Йошихико Фунадзаки
Приключенията на професор Попен в тресавището (3)

II глава

Пляс-с! — водата в блатото се разплиска. И следващото нещо, появило се пред очите му, бяха сребристите перки на риби, движещи се из тъмнозелената вода, и различните видове водни насекоми, които спокойно плуваха между люлеещите се водорасли. Наоколо се въртяха безброй ларви на комари, висящи с главите надолу, като закачени за повърхността на водата, и го гледаха с фасетните си очи^[1].

„Чудно нещо! Паднах в блатото, а останах жив!“ — учуди се професорът. Той затвори плътно уста, за да не нагълта вода. Внимателно огледа живите същества на този чуден свят. Остана изненадан от това, колко приятно било във водата. Досега не умееше да плува и се бе страхувал от нея.

„Наистина нещо става с мен?!…“ — замисли се той. Преди изпитваше ужас дори само като се доближеше до брега на блатото. А сега изведнъж бе толкова спокоен и сигурен в себе си! Сякаш се е родил тук. Какво ли означаваше това?… Не е ли странно, бе спрял да диша, за да не се нагълта с вода, и въпреки това бе жив! А може и да не е жив, а да съществува като дух? Душата му да се е освободила от тялото на еднодневката и да се лута сега из водата? Пред очите му отново изплува силуетът на падналото посред блатото дърво, на което беше кацнал преди малко. Разпростряло величествените си клони, открояващи се на фона на водата, то бе плътно обвито с водорасли, а помежду тях и със сини и зелени блатни охлюви. В този момент отгоре падна един лист. Изплашените ларви на комарите, святкайки с опулените си очи, се изсипаха върху главата му. Той неволно се отдръпна и се скри под падналото дърво. Едва сега огледа себе си. Стъписа се: имаше сребристи перки, а тялото му, наподобяващо риба, бе покрито с люспи.

„Нима съм риба?!“ Изненадан Попен раздвижи перки и почувствува, че тялото му леко тръгва напред и се преобръща. Понечи да се хване за един от клоните, но не успя. Нямаше пръсти. Въпреки това гръдните му перки, разпервайки се вляво и вдясно, уравновесиха тялото му.

— Така или иначе, аз съм се превърнал в риба! — искаше му се да промърмори, но устата му само беззвучно се отвори и затвори. И той отново си спомни преданието за това блато — падне ли нещо веднъж в него, няма излизане оттам! Спомни си как преди няколко месеца изпусна тук трамвайната си карта. Тя поплува няколко минути на повърхността, а после водата я погълна. „Може би и аз не ще видя повече земята?“ Стана му отново тъжно. Заоглежда се наоколо. Дъното бе покрито с паднали есенни листа. Между тях се виждаха разни червейчета и ларви, които разтягаха и свиваха опашките си. Наоколо стремително се носеха микроорганизми — водни бълхи с дебели кореми, амеби, които простираха навсякъде лъжливите си крака, като ги свиваха и разпускаха. И ето пред очите му изникнаха нисши микроорганизми, които беше наблюдавал само през увеличителното стъкло на микроскопа.

„А може би и тези същества имат моята участ… — Той почувствува другарска топлинка към тях. — Но… макар и риба, аз съм жив…“ Тази мисъл го успокои и малко разведри настроението му. Той се сети и за древногръцката легенда за Нарцис — прекрасен юноша се любува на своето отражение във водата, но пада в нея и се превръща в красиво цвете. В сравнение с тази легенда обаче превръщането на професора в риба никак не бе романтично.

„Поне да бях станал и аз някакво цвете, например лале, и да цъфтя край брега. Но късно е да въздишам… След като съм вече тук, трябва да помисля как ще живея по-нататък. Първо може би трябва да се представя на господаря на блатото?“ — помисли си той.

Беше чувал, че блатото си има господар. Някои говореха, че това е огромен престарял шаран, други, че е каппа^[2], а трети — че е дракон. Какъвто и да бе, смяташе се, че всичко, което става тук, е дело на този господар. И Попен реши на всяка цена да го намери.

