Ричард Морган
Вариант 13 (37)

35.

— Тя не ти е майка — казва му чичкото с костюма и светлите очи.

— Това е мама — казва той и сочи през оградата към Марисол. — Онази там.

— Не. — Чичкото застава пред Карл и се обляга на телената ограда, която поддава с тих звук под тежестта му. Откъм морето духа вятър и чичкото повишава глас, за да го надвика. — Те не са майки, Карл, никоя от тях. Те просто работят тук, грижат се за вас. Те са ви просто лелки.

Карл вдига гневни очи към него.

— Не ти вярвам.

— Знам, че ни ме вярваш — казва чичкото и лицето му се изкривява, сякаш изведнъж му е прилошало или нещо такова. — Но и това ще стане. Днес е много важен ден за теб, Карл. Изкачването на онзи връх беше само началото.

— Трябва ли пак да се катерим дотам? — Опитва се да зададе въпроса небрежно, но гласът му трепери. Върхът го плаши така, както не го е плашила никоя друга игра на чичковците. Не само защото има участъци, където лесно можеш да паднеш и да се убиеш, а днес са го изкачили и без въжета на всичкото отгоре; плаши го заради усещането, че чичковците го наблюдават зорко, когато стигне до онези участъци, но не за да са сигурни, че е добре, защото всъщност не ги интересува особено дали ще се справи, интересува ги само дали го е страх. И това е още по-страшно, защото той не знае кое е правилното — да го е страх или да не го е страх, не знае какво искат от него — да се уплаши или да не се уплаши. Освен това става късно. Карл смята, че ще може да изкачи още веднъж върха, но не и ако е тъмно.

Чичкото се усмихва насила.

— Не. Днес повече няма да го катерим. Но имаме да свършим някои други неща. Така, а сега трябва да влезем при другите.

От другата страна на телената ограда и няколкото реда бодлива тел Марисол е прекосила хеликоптерната площадка и едрата снага на чичкото вече не я скрива от погледа му. Гледа към него, но не вдига ръка; нито му извиква… Тази сутрин го беше целунала, спомни си той, преди чичковците да дойдат да го вземат, задържала беше главата му между дланите си и го беше погледнала напрегнато в лицето, както правеше понякога, когато той се прибираше с рани и ожулвания. После изведнъж го пусна и му обърна гръб. Тих звук се изплъзна от устата й, гърлен някак, и тя побърза да вдигне ръце и да оправи косата си, макар че косата й си беше добре, само че сега вече наистина имаше нужда от оправяне, защото я беше разрошила и се наложи да я оправи, както правеше винаги, когато…

Познаваше сигналите. Само че този път наистина не знаеше какво е направил, та да я разплаче. Не се беше бил с другите деца поне от седмица. Не беше отговарял лошо на някой от чичковците от по-отдавна дори. Беше си подредил стаята, успехът му в училище беше отличен, освен по математика и хладни оръжия, но чичо Дейвид и г-н Сешънс казваха, че напредва и по тези предмети. Почти всяка вечер тази седмица беше помагал в кухнята, а когато онзи ден се изгори на ръба на един тиган, стисна зъби и овладя болката, както ги учеше леля Читра в часовете по техники за контрол, и тогава Марисол го погледна с нескрита гордост от постижението му.

Така че защо?

Докато катереше върха, отново се зачуди с какво ли е разочаровал майка си, но не се сети за нищо. Марисол не плачеше често — и никога без причина. Е, освен веднъж, трябва да е бил на пет или шест, когато се върна от училище с цял куп въпроси за парите, защо някои хора изкарват повече от други, чичковците повече ли получават от лелките, хубаво ли е да имаш много пари и трябва ли да направиш нещо, което наистина, ама наистина не харесваш, за да получиш пари. Тогава тя се разплака изведнъж, като гръм от ясно небе, уж му обясняваше спокойно, а после сълзите й изведнъж рукнаха, преди да се е извърнала настрани и да ги е скрила от него.

Той знаеше, знаел го беше и тогава, че и другите майки плачат понякога като неговата, по причини, които никой не разбираше, а пък майката на Род Гордън дори си замина, защото не спираше да плаче. Само че той винаги беше изпитвал неясната увереност, че Марисол не е такава, че е различна, така както смътно се беше гордял, че кожата й е толкова тъмна, че зъбите й греят от белота, когато се усмихне, и че пее толкова хубаво на испански, докато шета из къщи… Знае, че Марисол е различна. Не, всъщност го разбира чак сега, за пръв път го осъзнава; образи, сцени и спомени, дребни и незначителни сами по себе си, сега се наслагват в цялостна картина и натежават в гърдите му като дълбока рана. Марисол изведнъж излиза на преден план в съзнанието му. Гледа я през телената ограда и сякаш я вижда за пръв път.

