Майкъл Ридпат
Борсови игри (13)

13.

— Отиваме на разходка в парка — каза Джо.

Трескаво се огледах. Пето авеню беше почти пусто, ако не се брояха няколко души, които лениво се мъкнеха по улицата, наслаждавайки се на спокойната вечер, но никой от тях не изглеждаше особено заинтересуван да окаже някаква помощ. Нюйоркчани знаеха добре правилото. Видиш ли някого в опасност, бягай, защото можеш да загазиш и ти. А и освен това на Джо му трябваше само секунда да забие ножа между ребрата ми. Не се и съмнявах, че знае как да го направи.

Така че го послушах. Пресякохме Пето авеню и заслизахме през изгорялата трева към едно малко езеро с лодки. Момче на десетина години управляваше по радиото модела си във водата. Майка му го подканяше да побърза, очевидно обезпокоена от падащия здрач. Имаше и други хора, но всички отиваха към изхода на парка.

Ножът не се виждаше, но аз добре знаех, че е в ръкава му, само на сантиметри от гърба ми.

— Казах ти да не ръчкаш повече полицията — изсъска той. Горещият му дъх облъхна врата ми.

— Не можех да направя нищо друго — отвърнах аз колкото се може по-спокойно.

— О, така ли? А за какво изяде всички ония лайна за мен и Сали? — попита той и опря върха на ножа в гърба ми. — Взеха ми Сали и Джери. За един мъж не е добре да бъде отделен от жена си и детето си. Как мислиш, не носиш ли някаква отговорност за това?

Не казах нищо. Зарадвах се, че поне Сали се е отървала от терора на Джо и че съм допринесъл за това. Но не изпитвах и най-малкото желание да споделя радостта си с него. Джо редеше думите си с равен и безцветен глас, но аз добре знаех какво му струва това.

Навлязохме дълбоко в парка; хората оредяха съвсем. Вървяхме към статуята на някакъв стар полски крал, щурмуващ бейзболна клетка. На север от нея се откриваше широка поляна, отвъд която стърчаха високите сгради на Сентръл Парк Уест.

Знаех какво е намислил. Щеше да ме откара до най-затънтеното място на парка и да ме убие.

Трябваше да се измъкна на всяка цена.

Хватката му се беше поразхлабила. Но ръката му с ножа беше само на няколко сантиметра от ребрата ми. Трябваше да рискувам.

Изтръгнах ръката си от неговата, хвърлих се напред и спринтирах към поляната. Удивих се, че не усещам стоманата между ребрата си. Но Джо не губеше времето си. Хвърлих поглед през рамо; беше само на три метра зад мен. И скъсяваше дистанцията. Напрегнах още повече темпото. Не успееше ли да ме стигне първите сто метра, щях да му се отскубна. Бях сигурен в това. Не бях загубил съвсем форма. Но той беше много бърз. Отново извих глава. Деляха ни само два метра. Не за пръв път в живота си се проклех, че не съм спринтьор. Опитах се да принудя краката си да бягат по-бързо. Нищо. След две секунди усетих ръцете на Джо върху раменете си — той плонжира и ме събори на земята. Опитах се да се боря, но той скоро ме прикова към тревата.

Двама влюбени на петдесетина метра от нас ни гледаха. Джо също ги видя. Свидетели.

— Ставай! — изсъска той. Издърпа ме на крака и ме заблъска към гората на юг от поляната. Този път хватката му беше желязна. Отново усетих стоманата в гърба си.

Навлязохме дълбоко сред дърветата. Беше се здрачило доста. Сентръл Парк е площадката за игра на Ню Йорк. През деня тук е пълно с джогери, велосипедисти, играчи на софтбол, любители на слънцето, скейтбордисти, възрастни жени, деца и всякакви други нюйоркчани. Но щом падне здрач, всички се прибират у дома. А през нощта паркът става игрална площадка на съвсем други хора.

Сенки се промъкваха безшумно през дърветата. Подминахме една група младежи, които говореха шумно, други пък седяха по пейките и пушеха мълчаливо. Мъже сновяха нагоре-надолу, въртяха очи и си мърмореха под носа. Бяха или луди, или упоени от наркотика, или и двете.

Навлязохме дълбоко в гористата част на парка. Вървяхме по тесни пътеки, извиващи се покрай големи черни скали, надвиснали застрашително в здрача. Вятърът нежно раздвижваше дървета и клони, храстите се сгъстяваха все повече и повече. Нощта настъпваше. Изгубих напълно ориентация. Направо не беше за вярване, че се намираме в сърцето на огромния град.

Замислих се за смъртта. Пред погледа ми изплува майка ми. Това щеше да бъде последният удар и сърцето й вече нямаше да го понесе. Смъртта на съпруга и сина й щяха да я затворят напълно и завинаги в нейния свят.

Спомних си и Кати. Дали щеше да й домъчнее? Беше нелепо, но страшно ми се прииска да вярвам, че ще скърби. Спомних си и Деби и попитах:

— Ти ли уби Деби?

