Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (64)

Глава 8

Това лошо време вече просто не се издържаше. Аззи се надигна и се втренчи навън. И най-беглият оглед беше достатъчен, за да забележи, че бурите явно не идваха от един-единствен източник. Възникваха „на север“, откъдето главно идва лошото време. Да, ама какво означава север? От колко далече на север? На север от какво? И какво ли имаше там на север, та разваляше времето? Аззи реши, че ще е по-добре да я разбере тая работа и да направи нещо, ако може.

Обясни на Аретино какво смята да прави, отиде до прозореца и го отвори. Вилнеещият вятър нахлу вътре с пухтене.

— Може да е опасно! — обади се Аретино.

— Сигурно — подхвърли Аззи, разпери криле и хвръкна.

Напусна Венеция и полетя на север, за да търси онова място, откъдето идваше лошото време. Прелетя цяла Германия и се нагледа на лошо време, но всичкото то идваше от още по на север. Прекоси Северно море, мина покрай Швеция и видя, че бурите не се раждат там, а просто минават на път за другаде. Гмурна се в центъра на един ураган и той го отнесе към Финландия — на тамошните лапландци им се носеше славата, че можели да правят страшни магии за дъжд, сняг и вятър. Но където и да отидеше в тази равна, покрита със сняг и борове страна, навсякъде откриваше, че лошото време не идва „оттук“, а се домъква „отнякъде другаде“ — отнякъде много по на север.

Най-накрая стигна до покрива на света, където ветровете взеха да се изливат връз него с впечатляваща скорост и много редовно. Вятърът вилнееше над смръзналата тундра — постоянен безкраен поток, и беше толкова силен, че наподобяваше повече морска вълна, отколкото въздушно течение.

Аззи продължи да си пробива път на север, макар че целият свят явно ставаше все по-тесен и накрая свършваше в една точка. Най-накрая той стигна тая най-северна северна точка и откри там висока и стръмна ледена планина. На върха й се издигаше кула, толкова стара, че сигурно я бяха сложили там още преди на света да бе съществувало каквото и да било освен тая планина.

Най-отгоре на кулата имаше платформа, а върху нея стоеше изправен гол великан с объркани коси и твърде тайнствен израз на лицето. Натискаше огромно кожено духало, от чието гърло извираше вятър. Оттук идваха всичките ветрове на света.

Вятърът излизаше от духалото в постоянен поток и влизаше в тръбите на някаква машина с много странен вид.

Друго чудато същество седеше пред нещо като клавиатура на орган и ръцете му — с многобройни гъвкави пръсти, прилични по-скоро на пипала — танцуваха по клавишите и оформяха преминаващите през тръбите ветрове. Това бе алегорична машина — религиите създават подобни, когато се опитват да обяснят кое как става. Тя насочваше ветровете, излезли от духалото, след като са придобили форма и вид, към едно прозорче, от което започваше техният път към всички точки на земното кълбо. Особено към Венеция.

Но защо Венеция? Аззи фокусира рентгеновото си зрение. Всички демони имат такова, но малцина го използват, защото с него много трудно се работи — все едно правиш наум дълги изчисления, предимно с делене. Но щом погледна с него, Аззи забеляза, че под леда минават някакви силови линии и именно те насочват ветровете и усилват тяхната свирепост.

Да, ами дъждът? Всичко тук, най на север от север, бе сухо, хрупкаво и толкоз ново, че искреше. Нямаше ни следа от влага.

Аззи се огледа, но там нямаше никой освен великана с духалото и онзи другия, дето управляваше машината. Обърна се едновременно и към двамата:

— Драги ми господа, вие скапвате положението на едно място на Земята, където живея в момента — това аз не мога да го позволя. Имам намерение да предприема нещо по въпроса, освен ако вие не престанете на мига!

Каза го с много храбър тон, ала нямаше представа дали би могъл да надвие тези две странни създания. Но дързостта си му беше в природата, а точно сега природата му не бе го изоставила.

Двете същества се представиха. Били въплъщения на бог Ваал. Онзи с духалото се наричаше Ваал Хадад, а другият — Ваал Карнен. Били ханаански божества, които си живеели мирно и тихо вече от хиляди години, откакто умрели и последните им почитатели. Зевс ги взел на служба — казал им, че нямало по-добри от тях, за да му стъкмят онова лошо време, от което се нуждаел. Онези първите ветрове вече били съвсем капнали. Самият Зевс можел и да разваля, и да оправя времето, но напоследък бил твърде зает, че да се занимава с подобна досада.

Тия древни ханаански божества — въпреки лъскавите си, къдрави черни коси, носове като куки, изпъкнали очи и дръзки черти, въпреки мургавата си кожа и огромните си ръце и крака — всъщност бяха много плахи създания. Щом Аззи им каза, че бил ядосан и бил готов да им навлече много беди на главите, и двамата веднага се отказаха от работата.

— Можем да спрем вятъра — рече Ваал Хадад, — но дъждът не зависи от нас. Ние нямаме нищо общо с него. Оттук изпращаме само вятър, вятър и нищо друго.

— А знаете ли кой изпраща дъжда?

И двамата вдигнаха рамене.

— Значи той ще почака — рече Аззи. — Трябва да се връщам. Май вече е време за церемонията.