Йошихико Фунадзаки
Приключенията на професор Попен в тресавището (7)

VI глава

Отново се възцари мрак.

— Докъде ще стигна, ако всичко продължава така? — въздъхна професор Попен.

Струваше му се, че животът му се върти като грамофонна плоча, с която съдбата не му даваше да влезе в тон. Докато продължаваше така, той нямаше да може да се превърне в човек. Плочата щеше да си се върти до безкрай, а той да се превръща в най-различни същества, без да може да си възвърне предишния облик.

„Изглежда, отново съм в земята“ — промълви ужасено Попен. А и Хачиска, само как го бе размазал, без дори да го погледне. „Колко е неприятно да бъдеш смачкан от свой колега. Ако някога стана отново човек, ще му пусна в лабораторията безброй стоножки — проклинаше професорът в тъмнината. — Поне да имах зъби, щях така да го ухапя отзад!…“

Изведнъж Попен усети, че тялото му като че ли започва да се разлага.

„Може би вече ме разяждат микробите и аз се превръщам в земя. Хайде, хайде, по-бързо“ — подканяше ги той. Обзе го безкрайно спокойствие и той тихо затвори очи. В този момент престана да осмисля нещата…

* * *

„Как е възможно това! Този часовник го нося едва от двадесет години и да му се износят частите“ — каза Попен, като се измъкваше изпод падналия сенник. Слънцето жареше безмилостно. Той постави часовника на ръката си и забърза към сянката на олеандъра, където го чакаше недовършеният обяд.

„Май човек не може да разчита на тази университетска работилница. Следващата седмица ще сляза по Гиндза^[1] и там ще ми оправят часовника. В никакъв случай няма да купувам нов.“

Професорът мина през павирания двор и седна на сянка под храста. В чинията му имаше още две кюфтета и малко зеленчуци. С ръкава на ризата си той изтри потта от челото си и продължи да обядва…

* * *

Изведнъж Попен дойде на себе си.

„Пак ли почва?…“ — с мъка си помисли той. Струваше му се, че все още усеща палещото слънце в двора на столовата, прохладата под олеандъра, вкуса на кюфтетата.

„Това е безобразие! Наистина кой си позволява и с какво право да се развлича така с един човек?!“

И разбра, че за момент душата му се бе върнала в истинското му тяло, но сега вече така се обърка, че не можеше да разбере къде се намира.

И отново тъмнината бе прорязана от лъч светлина. Той не можеше да осъзнае какво е това. Вгледа се по-добре и видя множество тънки златисти нишки. Те непрекъсната се движеха.

„Изглежда, отново се превръщам в гъба.“

Искаше му се да се изправи, но както и преди тялото му не помръдваше, сякаш беше заковано на място. Наоколо бе все така тъмно и той не можеше нищо да различи. Започна да опипва около себе си и докосна нещо като кръгъл таван. На пипане бе мек като коприна. През този таван проникваше забелязания от него лъч светлина, като се местеше ту в една, ту в друга посока. Професорът имаше чувството, че е обвит в плат и под светлината на уличните фенери го носят нанякъде.

„Сетих се! — почти с радост си помисли той. — Този път вече наистина съм умрял. Виждам бялото платно, с което е покрито тялото ми. Точно така. В един часа и осем минути съм слънчасал и умрял. Сега моите колеги ме носят към моя дом под светлината на вечерните фенери.“

„Ах, аз — нещастният Попен! — заговори сам на себе си професорът. — Мислех, че съществувам в две различни създания, и това е било голямата ми грешка. През краткото време, докато студентите са забелязали мъртвото тяло на своя професор, душата ми се е изплъзнала от него и се е вселявала в различни животни и растения.“

Попен се разстрои, като си помисли колко много ще тъгува за него майка му, когато го види мъртъв.

„Това не е шега! — промърмори си той. — Но как така ще съм мъртъв, след като душата ми е жива?“ Професорът не можа да се стърпи и задърпа силно плата, който го обвиваше. Силите му обаче явно не достигаха и платът не помръдваше.

Той започна да рита с ръце и крака:

— Аз съм жив! Спрете! Кой ме носи? Накъде? — Попен усети, че го внесоха в някаква стая и го сложиха върху нещо меко.

