Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (53)

Глава 8

— Боен кон? Казваш, че жена ми е потеглила кой знае накъде на боен кон?

За граф Сфорца разправяха, че трудно схващал, обаче от коне разбираше. А разбираше и какво значи някой да потегли нанякъде на кон. Особено пък ако този някой е жена му.

Придворният магьосник отново разказа всичко отначало.

— Да, господарю. Беше кон, невиждан досега в тези краища. Бе чисто бял, с благородна осанка, с огнен нрав. Господарката Кресилда го съзря и без да се колебае нито миг, скочи на седлото. Не знаем накъде потегли.

— Сам ли видя всичко това?

— С ей тези тук очи, господарю мой.

— Мислиш ли, че конят е бил вълшебен?

— Не зная — рече придворният алхимик. — Но мога да го разбера.

Разговаряха в студиото на алхимика във високата кула. Магът не си губи времето и стъкна огъня под аламбика. Когато аламбикът взе да пращи, той заизсипва в него разни прахчета. Огънят блесна в зелено, после в пурпурно. Магът внимателно се вгледа в извилите се разноцветни пушеци. После се обърна към Сфорца.

— Моите познати духове ми сигнализират, че конят наистина е вълшебен. Вероятно сме видели госпожа Кресилда за последен път, тъй като дамите, които възсядат вълшебни коне и потеглят нанякъде, рядко се връщат обратно, а пък ако се върнат, да си кажа честно, господине, с тях направо не се живее.

— Проклятие! — кресна Сфорца.

— Можете да се оплачете пред моите познати духове, господине. Може все още да има някакъв шанс да я върнем.

— Изтрябвала ми е! — намръщи се Сфорца. — От щастлив по-щастлив съм, че се отървах от нея! Омръзнала ми беше до немай-къде. Много се радвам даже, че се махна! Онова, дето ме ядосва, е, че баш тя е докопала вълшебния кон. Те не се мяркат насам много често, нали?

— Особено рядко, бих казал — призна магьосникът.

— И баш пък тя да го пипне! Може пък този кон да е бил изпратен за мен! Как смее да си присвоява единствения вълшебен кон, дето се е появявал тук не се знае откога?

Магьосникът се опитваше да успокои господаря си, но Сфорца бе неутешим. Той слезе от кулата и се упъти с тежка стъпка към имението. Сфорца беше учен — или поне сам се мислеше за такъв. И страшно се озлоби, задето нещо толкова интересно бе дошло и си отишло преди дори да успее да го зърне. Онова, което най-вече го смущаваше обаче, беше, че вълшебните коне обикновено вървяха в комплект със сбъдване на някакво желание, а той и това беше изпуснал. Тоя късмет нямаше да се повтори.

Твърдо убеден в това, час по-късно той направо се сащиса. Бе слязъл в яхъра ей тъй, да си убие времето, и не щеш ли, видя там още един бял кон. Никога преди не го беше виждал.

Беше жребец. Бял при това. Макар и да не бе толкоз внушителен, както приляга на вълшебен кон, поне на него му изглеждаше точно такъв. Без въобще да се замисли, той се метна на седлото.

— Е, сега ще видим! — викна той. — Заведи ме там, където водиш хората, като стане нещо такова!

Конят се впусна в тръс, премина в лек галоп и накрая запрепуска бясно. Е, стана тя, каквато стана, помисли си граф Сфорца, приведен над коня, та да може да се задържи на гърба му.