Тя вдига ръка, бавно, сякаш е ученичка и не е съвсем сигурна, че знае верния отговор. Маха му.

— Искам да говоря с нея — казва той на чичкото.

— Не може, Карл.

— Искам.

Чичкото смръщва чело. Телената ограда се връща в първоначалното си положение със същия тих звук и трептене.

— Знаеш, че не бива да говориш така, нали? Твоите желания са нещо съвсем маловажно в този свят, Карл. Ти си ценен заради онова, което умееш да правиш, а не заради онова, което искаш да правиш.

— Къде я водите?

— Тя си отива. — Чичкото надвисва над него. — Всички си отиват. Свършила си е работата и се прибира у дома.

Вече го е знаел, някак, но въпреки това думите са като шамар, като силния вятър в лицето му, изкарват му въздуха, блъскат го. Усеща как коленете му се подгъват, земята под краката му сякаш се накланя. Иска му се да падне или поне да седне някъде, но не е толкова глупав, че да го покаже. Плъзва поглед по сгушените сгради на „Морски орел 18“, редиците спретнати къщурки, училището и столовата, тук-там светят лампи — късният следобед бързо отстъпва пред вечерния сумрак. Голите възвишения на крайбрежната пустош под тъмнеещото бакърено небе, далечните склонове на загладените от времето планини. И студеният Атлантически океан на север.

— Нейният дом е тук — казва той в опит да убеди сам себе си.

— Вече не.

Карл вдига рязко поглед към лицето на мъжа. На единайсет вече е висок за възрастта си и чичкото е само с половин глава над него.

— Ако я отведете, ще те убия — казва той, този път убеден в думите си, толкова силно, колкото е убеден и във внезапното си откровение за Марисол.

Чичкото го събаря с един удар на земята.

Ударът е къс и бърз, в лицето — по-късно ще открие, че кожата на скулата му е сцепена, — но Карл пада не толкова заради удара, колкото от изненада. А когато моментално скача на крака, точно както са го учили, и отвръща, отпуснал юздите на гнева си, чичкото блокира атаката му и го удря отново, този път с юмрук в корема, така, че да му изкара въздуха. Карл залита назад, чичкото го настига и го удря с твърдия ръб на дланта си по врата.

Карл полита назад и пада, дробовете му са празни, сякаш изведнъж се е озовал във вакуум. Паднал е с гръб към хеликоптерната площадка и Марисол. Тялото му се мята конвулсивно на асфалта в трескав опит да се обърне, да вдиша. Само че чичкото добре познава точките за натиск и ги е открил точно и без усилие. Тялото му се тресе безпомощно, мускулите не се подчиняват на съзнателни команди. Карл си мисли, че някъде зад него Марисол сигурно тича да му помогне, но ги делят бодливата тел, оградата, другите лелки и чичковци…

Чичкото кляка пред него и оглежда пораженията, които е нанесъл. Изглежда доволен от огледа.

— Повече да не съм те чул да говориш така на някой от нас — спокойно казва той. — Първо, защото всичко, което си имал някога, включително и жената, която мислиш за своя майка, ти е осигурено от нас. Гледай да запомниш това, Карл. Редно е да показваш поне малко благодарност и уважение. Всичко, което представляваш, което си научил и което ще научиш тепърва, дължиш на нас. Това е първата причина. Втората причина е, че ако пак те чуя да говориш така на някой от нас, лично ще се погрижа да бъдеш наказан така, че случилото се с Род Гордън ще ти се струва детска игра. Разбираш ли ме?

Карл само го гледа яростно с насълзени очи. Чичкото вижда това, въздъхва и се изправя.

— С времето ще разбереш — казва сякаш от огромна височина.

А в далечината се чува равномерното боботене на транспортния хеликоптер, приближаващ през есенното небе като селскостопанска машина, дошла да прибере лятната реколта.

 

 

Събуди се в легло, което не му беше познато, сред чаршафи, от които се излъчваше слабо ухание на жена. Лека усмивка докосна устните му като противоотрова на горчивия вкус, останал му от детските спомени.

