Ричард Морган
Вариант 13 (16)

14.

Крясъците я изтръгнаха от лапите на съня.

Първата й сънена мисъл беше, че има кражба или че пазарлъкът под прозорците й внезапно е загрубял. После особената ритмичност на гласовете си проби път през изтъняващата пелена на съня и тя си спомни къде се намира. Седна рязко в тясното войнишко легло. От липсата на синаптик чувстваше мозъка си като некъпан. В другия край на стаята зората нахлуваше през проядената от молци вариполарна завеса, перленосива светлина къпеше на бледи райета тавана и отсрещната стена. Погледна си часовника и изпъшка. Призивите отвън не се чуваха много ясно, но можеше да се досети за съдържанието им и без да различава отделните думи.

Телефонът на нощното шкафче иззвъня.

— Да?

Гласът на Нортън в ухото й:

— Чуваш ли феновете?

— Щом съм будна.

— Моите поздравления, Сев. Ако бяхме останали в града, щяхме здравата да го загазим. Гадният ти полицейски ум пак ни спаси кожата.

— Е… — Тя отметна завивката и стъпи на пода. Настръхна от студения въздух. — Значи Парис наистина има приятели в Талахаси.

— Нещо повече. — В гласа на Нортън се промъкна усещане за горчива усмивка. — Свързал се е с медиите. В „Добро утро, Юг“ само за нас говорят.

— Ох, мамка му. — Заопипва за дрехите си. — Ще можем ли да се измъкнем по живо, по здраво, как мислиш?

— Няма да е със суборбитален, това поне е сигурно. Каквото и да е държало под похлупак истината за генетичния статус на Марсалис, вече го няма. Тайната му е разкрита. Или Парис се е разприказвал, или е изтекла информация от по-високо място.

— Трябва да е бил Парис.

— Така или иначе, и двата входа към комплекса са блокирани от тълпи джизъслендци, шосето също е блокирано в последните два, че и повече километра. Като ги гледам, всичките са фанатици, от най-лоша проба. Току-що говорих с пресаташето ни в Маями — опашката от проповедници с искания за ефирно време била стигнала до Аляска. — Тя пак усети усмивката му. — Вече не става въпрос само да се измъкнем от републиканското правораздаване, Сев. Сега сме низвергнати грешници, които държат при себе си една прокълната от Бога мерзост.

— Супер. И какво ще правим? — Севги нахлузи единия ръкав на ризата си. — Ще летим до дома по старомодния начин? КОЛИН сигурно държат тук един-два обикновени лиъра, нали? За кратки полети на ВИП персони.

— Би трябвало, да.

— И няма да стрелят по нас, когато навлезем във въздушното пространство на Републиката, нали?

Нортън не каза нищо. Севги се сети за профилиращите си чашки чак когато беше залепила ризата си наполовина. Дръпна ядно двете половини на предницата и се наведе да огледа пода.

— Стига, Том. Не може сериозно да мислиш, че…

— Добре де, едва ли ще стрелят по нас. Но може да принудят пилота да кацне на международното в Маями и да ни свалят от самолета там. Не сме добре дошли по тия места, Сев.

— Никъде не сме добре дошли, ако питаш мен — измърмори тя. Мярна прозрачния отблясък на силиконова чашка в долния край на леглото. Взе я с два пръста и я намести на дясната си гърда. — Добре, Том. Какво да направим?

— Нека първо говоря с Никълсън. — И продължи бързо въпреки сумтенето й: — Сев, той може и да е задник, но все пак отговаря за оперативната дейност. И за него няма да е добре, ако се озовем в някой маямски затвор.

Севги се оглеждаше за другата чашка.

— Никълсън няма да удари с юмрук на ниво щатско правораздаване, Том, и ти го знаеш. Има твърде много политически амбиции, за да нервира хора с такова влияние. Ако Талахаси се ангажира активно с тази история, КОЛИН ще ни зареже да се оправяме сами.

Ново колебание от страна на Нортън. Шумът на тълпата отвън прииждаше като далечен прибой. Севги откри чашката под леглото, измъкна я и я нагласи несръчно, с лявата ръка. Седна на ръба на леглото и се зае да залепи отново ризата си.