— Аз съм жив! Повикайте лекар! — крещеше той, но в същия миг чу приятен женски глас:

— Не се тревожете. Така правят всички здрави бебета. То ще има голямо бъдеще. Сигурна съм. Още малко и ще излезе оттам.

Професорът беше озадачен и спря да буйствува. Изведнъж бе залян от светлина и видя… — шест дълги оранжеви крачета, тъничка талия, кръгло коремче, разделено на пръстени, и две антенки.

— Аз май съм станал мравка? — страшно се учуди той и леко се размърда. — Бил съм се превърнал в мравешка какавида и сега се намирам все още вътре в пашкула.

Значи след като професор Хачиска го бе размазал, докато бе все още гъба, мравките са го изяли и ето го сега — мравка. Изведнъж той усети, че нечии остри челюсти започнаха да прегризват пашкула.

„Остри са като нож“ — уплаши се Попен. През дупчицата надникна една мравка: „Какво прекрасно бебе! — възкликна тя. — Колко съм горда, че съм негова дойка!“ Професорът почти изтръпна, като видя огромното, подобно на чудовище от филмите лице на мравката. Той се огледа наоколо. Намираше се в една стаичка, по чиито стени мъждукаха фосфоресциращи гъби. Една възрастна мравка дойка се занимаваме с него. Тялото му, след като беше разчупен пашкулът, от прекия допир на въздуха загуби своя оранжев цвят и почерня. В същия момент на гърба му щръкнаха две крилца, които до този момент лежаха сгънати върху него.

— Странен малчуган! Докато беше в пашкула, така буйствуваше, а сега е толкова кротък. — Възрастната мравка му бе сложила неусетно неговото име „малчуган“.

— Хайде бързо излизай оттук! — протегна му краче тя.

— Извинете за безпокойството. — Попен пое подаденото му краче и се измъкна от пашкула.

— Оле-ле-е!? — учуди се дойката. — Какво великолепно момче се е родило! Обикновено бебетата, след като се родят, веднага ревват от глад, а това…

— Всъщност и аз съм гладен… — Професорът бе успял да изяде съвсем малко от обяда си и сега усещаше силен глад.

— Да, да, разбира се, сега веднага ще Ви нахраня — отговори тя. — А Вие като ядете добре, бързо ще пораснете. — И тя се приближи към него.

— Благодаря — отговори Попен и се огледа, но никъде не можа да види нещо, подобно на ядене.

— А къде е яденето? — попита той.

Изведнъж мравката се доближи плътно до него и допря уста до неговата. Професорът неволно понечи да се отдръпне, но усети сладкия вкус на нектара, който потече в неговата уста. „Как можах да забравя? Та нали мравките хранят малките си със сока от своите уста?“ За момент Попен отново стана биолог. Неговото коремче полека-лека се изпълваше със сладък нектар по същия начин, както празният мех се изпълва с вино.

Най-после той положи двете си крачета върху лицето на мравката, отдели устата си и каза:

— Достатъчно.

— Не се срамувайте, яжте още! — настоя тя и с предните си крачета избърса устата си.

— Все пак малко ми е неудобно — отговори Попен. — Винаги ли така ще ме храните?

— Да — отговори дойката. — Всъщност така е най-полезно за Вас. Мравките като мен от нисш произход ядат крака и крилца на насекоми, но такава груба храна не подхожда за един принц.

— Разбира се — професорът изпъчи гърди. — С голямо удоволствие винаги ще пия такъв нектар.

— Ами да — усмихна се дойката и го погледна с черните си очи.

Професорът заразглежда тялото си и попита какви са тези крилца, които стърчат на гърба му.

— Обикновените мравки като мен нямат крила. Ние цял живот прекарваме в пълзене по земята, а с Вас е съвсем друго. Вие сте престолонаследник на цялото семейство на големите мравки.

— Престолонаследник?

— Да, да, Вие сте роден като мравка-принц — каза дойката, допирайки двете си крачета като при молитва.

— Нашата царица, след като роди Вашите по-големи братя, мислеше да прекара остатъка от живота си необезпокоявана в своите покои, но изведнъж стана чудо — Вие се родихте. Сигурна съм, че ще донесете щастие на целия мравешки род.

— Малко ми е неудобно, че ме ласкаете така — смути се професорът.

— Не, това не е ласкателство, това са думи на Нейно величество Царицата. Каза ги, когато се родихте. Тя определи за Вас най-добрата дойка в нашето царство.

