Майкъл Ридпат
Борсови игри (20)

20.

Барът беше студен, тъмен и почти празен. Беше още рано за редовните посетители. Лигавех се с пинта бира и чаках да дойдат Кеш и Кати.

Чух го още преди да го видя. Гласът му отекна из пустия бар, докато слизаше по стълбите откъм улицата.

— Господи, Кати, та тук е по-лошо и от морга!

Бях се спрял на това заведение, защото беше спокойно. Може би бях допуснал грешка. Гласът на Кеш щеше да кънти повече в празен бар, отколкото в пълен. Огледах се. Три влюбени двойки, които търсеха тъмнина и спокойна обстановка, и една група младежи малко над двайсетте, които се напиваха много бързо. Обстановката беше безопасна.

Бях много загрижен за срещата с Кеш; той обаче не проявяваше такива признаци. Нахлу в бара и се насочи директно към мен, с протегната ръка и широка усмивка.

— Пол! Колко се радвам да те видя! Как си? — Издърпа си един стол. Кати го следваше на две крачки. Усмихна ми се дискретно, но много сладко, докато сядаше на масата. — Брей, страшен късмет си извадил. Кати ми разказа всичко за теб. Направо не мога да повярвам какво са ти причинили.

Открих, че въпреки предубеждението ми към него усмивката му започва да ми действа. Загрижеността му изглеждаше съвсем неподправена. Толкова беше хубаво да чуя, че има още един човек, който ми вярва. Внимавай, предупредих се аз, само не му се доверявай.

— Здравей, Кеш — произнесох студено и хладно стиснах ръката му. Той придоби оскърбен вид, така че малко поомекнах и попитах: — Ще пиеш ли нещо? — Опитвах се да бъда ако не приятелски настроен, то поне учтив.

— Разбира се, ще пия от това, което си избрал и ти. — Той посочи гигантската ми халба. Само след минута донесох халба и за него, а за Кати избрах „Перие“.

Докато ме нямаше, между тях беше настъпила неловка тишина. Не казах нищо, само оставих напитките на масата.

Кеш отпи, направи гримаса и каза:

— Интересно.

Тишината му действаше на нервите. Кати също не изглеждаше спокойна. Не изгарях от желание да разговарям с Кеш и съжалих, че изобщо се бях съгласил да се срещнем.

— Не си изтървал кой знае какво за тия две седмици — почна Кеш, колкото да наруши тишината. Побъбри няколко минути за пазара, а аз само се задоволявах да изхъмквам от време на време.

Еднопосочният ни разговор заплашваше да спре съвсем.

— Събрах ви двамата, защото си мисля, че имате какво да си кажете — твърдо се намеси Кати. — Защо не започнеш, Пол? Разкажи на Кеш за разследването на Асоциацията по ценните книжа.

Поколебах се за момент, после му разказах. Кеш ме изслуша много внимателно и накрая заяви:

— Всичко е много мъгляво. Явно нямат никакво пряко доказателство.

— Асоциацията не те ли интервюира и теб? — запитах аз.

— Да, интервюираха ме — каза той. — Покрай цялата тая история малко остана да напълня гащите. Първо ми казваш, че Боуен е по петите ти. После пък Бериман сгащва мен. И накрая те изхвърлят по обвинение за злоупотреба с вътрешнофирмена информация. — Кеш отпи от бирата си. — Това вече наистина ме разтревожи. Имам предвид, че аз знаех, че не съм направил нищо противозаконно, но фирми като „Блуумфийлд Уайс“ само търсят повод да си намерят някой да опере пешкира, когато оплескат нещата… И изведнъж миналата седмица ме вика на събрание шефът на лондонския офис. Каза ми, че били открити доказателства, че Джо Финли купувал големи количества ценни книжа на американската компания „Джипсъм“ за личната си сметка, като използвал вътрешнофирмена информация. Също така бил създал значителна позиция в облигации на „Блуумфийлд Уайс“, но че никой друг от фирмата не бил замесен. Не мога да ти опиша каква планина падна от гърба ми.

Кати слушаше с интерес разказа на Кеш, веждите й се бяха събрали от напрежение.