— Кажи ми, че греша, Том.

— Мисля, че грешиш, Сев. Никълсън ще погледне на това като на намеса в системата за сигурност на КОЛИН, положение, което злепоставя и него. Дори да не се заеме лично с Талахаси, поне ще го препрати към горните етажи с гриф „спешно“.

— И междувременно какво? Ще си стоим тук?

— Човек може да заседне и на по-неприятни места, Сев — каза Нортън и въздъхна. — В най-лошия случай ще ти се наложи да прекараш още един ден с новото си приятелче.

— Моето ново… — Севги свали телефона от ухото си и го погледна. Малкото екранче тъмнееше невинно. Нортън не беше активирал визуалната връзка. — Да ти го начукам, Том.

— Просто се пошегувах, Сев.

— Така ли? Е, като се върнеш на Пето авеню, гледай да си купиш ново чувство за хумор.

И прекъсна разговора.

 

 

От наблюдателната кула към сушата положението не изглеждаше толкова страшно. Няколкостотин пъстро облечени жени и мъже се мотаеха пред входа на комплекса, а вляво от тях някакъв белокос тип с костюм говореше екзалтирано от висотата на преносим пластмасов подиум. Два скалъпени набързо холоплаката висяха килнати във въздуха над множеството. Сълзи и няколко старомодни автомобила с вътрешно горене бяха паркирани покрай шосето; хора на малки групи стояха до тях. Утринната светлина се отразяваше в стъкло и метални повърхности. Два хеликоптера танцуваха в небето — медийни платформи, ако се съдеше по цветовете им.

Не изглеждаше чак толкова страшно, да, но от портите ги деляха почти двеста метра, врявата беше приглушена от разстоянието, а подробностите трудно се различаваха. Севги се беше сблъсквала с масови безредици, докато работеше като патрулен полицай, и се беше научила да не прави прибързани преценки на ситуации, включващи множество хора, струпани на едно място. Знаеше колко бързо може да се промени положението.

— … може да има човешка форма, но не позволявайте тази форма да ви заблуди. — Думите се излъчваха от звуковата система на подиума, все още сравнително спокойни. Проповедникът очевидно беше поел бавен курс към истеричната кулминация. — Човекът е създаден по образ и с любовта Божия. Това… същество… е създадено от арогантни грешници, осквернили семето, дадено ни от Бог в неговата мъдрост. Библията ни казва…

Севги спря да го слуша. Загледа се с присвити очи в един от хеликоптерите горе.

— Нещо от щатската полиция? — попита постовия на кулата.

Той поклати глава.

— Ако тия долу щурмуват портата, ще се появят, но не и преди това. А дори и тогава ще се намесят само защото са наясно, че имаме право да използваме смъртоносни оръжия при нерегламентирано навлизане в охранявания периметър.

Лицето му беше спокойно, но горчивата нотка в гласа му беше красноречива. На гърдите му имаше малка табелка с името му — Ким, но Севги реши, че корейските американци са достатъчно близки по темперамент до китайците и също толкова склонни да се отнасят към света с чувство на горчивина. Преди отцепването подлудените от Занг-треската тълпи не бяха подбирали много-много кого линчуват.

— Не мисля, че ще се стигне дотам. — Опита се да демонстрира небрежна самоувереност. — Ще ви се махнем от главите, преди да е станало време за обяд, и те ще се разкарат.

— Дано.

Остави го да наблюдава тълпата и заслиза по външното стълбище. Комплексът тънеше в зловеща тишина, в ярък контраст с врявата отвън. Бяха замразили дейността на нанокулата до приключване на кризата и складовите хангари бяха затворени. Товарни подемници, широки по десетина метра, клечаха неподвижни по платформите и вътрешните писти като огромни скалпирани танкове, зарязани след края на колосален конфликт в градска среда. Подемните им платформи бяха празни.