— Да? Благодаря. — Професорът беше толкова учуден, че не можа да промълви повече и дума, а дойката продължи:

— Ето защо аз ще се грижа за Вас и Вие ще надраснете Вашите по-големи братя и много скоро ще станете прекрасен принц. Ще се ожените за най-хубавата принцеса в нашето царство.

— А, така ли? — възкликна професорът и си помисли: „Никак няма да е лошо да се оженя за някоя красива принцеса.“ Същевременно му бе трудно да повярва, че ще стане красив и великолепен принц.

— А вие сигурна ли сте, че ще бъда достоен за нея?

Дойката леко се разсърди:

— Какво е това малодушие? Вие сте много по-умен и много по-мъдър от Вашите братя. Моля Ви, трябва да вярвате в себе си. — Тя го потупа с черните си блестящи крачка, сякаш го окуражаваше.

Изведнъж отвън се дочу нечий висок глас:

— Всички от лекционния курс за принцовете да се съберат в аудиторията. Започва трета лекция от интензивния курс за обучение на принцовете.

— Това пък какво е? — Попен вдигна глава и проследи с поглед мравката, която се отдалечаваше по осветения с фосфоресциращи гъби коридор.

— Това са специализирани лекции за принцовете — отвърна дойката. — Те се обучават на различни науки. И за Вас ще бъде задължителен такъв курс.

— А за какво е нужен този курс?

— Всеки принц трябва да има изискани маниери. Помислете сам. Какво ще стане, когато вие излетите от мравуняка на сватбения си полет и не съумеете да поздравите прекрасната принцеса по всички правила на етикета? Ще изпаднете в глупаво положение. Именно затова е и този лекционен курс.

— А, така ли? Аз веднага ще отида да слушам — отговори Попен, като вече обмисляше по-нататъшния си план на действие.

Той нямаше никакво намерение да прекара целия си живот в това подземие, искаше му се час по-скоро да избяга оттук и да се срещне с Попен-човека, за да могат след това двамата да изследват направените от него наблюдения. Сега той трябваше да реши какво да стори, за да се измъкне оттук. Като разбра, че професорът проявява интерес към лекцията, дойката се зарадва много.

— Истинско чудо! Едва сте се родили и вече искате да посещавате лекции, които са трудни и неразбираеми дори и да по-големите Ви братя. Когато чуе това, Царицата много ще се зарадва.

Тя нежно и майчински го поглади отново по главичката.

— Хайде, тогава побързайте. Слушайте внимателно! Така ще станете по-бързо изискана мравка.

Професорът се шмугна през малката вратичка и правейки големи скокове, се затича по коридора. А там вече беше пълно с крилати мъжки мравки, които бяха по-големи от него. Те излизаха заедно със своите дойки от стаички, намиращи се вляво и вдясно на коридора. Навсякъде се носеше направо задушаващата миризма на феромон^[2]. Попен се присъедини към групата принцове и забърза заедно с тях по коридора, който беше така препълнен, че приличаше на трамвайна платформа в час пик.

Лекционната зала се намираше от лявата страна, малко по-нататък от стаята, в която се беше родил Попен. Мравките, които вървяха пред него една след друга, преминаваха през тясната вратичка.

— Моля, без блъскане заемайте местата си! — се чуваше гласът на лектора. — Днешната лекция е посветена на тема: „Как да печелим сърцата на цариците.“ Ако слушате внимателно, ще разберете как бихте могли да спечелите и очарователните и неочарователните царици.

Попен беше много заинтригуван от темата. Застана до вратата и надникна в залата. Но бързо бе избутан навън от няколко по-едри принца, които бяха дошли току-що.

— Твоето място не е тук. Това не са лекции за деца! — надменно му казаха те и се разсмяха. — Я по-добре иди в хранилището да поближеш захар! — После те влязоха в залата и затиснаха вратата с камък.

Осветеният с фосфоресциращи гъби коридор се разклоняваше наляво и надясно. Дясното крило се спускаше надолу, лявото — отиваше нагоре. Попен зърна проникващата отляво слаба светлина.

„Ще тръгна натам. Така ще достигна по-лесно до повърхността“ — помисли си той и сърцето му лудо заби. След като се увери, че наоколо няма никой, той бързо се затича към лявото крило. Коридорът на някои места вървеше направо, а на други правеше резки завои и като че нямаше край. От ляво и от дясно на този тунел се разклоняваха безброй коридори. Те бяха осветени от фосфоресциращи гъби. Никъде не се виждаха фигурите на мравките работнички.

