Ричард Морган
Вариант 13 (56)

54.

Кодеинът подейства бързо и болката се стопи, заместена от леко гадене, а после и от смътно чувство за благоденствие, от което нямаше нужда. Обикаляше долния етаж на хижата, преценяваше ъглите за стрелба и обмисляше без особено желание възможностите за отбрана. Поигра си с натрупаните на барплота оръжия, но и това не му се стори особено интересно. Нещо му пречеше.

Намери си местенце, където да седне и да вижда каньона чак до хаотично струпаните планински възвишения отвъд. Слънчевата светлина разсичаше ридовете и подпалваше въздуха в нереални оттенъци. И сякаш това беше чакала, Севги Ертекин дойде в мислите му.

Беше същото чувство като при панорамната стена, когато гледаше как светлината умира над хълмовете отвъд залива; същото, което го беше обзело на Бруклинския мост, когато напускаше манхатънските каньони. Седна и се остави на чувството, а заедно с него се прокрадна и усещането за разбиране, съзнателна мисъл, настигаща го безвъзвратно така, както той беше настигнал Грей. Може да беше от кодеина, задействал някой синаптичен бутон в мозъка му и вдигнал бариерата пред разбирането. Севги я нямаше — ако не друго, поне това мозъкът му беше в състояние да преработи успешно. Но не и че е мъртва. Това просто не беше по силите на древния му централноафрикански прародител и гените, които му беше оставил в наследство. Хората не спираха да съществуват просто така, не изчезваха в небитието с едно щракване на пръстите. „Когато хората ги няма — настояваше някаква дълбоко програмирана част от съзнанието му, — това е, защото са някъде другаде, нали така? Е, Севги я няма. Добре. Значи трябва да разберем къде е отишла, за да отидем там и да я намерим, да бъдем с нея и най-сетне да се отървем от тази шибана болка.“

„Така.“

„Онези хълмове, дето умират в мрака от другата страна на залива — дали може да е някъде там? Или сред всичкото стъкло и стомана в края на моста може би? Или, добре де, може пък да е някъде в тоя шибан каньон, или пък отвъд планините ей там. Може там да е. Оттатък пламналия в нереални оттенъци въздух, нейде в небитието, стои и те чака.“

За пръв път в живота си разбра защо за преживните е толкова трудно да отхвърлят идеята за живот след смъртта, за някакво „друго място“, където отиваш, след като си тръгнеш оттук.

А после, след като надви собственото си програмиране и разбирането най-сетне улегна в главата му, чувството, което това разбиране уж трябваше да обясни, се стопи като ланшен сняг и на негово място остана само суровата болка в гърдите и смъдящият мехлем на омразата.

И от нищото, сякаш в отговор на въпросите му, се появиха хеликоптерите.

 

 

Бяха два, търговски машини без опознавателни знаци, спускаха се през кристалния въздух на каньона с тромавата безцеремонност на конски мухи. Направиха две шумни обиколки, снишиха за кратко носове, улавяйки слънцето в наведените си под ъгъл шеметни перки, а после заеха позиция над реката срещу хижата. Карл ги наблюдаваше безучастно през панорамния прозорец. Имаха достатъчно товароподемност за поне десет бойци, ако не и повече. Не се показа — остави на пръснатите по земята трупове да нарисуват желаната картина. Хеликоптерите повисяха малко, после се снишиха. Накрая Карл взе една от карабините и пусна кратък откос през прозореца към тях. Реакцията не закъсня — хеликоптерите набраха височина и избягаха надолу по реката, навярно в търсене на безопасно място, където да кацнат.

Карл знаеше, че пътеката отива натам, спуска се назад към реката покрай друга скална стена. Сигурно щяха да дойдат оттам и да се възползват от естественото прикритие до самия ръб на разчистеното пространство пред хижата, като повторение на собствения му заход от противоположната посока преди няма и два часа. Смръщи чело, опря в рамото си сгъваемия приклад на карабината, примижа през окуляра и завъртя експериментално цевта да покрие периметъра. Сигурен беше, че ще свали всеки, тръгнал към къщата, преди да е изминал и два метра на открито. Можеха да си пробват късмета с масирана атака, но едва ли — не знаеха колко противници са заели позиция в къщата, не знаеха и какво са направили с Грета Юргенс въпросните противници, дали е жива, или е мъртва, дали е на сигурно място в леговището си, или са я смъкнали долу, за да я използват като жив щит.

А и хижата беше костелив орех сама по себе си. Ферер поне за това беше категоричен. „Кучката си има истинска крепост при каньона, пич. Вградена в самата скала, така че не можеш да се спуснеш отгоре, и с гладки стени без кьошета, така че и отстрани не можеш се промъкна. Така де… — Ухили се, с ръце в джобовете на чисто новите си панталони, самоуверен и доволен от сключената сделка. — От какво толкова се пази? Армия ли очаква, или какво? И всичко това, за да може да се наспи, представяш ли си! Виж, не знам с к’во толкоз е стиснала Манко за топките, ама трябва да е нещо много яко, като го гледам как й върви по гайдата. Сигурно прави най-готините свирки на планетата.“

Като Стефан Неван преди това, и Суерте виждаше резултата и прибързано стигаше до погрешното заключение. Онбекенд стоеше в сенките. И ако не знаеш, че е там, търсиш друго, по-очевидно обяснение.