— Това, което не мога да разбера — каза тя, — е защо не свалят обвиненията от Пол. След като Асоциацията е изяснила, че ти нямаш нищо общо с цялата работа, това би трябвало да докаже, че Пол не е разполагал с никакъв канал за информация, освен ако не приемат, че Джо и Пол са поддържали връзка.

— Права си — казах аз.

Кеш кимна.

— Така е. Трябва да се срещнеш с някое официално лице по случая. Или Де Джонг, или шефовете на Асоциацията. Аз ще те подкрепя.

Усмихнах се.

— Благодаря ти, Кеш. — И наистина му бях благодарен. След като се беше отървал невредим, за него не беше най-умното пак да вдига шум около аферата. Наистина много любезно от негова страна. — Утре сутринта ще позвъня в Асоциацията.

Отпих от бирата си.

— Интересно дали Джо се е усетил, че Деби е разбрала за участието му.

— Какво имаш предвид? — запита Кеш.

— Ами Деби е предупредила Боуен от „Блуумфийлд Уайс“, че става нещо странно. Ако Джо е подушил това, сигурно се е разтревожил не на шега.

— Мислиш, че би могъл да я убие ли?

Повдигнах рамене.

— Може би.

— Господи, като нищо може да го е свършил — рече Кеш. — Но аз не съм толкова сигурен, че Джо е действал абсолютно сам.

— Защо мислиш така?

— Ами защото все е трябвало да измъкне отнякъде тази информация. Имам предвид за германската компания, която се кани да погълне американската. Как би могъл борсов посредник по продажбите на облигации в Лондон да научи всичко това?

— Може би някой се е раздрънкал?

— Може би. А може би не.

Помислих за секунда.

— Ами Ъруин Пайпър? Той се е специализирал тъкмо в тоя сорт дейност, нали? Джо дали го е познавал?

— Взе ми думите от устата — каза Кеш. — Да, познаваше го. Не знам точно как са се запознали, но така или иначе бяха доста добри познати.

Потърках замислено брадичката си.

— Възможно е това да обяснява нещата. Но как да го разберем?

— Можем да открием нещо от квитанциите му по продажбите! — възкликна Кати. — Все трябва да се търкалят нейде. Утре ще хвърля едно око.

— Струва си да се опита — казах аз.

— Радвам се, че все стигнахме донякъде — каза Кати. — А сега има още нещо, за което бихме искали да си поговорим с теб, Кеш.

Стрелнах Кати с поглед. Бях готов да повярвам, че Кеш няма нищо общо с вътрешнофирмената информация, използвана в случая с „Джипсъм“, но не чак дотам, че да му се доверя и за по-сериозните неща.

— Пол, мисля, че трябва да му кажем — настоя тя. — Повярвай ми.

Поколебах се. Изкушавах се да се поддам на молбата й. На мен самия ми беше трудно да повярвам, че Кеш е мозъкът на операцията с „Тремънт“. Какво пък, по дяволите. Защо да не използвам удобния случай и да го атакувам директно? Седмици наред се бях мъчил да проуча нещата, без да вдигам никакъв шум. Търпението ми започваше да се изчерпва. Исках да знам всичко. Веднага.

— Добре — кимнах аз. — Ще пийнеш ли още едно, Кеш? Ще имаш нужда, защото те чакат доста новости.

Купих на Кеш още едно питие и му разказах почти всичко, което се бе случило от смъртта на Деби до днешния ден. За пръв път видях Кеш зяпнал и останал без думи. Челюстта му буквално увисна, докато го запознавах с подробностите една след друга. Свърших, изгледах го право в очите и попитах:

— Е?

Трябваше му известно време, за да се посъвземе.

— Господи! — възкликна само той. И повтори: — Господи!

— Имаш ли нещо напротив да ти задам няколко въпроса? — попитах аз.

— Не, давай — произнесе той разсеяно. Още се мъчеше да осъзнае всичко, което му бях казал.

— Знаеше ли, че гаранцията на „Хоншу Банк“ за облигациите на „Тремънт Капитал“ никога не е съществувала?