„Сега е моментът! Ще изляза навън, без никой да ми пречи!“ — помисли си радостно той, но в същия миг чу шум от стъпките на безброй крака, които се приближаваха към него. Професорът подаде глава иззад завоя и видя гъмжило от мравки войници. Те изпълваха целия коридор и се движеха като поток. Навярно се връщаха от битка. Стъпките на войниците с блестящи шлемове на главите бяха несигурни, те се олюляваха.

— Ей, детенце, махни се от пътя! — завика голямата мравка, която вървеше начело.

Попен се отдръпна и се скри в един от страничните коридори, като продължи да гледа.

— Топ, топ, топ… — отминаваха колоните на мравешката армия. Сред тях имаше ранени войници — с изпочупени крака, с огънати антени, някои не можеха да вървят сами и бяха носени от своите другари. Имаше и други, които мъкнеха в уста плячка — ларви от вражеските мравуняци. Пред очите на Попен преминаваше уморената войска. Той видя един жесток, облян в пот и кръв свят, такъв, какъвто досега не беше виждал при други животни или насекоми. Изведнъж в коридора се появиха множество мравки санитари. Те внимателно подхващаха ранените войници и един след друг ги внасяха във вътрешните коридори.

— Топ, топ, топ… — Със затаен дъх професорът следеше черния, безкраен поток. Но докато чакаше да преминат войниците, той изведнъж се сепна — Попен-човекът сигурно вече бе привършил обяда си. При тази мисъл Попен-мравката настръхна:

„Нямам никакво време, но кой знае какво може да ми се случи сега, ако изляза в коридора.“ В този момент антените му доловиха приятен аромат, разнасящ се някъде от дъното на коридора.

„Това е ухание на цветя — помисли си той. — Този коридор навярно води към северния склон на блатото, където цъфтят цветята.“ Попен се престраши, изскочи в тесния коридор и тръгна след колоните мравки. Ароматът се разнасяше от един страничен коридор. Попен влезе в него. Изведнъж чу рязък женски глас. Сети се, че този коридор водеше към покоите на царицата, и сви зад ъгъла, но се стъписа от ужасен вик:

— Мъж! Мъж! Какво е това?

Уплашен, професорът се издигна и полетя край стаите. Това бяха прекрасни, изпълнени с цветя стаи, които не можеха и да се сравняват със стаите на принцовете.

„Ясно. Ето откъде идваше миризмата на цветя“ — помисли си професорът. В този момент в коридора от всички страни започнаха да притичват дойки.

„За мен няма връщане назад“ — каза си Попен и затича с всички сили по коридора между стаите на царицата. А дойките, като надаваха пронизителни викове, се опитваха да го възпрат.

— Ле-ле! Какъв груб и невъзпитан принц!

— Наистина, виж го само, без да дочака сватбената церемония, се вмъква в стаите на царицата.

— Такова нещо за първи път се случва в нашия мравуняк!

— Махнете се от пътя ми! — заповяда им Попен. — Не ми пречете!

— Да те пуснем?! В никакъв случай! Как така?! — дойките се скупчиха и се изпречиха на пътя му. — Мъже, които си позволяват да идват в забранени за тях места, биват наказвани най-строго! И ти заслужаваш това! Ще те хванем и ще те накажем!

За щастие коридорът се издигаше нагоре.

„Ако тръгна по този път, сигурно ще изляза навън — помисли си професорът. — Трябва само да си пробия път през тях.“ Но те стояха скупчени и представляваха непреодолима преграда. В същия миг професорът се сети за крилата си. Разпери ги, плавно полетя към тавана и премина над главите на дойките.

— Той си служи с крилата! — нададоха възмутен вик те.

— Моля те, слизай! Забранено е да се влиза в стаите на царицата — крещяха дойките, докато професорът летеше над тях и леко докосваше антените им.

Като размахваше с все сила крилца, Попен се упъти към края на коридора, но за беда оказа се, че той свършваше там. Попен трябваше да се върне обратно и да прелети отново над дойките.

„Ами ако те повикат някой от войниците да ме хване?“ — помисли си професорът и си представи как го хващат, затварят го някъде и го наказват по най-жесток начин.