Като генетични чудовища, върнали се от Марс.

Точно върху този вселенски принцип беше построил операцията си Ортис. „Чудовищата ни дебнат! Всички мъже на укрепленията, палете факлите!“ Никога не питай кой всъщност се крие зад всичко това.

Някой подаде глава иззад скалите при реката. Карл го остави да огледа на спокойствие картинката, после изстреля още един откос. Парченца камък и прах излетяха във въздуха, главата се скри.

„Просто за да са наясно със ситуацията.“

— Марсалис?

Гласът на Манко Бамбарен. Карл залепи гръб на стената до прозореца, така че да е в сянка, и извъртя очи настрани. Ярката светлина на ранния следобед обливаше каньона. Ако приклекнеш и погледнеш нагоре, се виждаше щедрият й кос излив покрай ръба и синкавият, изпълнен с покой сумрак отдолу, където високите части на долината оставаха в сянка. Сега, след като хеликоптерите се бяха махнали, всичко тънеше в тишина — чуваше се само приспивното стържене на щурците и жуженето на облаците бръмчащи мухи над труповете вън.

— Черни човеко, ти ли си?

— Позна от първия път — извика в отговор той на кечуа, макар Бамбарен да беше предпочел испанския. — Какво искаш?

Кратко колебание. Карл се зачуди дали пък Онбекенд не знае достатъчно кечуа, за да следи разговора — беше прекарал известно време на андийските плата, но това още не значеше, че е научил езика. Спокойно можеше да се е оправял на испански и английски. А и като питомния pistaco на Бамбарен не бе имало нужда да се интегрира с местното население. Истинска мечта за всяка тринайска и естествения й стремеж към изолация.

И в потвърждение на мислите му Бамбарен продължи все така на испански:

— Въпросът е ти какво искаш, Марсалис. Може ли да поговорим?

— Разбира се. Казвай.

— Гарантираш ли, че няма да ме застреляш, преди да си ме изслушал?

Карл се ухили.

— Не знам. А ти готов ли си да приемеш думата на един изрод?

— Да, готов съм.

— Ами заповядай тогава. Никакви оръжия, никаква телесна броня, ръцете така, че да ги виждам. — Карл направи пауза. — О, за малко да забравя. Вземи и братчето си.

Дълго, дълго мълчание. Щурците скърцаха в жегата.

— Какво има, Манко? Не гледаш ли новините? Всичко отиде по дяволите, не знаеш ли? Ортис ритна камбаната и в КОЛИН бързат да си почистят къщичката. Знаем всичко за Онбекенд. Така че да ви видя и двамата.

Минаха още няколко минути в мълчание, но после откъм прикритието при пътечката се появиха двама души и тръгнаха бавно към хижата, с ръце на тила. Карл ги наблюдаваше през оптиката на карабината. Онбекенд държеше едната си ръка накриво, сякаш го болеше при вдигане. Спомни си какво му беше казала Севги в бара — „Уцелих го един-два пъти, но не толкова, че да го сваля. Тринайски!“

„Да, корави копелета сме ние.“

Прицели се в лицето на Онбекенд, сви няколко пъти показалеца на дясната си ръка и обра луфта на спусъка. После се отказа и остави пушката. Вместо нея взе пистолет от купчината, друг глок, провери мунициите и зареди патрон в цевта. Когато Бамбарен и Онбекенд наближиха вратата, отстъпи назад, гледаше да остане встрани от евентуален снайперистки огън през панорамния прозорец, и насочи пистолета към тях.

— Влизайте.

Онбекенд го прикова с поглед и изръмжа на английски:

— Къде е тя, Марсалис?

— Не бързай толкова. Да ви видя на масата в нишата, и двамата. Ръцете да не мръдват от главите, ясно? Нямам намерение да ви обискирам, така че ако някой от двамата свали ръка към тялото си без мое разрешение, ще стрелям без повече приказки. Разбрахме ли се?

Бамбарен завъртя глава, наляво и надясно, огледа помещението. Очите му бавно се разшириха, когато разбра.

— Дошъл си тук сам?

— При масата. Седнете на двата стола, които съм издърпал. Ръцете да са на тила, докато седнете, след това ги слагате на масата пред вас. Да не виждам внезапни движения. Иначе сте мъртви.

Затвори вратата, резето се плъзна с мъркане в гнездото си.

— Марсалис, имам петнайсет мъже отвън — каза Бамбарен със спокоен тон, докато вървеше към масата. Беше преминал на английски. — Обграден си. Да поговорим за това.

— И за това ще поговорим. Но след като седнете. Да ви виждам ръцете. С дланите върху масата.

