Майкъл Ридпат
Борсови игри (11)

11.

Изпитах истинско облекчение да се измъкна от Англия. Два дни се бях озъртал до полуда и през двете си рамене, където и да отидех. Мисълта, че все пак не съм сигурен дали някой наистина ме преследва, не ми доставяше никакво успокоение. Сякаш някаква планина падна от плещите ми, когато слязох от самолета. Трудно ми беше да повярвам, че Джо ще се осмели да ме преследва чак до Ню Йорк.

Радвах се, че Кати и Кеш не са с мен в самолета. Програмата им малко или много беше почти копие на моята. Първо щяха да прекарат два дни в главната кантора на фирмата им в Ню Йорк, после отиваха във Финикс за конференцията, след което щяха да се съберат с клиентите си, за да посетят хотелския комплекс „Таити“. Не изпитвах никакво желание да се срещам с Кеш. Мисълта, че той е главното действащо лице в измамата с „Тремънт Капитал“, не ми даваше покой. Това обаче, което ме тревожеше още повече, беше въпросът дали има пръст в смъртта на Деби. Още не бях открил със сигурност убиеца й. Не бях дори сигурен защо са я убили.

Разговорът ми с него нямаше да е никак лек, но бях длъжен да го проведа. Имах да му задам много въпроси, а трябваше да бъда особено внимателен. Трябваше да разуча и нещата около Дик Вайгел, а също и да открия някакви следи от „Тремънт Капитал“ в нюйоркския офис на „Блуумфийлд Уайс“. По план трябваше да прекарам първия ден там. Кеш ми беше уредил срещи с много свои колеги, така че се надявах да се добера до нещо. Само дето нямах представа как точно да постъпя.

Но дори и това не беше в състояние да притъпи възбудата ми. Предизвикателството беше огромно: двадесет милиона долара и репутацията на „Де Джонг“ бяха голям залог. Имах уговорена среща с Хамилтън в Ню Йорк след завръщането му от Нидерландските Антили. На всяка цена трябваше да имам нещо, с което да го зарадвам.

Както винаги пристигането ми в Ню Йорк беше съсипия. Макар по местно време да беше седем и половина, биологическият ми часовник показваше далеч след полунощ. Не беше най-подходящият момент за справянето ми със стреса на Ню Йорк.

Тъкмо се измъкнах от терминала и върху мен връхлетя някакъв шофьор, който ми обеща вълшебно пътуване до града с лимузината на шефа му само за сто долара. Махнах с ръка на едно жълто такси. Шофьорът, чието име съгласно лицензията, закрепена към арматурното табло, беше Диран Грегорян, не знаеше и думица английски. Не разбираше дори какво означава „Уестбъри хотел“. Но включи на скорост и отпрашихме към града.

За щастие стремглавият му полет беше спрян от задръстванията на Лонг Айлънд. Прекосихме моста Триборо и Ню Йорк ни приветства отляво с иглите на небостъргачите си. Опитах се да различа колкото мога повече. Най-очебийният беше Емпайър Стейт Билдинг, сякаш осиротял без гигантската фигура на Кинг Конг, надвиснала над него. Пред него стърчеше по-малкият и по-елегантен Крайслер Билдинг, чийто връх се издигаше като минаре, призоваващо всяка сутрин на работа верните борсови играчи. Мярнах сградата на Ситикорп с отрязания сякаш с нож връх, а в далечината — зелената правоъгълна буца на сградата на ООН, надвесена над Ийст Ривър. Около тези няколко гигантски сгради се гушеха множество дребни здания. Центърът на Манхатън. Отляво се простираха ниските кафяви жилищни сгради на Сохо, Ийст Вилидж и Бауъри, чак до мястото, където се възправяха близнаците на Световния търговски център. До тях зданията на Уолстрийт изглеждаха като джуджета. Пулсът ми заби по-бързо въпреки умората. Светлини, шум, коли и хора изпълваха пространствата между сградите. Милиони хора работеха и се забавляваха. Изкушаваха дори и най-уморените пътници да се присъединят към тях.

Накрая успяхме да се доберем до хотела. Захвърлих куфара на пода, без дори да го отварям, проснах се на леглото и мигновено заспах.

 

 

Програмата ми в „Блуумфийлд Уайс“ започваше чак в десет часа и това ми позволи да се насладя на отличната закуска в „Уестбъри“. Едно от най-големите удоволствия, което може да си позволи човек далеч от офиса си, е възможността да закуси, без да бъде пришпорван от стрелките на часовника. „Уестбъри“ е „английският хотел“ в Манхатън. Бяха ми запазили стая в него, защото там обикновено отсядаше Хамилтън, когато пристигаше в Ню Йорк. Беше елегантен, без да изпада в излишен разкош. Фоайето беше застлано с килими, а мебелите от периода на регентството на Уелския принц Джордж от началото на XIX век и пейзажите от същата епоха бяха на път да убедят човек, че е отседнал в някой провинциален хотел в Англия, а не в осеметажна сграда от камък насред Манхатън.

Излязох на улицата с пълен стомах и хванах такси. Шофьорът този път беше хаитянин. Откара ме безпрепятствено до Уолстрийт. През целия път в ушите ми гърмя някаква местна радиостанция, която излъчваше на френски език.

Имах на разположение още няколко минути и помолих шофьора да ме остави в най-високото място на Уолстрийт, за да мога да извървя пеша последните няколко квартала до канторите на „Блуумфийлд Уайс“. Разходката ми наподобяваше спускане в каньон с отвесни стени. Денят беше слънчев, но гигантските сгради потапяха улиците в полумрак и в ранния утринен час студът още не искаше да си отиде. Стигнах до средата на улицата и завих наляво, после надясно, продължавайки по все по-стесняващите се улици, където сградите се сближаваха все повече, а сенките се сгъстяваха. Накрая стигнах до петдесететажна черна сграда с вид по-зловещ и от този на заобикалящите я. Над входа с дребни златни букви пишеше „Блуумфийлд Уайс“.