Въпреки това Попен реши да рискува и да не се предава. Вмъкна се в една от стаите на коридора. Това беше голяма стая, обградена с двойни стени. На пода бе постлан килим от сухи листа, а стените бяха украсени с изсушени цветя:

Каква ли бе тази стая? Тя никак не приличаше на стаите, които беше видял досега. Професорът бе много учуден.

„Да не би да съм се превърнал отново в нещо?“ — помисли си той леко уплашен. Чу как дойките стигнаха до стаята, завъртяха се край нея и я отминаха. Докато Попен оглеждаше стаята, от дъното й се дочу женски глас:

— Кой е? Кой е? Вече време за обяд ли е? Гъбата, която изядох преди малко, имаше някакъв странен вкус. Отсега нататък ви моля да ми донасяте по-прясна храна!

Професорът се стресна.

— Извинявайте — прошепна той. — Аз вече се наобядвах и малко съм разтревожен. Трябва да вървя — забърза той.

— Ела, ела — покани го царицата.

Професорът се успокои, разбра, че събеседничката му няма да му стори нищо лошо, и леко дръпна завесата. Върху постеля от цветя лежеше огромната царица и спокойно се усмихваше. Именно тя беше Майката на цялата империя.

— До-добър ден — заекна професорът.

— А? Това ти ли си? — Царицата учудено се надигна и с удоволствие погледна професора. — Ти изглеждаш здравичък, само че според мен е малко раничко да влизаш в стаята на Царицата.

— Но аз нямах такова намерение — заоправдава се той. — Просто вървях по коридора и случайно влязох тук.

— Ха-ха-ха! — засмя се тя. — Много добре измислено.

— Аз не измислям — започна да се сърди професорът. — Аз търсех изход навън, за да подишам чист въздух.

— Като дойде денят на сватбения полет, ще можеш да дишаш колкото си искаш — нежно го погледна Царицата. — В този ден ти ще си намериш хубава принцеса и на воля ще летите във въздуха. Потърпи до този ден!

— Не мога! — строго каза професорът. — Нямам време за губене.

— Ха-ха-ха! — засмя се Царицата. — Ех тези нетърпеливи момчета. Момичетата си седят спокойно в стаичките, а вие, момчетата, правите тъкмо обратното. Хайде, почакай малко, не е далеч този ден.

— Не, дори и минута не мога да чакам — отвърна Попен и се доближи до главата на Царицата. — Моля Ви, поне за малко ме пуснете навън.

— Не бива, има специален курс лекции, които ти трябва първо да минеш.

— Вече ги слушах толкова много, та чак ми омръзнаха. Сега трябва да разгледам външния свят.

— Само мравките работнички разглеждат външния свят — с укор каза Царицата. — Такива като теб не бива да се интересуват от него. Ами ако ти се случи нещо?

— Нищо няма да ми се случи. Не се тревожете.

— Я престани! — скара му се Царицата. — Аз съм болна и не ми остава дълго да живея. Мечтая да поверя целия наш род на теб, а ти виж какви ги говориш.

— Болна ли сте? — Като чу това, професорът неволно се отдръпна. — Извинявайте, не знаех… Ако изляза навън, ще мога да ви донеса ефикасно лекарство за болестта.

— Остави ме!

Изглежда, тя беше уморена и се отпусна на леглото.

— Ако мислиш за мен, то си длъжен да мислиш и за моите поданици. Онова, което е добро за теб, ще е добро и за тях. Помисли си хубаво върху това. Сега ме остави сама да поспя, а ти се връщай в стаята си — нареди тя с плачлив глас и задряма.

„Какво да правя сега? — питаше се професорът, като гледаше лицето на Царицата. — Най-важното за една мравка е да изпълнява всичките си задължения стриктно, за да процъфтява целият мравешки род. Именно в това е щастието на мравките.“ Професорът обаче бе човек и преди всичко имаше право свободно да се движи из външния свят. Той не можеше да разбере щастието на мравките.

— Нямам никакво намерение да оставам тук! — каза твърдо Попен и се обърна към спящата Царица: — Довиждане, майчице.

В този момент иззад вратата се дочуха нечии стъпки.

— Извинявайте. — Един от стражите, явно мравка-войник, връхлетя в стаята. — Принцовете, които не слушат и влизат в покоите на Царицата, биват наказвани.

