Йошихико Фунадзаки
Приключенията на професор Попен в тресавището (4)

III глава

Земеродното рибарче беше кацнало върху един надвиснал над водата клон. Навеждайки острия си клюн, то внимателно се целеше. Попен се смръзна целият от този поглед и не бе в състояние да помръдне.

„Това вече е краят — помисли си той. — Сега тази птица ще ме налапа и повече няма да ме има. Без съмнение, тя отдавна ме причаква.“

А тялото на земеродното рибарче ту се удължаваше, ту се смаляваше пред неговите очи.

„Може би, след като ме е клъвнало, от силния удар ми се е повредил главният мозък и затова го виждам такова? Но хубаво все пак, че в природата всичко е устроено така добре. Дори и да се превърнеш в нечия храна, не усещаш нито мъка, нито болка. Смъртта на една риба е нещо толкова тихо и спокойно! Каква добрина се чете в погледа на това рибарче, което след няколко секунди ще ме изяде“ — мислеше си Попен.

Дори усети някаква нежност към тази птица, като продължи внимателно да я наблюдава. Изведнъж забеляза, че главата й му напомня някого. Кръглите й очи наподобяваха очила, дълга коса беше увиснала над тях, а на шията й беше окачена неговата трамвайна карта.

— Да не би това да съм аз самият? — извика учудено Попен.

Вълнообразни линии пресичаха главата на земеродното рибарче. Професорът се огледа наоколо. Тръстиките шумоляха на вятъра и хвърляха сянка върху блатото. От столовата долитаха звуци на тромпет. Той пак погледна надолу и се сети:

— Това тук е водна повърхност и земеродното рибарче върху клона съм аз! А другата птица това е моето отражение!

Професорът още веднъж внимателно се вгледа в отражението си. Имаше остър клюн с цвят на костенурка, светлозелена перушина, с бели точки върху синьо-зеленото гръбче. Нямаше съмнение, че той бе вече земеродно рибарче.

„Нищо не разбирам! — поклати глава Попен. — Нима е възможно всичко това да бъде свързано с още един професор Попен?“ Той тъжно гледаше към синьото небе, сякаш очакваше да получи обяснение отгоре за странната си съдба.

Но ето че задуха лек ветрец и Попен като че ли започна да се успокоява.

„Всъщност защо толкова се тревожа? По-добре е да летя свободно в небето, отколкото да се вра сред мръсното гъмжило в блатото. Вече не съм беззащитна еднодневка, а птица! Сега няма да се боя от водните кончета. Ще се наслаждавам на свободата си и ще летя, където поискам!“

Настроението му се разведри, но… в същия миг от горе се чу шум на криле и… бам! — нещо със страшна сила го чукна по главата.

— Ох… — Той погледна нагоре и видя още едно земеродно рибарче. То беше долетяло откъм насипа от отсрещната страна на блатото. Сега се обърна и се готвеше повторно да нападне професора. Попен зае отбранителна позиция, понеже противникът му явно не се шегуваше. Рибарчето полетя стремително право срещу него и когато съвсем го наближи, изведнъж се отклони малко встрани и отново го клъвна по главата.

— Предавам се, предавам се! — завика професорът. — Защо ме нападаш?

— Да се махаш веднага оттук! — строго отвърна птичката с глас, който наподобяваше колоратурно сопрано.

— Охо-о-о, ти си жена, пардон — женско рибарче! — извини се професорът.

— Няма женски, няма мъжки! Ти си се вмъкнал в моята територия, докато ме е нямало. И сега ще се видиш в чудо!

Тук земеродното рибарче забеляза картата за пътуване, която висеше на шията на професора.

— Ти май си избягал от хората? Такива птици като теб трудно свикват с нашата среда и начин на живот — каза то и плясна с криле.

— Тогава мога ли да отида под сянката на онова дърво? — попита Попен дребничката, но много по-енергична от него птичка.

— Не! — отговори тя категорично. — Махай се от блатото! В противен случай пак ще те клъвна!

Професорът видя, че събеседничката му отново се готви да го нападне, и завика:

— Чакай, чакай! Отивам си! — И бързо отлетя от клона. — Ще отида на друго място.

Женското рибарче веднага окупира клона, върху който преди малко беше кацнал Попен.

— Малко ли са блатата и езерата в Токио, можеше и да не се намъкваш в чуждото — викна му то.

— Не ми трябва нито езеро, нито блато, има и гора! Хайде извинявай. — Той махна с криле и полетя към гората.

— Каква странна птица! — долетяха до ушите му думите на женското рибарче.

Попен летеше срещу вятъра по същия път, по който бе летял като еднодневка. Разбира се, пак се насочи към лабораторията. Бе минало доста време и може би Попен-човекът се беше вече върнал там? Сигурно се е сетил най-после, че не трябва да пилее напразно времето си в гората, когато статията му го чака недовършена.

Изведнъж, тъкмо когато се канеше да кацне върху дървото гинко, за да почине за момент, Попен чу:

— Ехей!

