Стивън Кинг
Големия шофьор (41)

41.

Беше почти полунощ и вятърът духаше още по-силно от преди. При всеки порив къщата на Лестър Стрелке се разтърсваше и Тес се сещаше за прасенцето, което си построило къщичка от клонки.

Малкото прасенце, което беше живяло в тази къщичка, вече никога нямаше да се притеснява, че ще му я издухат, защото беше мъртво на креслото. Освен това не беше малко прасенце. Беше лош вълк.

Седеше в кухнята и пишеше в мръсен тефтер със син кон на корицата, който бе открила в спалнята на Стрелке. На горния етаж имаше четири стаи, но само спалнята не беше задръстена с боклуци — като се започне от метални рамки за легло и се стигне до двигател за моторница „Ивинруд“, който сякаш е бил пуснат от покрива на някоя сграда. Понеже щяха да минат месеци, докато прерови тези хранилища на Безполезното, Безпризорното и Безсмисленото, Тес се съсредоточи върху спалнята на Стрелке и внимателно я претърси. Ценният тефтер беше бонус. Бе открила каквото търсеше в овехтял пътнически сак, избутан в дъното на гардероба, замаскиран — немного успешно — със стари броеве на „Нешънъл Джиографик“. В него беше натъпкано дамско бельо. Гащичките й бяха най-отгоре. Тес ги прибра в джоба си и ги замени със сгънато жълто спасително въже. Никой нямаше да се изненада, ако открие въже в куфара с трофеи на един убиец и изнасилвач. Освен това то не й трябваше.

„Тонто — рече Самотния рейнджър, — работата ни тук приключи.“

Тя пишеше — докато „Зайнфелд“ отстъпи екрана на „Фрейзър“, а „Фрейзър“ го преотстъпи на емисията местни новини (жител на Чикопи спечелил от лотарията, друг си счупил гръбнака, след като паднал от строително скеле, така че равновесие имаше) — самопризнания под формата на писмо. Щом стигна до пета страница, новините отстъпиха терена на една сякаш безкрайна реклама за Божественото прочистване. Дани Виера се гневеше: „Някои американци ходят по нужда веднъж на два-три дена и само защото това състояние продължава с години, те вярват, че е нормално! Всеки лекар ще ви каже, че не е така!“

Писмото бе озаглавено ДО КОМПЕТЕНТНИТЕ ОРГАНИ и първите четири страници образуваха един-единствен абзац. В главата й той звучеше като писък. Ръката й отмаля, а химикалката, която намери в кухнята (с излющен позлатен надпис АВТОПРЕВОЗИ ЧЕРВЕН ЯСТРЕБ), пресъхваше, но слава Богу, Тес почти бе готова. Докато Малкия шофьор продължаваше да не гледа телевизия от табуретката си, тя започна с нов абзац отгоре на пета страница:

Няма да се извинявам за стореното от мен. Нито пък ще се оправдавам с невменяемост. Бях бясна и сбърках. Всичко е много просто. При други обстоятелства — имам предвид не чак толкова ужасни — бих могла да кажа: „Как няма да сбъркам, двамата си приличат като близнаци.“ Само че обстоятелствата не са други.

Мислех да изкупя своя грях, пишейки тези страници, заслушана в телевизора и във вятъра — не защото се надявам на прошка, а защото ми се струва грешно да съгрешаваш, без поне да сториш някоя добрина за равновесие. (На това място се сети за победителя от лотарията и мъжа, който си беше строшил гръбнака, но й беше трудно да обяснява концепцията си, защото беше нечовешки уморена, на всичкото отгоре не знаеше доколко е уместно). Мислех да замина за Африка и да помагам на заразените от СПИН. Мислех да замина за Ню Орлиънс и да работя на доброволни начала в приют за бездомници или в безплатен стол. Мислех да замина за Персийския залив и да чистя птиците от петрола. Мислех да даря няколкото милиона долара, които съм заделила за старините си, на група, която се бори с насилието срещу жени. В Кънектикът трябва да има такова сдружение, може би дори са няколко.

