Ричард Морган
Вариант 13 (36)

34.

Колкото и да беше странно, не друг, а Ровайо дойде да го търси. Но докато го открие, той беше спрял да обикаля гневно по коридорите на Алкатрас и раздразнението го беше отвело до една външна галерия в западния край на комплекса. Ровайо го откри облегнат на парапета, вперил поглед в разпенените вълни, които носеха белите си шапки към устието на залива и висящия, петносан от ръжда мост, който го прехвърляше. Плътна мъгла се вдигаше към синьото небе като захарен памук, разтеглен от детски пръсти.

— Водата достатъчно ли ти се струва? — попита го.

Карл я изгледа странно.

— Отдавна съм на Земята.

— Да, знам. — Ровайо застана до него. — Имам един братовчед в Свободното пристанище. Изкара шест години на Марс, на младини. Почвен инженер. Две тригодишни квалификации една след друга. От него съм чувала, че не можеш да свикнеш с гледката на толкова много вода, независимо колко време е минало от завръщането ти.

— Е, за него може да е така. При всеки е различно.

— На теб липсва ли ти понякога?

Той я погледна отново.

— Какво искаш, Ровайо?

— Той казва, че му липсвало небето — продължи спокойно жената, сякаш не го беше чула. — Нощното небе, по-точно. Пейзажът на фона на тесния хоризонт — било като претъпкан с мебели склад. И многото звезди. Било сякаш всички лагеруват заедно, сякаш всички са част от една армия или нещо такова. Той и всички други хора на планетата, които са там с една обща цел, все едно всички вършат нещо важно, значимо.

Карл изсумтя.

— Ти чувствал ли си нещо такова? — попита тя.

— Не.

Прозвуча по-рязко, отколкото го беше планирал. Въздъхна.

— Аз съм тринайска, не забравяй. Ние не страдаме от вашата вътрешна потребност да бъдете полезни. Стремежът към групова хармония не е част от матрицата ни.

— Да, но едва ли се водиш само от онова, което ти диктува Матрицата ти, нали?

— Може и така да е, но определено си струва да се вслушваш в нея. Ако в плановете ти влиза да се чувстваш щастлив, разбира се.

Ровайо се обърна с гръб към парапета, облегна се и се подаря на лакти.

— Четох някъде, че това го няма в матрицата ни, на всички. Да сме щастливи имам предвид. Щастието било само страничен продукт, съчетание от химически вещества, чиято задача е да ни подмамят в посоката, накъдето ни тласкат гените ни.

Погледът му се хлъзна настрани, привлечен от изящното движение, с което беше сменила стойката си. Плъзна очи по профила й, по стройното тяло с високи гърди и дълги бедра, по гладките скули. Вятърът откъм залива вплиташе пръсти в къдриците й и ги приглаждаше напред към лицето.

— Не взимай присърце глупостите на Койл — каза тя, все така без да го поглежда.

— Не ги взимам.

Тя се усмихна.

— Добре. Просто… Работата е там, че тук, в Ръба, рядко се сблъскваме с тринайски. От време на време се появява по някой, ние го задържаме и го връщаме в лагера. В Симарон или Танана. Джизъсленд е идеалното място, където да изхвърлиш онова, което не искаш в собствения си заден двор. Ядрени отпадъци, експериментални нанотехнологии, върхови селскостопански изследвания. Републиката ги приема срещу минимална част от сумата, която биха ни стрували тук.

— Знам.

— Да. Върнал си неколцина бегълци от Симарон, ако не се лъжа.

— Шестима. — Той се замисли. — Седмина, ако броиш и Ерик Сандерсен миналата година. Той избягал по пътя и така и не стигнал до лагера в Симарон.

— А, да, спомням си случая. Онзи, който беше повредил компютъра на автокоптера, нали?

— Същият.

— Ти ли го върна?

— Не — остро каза той. Ерик Сандерсен беше загинал в жестока престрелка по улиците на Минеаполис. Стандартна полицейска тактика при залавяне на наркодилъри. Явно го бяха взели за такъв. По същото време Карл проверяваше фалшива следа в Хуарес. Прибра се с непокрити дневни разходи и дребни порезни рани от бръснач, получени при сбиване в кофти бар, където беше попрекалил с въпросите. — Този го пропуснах.

