Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (20)

Глава 6

Бабриел следеше внимателно кога ще се върне Аззи. Беше си намерил квартира близо до къщата на Аретино — малка, той с малко се задоволяваше. Успя да се сдобие и с прислужница — старица с хлътнала уста и блестящи черни очи, кръгли като копчета. Тя му готвеше — предимно овесената каша на добродетелните, която ангелът предпочиташе пред всички други ястия, миеше му четките, щом се прибереше вкъщи след експериментите си с перспективата, и изобщо се грижеше за него по всеки възможен начин.

Бабриел можеше и да пропусне завръщането на Аззи във Венеция, защото демонът проблесна като светкавица в нощта и веднага се отправи към къщата на Аретино. Но Агата — така се казваше старицата — бдеше, а и цялото й семейство покрай нея се бе включило в задачата. Баща й Менелай пръв забеляза проблясъка на светлина на запад в небето и мигом се завтече да каже на Агата. Тя запали свещ и се отправи през тъмните коридори към стаята на Бабриел. Почука на вратата и влезе.

— Онзи, когото търсиш, е вече във Венеция, господарю — каза му тя.

— Най-после! — възкликна Бабриел. Той се уви в едно наметало — възможно най-тъмното, което намери — и тръгна.

Решил да използва качеството увъртане, за което беше слушал толкова много, той се изкатери по решетката на Аретино и спря да си почине на балкончето пред един от прозорците на втория етаж. Съзря вътре Аззи и Аретино, но не можеше да чуе за какво си говорят.

— Време е за чудеса — каза той раздразнено и при тези думи една светулка се отдели от другарите си, с които си играеше на гоненица, и долетя при него.

— Как сте, господине? С какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да зная за какво си говорят онези вътре.

— Повярвайте ми, точно аз ви трябвам.

Светулката се дръпна и след малко откри цепнатина в черчевето. Промъкна се вътре — точно навреме, за да чуе как Аззи казва:

— Не знам какво си си наумил, Аретино, но ще го опитаме. И то още сега! — При тези думи блесна светлина и двамата изчезнаха.

Светулката се върна и разказа това на Бабриел, който реши, че явно се е забъркал в нещо сложно, тъй като въобще не разбираше какво става.

Там вътре, точно преди да се вмъкне светулката, Аззи бе казал:

— Само се отбих да ти кажа, че намерих светилниците.

— Наистина ли? Къде са?

— Според Корнелиус Агрипа се пазят в един замък в Лимбо. Ще отида да надникна там, та да се уверим, че още ги има, и после ще ги вземем за награди.

— Награди ли?

— Ама, Пиетро, разбери го най-сетне. Ти го измисли това за светилниците. Или си спомни тая история, както ще да е. Те са седем, значи и нашите пилигрими ще са седем. Те просто трябва да вземат светилниците, нищо друго — и най-свидните им желания ще се сбъднат. Как ти се харесва това, а?

— Страшно — отвърна Аретино. — Точно това съм искал винаги. Да взема нещо в ръка, да си пожелая нещо и желанието ми да се сбъдне на секундата.

— И то не защото си направил нещо, че да го заслужиш — допълни Аззи. — Просто, защото притежаваш магическия предмет. Точно така трябва да стават нещата. Или поне това ще защищава нашата пиеса. Ще кажа на моите доброволци, че просто трябва да намерят светилниците, нищо друго, и край с техните проблеми, в общи линии.

Аретино вдигна вежди, ала кимна и също промърмори:

— В общи линии, да. Ала как ще вземат светилниците?

— Ще дам на всеки пилигрим по магийка и тя ще го отведе при тях.

— На мен ми звучи добре — съгласи се Аретино. — Значи ще ходим в Лимбо. Много ли е далече?

— Доста е далече по всички обективни стандарти — каза Аззи, — но ние ще стигнем дотам за съвсем кратко време. Като драматург сигурно това ще ти се стори доста интересно, Пиетро. Нито един жив човек, доколкото ми е известно, не е стъпвал в Лимбо — освен Данте. Сигурен ли си, че искаш да дойдеш?

— И целия свят да ми предлагаш, пак не бих го изпуснал! — възкликна Аретино.

— Тръгваме тогава. — Аззи направи знак и двамата изчезнаха.

Първото впечатление от Лимбо разочарова Аретино. Цялото място бе в нюансите на сивото. Отпред имаше някакви правоъгълни блокчета, които можеше да са и дървета — Аззи се покачи на едно от тях. Или пък може би заместваха дърветата. На това място беше трудно да се каже кое какво е.

Зад тях някакви триъгълни буци, с по-светъл цвят и по-дребни, изглежда, представляваха планини. Между планините и дърветата имаше области, изпъстрени с напречни щрихи, които можеха да са каквото си щеш. Ни помен от вятър. Водата, която и без това беше малко, кротуваше в застинали локви.

След малко някаква ситна черна бучица на хоризонта привлече погледа на Аретино. Те тръгнаха натам. Около тях цвърчаха прилепи и търчаха дребни гризачи.