Бяха ми казали да се кача до четиридесет и петия етаж и да потърся Лойд Харбин, шефа на отдела по продажби на облигации с висок доход. Почаках две минути в приемната, докато дойде да ме вземе. Беше среден на ръст, но с мощна фигура. Раменете му бяха безкрайно широки, а вратът му почти не личеше. Той нахлу в стаята с протегната десница и гласът му избумтя:

— Здравей, Пол, много ми е приятно! Аз съм Лойд Харбин.

Бях готов за стоманеното му ръкостискане. Още в училище научих, че ако забиеш ръка в мястото, където се съединяват палецът и показалецът на съперника, той не може да сграбчи дланта ти с всичка сила, и усвоих тази техника безотказно. Сега това се оказа извънредно ефективно. Харбин беше тип „бивш американски пехотинец“, но все пак за миг го изкарах от равновесие.

Обаче не беше човек, който да се притесни от нахалството на някой млад британец, и само след секунда усмивката му се възвърна.

— Виждал ли си какво представлява борсов салон в Уолстрийт?

Поклатих глава.

— Добре, тогава ела и виж.

Последвах го през някакви сиви двойни врати. Борсовият салон на „Блуумфийлд Уайс“ определено не беше най-големият на Уолстрийт и едва ли най-модерният, но със сигурност мога да твърдя, че беше от най-активните. Стотици борсови бюра изпълваха залата. Големи електронни табла съобщаваха последните новини, борсовите цени и часовете по цял свят. Около тях сновеше цяла армия служители в задължителните бели ризи на „Братя Брукс“, тук-там се мяркаха и жени — почти всички с обтегнати рокли, обилен грим и сложни прически. Борсовите салони са територия, все още доминирана от мъжете; за нежния пол остават работните места на асистентки и секретарки.

Салонът беше невероятно оживен; бръмчаха безброй гласове. Предаваха информация, спореха, караха се, заповядваха. Още от прага на залата се озовах в пулсиращото сърце на капиталистическа Америка, мястото, откъдето тръгват всички пари.

— Заповядай, ела на бюрото ми и ще ти покажа как действаме — каза Лойд.

Последвах го, проправяйки си път сред разпръснати столове, купища хартии и препълнени кошчета за отпадъци. Бюрото на Лойд беше заобиколено от група мъже по бели ризи. Усетих, че ставам подозрителен — бях единственият мъж със сако в тази зала. Преметнах го върху ръката си, но дори и това не помогна, защото ризата ми беше на райета, а тук вече бях безсилен да променя нещата.

Лойд ми посочи две групи, заети с търгуването на макулатура: агентите по продажбите и борсовите посредници. Работата на агентите по продажбите беше да разговарят с клиентите и да ги убеждават да купят или продадат облигации. А работата на борсовите посредници — да решат на каква цена да бъдат търгувани тези облигации. Борсовите посредници отговаряха за управлението на позициите на облигациите, притежавани от фирмата, и търгуваха или с клиенти, или с търговски посредници от други брокерски къщи, известни като „улицата“. Беше далеч по-изгодно да се търгува с клиенти — само от разговорите с тях търговските посредници можеха да получат информация какво върви на пазара, а това беше изключително важно за управлението на печеливша позиция. Така агентите по продажбите не можеха без борсовите посредници, а борсовите посредници не можеха да минат без агентите по продажбите. Но така или иначе, тази симбиоза си имаше и своята неприятна страна.

В момента се водеше някакъв разгорещен спор.

— Виж, Крис, можеш да дадеш цена по-висока от 88. Моят клиент трябва да продава. Шефовете му са му казали да го направи днес. Ние му натресохме тази облигация, наше задължение е и да го измъкнем.

Говореше един русокос мъж, младолик, добре издокаран, с дружелюбно лице. Гласът му беше разумен, но непреклонен. Агент по продажбите.

Опонентът му беше нисичък хиперактивен човечец с пяна на устата.

— Слушай, това е онзи тъпанар, дето ми го зачука на късо с „Крогерс“ миналата седмица и после си извъртя гъза и прибра остатъка от пазара — изкрещя той. — Още не мога да си ги изкупя обратно. Нека тоя път пръснат неговия задник. Крайно време е да си плати за гяволъците.

Агентът по продажбите се обърна към Лойд и каза спокойно:

— Вразуми го тоя педал, моля те.

Лойд се приближи до борсовия посредник с настръхналия гребен и попита:

— Как хвана облигациите тази сутрин?

— Деветдесет до 92, но пазарът беше паднал.

— Чудесно, ще предложим на клиента цена 89.

Борсовият посредник нададе протестиращ вой, а агентът по продажбите поклати разочаровано глава. Гласът на Лойд леко се извиси над врявата.

— Казах, че ще платим 89. Приключвайте.

И те приключиха.

Лойд се върна на бюрото си и поговорихме няколко минути. Той ми обясни как работи групата му, после ме представи на борсовите посредници. Бяха петима, всичките на ръба на избухването и много любезни. Не ми обърнаха кой знае колко внимание. След тридесет секунди учтиви приказки очите им отново се заковаха върху екраните и сводките с цените. Последваха няколко болезнени минути на празни приказки, в които всички споделиха колко много обичали да правят бизнес, особено с клиенти от Лондон. Лойд ме издърпа до следващото бюро.

— Защо не правиш малко компания на Томи Мастърсън? Томи, това е Пол Мъри от „Де Джонг“.

Томи Мастърсън беше агентът по продажбите, когото бях видял да спори преди малко с блондина. И все пак той бе много по-дружелюбен от останалите.

— Заповядай, седни — каза той. — Значи си от Лондон, а?

Кимнах.

— Обзалагам се, че при вас малко хора купуват облигации.

— Не са много — съгласих се аз. — В действителност ние едва започваме. Вашите борсови посредници, изглежда, нямат търпение да ни помогнат да навлезем в пазара.

Томи се изсмя.

— Прав си. Едвам ги сдържа. Така ще те изработят, че ще забравиш с колко пръста на ръцете си роден.

— И как го правят?

— О, оферират ниски цени, когато продаваш, и високи, когато купуваш. Опитват се да ти натресат най-лошите си облигации с историята колко страхотни били. Разбира се, номерата им не могат да минат при големите американски компании. Но при дребните чужденци? Агънца на заколение.

