Майкъл Ридпат
Борсови игри (15)

15.

На следната сутрин добросъвестно посетих закуската и представянията до обяд. Очаквах с голям интерес разговорите с „Феъруей“. Джак Салмън беше там, както ми беше обещал. Седнах до него.

От всички ентусиазирани ръководства на компании, които бях имал възможността да видя на конференцията, това на „Феъруей“ се оказа най-ентусиазираното. За тях не съществуваха тайни в играта на голф или количките за тази игра. Интересът към играта в Щатите нарастваше непрекъснато. Хората, които искали да практикуват този спорт, можели да бъдат обслужени по два начина, като и двата бяха добри за „Феъруей“. Единият подход се състоеше в изграждането на повече игрища за голф, за които щяха да трябват нови попълнения колички; другият беше да се направи използването на колички задължително за съществуващите игрища, че да могат повече хора да играят на ден.

Джери Кинг, главният мениджър на „Феъруей“, познаваше лично всеки от бизнеса. Беше абсолютно безскрупулен в начините, по които експлоатираше връзките си. Използваше най-добрите играчи за спонсориране на количките си, като предлагаше незначителни изменения и ги представяше за революционни подобрения в конструкциите. Познаваше се и с най-добрите дизайнери в страната, които можеха да препоръчват машините на „Феъруей“ за новите игрища за голф, и полагаше всички усилия да демонстрира тесните си връзки с дистрибуторите.

Компанията беше в процес на извоюване на нови пазарни ниши от конкурентите си и паричните й постъпления бяха нараснали с по 25 процента за всяка от последните две години. Тя беше взела големи заеми, за да финансира растежа си, и ми стана ясно, че се налага да направя много внимателен анализ, когато се върна в Лондон, за да се уверя, че тя ще е в състояние да издържа на това бреме. В случай че резултатите излезеха положителни, „Феъруей“ май щеше да се окаже добро капиталовложение.

След представянето Джак каза:

— Брей! Как ти се струва компанията? Направо ме сърбят ръцете да докопам тия облигации. Какво ще кажеш, Пол?

— Изглеждат доста примамливи.

Джак се изсмя.

— Доста примамливи — изрече той, имитирайки английския ми изговор. — Та това е истински динамит!

— Ще се видим утре в офиса ти — казах аз на тръгване.

Пред залата една жена правеше списък на желаещите да посетят Лас Вегас следобед. Бяха планирани посещения на три казина. Най-интересният обект беше новооткритият „Таити“. Приближих се до масата й и добавих името си в списъка. Още не знаех със сигурност защо бяха убили Деби. Можеше да изскочи някаква следа от „Тремънт Капитал“. Или пък можеше да има връзка с Пайпър. Много се надявах да се срещна с него. Имаше толкова неща, които исках да си изясня за Пайпър.

По обяд представянето беше на една знаменита американска компания, за която не бях чувал никога. Реших да прескоча обяда, да си намеря някое хубаво местенце край някой басейн и да дремна.

Освен големия централен басейн около хотела имаше пръснати множество по-малки. Вече бях хвърлил око на един — намираше се малко по-настрани от хотела, почти на границата на територията му, в един двор в испански стил, и ми изглеждаше тъкмо като местенце, където мога да си отдъхна няколко часа.

Нямаше никакви хора. Избрах си място на слънце, легнах и притворих очи.

Сигурно съм задрямал, защото изведнъж се сепнах от лекия плясък на тяло, гмурнало се в басейна. Отворих очи и зърнах дългата, сякаш излята фигура на Кати грациозно да пори водата. Беше превъзходен плувец, почти не вдигаше вълни.

След няколко минути тя излезе от другата страна на басейна и се подсуши. Беше точно срещу мен. Не бях сигурен дали ме е познала, защото лежах по корем. Гледах я с полуотворено око как бавно търка с хавлията първо единия си превъзходен и дълъг, добил шоколадов тен крак, после другия. Възхитих се на чудесната линия на гърба й, съблазнително очертан от банския костюм.

Кати се отпусна върху плочките и притвори очи. След четири-пет минути в малкия двор влезе някой. Познах оплешивяващата глава на Дик Вайгел. Дебелото му шкембе висеше над бермудите му. Едва ли ме видя, тъй като вниманието му мигновено беше глътнато от вълшебното тяло на Кати. Той заситни, просна се до нея и я заговори. Не можах да чуя ясно думите му, но видях Кати да се надига и да му отвръща учтиво.

