Йошихико Фунадзаки
Приключенията на професор Попен в тресавището (8)

VII глава

Пред очите му като блясък от светкавица на фотоапарат се появи образът на професор Попен-човека. Той ядеше своя обяд. После всичко отново стана тъмно.

— Това е вече прекалено много за мен. Искам отново да стана човек. Помощ! — завика той.

— Ей, успокой се. — Някой го раздруса за рамото. Отвори очи и видя пред себе си някакво огромно и странно лице. Истински марсианец.

— Ох! — Професорът страшно се уплаши и скочи. Но веднага се успокои. Това беше само един щурец. А самият той се намираше в стаичка, която наподобяваше хранилище. Навсякъде бяха струпани сухи листа, между тях подаваха главички гъби.

— Ти ужасно бълнуваше. Как си сега? — Щурецът надникна в лицето на професора, като прегъваше голямото си червеникаво-кафяво тяло, приличащо на цигулка.

— Хм. — Професорът се опита да завърти главата си. — Помня всичко до момента, когато паднах от дървото. След това си спомням, че обядвах.

— Май още не си добре. Когато те забелязах, ти лежеше неподвижно в тревата.

— Точно по това време аз обядвах пред столовата…

— Ай, ай, никак не си добре. Я остани тук, докато не се оправиш напълно. Искаш ли нещо да хапнеш?

— Той посочи с брадичка струпаните навсякъде планини от хранителни продукти.

— Не, благодаря. Преди малко обядвах. — Попен се повдигна и огледа стаята. — Къде се намирам?

— Това е хранилището на гъби, които събират твоите братя…

— А! Големите мравки! Тогава тук е…

— Точно така. Ние сме в мравуняка на големите мравки. А аз съм тукашният пазач. Пазя любимите гъби на Нейно величество Царицата. Затова ме хранят и ей така си живея.

— Така ли? — каза професорът и започна да мисли на глас: — И тъй аз бях размачкан от Хачиска. След това останките от мен са били пренесени от мравките работнички в това хранилище и Царицата ги е изяла. — Тук той ахна. — Сетих се! Царицата се е разболяла, понеже е изяла мен, тоест мен — отровната гъба! Следователно тя се е принесла в жертва, за да мога аз от неподвижна гъба да се превърна в мравка с краченца! Наистина тя е велика жена!

— Как е? Наред ли е всичко? — Щурецът го погледна тревожно. — Нищо не разбирам! Бил си размачкан от някого. Царицата те е изяла… какви ги говориш?

— Не, няма нищо. И така аз съм отново в мравуняка.

— Така е. Ако не бях те забелязал, чуждите мравки щяха да те отвлекат и изядат. А ти даже не ми благодари…

— Много съм ти благодарен — отвърна Попен. — Но ако мен ме бяха изяли другите мравки, щях да се превърна в мравка. Нямаше да има голяма разлика…

— Ти май много силно си се ударил.

— Не, вече съм добре. Заведи ме до изхода на мравуняка. — Професорът искаше час по-скоро да излезе навън.

Но отговорът на щуреца го изненада:

— Май по-добре е да стоиш тук. Навън става нещо страшно. Сега в мравуняка сме само двамата с теб.

— Какво?! Какво става?

— Не знам какво се е случило, но всички като че ли са полудели. Излизат навън и не се връщат. — Щурецът замига с червените си очички. — Това е война. Червените мравки, които ние преди победихме, са дошли да си отмъстят. И сега може би всички се сражават.

Попен скочи:

— Аз не мога да стоя тук. Трябва веднага да отида при тях. Моля те, заведи ме до изхода! — Попен искаше под този предлог да се измъкне от мравуняка, но щурецът го спря:

— Знаеш ли, това сякаш не е война. Аз започвам доста да се тревожа. Преди малко, когато бях навън, всичко беше мирно и спокойно. Обикновено не правя това, но този път взех, че обиколих мравуняка. И точно тогава забелязах как ти падна.

— Сигурно и вестоносецът е бил там. Той ме чакаше под дървото, докато се разправях с въшките.

— Не, там нямаше нито една мравка. Наистина. Нищо не разбирам. Веднъж в боклука от столовата бяха изхвърлени множество бучки захар. Тогава всички мравки работнички от мравуняка отидоха там. Но сега… тръгнаха и работничките, и дойките, и принцовете, и принцесите. Това е нещо нечувано. А отгоре на всичко повлякоха със себе си и болната Царица.

— Какво?! — Като разбра за Царицата, професорът почна да се вълнува. — А ти попита ли поне къде отиват?

— Попитах — Щурецът закрачи насам-натам из хранилището. — Никой не ми отговори. Всички като пощурели, с изправени антени и с подивели очи тичаха навън. Само си разменяха някакви сигнали. Минаха, блъскайки се една друга, край хранилището. Аз се изплаших да не ме изпотъпчат и се скрих по-бързо тук.