— Ш-ш-шт… — Професорът сложи пръст на устните си. Той съжаляваше Царицата и не искаше да я будят, но стражът го хвана и измъкна от стаята, без да издаде звук.

— Как не Ви е срам, нали казахте, че отивате в лекционната зала?! — Стражът здраво държеше професора със силните си космати крачка̀. Поведе го по обратния път.

— Може ли така? Не бива да лъжете. Нашето мравешко общество се опира на взаимното доверие. Когато един излъже, неговата лъжа би могла да разложи нашето семейство. По-късно, като започнете да посещавате лекциите, гледайте добре да научите и запомните всичко това. Вие принадлежите към елита на нашето общество и трябва да се държите скромно и почтено.

— Но на тази лекция не се споменаваше нищо такова, говореше се само как да спечелим сърцата на принцесите.

— Боже! За първи път виждам такова дете! — промърмори стражът, като водеше професора. — Вие сте роден да бъдете принц и ако не се учите, ще имате големи затруднения. Към Вас е прикрепена дойка и Вие нямате нужда да се грижите сам за прехраната си, затова трябва да изучите всичко, което е необходимо за един принц.

— Добре, ще се уча старателно — бързо отговори професорът.

Лицето на стража се проясни:

— Браво, най-после се разбрахте от дума, хайде веднага да отидем в лекционната зала.

— Не — отвърна професорът. — Аз искам да изкарам курса за мравки-работнички.

— Какво? — Антените на стража щръкнаха от учудване. — Мравки с такова високо потекло като Вашето не бива да се смесват с обикновените и да пълзят по земята.

— Не съм съгласен с тебе. Преди да се науча как да печеля симпатиите на бъдещите царици, мисля, че е по-добре да изуча изкуството на мравките-работнички. Това ще повиши моята обща култура. Ако обичаш, заведи ме на курса за работнички.

В случая няма нужда да обясняваме намеренията на професора, който смяташе като мравка работничка заедно с другите работнички да излезе навън. А по време на работа със сигурност щеше да се намери удобен момент за неговото бягство.

— Ако аз те заведа там, ще ме обесят за това. Вие сте наследник на Нейно величество Царицата и не бива да се занимавате с работа, която върши простолюдието.

— Не си прав. Ако не съм запознат с живота на простолюдието, как ще управлявам тогава обществото на мравките. Освен това мравките, за които ти говориш, не са ли мои братя, родени от нашата обща майка Нейно величество Царицата. Мъките на моите братя трябва да станат и мои.

Мравката-страж зацъка с език. Не й оставаше нищо друго, освен да прояви разбиране към желанието на Попен.

— Но ако научи Нейно величество Царицата, аз ще кажа, че си ме изнудил и си избягал.

— Добре, съгласен съм. Хайде да тръгваме. Заведи ме в работилницата на мравките.

Двамата пресякоха пътя, по който преминаваха последните редици на мравешката войска, и запълзяха към коридора, водещ към повърхността на земята. Докато вървяха по сложните лабиринти и завиваха ту вляво, ту вдясно, на професора му се стори, че пътят няма край.

— Всъщност ти си доста мил принц — промърмори мравката-страж. — Дори си много странен.

Най-после двамата пристигнаха в стая, наподобяваща кантора, която се намираше в края на коридора. Там имаше каменен кантар и една мравка със сериозен израз на лицето проверяваше товара, който трябваше да бъде внесен в мравуняка.

— Може ли да влезем? — попита стражът. — Този принц казва, че иска да върши хамалска работа.

Слабичката мравка от кантората погледна стража и усмихнато отвърна:

— Да, разбира се, заповядайте, при нас не достига работна ръка и сме малко затруднени в това отношение. — Но после погледна професора и доста озадачено запита: — А той има ли опит в тази работа?

— Не — отвърна професорът, но стражът го прекъсна:

— Какво да ти кажа, той току-що се е родил. Каза, че са му безинтересни занятията на другите принцове, затова тайно от Нейно величество Царицата го доведох тук.

— Хайде тогава да го видим, да покаже какво може. — Ръководителят на кантората още веднъж внимателно погледна професора. — Я вдигни онзи камък!

Професорът погледна и видя до краката на мравката пет различни по големина камъчета.

— Ей сега, лесна работа.

Той потри уверено ръце, хвана най-големия камък и се опита да го вдигне, но камъкът не помръдна.