— Е, благодаря ти за предупреждението. — Имах известна представа, че трябва да внимавам доста, когато търгувам на пазара за макулатура, но не предполагах, че нещата са толкова сериозни.

— Ако имаш добър агент по продажбите, значи имаш солиден гръб — каза Томи. — Кой е твоят агент?

— Кеш Калахан — отвърнах аз.

— Майко мила! Трябва да внимаваш много с него. Но едва ли ти издавам някаква тайна.

— Виждал съм го как действа — казах аз. — Но ти ми кажи как работи в Ню Йорк. Чуваме, че бил най-добрият агент по продажбите във фирмата.

— Беше. Но това не означава, че беше и най-честният. Имаше нюх на картоиграч. Оставяше леваците да направят няколко добри удара и по този начин завоюваше доверието им. После ги убеждаваше да направят по няколко много крупни сделки, с които си докарваше огромни комисиони от продажбите. Клиентите му губеха и ризите от гърба си. Беше в състояние да надхитри дори и най-умните клиенти. Обикновено те не съзнаваха, че ги завличат, и се пускаха още повече.

Спомних си за Хамилтън. Кеш бе съумял да прецака дори и него.

— Имаше ли нещо незаконно във всичко това? — запитах аз.

— Доколкото ми е известно, не. Неетично? Да. Но незаконно? Не.

— Ще се изненадаш ли, ако Кеш се издъни с нещо незаконно?

— Да, това наистина ще ме учуди. Той е прекалено хитър, за да се хване на такива игри. — Томи се изправи на стола си и се усмихна. — Имаш нещо конкретно наум ли?

— Не — отвърнах аз, макар и да виждах, че Томи не ми вярва. Реших да променя темата. — Кеш поддържа връзки с един постоянен клиент от Щатите. Някаква кредитно-спестовна банка.

— Трябва да е „Финикс Просперити“ — каза Томи.

Бях благодарен за откровеността му.

— О, така ли? И тях ли прецаква?

— Не знам, но едва ли. Правят много голям бизнес с него. Просто учудващо е как толкова малка институция като тяхната сключва такива крупни сделки. Доста агресивни са. Отначало ги обезпечаваше един юнак, казва се Дик Вайгел. Той ги превърна в най-големия си източник на доходи, а после Кеш пое щафетата, понеже Дик се премести в корпоративното финансиране^[1].

— Чувах за тоя Дик Вайгел — казах. — Що за птица е?

— Абсолютен мръсник — откровено заяви Томи. — Мисли се за най-умния на света. Ако го чуеш как говори, ще си помислиш, че самолично е изкарал половината печалба на фирмата. Но двамата с Кеш са стари дружки. Лойд си мислеше, че е върхът.

— Така ли? А аз си мислех, че Лойд едва изтрайва тоя цирк — казах аз.

— Съмнително. Той не е от най-схватливите, така че невинаги може да разпознае празните дрънканици. Но инак е корав. И понякога може да те изкара от релси. Прави кариера във фирмата и всеки, който му се изпречи на пътя, бива изритван. Няма никакъв талант. Стилът му на управление е да налага страх. От време на време изритва по някой нещастник за назидание на останалите.

— Но не и теб.

— Да, не и мен. — Томи се усмихна. — Макар че му се иска. Не обича подхода ми. Твърде калифорнийски е. Не съм от гръмогласните. Но той не може да си позволи да ме изхвърли. Колкото и да е странно, аз съм главният агент по продажбите в салона. Дори не ми се налага да лъжа и мамя, за да го постигам.

Погледнах Томи и му повярвах. Не се съмнявах, че приятелските му дружелюбни маниери окуражават хората да му доверяват парите си. А за разлика от Кеш се съмнявах много дали би могъл да излъже доверието им.

— Не можем да седим тук и да си бъбрим цял ден — каза Томи. — В един обядваш с Лойд, нали?

— Да, мисля, че беше в един — казах аз.

— Окей, сега е дванайсет и половина. Сетих се нещо. Днес има аукцион за облигации с десетгодишен срок на погасяване. Американското министерство на финансите прави търг за девет милиарда долара нови десетгодишни правителствени облигации в един часа. Искаш ли да видиш машината на „Блуумфийлд Уайс“ в действие?

Исках, и още как. „Блуумфийлд Уайс“ бяха прочути с мощта си в търгуването на правителствени облигации. Томи ме отведе в другата част на залата и ме представи на един прошарен мъж, наближаващ петдесетте.

— Фред, можеш ли да отделиш минутка?

— За теб винаги — ухили се той.

— Запознай се с Пол Мъри, един от нашите клиенти отвъд океана. Пол, това е Фред Флекър, нашият главен агент по продажбите на правителствени облигации, който се занимава с нюйоркските фирми. На пазара е откакто се помни. Обзалагам се, че първата дълга облигация, продадена от теб, е погасена много отдавна. Нали, Фред?

— Горе-долу — отвърна Фред. Подаде ми ръка и аз я стиснах. — Седнете — каза той.

Намерих една табуретка и се наместих между него и останалите служители, които неистово работеха с телефоните.

— Имате ли представа какво става?

— Не — отвърнах аз. — Кажете ми.

— Окей. В един часа нашата фирма заедно с всички останали инвестиционни банки на Уолстрийт ще търгува определено количество десетгодишни държавни ценни книжа с определена доходоносност. Девет милиарда долара, които си струват да бъдат продадени. Търговецът, който предложи най-ниския доход, ще закупи пръв облигации, после този със следващия най-нисък доход, и така нататък. Ние ще предлагаме нашата и на нашите клиенти цена. Очевидно е, че колкото по-голямо търсене се получи за облигациите, толкова повече ще предлагаме в наша полза. Работата ми е да уговарям основните нюйоркски клиенти и да отразявам техните оферти към нашия главен борсов посредник за правителствени облигации, Джон Сондърс. Той седи хей там. — Фред посочи един слаб мъж с лице, набръчкано от умствено напрежение, на няколко метра от нас. Бюрото му непрекъснато се обсаждаше от хора, които му носеха съобщения и бързо се връщаха по работните си места.

Точно в този момент високоговорителят върху бюрото оживя.

— Фред, какви са новините?