„Ако се държа учтиво с него — помисли си той, — сигурно нищо няма да ми направи.“

Той се отправи към северния край на блатото, като махаше с перки, завивайки ту вляво, ту вдясно през гората от водорасли. Тялото му бавно и умело се провираше между различните микроорганизми. Той си спомни как бе пътувал веднъж до Токата, за да вземе участие в научна конференция за птиците. В тъмнината се бе взирал през прозореца на влака, където кръжаха рояк насекоми. Тъжно му стана, че някога е ходил на два крака, возил се е във влак, говорел е с хората… А сега дори не бе в състояние да диша през носа и устата като преди…

Всеки път, когато опашката му допираше тинестото дъно, се издигаше цял облак мътилка. Изведнъж в тази мътилка се появи огромна риба и се насочи към него, като отваряше и затваряше устата си. На Попен му заприлича на торпеден катер.

„Сигурно това е господарят на блатото…“ Потиснат от големината на рибата, Попен, без да я поздрави, се гмурна дълбоко в тинята. И когато, треперейки, си подаде носа и погледна с крайчеца на окото си, видя, че е рибата лобан. Тя отваряше огромната си уста, от която стърчаха остри зъби, и плуваше точно срещу него. Той отново се скри.

— Видях те! Няма защо да се криеш! — гласът на лобана се разнесе из цялото блато. Професорът се сви — от страх кръвта му се смръзна.

„Може би господарят на блатото е дошъл да ме изяде?…“ — затаи дъх той и се прилепи към дъното. А огромната риба, като поклащаше тялото си, продължаваше да крещи:

— Ти май си оня, знаменитият Дългоноско! А?

— Дългоноско? — повтори учуден професорът. — Вярно е, моят нос е по-дълъг, отколкото на другите риби, но…

Той изви очи настрана, погледна носа си и си спомни, че наистина има риби с подобни носове. Наричаха се дългоноски. Но всъщност това, което при тях стърчи напред, не е нос, а долната им челюст. С нея дългоноските ровят в тинята и търсят храна. Попен видя, че има точно такъв нос и наистина се бе превъплътил в Дългоноско. „Но как е възможно тази риба, която обитава южните морета, да попадне в това блато?“ Внимателно оглеждайки носа си, той изведнъж се сети. Преди четири-пет години доктор Шигидзава от неговата лаборатория беше донесъл от чужбина такава риба и я бе пуснал в блатото. Рибата се отличаваше с лесната си приспособимост към всякакви условия на живот. Шигидзава си беше поставил за цел да проучи как ще съществува тази риба в условията на тяхното блато. Попен се изви и погледна гърба си. Върху него стърчеше портативен предавател, целият във водорасли. Батериите на този предавател, поставен да изпраща сигнали за поведението на рибата в радиус от двеста и четиридесет метра, сигурно сега се бяха изтощили. А и доктор Шигидзава почина миналата година, без да види резултата от своите изследвания. Навярно вече бе на място, където не достигат никакви сигнали.

Явно в тази риба се бе превърнал професор Попен.

„И все пак Дългоноско е оцелял в нашето блато! Сигурно се е заравял през зимата в тинята, за да издържи на студа. Заслужава си да се живее заради такава интересна и жизнеспособна риба!“

Плувайки към слънчевата страна на блатото, Попен премина в едно от разклоненията му. Тук слънчевите лъчи проникваха по-силно. Може би заради това в душата му трепна нещо като надежда — и в това малко блато слънчицето щедро раздаваше своите лъчи!

„Е, тук не е чак толкова лошо — помисли си професорът. — За разлика от света на насекомите поне няма никакви територии. И изглежда, че няма да имам врагове, които да ме нападат най-неочаквано.“ Но в същия миг някой се опита да го налапа.

