Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (15)

Глава 1

Аззи си тръгна от дома на Аретино много доволен. Споменът от разказа за Адам все още гъделичкаше ума му, но беше усетил — по онзи свой фин демонски начин — че, кой знае защо, нещо май не беше както трябва.

Времето си беше все така чудесно. Перести облачета плуваха по небето от най-чист лазур като снежни галеони, направени от деца. Цяла Венеция край него се занимаваше с удоволствията си и с усилията си. Тежко натоварени с дрехи и храни шлепове бавно се носеха по Канале Гранде. Плоските им носове, нашарени с весели багри, стърчаха над ситните вълнички. Шлеп-катафалка — цял в лъскаво черно и в сребро — безшумно се плъзна надолу. Варакосаният ковчег бе привързан към шлепа; на палубата зад ковчега стояха хора в траурни дрехи. Прокънтяха църковни камбани. Тълпата бързаше насам-натам по алеите. С надута походка премина някакъв човек, облечен в пъстроцветни дрипи, окичени с подрънкващи звънчета — без съмнение комедиант, ангажиран от някой театър. Групичка от пет монахини бързо се шмугна край него — големите бели криле на шапките им сякаш бяха готови да ги издигнат в небесата. На един кнехт, край редица привързани гондоли, някакъв здравеняк, облечен в бял сатен и с широкопола шапка, със скицник и цветни пастели в ръка се мъчеше да пресътвори Канала така, че да си личи, че е той.

Аззи доближи момъка.

— Май пак се срещнахме.

Бабриел вдигна поглед. Ченето му увисна.

Аззи се наведе и се вгледа в скицата.

— Този изглед ли рисуваш?

— Да. Не си ли личи?

— Малко трудничко го познах — призна си Аззи. — Тези линии тук…

Бабриел кимна.

— Знам, сбъркал съм ги. Перспективата е нещо мъчно за овладяване, но си помислих, че си струва да се пробвам.

Аззи отново присви очи.

— Е, наистина не е лоша за аматьор. Изненадан съм да те видя тук. Мислех, че си се върнал в Рая.

— Ами аз се върнах. Само че Михаил ме изпрати обратно да направя някоя и друга скица, за да се науча да разбирам по-добре европейското изкуство. Между другото, праща ти много поздрави. Пита и как е със здравето онзи твой приятел, Аретино.

— Ти пък откъде знаеш за Аретино?

— Видях те да излизаш от къщата му. Разбира се, той е доста известен, макар че по-голямата част от стиховете му едва ли са много подходящи за Рая. Носи му се лоша слава, нали? Влезе в класацията за Десетте най-големи грешници за 1523 година.

— Хм! — подигравателно се усмихна Аззи. — Моралистите винаги са имали страшни предубеждения към онези писатели, които показват живота такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто би трябвало да бъде според тях. По случайност съм фен на Аретино и просто наминах да си изкажа почитанията, нищо повече.

Бабриел се вторачи в него. Никога не му бе хрумвало да попита какво е търсил Аззи в къщата на Аретино. Но сега Аззи сам бе привлякъл вниманието му към това и ангелът взе да се чуди. Макар и Михаил да бе намекнал, че може и да кроят някоя беля заедно, Бабриел всъщност не се бе замислял много върху това. Аззи му беше приятел и нищо че служеше на Злото, Бабриел не можеше наистина да го смята за зъл.

И сега за пръв път му хрумна, че приятелят му може би крои нещо и че точно той, Бабриел, трябва да открие какво.

Разделиха се — всеки обясни колко тачи другия и си обещаха скоро да обядват заедно. После Аззи тръгна надолу по улицата. Бабриел замислено се взря подире му, а после отново се захвана с рисуването.

Бабриел се върна в хотела си в ранния следобед. Четириетажната сграда беше се схлупила и изглеждаше така, сякаш по-големите сгради са я притиснали и от двете страни. Там се бяха настанили половин дузина ангели, защото синьор Амаци, мрачният, ала почтен собственик на хотелчето, предлагаше специално намаление за хора, свързани по някакъв начин с религията. Някои твърдяха, че знаел, че тихите младежи с учтиви маниери и правилни черти, които идваха от време на време в хотела му от някаква неопределена северна страна, всъщност са ангели. Други пък твърдяха, че ги мислел за ангели, повтаряйки шегата на папа Григорий. Когато Бабриел влезе, Амаци седеше зад малкото си бюро.