— Това е Джон — обърна се Фред към мен. После каза в микрофона: — Дотук добри. Получихме оферти за шестстотин милиона само от Ню Йорк. Хората започват да харесват пазара.

— И аз имам същата информация от Бостън и Чикаго — изхърка гласът на Джон.

— Вземаш ли тази оферта?

— Мисля да го направя.

Наблюдавах как Фред приема съобщения от няколко клиенти. Повечето пласираха заявки за аукциона. Изуми ме спокойствието в гласа му, като се вземеха предвид огромните суми, които се търгуваха. Той наистина внушаваше доверие.

В дванайсет и петдесет и пет, само пет минути преди аукциона, Джон се приближи до нас и прошепна нещо в ухото на Фред. Той се усмихна, погледна ме и каза:

— Каквото и да видиш сега, запази го за себе си. Разбрано?

Кимнах и попитах:

— Какво става?

— Възнамеряваме да предложим отказани оферти — каза той. — Ще предлагаме оферта за по-голямата част от аукциона с доход толкова нисък, че никой от останалите дилъри да не купи никакви облигации. Повечето от тях са продали къси десетгодишни облигации с надеждата да ги изкупят обратно по време на аукциона. Но няма да им стане играта, защото всичките облигации ще бъдат в наши ръце. Ще задрапат да покрият късите си позиции и когато другите клиенти проумеят, че заявките им няма да бъдат изпълнени, всеки ще се опита да изкупи облигациите. Пазарът ще тръгне нагоре и „Блуумфийлд Уайс“ ще си опече работата. А сега трябва да звънна на две места. Искаме да включим в играта и нашите приятели.

Първото му обаждане беше до една от най-големите корпорации в Щатите.

— Здрасти, Стив, обажда се Фред — каза той. — Нали подаде заявка за сто милиона на аукциона за десетгодишни облигации. Мисля, че трябва да повишиш ставката.

— Защо? — запита гласът от другия край на телефона.

— Знаеш, че не мога да ти кажа — заяви Фред.

Последва кратка тишина.

— Окей, влизам. Запиши ми петстотин милиона.

— Благодаря — каза Фред и затвори. Очевидно процедурата бе проигравана многократно в миналото.

Направи същото обаждане и до друга крупна институция, която се съгласи да повиши заявката си до триста милиона долара.

Видях, че Кеш се навърта около бюрото на Джон Сондърс. Явно беше дочул нещо, защото изведнъж се втурна към близкото празно бюро и се обади по телефона. Нямаше нужда да питам на кого звъни.

Две минути преди един часа позвъниха от някаква фирма — „Бънкър Хил Мутуал“.

— Здравей, Фред, как върви?

— Аз съм наред, Питър, за разлика от този аукцион, който ще си има проблеми. Никой от клиентите ми не проявява интерес.

— Какво мислиш, че ще направи „Блуумфийлд Уайс“?

— Не мога да знам със сигурност, но мисля, че ще оферираме на загуба.

Питър изгрухтя благодарностите си и затвори.

— Защо му каза това? — запитах аз.

Фред се изхили.

— О, той винаги звъни по инвестиционните банки точно преди аукциона. Пее навсякъде и ако му кажех какви са плановете ни в действителност, само след минута всички щяха да го знаят.

Борсовият салон замря. Стрелката на часовника се приближаваше до един часа. Докато резултатите от аукциона станат известни, щяха да изминат десетина минути.

Минутите течаха бавно.

Изведнъж високоговорителят оживя.

— Окей, изглежда „Блуумфийлд Уайс“ притежава всичките девет милиарда от тази емисия. Грабвайте телефона и казвайте на клиентите си какво става. Нека на ония с късите позиции да им причернее.

Огледах се. Залата гъмжеше от усмихнати агенти, които настойчиво звъняха на клиентите си да им съобщят резултата. Само след няколко секунди зелените цифри върху екраните на бюрото на Фред замигаха — пазарът се вдигаше.

„Блуумфийлд Уайс“ и техните най-любими клиенти този ден направиха голяма печалба.

 

 

Закъснях няколко минути за обяда, който трябваше да се състои в една от трапезариите на „Блуумфийлд Уайс“. Беше действително впечатляваща. Намираше се на четиридесет и шестия етаж — достатъчна височина, та човек да зърне залива над съседната сграда. Никога до този момент не бях виждал нюйоркския залив от такъв ракурс. Слънцето се отразяваше от светлосивата повърхност на морето, фериботи сновяха напред-назад между Стейтън Айлънд и терминала точно под нас. Статуята на свободата дръзко бе вдигнала факела си, без да обръща внимание на двата хеликоптера, които жужаха около ушите й. В далечината се простираха елегантните очертания на моста Верасано — фокусна точка за дузина кораби, поели курс към открития океан.

— Навсякъде другаде щеше да платиш за обяд с такъв изглед поне двеста долара — произнесе доближилият ме Лойд.

Колко глупаво от моя страна да не оценя доларовата стойност на изгледа.

Зад Лойд се появи Кеш, а до него нисък оплешивяващ мъж на около тридесет и пет години с очила с дебели стъкла.

Повдигна ми се само от вида на Кеш. Бях бесен, загдето се бях оставил да ме заблудят привидното му добродушие и дружелюбност. Но трябваше да разговарям с него все едно че нищо не се бе случило, все едно че „Де Джонг“ не беше пострадала толкова много, все едно че той нямаше пръст в смъртта на Деби.

— Здравей, Пол, как я караш? — избумтя той и протегна ръка.

Поколебах се за миг преди да я стисна. После се стегнах и отвърнах:

— О, чудесно. Колегите ти са чудни момчета и ме разведоха навсякъде.

— Добре, добре — каза Кеш. — Вече си се запознал с Лойд, но предполагам, че още не се познавате с моя стар приятел Дик Вайгел.

Нисичкият плешив мъж разтърси енергично ръката ми и ме дари с усмивка, фалшива до небесата.

— Радвам се да се запозная с вас — каза той. — Всеки клиент на Кеш е и мой приятел.

— Предлагам вече да седнем — каза Лойд. — Какво ще кажеш за един айс чай, Пол?