Седнаха. Бамбарен — на тясната страна на масата, Онбекенд на дългата, от дясната му страна. Масата беше в хладната сумрачна задна част на помещението, където хижата беше вкопана в скалата и двамата сякаш бяха част от тайно сборище на спиритуалисти, седнали с вдървени гърбове, с длани върху дървения плот и с изопнати лица. Карл си дръпна стол срещу Онбекенд и също седна, на известно разстояние от ръба на масата. Опря глока на едното си бедро.

— И сега какво? — хладно попита другата тринайска.

— Сега ще си поговорим защо да не убия и двама ви. Някакви идеи по въпроса?

— Толкова ли бързаш да умреш, черни човеко? — попита Бамбарен.

Карл му отвърна с бегла усмивка.

— Е, петнайсет срещу един не звучи много добре, признавам. Но пък и осем срещу един не изглеждаше много по-обещаващо, а ето че осмината лежат отвън за радост на мухите.

— Нищо ли не си научил? — Онбекенд го гледаше със същото презрение, което Карл помнеше от бара в Бейвю. — Още ли си евтин наемник на преживните?

Бамбарен се вцепени. Карл сглоби една малка усмивка.

— Добре ще е да внимаваш с тази дума, братле. Манко няма вина, че не са му спретнали ъпгрейдвана лимбична система и подсилен тринайсети хромозом от изходните материали на Исабела.

Онбекенд хвърли бегъл поглед на Бамбарен и каза:

— Не говоря за Манко, и той го знае. Говоря за хората в ООН, на които си продал душата си.

— Не са ме пратили те тук.

Онбекенд присви очи.

— Тогава защо си дошъл?

— Защото ти уби мой приятел.

— И да имаш приятели, наемнико, аз не ги познавам. Кого съм убил?

— Простреля една жена, Севги Ертекин, полицайката, която те подгони по улицата в Бейвю. Простреля я с „Хааг“ и тя почина.

— Ти чукаше ли я?

— Да, чукахме се. Като ти с Юргенс.

Онбекенд пребледня, схванал неизречената заплаха.

— Беше престрелка — тихо каза той. — Нищо лично. На мое място ти щеше да направиш същото.

Карл си спомни за лагера „Хоркан Гарод“ и за Габи. Габи, повалена от зарядите на хаага.

— Не е там въпросът.

— А къде е?

Карл впери поглед в другата тринайска.

— В разплатата.

— Чуй ме, Марсалис — подхвана Манко Бамбарен, разбрал погрешно казаното. — Щом смяташ, че ти дължим нещо, все ще стигнем до споразумение.

— Млъкни, Манко. — Босът на фамилията погледна Онбекенд, сякаш онзи го беше шамаросал. Онбекенд не му обърна внимание: може и да не беше забелязал реакцията му. Очите му не се бяха отклонили и за миг от лицето на Карл. — Искаш да откупя живота на Грета със своя?

— Защо не? Същата сделка си предложил на Лола Монтес в Свободното пристанище, нали? Нейния живот срещу този на децата й.

Онбекенд сведе поглед към ръцете си.

— Ако знаеше какво е правила Лола Монтес, преди да се сдобие с това име, какво е правила с други деца, преди да се сдобие със свои, сигурно нямаше да ме съдиш толкова строго.

— Изобщо не те съдя. Просто искам да умреш.

— Ако убиеш него, черни човеко, ще трябва да убиеш и мен. — В гласа на Бамбарен се долавяше тиха решителност. — А после моите хора ще те накълцат на парчета като бясно куче.

Карл му хвърли един поглед, усмихна се и поклати леко глава.

— Май наистина ти е приятно пак да имаш по-малко братче, а, Манко? Е, едва ли мога да те виня за това. Но да ти кажа ли нещо интересно за този твой брат? — Той кимна към Онбекенд. — Този твой брат си има близнак. Ти всъщност имаш двама по-малки братя, благодарение на отчаяните опити на майка ти да се закачи за новата корпоративна мечта на Перу. Другият се казва Алън Мерин. Всъщност — казваше се. За жалост е мъртъв. Искаш ли да знаеш защо?

Бамбарен местеше поглед от едната тринайска към другата и обратно.

— Мъртъв е, защото ти го уби, Марсалис — небрежно каза Онбекенд. — Поне аз така чух.

— Мъртъв е, защото собственият му близнак, Онбекенд, уреди да го върнат от Марс като изкупителна генетична жертва. Продаде го на хората, за които работи. С идеята да го натопи за…

— Но го уби ти, нали така?

Манко гледаше втренчено Онбекенд.

— Какво става? За какво говори той?

— Нищо важно.

— Не ми казвай кое е важно и кое не, Онбе. — В гласа на Бамбарен се трупаше напрежение. Същото изражение се беше изписало на лицето му, когато Онбекенд спомена за преживните. — За какво говори той?!