— Помощ, помощ! — задърпа се уплашен професорът и задвижи силно перките си, но напразно. Зовът му за помощ заглъхна в огромната като пещера уста. „Ако сега бях човек, щях да се измъкна с ръце и крака — помисли си той. — А с тези глупави перки не мога да направя нищо. Но може би, ако имах ръце и крака, също нямаше да си помогна — те само щяха да се наранят от острите, криви зъби. Явно съм в грешка! И във водата не е рай! Трябваше да ми е ясно, че навсякъде има борба за съществуване.“

А в това време широкият език на неговия враг — навярно това беше огромна риба, — грапав като пила, спокойно облизваше лицето му. Без да дъвче, той като че ли го проучваше с езика си. „Какво ли пък ще е това? — помисли си професорът. — Тази риба облизва с език всяко нещо, след като вече го е налапала.“ И той затаи дъх. Изведнъж почувствува, че заедно с многобройните мехурчета излита обратно във водата. От изненада дори не можа да побегне, а се вторачи в противника си. Той беше огромен сом. Толкова голям, че и да бягаш от него — все едно, няма да се спасиш.

„Значи това е господарят на блатото“ — помисли си Попен, като продължи да разглежда страшната риба, чието тяло имаше тинестозеленикав цвят. Очите й мъждиво святкаха, а под тях имаше такава огромна паст, че на човек му се щеше направо да я закопчае с цип. От двете й страни опипваха тъмнината и се движеха десетина мустака. Попен се вгледа по-внимателно и видя, че мустаците са само четири, а другите висулки бяха рибарски куки. Явно господарят на блатото неведнъж е бил хващан от рибарите, но всеки път е откъсвал стръвта заедно с куката и затова хората никога не са успявали да го видят. По широкия му гръб бяха избуяли водорасли, а между тях се подаваха червените коремчета на множество тритони. Професорът не се решаваше да поздрави този сом, а стоеше пред него, като движеше перки. Изведнъж сомът проговори с тъничък глас, който никак не подхождаше на огромното му тяло:

— Ти още ли си тук? Я да се махаш бързо!

Професорът се усмихна насила и промълви:

— Много ми е приятно да се запозная с вас. Нали вие няма да ме изядете?

— Не — сомът отвори голямата си уста. — Толкова съм отегчен от такива дребни същества.

— Но тогава защо ме глътнахте?

Такъв беше характерът на Попен, той обичаше да изяснява нещата докрай. И не би могъл да се успокои, без да си обясни защо сомът го беше глътнал, а после изплюл.

— Аз имам навика да опитвам всичко с език. Ти си една обикновена риба и не ми трябваш. Върви, където искаш!

— Така ли? — обиди се професорът. — А какви риби ви интересуват?

— Само тези, които са свързани с културата на блатото — отговори важно сомът, като движеше мустаците си. — Аз пазя в корема си всички животни и предмети, които биха показали на идващите след нас на какво културно ниво е нашето блато.

— Според теб аз не играя никаква роля за културата му ли?

— Разбира се, че не! — отвърна сомът и бавно поклати голямата си глава.

Тогава Попен се изпъчи и каза:

— Според мен ти грешиш. Аз не съм обикновена риба, а съм от тропическия пояс. Живея в това блато, за да привикна и се нагодя към неговия климат. Нима това е без значение за културното равнище на блатото?

— Без значение е. Такива като теб тук има много. Има и различни преселници: от Китай, от Америка. Да вземем например американския рак-отшелник.

— Добре де, а знаеш ли, че аз, преди да стана риба, бях човек? Нима и това не е важно за културата на блатото?

— Какво? — Сомът така се учуди, че не успя да въздъхне. — Ти мислиш, че като съм сом, можеш да се подиграваш с мен?

— Съвсем не, искам само да ти кажа следното: от човек се превърнах в еднодневка, а после в риба…

Сомът преглътна и запита, като се изпъчи:

— Какви доказателства имаш?

— Виждаш ли този нос? — повдигна глава професорът. — Издатината, която обикновено имат Дългоноските, представлява долната им челюст, а при мен нима не забелязваш, че е истински нос. Това е непоклатимо доказателство, че човекът в мен все пак си остава човек!

— А освен това? — подозрително попита сомът.

— Освен това ли?… Това доказателство не е ли достатъчно?

Професорът нямаше други доказателства и се смути.