— Сериозно? — Ровайо се размърда на парапета. — Та, както казвах, не сме свикнали да си имаме работа с хора като теб. Тук, в Ръба, липсата на тринайски се смята за нещо похвално и Койл просто споделя общото мнение по въпроса. А и след касапницата на кораба… ами, Койл си е ченге и не иска излишна кръв по улиците.

— Ти какво, опитваш се да се извиниш от негово име ли? За това ли е всичко?

Тя се намръщи.

— Опитвам се да ви спра, преди да се избиете един-друг. Поне докато не си свършим работата.

Той я изгледа с вдигната вежда.

— Мога да ти гарантирам, че Койл няма да ме убие.

— Да. — Тя кимна й стисна устни. — Е, не е лошо да имаш предвид, че той ми е партньор. И че ако се стигне дотам, няма да стоя настрани.

Карл се забави с отговора, защото не беше сигурен дали е свършила, или ще добави още нещо след тази заплаха. Тя не каза нищо повече и Карл въздъхна.

— Добре, Ровайо, ти печелиш. Иди и кажи на своя добър, честен, състрадателен партньор по служба, че ако избягва да ме нарича изрод, може и да му се размине.

— Знам. Извинявай за обидата.

— Недей. Не си я казала ти.

Ровайо се поколеба.

— Тази дума и на мен ми е противна. Просто, както казах, тук рядко се…

— Да, да, знам. Рядко се срещат такива като мен в Ръба и Койл е свикнал да обижда безнаказано. Нямай грижа, и по другите места е същото.

— С изключение на Марс?

Той се извърна да я погледне в очите.

— На Марс ли? Този твой братовчед май наистина ти е пуснал мухата. Какво, чудиш се дали и ти да не заминеш?

Тя избягна погледа му.

— Нищо подобно. Просто Енрике — братовчед ми де — все повтаря как там никой не гледал с лошо око на тринайските. Даже напротив, били нещо като дребни знаменитости.

Карл изсумтя.

— От най-дребните, бих казал. Този твой Енрике май го е налегнала тежка форма на носталгия. Често се случва, след като се прибереш на Земята, само че повечето така и не подписват нов договор. И той не е подписал, нали?

Ровайо поклати глава.

— Мисля, че в някаква степен му се иска да е останал там по-дълго, може би изобщо да не се е връщал. Само че се е уплашил. Не ми го е казвал в прав текст естествено, но се подразбира.

— Е, там лесно можеш да се уплашиш — призна неохотно Карл.

— Дори ако си тринайска?

Той сви рамене.

— Ние не се плашим толкова лесно, вярно е. Само че на Марс става въпрос за нещо по-дълбоко от обикновения страх, предизвикан от нещо конкретно и външно. Проблемът е в самия теб. Страхът те връхлита без предупреждение, без осезаема причина. Просто… чувство.

— Чувство за какво?

Карл въздъхна.

— Чувство, че не ти е там мястото. Че нямаш работа там. Все едно си в чужд дом без знанието на собствениците, които може да се приберат всеки момент.

— Големите лоши марсиански чудовища, така ли?

— Не съм казал, че има смисъл. — Той плъзна поглед към моста. Южната му кула почти се губеше в пълзящата мъгла. Рехави пипала се промушваха през подпорите. — Казват, че е заради слабата гравитация и тесния хоризонт. Задействали инстинкта ни за самосъхранение и причинявали тревожност. Може и да е вярно.

— Ти обаче си се справил по-добре от другите, така ли? — Тя махна смутено. — Защото… Сещаш се: защото си такъв, какъвто си?

Той смръщи чело.

— Какво искаш да ти кажа, Ровайо? Накъде биеш изобщо?

— Просто си говорим. Ако ти досаждам, само кажи. Разбирам от намеци, стига да не са съвсем тънки.

Карл се усмихна почти мило. После каза:

— Ако се постараеш, равновесието е постижимо. Страхът се превръща във вълнение. Слабостта се превръща в сила и те зарежда с енергията да се изправиш лице в лице с неизвестната опасност, за която те предупреждава инстинктът ти за самосъхранение. И вместо да се чувстваш зле, започваш да се чувстваш добре. — Сведе поглед към ръцете си върху парапета. — След известно време дори се пристрастяваш към усещането.