Бях забравил, че обедите в инвестиционните банки на Уолстрийт са прочути с въздържателството си. Трудно привиквах с американския навик да се пие студен чай на обяд, но предположих, че за тях английският навик да се пие топла бира ще е не по-малко смущаващ. Реших, че ще е по-добре, ако възприема навиците им, и отвърнах:

— Да, с удоволствие бих пийнал студен чай.

Известно време разговорът се движеше по обичайните в такива случаи пътеки: говорехме за времето в Англия, за предпочитаните самолетни компании, за това, колко спокоен бил пазарът и колко трудно станало човек да печели пари.

Огледах ресторанта и другите обядващи. Изключителната гледка не ги вълнуваше. Без значение дали бяха едри и дебели, или дребни и кльощави, всички се хранеха бързо, тъпчеха солидни парчета пържола в устата си, приведени колкото може повече над масите. Изобщо не се чувстваха у дома си в тази атмосфера на тържествена тишина. Разговорите не бяха отпуснатото полугласно мърморене, характерно за един нормален ресторант, а по-скоро серия шепоти в стакато. Имаше и доста други гости на „Блуумфийлд Уайс“ — личаха си от пръв поглед.

Мярнах профила на един мъж, седнал на ниска маса в отсрещния ъгъл. Добре познавах този профил. Беше на Джо Финли.

Някой от съседите му по маса изглежда видя стъписването ми, защото Джо се извърна и погледна право в мен. Изви ъгълчетата на устата си в онази крива усмивка, която бях видял на корабчето, и пак се наведе над обяда си.

По дяволите, какво правеше Джо тук? Не ми ли стигаше Кеш в Ню Йорк, та сега и Джо Финли!

Приведох се към Кеш.

— Това там да не е Джо Финли?

— Той е, разбира се — отвърна Кеш.

— Какво прави тук?

— Същото като нас. Ще прекара няколко дни в Ню Йорк и после заминава на конференцията в Аризона.

— Защо не ми каза, че идва и той? — попитах аз.

Кеш ме изгледа озадачен. После изведнъж се изсмя.

— Пол, да не искаш да ти изброя имената на всички, които отиват на тая шибана конференция? Нали двамата с Кати ще се грижим за теб? Какво повече искаш?

Беше прав, разбира се. Но въпреки това присъствието на Джо ме изнервяше.

Вайгел хвърли поглед към масата на Джо.

— Това момче е добър борсов посредник. Или поне има дяволски добра репутация. Сега ми дойде на ум, как е шефът ви Хамилтън Маккензи? Не съм го виждал от години.

Откъснах очи от жилавата фигура на Джо и се обърнах към подпухналото мазно лице на Дик Вайгел.

— Много е добре. Справя се великолепно в „Де Джонг“. Клиентите ни го харесват. Парите на инвеститорите текат като река към нас — страшно са впечатлени от работата му.

— Открай време си е будно момче — каза Вайгел. — Учихме заедно в училището за бизнес в Харвард. Той отиде да работи за „Де Джонг“, а пък аз започнах в „Блуумфийлд Уайс“.

— И с какво се занимавахте тук? — попитах аз.

Вайгел си пое дълбоко дъх, явно доволен от възможността да приказва на любимата си тема, и започна.

— Бях агент по продажбите и се занимавах с фирмите в югозападните щати. Справях се добре, но чувствах, че не това е призванието ми. Продажбата е доста ограничена дейност, знаете.

При тези думи двамата агенти по продажбите на масата ни замръзнаха. Вайгел обаче не забеляза нищо и продължи.

— Започнах работа в корпоративното финансиране, отговарях за частните сделки. Понякога се случва така, че даден инвеститор иска емисия облигации, която да отговаря специално на нуждите му. Така че аз намирам компания, която да емитира такива облигации, и ги пласирам частно на него и евентуално на още един-двама инвеститори. Ето така започнах да работя с Кеш. Тъй като взаимоотношенията му с клиентите са добри, ние вършим доста работа заедно, като структурираме сделки, които да отговарят на нуждите ни.

Значи това беше връзката на Вайгел с Кеш по „Тремънт Капитал“, която представляваше частна сделка.

— Не съм много запознат с частните сделки — казах аз, — но не е ли вярно, че те осигуряват на инвеститорите по-малка обезпеченост? Всички нормални емисии от облигации в Щатите минават строга проверка от Комисията по ценните книжа и борсите^[2]. Кой осъществява необходимия контрол върху частните сделки?

— О, ние. И бих казал, че инвеститорът е по-добре защитен когато прави частна сделка с „Блуумфийлд Уайс“. Стандартът ни е много висок, Пол, най-високият на Уолстрийт. Мога да те уверя, че в никоя от нашите сделки няма нищо нередовно.

Вайгел ме изгледа право в очите през дебелите стъкла на очилата си и ме дари с една от поредните си фалшиви усмивки.

— Сигурен съм, че откакто работя в „Де Джонг“, не сме купували от вас частни облигации — казах аз. — Но не знам преди това…

Вайгел си отвори устата и след миг я затвори. За момент сякаш търсеше най-точните думи, после каза:

— Не, май не сте купували.

— О, хайде, Дик — намеси се Кеш. — Не си ли спомняш онази сделка с „Тремънт Капитал“? Първокласните облигации с големия доход. Блага работа. Продадох половината от тях на „Де Джонг“.

— А, да, спомних си — каза Вайгел. — Да, беше добра сделка. Разглеждал ли си я, Пол?

— Виждал съм облигацията в портфейла ни — казах аз, — но не съм запознат с подробностите. Можеш ли да ми кажеш нещо повече за нея?

Вайгел се размърда неудобно, но Кеш го измъкна от затруднението и ентусиазирано ми разказа за сделката, и как гаранцията на „Хоншу Банк“ я правела заслужаваща доверие.

— Една от най-добрите сделки, които някога съм осъществявал — завърши Кеш.

— Много интересно — казах аз. Обърнах се към Вайгел. — Как подхождате при оформянето на подобни сделки?

Вайгел придоби още по-нещастен вид.

— Един от проблемите на корпоративното финансиране е, че данните за всеки клиент, с когото си имаш работа, трябва да се пазят в тайна. Наше правило е никога да не обсъждаме подробностите по дадена сделка, дори и след като вече е приключена.