В другия край на комплекса нанокулата пробиваше облачната покривка като противопожарна стълба с божествени размери. В сравнение с нея всичко друго изглеждаше миниатюрно, като пръснати на двора детски играчки. Перес беше една от първите нанокули, построена, когато Марс все още бил почти девствена пустиня, а Бредбъри — набор от херметизирани конструкции. Сега изглеждаше изхабена и мръсна, в избеляло черно и петносано сиво, с набиващи се на очи подпорни структури. В сравнение с жизнерадостния ярко оцветен минимализъм на Сейгън или Каку Перес си беше антика. Дори за Севги, която не обичаше кулите без значение на цвета им, тази си беше тъжна гледка.

— Била ли си горе?

Севги се обърна. Марсалис се бе приближил на два метра зад гърба й, без да го усети. Стоеше и я гледаше спокойно, по начин, който толкова силно й напомни за Етан, че по гръбнака й плъзнаха студени тръпки.

— На тази не съм. — Тя кимна неопределено на север.

— Минах обучение в Ню Йорк. Основно на Каку. Качвала съм се на Сейгън и Хокинг, също и на Левин, преди да я построят докрай.

— Не си много ентусиазирана май.

— Така е.

Това го накара да се усмихне.

— Но плащат добре. Нали?

— Плащат добре — съгласи се тя.

Той погледна към портата. Усмивката му се стопи.

— Цялата тази врява заради мен ли е?

— Да. — Почувства се смътно притеснена, сякаш републиканците от другата страна на оградата бяха нейни познати, чието лошо възпитание трябва някак да оправдае. — Сърди се на приятелчето си Парис. Явно не е издържал на изкушението, след като те измъкнахме под носа му. Издрънкал е всичко на тукашните медии.

— Значи сме имали късмет, че снощи ни доведе тук. Тя сви рамене.

— Известно време се занимавах със защита на свидетели. А там се научаваш никога да не поемаш излишни рискове.

— Разбирам. — Той сякаш се замисли над думите й. — Е, ще ми дадете ли някакво оръжие, или не?

— Това не влиза в сделката. Не прочете ли дребния шрифт?

— Не.

Това я свари неподготвена.

— Сериозно?

— Да си попадала някога в джизъслендски затвор? — Усмивката му беше мека, но очите му студенееха от спомена. — Не губиш излишно време с подробности, ако някой е дошъл да те измъкне от такова място.

— Вярно. — Тя се изкашля да прочисти гърлото си. — Е, въпросният дребен шрифт гласи, че КОЛИН ще ползва услугите ти в качеството ти на съветник, а не за реални действия. Следователно оръжие няма да ти трябва.

— Ще ми трябва, ако нашите джизъслендски приятелчета решат да щурмуват оградата.

— Това няма да се случи.

— Подобна увереност е вдъхновяваща. Ще можем ли да излетим оттук?

— Едва ли. Том се опитва да задвижи дипломатическата машина, но ще мине известно време, докато получим някакви гаранции за безопасност. В тази част на света противовъздушната отбрана първо стреля, а след това брои.

— Да, това съм го чувал. — Той обърна гръб на оградата и плъзна поглед по трептящата повърхност на Атлантика. — Като говорим за това, някаква идея защо колегите им от Ръба не са пуснали една-две топлинно насочвани ракети в задника на „Хоркан“, когато е пресякъл въздушната им граница? Доколкото знам, и те не се славят с особено самообладание, а „Хоркан“ определено е покривал параметрите на реална заплаха.

— Очевидно местният представител на КОЛИН ги е разубедил.

— Сериозно? — Марсалис вдигна вежда.

— Да. Напоследък отношенията ни с Ръба са доста добри. Не като с Републиката. Миналата година подписахме споразумение за пряк ИИ интерфейс, протоколи с висока съвместимост и минимален буфер. Н-джинът на Сейгън определи траекторията и я препрати директно към военновъздушното командване на Ръба. Никакви блокади, никакви инфопроверки извън най-елементарните. Минал е през буферите за няколко наносекунди. — Севги разпери ръце. — Всички са доволни.

— И най-вече Мерин.

Тя не каза нищо. Пресекливите крясъци откъм портата стигаха до тях между повеите на океанския вятър. Марсалис бавно тръгна към водата. Не каза нищо, не погледна назад към нея. Едва след първите му три крачки Севги разбра, че е очаквал от нея да продължи разговора и си е тръгнал, понеже тя не го беше направила.