После станах свидетел как Вайгел съвсем небрежно пусна ръка върху бедрото й. Тя мигновено отблъсна ръката му, но той отново я пусна, този път още по-настойчиво, а с другата се опита да я прегърне.

Мигновено скочих и без да чакам реакцията на Кати, тичешком заобиколих басейна. Сграбчих го за едната ръка и го дръпнах да стане. Изненаданият Вайгел се опита да се отскубне. Без никакво колебание му стоварих един юмрук в брадичката и той политна във водата.

За миг май загуби съзнание, но щом главата му се озова под водата, веднага се съвзе и изплува, кашляйки и плюейки вода. Жадно загълта въздух и заблъска хаотично водата към другия бряг на басейна. Измъкна се на ръба и закрещя:

— Защо бе, педал смотан? — пищеше той с почервеняло лице. — Само говорех с тая кучка. Не можеш да ме удряш така и да си идеш, без да си платиш. Внимавай, пази се! Ще те смачкам, Мъри!

Вдигна хавлията си и се отдалечи, мърморейки под носа си оскърбления и мръсни думи.

Кати седеше на плочките, заровила лице в коленете си.

— Мислиш ли, че тоя мръсник най-накрая разбра какво се опитваш да му обясниш от толкова време? — запитах аз.

— Надявам се — каза тя и се загледа в някаква точка точно пред себе си.

Седнах до нея на ръба на басейна. Никой от двама ни не каза нищо. Усещах как гневът й бавно отшумява.

— Ненавиждам тази компания, както и всички, които работят в нея — изрече тя през стиснати зъби.

Премълчах. Беше ми жал за нея. Какъв късмет — да работиш за животно като Вайгел, да бъдеш на негово разположение, да стискаш зъби и да понасяш мръсните му закачки и подмятания. Но защо беше търпяла толкова дълго? Изглеждаше ми силна личност. Защо просто не им кажеше да си го начукат и не им затръшнеше вратата? Може би защото не обичаше да губи.

Седяхме така един до друг няколко минути, и двамата погълнати от мислите си. Накрая тя се изправи. Дари ме с бърза нервна усмивка.

— Благодаря ти — каза тя отпаднало, прехапа устната си, сграбчи дрехите си и избяга от двора.

 

 

Представянията продължиха в два часа. Наблюдавах как главният мениджър на една компания за кабелна телевизия обяснява плана си за управление на най-голямата и най-добрата мрежа в страната, но нищо не попи в съзнанието ми. Нито пък представянията на другите две компании, които последваха. Съзнанието ми беше заето изцяло от Кати. През онези пет минути до басейна се бях почувствал особено привързан към нея. Крехката й уязвимост предизвикваше у мен някаква особена нежност. Агресивната жена от корпорацията, която бях видял за пръв път в офисите на „Де Джонг“ в Лондон, бе отстъпила място на едно храбро, но преследвано момиче, което имаше нужда от защитник.

Програмата за тази вечер включваше спиртни напитки и печено край централния плувен басейн. Лек бриз долиташе откъм Камилската гърбица, охлаждаше въздуха и накъдряше повърхността на басейна. Отраженията на блестящите въглени, белите покривки на масите и гъмжащата тълпа в блейзъри и летни рокли подскачаха и танцуваха по водата. Над басейна се носеше весел и отпуснат смях, примесен с песента на щурците. И всичко това под обсипаното със звезди небе, което изглеждаше като декор към холивудски мюзикъл.

Вечерта беше прекрасна. Обикалях сред напористите млади мъже и жени, които разпускаха след двата напрегнати дни. Побъбрих си с няколко от гостите и през цялото време се озъртах да мярна нейде Кати.

По едно време улових погледа на Вайгел и си помислих, че този човек не забравя и не прощава.

— Пол? — обади се нечий женски глас зад мен.

Обърнах се. Беше Мадлен Джансен.

— О, здравей.

— Как ти се струва конференцията?

— Ами, много интересна и съдържателна — казах аз, като се озъртах през рамо.

Мадлен добави още нещо и ме изгледа изпитателно.

Не разбрах нищо от думите й.

— Извинявай, не те чух. Днес съм малко напрегнат — смотолевих аз.

— Успя ли да откриеш някои интересни компании?