— Дрън-дрън, Дик — намеси се отново Кеш. — Какво ти става? Та ти ако не се изфукаш поне веднъж на ден, сън не те хваща.

На Вайгел обаче това не му беше забавно.

— Кеш, ти може да говориш каквото си искаш и пред когото си искаш, но за мен това не е професионално. Моят предшественик може да е бил непрофесионалист, но аз нямам намерение да следвам примера му.

Лойд внезапно го прекъсна. Темата му беше близка.

— А, Грег Шофман не беше непрофесионалист, той беше просто бъзливец. Баба. Бяха ни се открили няколко чудесни възможности да направим сделки с макулатура, но той отказа, защото според него били неетични. Можеш ли да си представиш? Неетични! Какво си мислеше тоя тип, че се занимаваме с благотворителност ли? — Лойд изведнъж се усети, че на масата има и чужд човек, и взе да бие отбой. — Не ме разбирай криво, Пол, всичките сделки на „Блуумфийлд Уайс“ са повече от изрядни. Но пазарът днес те принуждава да бъдеш непреклонен, за да оцелееш, а Шофман не беше достатъчно корав.

Шофман! Бях чувал това име и преди! Разрових се из паметта си. Точно така. Човекът от „Хоншу Банк“ ми каза, че Шофман му се бил обаждал няколко месеца преди Деби.

— Шофман е бил вашият предшественик, така ли? — запитах аз Вайгел.

— Да — отвърна той. — Беше почтено момче. Но както каза Лойд, липсваше му най-важното. Човек има нужда от инстинктите на убиец, за да си свърши работата, особено при днешната конкуренция. Аз ги имам, а той ги нямаше.

Трудно можеше да ме удиви с признанието си.

— И какво стана с него? — запитах аз.

— Преди две години го прехвърлиха в отдела, който се занимава с документацията, а Дик зае мястото му тук — каза Лойд.

— Още ли работи за „Блуумфийлд Уайс“?

Последва тишина. Всички се обърнаха към Лойд с няма молба да каже нещо. И той го направи.

— Не — каза Лойд. — Преди няколко месеца един ден той не дойде на работа. Просто изчезна. Полицията не можа да открие никаква следа от него. Сигурно са го пречукали в някоя тъмна улица. Нали знаете какво представлява градът в наши дни.

— Не откриха ли кой го е направил? — запитах аз.

— Те не знаят със сигурност дори дали е мъртъв. Смятат, че най-вероятно са го пречукали нейде по улиците заради портфейла му.

Полицията можеше и да си мисли така. Но за мен беше повече от странно, че двамата души, разговаряли с „Хоншу Банк“ относно гаранцията им за"Тремънт Капитал", не са вече между живите. И изведнъж ужасен осъзнах, че има и трети човек, който знае това.

Аз.

— Това е наградата, която получава човек за удоволствието да живее в този град — натърти Вайгел и размаха пръст пред очите ми. — И аз живеех в града, но вече стана прекалено опасно. Сега съм в предградията. Монтклеър, Ню Джърси. Там животът е доста по-безопасен. Но пък да ви кажа, пътувам и доста време до работата.

Разговорът се отклони към времето за добиране до работното място и после отново се върна към темата колко надарен бил Дик. Приключихме обяда и двамата с Лойд се върнахме в борсовия салон. Доближих бюрото на Томи.

— Хапна ли добре? — ухили се той.

Направих гримаса.

— Човек и нарочно да иска, пак не може да събере по-гадна компания от тия — каза Томи. — Лойд Харбин и Кеш Калахан. И тоя отвратителен Дик Вайгел.

— Да ти призная, едвам го изтраях — казах аз.

— Един от най-фините мъже на „Блуумфийлд Уайс“ — каза Томи.

Усмихнах се и посочих към телефона му.

— Имаш ли нещо против да погледам как работиш?

— Ама моля ти се!

Вдигна телефона и ми подаде втората слушалка.

Изслушах разговорите му с няколко клиенти. Знаеше как да се отнася с тях. Беше услужлив и дружелюбен с всички, но всеки път променяше подхода си, макар и леко, с поредния клиент. С едни разговаряше шеговито, с други с по-сериозен тон. Леко и непринудено ги снабдяваше с информация; при всеки един знаеше със сигурност с какви точно облигации разполага, дори и когато някои полагаха какви ли не усилия да не се издадат. И не направи и най-малък опит да продаде позицията от облигации на „Мейси“, които „Блуумфийлд Уайс“ бяха закупили по погрешка и сега полагаха отчаяни усилия да се отърват от тях. Отличен агент по продажбите.

След час и нещо ни прекъсна Лойд. Просто дойде, потупа Томи по рамото и каза:

— Можеш ли да ми отделиш минутка?

— Разбира се — отвърна Томи, стана и двамата излязоха.

Повъртях се няколко минути и накрая седнах на стола на Томи да следя какво става наоколо.

След малко Лойд се върна. Понечих да стана, но той ме притисна обратно на стола.

— Остани, Пол. Ако искаш, можеш да седиш тук до края на работния ден. След малко ще дойде шефът на проучвателната ни група.

Прииска ми се да го запитам къде е Томи, но нещо ме накара да се сдържа. Агентите по продажбите от околните бюра ми хвърляха погледи крадешком. Имах впечатлението, че гледат не толкова мен, колкото стола, на който бях седнал. Столът на Томи.

Имах чувството, че осквернявам нечий гроб. Рязко станах от стола. Чувствах се малко глупаво да се въртя безцелно из залата, игнориран от всички. Страшно ми се дощя да им кажа, че нямам никаква вина за уволнението на Томи.

Знаех добре какво се върти из главите им. Томи нямаше късмет. Всеки един от тях можеше да бъде на мястото му. Само за пет минути Томи се бе превърнал от преуспяващ агент по продажбите в неудачник. А никой от тях не искаше да има нещо общо с това. Поне пред публиката.

Мъж в сив работен костюм и с голям син кашон се приближи до мен и попита:

— Това ли беше бюрото на мистър Мастърсън?

Кимнах. Той внимателно събра в кашона всяка вещ, която изглеждаше лична собственост, и си тръгна. Видях, че е забравил сакото на Томи върху облегалката на стола.