— Къде отиваш? — Каза го с по-голяма лекота, отколкото й беше по вкуса.

Той спря и се обърна.

— Защо? — попита я сериозно. — Да не съм под домашен арест или нещо такова?

„Майната му!“

— Не, не, просто… — Тя махна неуверено. — В случай че се наложи да те открия по спешност.

Той замълча, преценяваше казаното, така както беше претеглил и коментара й относно защитата на свидетели по-рано.

— Ще се поразходя по плажа — каза накрая. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Ами… не. — Тя се поколеба. Той чакаше. — Трябва да прегледам данните от местопрестъплението Монтес, докато още имаме време. Да видя дали няма да изскочи нещо.

— Смяташ, че има такава вероятност?

— Не, но човек никога не знае. От четири месеца се занимавам с почерка на Мерин, но за анжелинската полиция това е нещо ново. Може да са забелязали нещо, което на мен ми е убягнало.

— Значи нямате пряк информационен интерфейс с тях, така ли?

— Да. Технически те не са част от службата за сигурност на Ръба. Имат си свое правораздаване, анжелинската полиция е автономна и на практика работи не много по-различно от полицията на който и да е голям град в Републиката.

— И не сте споделили с тях информацията си по този случай?

— Не сме. Вече ти казах, че предпочитаме да не създаваме излишна паника. — Махна уморено към оградата. — Чуй ги само. Как мислиш ще реагират хора като тях на новината, че тринайска с канибалски наклонности вилнее из Северна Америка и убива мирни граждани по неясни критерии? Помниш ли Сандерсен?

— Ерик Сандерсен? — Той вдигна рамене. — Ами да, помня го. И аз го търсих два месеца миналата година, като всички други.

— Значи помниш какво стана. Седем седмици само и едва не се стигна до военно положение в пет щата на Републиката. Медиите нададоха вой до небесата за клонирани чудовища. Въоръжени тълпи се опитаха да нахлуят в лагера в Симарон и да избият всичко живо вътре. Извънредни мерки за сигурност по цялата граница с Ръба. Ако Сандерсен не си беше провалил прикритието, ситуацията от времето на Занг-треската щеше да се повтори. А той беше обикновен беглец. Не беше убил никого. Ако се разчуе за Мерин, тълпите буквално ще откачат.

— Да, тълпите. Вие, хората, добре владеете този номер, нали?

Севги реши да пропусне последното покрай ушите си.

— Просто не искаме нова кървава баня — упорито повтори тя. — Даваме на местната полиция да разбере, че проявяваме интерес, и им съдействаме в някаква степен. Но не можем да си позволим някой да се докопа до цялостната картинка.

Той кимна. Изглежда, беше забравил за разходката си по плажа.

— И каква картинка предоставяте на тях?

— Версията ни за пред властите в Републиката е контрабанда на марстехска технология. Престъпна групировка и дистрибуторска мрежа водят война за откраднат продукт. — Думите имаха възкисел вкус в устата й, скалъпени и неубедителни като неясно корпоративно изявление. Овладя импулса си да изкриви отвратено лице й продължи: — Лесно пробутахме тази история в случая на Еди Танака, мошеник от дребен калибър. Когато убитият е почтен гражданин, залагаме на номера със случайните жертви. Невинен човек, озовал се на кофти място в кофти момент. Ако и това не върви, се позоваваме на сгрешена идентичност.

— Не ми звучи много убедително. А с генетичните следи как процедирате?

— Изпреварваме ги. Н-джиновете на КОЛИН имат достъп до полицейските инфобази из цяла Северна Америка и постоянно търсят нововъведени данни, които да пасват на търсения профил. И това обикновено става много преди криминалистите да пуснат генно сканиране на събраните от местопрестъплението материали, така че в повечето случаи научаваме, преди някой друг да е разбрал, че има замесена тринайска.

— В повечето случаи?