— Затова ли ви посрещат с отворени обятия на Марс?

— Ровайо, там всеки посрещат с отворени обятия. Повечето квалифицирани специалисти се прибират на Земята веднага щом им изтече срокът по договора — честно казано, твоят братовчед трябва да е кораво копеле, щом е подновил своя, — а сред постоянните заселници има висок процент на психически разстройства, както сред нискоквалифицираните, така и сред онези, които са научили някакъв занаят след заселването си. В резултат на това има постоянен недостиг на работна ръка, квалифицираните служители никога не достигат, няма и достатъчно надежден суров човешки материал, който да бъде обучен, за да заеме свободните места. Така че, да, затварят си очите за факта, че си роден изрод и си отгледан като социопат, стига да си вършиш добре работата. — Пак усмивка. Малко крива този път. — Което може да се каже за повечето от нас.

Ровайо кимна, сякаш в потвърждение на някакъв неизречен въпрос.

— Говори се, че китайците отглеждат нов вариант за Марс. В нарушение на договореностите. Мислиш ли, че е вярно?

— Бих повярвал кажи-речи всичко за онези кретени в Пекин. Няма как да държиш под железен контрол най-голямата икономика на света, без в някаква степен да потъпчеш човешките права.

— Видял ли си нещо, което да го потвърждава? Докато си бил на Марс, имам предвид?

Карл поклати глава.

— На Марс китайците не се разхождат под път и над път. Базирани са основно в Елада и в района около Утопия. Това е далеч от Бредбъри или Уелс, освен ако нямаш някаква конкретна причина да идеш там.

И двамата се загледаха в пенливия прибой.

— Наистина съм се замисляла дали да не замина — каза накрая Ровайо. — Бях по-млада, когато Енрике се върна и ме засипа с истории. Още нямах двайсет. Решила бях да изкарам няколко курса и да подпиша договор за троен срок.

— И какво стана?

Тя се изсмя.

— Животът ме повлече, това стана. Една от онези мечти, които не успяват да преборят ежедневието.

— Едва ли си изпуснала много.

— Ти обаче си отишъл.

— Да. Отидох, защото алтернативата беше заточение в лагер. — Мигновен спомен за ухилената физиономия на Неван. — И се върнах при първа възможност. А ти не приемай на доверие вдъхновените разкази на братовчед си. Тези неща винаги изглеждат по-добре от дистанцията на времето. В огромната си част Марс е едно студено и трудно за живеене място, където никога няма да се почувстваш у дома си, колкото и да се стараеш.

Ровайо сви рамене.

— Това го знам. — Кратка усмивка, но гласът й си остана спокоен и разумен по полицейски. — Да не мислиш, че на Земята е по-различно, Марсалис? Да не мислиш, че тук ще те оставят да се почувстваш у дома си?

Колкото до това, Карл нямаше готов отговор. Просто си стоеше до парапета и гледаше изчезващия в мъглата мост. Ровайо го докосна по ръката и каза дружелюбно:

— Хайде. Да се залавяме за работа.

 

 

Работеха по случая „Гордостта на Хоркан“ от затворен кабинет в долните нива на Алкатрас. Охранителните и заглушаващи системи над тях им осигуряваха защита от изтичане на информация, системата за приемане и предаване използваше кодиране по марстехски стандарти, а оборудването в просторния кабинет и прилежащите му помещения беше свързано с дебели намотки от истински кабели, а не безжично. Кабелите придаваха на помещението старовремска атмосфера, която се връзваше идеално със стените от необработен камък и с подземния хлад, който излъчваха. Севги седеше на въртящ се стол, зяпаше упорито неогладените камъни, изобщо не поглеждаше към Марсалис и беснееше вътрешно, ядосана на самата себе си заради отвратителното чувство, което стегна стомаха й, когато той дойде с Ровайо.

— Койл и Нортън отидоха да говорят с Цай — уведоми ги тя. — Да им отпусне н-джин за ново асоциативно търсене на връзка между Уорд и другите жертви.