— Не, не ми е достатъчно! Когато имаш само едно доказателство, това е още по-подозрително, отколкото въобще да нямаш.

— Ако посоча няколко, ще ми повярваш ли?

— Не няколко, трябват безброй, за да ме убедиш.

Докато сомът говореше, рибарските куки, накачени по устата му, се клатеха и звънтяха.

— Ако наистина си бил човек, трябва да имаш за това безброй доказателства.

— Добре, а предметите, които ти грижовно пазиш, имат ли безброй доказателства, че са именно те, а не други?

— Разбира се — отвърна сомът, като гледаше нагоре. — Аз не съхранявам предмети, които нямат никакви доказателства.

— Ще ми ги покажеш ли да ги видя?

Попен вече дотягаше на сома, но въпреки това той му отвърна:

— Добре! — И в следващия миг мощна струя въздух, излязла от устата на неговия събеседник, изтласка професора от мястото му. Той полетя към дъното и едва успя да се спре в стъблото на едно водорасло. Зачака да се успокои мътилката, която беше вдигнал сомът. А след това видя пред себе си множеството различни предмети, които бяха изхвърлени от него. Те с нищо не показваха културното ниво на блатото. Това бяха най-различни боклуци, които рибарите често хващат вместо риба: една джапанка, ръждясали консервни кутии, ботуши, очила, шишета от уиски, грейки, портмонета…

— Това ли са културните експонати, които ти така ревностно пазиш? — учуди се Попен.

— Да. — Сомът самодоволно го погледна.

— Но такива предмети се намират на дъното на всяко блато.

Попен се раздразни от това, че сомът смята тези боклуци за нещо много по-значително и по-важно от него самия.

— Слушай. — Той се приближи до сома. — Искаш ли да ти обясня за какво служат тези боклуци? И това, че аз мога да ти обясня всичко за тях, не е ли още едно доказателство, че първоначално съм бил човек? Всичко, което лежи пред тебе, съм употребявал, когато бях човек.

Сомът нищо не отвърна. Само подозрително наблюдаваше смелото приближаване на Попен до джапанката, която лежеше досами мустаците му.

— Това е джапанка, ето виж, под тези каишки се мушкат пръстите и тя се обува на крака. Много удобна и проветрива обувка.

— Не съм съгласен — веднага отговори сомът. — Това е шапка.

— Какво? Не се шегувай! Аз наистина съм обувал такава джапанка и съм ходил с нея.

— А пък аз съм я слагал на главата си. Това е шапка. Тя предпазва от нараняване, ако някой отгоре хвърля камъни. А между тези каишки се мушкат перките. Това, че на дъното на нашето блато се съхранява такава оригинална вещ, има историческо значение.

— Какви са тези глупости! — възмути се Попен.

— Глупости ли? — намръщи се сомът. — Ако погледнеш на въпроса от археологическа гледна точка, сам ще се убедиш, че аз съм прав. Да приемем, че това е джапанка. Помисли само, ако под каишките се поставят пръстите на краката, то къде бихме могли да си мушнем перките?

Професорът разбра, че е безсмислено да спори, и заплува бавно през боклуците към очилата с пукнати стъкла.

— Сега ще ти обясня за какво служи и този предмет. — Той застана зад стъклата и погледна през тях. — Това са очила за късогледи. Носят ги хора, които не виждат надалече.

— Не е вярно — прекъсна го сомът. — Това е огледало за онези риби, които не виждат зад себе си.

— Наистина има и такъв предмет и се нарича задно огледало. То се прикрепва към една металическа пластинка и през него не може да се гледа. А през тези очила се гледа.

— Именно това е забележителното на това огледало. Такова нещо няма в нито едно блато.

— Ако това е огледало, то трябва да отразява предметите.

— Не — отговори сомът. — Хубавите задни огледала не отразяват. Това би пречило на общия изглед отзад.

— Но виж, моля те, това, което се вижда през тях, не е ли същото, което е пред очите ни?

Сомът поклати отрицателно глава:

— Не, онези, които не могат да виждат зад себе си, биха се чудили дали тази гледка е пред тях или не. Но да спрем. За мен е ясно, че ти никога не си бил човек.

