Ричард Морган
Вариант 13 (29)

27.

Ръката му трябваше да се залепи, а и в раната бяха останали миниатюрни парченца стъкло. Седеше в клиниката на ООН във Фенербахче и търпеливо чакаше сестрата да почисти раната. Осветлението беше твърде ярко, а в единия ъгъл имаше монитор — спокойно можеше да мине и без него, — който показваше микроскопско увеличение на обработваната рана. След първия път повече не погледна натам.

Ертекин беше настояла да отидат в клиниката на КОЛИН, която се намираше в европейската част на града, но тази на ООН беше много по-близо и този факт я лиши от смислени аргументи. Стигнаха за по-малко от пет минути с такси — шумната тълпа зяпачи и хаосът в ресторанта останаха назад, заменени от тихите улички на Фенербахче и меките светлини пред ненатрапчивата наноконструирана фасада на медицинския център. Ертекин беше отишла с Явуз и Неван, за да се погрижат за нараняванията на французина. Сигурно искаше да чуе и неговата версия. А и сякаш още не бе дошла на себе си след шока, който й бяха сервирали. Не можеше да я вини за това. Напрежението от сблъсъка с Неван още пришпорваше кръвта във вените му, повече, отколкото беше склонен да си признае.

Вратата се отвори и в стаята влезе някакъв турчин с костюм и широка прозявка. Прошарена коса и малки мустачки в същия десен, плюс недобре обръсната четина по брадичката. Костюмът беше скъп и вървеше в комплект с копринен възел. Само прозявката и подутите от сън очи издаваха, че са го измъкнали от леглото. Съненият поглед измери за миг Карл, после новодошлият каза нещо на сестрата, която веднага остави инструментите си, извини се и излезе. Вратата се затвори тихо след нея. Карл вдигна вежди.

— Ще трябва ли да плащам за това?

Турчинът се усмихна любезно.

— Много смешно, господин Марсалис. Разбира се, като лицензиран служител на АГЛОН здравната ви осигуровка важи и при нас. Не за това съм тук. — Приближи се и протегна ръка. — Аз съм Мехмед Тузку, специален агент за свръзка към АГЛОН.

Карл стисна ръката му, като внимаваше за раната си. Не стана от кушетката.

— И какво мога да направя за вас, Мехмед бей?

— Ескортът ви от Колониалната инициатива е на горния етаж. — Тузку стрелна поглед към тавана. — На улицата зад тази сграда ви чака кола. Ще тръгнем с товарния асансьор, така никой няма да ни види. До половин час ще сме ви качили на суборбитален до Лондон, но… — погледва масивния стоманен часовник на китката си — ще трябва да побързаме.

— Вие какво… Спасявате ли ме?

— Може и така да се нарече. — Пак същата търпелива усмивка. — Очакваха ви още в Ню Йорк, но там събитията ни изпревариха. А сега наистина трябва да…

— Аз, хм… — Карл махна с ранената си ръка, бе обработена само наполовина. — Всъщност няма нужда някой да ме спасява. КОЛИН не ме държи против волята ми.

Усмивката изчезна.

— Въпреки това сте били въвлечен в неоторизирана спасителна операция. КОЛИН са в нарушение на Мюнхенските спогодби, като са ви наели в това ви качество.

— Обещавам да им го спомена.

Тузку се намръщи.

— Отказвате да дойдете с мен, така ли?

— Да.

— Мога ли да попитам защо?

„Питай колкото си искаш — изкуши се да му отговори Карл. — Самият аз се питам същото от известно време и още не съм намерил що-годе интелигентно обяснение.“

— Познавате ли Джанфранко ди Палма?

Тузку го гледаше предпазливо.

— Да. Срещал съм се неколкократно със сеньор Ди Палма.

— Гадно копеленце, нали?

— Накъде биете?

— Питате ме за причина. Кажете на Ди Палма, че така става, когато бавиш плащанията на лицензираните си агенти. Появяват им се проблеми с лоялността.

Човекът на АГЛОН се поколеба. Хвърли поглед към вратата. Карл се изправи и каза спокойно:

— Нека не позволяваме нещата да загрубеят, Мехмед.

