Стивън Кинг
Големия шофьор (37)

37.

За разлика от Лейсмейкър Лейн в Тауншип Роуд нямаше нищо еснафско; беше кънтри като певеца Травис Трит. Къщите представляваха блестящи острови от електрически светлини под сиянието на изгряващата луна.

— Наближаваш своята цел, Тес — рече Том с реалния си глас.

Тя превали един хълм и от лявата си страна видя пощенска кутия, на която пишеше СТРЕЛКЕ и 23. Пътната алея — дълга, асфалтирана, гладка като черен лед — се издигаше и правеше завой. Тес остави Тауншип Роуд и зави по нея без никакво колебание, но безпокойството я обзе веднага след това. Едва не удари спирачки, за да направи обратен завой. Защото продължеше ли нататък, нямаше избор. Щеше да бъде като бръмбар в бутилка. И дори да не беше женен, какво щеше да стане, ако в момента е с някого? С братлето си Лес например? Какво щеше да стане, ако Големия шофьор е пазарувал бира и мезе за двама, не за един?

Тес угаси фаровете и продължи да кара на лунна светлина. В нейното превъзбудено състояние й се стори, че алеята няма край, но едва ли беше изминала повече от двеста метра, когато зърна къщата на Стрелке горе на баира. Изглеждаше по-голяма от обикновена вила и по-малка от фермерски дом. Не беше тухлена къщурка, нито сламена. В приказката за трите малки прасенца и лошия вълк това щеше да е къщурката от клонки.

Отстрани на къщата беше паркирано дълго ремарке с надпис АВТОПРЕВОЗИ ЧЕРВЕН ЯСТРЕБ. В края на алеята пред гаража се кипреше автовозът Пит от снимката в уебсайта. На лунна светлина изглеждаше обсебен от призраци. Тес намали, когато го приближи, и изведнъж отнякъде се появи бяла светлина, която я заслепи и огря ливадата. Това беше сензорна лампа, активирана от движение, и ако Стрелке се върнеше сега, щеше да забележи сиянието й от края на алеята. Може би щеше да я зърне още от Тауншип Роуд.

Тес удари спирачки. Веднъж като тийнейджърка беше сънувала, че е гола-голеничка в училище и изпитва голям срам. Сега се почувства по същия начин. Чу някаква жена да стене. Предполагаше, че е тя, но не звучеше като себе си.

— Загази, Тес.

— Млъквай, Том.

— Той може да се върне всеки момент, а ти не знаеш за колко е нагласен таймерът на лампата. Затрудни се с майката. Той е далеч по-голям от нея.

— Казах да млъкваш!

Опита се да разсъждава, само че ярката светлина й пречеше. Сенките на автовоза и на ремаркето отляво сякаш се протягаха към нея с остри черни пръсти — пръсти на караконджул. Проклета сензорна лампа! Разбира се, че тип като него ще си сложи сензорна лампа! Би трябвало незабавно да се маха, да завие по неговата ливада и да даде газ надолу към шосето, но не бе изключено да се засекат. Чувстваше го. А ако се лишеше от елемента на изненадата, щеше да загине.

„Мисли, Теса Джийн, мисли!“

И като капак на всичко се разлая куче. В къщата имаше куче. Тя си представи озъбен питбул.

— Ако ще оставаш, трябва да се скриеш — посъветва я Том… не, това не звучеше като нейния глас. Или не точно като нейния глас. Може би това бе гласът на нейната най-дълбока същност, на оцеляването. И на убийството. Колко дълбоко заровени, неподозирани същности има човек? Май безкрайно много.

Погледна в огледалото за обратно виждане, като хапеше подутата си долна устна. Засега по алеята не приближаваха включени фарове. Но как да е сигурна, когато лунният блясък и лампата я заслепяваха?

— Лампата е с таймер — обади се Том — и на твое място нямаше да стоя със скръстени ръце. Ако преместиш колата, след като изгасне, само ще го задействаш повторно.

Тя се насочи се към автовоза, за да го заобиколи, и спря. Тревата там беше висока. Големия шофьор непременно щеше да забележи следите от експедишъна. Даже ако сега угаснеше, проклетата лампа пак щеше да грейне безжалостно при завръщането му и той щеше да види смачканата трева.

Отвътре кучето се нахъсваше: Ръф! Ръф! РъфРъфРъф!

— Давай напряко през ливадата и го скрий зад ремаркето — предложи Том.

— Ами следите от гумите? Следите!

— Все някъде трябва да го скриеш. — Том говореше вежливо, но твърдо. — Поне от тази страна тревата е окосена. Нали знаеш, че повечето хора не забелязват това, което ще им избоде очите. Дорийн Маркиз непрекъснато го повтаря.

— Стрелке не е член на Клуба по плетиво, а един побъркан скапаняк.

Но тъй като нямаше избор — нали беше стигнала чак дотук, подкара през ливадата към сребристото ремарке под осветление, което създаваше илюзията за горещо пладне. Надигна се лекичко от седалката, сякаш така като по магия следите от експедишъна нямаше да личат толкова.

— Даже ако лампата свети, той може нищо да не заподозре — обади се Том. — Бас държа, че сърните задействат сензора през цялото време. Даже може да го е сложил, за да ги прогонва от зеленчуковата градина.

Обяснението звучеше смислено (и гласът отново бе като на Том), но това не я успокои кой знае колко.

Ръф! Ръф! Ръф! Ръф! Сякаш онова животно сереше петцентови монети.

Почвата зад сребристото ремарке беше гола и изровена — от време на време тук са се приютявали и други тежкотоварни ремаркета, — но достатъчно твърда. Тес скри експедишъна, доколкото можеше, в сянката му и изключи двигателя. Потеше се обилно и излъчваше неприятна миризма, която никой дезодорант не бе в състояние да премахне.

Щом излезе и затръшна вратата, лампата угасна. В миг на суеверие Тес си помисли, че тя е изключила лампата, която я беше изплашила, после се сети, че е бил таймерът. Подпря се на топлия капак на експедишъна и дълбоко си пое въздух, изпускайки го на пресекулки като бегач в маратон, който пробягва финалните неколкостотин метра. Добре бе да знае за колко време е нагласен таймерът, но нямаше отговор на този въпрос. От уплаха й се беше сторило, че е светило часове наред.

Когато отново се овладя, си направи инвентаризация, като действаше бавно и методично. Револвер и ръкохватка. И двете в наличност, и двете необходими. С тази дупка ръкохватката едва ли щеше да заглуши втори изстрел; дано къщурката върху баира да имаше шумоизолация. Не беше болка за умиране, че ножът е забит в корема на Рамона; стигнеше ли се дотам да коли с кухненски нож Големия шофьор, сериозно щеше да е загазила.

„А в револвера останаха само четири патрона… Защо не взе още патрони, Теса Джийн? Уж имаше план, но май не струва за нищо.“

— Млъквай! — прошепна тя. — Том или Фрици, или който и да си, просто млъквай.

Гласът престана да я хока и тогава Тес осъзна, че истинският свят също се е умълчал. Бесният лай на кучето беше секнал, когато сензорната лампа изгасна. Сега единственият звук беше от вятъра, а единствената светлина — от луната.