подписа съглашението за вноската, но забави прехвърлянето на своята вноска от двайсет милиона по сметката на ПССП.

И така, в рамките на двайсет и четири часа ПССП вече съществуваше и разполагаше с фондове, възлизащи на четиридесет милиона.

Следващите два дни ми беше много трудно да се концентрирам, дори да имитирам концентрация върху работата си. Хамилтън, разбира се, беше хладнокръвен както винаги и само веднъж провери дали цените на „Микс и Мач“ не падат.

Веднага щом Дени, като попечител на ПССП, потвърди, че фондовете вече са по местата си, започнах да действам. Нямах много време на разположение. Наложи ми се да изчакам кратката почивка от четвърт час, която Хамилтън си позволяваше, за да си купи сандвич. Повечето колеги също бяха на обяд, макар че Стюарт, заместникът на Деби, си стоеше на бюрото, прелиствайки някаква пазарна сводка за облигациите. Вероятно щеше да чуе всичко, което се канех да направя. Перспективата не беше от най-радостните.

Първо се обадих на Дени. При включен магнитофон продадох на ПССП позицията на „Тремънт Капитал“, държана от „Де Джонг“ и възлизаща на 20 милиона долара. После продадох по номинал двайсетмилионния дял на „Де Джонг“ в ПССП обратно на „Де Джонг“. Това ми отне само минута. Стюарт ми хвърли един бърз поглед и после отново се задълбочи в сводките си. Не беше успял да чуе какво точно правя.

После измъкнах два комплекта квитанции за търгове и описах в подробности сделките, които току-що бях извършил. Когато квитанциите се обработеха, те щяха да осигурят прехвърлянето на облигациите на „Тремънт Капитал“ от Кеш, където бяха държани под опека за „Де Джонг“, към попечителя на ПССП, фирмата „Баркли“. По същия начин сертификатите за акциите от ПССП, които „Де Джонг“ току-що беше получил от „Дени Кларк“, щяха да отидат обратно там чрез пратеник. Но което беше още по-важно, банката на „Де Джонг“ щеше да бъде инструктирана да очаква плащане от 40 милиона долара от страна на ПССП.

Погледнах часовника. Един и четвърт. Време за един сандвич.

Докато чаках на опашката в малкото кафе, прекарах всичко още веднъж през ума си. Чистият резултат от цялото това жонгльорство беше, че „Де Джонг“ си бе получила обратно двайсетте милиона, които беше изплатила за фалшивите облигации на „Тремънт Капитал“. ПССП сега се състоеше от активи на стойност двайсет милиона под формата на облигации на „Тремънт Капитал“, вложени в двайсет милиона дялов капитал, всичкият под контрола на „Финикс Просперити“. След като единственият актив на „Тремънт Капитал“ беше нейната инвестиция във „Финикс Просперити“, или „Машината за пари на Чичо Сам“, „Финикс Просперити“ току-що беше изкупила собствените си акции. В крайна сметка целият този привиден хаос се свеждаше до това, че двайсетте милиона, които „Де Джонг“ непреднамерено бяха инвестирали във „Финикс Просперити“ посредством „Тремънт Капитал“, в крайна сметка се бяха завърнали в „Де Джонг“. Всичко изпипано до конец.

Същия ден Хамилтън, Роб и аз трябваше да посетим кантората на Дени, веднага след обяд. Дени беше обещал да събере комисия по посрещането на Хамилтън. Очаквах с нетърпение да стана свидетел на представлението.

Бях доволен от себе си. Бях надвил Хамилтън в собствената му стихия. Не можех да върна Деби към живот, но поне нейният убиец щеше да си получи заслуженото от правосъдието. „Де Джонг“ щяха да си получат парите обратно, а аз щях да избегна обвинението в убийство. Както и да го погледнеше човек, резултатът беше добър.

Върнах се на бюрото си, стиснал в една ръка сандвич, а в другата чаша кафе. Кафето от закусвалнята беше много по-добро от боклука, който се процеждаше от автомата в коридора. Стюарт също беше изчезнал някъде за сандвич. Единствените двама души в залата бяха Хамилтън, който беше заровил глава в някакви документи, и Роб, който дъвчеше сандвича си, надвесен над броя на „Файненшъл Таймс“.

Седнах на стола и протегнах ръка към квитанциите.

Нямаше ги.

Трескаво разрових документите по бюрото си. Прегледах и купчината с проспекти. Да не ги бях отнесъл горе в администрацията? Не. Да съм ги пъхнал в куфарчето си? Бях сигурен, че не съм, но въпреки това проверих и там. Нямаше ги.