— Говоря за другия генномодифициран син на Исабела, Манко. — Карл държеше пистолета насочен към Онбекенд. — Яйцеклетката, която майка ти продала на белите, след няколко дни се разделила и проект „Поборник“ се сдобил с две еднояйчни тринайски на цената на една. А това е адски удобно, когато става въпрос за генетични следи на местопрестъпление. Този ти брат обикаляше континента и изтребваше бившите си колеги, а вината се трупаше върху близнака му.

— Не го слушай, Манко. Това са…

— Лъжи ли? — Изражението на Манко подсказа, че въпросът е реторичен. — Направил си такова нещо? Използвал си собствения си брат, за да си покриеш следите?

— Манко, нямах голяма възможност за избор. Казах ти в какво положение ме постави Ортис, казах ти каква опасност…

— Но не ми каза това!

Бамбарен трепереше и гледаше невярващо тринайската, с която деляха общи гени. Лицето му бе сгърчено от едва сдържан гняв.

— Брат? — дрезгаво попита той. — Близнак? Продал си собствения си близнак? След като дойде при мен и аз ти дадох…

— Това не е важно, Манко. Изобщо не го познавах, не се бяхме срещали дори…

— От твоята кръв! — Бамбарен понечи да стане. Карл помръдна предупредително глока и той си седна. Напрегнат беше като натегната пружина. — Бил е от майчината ти кръв! Казах ти, когато дойде при мен, казах ти, че кръвта е всичко. Корпорациите ни крадат душите, разкъсват връзките, които ни правят силни, превръщат ни в непознати, които живуркат самотно в полимерни кутии. Само семейството ни е останало!

— Не и ако си тринайска — мрачно подхвърли Карл.

Последва дълга пауза.

— Манко, чуй ме — каза накрая Онбекенд. — Направих всичко това, за да защитя…

— А на майка ни поне каза ли? — Лицето на Бамбарен беше станало студено и кораво като камъните на Саксайхуаман, гласът му — тих като вятъра. — Каза ли на Исабела, че има още един син?

Онбекенд си изпусна нервите и повиши глас:

— По дяволите, Манко, защо да й казвам?!

— Значи не си?

— Не съм. Той беше на Марс, по дяволите!

Тишината придойде като прилив, като порив, от който свещите угасват. Седяха мълчаливо в сумрака.

— Сигурно не държиш да знаеш как са прилъгали другия ти брат да се върне от Марс, Манко?

Онбекенд се напрегна. Гласът му изстърга.

— Марсалис, предупреждавам те.

— Изобщо не си го помисляй — каза Карл. — Ще те надупча, преди да си си вдигнал задника от стола.

Премести се мъничко по-близо до Бамбарен. Глокът все така беше насочен към тринайската. Босът на фамилията го прикова с поглед.

— Та този твой неподозиран брат, Манко, сключил сделка с марсианските фамилии. Сигурно и за това не си знаел?

— Не беше сделка — изръмжа Онбекенд. — Беше стратегия, измама.

— Добре, нека да е измама. Измама, организирана от твое име, тайта. Другият ти брат трябвало да се върне на Земята като платен убиец на марсианските камори. Все същата история за унищожаването на лиманските фамилии като един вид репарация, така че да се сложи край на прословутата „марсианска обида“ и ти отново да правиш бизнес с Марс. Така беше, нали, Онбекенд?

— Направил си го? — прошепна Манко Бамбарен. — И това?!

— Стига, Манко, сто пъти сме го обсъждали. — Онбекенд махна нетърпеливо. — Е, само на теория, вярно, но…

— Използвал си моето име?

— Непряко. Марсалис, копеле гадно, чуй какво ще ти…

Бамбарен се хвърли през масата към Онбекенд. Тринайската скочи да го отблъсне. Карл вдигна глока и предупредително каза:

— Господа…

Бамбарен, изглежда, не го чу. Опря се с ръце на масата, втренчил поглед в очите на мъжа, когото беше приел за свой брат.

— Използвал си името ми, така ли!?

— Сядай, Манко — каза Карл. — Няма да повтарям.

Ала шефът на фамилията не седна. Обърна се към Карл и глока. Пое си дълбоко дъх.

— Искам да си тръгна веднага — заяви категорично. — Загубих интерес към разговора. Оттеглям протекцията си над Грета Юргенс.

— Стига, Манко, не можеш да…

— Не ми казвай какво мога и какво не мога, изрод такъв! — Бамбарен стана от стола и погледна Карл. — Е? Някакви други претенции към мен имаш ли, черни човеко, или да смятам, че сме приключили?

— Приключихме. — Карл не беше очаквал да се получи чак толкова добре, но щеше да е луд, ако позволеше този неочакван бонус да му се изплъзне. — Тръгни към вратата с ръце на тила. Излез и я затвори. И гледай до десет минути да чуя как хеликоптерите излитат.

Бамбарен сплете пръсти на тила си. Погледна Онбекенд.

— Не го прави — задавено каза тринайската. — Аз съм твой брат, Манко. Вече четиринайсет години съм твой брат, по дяволите!