— Хей! — извиках аз, но той не ме чу. Английският ми акцент прозвуча малко не на място в огромния американски борсов салон и няколко души се извърнаха да ме изгледат. Най-близките до мен обаче останаха безучастни, с погледи, забити в бюрата.

В последния момент бях спасен от шефа на проучвателната група, който дойде и ме измъкна от конфузното положение, в което бях изпаднал. Остатъкът от следобеда прекарах с няколко аналитици — обсъждахме предимствата и недостатъците на различните видове макулатура. Темата ми беше интересна. Сортирането на компаниите в две основни групи — едните, които ще спечелят, и другите, които ще загубят — е колкото изкуство, толкова и наука. Научих много от аналитиците на „Блуумфийлд Уайс“. Щеше да ми влезе в работа.

Към пет и половина приключих със срещите си и се върнах в борсовия салон да си взема довиждане с Лойд.

Той не спомена нищо за Томи, така че му казах:

— Ако видиш Томи, предай му, че му желая късмет.

— Разбира се — каза Лойд. — Той е добро момче.

Придружи ме до асансьора. През цялото време кипях от гняв, но се стараех да не го показвам. „Блуумфийлд Уайс“ явно култивираха само хора от типа на Кеш Калахан, Дик Вайгел и Лойд Харбин. Допусках, че има хора за гонене, но се съмнявах много, че човек толкова дружелюбен и кадърен като Томи заслужава такава съдба. А той не просто беше изхвърлен. В „Блуумфийлд Уайс“ беше заличена всяка следа и всякакъв спомен за него още преди да е изтекъл денят.

Сбогувах се с Лойд и още веднъж успях да му попреча да ми счупи ръката. Изпитах дребно удовлетворение.

Асансьорът се оказа празен и аз въздъхнах с облекчение, когато вратите се затвориха след мен. Прекалено много гадни копелета ми се беше наложило да изтърпя за един ден.

Но асансьорът намали и спря още на долния етаж. Вратите се отвориха и видях високата фигура на Кати. Сърцето ми подскочи. Нямах силица да поддържам какъвто и да било учтив разговор, да не говорим за спор. Кати също не беше много въодушевена от присъствието ми. Дори изглеждаше доста изнервена. Страните й пламтяха, долната й устна трепереше.

— Лош ден ли имаше?

— Страшно лош — отвърна тя.

— Много гадно местенце.

— Меко казано.

— И е пълно с мръсни копелета.

— Абсолютни мръсници — потвърди тя. Изгледа ме и лицето й се раздвижи в слаба усмивка.

— Какво ще кажеш да пийнем по нещо? — запитах аз, внезапно подтикнат от някакъв импулс.

Тя се поколеба.

— Всъщност защо не? Знаеш ли някакво заведение наблизо?

Отидохме във „Фронсес Тавърн“, старо здание от червени тухли, ярко открояващо се сред небостъргачите на Брод стрийт. Вътре беше топло и тъмно. Седнахме и си поръчахме две бири.

— Какво стана? — запитах аз.

Кати потръпна.

— Да кажем, че имах персонален сблъсък.

— И резултатът не беше в твоя полза?

Кати въздъхна и се облегна на стола.

— Току-що се скарах жестоко с Кеш — каза тя. — Може да се прави на много великодушен, но с него просто не може да се работи.

— Какво направи?

— Обичайното нещо. Опитваше се да бръкне по-дълбоко в джоба на един от клиентите ни. Борсовото бюро в Ню Йорк има дълга позиция петдесет милиона на една застрахователна компания. В тазсутрешния брой на „Уолстрийт Джърнъл“ имаше лоши вести за нея, така че цените намаляват и нашите борсови посредници не могат да се откажат от тях.

Дългите й гъвкави пръсти си играеха с подложката на чашата.

— Е, това беше голямата възможност Кеш да се натегне на шефовете си в Ню Йорк. И той звъни на един от клиентите си в Лондон и му сервира някаква небивалица, че статията не отговаряла на истината и че всъщност застрахователната компания била далеч по-добре, отколкото тръбели завистниците. Клиентите ни се хващат, разбира се, и се изпребиват да купят облигациите. Е, в момента, в който се опитат да ги продадат, ще разберат грешката си, но вече ще е късно. — Тя въздъхна. — А тези хора всъщност дори не бяха негови клиенти. Това е една компания, с която от месеци се мъча да завържа връзки. И вече бяха на път да ми се доверят. Едва ли е необходимо да те убеждавам, че след този случай вече няма да ме погледнат. Кеш пак ще бъде героят, а клиентите ми ще намалеят с един. — Тя ме изгледа. — Не трябваше да ти разказвам всичко това, нали? Само че понякога толкова ми се събира, че не издържам. Единственият начин е да го споделя с някого.

— Не се тревожи — казах аз. — Аз също стигнах до убеждението, че Кеш не е стока. Имаш ли често случаи като този?

— Непрекъснато — каза тя. — Ненавиждам лъжата. А и хич не ме бива да мамя хората. Сигурна съм, че единственият начин да работиш с клиент е да му завоюваш доверието и да си почтен към него. — Тя вдигна поглед от бирата си. — Може и да сме имали някакви спречквания, но винаги съм била честна към теб, нали? — Очите й умоляваха за подкрепа и разбиране.

Замислих се. Беше права. А и бе напълно откровена за сблъсъка си с Кеш. Кимнах.

— Така е.

Кати остана доволна от отговора ми.

— Човек просто е безсилен. Правя всичко възможно, за да бъда искрена с клиентите си, а те не работят с мен. Кеш ги гледа в очите и ги лъже, и те пак правят бизнес с него. Не е ли така и при вас в „Де Джонг“?

— Не съм мислил за това. Сигурно не се различаваме много от вас — признах аз.

Тя мрачно заби поглед в масата.

— Не е хубаво да ти стоварвам всичките си неприятности. Ти как си? Не беше много щастлив в асансьора. Да не би някое копеле да ти е развалило деня като и на мен?

Разказах й за случая с изгонването Томи и за обяда ми с гнусния Вайгел.

— О, той ли! Известен е на всички с прозвището „отровната жаба“.