Спомнях си добре какво бях направил с тях. Бях ги оставил отворени върху бюрото. А сега ги нямаше.

Сърцето ми заби бързо. Поех си дълбоко дъх и вдигнах глава.

Хамилтън беше застанал зад мен. Държеше квитанциите пред себе си.

— Какво е това, Пол? — запита той съвсем спокойно.

Изправих се и се подпрях върху бюрото, без да откъсвам очи от лицето му. Опитах се да говоря равнодушно.

— Тези сделки връщат на „Де Джонг“ парите, вложени в „Тремънт Капитал“

— Умно — каза той.

Вдигна поглед и го заби в мен. Студените му сини очи ме пронизваха, пробивайки крехката ми защита, добирайки се до най-съкровените ми помисли.

Той разбра, че знам всичко.

— Ти си създателят на „Тремънт Капитал“ — казах аз. Гласът ми прозвуча слабо и отдалечено, сякаш беше на друг човек. — Ти уби Деби.

Хамилтън не мигна.

Гневът внезапно експлодира в мен. Как бе посмял да направи това? Как бе посмял да постъпи така с мен? Човекът, въвел ме в професията, на която бях решил да посветя живота си, който с такова търпение ме бе обучавал на всички тънкости в търговията с ценни книжа, който ме бе окуражавал да давам всичко от себе си, се бе оказал най-вулгарен крадец и убиец. Въпреки, или може би именно поради своето хладнокръвие, Хамилтън за мен беше повече от шеф — беше ми духовен учител, еталон за подражание, баща. И през цялото това време ме е манипулирал, докато накрая бях станал твърде опасен и ме беше изоставил.

— Защо го направи? — изсъсках аз през стиснати зъби. До такава степен бях излязъл от себе си, че думите с мъка се изтръгваха от устата ми. — Защо трябваше да правиш тая гадост? Защо съсипа всичко, създадено тук? Защо уби Деби? — Гласът ми се задави.

— Спокойно, момчето ми — произнесе Хамилтън. — Прекалено си емоционален.

Това вече ме накара да загубя разсъдък.

— Какво искаш да кажеш с това „спокойно“? — изкрещях аз. — Не разбираш ли какво си направил? За теб това сигурно не е нищо повече от някаква игра, нали? Всички ние сме късчета картон, които разместваш в някаква безкрайна игра, така ли? Но ние сме хора, живи хора, от плът и кръв, и ти не можеш просто така да ни размяташ.

Прекъснах да си поема дъх.

— А аз те уважавах. Господи, как те уважавах! Направо не мога да повярвам как съм могъл да бъда толкова глупав. Не мога да разбера защо не ме уби.

Погледът на Хамилтън не трепваше.

— Прав си — каза той. — Трябваше да те убия. Допуснах грешка. Бях прекалено мекушав. За нещастие Деби трябваше да умре, но това беше единственият изход.

Прииска ми се да го ударя с всичка сила, но се сдържах. Хвърлих поглед към Роб, който седеше на стола си, без да сваля очи от нас.

— И той е вътре, нали? — произнесох с презрение. Хамилтън явно му беше заповядал да каже на полицията, че аз съм убил Деби.

— О, Роб е просто един поизплашен човек, злоупотребил с вътрешнофирмена информация — каза Хамилтън. — Направил е някакви си пет стотака от акции на „Джипсъм“ и сега трепери от страх да не изгуби работата си, също като теб. Така че го помолих да разкаже на полицията една малка история. Да ти кажа между другото, не ми коства особени усилия да го убедя в това. Мисля, че не те обича много.

Роб почервеня целият при тия думи и се сви на стола си.

— И сигурно ти си подхвърлил обицата на Деби в апартамента ми, нали?

Хамилтън само сви рамене.

Аз се поуспокоих.

— Впрочем, както и да е. Всичко свърши.

Тънка усмивка плъзна по устните му.

— Не, не е свършило.

Гласът му звучеше абсолютно уверено.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще скъсаш тия квитанции. Още сега.

Не, нямаше да направя това за нищо на света.

— Защо?

Той отново се усмихна и вдигна телефона върху съседното бюро. Набра четиринадесет цифри. Америка.

— Дик, ти ли си? Хамилтън се обажда. — Той слуша няколко секунди отговора на Вайгел. — Слушай внимателно, Дик. Тук може да възникнат малко проблеми. Не мога да ти обясня веднага всичко. Но ако не се обадя до пет минути, свържи се с твоя човек и задействай плана за включване на Кати в играта. След това се махай от офиса си и изчезвай. Разбра ли?

Последва нова пауза, през която Вайгел му отговаряше бързо. Хамилтън погледна часовника върху стената.