— Да, в два от случаите ни се наложи да окажем давление върху патолозите, за да ги убедим да си мълчат. — Тя отклони поглед. — Не е трудно за възможностите на КОЛИН.

— Да де, едва ли е трудно.

Севги усети, че е на път да се изчерви.

— Виж, трябва да се връщам в централната сграда. Щом искаш да се разхождаш по плажа, върви.

— Не. Ще дойда с теб.

Тя го стрелна изпод вежди. Той й отвърна с невинен поглед.

— Няма да е лошо и аз да видя материалите по случая — каза той. — Да си заработя издръжката един вид.

Така че тръгнаха заедно към главния комплекс. Започнало беше да става горещо и Севги смутено долови миризмата на пот, която се излъчваше от тялото й. Съжали, че не беше взела душ, преди да излезе.

— Та, казваше, че в Републиката не знаят за връзката с „Гордостта на Хоркан“ — подсети я Марсалис.

— Да. Медиите съобщиха, че няма оцелели. Казахме им за канибализма и че евентуалните оцелели са загинали при удара. Позволихме им да направят снимки.

— Хм.

— Да. — Севги сви устни. — Ужасът на канибалския кораб-призрак — кликнете тук за още изображения. Нахвърлиха се като на топъл хляб и го изпляскаха във всеки сайт на информационната мрежа. И изобщо не се сетиха за така наречената разследваща журналистика.

— Удобно.

Тя сви рамене.

— Стандартно по-скоро. Американските медии вече повече от сто години предпочитат сензациите пред фактите, а отцепването само засили тази тенденция. Пък и Мерин наистина е оцелял като по чудо. Намерил е начин да излъже системата така, че тя да го приеме обратно в криогнездото, след като е била тотално прецакана и криогенният протокол просто не е сработвал. Той обаче е преодолял тази пречка, убедил е криогнездото да се напълни с гел и да приеме, буквално да удави, живо неседирано тяло…

— Не е като да му е липсвало свободно време, за да го измисли.

— Знам. Но това е само началото. След това е трябвало да легне в гнездото и да си стои там, докато системата го дави, без да е седиран. Трябвало е да вдиша гела, в пълно съзнание, буден, без дробовете му да се разбунтуват инстинктивно, и всичко това в продължение на двайсетина минути, докато „Гордостта на Хоркан“ програмира финалното си захождане, навлезе в атмосферата, нанесе корекции в курса и се пльосне в океана.

Товарен подемник клечеше като заспал динозавър вдясно от тях и препречваше косата светлина на утринното слънце. Севги потрепери, когато навлязоха в дългата му сянка. Хвърли почти обвинителен поглед на Марсалис.

— Само се опитай да си го представиш — затворен в изправен ковчег, а онази гадост изпълва носа, устата и гърлото ти, излива се бавно в дробовете ти, притиска очите ти, а корабът наоколо ти се тресе, сякаш всеки момент ще се разпадне, а може и наистина да се разпада, защото няма как да си сигурен в обратното. Можеш ли да си го представиш?

— Опитвам се да не си го представям изобщо — меко каза той. — Знаем ли как се е добрал до брега?

Тя кимна.

— Първата жертва в района на залива, Юлисис Уорд. Видя го на картата снощи. Сериозен бизнес с микрофауна, имал ферми за отглеждане на култури по цялото крайбрежие на окръг Марин и от онези, привързаните планктонни решетки на стотина километра навътре в океана. Не разполагаме със сателитни снимки, но по всичко личи, че е бил на инспекция при въпросните решетки, когато „Гордостта на Хоркан“ е паднал във водата. Станало му любопитно, приближил се твърде много и в резултат се простил с живота си.

— Или е отишъл там с нарочната цел да прибере Мерин.

— Да, и ние се сетихме за това. ССР направиха проверка с н-джин и не откриха никаква връзка между Уорд и Мерин. Проверката обхвана четиридесет години. Освен ако не са се познавали от предишен живот, тази история е точно такава, каквато изглежда — кофти съвпадение.

— Как го е убил?