— Не, не знаех — каза той. Изведнъж очите му блеснаха гневно. — Не мислиш, че съм замесен във всичко това, нали?

Реакцията му беше съвсем естествена, но способността му да извърта истината както си иска беше повече от легендарна. Не можех да бъда сигурен дали е искрен, или не.

— Просто ми мина през ума — обясних аз.

Само след секунда гневът му се стопи.

— Да, съвсем логично е — каза той. Замълча. — Виж, обрал си здраво луфта, пък и аз те обичам. — Видя как веждите ми тръгват нагоре при думите му и вдигна ръка. — Не, честно ти го казвам. Някои от клиентите ми са куку, има и някои умни, но теб специално те оценявам като най-умния. Не ти правя четки — в края на краищата ти не си ми най-едрият клиент, не е ли така?

Трябваше да се съглася с последните му думи.

— Така или иначе, искам да ти помогна с каквото мога. Нямам нищо общо с никоя от тия гадости. Знам, че не ми вярваш, но това сега няма значение. Мой и твой дълг е да разберем кой се крие зад всичко това. И докато не го направим, имаш пълното право да ме подозираш във всички смъртни грехове.

Усещах как съм само на крачка да му повярвам. Просто беше почти невъзможно да не го направя. Предложението му действително си струваше.

— Добре — казах аз. — Нека да започнем с емисията на облигациите на „Тремънт Капитал“.

Кеш се усмихна.

— Добре. Нека да помисля. Това беше една сделка изцяло на Вайгел. Той поддържаше връзка с емитента и беше единственият, който работи върху нея в Ню Йорк. Един ден ми се обади, описа сделката и ме попита дали мога да я пласирам. Спомням си думите му, че това трябва да стане много бързо.

— Как реши към кого да се обърнеш?

— Вайгел предложи да си опитам късмета с „Харцвайгер Банк“. „Де Джонг“ също изглеждаше съвсем логичен избор. Този сорт сделки са точно в ресора на Хамилтън. Доста усложнени, доста неясни и чудесен доход, ако си достатъчно умен, за да си го осигуриш. — Кимнах. Това наистина бяха любимите облигации на шефа ми. — В действителност само седмица преди това Хамилтън ме бе помолил да потърся някакви първокласни облигации с висок доход. Още сутринта пласирах всичко. Изобщо не намесих никой от бюрото по продажбите. Блага работа.

— И страшно удобно за Вайгел. Колкото по-малко клиенти и агенти по продажбите има замесени, толкова е по-малък шансът работата да се размирише.

Кеш въздъхна.

— Сигурно си прав.

— Сега, какво ще кажеш за „Финикс Просперити“? Знаеше ли, че тя е притежание на „Тремънт Капитал“?

— Не. Нямах никаква представа кой може да я притежава. Но там ставаше нещо много странно. И да ти кажа, всичко започна много скоро след като пласирахме „Тремънт Капитал“.

Кеш отпи от бирата си.

— Правех добър бизнес с Джак Салмън. Беше готов по цял ден да продава и купува облигации, като прави печалба всеки път, когато успее да се добере до една осма от пункта, и да се навира между големите шамари, когато оплеска нещата. Мечтата на всеки агент по продажбите. Големи комисиони. Но изведнъж нещата се промениха. Той не спря да работи, така че пак бях щастлив, но започна да прави пари. Захвана се с големи и много рискови търговии. Нали ги знаеш — макулатура, вторични аренди, ипотечно обезпечени облигации, реверсирани ценни книжа с променливи лихви, всякакви сложнотии. Някъде хлътваше много дълбоко, но определено печелеше повече, отколкото губеше.

— Малко странно ми изглежда, че тъкмо Джак Салмън ще почне да прави пари от тия неща — вметнах аз.

— Наистина изглежда странно — съгласи се Кеш. — Но не той беше авторът. Някой друг вземаше вместо него отговорните решения. Разбира се, той се преструваше, че държи картите в ръцете си, и аз му пригласях, но всеки път се уверявах, че прибягва до помощта на телефона, преди да купи облигациите ми.