— Окей, сега е един и тридесет и три минути местно време. Ако не ти се обадя до един и тридесет и осем, пускай плана в действие. — Затвори телефона и се обърна към мен. — Погрижих се за Кати още от момента, в който тя сподели с мен, че мисли дали да не каже на шефовете си за Кеш и Пайпър. И като предпазна мярка наредих на Вайгел да организира някой, който да я държи под око, така че всяка секунда да ни е подръка, в случай че ни се наложи да се отървем от нея.

Внезапно изстинах целият. Кати! В момента беше някъде в Ню Йорк, но не беше сама. Някой вървеше по петите й, наблюдаваше я, очакваше всеки миг сигнал от Вайгел да я убие. Нямах право да го допускам, не и след убийството на Деби.

Но дали не блъфираше? Допусках, че при критична ситуация като тази е способен да импровизира нещо такова. Но дори да блъфираше, беше толкова убедителен, както когато казваше истината.

Хамилтън долови хода на мислите ми.

— Знаеш, че не се шегувам — предупреди ме той. — Но така или иначе, не можеш да поемеш риска, нали? Възможно е и да лъжа, но ти не би рискувал живота на Кати, за да разбереш това.

Беше прав. Двамата с него бяхме изпадали в много ситуации, където заедно бяхме поемали пресметнат риск. Щеше да е глупаво от моя страна да вдигам залога и той знаеше, че няма да го направя.

Погледът му не се отделяше и за миг от лицето ми, прочиташе всичко върху него. Той се усмихна.

— Значи я обичаш, а? И тя е за теб нещо повече от една обикновена агентка по продажбите? — Той се изсмя. — Добре, добре. Сега ще скъсаш квитанциите, нали?

Бях безсилен. Той беше прав, разбира се. Нямах избор. Но самата мисъл ми беше ненавистна. Ненавистно ми беше, че ме е надиграл точно когато бях само на една ръка разстояние от финала. Стоеше пред мен, леко усмихнат, пресмяташе всички варианти и избираше най-точния. Както винаги.

Трескаво погледнах часовника. Един и тридесет и пет. Оставаха три минути преди да се обади на Вайгел.

— След като скъсаш тия квитанции, напиши няколко нови, с които изкупуваш дела на „Финикс Просперити“ в ПССП на стойност двайсет милиона долара, който трябва да прехвърлиш в същия ден. Искам да кажеш на администрацията да обработи веднага сделката и да ти се обадят когато прехвърлянето на активите бъде потвърдено. Аз ще наблюдавам.

Обмислих последните му инструкции. По този начин той в крайна сметка не позволяваше „Финикс Просперити“ да загубят двайсетте си милиона.

Той продължи.

— Ще телефонирам на Дик Вайгел всеки пет минути. Ако само опиташ някакъв номер или аз не му се обадя, Кати е мъртва.

Въздъхнах. Не ми оставаше нищо друго, освен да постъпя така, както ми нареждаше. Седнах на бюрото си и издърпах няколко празни квитанции. И точно в този момент линията светна. Хамилтън протегна ръка да ме спре, но за миг закъсня.

— Да? — казах аз.

— Пол, обажда се Робърт Дени.

— О, здравей.

— Знам, че в момента не можеш да говориш — изрече бързо той, — но вече всичко е готово. Можете да идвате с Хамилтън и Роб. Полицията е при нас и чака.

— Не е Пауел, нали? — попитах аз.

— Инспектор Пауел също е тук, но съм довел и шефа му. Има и двама души от отдела по борба с измамите от особено голям мащаб. А ФБР са готови всеки момент да пипнат за врата Вайгел в Ню Йорк.

Хамилтън не можеше да чуе какво ми казва Дени, но ме наблюдаваше внимателно. Погледнах часовника. Един и тридесет и седем. Хамилтън проследи погледа ми и ми напомни:

— Има още една минута.

— Точно пред офиса му ли го чакат?

— Задръж така — каза той. Дочух някакви приглушени гласове от другия край на връзката. Продължи сякаш цяла вечност. Наблюдавах как стрелката на секундарника се върти по циферблата, запътена съм числото дванайсет. Знаех, че часовниците ни са точни до секундата и се надявах, че часовникът на Вайгел не избързва.

— Да, точно там са.

— Не затвориш ли телефона, няма да позвъня на Дик — каза Хамилтън. Изгледах го. Говореше истината.

Умът ми трескаво запрепуска. Това беше най-добрият ми шанс да спра Хамилтън. Изпуснех ли го, нямаше да има никаква гаранция, че Кати ще бъде в безопасност. А не можех и да го оставя да се изплъзне.

Взех решение.