Ровайо кимна, отиде при бюрото си и почна да прехвърля без особен ентусиазъм купчина картонени папки с документация. Севги се обърна към Марсалис.

— Има един инфофайл за Марс, добре е да го погледнеш. Нортън е притиснал Колониалната полиция, докато с тебе бяхме в Истанбул, и ги е накарал да му пратят всичко, което имат за Гутиерес. Да ти го пусна ли?

Стори й се, че гърбът му се вдърви за миг, но той само сви небрежно рамене.

— Според теб струва ли си?

— Не знам — отровно каза тя. — Не съм го гледала.

— Шансовете в Колониалната да имат нещо полезно за бивш дребен гангстер като Гутиерес са минимални.

— Не това е основното — обади се разсеяно Ровайо откъм бюрото си, без да вдига поглед от папките. — Всяко ченге ще ти каже, че онова, което не ти казват, често е също толкова важно, колкото й онова, което ти казват.

— Хм, именно — каза Севги, стресната.

Марсалис стрелна с поглед двете жени и изсумтя:

— Добре де. Дай да го видим тогава.

Когато влязоха в прожекционната зала обаче раздразнението му бързо премина в напрегнат поглед, който Севги би взела за отегчение, ако не го беше виждала и преди — със същия поглед Марсалис беше изпроводил третия скейтър в Ню Йорк, онзи, когото не беше успял да убие. Нямаше представа кое точно е предизвикало интереса му. Файлът представляваше стандартен запис на разпит с разделен на шест прозореца екран в обща рамка върху лазерния дисплей, като всеки прозорец показваше нещо различно — близък план на лицето на Гутиерес, лицето и тялото му над плота на масата, скала с жизнените му показатели в тесен прозорец най-долу, близък план на стаята за разпити от няколко различни ъгъла, диаграма на гласови профили долу вдясно. По придобит в полицията навик Севги следеше всички прозорци, като местеше поглед ту към един, ту към друг. Но ако трябваше да гадае, би казала, че вниманието на Марсалис е приковано върху леко изпитите, обрулени от слънцето и вятъра черти на инфохакера със съмнителни връзки в престъпния свят, който седеше, скучаеше демонстративно и пушеше цигара от цигара.

— Позволили са му да си вземе цигари? — попита Ровайо вбесена.

— Това не са обикновени цигари — търпеливо й обясни Севги. И тя беше реагирала по подобен начин, когато го видя за пръв път. — Изпълняват ролята на един вид хриле. Сещаш се, като във филмите за заселници. Химически обработен въглен, който отделя кислород, вместо да го хаби за горенето. Нещо като белодробно зарядно.

Ровайо щракна с пръсти.

— Да бе, сетих се. Като Куаме Овиедо. Вечно му висеше по една от ъгъла на устата, почти във всяка сцена на онази трилогия, „Героите от висините“.

Севги кимна.

— Да, същото беше и с Мариса Мансур. Дори в „Кралицата на маринерите“, което си беше доста…

— Нали уж щяхме да гледаме записа — прекъсна я Марсалис.

Севги вдигна многозначително вежда към Ровайо и всички насочиха вниманието си към екрана. Гутиерес с лекота играеше ролята на престъпник от кариерата с присъщия демонстративен непукизъм. Провлеченият планински вариант на кечуа се лееше от устата му — езиковият монитор в долния десен ъгъл предоставяше симултанни субтитри на аманглийски, но за хората, провели реалния разпит, трябваше да е било истинско изпитание. Сигурно знаеха малко уличен кечуа, предположи Севги, това трябваше да е задължително за всяко добро ченге там, но от пръв поглед се виждаше, че срещат затруднения с диалекта на Гутиерес. Често преминаваха на аманглийски или испански — според данните във файла Гутиерес владееше добре и двата езика — и не сваляха от ушите си миниатюрните черни слушалки на машинния преводач. Инфохакерът определено се забавляваше от цялата тази ситуация.

— Виж, дай да караме по същество, Ники — каза той, според субтитрите. — Нямате нищо срещу мен, мамка му, няма откъде. Рано или късно ще трябва да ми позволите полагащия ми се по право телефонен разговор. Така че защо не си спестим напразните усилия и не го направим още сега?