 

 

Севги го откри в чакалнята на приземния етаж да гледа някакво второкачествено глобално музикално шоу на екран, закачен високо на стената. Изрусена блондинка подскачаше по сцената в облекло, състоящо се предимно от възтесни панделки, които се развяваха от движенията й, чиято хореография очевидно имаше за цел да покаже колкото се може повече загоряла плът. Танцова трупа от млади мъже и жени, разголени по подобен начин, я следваше като безмозъчно телесно ехо. Песента не се отличаваше с особена мелодичност, а инструменталният съпровод се изпълняваше от невидими музиканти.

— Хареса ли си нещо? — попита тя.

— По-добро е от онова, което гледах допреди малко. — Плъзна поглед покрай нея. — Какво направихте с Неван?

— Слиза.

— Добре. — Марсалис отново се загледа в екрана. — Трябва да ви го призная — това наистина го умеете.

— Ние?

— Хората. Виж ги само. — Той махна с превързаната си ръка към цветното движение на екрана. — Съвършен синхрон. Групово мислене. Нищо чудно, че от вас стават толкова добри войници.

— Доста иронично точно от твоята уста — тросна му се тя. — Комплимент от първокласния генетичен воин.

Той се усмихна.

— Ертекин, не бива да вярваш на всичко, което чуваш по новините.

Асансьорът изгука мелодично, вратите му се отвориха и отвътре излезе Батал Явуз, побутваше Неван пред себе си. Лицето на французина беше бинтовано през средата, по подобен начин беше обработена и счупената му ръка. Изглеждаше в добро настроение.

— Пак ще се видим — каза той на Марсалис и вдигна ранената си ръка. — Когато си върна формата, да кажем.

— Готово. Знаеш къде живея. Ела да се видим веднага щом излезеш.

Явуз изглеждаше дълбоко смутен.

— Съжалявам за случилото се, Карл. Ако знаех, че този се кани да…

— Зарежи. Нищо не е станало. — Карл стана и тупна турчина по рамото. — Благодаря ти, че дойде. Радвам се, че се видяхме.

Севги стоеше малко встрани от тях и наблюдаваше Неван. После попита Явуз:

— Искаш ли да дойда с теб до хеликоптерната площадка?

— Няма нужда.

— Но ако…

Марсалис се ухили.

— Покажи й глезена си, Стефан.

Сякаш всички освен нея споделяха обща шега, французинът дръпна нагоре левия крачол на панталона си. Точно над глезена му имаше тънка лента от лята лъскавочерна фиброматерия. Не беше по-широка от каишка на мъжки часовник, но в единия й край неуморно примигваше миниатюрна зелена светлинна. Не би трябвало да е особено изненадана, но въпреки това сърцето й прескочи един удар при вида на устройството.

— Транспортен ограничител — каза Явуз. — Никой не напуска територията на лагера без такъв. Стефан няма да ми създава никакви неприятности, уверявам те.

— Ами ако го изхлузи? Ако намери начин да го махне?

— Няма такъв начин — каза Неван с любопитно кротък тон. — Работи на принципа на вълчия капан. Задейства се при опит за неправомерно отстраняване. Искаш ли да ти кажа какво става след това?

Севги знаеше и без да й казва. Ограничителите на принципа на вълчия капан имаха дълга и неприятна история, още по-болезнена в нейния случай заради преживяване от най-близък вид. Новинарските репортажи за осакатени мюсюлмански военнопленници в американски затвори се бяха оказали решаващи за баща й при избора на страна, в която да емигрира — пощата му през последните седмици, преди да напусне Истанбул, изобилствала от смъртни заплахи с лош правопис. Новините залитаха от едната крайност към другата, евтината и агресивна злоба засенчваше личната борба на Мурад със съвестта и културата му — западни капацитети отвръщаха гневно на обвиненията във военновременни престъпления с подробна информация за използването на модифицирани ограничители като средство за изпълнение на наложени от шериата наказания в повечето от самообявилите се ислямски републики, противоудар, който издържа известно време, а после, когато започна да става ясно кой продава на ислямистките пуристи тази технология за изтезания, зазвуча все по-кухо. Мурад, въпреки горчилката от повсеместното лицемерие, напусна Турция и повече не погледна назад.

По-късно обаче, сякаш вълчите ограничители бяха един вид фамилно проклятие, самата Севги се сблъска с тях.

— Тя е ченге, Стефан — каза Марсалис зад нея, навярно за да запълни внезапното й мълчание. — Сигурно познава добре този хардуер.