— Да, имаше една. „Феъруей“. Сториха ми се добри. — Къде ли се беше дянала? Все трябваше да е някъде наоколо.

— О, така ли?

Накрая я видях.

— Извини ме — казах на Мадлен и се запромъквах през тълпата към Кати.

Тя говореше с Кеш и още двама-трима души. Спрях за малко и я загледах. Изпитвах възхищение. Пламъкът на жаравата играеше по лицето й, осветяваше усмивката й. Сенките правеха тъмните й очи да изглеждат още по-големи от обикновено. Пробих си път до нея и казах:

— Здравей.

Тя се извърна и ме погледна. За миг усмивката й стана лъчезарна. После страните й поруменяха и тя промълви:

— Здравей.

Последва пауза. Не непременно неловка, просто пауза.

— Сега по-добре ли си? — попитах аз.

— О, имаш предвид след днешния следобед ли? Да, добре съм. Благодаря ти за всичко. — Гласът й ми подсказа, че тя действително го мисли, а не просто проявя на учтивост. Усмихна се.

Огледах гъмжилото от хора под балдахина на нощта.

— Присъствала ли си на нещо подобно преди? — запитах аз.

— Не съм, но навремето посетих Финикс — каза тя. — С автобус. Преди пет години. Бях още студентка, така че не можех да си позволя целия този лукс. Обиколих цяла Америка.

— Сама ли беше?

— Не. С приятел.

Представих си я като студентка да скита в жегите на Аризона. Дънки, фланелка с къси ръкави, дълга коса, завързана на опашка, безгрижна. „Късметлия момче“ — помислих си за приятеля й и изведнъж почервенях. Бях изговорил думите на глас.

Кати се изсмя.

— Не съм го виждала от години.

— Нямаш ли си приятел? Имам предвид сега? — изтърсих аз. Едва след като думите прозвучаха в ушите ми, проумях колко важен е отговорът й за мен. Изпаднах в някакво трескаво състояние, докато чаках да ми отговори.

— Нямам — отвърна тя. — Нямам си никого. — Направи пауза и ме изгледа. — А ти?

Пред погледа ми изникна Деби. Облото й лице, усмихнатите й очи и разговора, който бяхме водили в нощта преди да загине. Този разговор бе отключил нещо в мен. Като мълния бе проблеснало в душата ми, че животът е да го живееш с други хора. А един от тези други можеше да бъде Деби. Макар вече да я нямаше, духът й продължаваше да живее в мен; гласът й сякаш ми нашепваше в ухото да не изтървавам Кати и ме дразнеше за свяна, който изпитвах. Но как можех да обясня всичко това на Кати?

— И аз си нямам никого. — Кати видимо се отпусна при думите ми. Това ми вдъхна смелост и продължих: — И къде още сте обикаляли с автобуса?

Тя ми разказа цялото си пътешествие по Америка и още много други неща. За приятелите си, семейството, университета, любимите книги, мъжете в живота й. Аз също имах какво да й разкажа и продължихме до късно след полунощ. Седяхме на тревата край басейна и гледахме как народът бавно се разотива да спи. Накрая, към два и половина след полунощ, дълго след като вече никой не бе останал край басейна, се надигнахме да се прибираме и ние. Изпитах страх да не разваля всичко, до което бяхме стигнали тази вечер, и само я целунах по бузата, след което се запътих към стаята си, като си тананиках тихичко.

 

 

На другата сутрин взех такси до центъра на града, за да не закъснея за срещата с Джак Салмън. Следях от прозореца на колата гората от табели и реклами и окъпаните от слънцето дървени магазини от двете страни на шосето до Финикс и си мислех за Кати, за тъмните й очи и интелигентното лице, излъчващо меко сияние в светлината на звездите, за уязвимостта, която бях усетил в нея, докато седяхме край басейна предната нощ.

Но тя не беше единствената уязвима личност. Аз си бях разкрил душата пред нея и тя можеше да прави каквото си иска с мен. От деня, в който бе загинал баща ми, бях почнал да прикривам чувствата си, да ги бронирам срещу всички външни въздействия, дори срещу душевното заболяване на майка ми. Първоначално се бях научил да канализирам емоционалната си енергия в бягането, а после в търговията с ценни книжа. Сила на волята, желязна решимост и самодисциплина. Това ми беше донесло олимпийския медал. И пак то щеше да ме направи голям борсов посредник.