Той отвори огромната си уста и всмукна отново всички боклуци, които лежаха пред него. Попен предпазливо захапа едно водорасло, за да не бъде погълнат и той. Ръждясалите консервни кутии, ботушите, джапанките, очилата и другите боклуци едни след други изчезваха в устата на сома. Изведнъж професорът забеляза и своята карта за пътуване, която само преди месец беше изпуснал в блатото.

— Почакай, моля те! — хвърли се той към огромната уста. — Ако обичаш, обясни ми какво е това?

Сомът спря да вдишва и картата падна на дъното. Наистина беше трамвайната карта на професора. Едва сега професорът разбра защо, падне ли нещо в блатото, няма излизане. Всичко се е събирало в този голям корем. Той се спусна и хвана с уста връзките на коженото калъфче. Тези връзки той сам беше зашил, за да не губи картата си.

— Ето, погледни! Тук са написани името и възрастта ми.

— Къде? Покажи ми, къде пише Дългоноско? — Сомът се приближи и внимателно се вгледа в картата.

— Не, не пише Дългоноско, а името ми, което носех, когато бях човек. Тук отгоре е написана валидността на картата.

Професорът с нежност гледаше парчето картон, набъбнало от дългото пребиваване във вода. Имаше чувство, че то го е чакало в корема на сома, предвиждайки сегашната му участ, и неволно го притисна към гърдите си.

— Това не е никаква карта, а е покана — важно каза сомът. — Обикновено такива покани ги слагат в калъфчета.

— Ти пак грешиш, това наистина е „покана“, но „покана“ за трамвай.

— А може ли да се устройва събиране в трамвай? Не, аз не греша, а вярвам на очите си.

— Добре, обясни ми тогава какви са тези метални предмети, които висят от устата ти.

— Това са медали.

— Какво?! Медали ли?

— Да, аз от дълги години с всички сили опазвам културните ценности на блатото, затова отгоре ме награждават с тези медали.

— Ти се заблуждаваш — сериозно го предупреди Попен. — И това е много опасно за теб! Това са рибарски куки. Ако се хванеш на тази хитрина, която хората са измислили, за да те измъкнат от водата, можеш да загинеш!

— У-уф… — изпуфтя сомът. — Ти мислиш, че като съм сом, можеш да се подиграваш с мен? Ако е уловка, защо тогава на крайчеца на тези медали слагат специални угощения? Я ми кажи!

Попен наистина нямаше какво да отговори и сомът продължи да всмуква останалите боклуци. Изведнъж професорът се сети за картата.

— Моля те, остави ми картата! — помоли той отново.

— Не, не мога! Това сигурно е покана за голямо тържество, там може би ще ме награждават и не мога да ти я дам.

— Стига с тези глупости! — възмути се професорът.

— Глупости?! Май почваш да си позволяваш много! Помисли си какво ще стане, ако се разсърдя! Мога да предизвикам земетресение и да разлюлея всичко наоколо.

На Попен нищо друго не му оставаше, освен да се примири със загубата на последното си доказателство, че някога е бил човек. Изведнъж радостна усмивка огря лицето му.

— Сетих се! Ако желаеш, можеш да направиш размяна. Ще ти дам нещо много по-ценно.

— По-ценно за културата на блатото? — Мустаците на сома щръкнаха от учудване.

— Да — отговори професорът. Той се обърна с гръб към него и му показа предавателя, който беше закрепен към гръбните му перки.

Лицето на сома се изкриви от недоволство.

— Та това е празна консервна кутия.

— Нищо подобно. Вътре е поставен специален радар, който изпраща сигнали извън блатото.

— Сигнали ли? Имат ли отношение към земетресенията? — Сомът се примъкна напред.

— Сигнали, които дават възможност на вашето блато да се свърже с други цивилизации. Я ми кажи, какво избираш: покана за тържество или ключа към разгадаване тайните на блатото?

Очите на сома светнаха:

— Давай го бързо тук!

— Заповядай! — Професорът приближи гърба си към устата му. — Но внимавай да не ме заболи, като го сваляш.