Като чу това. Попен си спомни за великото преселение на лемингите. Лемингите това са вид гризачи, които живеят в Северното полукълбо. Когато се размножат особено много и започне да не им достига храната, всички заедно като голям поток тръгват на път, без да се спират дори и от морето, където много от тях потъват. Но в момента в хранилището имаше толкова много запаси! Възможно ли бе за краткия период, докато бе лежал под дървото, да е настъпил глад в мравуняка? И мравките да са се решили на ужасно групово самоубийство? Не. Това не бе възможно.

— Разбрах! — завика професорът. — Пред прага сме на стихийно бедствие.

Той бе чел в няколко научни статии, че непосредствено преди голямото земетресение в района Канто^[1] насекомите и полските мишки са почнали масово да се придвижват. За разлика от хората животните, които обитават повърхността на земята, инстинктивно усещат промените в нея и легендата за това, че сомът предизвиква земетресения, идва оттам, че древните хора са видели, как тази огромна риба започва да буйствува във водата непосредствено преди земетресение.

— Това е началото на земетресение — раздруса той щуреца. — Чувал съм и отпреди, че в Канто ще има земетресение. То започва! Да бягаме!

Попен не го сдържаше на едно място. Но щурецът запази спокойствие:

— Аз не мога да бягам.

— Ами земетресението! Мравунякът ще се срути!

— Дори и да се срути, все едно ще останат дупки, през които после ще изляза навън. Освен това аз съм пазач на хранилището. Ако сега напусна това място, после могат да вземат друг щурец за пазач. А аз през живота си не съм намирал по-хубаво място от този мравуняк. Хайде, тръгвай сам.

— А, така ли? Тогава аз тръгвам.

— Добре, само как се чувствуваш? Не те ли боли главата?

— Добре съм — каза професорът и с все сила разтвори вратите на хранилището, тъй като бяха затрупани със сухи листа, за да не прониква влажен въздух отвън.

В същия миг в носа го удари някаква остра миризма. Тя го теглеше като че с някаква невидима нишка. Той минаваше през стаите с широко зейнали врати, по сложните лабиринти, осветени с фосфоресциращи гъби.

— Навън, навън — достигаха до него тревожни сигнали.

„На запад от мравуняка. На разстояние около 5 метра. Има нещо страшно вкусно. Ако не отида бързо, ще свърши…“

Човешкият разум на професора отстъпи пред тази остра миризма. Сега го подканваше само инстинктът на мравката. Вратите на много стаи бяха изпочупени от потока мравки, които са тичали, блъскайки се една друга. Из коридорите бяха нахвърляни остатъци от храна. Навсякъде из мравуняка се виждаше, че мравките са се намирали в изключително възбудено състояние. Краката на Попен вървяха все по-бързо и по-бързо. Едновременно с това сърцето му туптеше с такава сила, сякаш искаше да изскочи от гърдите му. Тялото на Попен, който сега беше само една мравка, само тичаше по посока на миризмата, след онези, които са били преди него.

Най-после излезе от мравуняка. И без колебание започна да се провира през гъстата трева на запад. С малките си мравешки крачета той не можеше да се движи достатъчно бързо и затова страшно се ядосваше. Професорът вече беше забравил за човешкото си съществование и се ръководеше само от своето обоняние. А миризмата ставаше все по-силна и по-силна. Тя го обгръщаше целия. Когато навлезе сред дивите ягоди, усети, че големите мравки са съвсем наблизо. Скоро ги настигна. Видя, че те като пияни се движеха в черен поток. В следващия миг той също беше въвлечен в този поток. Нямаше време за мисъл, гледаше само да не го стъпчат. А тук бяха и войниците, и работничките, и дойките, и бъдещите царици, и принцовете, и вестоносецът, който не бе го дочакал под корените на бука. Тук беше и болната Царица, която другите мравки влачеха. Професорът беше страшно учуден как може многокласовото общество сега да се влее в единен поток и да върви в една посока, към една цел?

Без съмнение някъде тук бе сложено нещо страшно вкусно, щом мравките като омагьосани вървяха натам. Попен крачеше, внимавайки да не настъпи мравките пред него и да не бъде стъпкан от мравките след него. И… изведнъж се сети за това, което видя, когато като еднодневка влетя в лабораторията на Хачиска. Миризмата от преобърнатата тогава чинийка не беше ли същата тази миризма, която го опияняваше сега?

— Така… — промърмори Попен.

Опиянението му веднага изчезна. Моментално си спомни, че веднъж в коридора Хачиска му беше разказвал за един експеримент, който се готвеше да направи. Бе решил да изследва структурата на мравуняка през лятото и броя на мравките в него. За тази цел той подготвяше специална смес: прибавяше към захарен разтвор мравешки феромон, който трябваше да парализира нервната система на мравките. Тази смес той щеше да сложи в чинийка близо до някой мравуняк. Привлечени от феромона, мравките щяха да отидат да ближат от разтвора и накрая всички щяха да загинат. А той, като преброеше умрелите и като ги класифицираше, щеше да постигне целта си.

— Недейте! Спрете! — неволно извика професорът.

Хвърли се между мравките, но те, загубили всякакъв контрол над себе си, не се вслушваха в неговите думи.