Погледна нагоре и видя някаква сойка, която го наблюдаваше от един клон.

— Според теб какво е това? — попита го тя и посочи дървото.

— Дървото гинко — отговори професорът и кацна върху облегалката на пейката, поставена в сянката на дървото.

— Дървото гинко?! — повтори сойката. — А как мислиш ти, чий е този гинко?

— На университета — отговори озадачен професорът.

— Я не се шегувай! — Пъстрата перушина върху главичката на сойката настръхна. — Това е мое дърво!

— Аз мислех, че всички птици си летят свободно навсякъде — отговори Попен.

Сойката, много раздразнена, излетя от гъсталака и кацна на по-долния клон.

— Ако мислиш така, грешиш. Този гинко и всичко на изток от него е моя територия. Няма да пусна друга птица да припари и на сантиметър в нея. Ако искаш да живееш в тази гора, разбери това веднъж завинаги!!

Професорът беше много уплашен от сърдития вид на сойката и я попита кротко:

— В такъв случай, откъде бих могъл да вляза в лабораторията?

— Какво?! В лабораторията?! — врещеше сойката. — Там е също моя територия. Това е място, където ще ме препарират, мумифицират и ще ме съхраняват. От къде на къде ще влизаш там?

— Аз само се тревожех за статията…

— Статията ли? Когато влизах в лабораторията, аз я оправих. Освен това взех и писалката, откраднах линията, такива неща не всяка птица може да направи!

— Ти си взела моята писалка?! Най-любимата ми писалка! Върни ми я! — завика професорът.

— Какво казваш? — Сойката беше съвсем объркана и замига със сивите си кръгли очи. — Ти наистина ли си земеродно рибарче?

— Сам не знам кой съм в действителност. В общи черти приличам на земеродно рибарче.

— Тогава добре. Само недей да говориш неща, които трудно разбирам.

— Но писалката!

Сойката злобно го изгледа:

— Запомни, че не съм длъжна да се отчитам пред никого за нещата, които съм взела на моя територия. А на всичко отгоре тя беше и развалена — липсваше й едно винтче.

— А-а-х! — Професорът горчиво въздъхна. — Изглежда, че ще е най-добре през лятото да се държи прозорецът затворен, както прави професор Хачиска.

— И така, околността край лабораторията е моя територия. Запомни, че кракът ти не бива да стъпва отново тук, иначе ще ти изскубя цялата перушина чак до опашката! — заврещя отново сойката и като се залюля върху долните клони, излетя към върха на дървото.

— Разбрах — въздъхна професорът. — Единственото, което искам да ти кажа сега, е да не пипаш моята статия. Не мога да напиша същото още веднъж. — И той полетя над пътечката, която лъкатушеше из гората.

— Странна птица — чу зад себе си гласа на сойката, който се разнасяше откъм клоните.

Тясната пътечка, увита с бръшлян, водеше професора все по-надълбоко и по-надълбоко в гората. Когато излезе от гъсталаците, отляво имаше насип и се виждаше градината на лабораторията. Както нишки прозорецът в неговата стая беше широко отворен. Той се издигна на високо и отдалече погледна вътре. Попен-човекът не беше там. В съседната стая Хачиска лепеше със скоч счупения прозорец.

— Ами ако оная сойка ми разбърка ръкописа? — Професорът изведнъж се обезпокои. — Поне да затворя прозореца. — Той се издигна още по-нависоко над насипа, като мислеше да полети към своята стая. Но в същия миг от клоните на голямото гинко се дочу зловещ глас:

— Хей, ти, май забрави, какво ти казах!

„О, господи!“ Гласът на сойката през този горещ ден бе повече от нетърпим.

Нямаше какво да се прави. Попен бе принуден да се върне към предишната пътека. Сега не знаеше накъде да отлети. Познаваше добре тази гора и знаеше, че ако тръгне направо по пътеката, ще излезе на склона, по който се отива до другата страна на лабораторията на физическия факултет, а също и че под склона се намират конюшните и хиподрумът на факултета по конен спорт. Може би неговият човешки образ се разхождаше там, потънал в размисъл? Но до оранжерията, която се намираше непосредствено след насипа, пак му препречиха пътя. Сега това беше червеноглавият персийски славей:

— Ф-ю-юй… — свирна той пронизително и кацна на клена, който растеше край пътя. — Ти си една нахална птица! Летиш тук, като че ли си си у дома.

— Искаш да кажеш, че оттук започва твоята територия? — сети се професорът.

— Значи ти знаеш това и все пак се осмеляваш да се вмъкнеш тук? Много мило… — Червените бузи на персийския славей почервеняха още повече, а сивото му тяло почна да се надува.

Изплашен от вида на птицата, която беше станала двойно по-голяма от него, Попен каза:

— Извинявай, просто исках да мина оттук за манежа…

Славеят пак свирна:

— Ф-ю-юй… Просто? На този свят няма нищо просто, драги. Всеки в разгара на лятото трябва да пази своята територия, в противен случай може да я загуби. Ти нали също имаш гнездо, другарка, деца…

— Не, аз нямам нито жена, нито деца — веднага отговори професорът. — Семейството иска време, а аз имам толкова много работа.