Беше ченге съвсем отскоро, от няма и две години, когато се запозна с въпросния „хардуер“. Вътрешният отдел се стовари като бомба върху сто и осми участък и започна разследване срещу група нейни колеги за неправомерно използване на ограничителите върху заподозрени очевидно — макар че подобна логика би убягнала на всеки здравомислещ човек — в опит да изтръгнат използваеми признания. По време на разпита нещата бяха излезли от контрол. И още зелената Севги Ертекин изведнъж се оказа една от разследваните покрай познанството си с провинилите се. Скоро установиха, че не е имала нищо общо, но не и преди да я завлекат в едно поле извън Ню Йорк, призори, когато мъглата още лепнеше по пръхкавата земя, която роботизираният минибагер разкопаваше усърдно. Севги трепереше от студа, но скоро съвсем забрави за него, заета да потиска спазмите в стомаха си, когато роботът ексхумира трите заровени преди девет седмици трупа с отрязани от ограничителите ръце.

Добре дошли в редиците на полицията.

Имаше известна утеха във факта — „Погледни го от тази страна, Сев“, беше я посъветвал неин колега, — че ограничителите, отдавна забранени в Съюза, се бяха появили контрабандно в сто и осми участък чрез джизъслендския зет на един от обвинените детективи, старши офицер в частно полицейско дружество в Алабама, част от системата за опазване на обществения ред в Републиката, където ограничителите все още се използваха повсеместно в противоречие с три международни договора и федерален указ, който на този етап беше ратифициран единствено от щата Илинойс.

„Погледни го от тази страна, Сев.“

Онези от вътрешния отдел я изключиха от кръга на заподозрените кажи-речи в самото начало и благодарение на това името на полицай Ертекин остана неопетнено; и което беше още по-важно, умението й да балансира между лоялността към колегите и дълга си на полицай не остана незабелязано от неколцина висшестоящи офицери, които години по-късно улесниха прехвърлянето й в отдел „Убийства“ в един от централните полицейски участъци.

„Погледни го от тази страна, Сев.“

Мъртъвците в полето не бяха голяма загуба за обществото — и тримата имаха предишни присъди за трафик на сексробини. Залъгвали бяха млади жени от Републиката с обещания за доходоносна и почтена работа от другата страна на границата, а после ги бяха прекършвали с помощта на многократни изнасилвания и побой, докато повечето не претръпнат дотам, че да предлагат срещу заплащане телата си на най-бедната прослойка от мъжкото население на Ню Йорк.

И Севги се беше съсредоточила върху дребните утехи, както я бяха посъветвали. Цялата онази пролет се беше старала да гледа на случая „от тази страна“, но така и не успя да заличи от паметта си спомена за вонята на разлагаща се плът в студената мъглива утрин. Нещо се беше променило в нея през онзи ден — съзряла бе потвърждение за това и в очите на Мурад, когато се прибра вкъщи след работа. Именно от този ден баща й спря да я убеждава, че може да потърси по-добра професионална реализация, може би защото разбра, че щом това не я е отказало от полицията, значи нищо няма да успее.

Неван пусна крачола си, ограничителят се скри и Севги се върна към настоящето. Малък мехур тишина се разшири и обхвана чакалнята.

— Мислех, че са забранени в Европа — каза тя, колкото да наруши мълчанието.

— За хора — да — съгласи се Неван и хвърли поглед на Марсалис. — С тринайските обаче трябва да се внимава. Нали така, марсианецо?

Чернокожият сви рамене.

— Зависи колко са умни, бих казал аз.

Марсалис проследи безучастно с поглед Явуз и французина, докато се качваха в изпратената за тях сълза с емблемата на ООН. Лицето му беше неподвижно като маска от антрацит. Едва след като сълзата потегли, вдигна поглед към танцьорите на екрана и нещо се случи с бръчиците около очите му. Севги разчете промяната като израз на отвращение, но нямаше представа към кого или какво е насочен. Запита се дали и самият Марсалис знае.

 

 

И така, те поеха назад към апартамента и в това имаше някакъв обединяващ потенциал, усещане, че са оставили там нещо, което трябва да вземат. Вървяха пеша, защото не беше чак толкова студено, нито чак толкова късно, или пък защото и двамата имаха нужда да повървят под открито небе. Загубиха се, но това не ги притесни особено, и вместо да се възползват от пътепоказателната холограма в ключовата плочка, поеха назад към брега, после по кривите улички, успоредни на прибоя, докато не се озоваха в другия край на Мода Кадеси. Оттам поеха нагоре към кооперацията на КОЛИН. Лепилото върху раната на Карл започваше да го щипе на студения въздух.