— Спрете! Върнете се всички в мравуняка!

Здраво впримчен в черния поток, Попен се мяташе безпомощно насам-натам и крещеше:

— Слушайте! Вие сте насекоми, които сте създали цивилизация, по-древна от човешката, и как не ви е срам да станете жертва на експеримента на един биолог! Спрете! Недейте!

Но мравките продължаваха своя поход към смъртта. Една след друга те се изкачваха върху чинийката, отпиваха от сместа на Хачиска, падаха и умираха. Попен разбираше, че експериментът на Хачиска е много важен за биологията. Но сега той по волята на съдбата беше мравка и не можеше да се примири с мисълта, че неговите братя ще станат жертва на някаква си научна статия.

Не знаеше какво да прави. Нямаше смисъл да убеждава опиянените от феромона мравки. Реши да се противопостави на хитрините на Хачиска със своя човешки разум.

„Ще употребя принципа на лоста — каза си той. — Ще взема една пръчка, ще я промушна под чинийката, под нея ще поставя камъче. После ще натисна с всички сили пръчката и тя ще обърне чинията.“ Попен се залови да търси камъче и пръчка, но се сети, че с нищожните си сили едва ли ще може да осъществи своя план. Започна бързо да обмисля друг вариант. А междувременно мравките продължаваха да пълзят към смъртоносната чинийка.

— Сетих се — викна той. Огледа хартиената чиния, погледна под краката си, погледна нагоре. После, разблъсквайки мравките, се приближи към чинията и започна да прегризва крайчето й. Тя беше много здрава, но все пак той успя.

— А сега връзките от моята трамвайна карта.

Тя беше останала в северния край на блатото, където той бе расъл като гъба. Издигна се във въздуха и полетя с голяма скорост, като се оглеждаше наоколо. Скоро под едно дърво я забеляза, от тревата се подаваха връзките на неговата карта за пътуване. Бързо се сниши, хвана ги и се издигна отново. Сега в очите на една мравка тези връзки наподобяваха стоманени въжета.

А маршът на мравките продължаваше. Отдали се само на инстинкта си, те се трупаха около чинийката. Попен полетя към нея и с голямо усилие промуши връзките през дупчицата. После отново излетя, като прехвърли края на едната връзка през клона на дървото. От корените на дървото теренът се спускаше към благото. Някъде по средата на този склон стърчеше неголям грапав камък. Попен спусна връзката надолу и я омота около камъка. След това бързо започна да разравя пясъка, около камъка. Скоро той се разклати и се търкулна надолу. Хартиената чинийка, вързана за другия край, се преобърна и също се търкулна. Захарният разтвор в нея се разля. Мравките спряха своето шествие и клатушкайки се като пияни, започнаха да се връщат обратно в мравуняка.

— Царице! Майко! Това е всичко, което можах да сторя за твоя род! — радостно завика професорът. — А сега бързам към градината.

Сигурно другият професор Попен вече привършваше обяда си. И Попен-мравката искаше час по-скоро да полети натам. Но… изведнъж усети, че не може да мръдне от мястото си. Колкото повече се опитваше да се издигне нагоре, толкова повече тялото му затъваше в пясъка. Обзеха го лоши предчувствия и той погледна надолу. Там зееше дупка, подобна на фуния, от която се протягаха по-остри и от нож челюсти.

— Това е краят… — помисли си той. Разбра, че е попаднал в ямка на ларва на мраволъвове. Ларвата подравяше пясъка все повече и той продължаваше да затъва. Протегна краче и се опита да хване връзката от картата, която беше наблизо, но не успя. Сети се и за своите крила и с всички сили започна да ги размахва, опитвайки се да излети. Но напразно — колкото повече се дърпаше, толкова повече се свличаше надолу. А от дупката се чуваше зловещият глас на ларвата:

— Ха-ха-ха-а-а. Хайде, идвай тук. Ела де. Няма нищо страшно.

— Не се шегувай. — Професорът отчаяно драскаше с шестте си крачета. — Ако сега ме изядете, ще се превърна в мраволъв. Нямам такова намерение!

— Хайде де. Примири се със съдбата си. Откога гладувам тук… — шепнеше злобно ларвата.

— Помощ! Помощ! — завика Попен.

Страшните челюсти вече щяха да го захапят, когато в небето той забеляза една испанска муха.

— Помощ! — закрещя отчаяно професорът.

— Помощ ли? — учуди се мухата. — Аз не помагам на никого. Аз само мога да показвам пътя.

— Добре де — молеше я професорът. — Покажи ми пътя към живота.

— Пътя към живота? Може. — Мухата започна да се спуска.

— Ей ти! — разкрещя се ларвата. — Не си пъхай носа в чуждите работи!

Но мухата вече бе успяла да измъкне Попен от страшните челюсти.

— А къде е пътят към живота?

— Започва от столовата — отвърна, въздишайки, Попен.

— Така ли? Че аз точно оттам идвам. Познавам мястото много добре. — И мухата-пътепоказател понесе професора към градината…