Но после си спомних какво казва по веднъж във всяка книга Дорийн Маркиз от Клуба по плетиво…

Това, което Дорийн повтаряше минимум веднъж във всяка книга, беше: „Убийците никога не забелязват очевидното. Изобщо не се съмнявайте, милички.“ И още докато пишеше за изкупление, осъзна, че това е невъзможно. Защото Дорийн беше абсолютно права.

Тес си беше сложила шапка, за да не остави косми, от които може да бъде извлечено ДНК. Беше си сложила ръкавици, които не свали даже докато караше пикапа на Алвин Стрелке. Още не бе късно да изгори самопризнанията в печката на Лестър, да се върне в значително по-хубавата къща на батко Алвин (тухлена къщурка, не от клонки) и да си замине за Кънектикът. Би могла да се върне у дома, където я чакаше Фрици. На пръв поглед всичко беше наред и вероятно щяха да минат няколко дена, преди полицията да я открие. Което със сигурност щеше да се случи. Защото, докато се е вторачвала в криминологичните тънкости, не беше забелязала очевадната спънка — досущ като в романите си.

Очевидната спънка си имаше име: Бетси Нийл. Хубава жена с овално лице, несиметрични очи като в картина на Пикасо и бухнала тъмнокестенява коса. Тя я позна, даже й поиска автограф, но това не беше важно. Важни бяха синините по лицето на Тес („Дано това не се е случило тук“ — беше казала Нийл) и това, че разпитваше за Алвин Стрелке, описа пикапа му и се сети за пръстена, когато Нийл отвори дума. „Като рубин“ — беше се съгласила Тес.

Нийл щеше да види репортажа по телевизията или да го прочете във вестника — това бе неминуемо при трима мъртъвци от едно семейство — и да отиде в полицията. Полицията щеше да стигне до Тес, Оттам щяха да проверят в картотеките за притежавано оръжие и да установят, че тя притежава револвер „Смит енд Уесън“ 38-ми калибър, познат още като Изстисквача на лимони. Щяха да го изземат, за да произведат пробни изстрели и да направят сравнения с куршумите, открити в трите жертви. А тя как щеше да се защити? Щеше ли да ги погледне с насинените си очи и да каже (с глас, хриплив от душенето на Лестър Стрелке), че го е загубила? Щеше ли да разправя същото даже след като откриеха мъртвите жени в канала?

Тес продължи да пише с чуждата химикалка:

… си спомних какво казва по веднъж във всяка книга Дорийн Маркиз от Клуба по плетиво: че убийците никога не забелязват очевидното. Освен това веднъж Дорийн откъсна страница от роман на Дороти Сейърс и остави на убиеца заредено оръжие, като го посъветва да предпочете достойния изход. Аз съм въоръжена. Брат ми Майк е единственият ми близък. Той живее в Таос, Ню Мексико. Предполагам, че ще може да ме наследи. Това зависи от правните последици на извършените от мен престъпления. Ако ме наследи, се надявам, че компетентните органи ще му покажат това писмо и ще му предадат моето желание да дари основната част от имуществото ми на организация, подпомагаща жени, жертви на сексуално насилие.

Съжалявам за Големия шофьор — Алвин Стрелке. Не той ме изнасили, а Дорийн е сигурна, че не е изнасилил и убил и онези жени.

Дорийн ли? Не, тя. Дорийн беше измислена. Ала Тес беше прекалено уморена, за да го поправя. Голяма работа — и без това наближаваше краят.

Не се извинявам за Рамона и за онзи боклук в съседната стая. По-добре че са мъртви.

Разбира се, същото се отнася за мен.

Прегледа страниците. Май не беше забравила нищо, затова написа името си — нейният последен автограф. Химикалката пресъхна на последната буква и Тес я остави.

— Нещо да добавиш, Лестър?

Отговори само вятърът, който разнесе студени течения и накара къщичката да заскърца.

Тес се върна в хола. Нахлузи шапката на главата на мъртвеца и пръстена на пръста му. Искаше да го заварят така. Върху телевизора беше поставена снимка в рамка. На нея Лестър и майка му стояха прегърнати. Усмихваха се. Просто едно момче и майка му. Известно време Тес гледа снимката, после си тръгна.