— Слушай внимателно — казах бързо на Дени. — Предайте на ФБР веднага да пипне Вайгел. И изпратете няколко полицая тук. Но бързо. Разполагаме само със секунди. Ще ти обясня всичко по-късно.

— Веднага — каза Дени и затвори.

Сърцето ми биеше лудо от риска, който бях поел. Поставих слушалката върху телефона и се изправих, без да откъсвам поглед от Хамилтън. Очите му застинаха широко отворени. Не беше очаквал това, което се случи.

— Не блъфирах — каза той. — Кати е мъртва.

Той бавно се приведе, вдигна куфарчето си и тръгна заднишком към вратата, без да сваля очи от лицето ми.

Една едра фигура се стрелна през бюрото до него. Роб връхлетя върху Хамилтън, събаряйки компютъра. И двамата се строполиха на пода. Роб изкрещя и се улови за рамото. Докато Хамилтън се изправи, аз скочих отгоре му. Той се съпротивляваше бясно, но Роб ми се притече на помощ и след няколко секунди успяхме да го приковем на пода. Роб бе възседнал краката, а аз — раменете му.

— Завържи му ръцете — изкрещя Роб.

Огледах се за нещо, с което да го вържа, и сграбчих електрическия кабел, стърчащ от разбития компютър. Дръпнах го рязко и се опитах да го обвия около китките на Хамилтън.

Беше ми много трудно. Дори и срещу двама ни той се бореше и извиваше като змия и не можехме да съберем китките му, за да ги вържем.

— Стой мирно! — изревах аз.

Хамилтън дори не ме чу и по някакъв начин съумя да изрита Роб здраво в ребрата.

Сграбчих кабела, обвих го около врата му и дръпнах главата му нагоре.

— Не мърдай, казах ти!

Той се подхвърли толкова рязко нагоре, че за малко не ме събори. Дръпнах коравия кабел. Черна пелена от гняв се спусна върху очите ми. Под мен се гърчеше копелето, което ме беше предало, измамило и излъгало. Хамилтън беше убил Деби. Той би убил и Кати, стига само да му се удадеше удобен случай. А в действителност може би вече го беше направил.

Стиснах зъби и дръпнах кабела с всичка сила. Кръвта нахлу в ушите ми. Тялото под мен в миг притихна. Едва дочух Роб да крещи името ми.

Усетих някакви силни ръце да сграбчват кабела и да ме изправят. Други ръце ме откъснаха от Хамилтън. Погледнах го. Главата му се люшкаше по пода, цялото му тяло се подмяташе в жадни напъни да гълта въздух. От отворената му уста се процеждаше пяна. Лицето му беше тъмноалено.

Рухнах върху стола. Гневът ми бавно се стопи. Слабият глас на здравия разум ми нашепваше да се радвам, че не съм го убил. Един полицай беше коленичил до него, а втори беше поставил силните си ръце върху раменете ми. Други двама ни гледаха, единият говореше нещо в портативната си радиостанция. Изведнъж ми просветна. Кати! Скочих към бюрото си и набрах Дени. Той подаде слушалката на главния инспектор Дийн.

За няколко секунди му разказах какво се е случило при нас. Дийн ми зададе няколко въпроса.

Не му отговорих. Исках да знам какво е станало с Кати.

— ФБР пипнаха ли Вайгел? — запитах аз. — Той успя ли да се обади на наемния си убиец? Можете ли веднага да го научите?

— Ей сега — произнесе той.

Дочух приглушено някой да разговаря по радиостанцията, но не можех да различа думите. Двама полицаи сложиха белезниците на Хамилтън и го извлякоха от борсовата зала. Зарадвах се, когато го махнаха от очите ми.

След една много дълга минута Дийн се върна на телефона.

— Пипнали са Вайгел — каза той.

— Успял ли е да телефонира? — запитах аз с внезапно пробудени надежди.

— Тъкмо затварял телефона, когато нахлули в офиса му. — Гласът на Дийн прозвуча зловещо. — Не искал да каже на кого се е обадил, но по начина, по който се е държал, хората от ФБР заключили, че става дума за наемния убиец.

О, господи! Бях направил непоправимото. О, Кати, Кати, Кати!

— Мистър Мъри? — произнесе настойчиво инспектор Дийн. — На всяка цена трябва да разберем къде се намира тя в момента.

— Добре. Веднага ще разбера.

Превключих на друга линия, без да затварям, и набрах Кеш.

— Кеш слуша.

— Кеш, оплесках всичко. Вайгел е пуснал наемен убиец подир Кати. Знаеш ли я къде се намира в момента?

— Какво става? Мислех, че ще ходиш при Дени следобед. Какво стана?