— Съвсем вярно — потвърдих и аз. Разказах на Кеш как бях станал свидетел на случая, когато Джак се беше консултирал с някого по телефона, преди да закупи „Феъруей“.

Замълчахме за малко.

— Знаех си, че Дик е опасно копеле, но да стигне чак дотам… — поклати глава Кеш.

— Познавал си го още от дете, така ли?

Кеш въздъхна.

— Да, така е. Всъщност не бяхме чак толкова близки. Мисля, че нямах популярността му. Той взе да се нарича Дик доста по-късно. Приличаше на чукан и имаше съответното поведение. Другите момчета много го тормозеха, докато… — Кеш спря.

— Докато? — подсказах аз.

— Докато един ден се захвана да продава наркотици. Свърза се с две грамадни горили и доставяше дрога на всички момчета от нашата улица. О, Рики никога не се хващаше да продава стоката собственоръчно. Беше прекалено хитър, за да го направи. Но се криеше зад марионетките си. Спомням си, имаше едно момче, което се писа тарикат да се вмъкне в територията на Рики. Свърши с нож в бъбреците. Всички знаеха, че го е направил някой от юнаците на Рики. Сигурен съм, че той им е заповядал да го свършат.

— Но ти още си му приятел.

— О, да. Имам предвид, че Рики е хитър. Бързо разбра, че няма голямо бъдеще като пласьор на наркотици в Бронкс. Така че постъпи в университета в Кълъмбия и после в бизнес училището в Харвард, след което получи чудесна работа в инвестиционното банково дело. Тук не се иска само да имаш ум. Трябва да се посветиш изцяло на работата.

— Казвах ти, че се гордея с помощта, която съм оказал на много момчета, като съм ги извел на Уолстрийт. Рики имаше най-голям успех от нас и в известен смисъл аз го боготворях. Разбира се, знаех, че се движи по пътя на най-малкото съпротивление, но нали всеки иска делото му да се увенчае с успех. Двамата направихме няколко много благи сделки, така че бих могъл да си затворя очите за дребните нередности. Но да убиеш Деби Чейтър и Грег Шофман? — Кеш поклати глава.

— Не знаем кой е убил Деби — казах аз. — По всичко изглежда, че ти не си, а Вайгел по това време е бил в Америка. Но полицията смята, че убиецът й е известен.

Кати и Кеш ме изгледаха въпросително.

— Инспектор Пауел е уверен, че съм я убил аз… Твърди, че разполага със свидетел.

Кати се ужаси.

— Това е нелепо! Не го твърди сериозно, нали?

— Напротив, много е сериозен.

— Но той няма никакви доказателства.

— Да, не мисля, че разполага с всички доказателства. Но се страхувам, че може да ги намери.

— Но как? — възкликна Кати.

— Някой може да му подшушне нещичко. Или пък не би ме учудило, ако самият Пауел си ги изфабрикува.

— И кой му е свидетелят? — запита Кеш.

— Предполагам, Роб — казах аз. — Кати спомена, че той ни видял с Деби онази вечер. Но не мога да проумея защо ще лъже полицията.

— Може би той я е убил — предположи Кати.

— Възможно е и да е той.

Можеше и да е той. Или пък Джо, Вайгел, даже Пайпър. Но Роб беше влюбен в Деби. Джо бе отрекъл да има пръст в убийството й. По онова време Вайгел е бил в Ню Йорк. А Пайпър беше искрено изумен, когато го обвиних в смъртта на Деби. Просто не знаехме. Можеше да е някой съвършено друг, някой професионален убиец, нает от Вайгел, който я беше блъснал в реката и моментално се бе стопил в мрака и дъжда.

Блъскахме си главите поне още час, без да стигнем доникъде. Накрая вдигнахме ръце. Допихме си питиетата и тръгнахме нагоре по стъпалата към здрача на септемврийската вечер. Кеш ни пожела лека нощ и се вмъкна в едно такси. Зле прикритата му похотлива усмивка подсказваше, че последният развой във взаимоотношенията ни с Кати не е тайна за него. Двамата с нея се запътихме пеша към едно романтично италианско ресторантче близо до Ковънт Гардън, където сервираха много вкусна вечеря. Поляхме я с бутилка „Кианти“. След това хвърлихме монета, загубих и се качих в едно такси с Кати. Поехме към Хампстед.

