Стивън Кинг
Големия шофьор (42)

42.

Почувства, че е редно да се върне в изоставения магазин, където й се беше случило онова ужасно нещо, и там да довърши работата си. Би могла да поседи на буренясалия паркинг, да послуша как вятърът брули старата реклама (ХАРЕСВАШ ГО ХАРЕСВАТЕ), да поразсъждава за какво мислят хората в последните си мигове. В нейния случай вероятно щеше да е за Фрици. Сигурно Патси щеше да го прибере и в това нямаше нищо лошо. Котките бяха издръжливи същества. Много-много не се интересуваха кой ги храни и пои, важното беше купичката им да е пълна.

В този час бързо щеше да стигне до бензиностанцията с изоставения магазин, но разстоянието й се струваше прекалено дълго. Бе адски уморена. Реши, че ще седне в пикапа на Ал Стрелке и ще го направи там. Само че не искаше да оплиска с кръв старателно написаните самопризнания, това й се струваше крайно нередно предвид кръвопролитията, които се описваха там, затова…

Занесе в хола страниците от тефтера със синия кон на обложката, където телевизорът работеше (сега младеж с вид на престъпник продаваше подочистачка), и ги пусна в скута на Стрелке.

— Подръж ги, Лес.

— Няма проблем — отвърна Лестър. Тя забеляза, че част от болния му мозък съхне върху голото му рамо. Което беше добре.

Тес излезе във ветровитата нощ и седна зад волана на пикапа. Скърцането на пантата при затварянето на вратата й се стори познато. Всъщност нищо странно: не беше ли чувала същото скрибуцане и преди? Да. Край бензиностанцията се беше опитала да се отплати на Големия шофьор с услуга за услуга: той щеше да й смени гумата, за да може тя да се прибере вкъщи и да нахрани котарака си.

— Реших, че батерията му може да падне — промълви и се засмя.

Опря дулото на револвера в слепоочието си, сетне размисли. Подобни изстрели невинаги водеха до желания резултат. Искаше парите й да отидат за помощ на пострадали жени, а не за нея, докато вегетира в лечебно заведение за човешки зеленчук.

В устата беше по-добре. По-сигурно.

Езикът й близна мазната цев, мерникът опря в твърдото небце.

„Поживях си добре — всъщност доста добре — и въпреки че накрая сбърках ужасно, може би то ще ми се прости, ако има живот след смъртта.“

Ала нощният вятър бе тъй упоителен. Навяваше й сладки ухания през полуотвореното стъкло. Бе срамота да си отиде от този свят, но какъв избор имаше? Бе време за последно сбогом.

Тес затвори очи, придърпа спусъка и точно тогава Том заговори. Това бе непонятно, понеже Том се намираше в експедишъна, а експедишънът беше в двора на другия брат, на километър и половина оттук. Освен това гласът изобщо не приличаше на този, който приписваше на Том. Не приличаше и на нейния. Беше студен. А тя — тя беше захапала дулото на револвера. Изобщо не можеше да говори.

— Тя поначало не е много добра детективка, нали?

Тес извади от устата си Изстисквача на лимони.

— Кой? Дорийн ли?

Въпреки всичко беше потресена.

— Кой друг, Теса Джийн? Откъде накъде да е добра детективка? Тя е измислена от старото ти „аз“. Нали така?

По всяка вероятност беше така.

— Дорийн вярва, че Големия шофьор не е изнасилил и убил другите жени. Нали това написа ти?

— Аз — каза Тес. — Аз го вярвам. Просто бях уморена. И шокирана.

— И също така виновна.

— Да. Също така виновна.

— Как мислиш, дали хората, които се измъчват от вина, разсъждават правилно?

Не. Може би не.

— Накъде биеш?

— Че си решила само част от загадката. Преди да я решиш цялата — ти, а не някаква клиширане стара детективка, — се случи едно злощастие.

— Злощастие? Значи така го наричаш? — От много далеч Тес чу своя смях. Вятърът блъскаше в стената. Разхлабеният улук на къщата се удряше в стрехата от вятъра. Също като рекламата за „Севън-ъп“ в изоставения магазин.

— Преди да си теглиш куршума — продължи новият, непознат Том (звучеше все повече като жена), — защо не помислиш за себе си? Само че не тук.

— А къде?

Том не отговори на този въпрос, тъй като беше излишно. Вместо това я посъветва:

— И да си вземеш тъпите самопризнания.

Тес слезе от пикапа и се върна в къщата на Лестър Стрелке. Отиде в кухнята и започна да разсъждава на висок глас. Гласът на Том (който ставаше все повече като нейния). Дорийн май беше излязла в отпуска.

— Ключът на Ал от къщата със сигурност е закачен на халката заедно с ключа за двигателя — обясняваше Том, — но да не забравиш кучето.

Би било глупаво. Тес застана пред хладилника на Лестър. След като се разтършува, откри един хамбургер най-долу в дъното. Уви го в един брой на „Малките обяви на чичо Хенри“ и се върна в хола. Дръпна листовете хартия от скута на Стрелке — предпазливо, с ясното съзнание, че под страниците се крие онова парче плът, което я беше наранило; онова парче, заради което тази вечер беше убила трима души.

— Взимам ти хамбургера, но ти не се сърди. Правя ти услуга. Смърди на развалено.

— Кражба като капак на убийството — проточи Малкия шофьор с монотонния си глас на мъртвец. — Браво на теб.

— Млъквай, Лес! — отряза го тя и си тръгна.