Ричард Морган
Вариант 13 (38)

36.

Гледана от спускащия се автокоптер, „Котката на Булгаков“ приличаше на отсечен небостъргач, който са пуснали да плава в океана. Или поне имаше същия тъп и масивен вид. Гирлянди светлинки кичеха всеки сегмент от плаващата производствена платформа, полазили бяха по антените и чиниите, бележеха хеликоптерните площадки и спортните терени на открито по горните нива. Карл различи игрище за бейзбол, още едно за американски футбол, няколко баскетболни, както и десетина басейна с меко подводно осветление — в половината се къпеха хора. Като повечето си плаващи посестрими, платформата се рекламираше като град, който не спи, като пулсиращ механизъм от производство, работни места и отлични условия за почивка, чието захранвано с реактор сърце не спира и за миг. В рекламните брошури се твърдеше, че платформата е дом за трийсет хиляди души, без да се броят туристите. Само видът й отвисоко беше достатъчен да го изнерви до степен на мизантропия.

На седалката до него Алисия Ровайо се прозина широко и го стрелна със сърдит поглед над вдигнатата си яка.

— Не мога да повярвам, че се оставих да ме придумаш.

— Попита какво ми се прави.

— Да. — Наведе се през скута му да погледне през люка на кабинната. — Само че нямах предвид точно това.

Автокоптерът се приближи, направи едно поздравително кръгче, преди да кацне, така че позивните му да бъдат разчетени и с просто око, а не само от машините. Тук-там по баскетболните игрища се виждаха хора, други плуваха лениво в спокойната вода на басейните.

— Приеми го като пристъп на интуиция — разсеяно каза той.

— По-скоро като пристъп на параноя и развинтено въображение. Точно такова ще изглежда, когато впиша разходката ни в пътния лист на автокоптера. Казах ти вече. Доналдсън и Кодо са били тук вчера и са говорили с хората. Разпитите и доклада им ги има на файл. Губим си времето. Дълъг полет за едното нищо.

— Да, и това е друг повод да се замисли човек. „Котката“ все още е на почти двеста километра от оптималното разстояние за рутинна проверка на Уордовите насаждения. Защо са се разбързали да пратят екип сега, вместо да изчакат още една седмица?

— Откъде да знам, по дяволите? — сопна се тя. — Ако беше прегледал файла, вместо да идваме тук лично, може би вече щеше да си намерил отговора.

— Да, щях да намеря отговора. С други думи — лъжата, която „Даскийн Азул“ са ви пробутали, за да си покрият задниците. Такъв отговор не ми върши работа.

Ровайо завъртя очи.

— Както казах, гони те параноята.

Автокоптерът откри площадката, към която го бяха насочили от системата за контрол на трафика, и заходи за кацане с характерното си нечовешко съвършенство. Вратата на кабинната се отвори и Карл скочи на земята. Ровайо слезе след него заедно с лошото си настроение.

— И гледай да не потрошиш нещо — предупреди го.

 

 

Офисът за работа с клиенти на „Даскийн Азул“ се намираше в просторен мол приблизително в средата на платформата и не блестеше с нищо. Фирмата държеше и две обслужвани от асансьор работилници на ниските нива — там складираха подводните съоръжения. Плащаха наем за ползване на хеликоптерните площадки, а въздушната поддръжка се осигуряваше от подизпълнител, но катерите и подводниците на сух док при кърмата и десния борд си бяха техни. Толкова Ровайо можа да му каже по спомени от доклада на Доналдсън и Кодо. Във файла имало повече подробности и на теория можеха да го поискат през инфоточката в автокоптера, но Ровайо, изглежда, не искаше да използва системите на машината повече от крайно необходимото — май вече съжаляваше, че бяха изискали автокоптера с правомощията й на детектив от отдела за специални случаи, — а Карл така или иначе не държеше да види файла. Имаше си достатъчно материал, с който да работи.