— Някакъв човек те чака във всекидневната — осведоми го той.

— Гост! Колко приятно! — усмихна се Бабриел и побърза да види кой е.

Всекидневната беше малка и уютна, на метър под нивото на улицата, но се осветяваше от слънчева светлина — тя струеше през високите тесни прозорци. Ефектът беше също като в църква, което допадаше на божиите създания. Архангел Михаил седеше встрани на сламен стол с висока облегалка и прелистваше брошура, възхваляваща удоволствията в Горен Египет. Той припряно я затвори.

— А, ето те и тебе, Бабриел! Наминах да видя как се справяш!

— О, всъщност много добре, господине. — Бабриел подаде на Михаил скицника си и отбеляза: — Още не съм схванал номера с перспективата, господине!

— Продължавай така още малко — рече Михаил. — Знанията, придобити чрез практически опит, много помагат при оценката на шедьоврите, пазени в превъзходните райски колекции. Срещал ли си пак твоя приятел Аззи?

— Всъщност да, господине. Само преди мъничко го видях да излиза от къщата на Пиетро Аретино, известния неприличен поет и непочтителен драматург.

— Наистина ли? И защо, мислиш, е ходил там? Обикновено фенско обожание?

— Ще ми се да го вярвам — рече Бабриел. — Ала определена сянка на безпокойство в поведението на моя приятел, щом споменах името на Аретино, ме накара да се зачудя дали не би могло да бъде нещо друго. Ала ми е противно да обвинявам когото ида било, че играе двойна игра, господине, а най-вече някого, който ми е приятел, макар че е демон.

— Твоите скрупули ти правят чест — рече Михаил, — макар и друго да не се очаква от един напълно оперил се ангел. Но се позамисли малко. Аззи, като слуга на Злото, нямаше да си върши работата, ако не замисляше пак някоя хитра уловка, с която да способства за разпространението на Злото в света. Следователно да го обвиним, че прикрива нещо нередно означава просто да му отдадем дължимото. Естествено, че замисля нещо лошо! Въпросът е какво?

— Що се отнася до това, нямам ни най-малка представа.

— И все пак мисля, че трябва да го открием? Аззи вече не е незначителен персонаж. Вече два пъти е вършил работа на силите на Мрака в големи начинания — като започнем с онзи случай с Принца, а после и историята с Фауст, чийто изход все още се разглежда в съда на Ананке. Имам основания да предполагам, че Аззи в момента заема високо положение в Съвета на неправдите. Очевидно е първостепенен играч в ония игрички, дето възникват от време на време с цел да се обърка човечеството и да тръгне по прокълнатия път.

— Толкова важен ли бил моят приятел? — Очите на Бабриел се окръглиха от учудване.

— Май така излиза, поне за момента — отвърна Михаил. — Най-малкото, изглежда разумно да проучим защо се интересува от лукавия и прекалено умен Аретино.

— Мисля, че сте прав, господине.

— И ти, момчето ми, си точно ангелът за тая работа.

— Аз ли? О, със сигурност не и аз, господине! Знаете как не ме бива да мамя, Ваше архангелство. Ако се опитам чрез двуличен разговор да се уверя какво цели, той в миг ще го прозре!

— Знам — кимна Михаил. — Твоето простодушие е легендарно сред нас. Но няма как. Ти имаш прекрасната възможност да пошпионираш малко, тъй като вече и без това си тук, във Венеция. За тебе ще трябва да е достатъчно лесно да се запознаеш с този Аретино. Иди при него като човек, който отдавна се възхищава на творенията му, говори с него, огледай къщата му, виж каквото видиш там. Дори го почерпи един обяд, за да измъкнеш и още нещо. Ще ти го платим от „Райски следствен отдел“.

— Наистина ли мислите, че е съвсем редно от морална гледна точка да шпионирам приятеля си?

— Излиза, че е — рече Михаил. — Не можеш да предадеш враг — само приятел можеш. Без предателство няма и разкритие.

Бабриел кимна и веднага се съгласи да направи онова, което искаше Михаил. Едва по-късно осъзна, че Михаил въобще не му бе отговорил пряко. Само че вече беше твърде късно да се тревожи за това. Да предадеш приятел, можеше да е морално оправдано, а можеше и да не е. Но да престъпиш заповед на архангел, определено не беше за препоръчване.