Жената от другата страна на масата, която беше и по-старшият от двамата присъстващи служители, се облегна в стола си и изгледа навъсено бившия инфохакер.

— Май забравяш на коя планета се намираш, Франклин. Ще си получиш разговора, когато аз кажа.

Другият полицай стана от стола си и закрачи в бавен кръг около масата. Гутиерес килна леко глава назад, за да следи придвижването му, дръпна от цигарата си и издуха дълга струя дим към тавана. После пак насочи погледа си към жената и поклати глава!

— Ще дойдат да ме измъкнат оттук, преди да е станало време за закуска, Ники. И ти го знаеш.

Другото ченге го удари силно с юмрук в ухото. Цигарата хвръкна в широка дъга. Поради слабата марсианска гравитация, почти същото направиха Гутиерес и столът му. Трясък на пластмаса върху всемент, пъшкане. Ровайо се присви — Севги улови реакцията й с периферното си зрение. На екрана Гутиерес се претърколи и ченгето тръгна към него. Инфохакерът тръсна замаяно глава и се опита да стане, но мъжът стисна гърлото му в лакътната си свивка и го дръпна грубо нагоре. Старшият офицер ги наблюдаваше пасивно.

— Не позна, дрисльо — изсъска във все още здравото ухо на Гутиерес якото ченге. — Този път ръцете ни са развързани. Прецакал си работата с „Гордостта на Хоркан“, и то си я прецакал здраво. И сега от КОЛИН така са ни натиснали, че твоите приятелчета в Уелс ще си скрият дирниците в миша дупка. Мен ако питаш, можем да те държим тук най-малко две седмици.

Инфохакерът изломоти нещо.

— Рейес — изписаха субтитрите. — Пак бъркаш мокрите си сънища с реалността.

Ченгето оголи зъби в усмивка. Посегна и хвана Гутиерес между краката. Стисна здраво. От гърлото на инфохакера изскочи задавен писък.

— Ама той може ли да… — с пресекнал глас започна Ровайо.

Марсалис завъртя за миг глава към нея.

— Колониална политика. Може, и още как.

Старшият офицер поклати едва доловимо глава. Мъжът пусна тестисите на Гутиерес и го тръшна върху масата като кош с мръсно пране. Инфохакерът остана да лежи там, обърнал лице настрани, дъхът му излизаше с хъхрене. Рейес, както явно се казваше якото ченге, притисна с длан лицето му отстрани, отпусна тежестта си върху ръката и се наведе.

— Гледай да покажеш малко добро възпитание, Франклин — каза мило. — Дадоха ни зелена улица да те притиснем, пък ако ще това да ни коства едногодишния бюджет на управлението за компенсации при нанасяне на телесна повреда. — Погледна към жената. — Колко струва увреждане на тестисите по последни цени, Ники?

Тя сви рамене.

— Трийсет и седем бона.

Рейес се ухили.

— Ясно. По трийсет и седем за едното яйце ли?

— Не, за двете. — Жената се наведе леко напред. — Говори се, че възстановителната хирургия била крайно неприятна, Франклин. Не ти трябва да си го причиняваш, уверявам те.

— Да. И защо не минеш на английски? Просто за разнообразие. — Рейес подчерта думата, като плъзна грубо ръка по лицето на инфохакера, все едно то избърсва от нещо гадно. Физиономията му се сбърчи от отвращение. — Щото знаем, че го говориш, поне донякъде. Шибания планински си го прибери където слънце не грее. Ще ни направиш ли тази малка услуга, а? Пък току-виж аз съм ти оставил топките цели.

Направи крачка назад. Откъм Гутиерес се чу тих звук. Севги направо не повярва на ушите си — инфохакерът се кискаше.

Рейес се извъртя да го погледне.

— Нещо смешно ли казах, задник кечуански?

Гутиерес се изправи. Приглади дрехите си. Кимна, сякаш току-що са му обяснили нещо съвсем разумно и в реда на нещата, въпреки че ухото му сигурно още звънтеше като пожарна сирена.