— Нещо лошо ли сънува? — попита го Ровайо от другия край на стаята.

Седеше на два метра от него, на меко канапе под прозореца, свита на топка и само по бели гащички. Беше с видеослушалки и четеше нещо на проекционния дисплей. Меката светлина от уличното осветление галеше абаносовите извивки на тялото й, плъзгаше се по линията на едното вдигнато бедро, по купола на коляното. Споменът го връхлетя като тежкотоварен камион — същото това тяло, увито около него; той стои на колене в леглото и стиска в ръце дупето й все едно е плод, а тя се движи, извила гръб, по дължината на ерекцията му и издава дълги и дълбоки гърлени стонове, отново и отново, като човек, който опитва съвършено приготвена храна.

Седна. Примигна и втренчи поглед в мрака зад прозореца. Нещо определено не беше наред с пространствено-времевата му ориентация.

— Колко спах?

— Не много. Час може би. — Тя свали слушалките и ги сложи на облегалката на канапето, без да ги изключва. Мънички панели синкава светлина грееха откъм наочниците като критичния поглед на бавачка-робот. Ровайо тръсна коса назад и му се ухили. — Все пак си заслужи малко почивка.

— Проклетата времева разлика. — Последният му смътен спомен, дълго след като ръцете и устата й бяха изчерпали възможностите си като стимулиращо средство към поредната ерекция, беше как лежи с глава на бедрото й и вдишва уханието й, което незнайно защо му напомня за мириса на морето. — Чувството ми за време дава на заето. Защо реши, че съм сънувал нещо лошо?

— Защото се мяташе, все едно се биеш на ринга за купата на Калифорния, затова. Уплаших се, че ще ми потрошиш леглото; — Тя се прозина, протегна се и стана от канапето. — По едно време се чудех дали да не те събудя, но нали казват, че е по-добре кошмарите да се извъртят докрай, за да се отлее напрежението — или нещо такова. Не помниш ли какво сънува?

Той поклати глава и излъга:

— Нищо не помня.

— Е, може би си сънувал мен тогава. — Сложи ръце на кръста си и се усмихна широко. — Изкарал си петия рунд насън.

Той отвърна подобаващо на усмивката й.

— Не знам. Но в момента определено се чувствам като бита карта.

— Ами да — замислено каза Ровайо. — Но пък имаше вид на човек, който знае какво иска.

Последното не можеше да го оспори — изхвърчал беше от прожекционната зала извън кожата си от гняв заради Ертекин. Спрял се беше в средата на подземния кабинет и когато видя Ровайо да го гледа, приседнала на ръба на бюрото си, тръгна към нея като стрелката на компас към севера.

— Проблеми ли? — спокойно го беше попитала тя.

— Може и така да се каже.

Тя кимна. Наведе се назад през плота на бюрото към инфосистемата и въведе кода за отмяна. После погледна отново към него с потъмнели от въпроси очи.

— Нещо за пиене искаш ли?

— Точно това искам, да — намусено отговори той.

Излязоха от кабинета и взеха асансьора нагоре през нивата на комплекса, първо подземните, после и надземните, където слънцето и небето най-после се показаха през прозорците. Това свали донякъде напрежението. Слязоха на една от високите тераси и Ровайо го заведе в ресторантче за бързо хранене от веригата „Лима Алфа“ с маси на открито и гледка към залива. Взе алкохолни коктейли „Писко“, седна срещу него и го фиксира със замислен поглед. Карл отпи от коктейла и установи, че е страхотен. Гневът му започваше да утихва. Говореха си за дреболии, пиеха и се грееха на късното следобедно слънце. По някое време преминаха от аманглийски на испански. Седяха отпуснати на столовете. Никой от двамата не подхващаше флирт.

Накрая телефонът на Ровайо прекъсна идилията. Тя сви устни, извади го и го вдигна към ухото си, на аудиорежим, без картина.

— Да? — Заслуша се, после пак направи физиономия. — Пътувам към къщи, защо?

Мъжки глас долиташе пискливо откъм телефона, далечен и неразбираем.

— Рой, не съм се прибирала от трийсет, не, чакай… — Погледна си часовника. — От трийсет и пет часа. Не съм спала от дванайсет, а и тогава дремнах само час — час и половина на дивана в службата…

Мъжкият глас я прекъсна нетърпеливо. Ровайо се ядоса.