Така че обявиха целта на пристигането си като допълнително разследване, автокоптерът предаде съобщението на платформената инфосистема, а протоколите по сигурността, действащи на територията на Ръба, свършиха останалото. Технически погледнато, плавателни съдове като „Котката на Булгаков“ бяха автономни държавни единици, но всяка държавна единица, която зависеше в толкова голяма степен от нишата си в свръхдинамичната икономика на Ръба, негласно се съобразяваше с политическите реалности, произтичащи от тази обвързаност. „Котката на Булгаков“ свободно навлизаше и напускаше крайбрежните води на Ръба, гражданите й имаха право да слизат на брега, договорите й имаха законова тежест в съдилищата на крайбрежните щати — но всичко това си имаше висока колониална цена. Ровайо водеше Карл по алеите и коридорите на производствената платформа с небрежното спокойствие на собственик и със зареден пищов под сакото — беше напълно в правото си да го носи тук. Все едно се разхождаха из комплекса на Алкатрас, а не на чужда територия, ако се съдеше по непринуденото й спокойствие. Не се бяха представили на никого след кацането и никой не им потърси сметка за какъв дявол са тук. Поне никой от човешкия персонал. Някъде в стените машините сигурно ги обсъждаха с неразбираемите си електронни писукания, но извън това появата им в „Даскийн Азул“ остана необявена.

— По това време на нощта? — възнегодува служителят във фронт-офиса на „Даскийн Азул“ с едва прикрито раздразнение. — Така де, обикновено не работим през…

— Това си е ваш проблем — остро го прекъсна Ровайо. — Тук сме във връзка с провеждано от ССР разследване на убийство, а „Котката на Булгаков“ тръби наляво и надясно, че осигурява денонощно обслужване. Вече ви показах документите си, така че хайде да превключите на въпросното денонощно обслужване и да отговорите на въпросите ми.

Служителят премести поглед на Карл.

— А той?

— Той не е от търпеливите — спокойно отвърна Карл.

— Не съм видял вашите документи — настоя служителят. Под гладкия плот на бюрото пръстите му бягаха трескаво по клавишите. — Трябва да се легитимирате и двамата.

Ровайо се наведе през плота и го попита любезно:

— Тая работа майка ти ли ти я уреди?

Служителят я зяпна, после челюстта му увисна от закъснял гняв, а хапливият отговор закъсня още повече.

— Защото по всичко личи, че ни си даваш много зор да я вършиш както трябва. Този човек е частен консултант към ССР и правомощията му засягат мен, а не теб. Показах ти документите си, момко, а след десетина секунди ще ти покажа и заповед за временно закриване на дейността поради отказ за съдействие. Така че или ще ми отговориш на въпросите, или върви да измъкнеш от леглото някой от шефовете си. За мен е без особено значение, така че изборът е твой. Кое от двете избираш?

Мъжът зад бюрото подскочи, сякаш го бяха шамаросали през лицето.

— Само минутка — изломоти и продължи да натиска копчета по екраните под ръцете си. — Вие, такова, седнете, моля.

— Благодаря — каза Ровайо иронично.

Седнаха на неудобните столове, наредени покрай стената срещу бюрото. Служителят закачи слушалка с микрофонче на ухото си и каза нещо. По просторните коридори на мола отвън край витрините на отворените магазини се мотаеше рехава, но несекваща нощна тълпа от купувачи, хората крачеха бавно и сякаш без конкретна цел в яркоцветните си дрехи, като сомнамбули или жертви на масова хипноза. Карл седеше и се опитваше, така, както го беше учил Съдърланд, да прогони обичайното презрение, с което го изпълваха подобни гледки. Не беше лесно.

„На Марс…“

„Да бе, как не.“

„На Марс нещата са различни, защото няма друг начин, разбери. — Крива усмивка, сякаш издава някаква забранена тайна. — Но и това е само временно. В дългосрочен план е също толкова неистинско, колкото и лъжите, които повтарят до безкрай в рекламите за работа по договор. Ще дойде ден, когато на Марс ще е същото като на Земята, с изключение на слабата гравитация. Проблемът е в тях, Карл. В хората. Където и да ги заведеш, с времето ще построят същата шибана игрална площадка, пълна с герои от приказките. И това е рамката, в която трябва да живееш, харесва ли ти, или не.“

Стройна елегантно облечена жена влезе през вътрешна врата зад бюрото. Шити по поръчка сако и панталон в маслинено и черно, шикозен намек за работна униформа в кройката. Поразително красиво лице с доминиращи китайски гени, подправени с още нещо. Приближи се до служителя на рецепцията, каза му нещо с приглушен глас, после вдигна очи към тях. Карл срещна погледа й през стаята и видя в очите й дълбини от спокойствие, които му подсказаха, че току-що са минали на по-горно ниво. Стори му се, че съзира подобно одобрение и в нейния поглед, после жената заобиколи бюрото и тръгна към тях. Вървеше като танцьорка, като професионален боец.

Карл се изправи — автоматично, така, както ставаш, когато някой в стаята е извадил пистолет.