 

 

Прибрах се в квартирата си в осем сутринта. Още щом прекрачих прага, усетих, че нещо не е наред.

Затворих внимателно вратата и влязох във всекидневната. Всичко си беше така, както го бях оставил предния ден. Леко течение вееше откъм отворената врата на спалнята. Внимателно подадох глава.

Едно от крилата на прозореца в спалнята беше със счупено стъкло.

Проклятие! Пак взлом. Само преди два месеца се бяха вмъквали в апартамента ми. Чудех се за какво си правят труда. Нямаше кой знае какво за крадене.

Паниката внезапно ме сграбчи и аз се огледах във всекидневната. Медалът ми си беше още на стената. Също и телевизорът, и евтината стереоуредба, които бях купил от един битак. Отворих малкото барче. Нищо не беше докосвано и там.

Върнах се в спалнята и огледах стъклото отново. Някой се беше изкатерил на покрива на гаража под прозореца ми, счупил стъклото, завъртял дръжката и се вмъкнал вътре. Проклех се защо не бях заключил, но имах навика да спя на отворен прозорец през лятото, а ме мързеше всяка сутрин да заключвам и да прибирам ключа.

Още десетина минути оглеждах апартамента, но не забелязах нищо да е изчезнало. Седнах и обмислих положението. Направо не ми го побираше умът. Какво биха търсили? И най-вече, защо не бяха взели абсолютно нищо?

Странно.

За миг ми хрумна дали да не се обадя в полицията. Но след последните ми сблъсъци със силите на реда не изпитвах особено въодушевление да го направя. А и освен това нямаше нищо за разследване.

Така че накрая реших да се захвана за работа.

Разговорът ми с хората на Асоциацията се оказа пълно разочарование. След логичните обяснения на Кати бях убеден, че щом са свалили обвиненията от Кеш за търговия с вътрешнофирмена информация, това автоматично би свалило и моите. Но Бериман дори и не искаше да чуе. Той призна, че наистина няма преки доказателства, уличаващи ме в престъпление, но каза също така, че още съм под разследване. Запитах го за уговорката си с Хамилтън, според която Асоциацията била обещала да прекрати разследването, ако „Де Джонг“ ме изхвърли. Той отказа да я коментира, като се ограничи само с думите, че споразуменията между мен и „Де Джонг“ са си чисто наша работа и не засягат Асоциацията. Намекна смътно за някакво „паралелно разследване“. Сигурно ставаше въпрос за оня тъпанар Пауел.

Ядосано затворих телефона. А бях разчитал на пълно оправдание. Какъв глупак съм бил! Бях ядосан, но не и съвсем изненадан, че Бериман не иска да признае уговорката ми с Хамилтън.

И въпреки това положението не беше чак толкова трагично. Бериман не разполагаше с нищо конкретно срещу мен и след време нещата щяха да се изчистят. Освен ако през това време не ме пипнеше Пауел.

Размишленията ми бяха прекъснати от телефона. Беше Кати. Бе успяла да прерови квитанциите от търгуванията, които Джо беше издал по позицията си с „Джипсъм“. Беше й отнело два часа, но след като ги бе разгледала хронологично, бе успяла да разбере как Джо бе изградил позицията си и какво беше направил с нея. Половината беше продадена по фиктивна сметка в една малка лихтенщайнска банка. Кати никога не бе чувала за нея, но Кеш я знаеше. Това било банката, която понякога използвал Пайпър за някои много специални сделки. Не можело да се доберат до него чрез нея; само Кеш, Джо и вероятно още двама или трима доверени оператори на пазара знаели за връзката. Щяло да бъде много трудно да се докаже със стопроцентова сигурност, че Пайпър бил закупил облигациите на „Джипсъм“, но на нас ни беше повече от ясно, че двамата с Джо са работили заедно.

