Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (45)

Глава 4

— Ти кой си? — попита Оливър.

— Вашият заместник-командир, господине. Глобус се наричам. Да служа на величието — туй обичам.

Гледката в периферното зрение на Оливър се заклатушка и той осъзна, че вече се намира на друго място. Когато взе светилника — май тогава беше станал тоя номер. Брегът беше изчезнал. Той стоеше посред тучна ливада край някакво село. От едната му страна се извисяваха планини, а от другата се ширеше равнина. По средата на равнината проблясваше река, а по брега й се бе разположил лагер. Гъмжеше от мъже и палатки.

— Коя е тази войска? — попита Оливър.

— Бялата рота.

Бялата рота беше прочута войска. Първият й командир, сър Джон Хокууд, бе я водил към много забележителни победи из цяла Италия. Наброяваше около десет хиляди души — бойци от всяко кътче на Европа: мургави латвийци, поляци с коси като на духчета, мустакати германци, италианци с обеци на ушите, накъдрени французи, шотландци с рунтави вежди. Тази войска бе най-добрата, най-веселата, най-кръвожадната, и все пак — най-готовата да се подчинява на заповеди от всички войски по цивилизования — пък и по нецивилизования — свят.

— Къде е Хокууд? — попита Оливър за знаменития командир на ротата.

— Сър Джон прекарва в Англия платения си отпуск — разясни му Глобус. — Не искаше да ходи, но господарят ми му плати такава цена, че нямаше как да откаже.

— Кой е твоят господар?

— Няма да кажа името му направо — рече Глобус. — Ще съобщя само, че е Дяволски добър приятел. Заръча ми да ти дам това.

Глобус измъкна от войнишката си раница дълъг, тънък инструмент и го подаде на Оливър. Оливър веднага разпозна в него командирски жезъл — такъв би могъл да носи фелдмаршал.

— Това е твоят командирски знак — каза Глобус. — Покажи го на тези мъже и те ще те последват навсякъде.

— Къде трябва да отида?

— В момента се намираме точно на южния склон на Алпите — посочи Глобус. — Вървете право надолу по онзи път, покрай реката. Походът ви е до Венеция.

— И аз само трябва да заведа хората си там?

— Ами, да.

— Води ме тогава при тях! — нададе ликуващ вик Оливър.

Оливър стигна пурпурната палатка, запазена за него. Вътре имаше някой. Седеше на походно столче, пилеше си ноктите със сребърна пиличка и не беше никой друг освен Аззи.

— Здрасти, шефе! — извика Оливър.

— Добре дошъл в своята част, фелдмаршале — ухили се Аззи. — Нещо да не ти харесва?

— Всичко е прекрасно! — възкликна Оливър. — Дали сте ми страхотни войници. Докато идвах насам, ги поогледах. Мъжаги и половина, а? Всеки, който се опита да се възправи срещу мен, много ще съжалява. Между другото, ще се наложи ли да се бия с някого?

— Естествено. При вашия поход на юг, който очаквам да започне веднага след като си поговорим, ще се сблъскате с берсерките от бригадата „Главата на Смъртта“^[1].

— Май е трудничко да се сбориш с тях, така ми звучат. Наистина ли мислите, че трябва да тръгна да се бия с такива корави типове?

— Хич не са корави те. Кръстих ги така, защото звучи добре за пресата. Всъщност не са нищо повече от тайфа обезправени местни селяни, фермери от тая област, лишени от земята си, защото не са си платили прекомерно високите данъци. Въоръжени са само с брадви и мотики, нямат доспехи, лъкове и стрели също нямат, и една свястна пика нямат даже. Пък и те са стотина-двеста души, а вие сте към десет хиляди. Тия хора не само хич не са подготвени, но и ти гарантирам, че ще предават другарите си наред и при първия звън на оръжие ще хукнат да бягат.

— Добре ми звучи — рече Оливър. — И после какво?

— После влизате във Венеция. Ще подготвим пресата.

— Преса ли, каза? Ама аз с нищо не съм заслужил подобни мъчения!

— Ама ти не разбираш — обясни Аззи. — Не ти говоря за уреда за мъчения. „Преса“ ние наричаме онези хора, които известяват разни неща на другите хора: художници, поети, писачи, разни такива чешити.

— Хабер си нямам от тия работи.

— По-добре ще е да си имаш, ако очакваш да се прочуеш със своите победи. Как тъй ще станеш легенда, освен ако писателите не пишат за тебе?

— Ами май си мислех, че просто си ставаш и толкова…

— Да, ама не. Наел съм най-добрите поети и писатели на века, оглавени от Божествения Аретино, да възпеят подвизите ти. Тициан ще избачка голям пропаганден плакат за каквато и победа да му поискаме. Ще наема и композитор да напише мюзикъл в чест на победата, каквато ще да е тя.

Аззи стана и се приближи до входа на палатката. Няколко тлъсти капки дъжд тупнаха тежко на земята. Иззад Алпите прииждаха големи черни облаци.

— Някой май нещо си играе с времето — промърмори той. — Ама тия облаци скоро ще се разкарат, няма съмнение, и тогава ще можеш да подкараш войската си към Венеция. Не се притеснявай как да се обръщаш към тях, нито пък на какъв език. Само кажи на Глобус и той ще се погрижи всички да те разберат.

— Добре. Това ме притесняваше — рече Оливър, който изобщо не се бе сетил за това, но искаше да изглежда достатъчно съпричастен.

— Късмет — ухили се Аззи. — Още малко и ще се видим във Венеция, предполагам.