По едно време Ертекин му зададе очевидния въпрос:

— Кога разбра, че Неван ще ти скочи?

Той сви рамене.

— Когато ми го каза. Няколко минути след като с Батал ни оставихте сами.

— Защо не ни повика?

— Ако го бях направил, той щеше да ме нападне веднага. Без да съм научил нищо.

Известно време вървяха в мълчание. Кооперациите се издигаха над тях, балконите бяха окичени с цветя в сандъчета, някои току-що полети, ако се съдеше по мокрите петна върху тротоарите. На един калкан имаше стенно пано с образа на Ататюрк, с проницателен поглед, гладко чело и внушително присъствие, над главата му се кипреше цитатът, който Карл беше виждал и при другите си посещения в Турция, толкова често, че се беше запечатал в паметта му. Ne Mutlu Turkum Diyene — Щастие е да се нарека турчин. Впоследствие някой се беше изкатерил по калкана, навярно с „геконски“ ръкавици, и беше нарисувал до устата на Ататюрк балонче, като онези в комиксите, и надпис в него с черен спрей на турски, който Карл не успя да разчете.

— Какво пише? — попита той.

Тя сбърчи чело, търсеше точния превод.

— Ами… „Мъжката плешивост — по-голям проблем, отколкото изглежда на пръв поглед.“

Карл се загледа в твърде високото чело на националния герой и се засмя.

— Не е лошо. Мислех, че е някакъв ислямистки призив.

Тя поклати глава.

— Фундаменталистите нямат чувство за хумор. Щяха само да обезобразят лицето му.

— А ти?

— Това не е моята страна — безизразно каза Ертекин.

На балкон на втория етаж пред тях възрастен мъж стоеше облегнат на парапета, пушеше лула и зяпаше улицата. Карл срещна погледа му, докато минаваха отдолу, и старецът кимна любезно за поздрав, после очите му се лепнаха отново върху жената до него. Карл я изгледа косо на свой ред — линията на носа и челюстта, рошавата коса. Погледът му се плъзна надолу към непокорните хълмчета на гърдите й, които избутваха настрани предниците на якето.

— И измъкна ли нещо полезно от Неван в крайна сметка? — Не беше сигурен дали е усетила, че я зяпа, но гласът й прозвуча неспокойно, сякаш беше задала въпроса си само за да отклони вниманието му в друга посока. Карл заби поглед в паважа.

— Не съм сигурен — каза предпазливо. — Мисля, че трябва да си поприказваме с Манко Бамбарен.

— В Перу?

— Ами, едва ли ще приеме покана без предизвестие да ни гостува в Ню Йорк. Така че да, ще трябва ние да идем при него. Ако не друго, това ще го поласкае. И ще е спокоен, защото ще сме на негова територия.

— И на твоя, нали? — Стори му се, че се усмихва. — Идеята е да духнеш към платата и да ме зарежеш да се оправям сама?

— Ако исках да те зарежа, Ертекин, отдавна да съм го направил.

— Знам — каза тя. — Пошегувах се.

— Разбрах.

Стигнаха края на пресечката и завиха в унисон наляво, за да избегнат сляпата улица вдясно. Карл така и не разбра дали тя избра посоката и той я последва, или обратното. На стотина метра пред тях улицата свършваше със стръмен гол баир с мръсни стъпала от бял всемент и странна табела, на която имаше само една дума — „Мода“. Заизкачваха се мълчаливо.

— Онзи ограничител — задъхано каза тя, когато най-сетне изкачиха стъпалата. — Знаел си, че Неван е с ограничител.

— Не се бях замислял. — Сега се замисли. — Да, сигурно съм знаел, че няма да го пуснат извън лагера без ограничител. Това е стандартна процедура.

— Но той въпреки това се опита да те убие.

— Е, ограничителите действат бавно. Нужни са двайсетина минути, докато прережат напълно крайника. Вярно, бих могъл да го докопам, докато се боричкаме, и да го задействам, но докато се занимавам с това, нашият Стефан щеше да ми забие ножа в ребрата. — Той млъкна, превърташе наум сблъсъка. — Или в окото.