Измъкнах лист хартия и започнах да си водя бързо бележки, и после да ги зачерквам. Чувствах, че съм много близо до разрешаването на загадката. „Тремънт Капитал“, хотелът „Таити“, „Джипсъм“, Пайпър, Джо, Вайгел и Кеш — всички заемаха местата си в схемата. И колкото повече размишлявах за тях, толкова по объркани и неясни ставаха връзките. А на хоризонта се беше появил и Роб. Роб, който бе заплашвал Деби, бе заплашвал и мен, а накрая и Кати. Импулсивен и непредсказуем. Но май не ставаше за убиец, нали?

Размишленията ми отново бяха прекъснати, този път от зумера на домофона. Погледнах през прозореца. Полицията отново ми гостуваше.

Отворих им вратата долу и застанах пред апартамента си. Този път бяха четирима: Пауел, Джоунс и двама униформени.

— Може ли да влезем? — запита Пауел.

— Не. Само ако имате разрешение от прокурора — казах твърдо аз.

Пауел се ухили гадно и ми връчи някакви хартии.

— Виж ти, съвсем случайно бъркам в джоба и какво намирам — изсмя се той и се вмъкна покрай мен в апартамента. — Хайде, момчета, чака ни работа.

Апартаментът се смали още повече с четиримата едри полицаи и мен вътре. Не можех да направя нищо.

— Какво търсите? — запитах аз.

— Нека да започнем с регистрите ви за всички ваши сделки с акции, какво ще кажете?

Неохотно им показах къде са договорите ми по сделките с акции, всичко на всичко четири на брой. Не бях от най-активните търговци на фондовия пазар. Пауел ги прелисти набързо и ловко отдели договора ми с „Джипсъм“.

— Този ще си го задържа, благодаря ви — каза той.

Останалите трима полицаи бяха застанали чинно до рамото му в очакване на инструкции.

Той се обърна към тях.

— Окей, момчета, претърсете всичко.

Изпълниха заповедта му съвсем буквално. Тършуваха без особен ентусиазъм, но усещаха погледа на Пауел върху гърбовете си. Опитах се да гледам всеки къде е и какво пипа, особено Пауел. Може и да бях параноик, но не ми се искаше да „открие“ нещо, което никога до този момент не съм виждал в жилището си. Но не можех да се разкъсам на четири части.

По едно време от спалнята долетя вик.

— Сър! Елате вижте това!

Двамата с Пауел се втурнахме към гласа. Единият от полицаите бе изпънал ръката си, а върху дланта му лежеше обица. Беше евтина, но красива — продълговата алена капка, виснала от златна закопчалка.

— Добре, момчето ми — викна Пауел и я грабна от ръката на младия полицай. Поднесе я под носа ми. — Познаваш ли я?

Целият изстинах. Познавах я много добре. Кимнах с пресъхнало гърло и изхърках:

— На Деби е.

— Абсолютно си прав — триумфално заяви Пауел. — Носела е точно такива обици. Но когато открихме тялото й, беше само с една.

Очите му не се откъсваха от лицето ми, дебнеха и за най-малката ми реакция.

— Къде я намерихте? — попитах аз.

Полицаят посочи шкафчето до леглото ми.

— В дъното зад чекмеджето.

Чекмеджето беше извадено навън, чорапите ми бяха пръснати по цялото легло.

— Знаеш отлично къде е била — ухили ми се гадно Пауел.

Обзе ме внезапен гняв. Значи с чиста съвест го бях подозирал в подобна мръсотия.

— Ти си я подхвърлил! — изсъсках аз.

Пауел само се изсмя.

— Всички казват така. Всеки път. Можеше да измислиш нещо по-оригинално, нали си будно момче. Хайде, момчета.

На път към вратата отново ми се ухили мръсно.

— Само почакай, драги — каза той. — Още само малко почакай. Още най-много два дни и ще си приказваме надълго и нашироко. Чао, до скив.

Почистих хаоса, оставен от горилите му, и излязох да бягам. Напрягах се особено силно, тласкан от гнева. Колкото повече обикалях из парка, толкова повече решимостта ми нарастваше. Кати имаше пълно право. Твърде дълго бях изчаквал. Не знаех как ще се отърва, но щях направя всичко, което ми беше по силите. Не знаех точно как, но твърдо бях решен да открия начина.