А сега внезапно осъзнавах, че страшно ми се иска да разхлабя малко тази стоманена хватка, която си бях наложил сам през годините. Това донякъде ме плашеше, но и ме караше да изпитвам приятна възбуда. В края на краищата, защо не? Рискът си струваше. И много исках да разбера докъде мога да стигна.

Но дали тя беше склонна да ме приеме? Залагах много, и ако ме отхвърлеше… Не исках дори и да мисля за това.

Канторите на „Финикс Просперити“ буквално сияеха на слънцето. Изглеждаха построени от същия тип стъкло като онзи, използван в огледалните очила. Гигантският бляскав куб се извисяваше над бъркотията от бетон, чакъл, дърво и прах — основата на съвременния американски град.

Таксито спря пред един обширен, почти празен паркинг. Слязох и се запътих към сградата. Въпреки оживеното движение по близкото шосе тя сякаш излъчваше някаква спотаена заплаха. Не се виждаха никакви хора — нито да влизат, нито да излизат. Това ми напомни за онези зловещи секретни организации, които обикновено се разнищват към края на всеки филм за Джеймс Бонд. Вече очаквах да ме посрещнат бездушни човекоподобни автомати в екзотични униформи. Всъщност един доста пълен пазач ми хвърли око над вестника си и ми посочи асансьора.

Отделът по инвестициите беше на втория етаж. Посрещна ме секретарка, която ме помоли да изчакам в един от четирите кожени фотьойла в средата на просторната приемна.

Седнах и зачаках. Годишният доклад на „Финикс Просперити“ лежеше върху малката масичка пред мен. Под заглавието „Да възродим живота от пепелта“ се кипреше снимка на сградата на фирмата на фона на неестествено лазурно небе. Прелистих документа. Съдържаше доста полезна информация за постигнатото от „Финикс Просперити“. Кредитно-спестовната дейност имаше над двайсет филиала в околностите на Финикс.

Автор на документа беше главният ръководител, някой си Хауърд Фейбър. Изтъкваха се финансовите трудности, с които се била сблъскала институцията преди две години, но после пък се споменаваше една значителна инжекция от капитали, която подсилила баланса. Не се споменаваше обаче откъде са дошли капиталите.

Хвърлих поглед на баланса. Капиталът от 10 милиона долара отпреди две години бе нараснал до днешните 50 милиона. Това очевидно представляваха новите средства, с които разполагаха. Активите^[1] също бяха нараснали значително — от 100 милиона преди две години сега наброяваха 500. Докладът обаче по един много странен начин премълчаваше какво представляват всички тези активи. Но може би Джак щеше да ме осветли по въпроса.

Тъкмо в този момент и той цъфна в приемната.

— Здравей, Пол, радвам се да те видя!

Разтърсих ръката му.

— Аз също.

— Ела. — Той ме поведе по един тесен коридор. Влязохме в просторен офис, обзаведен с четири абсолютно еднакви борсови бюра, поместени в средата. — Тук съм. Сядай.

— И така, разкажи ми с какво се занимаваш по цял ден — помолих го аз.

— Имаш ли представа как работи една кредитно-спестовна институция?

— Не е ли нещо от рода на нашите строителни дружества?

— Е, така почват повечето — каза той. — Дребни обществени спестовни институции, които събират пари от местните хора, за да ги дават като заеми срещу местни полици. Всичко е много консервативно и ужасно скучно.

— Не ми изглеждаш на човек, дето по цял ден пише само скучни полици — казах аз.

Джак се ухили.

— Не съм от тях. Преди няколко години кредитно-спестовните институции бяха дерегулирани. Сега те могат да инвестират във всичко: спекулации с недвижимо имущество, еврооблигации, дори и в макулатура. В състояние сме да правим инвестиции във всичко, от което имаме интерес.

— Но защо вложителите ще си влагат парите при вас, щом всичко, което правите, се свежда до залагането на парите им? Какво ще стане, ако инвестициите ви не се оправдаят? Нали тогава местните хора ще загубят всичко.

— Там е цялата работа — изрече Джак с широка усмивка. — Всички депозити се гарантират от правителството на САЩ чрез Федералната корпорация по застраховките на кредитите и спестяванията. Можем да вземаме колкото си искаме пари назаем и да разиграваме колкото си искаме. На вложителите не им пука, защото Чичо Сам е винаги зад гърба им. Няма никакви проблеми.