— Не. — Гласът на Бамбарен беше студен като скалата, в която беше вградена кухненската ниша. — Ти не си ми брат, ти си една грешка. Моя грешка, грешка на майка ми и грешка на бездушните бели. Ти си едно изродено животно, животно, което се вмъкна в семейството ми и ме използва, животно, което жив ме оглозга до кокал. Трябваше да послушам какво ми казваха, когато се появи.

— Ти също ме използва, негоднико!

— Да. Използвах те според предназначението ти. — Бамбарен се изплю на масата пред Онбекенд. — Изрод! Пистако! За мен ти си нищо!

Онбекенд сведе поглед към храчката. После изведнъж скочи.

— Спри, Онбекенд! — Карл удари с длан по масата и му даде знак с глока. — Сядай, мамка му!

Мрачна усмивка разтегли чертите на тринайската.

— Няма да стане.

Карл скочи мълниеносно на крака. Столът се събори зад него, глокът се вдигна пред лицето на Онбекенд.

— Казах…

И Бамбарен скочи върху него като полицейско куче.

По-късно така и не можа да си обясни защо шефът на фамилията му скочи така. Може би заради гнева, насочен основно към Онбекенд, но непряко и към всички тринайски, може би към всички варианти по принцип, или пък към най-близко стоящата жертва. Или пък гняв, породен от несвойственото за него безсилие и принудата да седи безпомощно под прицела на друг човек. Или пък — този вариант му беше най-неприятен — изобщо не бе имало гняв, а двамата, Бамбарен и Онбекенд, просто го бяха изиграли, импровизирали бяха, приспали бяха бдителността му и номерът им беше сработил успешно.

Бамбарен перна глока встрани, изкрещя и заобиколи ъгъла на масата. Пистолетът изгърмя еднократно и съвсем безполезно. Онбекенд беше изчезнал някъде. Бамбарен се хвърли върху него със свирепостта на уличен побойник, мъчеше се да забие пръсти в очите му и да го изрита с коляно в чатала. Карл изпусна пистолета. Двамата се сринаха на пода и се сборичкаха.

Таниндо и мрежата си казаха думата. Бамбарен разчиташе на старите като света умения в уличния бой, но те бяха доста ръждясали от възрастта и дългогодишната липса на употреба. Карл разбиваше с лекота хватките му, поемаше отслабените от уебларната жилетка удари, скърцаше със зъби, когато някой юмрук уцелеше пукнатите му ребра и болката се стрелнеше чак до мозъка му въпреки булото на кодеина. Изръмжа гърлено, отби един ритник с коляно към слабините си, после заби лакът в лицето на Манко. Той се дръпна и Карл заби пръсти под брадичката му. Бамбарен се задави и…

Някъде зад него загърмя карабината. Кратки, контролирани откоси.

Карл се претърколи встрани от Бамбарен към прикритието на масата и столовете. Манко изкрещя нещо, после прогърмяха нови изстрели и крясъкът му замлъкна. Куршумите разораха плота на масата и го пробиха все едно беше от картон. Карл ги чу как рикошират в скалата отзад. Нещо го удари в гърба — парче камък или рикоширал куршум, отбеляза си разсеяно той. „Глокът, шибаният глок…“

… го нямаше. Видя краката на Онбекенд да се приближават предпазливо, с присвити колене, напред и настрани в търсене на позиция за пряк обстрел. Направи единственото възможно — скочи мълниеносно, със сила, подхранена от мрежата и гнева, повдигна масата за единия край и я бутна напред като щит. Онбекенд стреля, масата се катурна като хвърлена карта за игра, невъзможно бавно, и Карл се метна встрани. Карабината изтрещя, куршуми се забиха в него, предпазната жилетка се сви и се затопли от ударите им, силата им го извъртя и го запрати в стената на нишата…

После стрелбата изведнъж спря.

Беше си почти комично. Онбекенд стоеше с внезапно замлъкналото оръжие в ръце. Тихото щракане на презареждането цопна в тишината като звук от капещ кран. Онбекенд сведе поглед към Карл, после към карабината, видя примигващата червена светлинна. Не му беше останало време да провери заряда, явно беше грабнал първото оръжие от купчината на барплота и за зла участ беше попаднал на почти празно.

Карл изкрещя и се отблъсна от стената.

Онбекенд метна по него празната карабина Карл я блъсна настрани. Другата тринайска се опита да го хване в клинч, но Карл разби хватката му с юмрук и ритник и го подхвана с бясна серия техники от таниндо. Онбекенд блокираше и дори се опитваше да контрира, но в движенията му ясно се долавяха пораженията, нанесени от куршумите на Севги. Карл усети как вълча усмивка оголва зъбите му, обзе го дълбоко задоволство в очакване на предвидимия край. Скъси дистанцията, разби поредния опит за блокада и успя да нанесе удар в челюстта на Онбекенд. Той залитна, гърбът му беше вече на крачка от счупения панорамен прозорец. Кръв и кристална светлина изотзад — Карл ги зърна с периферното си зрение, потъмнели червени петна по острите парчета стъкло в долната рамка на черчевето, отблясъците на слънцето в назъбените като трион ръбове. Хвърли се отново срещу Онбекенд…

Приклекнала фигура зад стъклото.