Сомът откачи предавателя, повдигна го с двата си мустака, захапа го и го побутна с езика си, а професорът, освободен от тежкия товар, хвана картата и я окачи на шията си.

— Прекрасно — радваше се сомът. — Аз се сдобих с истинско постижение на културата, за каквото отдавна мечтаех. — От устата му надничаше крайчецът на предавателя.

Изведнъж професорът забеляза някакви букви, написани на обратната страна на предавателя.

— Чакай, дай ми го за момент. Искам да видя нещо.

Сомът изплю предавателя. Върху металната пластинка бяха гравирани датата и мястото на пускане на Дългоноско във водата, името на професора и посланието му до него: „Извинявай, че те хвърлям на такова място, но това е необходимо за науката. Моля те, живей дълго!“ Прочитайки тези думи, професорът имаше чувството, че те бяха предназначени не за Дългоноско, а за самия него, и неволно изпъчи гърди.

— Е, довиждане — каза той на сома.

— Довиждане. Като получа сигнали, ще те информирам — отвърна сомът и обърна предавателя с езика си.

— Желая ти успех.

Професорът повдигна леко перки, заплува нагоре към повърхността и скоро излезе от гъсто обраслия с водорасли край на блатото. Постепенно блатото ставаше все по-плитко, а водата по-топла. Край Попен плуваха, бляскайки с белите си кореми, шарани и каракуди. Почти достигнал повърхността на водата, той дочу вик. Попен спря, огледа се наоколо и видя, че върху листото на една водна лилия седи някаква крастава жаба. В първия момент той се уплаши и помисли, че тя иска да го изяде, но после прецени, че едва ли би могла да стори това, и я попита:

— Какво искаш?

— Имам заповед да ви намеря — отговори жабата с дрезгав глас.

— Заповед? От кого?

— От стопанина на това блато.

— От стопанина? Имаш предвид господаря?

— Да — отвърна жабата.

— Та аз вече бях при него, дори си разменихме подаръци. — Той показа картата на жабата.

— Глупости — промърмори жабата и се цамбурна във водата.

— Вашият сом беше много доволен от моя подарък — продължи професорът.

— Сом? — опули очи жабата.

— Да, нали той е господарят на блатото.

— Що за измишльотини? — започна да се надува жабата. — Как е възможно оная нищожна риба да се представя за наш господар! Нашият господар е много по-велик.

— А? — на свой ред се учуди професорът. — Нима има някой и по-велик от онзи сом?

— Да — отговори важно жабата. — И той иска да се посъветва с вас по много важен въпрос. Моля, последвайте ме!

Без да дочака отговора на професора, тя тръгна напред.

— По-почакайте малко — замънка професорът. — Ако дойда с вас, няма ли да ми се случи нещо лошо? — Той не се решаваше да тръгне, като чу, че господарят на блатото е по-велик и от сома.

— Моля, не се тревожете! Нашият господар е толкова добър, че не посяга дори и на мушица.

— Наистина ли? Е, тогава да вървим. — Професорът беше много заинтригуван и пое след жабата.

„Интересно, какъв ли ще е този господар? Ако е още по-голям и от оня сом, то ще е навярно някакво чудовище!“

Жабата се насочи към тръстиките, които растяха от северната страна на блатото. Като я видяха, различните водни насекоми се разбягаха настрани, а американският рак-отшелник завика:

— Хелп ми! Хелп ми!^[3] — и се скри в своята дупка.

Жабата продължаваше да плува към плитчините, провирайки се между тръстиките, които стърчаха като стълбове над водата.

„Как е възможно такова огромно чудовище да живее на толкова плитко място? — мислеше си професорът. — Дали пък цялата онази височина, която стърчи над земята, не е живо същество?“

Скоро те достигнаха до едно малко островче, което се издигаше между тръстиките.

— Почакай малко тук! — Жабата остави професора и се изкачи на островчето.

Той показа глава над водата, погледна и видя между тръстиките една огромна жаба, която седеше върху купчина хранителни отпадъци.