— Не — отвърна Джо. — Но това не значи, че няма да убия теб. Навремето ми беше професия да убивам хора. Бива ме за тази работа.

Повярвах му.

— Тогава кой я уби?

— Ти и до края май ще задаваш въпроси, а?

Продължихме да вървим. Свихме по една лъкатушеща пътечка между две надвиснали скали, затулена от всички страни с дебели дървета.

— Спри тук — каза той.

В здрача между дърветата успях да различа само пустото езеро. Всичко беше замряло, само от време на време вятърът прошепваше в короните на дърветата над главите ни. Тихо и спокойно място. Място за смърт.

— Дръпни се назад — нареди Джо.

Скалите бяха зад мен. Направих както ми каза, и усетих с плешките си камъка, затоплен от слънцето през деня.

Джо се приближи, без да откъсва мъртвешкия си поглед от лицето ми. Бялото на очите му лъщеше в сумрака с жълтеникав отблясък. Бледа усмивка изкриви устните му. Тялото му беше съвършено балансирано, ръката му държеше ножа спокойно и леко напред. Този път вече нямаше спасение.

Внезапно по пътеката зад Джо дочух леки стъпки. Той ме сграбчи за ръката и опря ножа в ребрата ми. От сумрака изплуваха пет-шест чернокожи момчета. Бяха високи и атлетични, скъпите им маратонки почти не вдигаха шум.

Приближиха ни. Едното от тях се изсмя.

— Охо, цуни-гуни! Гот ли е, а, момченца?

Друго момче, високо, със странна прическа, дойде съвсем до мен.

— Хей, авер, хвъркаш ли?

Беше опасен, но не толкова, колкото Джо зад мен. Това беше единственият ми шанс.

— Че как иначе — казах аз. — Какво имаш?

Обърнах се и погледнах Джо. Не беше пуснал ръката ми, но ножът вече не се виждаше. Предположих, че едва ли ще се осмели да ме прободе в този момент. Хлапетата изглеждаха опасни, пък и кой знаеше какво оръжие можеха да носят със себе си тийнейджърите от Манхатън нощем в Сентръл Парк!

Влязох в кръга им, като се постарах да се отдалеча от Джо.

— Имам малко сняг, само за десетаче — каза високото момче. Лицето му се изкриви в неуравновесена усмивка. Трудно му беше да повярва, че сме били толкова път из парка само за да купим малко дрога от него, но нямаше нищо против.

— Десетаче?

— Да, десет долара, авер, само десетак. — Протегна ми едно малко пакетче. Пъхнах ръка в джоба си, сякаш да измъкна пари.

Джо ме изгледа несигурно, чудейки се как да реагира.

— Бягай! — изкрещях внезапно аз и дръпнах пакета от ръцете на момчето. Разблъсках останалите и успях да съборя едно на земята, но две други успяха да ме задържат.

Внезапно някой извика:

— Хей, тоя педал има нож!

Едното от момчетата, които ме държаха, нададе рязък писък и хватката му отслабна.

Блесна стомана. Две от момчетата връхлетяха върху Джо. Последва още един писък, който обаче заглъхна още в зародиш.

Второто момче още ме държеше. Рязко се извъртях, свих юмрук и го стоварих в диафрагмата му. То рязко простена и се свлече на земята. В следващия миг нещо ме шибна по главата, не можах да разбера откъде дойде. Ударът беше силен — ушите ми писнаха, а погледът ми се размъти. Последва го камшичен удар в ребрата ми, който ме остави без въздух и ме събори на земята.

Претърколих се и видях Джо заобиколен от три момчета, всички с ножове. Две други се търкаляха на земята: едното неподвижно, другото се държеше за крака и стенеше.

Опитваха се да го промушат, но той беше много бърз и светкавично се обръщаше срещу всеки, който пристъпеше по-напред. Едното не успя да си дръпне достатъчно бързо ръката и нададе силен вой — ножът на Джо разряза предмишницата му.

Джо се запъти гърбом към мен; двете момчета бясно го атакуваха ту от едната, ту от другата страна. Моментално използвах открилата ми се възможност. Протегнах крак и го изритах в глезена. Той се олюля. Не падна, но се откри за миг към едното момче. Беше му потребна половин секунда да забие ножа между ребрата на Джо. Той се сгърчи на две и другото момче заби ножа си в гърба му.

Джо залитна и рухна на земята. Изгледа ме с изкривено от болка лице, но очите му бяха все така мъртвешки студени. После се задави, от ъгълчето на устата му се проточи алено ручейче и безизразният му поглед застина завинаги.

Скочих и затичах с всичка сила. Едно от момчетата се опита да ме догони, но на мен все едно ми бяха пораснали криле. Летях, пришпорван от конската доза адреналин.

Бягах чак до хотела. Втурнах се в стаята си и се наврях в банята. Моментално повърнах. Обадих се в ресторанта, където трябваше да се срещна с човека от „Харисън Брадърс“, и му предадох да не ме чака. Поръчах си бутилка уиски по стайното обслужване и щом резките очертания на стаята се замъглиха, си легнах.