— Само говоримо. — Английският му беше със силен акцент, но иначе правилен. — Казвате, че можете да ме задържите тук за неопределено време. Добре, смятайте, че съм захапал въдицата. Ники, би ли озаптила помияра си, ако обичаш?

Рейес се напрегна, но жената направи друго почти недоловимо движение с глава и той отстъпи. Гутиерес седна внимателно на стола и примижа от болка. Потупа джобовете си за пакета цигари, намери го и лапна една. Завъртя крайчето й, то се разкъса и припламна. Издиша дима през устата и го пое обратно през носа. Севги реши, че се опитва да спечели време. Инфохакерът сви рамене.

— Е, какво ви интересува?

— „Гордостта на Хоркан“ — каза Рейес.

— Да, споменахте го вече. Голям кораб, потегли за Земята миналата година. Чух, че паднал в морето. — Издиша нова струя светъл дим. — И какво по-точно?

— Защо си го направил?

— Какво да съм направил?

Двете колониални ченгета се спогледаха с театрално раздразнение. Рейес тръгна към хакера, пукаше пръстите на ръцете си.

— Задръж — каза жената. Прозвуча репетирано, особено след почти недоловимите сигнали, които двамата си бяха разменяли досега.

— Да, задръж, ако обичаш — съгласи се Гутиерес. — Смятате, че имам нещо общо с кораб, катастрофирал на друга планета? Така де, преди време наистина ме биваше. Но вече, уви, не е така.

— Ние чухме друго — изръмжа Рейес.

— И какво по-точно?

— Ти ни кажи, задник.

Гутиерес килна глава.

— Аз да ви кажа на вас какво сте чули вие? Да не съм телепат?

— Слушай, дрисльо…

Марсалис изпъшка драматично. На Севги й идеше да направи същото. Колегите й от Колониалната се проваляха с гръм и трясък.

Въпреки това останаха да изгледат записа до края. Разпитът направи още няколко пълни оборота, от спокоен разговор до средна телесна повреда и обратно, но по неспасяемо низходяща спирала. Гутиерес смучеше цигари и сила в спокойните периоди и издържаше бруталните методи на Рейес, когато им дойдеше редът. Не отстъпи и на милиметър. Изведоха го куцащ, с разцепена устна, насинено око и изкълчена китка. На излизане инфохакерът метна кървава усмивка към една от камерите. Мониторите за жизнените показатели се изключиха, след като той напусна стаята, старшият офицер обяви официално край на разпита и записът свърши.

Марсалис въздъхна.

— Сега доволни ли сте?

— Първо ми кажи какво мислиш.

— Какво мисля ли? Мисля, че освен ако не го подложат на професионални изтезания с електроди и психотропни вещества, Гутиерес няма да каже нищо свястно на тези нещастници от Колониалната полиция. Кога е бил разпитът?

— Преди два дни. Нортън е пратил заповед за арест вечерта, когато ние излетяхме за Истанбул.

— И оттогава го обработват?

— Едва ли. Само с това разполагаме. Не мисля, че ще увеличат натиска, освен ако не получат нещо солидно от нас.

— Да, а дори и тогава сигурно пак ще е губене на време. И на Земята, и на Марс фамилиите инвестират твърде много в хора като Гутиерес. Привличат най-добрите още в младежките им години и ги подлагат на същата синаптична обработка, която получават и агентите от тайните служби. От тях нищо не може да се изкопчи, по-скоро мозъците им ще се превърнат на каша, отколкото да издадат забранена информация.

— Мислиш, че наистина са му вградили нещо такова? — попита Ровайо невярващо.

— Ако работеше за мен, отдавна да съм го направил. — Марсалис се прозина и се протегна на стола си. — А не забравяйте и друго — че Гутиерес е инфохакер. Тези момчета буквално живеят във виртуална среда и са свикнали да се изключват от сетивните реалности на физическия свят, същите реалности, върху които въздействат изтезанията. За друго може и да не ги бива, но умението им да се дистанцират от собствените си тела е ненадминато. В началото, когато технологията беше още нова, а хакерите много по-безразсъдни, мнозина умираха от обезводняване или се задушаваха до смърт в апартаментите си, защото не са чули противопожарната аларма. Гутиерес веднъж ми каза, че по тялото си разбираш какво ще ти струва онова, с което се занимаваш. С годините той се е усъвършенствал до такава степен, че на практика никакъв разпит не може да го пречупи. А с фамилиите зад гърба му не го е страх и от физически увреждания, защото знае, че има кой да плати за поправката.