Познатата му вече жаба се приближи до нея, те поговориха малко и после, скок-подскок, се върна при професора.

— Господарят каза да се качите при него. Моля, заповядайте вътре!

— Чакай да те попитам нещичко. Къде е господарят на блатото?

— Седи ей там — посочи краставата жаба.

— Какво?! Та там няма никой, освен една жаба!

— Ш-ш-т… — краставата жаба уплашено го погледна. — Осмелявам се да ви осведомя, че именно тя е господарят на блатото.

— Но нали ми каза преди малко, че господарят на блатото е много по-велик от онзи сом?

— Разбира се. — Краставата жаба гордо изправи глава. — Разбира се, че нашият господар е много по-велик, но в духовно отношение.

— А-а-а. Това ли имаше предвид. — Попен въздъхна. — Нима господарят на блатото е просто жаба?

— Ш-ш-т. — Жабата затисна устата му с краче. — Когато се явиш пред него, в никакъв случай не бива да го наричаш „жаба“. Господарят мрази всички имена, освен онова, което му дадоха хората.

— Тогава как да го наричам?

— С официалната научна титла на латински: Вана Измийкраката.

— Ти нещо грешиш, на латински жабата се нарича Rana higromaculata.

— Добре де, можеш тогава да го наричаш просто господарю.

В същия момент откъм тръстиките се дочу гласът на „господаря“.

— Кой вдига шум там?

Краставата жаба намигна на професора и заподскача към господаря си. Помагайки си с перките като тюлен, Попен запълзя след нея. Не усещаше никакво затруднение в дишането. Очевидно хрилете му можеха да функционират и като дробове. Той се поклони пред господаря.

— От много отдавна вече чувам, че си риба с голям интелект. Извиках те за съвет — заговори господарят.

— Дано ви бъда полезен — отвърна Попен, като гледаше с отвращение струпаните около жабата хранителни отпадъци. — Какво е това? — попита той. — Има ли някаква връзка с културата на блатото?

— Това са подаръци от столовата на университета в знак на особено благоразположение към мен.

— Но защо? — попита учудено професорът.

— Защото сега се занимавам с много важна работа. — И тя посочи с една тръстикова пръчка калта пред себе си.

Професорът се вгледа по-внимателно и видя очертанията на някаква карта на блатото във формата на буквата „у“. Върху нея бяха сложени парчета хранителни отпадъци.

— Както виждаш, това е картата на нашето блато, а това пък са условните знаци, които означават населението му.

— Да, наистина — съгласи се професорът.

— Но между тези лакоми, глупави същества никога не стихва борбата. И на мен, господаря на блатото, това ми причинява особено голяма мъка.

Професорът се замисли: „Кой и кога би могъл да повери блатото на това същество?“ — но не се осмели да попита, а жабата продължаваше:

— Силните нападат слабите, слабите нападат по-слабите и така до безкрай. Мъчно ми е да живея и да гледам това…

Тук тя спря, хвана един комар с дългия си език и го глътна.

— Точно така, точно така — кимна с глава краставата жаба.

— Ето защо аз реших да разделя нашето блато на няколко територии: във всяка една от тях ние ще заселим само онези, които не се карат помежду си, и по този начин то ще стане зона на мира. Ще стане едно спокойно, тихо място, такова, за каквото винаги съм мечтал. Сега обмислям на кои територии кого да заселя, с други думи, в момента съм зает с проектирането на градовете на мира.

— Това наистина е грандиозна идея! Хората отдавна мечтаят за подобно нещо, но засега просто не им се е удавало да го осъществят.

Жабата го погледна доволно:

— Ако аз успея, моето дело ще остане и за бъдещите поколения. И така, според моя проект блатото трябва да бъде разделено на четири района. — Тя посочи с краче очертаните вече линии. — В единия район ще живеят рибите, ей тук, аз ще го отбележа с корен от ряпа, във втория ще живеят насекомите, него ще отбележа с листо от тази сърма, а в третия и четвъртия ще бъдат моите владения. В единия резиденцията, а в другия — басейна. Тук ще се отглеждат и тритоните за моята трапеза. Тези територии ще бъдат най-слънчевите и красивите.