Остана му време, колкото да регистрира ококореното лице и вдигнатата пушка. Вече беше набрал инерция, оставаше му единствено да извие докрай тяло, за да промени поне малко посоката, с надеждата, че това ще го извади от обсега на изстрелите. Пушката гръмна, още стъкла се посипаха от строшения прозорец и Онбекенд изкрещя. Карл се озова до барплота — събори в движение натрупаните оръжия и падна на пода. Посегна слепешката, сграбчи поредната карабина, извъртя я и обра мекия спусък точно когато вратата излетя навътре.

Появиха се двама от хората на Бамбарен. Бяха простреляли ключалката и сега стояха на прага, единият прав, другият приклекнал до него. Карл седеше на пода с гръб към барплота, далеч от мястото, където очакваха да го заварят. Дръпна спусъка. Автоматичният огън ги отхвърли назад. Размахваха ръце, сякаш така можеха да спрат куршумите. Единият излетя през прага и падна сред облак прах, глезенът на другия се запъна в рамката и той се свлече поносен на място. Карл се отмести, приклекна до панорамния прозорец и изстреля откос по стрелеца отвън.

Спорадична стрелба от разстояние. Никой наблизо. Във внезапната тишина карабината се разписка за още муниции. Предишният собственик на оръжието беше залепил два магазина един за друг на обратно. Карл дръпна празния, обърна ги и щракна пълния.

Онбекенд — лежеше на пода — изпъшка.

Карл надникна навън и видя приклекнали фигури да отстъпват бързешката към прикритието при пътечката. Поощри ги с бърз откос, пое си дълбоко дъх, отиде при вратата и изрита трупа на втория стрелец навън, за да може да я затвори. Тъкмо посягаше към дръжката, когато видя, че онзи още е жив — дишаше плитко и бързо, със затворени очи. Простреля го в главата, изрита го навън и затвори вратата. После довлече един фотьойл и го натика под дръжката. Заболя го и той огледа предпазната си жилетка. Лъскави издутини се виждаха там, където генно-бъзикнатият уеблар беше спрял куршумите и се беше разтопил около тях. Но под долния ръб на жилетката се стичаше кръв. Карл я повдигна и видя грозна рана над хълбока си. Може да беше от Онбекенд или от онези при вратата, или пък случайно попадение отвън.

Сякаш чакала сигнал, болката го прониза от главата до петите. Карл се отпусна на страничната облегалка на фотьойла.

— Ега и иронията — почти изхърка Онбекенд от пода. — Бях на крачка да ти видя сметката, а вместо това един от глупаците на Манко видя моята.

Карл го изгледа уморено.

— И на десет крачки не си бил.

— Сериозно? О, майната ти! — Онбекенд се надигна на лакът. — Манко?

Никакъв отговор.

— Манко?!

Карл наблюдаваше с любопитство другата тринайска. Онбекенд се мръщеше от болка, мъчеше се да седне. Гърдите му бяха целите в кръв. Онбекенд изръмжа през зъби, надигна се, но силите не му стигнаха и той пак се свлече на пода.

— Аз ще го видя — каза Карл.

Манко Бамбарен лежеше по гръб в локва от собствената си кръв и се взираше с празен поглед в тавана. Изглежда, беше издъхнал веднага — изстрелите на Онбекенд го бяха пронизали в гърдите, докато се бе опитвал да стане.

— Мъртъв е — каза Онбекенд. От кръвта в гърлото гласът му звучеше гъгниво. — Нали?

— Да, мъртъв е. Добре стреляш.

Бълбукащ смях.

— Целех се в теб.

— Сериозно? Следващия път внимавай повече. — Усещане за разширяваща се мокра топлина. Погледна крака си и видя, че панталонът му се е напоил с кръв от колана до бедрото. Въпреки кодеина гърдите го боляха, сякаш са ги стегнали с менгеме. Зачуди се дали уебларът не е пропуснал и друг куршум — случваше се, когато няколко попаднат един до друг. Или пък сред мутрите на Манко вън е имало някой маниак на тема оръжия, който умира да се фука с бронебойните си патрони. Достатъчно яки да свалят надрусан чернокож, точно като в историческите книжлета на Ровайо; достатъчно яки да свалят тринайска. Достатъчно яки да спрат кръвожадния звяр.

— Аха. Значи загубата не е съвсем пълна.

Онбекенд също беше видял кръвта.

Карл седна, облегна глава на фотьойла, с който беше подпрял вратата, и прибра колене към гърдите си. Опря карабината на краката си и провери заряда. Слънчевата светлина се лееше точно до него, на половин метър от рамото му. Той потръпна в студената сянка до нея. После попита:

— Колко души има всъщност навън?

Другата тринайска обърна глава и му се ухили над двата метра настлан с каменни плочи под, който ги делеше. Зъбите му бяха почервенели от кръв.