— Нищо подобно, дявол го взел…

Койл продължи да грачи от телефона, но тя бързо го прекъсна.

— Слушай, не ми казвай колко съм спала и колко не съм, Рой. Ти изобщо…

Още грачене.

— Да, прав си, всички сме уморени, а когато човек е толкова уморен, Рой, какво прави? Ляга да спи. Няма да стоя тук още една нощ и да се правя на мъж само защото вие с Цай сте решили да си играете на ченгета от старата школа. Така се решават случаите само в старите полицейски сериали, разбери. Вече никой не работи така. Но щом толкова ви се иска да се държите все едно Новата математика никога не я е имало, моля. Лично аз си отивам вкъщи.

Още приглушено грачене. Ровайо погледна Карл и вдигна вежда.

— Не — каза хладно. — Не съм го виждала. Телефон няма ли? Не? Ами пробвай в хотела му тогава. До утре.

И прекъсна разговора.

— Търсят те — каза на Карл.

— Хм.

— Да. Искаш ли да те намерят?

— Не особено.

— И аз така си помислих. — Тя допи коктейла си и пак го погледна по онзи преценяващо-замислен начин. — Едва ли е разумно да се прибираш в хотела си, щом не искаш да те намерят. Да пийнем по още едно у нас, какво ще кажеш?

Той й върна погледа.

— Това подвеждащ въпрос ли е?

Комплексът на ССР в Алкатрас осигуряваше на служителите си денонощен хеликоптерен транспорт и до двата бряга на залива. Две от спирките по оукландската линия бяха близо до апартамента на Ровайо. Слязоха на едната и продължиха пеш. Коктейлите „Писко“ и споделеното бунтарско чувство, като на избягали от час ученици, създаваха помежду им атмосфера на лекота и съучастие. Тя го попита къде е научил толкова добре испански, той й разказа някои неща за Марисол, малко повече за Марс и планинските проекти там. Както и преди, тя изглеждаше жадна за подробности. Смееха се и се докосваха много по-често, отколкото испано-американският й произход би приел, със снизхождение. Сигналите преминаваха ясни и недвусмислени помежду им. Качиха се по стълбите до втория етаж и влязоха в апартамента й нетърпеливи и ухилени до уши.

Вратата се затръшна след тях и охранителната система се включи с тих звън.

Последните им задръжки се пръснаха на гладни парчета по пода.

 

 

— Е, какво ти се прави сега?

Все така стоеше пред него, почти гола и с широка усмивка. Карл усети, че претърканият му и задрямал пенис реагира на гледката.

— Нали каза, че си уморена.

Тя сви рамене.

— Така беше. Въпрос на цикличност, предполагам. След два часа сигурно пак ще се скапя.

— Да не криеш от мен някоя екстразома?

— Не, не крия никакви екстразоми, уверявам те. — Гласът й изведнъж прозвуча остро. — Да ти приличам на толкова богата? Ако родителите ми са имали пари да ми вградят нещо отгоре, щях ли да работя в ССР, как мислиш?

Той примигна. После вдигна ръце в защитен жест.

— Добре де, добре. Просто ми хрумна. На Ръба му се носи славата за тия неща, знаеш го.

Тя обаче не го слушаше. Плъзна нетърпеливо ръка по тялото си, движение, напълно лишено от чувственост, ако се съдеше по физиономията й.

— Всичко, което имам, или съм се родила с него, или съм го постигнала с много труд. Започнах от най-ниската степен в службата, трябваха ми осем години да стана детектив, и то без да минавам по преки генетични пътечки. Никога не съм…

— Казах „добре“, детектив.

Това я спря. Тя седна на канапето и опря лакти на коленете си. Вдигна глава да го погледне. Имаше нещо измъчено в изражението й.

— Извинявай — промърмори. — Просто тук ни е дошло до гуша от такива като Ейжа Бадауи и Никълсън Чанг.

— Бадауи е суданка от Ню Йорк — посочи той.

— Така ли? Искаш ли да видиш къщата й на брега? Бая акри за чужденка. Но не това имах предвид.

— Не? — Интимността след секс изведнъж му дойде в повече, като окови на краката и маска на лицето. Ровайо пак си беше бегло познатата инспекторка от службата за сигурност на Ръба, само че гола и твърде близо до него. Налегна го неканен, затова пък помитащ пристъп на носталгия по секса със Севги Ертекин. — Значи не си голям фен на подобренията, така ли?