— Не това имах предвид. — Имаше нещо неустоимо в горещия гняв, с който му се сопна, нещо в тона й, което подръпна струна в долната част на корема му и причини масивен оток по дължината на пениса му.

— Какво тогава?

— Знаел е, че рискува да загуби стъпалото си, да не говорим, че е можело да умре от кръвозагуба, докато се опитва да избяга. И въпреки това се опита да те убие.

На върха на езика му беше да я попита: „Ти напълно ли си сигурна, че си имала гадже тринайска, ама истинска тринайска?“. Стисна зъби и продължи напред. Скромни генномодифицирани тополи издигаха умалените си снаги от квадрати, прорязани на равни интервали в плочника от едната страна на Мода Кадеси. Клоните им насичаха светлината на уличните лампи и хвърляха по тротоара мека мозайка от светлини и сенки.

— Виж — бавно каза той, обмисляше думите си в движение. — Първо, Стефан Неван нямаше намерение да бяга. Дойде да ме убие, и толкова. Ние, генетичните воини, умеем да се съсредоточаваме върху този род неща. Ако беше успял да ме затрие, щеше да остане на мястото си кротък като джизъслендска домакиня, докато вие с Батал пристигнете, а след това щеше с най-голямо удоволствие да се върне в лагера.

— Но това е адски тъпо! — избухна тя.

— Така ли мислиш? — Този път Карл спря и се обърна към нея. Усещаше как собственият му контрол изскубва котвата си, как емоциите се прокрадват в гласа му, макар че доколко беше заради случилото се и доколко заради Севги, която… Устата му се изпълваше със слюнка само като я гледаше как стои, окъпана в светлосенките на уличните лампи, със стърчащи кичури и широка изразителна уста, с напиращите под тъмния пуловер гърди, полюшването на стегнатите в протрити дънки хълбоци и тези дълги-дълги крака, нищо че ботушите й бяха с равна подметка. — Аз вкарах Неван в лагера. Беше на свобода, а аз го върнах там, откъдето никога няма да излезе, освен като спънат кон като днес. Никога няма да има деца, нито да прави секс с друга жена освен с платените лагерни курви или някоя служителка на АГЛОН, тръгнала на лов за силни усещания. Знае и точното място, където ще умре, плюс-минус две хиляди квадратни километра. Помисли за това и после се запитай дали не си струва риска да загубиш едното си стъпало — което така или иначе ще му заменят с биовъглеродна протеза, каквато му се полага по закон, — запитай се дали не си струва да платиш такава цена за смъртта на човека, който те е вкарал зад оградата.

— А струва ли си да умреш за това?

— Забравяш нещо — в Европа няма смъртно наказание, дори за тринайска.

— Исках да кажа, че ти можеше да го убиеш.

Карл вдигна рамене.

— Можеше и това да стане. Но забравяш и друго — че Неван е бил войник. Убий или теб ще те убият е нелошо резюме на служебната му характеристика.

Тя го погледна в очите.

— Щеше ли да го убиеш? Ако не бяхме дошли навреме?

Погледна я втренчено за миг, после, бързо като при свиването, скъси разстоянието помежду им и я прегърна през кръста. Стъпалата й пристъпиха върху паважа, тя се изви назад и вдигна ръка. За част от секундата Карл си помисли, че ще го удари, но после пръстите й се свиха около ревера на якето му и лицето му се озова на сантиметри от нейното. Тя захапа долната му устна, после пъхна език в устата му. Издаде мек гърлен звук, когато другата му ръка обхвана, гърдата й, и го дръпна в тъмния вход на най-близката кооперация.

Беше също като мрежата — мощен прилив на кръв и мускулно напрежение. Той задърпа дрехите й, разкопча дънките й и ги смъкна до коленете, после мушна ръка в бикините отдолу. Тя ахна: вече беше мокра. С другата си ръка Карл дръпна нагоре пуловера й, вдигна го над гърдите и свали пипнешком едната профилираща чашка. Гърдата изпълни ръката му. Той зарови лице в плътта, сякаш пиеше вода от шепа. Устата му засмука силно и жадно зърното. В капанчето на памучните й бикини и вътрешната страна на бедрата й пръстите му си пробиха път през влажната плът. Тя потръпна и посегна замаяно към издутата буца в панталоните му, след кратко усилие успя да хване с две ръце колана му и да го отвори. Той скочи, втвърден до пълна ерекция. Тя се изсмя, кратко и гърлено, когато установи дължината на пениса му, после плъзна леко пръсти по долната му страна.