— От смъртта го е страх обаче — сопна се Севги.

— Да, и това е част от вашия проблем. Колониалната администрация е банда разбойници, спор няма, може да те ступат, да те притиснат, но няма да те убият, освен неволно. Виж, хората, за които Гутиерес работи, фамилиите, те са друго нещо. Ако решат, че е проговорил, или дори че е възможно да проговори, няма да се колебаят и секунда. Ще го премахнат незабавно и той го знае. Така че, да, Гутиерес го е страх от смъртта като всички. Но не го е страх от празни заплахи.

Поседяха мълчаливо няколко секунди с лица към тъмните лазерни екрани. После Севги погледна Ровайо и я попита:

— Би ли ни оставила за няколко минути?

 

 

— Не — каза той веднага щом останаха сами.

— Не съм казала, че…

— Знам много добре накъде биеш и ти казвам, че няма да стане. Забрави. Те са на Марс, Ертекин. Видя записа. Мислиш, че мога да уплаша Гутиерес повече от онези двамата? От двеста и петдесет милиона километра?

— Да — спокойно каза тя. — Мисля, че можеш.

Той поклати глава. В гласа му се прокрадна раздразнение.

— И защо, ако мога да попитам?

— Защото се познавате. Аз съм ченге, Марсалис. Единайсет години съм изкарала на служба, така че недей да пренебрегваш полицейските ми инстинкти, ако обичаш. Видях те как реагира, когато името му изскочи при сканирането с н-джина. Видях те и как го гледаше сега, на екрана. — Пое си дълбоко дъх, после издиша шумно. — Именно Гутиерес е нагласил системата така, че да се събудиш на половината път към Земята, нали?

— Така ли мислиш? — Този път в гласа му нямаше абсолютно никаква емоция.

— Да, така. — Марсалис седеше като истукан и това й вдъхна увереност. — Съвпадението е твърде голямо, за да е случайност — две тринайски, които се събуждат по-рано от предвиденото. Според мен ти си сключил някаква сделка с Гутиерес, за да спечелиш лотарията, само че впоследствие Гутиерес се е отметнал. Нещо не му е харесало. И те е засилил към дома с лек ритник за довиждане. Нагласил е системата да те събуди предварително, с надеждата, че ще откачиш преди пристигането на спасителния кораб. Така е станало, нали?

Той обърна към нея глава, както я беше отпуснал на високата облегалка, погледна я и тя изведнъж и за пръв път от дни насам се уплаши от него.

— Нали си ченге — хладно каза той. — Всичко ти е ясно, така че за какво съм ти аз?

Тя скочи на крака, тръгна с бърза крачка към екрана, спря и се обърна да го погледне. Каза си, че не може да става и дума за отстъпление.

— За да погледнеш Гутиерес така, както току-що погледна мен, ето за това си ми нужен. Да го погледнеш в очите и да му кажеш, че ще го убиеш, ако не ни каже каквото знае.

— Това е стандартна оперативна процедура в нюйоркската полиция, така ли?

Севги изведнъж се озова на полето в покрайнините на Ню Йорк, обвита от утринна мъгла и воня на разлагаща се плът. Под замислените погледи на детективите от вътрешния отдел.

— Майната ти!

— Виждаш ли? Дори теб не мога да уплаша. А сме в една стая. Как тогава ще уплаша Гутиерес, който е на Марс?

— Знаеш какво имам предвид.

Той въздъхна.

— Да, знам какво имаш предвид. Имаш предвид митологията, легендите, нали? Мислиш, че щом Гутиерес е бил фен на тринайските, значи задължително вярва на всичките глупости за безмилостните генетични бойци. Само че той е на Марс, Севги. Делят ни стотици милиони километри празно пространство, които не можеш да прекосиш с едно щракване на пръстите. Имаш ли представа как се отразява това на всичките шибани човешки императиви, за които говори Якобсен? Как се отразява такова едно разстояние на любовта и лоялността, на доверието, на отмъщението? Марс не е просто друг свят, той е друг живот, по дяволите. Каквото стане там, си остава там. Върнеш ли се, то остава зад гърба ти. Все едно си сънувал сън и после си се събудил. Гутиерес ми помогна да се върна у дома. Никога няма да повярва, че бих се върнал на Марс, за да му отмъстя, камо ли пък по ваша поръчка.