— Повече, отколкото можеш да отстреляш в момента. — Преглътна с мъка. — Кажи ми нещо, Марсалис. Без да ме лъжеш обаче. Направи ли нещо на Грета?

Карл го гледа известно време.

— Не — каза накрая. — Добре е. Спи. Не за нея дойдох.

— Хубаво. — Спазъм от болка разкриви лицето на Онбекенд. — Значи дойде само заради мен, а? Жалко, че ще трябва да платиш с живота си, братле.

— Не съм ти никакъв брат.

Тишина, като се изключеше хрипливото дишане на Онбекенд. Нещо се беше случило с ъгъла на светлината отвън. И Карл, и Онбекенд бяха в сянка, но между тях ярка слънчева светлина падаше върху тъмния каменен под и отскачаше като опарена в снопове танцуващи прашинки. Карл се пресегна с усилие и потопи ръката си в светлината, плъзна пръсти по затоплените каменни плочи.

Да, някъде под уебларната жилетка определено се стичаше кръв. Той отпусна глава назад и въздъхна.

Така.

Внезапно се зачуди как ли ще изглеждат „Дебелите“, когато застанат на сцената в Блайт другата седмица.

— Петнайсет.

Той погледна Онбекенд.

— Какво?

— Петнайсет души. Манко ти каза истината. Плюс двамата пилоти, но те не се броят.

— Петнайсет значи?

— Да. Но ти свали двама при вратата, нали?

— Трима. — Карл вдигна поглед към парапета на галерията. За миг само му се стори, че зърва Елена Агиере да стои там, опряна на перилото. — Включително и онзи, който те простреля. Значи остават точно дузина. Ти как би ги оценил?

Онбекенд направи опит да се изсмее, закашля се и изплю кръв.

— Гола вода са. Е, бива ги по гангстерските стандарти. Но срещу обучен в „Орел“ професионалист? Срещу тринайска? Дванайсет надрискани от страх преживни. Никакво предизвикателство.

Карл изкриви лице в гримаса.

— Искаш да се разкарам и да те оставя сам с Грета, нали?

— Нее, постой още малко. Тъкмо ще имаме време да поговорим.

Карл го стрелна с поглед.

— Че каква обща тема за разговор имаме?

— О, имаме. — Онбекенд задържа за миг погледа му, после отпусна глава назад и се втренчи в тавана. Въздъхна и на устните му изби кървава пяна. — Ти още не разбираш, нали? Дори сега, когато ние двамата сме тук, а всички други са отвън? Още не го виждаш, така ли?

— Кое да виждам?

— Какви сме ние. — Другата тринайска преглътна с усилие и гласът му отчасти изгуби гъгнивото си звучене. — Виж, шибаните преживни вечно се тупат в гърдите как се борели за равенство, демокрация, свобода на словото. И до какво се стига в крайна сметка? Ортис. Нортън. Рот. Алчни за власт мъже и жени с очарователна усмивка за пред избирателите, с печелившото послание „вижте ме, аз съм просто един от вас“, и с все същата стара като света цел, която преследват още откакто са ни изкоренили първия път. И всяко тъпо преживно бърза да измучи одобрително и да изяде лайната.

Думите заглъхнаха, удавени в гърлото му. Карл кимна и сведе поглед към матовосивата повърхност на оръжието в ръцете си.

— Но не и ние, така ли?

— Точно така, мамка му, не и ние. — Онбекенд се разтресе от пристъп на кашлица. Карл видя кървави капки под косия слънчев сноп на сантиметри от мястото, където лежеше другата тринайска. Изчака пристъпът да отмине и Онбекенд да си поеме дъх. — Точно така, не и ние. Знаеш ли как се отглеждат съвременни човеци с потекло на тринайска? Одомашняват се. Опитомяваш ги, точно както са превърнали вълците в кучета. Същото са правели и в зверовъдните ферми в Сибир през двайсети век. Селектираш питомност, Марсалис. Липса на агресия и отстъпчивост. И знаеш ли как се прави?

Карл не каза нищо. Беше чел нещо за това, отдавна. През онзи сякаш безкраен период в началото на деветдесетте, когато „Орел“ мина в изчакване и всички бездействаха и се ослушваха да разберат по какъв начин ще ги засегне „Якобсен“. Чел го беше, но без да се задълбочи особено, и не си спомняше подробности. Помнеше обаче един свой разговор със Съдърланд за свързаната с произхода на човечеството митология, помнеше и как Съдърланд беше изсумтял презрително: „Научи се да живееш тук и сега, момче. Вече си на Марс.“.

Но нека Онбекенд си говори, щом иска.