Реакцията му не убягна на жената и тя изви устни в лека усмивка. Някъде на заден план в главата му, покрай вълната от предпазливост, се промъкна мисълта, че мацката наистина е много красива по типичния за Ръба азиатско-тихоокеански начин, като филмовите звезди от Свободното пристанище и жените на високи политически постове по цялото протежение на Западния бряг. Протегна ръка, първо на Карл. Ръкостискането й, както и придружаващият го поглед, бяха еднакво хладни и преценяващи. Здрависа се и с Ровайо, но някак небрежно, като необходим елемент от етикета без собствена тежест.

— Добър вечер — каза тя. — Аз съм Кармен Рен, помощник-мениджър. Моля да ни извините за начина, по който бяхте посрещнати. Още не сме дошли съвсем на себе си след онова, което открихме при инсталацията на „Уорд Биосъплай“. Въпреки това сме готови да съдействаме всячески на разследването. Елате с мен, моля.

Поведе ги към вратата, откъдето беше дошла, оттам през претъпкано, складово помещение с рафтове от пода до тавана, натежали от подводна екипировка и друг хардуер с не толкова очевидно предназначение. В една по-свободна ниша Карл зърна вратите на два товарни асансьора. Във въздуха се усещаше слаба солена миризма на море. В дъното имаше още една врата, а зад нея — малък офис. Кармен Рен ги покани да седнат на двата налични стола, после издърпа за себе си сгъваща се към стената седалка. Седяха в тясното пространство с почти докосващи се колене.

— Е — бодро започна Рен. — Казаха ми, че колегите ви са получили цялата нужна им информация, но явно не е било точно така. Какво мога да направя за вас?

Ровайо погледна Карл и му кимна с иронична снизходителност. Личеше си, че още е ядосана от препирнята си със служителя на рецепцията и от загатнатото пренебрежение на Рен към нея. Карл сви рамене и поведе разговора.

— Инсталациите на „Уорд Биосъплай“ са на двеста километра северно оттук — каза той. — А преди два дни са били още по-далеч. Бихте ли ми казали защо не изчакахте „Котката“ да се приближи малко повече?

— Е. — Кармен Рен махна извинително с ръка. — Не бях дежурен мениджър тогава, така че не мога да съм съвсем точна в отговора си. Но често се случва да извършим проверка по договор преди крайния срок. Това зависи повече от наличния персонал, натоварването на хардуера, такива неща, отколкото от разстоянието до обекта. Както сигурно сте научили от рекламните ни брошури, операционният обхват на „Даскийн Азул“ може при нужда да се разшири до петстотин километра.

— И онзи ден е възникнала нужда, така ли?

— Така изглежда, да. Макар че, както казах…

Ровайо се включи в играта:

— Да, да, не сте била дежурна. Чухме ви. Кой е бил дежурен?

— Ами… Ще трябва да проверя в документацията. — В гласа на Рен се промъкна намек за укор. — Но съм почти сигурна, че колегите ви, които ни посетиха онзи ден, разполагат с тази информация.

Карл не обърна внимание на многозначителния поглед, който му отправи Ровайо, и каза рязко:

— Не ме интересува какво сте казали на Доналдсън и Кодо. Търся Алън Мерин.

Рен смръщи чело в израз на искрено объркване или в резултат на съвършен контрол.

— Алън кой?

— Мерин — каза Ровайо.

— Алън Мерин. — Рен кимна сериозно. — Доколкото знам нямаме такъв служител. Нито клиент, ако не се лъжа. Мога да…

Карл се усмихна.

— Аз не съм полицай, Рен. Не прави грешката да ме вземаш за ченге. Дошъл съм за Мерин. Ако не ми го предадеш, ще мина през трупа ти и ще си го намеря сам. Изборът е твой, но така или иначе аз ще си свърша работата. Може да се крие ту тук, ту там из целия континент и да се снишава сред тълпата като някое преживно, щом така предпочита, но това няма да го спаси. Играта свърши. И когато пак се чуеш с него, гледай да му предадеш какво съм казал.

Рен си позволи лека въздишка, като възпитан човек, изпаднал в неприятна ситуация.

— И вие по-точно сте?

— Кой съм не е толкова важно. Ако искаш, можеш да ми викаш Марсалис. Виж, какво съм… — Той не сваляше поглед от лицето й. — Аз съм вариант тринайсет, точно като твоето другарче Мерин. Това също можеш да му го кажеш.

Отбранителна усмивка се поколеба в ъгълчетата на устата й. Погледът й се плъзна настрани към Ровайо, сякаш с молба за съдействие.