— Може да повярва, че ще платиш за убийството му. На някой, който вече е на Марс.

— Някой, който не се страхува от фамилиите?

Тя се поколеба за миг.

— Съществува възможност за…

— Да, да, знам. Не се и съмнявам, че КОЛИН е в състояние да ми спретне наемен отряд, ако твоето приятелче Нортън завърти два-три телефона на когото трябва. Но, аз си върша мръсната работа сам и Гутиерес го знае. Не бих могъл да го излъжа за това. Но има и друго, Севги. Да ти кажа ли какво? Дори да смятах, че е възможно… не бих го направил.

Последните думи изстъргаха в устата му като спирачки по чакъл. Севги усети как изражението й се спича като съсирена кръв.

— Защо?

— Защото е безсмислено, защото е глупост. Мерин ни води за носа и цялата тази история няма нищо общо с Марс. Не търсим където трябва.

— Няма да се върна в Арекипа. Точка по въпроса.

— Добре де, нека започнем от по-близо тогава. Можем да започнем с твоето приятелче Нортън например.

— Какво означава пък това, по дяволите?

Той сви рамене.

— Сама си отговори. Кой друг знаеше къде съм прекарал нощта в Ню Йорк, когато ни нападнаха скейтърите? Кой ти се обади, докато се стреляхме с войничетата на път за Арекипа? Кой те накара да се върнем тук заради престоял четири месеца във водата удавник точно когато бяхме на крачка от пробива?

— Ооо! — Тя махна безпомощно с ръка. — Майната ти, Марсалис. Знаеш ли, Койл беше прав. Това твоето е чиста проба генетична параноя.

— Така ли? — Марсалис рязко се изправи и тръгна към нея. — Помисли, Ертекин. Пускате търсене през н-джин и не откривате нищо. Нито връзка между Уорд и Мерин, нито нещо за Гутиерес. Всичко, което изплува, откакто аз започнах да тръскам дървото, сочи към вътрешен човек, а Нортън пасва идеално. Просто идеално.

— О, я престани. — Обзе я внезапен гняв. — Ти не знаеш нищо за Том Нортън. Нищо!

— Познавам мъжете като него. — Лицето му беше на педя от нейното, а тялото му — толкова близо, че усещаше топлината му с кожата си. — Такива като него в „Орел“ с лопата можеше да ги ринеш, има ги и в най-ранните ми спомени. Обличат се добре, говорят възпитано и се усмихват, сякаш позират за списание. А когато му дойде времето, издават заповеди за избиването на жени и деца, без да им мигне окото, защото в крайна сметка ги интересува само собственият им дневен ред и нищо друго. А вие, хората, сте оставили контрола в ръцете им, защото в крайна сметка сте просто стадо овце, които си търсят стопанин.

— Да бе, точно така. — Гневът се намести като блатна вода в корема й. Интуитивен рефлекс, може би заради годините с Етан, й подсказа как да го използва и тя продължи с тих, безразличен глас. — Щом те са ръководели „Орел“, излиза, че и вие с готовност сте оставили контрола в ръцете им.

Беше като да издърпаш запушалка.

„Добрият изстрел се усеща — беше й казал един инструктор в полицията, когато още беше новачка. — Все едно всички сте част от едно цяло — ти, мишената, пистолетът и куршумът. Ако усвоиш този вид стрелба, ще знаеш, че си уцелила, още преди онзи да е паднал.“

Като сега. Гневът почти видимо се отцеди от тялото на Марсалис. Макар че не помръдна изобщо, беше сякаш е отстъпил крачка назад.

— Бях на единайсет — тихо каза той.

А после наистина отстъпи, тръгна си, без да поглежда назад, затвори вратата и я остави сама с тъмния лазерен екран.