А Пауел наистина започваше да ме тревожи. Нямах представа как се е озовала обицата в квартирата ми. Сигурно я беше подхвърлил.

Продължих да тичам.

Внезапно нещо ми проблесна. Ама разбира се! Снощният взлом. Някой се е вмъкнал в апартамента и е подхвърлил обицата. Ето защо нямаше нищо откраднато. Някой, който е знаел, че Пауел планира да претърси апартамента ми именно днес. Освен ако, разбира се, не бяха предупредили по телефона доброжелателно полицията.

Пауел бе споменал, че скоро ще се видим, този път за по-дълго, и нямаше съмнение, че щеше да го постигне. Обвинението в убийство е много сериозно нещо. На теория би трябвало съвсем спокойно да се оставя в ръцете на британското правосъдие, та то да оправдае един невинен човек. Но Пауел явно считаше, че е събрал достатъчно доказателства срещу мен. Имаше вид на полицай, който винаги удържа на думата си.

Примерите за невинно осъдени бяха безброй.

Неволно бях ускорил силно крачката, но дори не усещах острата болка в глезените и дробовете си. Следвах автоматично маршрута си, като заобикалях посетителите на парка, без да забавям ход.

И всичко това единствено само заради Роб! Само той може да им е казал, че ме е видял да блъскам Деби. Дори беше възможно и да е подхвърлил обицата. Но защо? Реших да разбера.

 

 

Роб живееше на един приземен етаж точно до Ърлс, Корт Роуд. Беше само на петнайсет минути път пеша, но аз реших да изчакам до седем половина, за да съм сигурен, че се е прибрал. Отворих желязната врата на входа, изкачих няколкото стъпала и се озовах в малкото вътрешно дворче. Няколко дребни тъжни цветя се мъчеха да надзърнат иззад буйните плевели в саксиите. Натиснах звънеца.

Роб отвори. Беше бос, облечен във фланелка с къси ръкави и стари дънки. Държеше кутия с бира. Не изпита особена радост при вида ми.

— Какво искаш?

— Може ли да вляза?

— Не.

Пъхнах крака си зад прага. Роб повдигна рамене и се извърна към всекидневната.

— Добре де, влизай.

Тръшна се в големия сив фотьойл, обърнат към телевизора. Стаята беше подредена, чиста, обзаведена с прости мебели, непретенциозна. На пода до креслото му вече се търкаляха няколко празни кутии от бира.

Последвах го и седнах без покана на дивана.

Роб отпи от бирата си. Не ми предложи нищо.

— Казвай какво искаш?

— Няма да ти губя много време — казах аз. — Знам, че си проследил Деби в нощта, когато беше убита.

Роб ме изгледа с безизразен поглед; лицето му не изразяваше нито изненада, нито отричане.

— И защо да правя това?

— Защото ревнуваше Деби от мен.

— Това е смешно.

— Имал си връзка с нея преди две години.

— Както казваш самият ти, оттогава са минали две години.

Почваше да ме дразни, изтегнал се така арогантно в креслото си. Повиших глас.

— Виж, съквартирантката на Деби Фелисити ми каза, че си бил притеснявал Деби точно преди да загине. А Кати ми каза, че си й казал, че си проследил Деби в нощта, когато тя загина. Така че, както виждаш, знам всичко. На мен ми се струва, че само един болен човек може да се мъкне така след някоя жена.

Забележката ми попадна точно в целта. Роб мигновено оживя. В очите му заблестя гняв, страните му пламнаха. Размаха бирата си срещу мен, златистата течност пръсна върху килима.

— Ти си едно мръсно копеле — изсъска той. — Мръсно шибано копеле. Първо ми отнемаш Деби, после и Кати. А сега ме чуй добре какво ще ти кажа! Не можеш просто така да ми отмъкваш приятелките и всеки път да се отърваваш, без да си платиш. Не можеш! — изкрещя той.

— Изобщо не съм възнамерявал да ти отнемам Кати — казах аз. — Ти сам я загуби.