Тя изсумтя.

— Мислиш, че всички, които си нямат екстразоми, по правило са големи фенове?

— Аз поне съм — изсумтя той. Но съзнаваше, че просто се опитва да я предизвика. — Мислиш ли, че щях да съм в това положение, ако преди четирийсет години имаше действаща технология за изкуствено хромозомно вграждане? Мислиш ли, че щяхме да преследваме някакъв ударил го на канибализъм супермен, ако характеристиките на тринайските можеха да се качват на платформи и да се включват и изключват при нужда? Добре ме огледай, Ровайо. Аз съм живият пример за стрелящата на сляпо генетика от миналия век, отпреди въвеждането на екстразомната технология.

— Знам.

— Много сериозно се съмнявам, че знаеш. — Карл плъзна пръсти по скулата си. — Виждаш ли това, лицето ми? Когато си вариант, хората не гледат лицето. Погледът им минава през кожата и виждат само онова, което е записано върху двойната ти спирала.

Ровайо сви рамене.

— Сигурно би предпочел погледите им да не проникват по-дълбоко от кожата ти. Но от онова, което съм чувала за недалечното минало, цветът и на двама ни прави тази опция също толкова неприятна. Наистина ли би предпочел да се върнеш назад? Към добрата стара расова ненавист?

— Е, аз получих своята доза и от нея. Почти четири месеца прекарах в джизъслендски затвор, не забравяй.

Очите й се разшириха и тя изведнъж му се стори ужасно млада. Ертекин само би повдигнала въпросително вежда.

— Четири месеца?! Мислех, че…

— Да, дълга история. Работата е там, че ти говориш твърде лекомислено за тези неща, Ровайо. Ако човек не е живял в тяло с модифициран генетичен код, който не подлежи на промяна, няма как да знае за какво става дума. Нито какво облекчение би било да си имаш екстразомен превключвател, на който да разчиташ по всяко време на деня и нощта.

— Така ли мислиш? — Ровайо се наведе и протегна ръка към пода до канапето, вдигна захвърлената си риза и я облече. Очите й обаче си останаха приковани в лицето му. Това изведнъж го накара да се почувства недостоен за доверие, да се почувства натрапник в дома й. Тя плъзна палец по лепящия ръб на дрехата и я затвори донякъде, колкото да скрие гърдите си. — Какво всъщност знаеш за мен, Марсалис? Какво важно знаеш за мен?

Веднага му дойдоха наум няколко остроумни и доста цинични отговора, но той побърза да ги разкара, преди да е казал някоя глупост. Уви, тя, изглежда, го усети.

— Да, знам, че се изчукахме. Не ми казвай, че според теб това изобщо значи нещо.

Той махна с ръка.

— Е, не съм имал намерение да ти предлагам брак.

Това му спечели саркастична усмивка.

— Да де. Работата е там, Марсалис… — започна Ровайо и се облегна назад. — Работата е там, че аз съм бонобо.

Той я зяпна.

— Не, не, не! Няма начин.

— Няма? Ти какво си мислеше, че всички бонобоси са увити в сарита домакини или гейши за забавления? Или си очаквал някоя кискаща се евтина моделка като в онова шибано ранчо за курви в Тексас?

— Не, но…

— Не съм чистокръвна. Майка ми беше стопроцентовата двайсет и четири каратова бонобо. Работела за една панамска агенция и се запознала с баща ми, който бил там с кораба си. Той я извел незаконно от страната.

— Значи не си бонобо.

— Наполовина съм. — Каза го предизвикателно, със стиснати челюсти и впит в очите му поглед. — Прочети си брошурката на Якобсен. „Унаследените характеристики ще бъдат фактор с неизвестни последици за следващите няколко поколения“. Край на цитата.

Нещо се случи със стаята. Плътно, оглушително мълчание дебнеше зад гласа й и ги заля като приливна вълна, когато тя спря да говори.

— Койл знае ли? — попита той, колкото да наруши мълчанието.

— Ти как мислиш?

И пак тишината.

— Не знам — бавно каза Ровайо накрая. — Наблюдавам себе си, каква съм и как реагирам на нещата, наблюдавам и нея… и просто не знам. Моят старец твърди, че докато била там, просто не се вписвала, не била покорна, както се полага на една бонобо, или поне не толкова. Казва, че била различна от другите и именно затова я забелязал. Не знам дали да му вярвам на приказките, или да ги зачеркна като романтична носталгия с розови очила.