— Добре, но тогава какво ще стане с акционерите? Те могат да изгубят всичко, не е ли така?

— Да, така е. Но потенциалните постъпления са огромни. За всеки 10 милиона долара, които те инвестират, могат да вземат заеми на стойност 90 милиона, гарантирани от правителството. Това означава, че ако те инвестират добре, могат да имат печалби, надхвърлящи неколкократно първоначалните им инвестиции. Това са огромни възможности за тях, докато са в състояние да рискуват първоначалния си залог.

Ето значи каква била работата! „Машината за пари на Чичо Сам“ се оказа банкова дейност с кредити и спестявания! Инвестицията от 40 милиона долара, обозначена на диаграмата на Вайгел, се отнасяше за „Тремънт Капитал“, закупила кредитно-спестовна банка. Като вземаха пари назаем с правителствена гаранция, те бяха в състояние да превърнат първоначалните си 40 милиона в неколкостотин милиона долара. А ако кредитно-спестовната банка нещо оплескаше работата, „Тремънт Капитал“ спокойно щяха да откажат изплащането на проценти върху облигациите си. Авангардна финансова техника, с която би могъл да се гордее Маршал Милс. Бях съвсем наясно чия машина за пари беше закупила „Тремънт Капитал“. Надявах се Джак да потвърди подозренията ми.

— Прехвърлих доклада за годишната ви дейност — казах аз. — Там се споменаваше за някаква значителна инжекция капитали, направена преди година-две. Откъде са дошли тези пари?

— Съжалявам, но не мога да ти го кажа.

Е, добре. Това можеше да поизчака малко.

— Какви са тия по-интересни неща, в които сте инвестирали? — запитах аз.

— О, недвижимо имущество, макулатура, увеселителен парк, дори има и едно казино.

— Казино? Това наистина звучи добре. Да не е онова, за което чух?

— Точно за онази хубава сграда в Лас Вегас става дума започна Джак. И изведнъж млъкна. — Съжалявам, някои хора ще се разсърдят много, ако разберат, че съм се разприказвал на тая тема. Мога само да ти кажа, че е нещо крупно. Наистина крупно.

Джак наистина съжаляваше, че не може да се разпростре върху темата. Умираше да се похвали с капиталовложението.

— Звучи интересно. Сигурен съм, че можеш да ми разкажеш нещичко. Не е необходимо да споменаваш имена. — „Защото вече ги знам“ — казах си аз.

— Това е една много голяма сделка — каза той. — Събрахме се екип с един първокласен оператор, за да построим едно от най-добрите, ако не и най-доброто казино в страната. Проектът е пред завършване. Остава ни само да изчакаме приключването на финансирането с макулатура и всичко е изплатено.

— Какъв вид постъпления очаквате?

— Ами, да удвоим парите си — ухили се Джак.

— Уха! Не е лошо, никак не е лошо — казах аз. Значи „Машината за пари на Чичо Сам“ вземаше гарантирани от правителството пари от местните вложители и ги използваше за покупката на част от комплекса „Таити“ на Ъруин Пайпър. Въпросът беше кой стои зад инвестициите на „Финикс Просперити“? Повече от явно беше, че Джак Салмън не е мозъкът на операцията. — Имаш ли някакви директиви в какво да инвестираш, или можеш да правиш каквото си искаш?

— Различно — каза Джак. — Понякога ми казват какво да купя. Понякога са съгласни с предложенията ми. Мисля, че ценят преценката ми. Хей, знаеш ли какво ще ти кажа? Мисля си за тази сделка с „Феъруей“. Можеш ли да ми помогнеш да купя малко облигации? Искам да направя пет милиона.

— С удоволствие бих го направил — казах аз. — Но мисля, че засега само ще гледам как се развиват нещата. Е, ти можеш да действаш.

— Окей. Изчакай ме само малко да се обадя на шефа.

Джак избра един номер и се отдръпна настрани, за да не го чувам. Мъжагата, който до този момент бе изглеждал Джак, отстъпи място на един свит човечец, сгушен покорно в очакване шефът му да го изравни със земята. След няколко минути разговор, в който всъщност Джак почти не вземаше участие, той затвори телефона със сияещи очи.

— Брей, направо беше в луд възторг — каза той. — Иска да купя не пет, а двайсет милиона. Тия момчета най-после започват да ме оценяват. Хайде на работа.