Думите ми не му се понравиха. Той скочи от креслото и изрева:

— Не ми дрънкай глупости! Знаеш много добре какво си направил. Превърна живота ми в ад. Пълен ад. Така че не ми стой така и не ми дрънкай, че не си искал да направиш нищо такова, мръсно копеле! — Той се олюля и рухна в креслото. — Обичах Деби. Господи, как я обичах! Идеше ми да се гръмна, когато се разделихме. — Гласът му се сниши до шепот. — Всички други жени, които съм преследвал след нея, всъщност бяха средство да ме откъснат от мисълта за нея, за да не полудея. И се справих добре. Погребах дълбоко чувствата си. — Той отпи голяма глътка от бирата си. — И после се пръкваш ти. Виждах, че Деби те харесва. Обичаше да флиртува с теб, излизахте да обядвате заедно или да се почерпите. Знаех добре какво става, защото то протичаше пред очите ми, и аз бях длъжен да предприема нещо. Помолих Деби да се омъжи за мен. Тя ми отказа, но аз не се предадох. Накрая ми заяви да се разкарам. Бях съкрушен. И после, само след седмица, я убиха. — Той преглътна с мъка. Отметна глава и разтри очи. Бяха започнали да блестят. — Бях напълно съсипан. И после се появи Кати. Единствената жена, която толкова можеше да прилича на Деби. И също толкова привлекателна. Почувствах се смутен, но тя се държеше съвсем естествено и нещата започнаха да си идват по местата. Толкова ми беше хубаво с нея! Толкова хубаво! И един ден разбирам, че през цялото време си заговорничел зад гърба ми, за да ми отмъкнеш и нея.

Роб ме изгледа с очи, изпълнени с ненавист. Никога нямаше да ми прости. Бях се превърнал в неговия отдушник за цялото разочарование, което изпитваше от себе си и от връзките си с жените.

Но на мен ми бяха нужни отговори.

— И така, видя ли кой уби Деби? — попитах го аз.

Роб се отпусна. Отпи от бирата си и се усмихна.

— Може би.

— Ти ли я уби?

— Разбира се, че не — отвърна той, без да сваля усмивката от лицето си.

С мъка потиснах зараждащия се у мен гняв.

— Казал си на полицията, че си ме видял да блъскам Деби в реката, вярно ли е?

Роб само се усмихваше. Дощя ми се да го ударя.

— Защото ако ти си им казал, че си ме видял да го правя, и двамата знаем, че това е лъжа. А наказанието за лъжесвидетелство е много сериозно.

Роб се усмихваше безгрижно.

— Разбира се, полицията ме разпита. Показанията ми вероятно ще бъдат огласени в съда. И мога да те уверя, че не ще се откажа от нито една своя дума. Впрочем, казал съм самата истина.

— А какво ще кажеш за обицата?

— Каква обица?

— Обицата на Деби. Тази, която носеше в нощта, когато беше убита. Същата, която си подхвърлил в апартамента ми.

Роб беше искрено озадачен.

— Нямам представа за какво говориш. Но съм длъжен да ти напомня, че опитите за сплашване на свидетелите също се наказват много строго. Още щом си тръгнеш, ще се обадя на инспектор Пауел да му се оплача.

Разбрах, че няма смисъл повече да го убеждавам, защото ефектът по-скоро би бил обратен. Роб беше посмял да излъже и полицията и нямаше да се откаже от лъжата си. На мен едва ли някой щеше да ми повярва, но в неговите думи никой нямаше да се усъмни. Нямах никакъв шанс.

Изправих се и си тръгнах.

След четвърт час си бях у дома. Бях уморен, потиснат и разгневен. Роб ме ненавиждаше, беше дал фалшиви показания пред полицията и аз много скоро щях да се изправя пред съда по обвинение в убийство.

Бях безсилен да променя каквото и да било.

В главата ми като вихър се завъртяха всякакви мисли за Роб, Деби, Вайгел и Джо. Мозъкът ми беше толкова изтощен, че бях на границата на припадъка. Стоварих се като труп върху леглото.