— Ще те кажа как се прави — изгъгна умиращата тринайска. — Как се е получил съвременният човек? Получава се, като вземеш незрели индивиди, индивиди, показващи характеристиките на шибани паленца. Зона тринайсет, човече. Една от последните развили се зони на човешкия мозък, последните етапи на човешкото съзряване. И зоната, която преди двайсет хиляди години са отстранили чрез селектиране от човешкия генотип, защото е била твърде опасна за шибаните им аграрни планове. Не ние сме вариантът, Марсалис — ние сме последните истински човеци. Не ние, а преживните са шибани изроди. — Още кашляне, а после гласът му пак прозвуча кухо и бълбукащо: — Модерният човек е потомък на инфантилизирани смотани пубертети. Чудно ли е, че правят каквото им се каже?

— Да, също като нас — навъсено заяви Карл. — Не помниш ли?

— Опитаха се да ни опитомят. — Онбекенд се извъртя на една страна и погледна отчаяно Карл. Изплю нова кървава храчка в сумрака на сенките и сякаш цяла вечност кашля. — Но няма да могат. Няма, защото на нас ни е програмирано да сме свободни, разбираш ли, програмирано ни е. Ние сме последната им надежда, Марсалис. Само ние можем да ги отървем от такива като Ортис, Нортън и Рот. Ние сме единствените, от които Ортис и себеподобните му се плашат, защото не сме сговорчиви и отстъпчиви, защото не могат да ни държат инфантилни и да ни залъгват с удобствата на шибания си пластмасов свят.

— Щом казваш. — Карл гледаше как слънцето пълзи по плочите. Движеше се към Онбекенд, като горящия ръб на подпалена хартийка.

— Да, казвам го, мамка му! — Онбекенд се ухили безсилно откъм другия бряг на светлината; главата му климаше. Премести ръка, опря длан в топлите плочи и пак опита да се надигне. Но дланта му се хлъзна, ръката му се отпусна безжизнено. — Ние сме дългият път назад към равенството на ловците и събирачите на корени, Марсалис. Ще покажем на тия тъпи копелета какво е истинското значение на свободата.

— Точно ти никому нищо няма да покажеш — отбеляза Карл.

Кривнати устни, кървави зъби.

— Да, но ти можеш.

— Аз съм ранен, Онбекенд. А навън има дванайсет мъже с пушки.

— Стига бе, ти си печелившият от лотарията. — Онбекенд се задъхваше. — Не ми казвай, че и този път няма да извадиш късмет.

— Онова с лотарията беше измама. Аз нагласих нещата.

Смях, като мънички ръце, които потропват в бавен ритъм по варел от тънка тенекия някъде много, много далеч.

— Ето, виждаш ли? Ти си истинска тринайска, братле, чиста проба. Недей да им играеш по шибаната свирка, а намери начин да ги изпързаляш всичките. Марсалис, ти си човекът. Само ти можеш да се справиш.

Отпусна се по гръб. Впери поглед в тавана. Пълзящият ръб на светлината стигна до него и близна ръката му.

— Ти ще им дадеш да разберат — успя да изхърка.

Слънцето пълзеше ли, пълзеше. Покриваше тялото му с прашното си сияние. Онбекенд не каза повече нищо.

Карл чуваше как хората на Бамбарен си подвикват отвън. Даваха си кураж един-другиму.

„Ще се видим пак някой ден в градината.“

Беше все едно е до него, все едно говори в ухото му. Или пък беше Елена Агиере, пак. Спомни си как стискаше ръката й в болницата, суха и толкова лека, почти безтегловна. Как й говореше за светлината през клоните.

Извади магазина от карабината и плъзна поглед по мекия блясък на най-горния патрон. Щракна го пак.

„Ще дойда, Севги. Ще те настигна.“

„Всички ще дойдем.“

Онбекенд беше спрял да диша. Слънчевата светлина го беше покрила докрай. Карл потръпна в сянката от своята страна на прозореца. Стори му се, че чува шум от тихи стъпки някъде навън.

Въздъхна и стана. Оказа се по-трудно, отколкото беше очаквал. Докрета до оръжията, които беше съборил от барплота, взе един глок и го пъхна под колана си за по-късно. Взе и една нова карабина, провери заряда, после я преметна през врата си, нагласи ремъка внимателно. Трябваше да му е подръка, след като изпразнеше другата и я захвърлеше. Е, тежка беше, но не чак колкото харпуна за акули, който се беше наложило да мъкне дотук.

„Дванайсет надрискани от страх преживни“. Нищо работа за печелившия от лотарията.

„Ти ще им дадеш да разберат.“

— Да бе, — измърмори той.

Избута фотьойла настрани, открехна вратата и погледна навън. Не видя никого, не беше и очаквал да види. Но щяха да дойдат рано или късно, за да видят какво става с човека, който им даваше заповеди, казваше им какво да правят, грижеше се за прехраната им.

„Ще се видим в градината.“

Шепотът погали призрачно ухото му откъм сумрака отзад. Този път го чу със сигурност. Настръхна. Кимна, вдигна лявата си ръка и посегна назад, към тила си, където го беше погалил гласът. Погледна за последно към обжарения от слънцето труп на Онбекенд, провери за последно оръжията си и кимна сам на себе си още веднъж.

Пое си дълбоко дъх.

После излезе в светлината на слънцето.