Марионетката радостно въртеше опашка. Стопанинът му беше подхвърлил неочакван кокал.

Гледах как Джак урежда покупката на облигации от „Феъруей“ на стойност двайсет милиона долара. Въпреки шумното си самохвалство свърши доста калпава работа. Покупката на облигации за 20 милиона долара от пазара на макулатура е много деликатно нещо. Имах добра представа как щеше да я свърши Хамилтън. Щеше да проучи изключително скрупульозно пазара, опипвайки кои дилъри притежават нужната му емисия. Щеше да замаскира интереса си като ги прати по няколко пъти за зелен хайвер, така че накрая да няма човек, който да е сигурен какво иска да купи Хамилтън. И после, когато откриеше дилъра, способен да го снабди с най-много облигации на най-ниска цена, щеше да му каже направо какво иска. Дилърът щеше да си скъса задника, за да изкупи облигациите от клиентите си, без да вдига никакъв шум на пазара.

Но Джак, разбира се, не беше Хамилтън. Той се юрна право с рогата напред като позвъни на десет брокера и ги запита за цената. Купи по два милиона от тримата, които предлагаха най-ниските цени. Дотук добре. Проблемът възникна когато се опита да купи и останалата част, и ето, цената бе скочила с три-четири пункта. Всички дилъри бяха разгадали намеренията му и което беше още по-лошо, всеки дилър знаеше, че всичките му колеги също знаят. През останалото време Джак бесня по телефона срещу дилърите, загдето са му качили толкова цените. Когато си тръгвах, имаше да купува още осем милиона и беше в изключително мрачно настроение.

Хванах такси до хотела. Преди да изляза, позвъних на Томи в Ню Йорк.

— Радвам се да те чуя — прозвуча гласът му, спокоен както винаги. — Вярвам, че хващаш хубав тен там.

— Ако чуя още само един умник мениджър да ми дрънка за синергично управление и повишаване стойността на акцията, сигурно ще експлодирам — казах аз. — А ти как я караш?

— Засега бездействам. Полицията нещо я мързи да съдейства. А и освен това не е лесно да се добера до папките на Шофман. Но не се тревожи, още не съм се предал. А ти нещо откри ли?

— Да, доста неща. — Разказах му за бъбренето ми с Джак Салмън и откритието ми за същността на „Машината за пари на Чичо Сам“ и попитах: — Дали можеш да ми свършиш една услуга?

— Давай.

— Виж дали можеш да разбереш кой е погълнал „Финикс Просперити“ преди около две години. Платили са четиридесет милиона долара. Някъде в сводките от пресата може да се е промъкнало нещо, въпреки че подозирам, че сделката е сключена тайно. Обзалагам се, че „Блуумфийлд Уайс“ имат пръст в цялата работа. Възможно е да се окаже, че са били съветници или на „Финикс Просперити“, или на купувача. Виж дали не можеш да откриеш нещо за това.

— Малко е рисковано да се ровиш из документацията на корпоративното финансиране. Ако те пипнат, като нищо можеш да отнесеш някоя присъда.

— Знам. Почти съм сигурен кой е купувачът, но ми трябват доказателства. Съжалявам, Томи. Разбирам те добре.

— О, не. Не можеш така лесно да се отървеш от мен. Много си падам по такива разследвания. Ще ти намеря информацията. Къде мога да те открия?

— Ще прекарам два дни в „Таити“ — казах аз. — Там ме търси, желая ти късмет.

Радвах се, че Томи приема всичко като увеселителна разходка. Страхувах се да го товаря с неща, които можеха да се окажат прекалено рисковани, но той имаше искрено желание да помогне. Дадох му възможност да си го върне тъпкано на „Блуумфийлд Уайс“. Те го бяха изритали като мръсно куче. Какво имаше да губи?

Като цяло обаче ситуацията ме тревожеше доста. Който и да стоеше зад всичко това, беше много опасен. Деби и Грег Шофман бяха загинали заради „Тремънт Капитал“. И аз изобщо не се чувствах в безопасност, вървейки по стъпките им. Но въпреки всичко бях научил доста неща. Особено важно бе откритието ми за „Машината за пари на Чичо Сам“. Ако Томи успееше да се добере до нужните ми неща, картината щеше да се оформи цялостно пред очите ми. Засега се справях добре; дори и Хамилтън не би могъл да го отрече. Щях да му покажа, че ненапразно е заложил на мен.