— Този е малко тежичък — усмихна се смутено професорът.

— Така е — отвърна мравката ръководител. — Този камък в нашия мравуняк могат да го вдигат единствено пет мравки и само те пренасят камъните в мравуняка.

— Така ли? — Попен си спомни, че една мравка-работничка може да тегли товар, който, съотнесен към човешките сили, тежи пет тона. Ако е така, то камъкът, който се опита да повдигне професорът, надвишаваше пет тона.

— Хайде, тогава виж този.

Професорът подхвана един по-малък камък, но и той не помръдна.

— Ако вдигнеш този, ще ти възложим да прекарваш гъсеници в мравуняка.

— По-добре е да не опитвам — предложи Попен сам.

Той беше биолог, затова му се бе случвало досега доста често да се занимава с гъсеници, но в момента му бе неприятно дори да ги пипа. Опита се да повдигне още един съвсем мъничък камък, при което мравката от кантората му каза:

— А ако успееш да помръднеш този, ще ти възложим да пренасяш труповете на умрелите ни войници. Ти сам знаеш, че борбата между мравуняците никога не стихва и всеки ден се налага да се пренасят ранени и умрели.

— Не, и този не мога — отговори професорът, като се опитваше да повдигне един съвсем мъничък камък. — Сигурно този камък е с тежината на умряло насекомо.

— Точно така — отговори мравката от кантората.

Професорът се надяваше, че ако се напрегне малко повече, ще вдигне този камък, но не успя и го остави.

— И този не ми е по силите.

— Какво тогава, нищо ли не можеш да правиш? — малко раздразнено попита мравката-ръководител. — Такива като тебе само в небето знаят да хвърчат, за друго не ги бива. Я по-добре се откажи и се връщай на занятията. За в бъдеще не ни занимавай повече със себе си. Нали виждаш, че сме заети.

— А нямате ли някаква друга работа? — попита Попен. — Например да бъда охрана?

— Какво? Такава слаботелесна мравка като тебе не може да бъде охрана. Мравката, която охранява, трябва да бъде здрава, със силно тяло, за да може да пази другарите си от вражеските воини. А за теб е по-добре да се върнеш отново на занятия.

Изведнъж по коридора пробяга мравка вестоносец:

— Ей, забелязахме ново пасище! Пълно е със сладък сок. Елате бързо да го съберем!

Явно затруднена, мравката от кантората посрещна вестоносеца без особен ентусиазъм:

— За съжаление сега тук няма никой, всички са на работа. Останали са само пет-шест мравки. Днес на запад от мравуняка беше забелязана много хубава храна в чинийка и почти всички се упътиха натам. Тези, които останаха, са заети с ранените.

— Аз ще отида — изскочи напред професорът. За него това щеше да бъде изключително приятна работа. — А къде се намира пасището?

— Не е много далеч от нашия мравуняк, на един бук.

— Върху дърво ли се намира?

— Да. Там е пълно с листни въшки. Само да знаехте откога водим война с мравките от околността за това място.

Листните въшки обикновено се наричат „мравешки крави“. Те са малки насекоми, от които мравките получават сладък сок, а за благодарност ги пазят от враговете им. С езика на биологията такива взаимоотношения се наричат „симбиоза“.

— Тогава аз ще отида на това пасище, ще събера сока и ще го донеса тук.

— Дали ще можеш? — усъмни се мравката шеф.

— Щом не трябва да се вдига нищо тежко, мисля, че ще се справя. Тук става дума за ядене. Аз повече разчитам на корема си, отколкото на силата на ръцете.

— Тогава тръгвай. — Мравката нямаше кого друг да прати там. — Да те съпроводим ли до пасището?

— Не, не е необходимо, аз и сам мога.

— Не бива сам — строго каза стражът. — Аз съм длъжен да бдя над теб.

— Да, точно така — съгласи се с него вестоносецът.

— И тъй, аз тръгвам с тебе.

— Не, не, по-добре аз — каза вестоносецът. — Аз ще му показвам пътя.

На професора нищо друго не му оставаше, освен да тръгне заедно с вестоносеца. Като преминаха по няколко коридора, те излязоха на една огряна от слънчевите лъчи площадка. Оттук се изкачиха по някаква странична пътечка и излязоха навън. В същия миг антените на Попен доловиха аромата на цветята, които растяха край блатото. Съвсем наблизо се извисяваше едно дърво. Професорът заедно с мравката тръгнаха между високите, с огромни размери тревички към дървото.