Професорът учудено гледаше жабата.

— Естествено е — обясни му тя — изработилият проекта да вземе най-доброто място.

Тук тя ловко глътна една пеперуда, което прелиташе пред очите й.

— И тъй, когато блатото бъде разделено по този начин, ние ще издадем указ, според който обитателите от една територия няма да имат право да влизат в друга. Така аз ще престана да гледам всеки ден една и съща картина — как рибите изяждат насекомите, а едрите насекоми — дребните рибки. Сега нека чуем и твоето мнение по този въпрос.

— Ако искаш да знаеш истината, това е направо безсмислица! — отвърна Попен крайно изненадан от чутото.

Краставата жаба подскочи:

— Как се осмеляваш? Господарят не говори никога безсмислици!

— Нищо, нищо — заквака господарят. — Между думите безсмислен и смислен има съвсем незначителна разлика. Да продължим!

— Съществуват няколко проблема, които подробно са разгледани в моята статия — заговори бързо Попен. — Всъщност в това блато враждуват не само рибите и насекомите. Най-напред бива изяждан растителният планктон^[4].

Като чу това, жабата нареди на своя слуга:

— Донеси ми тук растителен планктон!

Краставата жаба със страхопочитание й поднесе парченце лук, който се търкаляше до краката й.

— Сложи го ей тук! — Жабата посочи с една тръстикова пръчка корена на ряпата.

Краставата жаба внимателно сложи там лука, а господарят прокара с пръчката граница между ряпата и лука.

Професорът продължи:

— Растителният планктон се изяжда от животинския планктон.

Жабата веднага нареди:

— Донеси ми животински планктон!

Слугата й подаде остатък от картоф. Господарят го сложи и отново прекара линия.

— А животинският планктон се изяжда от рибите и дребните насекоми, които живеят на дъното.

— Тях вече ги отделих — доволно кимна жабата.

— От друга страна тези риби и насекоми се изяждат взаимно.

— Точно така, точно така. Колко жалко! — Тя бързо глътна една калинка.

— Но не е само това — над водата има много крилати насекоми, които изяждат по-дребните съществуващи във водата насекоми и рибките.

— Донеси ми тук дребните насекоми и рибките — извика жабата, като прекъсна професора.

Краставата жаба бързо подскокна и събра кромид лук, сърцевина на зелка, остатъци от риба и ги подаде на господаря, който отново ги нареди върху картата и прокара помежду тях черта.

— Освен това над блатото летят като бесни водни кончета и дебнат другите дребни насекоми — продължи професорът.

При тези думи господарят заповяда:

— Доведи ми водните кончета!

Краставата жаба отново скочи, хвана няколко сламки и ги сложи върху картата. Господарят очерта и тяхната граница.

— А високо над блатото дебнат безброй птици — поклати глава професорът.

— Донеси ми птиците!

Краставата жаба мушна краче в боклука, извади хранителни отпадъци и ги поръси навсякъде върху картата. А господарят ги раздели с граници както му падне. Като видя това, краставата жаба изпищя:

— Господарю! Чуйте нещо много важно! Вашите владения са завзети от обитателите на другите територии.

— Какво?! — Голямата жаба се опомни и пребледня. — Каква дързост! Това е метеж! Предателство! Трябва да се укрепим с крепостни стени.

— За съжаление и крепостните стени са завзети от ряпата — отвърна краставата жаба.

— Това са глупости — каза господарят. — Аз тук прекарах граница.

— Вярно е, но вие всичко объркахте… — каза Попен.

Като чу това, жабата-слуга завика:

— Ти също си вражески шпионин! Господарю, ние сме в опасност!

Тя гледаше нагоре в небето. Изведнъж двете жаби се шмугнаха в тръстиките. Професорът не можа да разбере какво става, но за всеки случай искаше да ги последва. В момента, когато понечи да скочи във водата, нещо остро като нож прободе тялото му. Водата се разплиска и пръските се разлетяха, искрейки на слънчевите лъчи…