Четири месеца в джизъслендски затвори и нищо женско, което да докоснеш. Усети как се хързулва неспасяемо по дългия стръмен склон, отдели с усилие на волята уста от зърното й, клекна, без да вади другата си ръка от гащичките й, и се опита да свали единия й ботуш. Тя разбра какво се опитва да направи, засмя се пак и тръсна нетърпеливо крака си, за да му помогне. Уви, ботушът остана на мястото си. Тя тръсна пак крак и неволно го удари с коляно в лицето. Той изръмжа и тръсна глава.

— О, по дяволите, извинявай. — Тя спря и се наведе към него. Пръстите му се изхлузиха влажни. — Виж, спри за миг, чакай.

Извъртя се, почти като джудист по време на схватка, изправи го и го притисна към стената на своето място. Изхлузи ръце от якето си, хвърли го на топка в краката му и коленичи отгоре. Вдигна глава към него, колкото да му метне широка усмивка, после я сведе над члена му и го пое в уста. Загали го с пръсти. Устата й се задвижи. Той прилепи ръце до тъмната стена, със свити пръсти, сякаш можеше да изстърже всемента с нокти. Помисли си: ето, това е то; яхна мига, но нещо беше заяло в него и машинката не тръгваше. Възбудата постепенно намаля, на косъм от обсега му.

Тя усети промяната, издаде приглушен въпросителен звук и се хвана сериозно на работа, с уста и пръсти. Карл усети как поема отново по параболата, но знаеше, че и този път няма да стигне върха. Пръстите му се отпуснаха, ръцете му увиснаха безпомощно. Втренчи поглед в сенките.

— Хей — тихо каза тя.

— Виж, аз…

— Не, ти виж. — Тонът й не търпеше възражение, така че той сведе поглед надолу и я видя да му се усмихва лукаво. С лявата си ръка Севги повдигна и събра голите си гърди. Стисна здраво пениса му с другата си ръка и плъзна върха му напред-назад между гърдите си. Карл усети как нещо се срива в гърдите му. Тя се усмихна отново, наведе глава и се изплю върху главичката на пениса му, после, като го стискаше все така силно в основата, мушна влажната плът между гърдите си и започна да го трие там, навън-навътре, навън-навътре, още десет или двайсет секунди, преди разбеснелият се в него огън да си намери отверстие, вече без засечка, без спиране…

И навън.

Издаде звук като удавник, когото след дълга борба са издърпали обратно в лодката, същия звук като в деня, когато „Фелипе Суза“ прие първия сигнал от спасителния кораб, после отпусна гръб на стената и се плъзна надолу, все едно го бяха простреляли. Усети как лепкавите й пръсти го пускат, видя я да посяга към якето си и протегна ръка.

— Чакай.

— Трябва да тръгваме, стана…

— Никъде няма да ходиш — пресекнато каза той. — Стани.

Изправи я до стената, като преди, и коленичи на свой ред, плъзна ръце по вътрешната страна на бедрата й, раздалечи ги, дръпна встрани дъното на гащичките й и зарови дълбоко език в нея.

 

 

Направи го отново в апартамента, този път на леглото, където я беше видял да спи сутринта. Пъхна докрай глава между бедрата й, за да усети аромата, после повдигна с една ръка дупето й, така че устните й отдолу да срещнат неговите в перпендикулярна целувка, пръстите на другата му ръка бяха дълбоко в нея, езикът му играеше по пъпката на клитора й. Усети някакъв месояден сърбеж да се надига в гърдите му, дълбока жажда, която получи едва частично удовлетворение, когато тя изви гръб в дъга и стисна главата му с ръце и бедра, сякаш с едната сила можеше да го вкара в себе си.

После тя се отпусна рязко, едва си поемаше дъх, със затворени очи, а той я нагласи под себе си и се плъзна вътре целият. Очите й се отвориха и тя ахна тихичко, не каза нищо друго, само ахна, но доволно и като обещание.

А след това беше като дългото и тежко изкачване по стъпалата към Мода Кадеси, накъсано, затруднено дишане и нито една дума по дългия баир към споделения връх.