Карл си помисли за бонобосите, които беше виждал в транзитните лагери в Кувейт и Ирак, и за другите, които ти се лепваха като гербови марки в Тайланд и Шри Ланка. С няколко беше разговарял, с една-две беше спал. А и в Лондон, приятелката на Зули от клуба, Кристалейна, която упорито твърдеше, че е бонобо, но така и не успя да му го докаже с друго освен с фантазьорските простотии, с които бяха пълни фенсайтовете.

— Според мен — предпазливо каза той — не е редно да се бърка покорството с майчинското чувство или с миролюбието. Повечето бонобоси, които познавам, умееха да постигат своето не по-зле от всички останали.

— Да. — Гняв прежули гласа й. — И аз мога да направя нелоша свирка. Не мислиш ли?

— Не това имах предвид.

— Знаеш ли какво е чувството, Марсалис? Постоянно да преценяваш действията си спрямо някаква теория за това как според теб може би се предполага да се държиш? Да се питаш и да се чудиш — ежедневно в службата, при всеки свой компромис, всеки път, когато подкрепиш свой колега от мъжки пол, да се питаш дали действията ти не са продиктувани от генетичния ти код? — Горчива усмивка. — Всеки път, когато се чукаш, се питаш защо си избрала точно този мъж, защо го чукаш по точно този начин, питаш се за всички неща, които правиш, за нещата, които ти се иска да направиш и които искаш да ти направят. Знаеш ли какво е да поставяш под въпрос всичко това, непрекъснато?

Той кимна.

— Естествено, че знам. Ти току-що описа доста точно собственото ми положение.

— Аз съм добро ченге — натъртено каза тя; — Не се задържаш дълго в ССР, ако не си добър в работата си. Убила съм трима мъже при изпълнение на служебния си дълг и нямам угризения на съвестта, нито съм си загубила съня заради тях. Е, в началото ми беше гадно, консултирах, се със служебния психиатър като всички, но след това си бях добре. Имам официални похвали, бързо ме повишиха в отдела за специални случаи, дадено ми е ниво на достъп до секретна информация, което…

— Ровайо, спри. — Той вдигна ръка, изненадан колко го уморява това неочаквано огледално изображение на собствената му младост. — Казах ти вече. Знам. Но ти гледаш на всичко това от грешен ъгъл. Не е нужно да се доказваш пред никого другиго, освен пред себе си. В крайна сметка само това има значение.

Тя пак му отправи саркастична, лишена от хумор усмивка.

— Учебникарски пример за веруюто на тринайските. И доказателство, че никога не си заставал пред комисия за генетична пригодност.

— Мислех, че в Ръба…

— Да, гражданите на Ръба имат много права в това отношение. Но гражданин или не, все пак трябва да живея с лиценза си по Якобсен. И преди да си го казал, да, това е поверителна информация, хартата гарантира защитата на такива като мен и т.н. Само че когато кандидатстваш за работа в ССР, казваш сбогом на въпросната защита.

— И Койл още не знае за теб?

— Да. Оценката на пригодността е част от стандартните медицински прегледи, които са задължителни за целия персонал. Колегите ми нямат основание да смятат, че при мен процедурата е протекла различно. Цай знае, защото е мой командващ офицер и има достъп до досието ми. Както и неколцина други по високите етажи, онези, които бяха в комисията. Но изкушението от добрата клюка не си струва риска да си загубят работата.

— Мислиш ли, че Койл ще промени отношението си към теб, ако разбере?

— Не знам. Ти на всичките си приятели ли казваш какъв си?

— Аз съм тринайска — каза той с безизразно лице. — Ние нямаме приятели.

Тя направи усилие и се засмя. Този път не съвсем престорено.

— Затова ли си тук?

— Мислех, че причините да съм тук са повече от очевидни.

— Е. — Тя килна глава. — Вярно е, че даде доста пространни обяснения преди час-два.

— Мерси.

— Да се върнем на първоначалния въпрос все пак. — Изглежда, се поотпусна, ако се съдеше по езика на тялото. Преметна едното си дълго абаносово бедро над другото и залюля леко крак, просна ръце на облегалката на канапето. — Та какво казваш ти се прави сега?

Той се усмихна и отвърна:

— Имам някои идеи по въпроса.