— Ето това е — каза вестоносецът. — А сега се изкачи по ствола и върви по оставената от мен следа от феромон. Така ще намериш мястото, където са листните въшки.

Вестоносецът помогна на Попен да се качи на ствола на дървото.

— Благодаря ти, а сега се връщай — каза му той.

— Не, не мога — отговори вестоносецът. — Ако дойдат мравките от други мравуняци, кой ще те охранява? Аз ще стоя тук, за да бъдеш спокоен. Качвай се и си хапни добре! Но внимавай само за едно: събирай сока, без да го изяждаш! Това е железният закон на мравките работнички. Събраният от тях сок те са длъжни да занесат в хранилището на мравуняка. В нашия свят целият мравуняк има един общ корем.

— О, това ще ми бъде трудно… как така ще го гълтам, без да го изям?

— Никак не е трудно. Просто е. Ще го гълташ и ще го задържаш в корема.

— А-а? Не знам дали ще успея — каза Попен с известна тревога и запълзя по гладкия ствол на дървото.

— Едно-две-три — побутваше го мравката.

Като движеше шестте си крачета, професорът започна да се изкачва по ствола съвсем като че вървеше по пътека. А върху дървото имаше различни насекоми, бръмбари. Толкова много бяха те, че самият професор не беше в състояние да определи какви са и откъде са. Най-после той стигна до един клон, който гъмжеше от листни въшки. Те седяха върху листата и с дългите си като сламки хоботчета смучеха сок.

— Извинявайте — каза Попен и се вмъкна между тях.

Изведнъж „мравешките крави“ го погледнаха уплашено:

— Ти кой си? — попита стоящата най-близко до него листна въшка.

— Мравка — отговори професорът.

Досега не сме виждали мравка с крилца — дочу се от всички страни.

— Точно така — продължи професорът. — Обикновено такива като мен си седят спокойно в мравуняка и ги пазят специални дойки. Ние излизаме навън само по време на брачната церемония.

— Значи си дошъл да се жениш за нас? — попита една от листните въшки.

— Не, нямам намерение да се женя като мравка.

— А за какво си дошъл тогава?

— Дойдох под надзора на една мравка работничка да събирам сок.

Една от листните въшки, която седеше съвсем близо до професора, като подсвиркваше с дългото си хоботче, каза:

— Добре де, само че преди това ни премести на сянка. Тук много силно ни пече слънцето.

— Да ви пренеса? Не ми е казано да се занимавам с подобна работа.

— Тогава няма да ти дадем сок — весело каза друга. — Както виждаш, ние сме много слаби същества и ако някой не ни пази от палещите лъчи на слънцето и от грубостта на другите насекоми, няма да можем да съществуваме.

— Добре, ще се опитам. Няма как — каза професорът.

Всъщност това се оказа съвсем не лека работа. Той хвана стоящата най-близко въшка, но тя се бе насмукала така обилно със сок и беше толкова тежка, че той не можа да я помръдне, а и цялата беше много хлъзгава и се изплъзваше от ръцете му. Другите въшки с интерес наблюдаваха мъките на професора, като продължаваха да смучат сок от листата. Като забеляза, че те се подиграват с него, професорът се разсърди:

— Стига сте се шегували. Нямам време да се занимавам с вас. Качих се тук, за да видя къде се намира нашата университетска столова.

— Столова? Тя е тук, при нас — каза една от въшките. — Ето я, пред очите ти сме.

Професорът нищо не отговори, а продължи да търси с поглед сградата на столовата.

— Ей, ти, моля те, побързай! Слънцето вече нетърпимо пече. Започвай да ни пренасяш!

— Я престанете! Омръзнахте ми. Зает съм, а и в тази горещина и сам едва се движа. — Професорът леко отблъсна от себе си въшката, която тъй и не бе успял да помръдне. Но в този миг от нея изхвърча сладък сок, който опръска цялото му лице.

— А-а-а! — извика той, отпусна крачката си от листото и почна да пада. Нямаше време да разтвори крилца и вместо това затвори очи. Последното, което видя, беше гърба на вестоносеца, който тичаше с всички сили нанякъде, като се провираше през гъстата трева.