— Боя се, че наистина не знам за какво ми говорите, нито кой е този Мерин. Следва също да отбележа, детектив Ровайо, че вашият колега далеч не притежава добрите маниери на другите двама детективи, които идваха преди вас.

— Той не ми е колега — с безразличие отбеляза Ровайо. — Освен това добрите маниери са му последна грижа. На ваше място бих започнала да му съдействам.

— Ние вече съдействахме всячески на…

— Спрели сте в Лима на път за тук, нали? — попита я Карл.

Този път му се стори, че смръщването й е искрено.

— „Котката на Булгаков“ много рядко „спира“ където и да било, както се изразихте. През пет години ни вдигат на сух док в Свободното пристанище, но иначе…

— Не говоря за „Котката“. Говоря за „Даскийн Азул“. Имате приятели по перуанското крайбрежие, нали?

— Аз лично нямам. Не. Но някои от служителите ни може и да имат, не знам. Сигурно знаете, че „Котката на Булгаков“ има разрешителен лиценз за цялото тихоокеанско крайбрежие. „Даскийн Азул“ също има договори с перуанския сегмент. Като повечето от сродните ни фирми, базирани на платформата. И това не е тайна за никого — можели сте да го проверите във всеки корпоративен регистър.

— Да сте се виждали напоследък с Манко Бамбарен? Или с Грета Юргенс?

Още една елегантна бръчка през чистото бяло чело. Нацупени устнички и изпълнено със съжаление поклащане на главата. Дългата й лъскава коса чак се разклати.

— Съжалявам, но тези имена… Не са ми познати. И все още не ми е ясно в какво точно ни обвинявате и обвинявате ли ни изобщо.

— Колко ти плащат, Рен?

Пауза. После одевешната мигновена усмивка.

— Вижте, господин Марсалис, наистина не мисля, че заплатата ми е ваша…

— Не, сериозно. Помисли си, Рен. Сигурен съм, че хората, които представлявам, ще ти се отплатят повече от щедро, ако минеш на тяхна страна. А игричката на Мерин така или иначе е на приключване. Засега още не знаем достатъчно, но и това ще стане. И когато Мерин излезе от прикритието си, аз ще съм там. Не е най-умното да се озовеш точно в тази престрелка, уверявам те.

— Да ме уплашите ли се опитвате, господин Марсалис?

— Не, апелирам към здравия ти разум. Не мисля, че си от хората, които се плашат лесно, Рен. Мисля обаче, че си достатъчно умна да разбереш кога е дошло времето да си плюеш на петите. — Втренчи се в очите й. — Е, дойде.

Пак любезната тиха въздишка.

— Не знам какво да кажа, наистина. Опитвате се да… да ме подкупите ли? — Още един бърз поглед към Ровайо. — И за какво точно? Или това е стандартна процедура в службата за сигурност на Ръба?

— Вече ти казах, че не съм ченге, Рен. Аз съм като теб. Продавам се за пари и…

Рен скочи, с едно-единствено мълниеносно движение, без да се изтласка с ръка или нещо такова. В тесния офис си беше забележителен образец на физическа прецизност. Вдигна ръце пред гърдите си — типична стойка при някои от бойните изкуства.

— Край! — избухна. — Разговорът ни приключи. Постарах се да ви съдействам, детектив Ровайо, а в отговор получих само обиди и намеци. Не желая да ме сравняват с някакъв си… вариант. Вземете си невъзпитания генетично подобрен приятел и се махайте оттук. Ако желаете да говорите отново с мен, свържете се с адвокатите на компанията.

 

 

— Според тебе това постановка ли беше? — попита Ровайо, докато се връщаха към хеликоптерната площадка. Още държеше малката адвокатска визитка, която й беше дала Рен.

Карл кимна утвърдително.

— Искаше да ни разкара и се възползва от първата правдоподобна възможност.

— И аз така си помислих.

— Ако тя е мениджър на „Даскийн Азул“, аз съм шибана бонобо. Видя ли я как се движи?

Ровайо кимна неохотно.

— Още ли мислиш, че ме гони параноята?

— Мисля, че си…

И сякаш от нищото сред рехавата тълпа на ленивите купувачи, през тихата музика и приглушените разговори, внезапно се чу уплашен вик, а после някакъв тип ги връхлетя, висок и слаб, лицето му разкривено около раззиналата се в крясък уста, очите лъснали от омраза и от металния отблясък на спускащо се мачете.