— С харпун за акули „Креси“. Виждал ли си човек, убит с такова нещо? — Севги размаха красноречиво ръце. — Направено е да спира големите бели акули през десет метра вода и на практика е портативен дезинтегратор. Пръснало е вътрешностите на Уорд из цялата стая. И на един от служителите му също — Емил Ночера. И двамата с един изстрел.

— Благодарил му е за помощта.

— Именно. Криминалистите казаха, че по същото време там е имало още двама служители, но те са избягали.

— Едва ли можем да ги виним.

— Да, плюс това са били нелегални. Изглежда, повечето сезонни работници в този бизнес са такива. И да са видели нещо, едва ли са щели да останат, за да дадат показания. От службата за сигурност ги търсят, но не хранят големи надежди.

— Те поне знаят ли за какво става въпрос?

— В ССР знаят, но дотам. Обществеността не подозира нищо — и ССР, също като нас, не могат да си позволят разгласяването на такава информация. Отношенията между Джизъсленд и Ръба са достатъчно обтегнати и без да се е разчуло, че някакъв тип прескача ту тук, ту там, все едно прехвалената им погранична охрана е висока до коляното бяла оградка.

— Но ченгетата от Ръба знаят, че той убива и на територията на Републиката?

— Уведомени са за това, да.

— Много любезно от тяхна страна да го запазят в тайна.

— Ами, както казах, не се долюбват много със съседите си. А и няма да изглежда добре, ако богатите и високотехнологични щати от Ръба не са в състояние да спрат един психопат, който минава границата, за да вилнее в Републиката. Ясно ти е какви дипломатически последици може да има това.

— Каква е ползата от технологията, ако Бог не е на твоя страна?

— Именно. А ако отгоре на всичко се разчуе, че въпросният психопат е, ъъ…

— Генетично чудовище? — меко попита той. — Изрод?

— Не съм го казала.

— Вярно. Не си.

— Републиката и без това пълни главите на населението си как Ръбът бил страхлива подлога на китайците. А предвид слуховете, които изтичат от Китай и бегълците от черните лаборатории… — Тя отново сви рамене.

— Ясно ти е как би изглеждало и това, нали?

— Съвсем ясно. Нищо не може да се сравнява с добрата история за вилнеещо чудовище.

Излязоха от сянката на подемника. Севги извърна глава да предпази очите си от внезапния прилив на светлина и й се стори, че зърва мимолетна усмивка на лицето на чернокожия мъж. Погледът му се беше зареял някъде далеч отвъд сградите около нанокулата.

— Нещо смешно ли казах?

Въпросът й го върна рязко в настоящето, но той не погледна към нея.

— Всъщност не.

Севги спря.

Той направи още две крачки, после също спря и се обърна към нея.

— Какво има?

— Ако имаш някаква полезна идея — хладно каза тя, — бих искала да я чуя. Ако ще си мълчиш, няма как да свършим работата.

— Не е нещо важно — отвърна спокойно той. — Ти сигурно би го нарекла резонанс.

Тя не помръдна.

— Резонанс на какво?

Той въздъхна.

— Резонанс между чудовища. Знаеш ли какво е „пистако“?

Тя разрови паметта си и измъкна нещо, прочетено отдавна в един доклад за престъпността във високопланинските подготвителни лагери.

— Да, нещо като демон, нали? От индианската митология. Нещо като вампир?

— Долу-горе. Пистако е бял мъж с дълъг нож, който идва нощем и нарязва индианци, за да се добере до телесната им тлъстина. Най-вероятно е цивилизационно обусловен мит, спомен от времената на конквистадорите и инквизицията, а те съвсем определено не са имали задръжки относно разчленяването на хора в името на Бога. В наше време обаче горе на алтиплано историята се е променила.

— Как?

Марсалис се ухили. Толкова много й заприлича на Етан, че сякаш бръкна в душата й и я докосна на същото място като него. Това я изпълни с ужас.

— В наше време — каза той — хората в Андите вече не свързват пистако с белия човек като такъв. Това е отминало. Иначе чудовището си е същото и изглежда по същия начин, но сега легендата твърди, че пистако е нещо зло, което белият човек е върнал.

И кимна към надвисналата тъмна конструкция на нанокулата.

— От Марс.