— Слушай, нямам време за приказки. Само ми кажи къде точно се намира Кати, моля те.

— Добре, добре. Имам й програмата при мен. Чакай да погледна. — О, хайде! Нямаше ли да я намери най-сетне? — Аха, ето я. Има среща в девет в Арабско-американската инвестиционна банка. На Мадисън авеню 520. Отседнала е в хотел „Интеркон“. Сега вероятно върви натам.

— Благодаря. Ще се чуем по-късно.

Затворих и се върнах към Дийн. Предадох му какво ми беше казал Кеш.

— Добре — каза той. — Сега е два без десет по наше време, а в Ню Йорк е девет без десет. Вече почти трябва да е стигнала. Веднага звъня на ФБР.

Затворих. Облакътих се на бюрото и се втренчих с невиждащи очи в екраните. Зелените цифри и знаци не ми говореха нищо. Пред очите ми беше улица в Ню Йорк, а по нея крачеше Кати.

Часовникът тиктакаше шумно. Полицейските радиостанции зад гърба ми пукаха и пращяха. Беше както винаги — седях си на бюрото и чаках телефона да звънне. Но не съвсем. Защото този път залогът не бяха зелените хартийки. А животът на Кати.

Как бях допуснал такава идиотска небрежност? Защо бях поел този риск? Това нямаше нищо общо с шибаната търговия с ценни книжа. Идиот! Идиот! Идиот!

Индикаторът пред мен замига. Вдигнах слушалката. Долових шума на улично движение.

— Пол! Аз съм, Кати. — Едва различих гласа й. Беше го снижила до шепот. Но беше жива! Жива!

— Да?

— Страх ме е. Някакъв мъж ме следи, сигурна съм. Върви по петите ми още от хотела.

— Какво прави в момента?

— Облегнал се е на стената на една църква, чете вестник, държи се, сякаш изобщо не гледа към мен.

— Има ли много хора?

— Да. Точно до Пето авеню съм. Пълно е с народ.

— Добре. А сега ми кажи къде точно се намираш?

— В една телефонна кабина на Петдесет и трета улица, точно до входа за станцията на метрото.

— Почакай. — Обърнах се и предадох информацията на полицая зад мен. Той веднага я излъчи по радиото.

— А сега, Кати, остани там, където си. Полицията ще бъде при теб само след минути. Стой на телефона.

— Кой е той? Какво прави? — запита разтреперана Кати.

— Вайгел го е пуснал след теб. Но не се тревожи, нищо не може да ти се случи на такова оживено място. — Опитах се да бъда спокоен и убедителен. Надявах се, че съм успял.

Стояхме на телефона, твърде напрегнати, за да си кажем каквото и да е повече, и чакахме. Шумът на Петдесет и трета улица неприятно пукаше в слушалката — чуваше се ръмженето на коли, долавяха се откъси от разговори на преминаващи пешеходци.

Следях как стрелката на секундарника пълзи по циферблата на часовника над мен. Къде се бяха дянали полицаите? Пред взора ми изникна квадратната мрежа на Манхатън. В пиковите часове всичко беше задръстено.

Изведнъж трепнах. Къде беше Кати? Защо не я чувах?

— Кати?

— Да, Пол?

Въздъхнах облекчено.

— Онзи мръдна ли от мястото си?

— Не, още е там.

— Добре. Кажи ми, ако се раздвижи, но веднага, чуваш ли?

— Добре. — Пауза. — Пол, страх ме е. — Гласът й прозвуча безкрайно отдалеч.

— Не се тревожи, още малко само.

И тогава го чух. Рева на полицейски сирени, с всяка секунда все по-силен.

— О, господи! — изпищя тя. — Пресича улицата. Идва към мен!

— Хвърляй телефона и бягай! — изревах аз в слушалката. — Бягай!

Звукът на изтърваната слушалка, удряща се в кабината, разтърси тъпанчетата ми. След миг нещо изпращя и се пръсна в ухото ми.

Половин секунда светът беше онемял. И изведнъж писъци разцепиха тишината. Жени крещяха, мъже ревяха с цяло гърло, а сирените звучаха все по-близо и по-близо. Някой извика:

— Ударена е!

Друг:

— Ранена е, кърви!

Сирените вече виеха оглушително. Груби полицейски гласове заповядаха на хората да се отдръпнат.

— Кати! — ревях аз в слушалката. — Кати!

И после гласът й изпълни пространството около мен. Чудният глас на Кати. Напрегнат, разплакан, но все още жив.

— Пол?

— Добре ли си?

— Да. Една жена е ранена, но аз съм добре. Добре съм.