Изсмях се. Наистина точно описание.

— В „Блуумфийлд Уайс“ гъмжи от хора като Дик Вайгел и Лойд Харбин — каза тя. — Всъщност те намират активна подкрепа. Така е и с повечето фирми от Уолстрийт. Зверската конкуренция и агресивността са единствените добродетели. Оцеляват само най-безмилостните и жестоките. Повдига ми се.

Това вече беше признание.

— Не всеки път имам същото впечатление от теб.

Тя ме изгледа въпросително. И въздъхна.

— Да, прав си. Знам, че и аз често съм агресивна. Сигурно точно затова ме взеха на работа при тях. А и аз вложих старание. Това им харесва, дори и клиентите ми да не са на същото мнение. Целият проблем е, че ми се повдига от тази роля.

— Защо го правиш тогава?

— Ами защото искам да успея. Искам да направя много пари в „Блуумфийлд Уайс“.

— Защо?

— Как защо? Не е ли очевидно?

— Не съвсем.

— Ммм. Сигурно имаш право. Не е толкова очевидно. — Тя направи пауза и се замисли. — И двамата ми родители са университетски преподаватели и открай време имат големи амбиции спрямо мен. Брат ми е най-младият директор на една от търговските банки в Лондон. Имаше стипендия за Оксфорд, така че и аз трябваше да извоювам стипендия за Оксфорд. Сега пък трябва да се представя добре и в Сити. Глупаво, нали?

Кимнах. Наистина беше глупаво. Не можех обаче да отрека, че това е движещият мотив на повечето хора, които блъскат в банките и брокерските къщи. Искреността на отговора й ме впечатли дълбоко.

— Доставя ли ти удоволствие? — запитах аз, като се стараех гласът ми да прозвучи колкото може по-приятелски.

— В някои отношения, да — отвърна тя. — Обичам възбудата, която ми доставя пазарът. Обичам да работя с хора. И мисля, че наистина ме бива. Това, което не ми харесва, е лъжата, позьорството, политиката, нуждата да изтъкваш, че си по-корав от всички.

— Добре, тогава защо не се откажеш от тоя имидж на стоманена жена?

— Не мога — въздъхна тя. — „Блуумфийлд Уайс“ ще ме изяде с парцалите. Човек просто трябва да се примири.

И се изсмя, за миг изгубила бронята си на всепобеждаваща борсова посредничка от гигантска корпорация.

Лишена от студената си самоувереност, тя изглеждаше съвсем нормално, интелигентно момиче с нежни очи и привлекателна усмивка. Няколко секунди мълчахме, наслаждавайки се на това, че сме заедно.

— Кажи ми за Роб — помолих аз.

Тя се усмихна.

— Ти ми разкажи.

— Не. Аз те помолих пръв.

— Окей — каза тя. — Той не е лошо момче. Всъщност е съвсем поносим. Излизахме няколко пъти и се забавлявахме добре. И изведнъж нещо му прещрака и стана много сериозен. Страшно сериозен. Направо ме побиха тръпки. Искаше да се омъжа за него, а почти не се познаваме. Почувствах се доста зле. Помислих си, че може по някакъв начин да съм го подвела, без да осъзная, макар че ако погледна трезво, не виждам да съм имала някакво по-специално отношение към него. И реших, че най-разумното, което мога да направя, е да го избягвам. Не исках да си въобразява какво ли не. Но тъкмо тогава той успя да ме замъкне с измама в един ресторант, представяйки се за мой клиент. Почувствах се такава глупачка, че направо побеснях. Оттогава не ми се е обаждал, слава богу. — Тя замълча за секунда. — Винаги ли е такъв?

— Доста често — казах аз. — А в твоя случай се е представил откъм най-лошата си страна. Не мисля обаче, че това е финалът.

— О, господи — простена тя. — Ако можеш да му повлияеш по някакъв начин, моля те, направи го. Опитах всичко, което ми дойде на ума. Не е лошо момче, но ми се повдига от него.

Сетих се какво ми каза Фелисити за телефонните му обаждания до Деби, за подозрението на Клер, че нещо му хлопа дъската, и накрая за срещата ми с него в „Глостър Армс“ и казах:

— Значи внимавай.

Кати повдигна вежди, но аз не се доизясних. Поговорихме си още час и изпихме по още една бира. Кати успя да ме склони да й разкажа за семейството си — нещо, което никога не ми е било приятно, особено с хора, които почти не познавам. Разказах й за смъртта на баща ми, за заболяването на мама и как съм разрушил мечтите й да ме види фермер. Тя изрази съчувствието си. С изненада установих, че думите й не ме смущават, нито пък изпитвам обичайната горчивина, че събеседникът ми е неискрен.

— Хамилтън Маккензи още ли си е същото студенокръвно животно? — попита тя. — Сигурно не е от най-лесните.

— Не пуска всеки до себе си — признах аз. — И е много взискателен учител. А на похвалите е съвсем пестелив.

— Но ти го харесваш, нали?

— Не бих използвал точно тези думи. Възхищавам му се. Той е един от най-добрите на борсата. Отличен учител е. Умее да извлече най-доброто от мен, кара ме да давам всичко от себе си. И да ти кажа, бих направил всичко за него.

— Сигурно е хубаво да работиш с човек като него.

— Да, така е.

— Почти като баща и син.

Размърдах се на стола.

— Не бях поглеждал нещата от този ъгъл. Но сигурно си права.

Кати се пресегна през масата и хвана ръката ми.

— Прости ми, не трябваше да го казвам.

— Не, не, няма нищо. Цяло щастие е да можеш да си изприказваш мъката на някого. Да споделиш с човек, който те разбира. Най-лошото нещо, когато загубиш родител, е, че оставаш почти сам. И просто нямаш с кого да споделиш дори и най-дребните неща от живота.

Кати се усмихна. Помълчахме няколко минути. После тя погледна часовника си.

— Как лети времето! Трябва да тръгвам. Благодаря ти за почерпката. Вече се чувствам доста по-добре.

Тя се надигна от стола си. Не исках да се разделяме.

— Аз също.

И аз се чувствах като нея.

Разделихме се и всеки от нас пое към хотела си.