— Работа? — опули се славеят. — За каква работа говориш?

— Аз… — Професорът замълча и плътно затвори човката си. Сети се, че сега той е земеродно рибарче. Каква работа можеше да има в такъв случай?

Славеят пак го попита:

— А ти имаш ли си своя територия?

— Територия? Имам, разбира се. Този университет.

— Къде по-конкретно? — попита славеят.

— Хм. Оная лаборатория. Освен това и аудиторията, и къщата ми. Тя е на 40 минути път с автобуса оттук.

— Не е ли прекалено обширна твоята територия? — промърмори славеят. — Докато ти летиш тук, няма ли опасност някой да я завземе?

— Не, нищо няма да се случи — отговори Попен, но изведнъж го обзе страх. Пред очите му изплува следната картина: неговата къща, а на вратата е закачена обява „Продава се“. И чужди хора изнасят неговите вещи… След това си представи и лабораторията. Как новоназначеният учен-биолог подрежда там нещата си. След като свършва подреждането, грабва статията му от бюрото и я хвърля в кошчето за боклук…

Попен направо се разтрепери: нито в дома си, нито в лабораторията той видя своя човешки образ. Може би сега съществува само в образа на птицата, а Попен-човекът просто беше халюцинация?

— Какво да правя? — неволно промърмори той.

А славеят веднага каза с нравоучителен тон:

— Бързо се връщай в своята територия! Сега не е време за празни разходки!

— Отивам си — въздъхна професорът. Той се върна към пътеката, над която бе летял преди. Не знаеше къде да отиде. Накъдето и да тръгнеше, навсякъде го пъдеха и заплашваха. Той се спусна към насипа. В храстите се разнасяше оглушителното стържене на жетварките. За човешкото ухо звукът, който издава жетварката, действува успокоително, но за Попен сега, в образа на птица, тяхното режещо стържене беше непоносимо.

„Не издържам повече! Трябва някъде да си почина.“ И той се измъкна от гъсталаците, като полетя нагоре и кацна на един дебел дъбов клон. „Вече се убедих: и с криле не можеш да отидеш там, където искаш.“

Изведнъж над главата си чу силно чукане. Учуден, Попен погледна нагоре и видя един кълвач, който се спускаше към него по дървото, заобикаляйки го по спирала.

— Извинявай, но това е моя територия.

— Пак ли? — Професорът отпусна криле. — Изобщо има ли място, където и аз да мога да отида?

Кълвачът започна да чука по дървото, без да обръща внимание на професора. Извади изпод кората една буболечка и с удоволствие я глътна. След това отново забеляза Попен:

— Бързо се махай оттук! — каза той, разрошвайки червения перчем на главата си. — Извинявай, не бих ти държал такъв тон, но все пак ние сме длъжни да пазим собствената си територия заради жените и децата си. Още повече че владенията ми не са толкова големи, колкото на другите кълвачи. Моля те, върви си.

— Но аз искам само да си почина тук и да поразмисля малко. Няма да сторя нищо нередно.

— Аз те разбирам, но щом като направя веднъж изключение за една птица, и другите ще започнат да идват и накрая ще се лиша от владенията си — обясни кълвачът.

Професорът примирително каза:

— Добре де, отивам си, но кажи ми има ли някъде поне едно местенце, където да могат да починат крилете ми?

Кълвачът се огледа наоколо и каза:

— Момент… Близо до голямото гинко расте един имел^[1]. Той оплита долните клони на бука. Ние го наричаме дърво на злия дух. Нито една птица не стъпва там, докато не узреят плодовете му през есента. Върви там. Но те предупреждавам, ако излезеш от този имел и на една крачка дори, не отговарям.

Кълвачът хвана още една буболечка, за да я отнесе на пиленцата си в гнездото. Професорът се сети, че отдавна искаше да надникне в гнездо на кълвач, и почти тръгна след него, но си спомни за неговия остър като шило клюн и се спря. А и за какво ли му е притрябвало при сегашното положение да наднича в чужди гнезда? Може би за науката ще е по-важно друго изследване — да надникне в своето сърце, в сърцето на земеродното рибарче? Но дори и изследването да е готово, пред кого ли ще направи научното си съобщение?

„Ех, каква самота!“ — въздъхна професорът, спускайки се най-после към имела, който се беше увил около долните клони на бука. И така, за него нямаше подслон, освен това дяволско растение, мразено от всички птици. Настроението му беше ужасно.

„Защо, защо?“ — питаше се той, но отговор нямаше… Всеки път, когато духнеше вятър, дървото се залюляваше, а заедно с него се люлееше и тялото на Попен. Недалече от имела той забеляза брезичка, на която беше кацнала сойка. Тя пееше любовна песен.

„Каква неприятна песен — промърмори професорът. — Но на женската сойка, свила се в клоните на дървото, тази песен сигурно й се струва най-прекрасната в света. Тя с любов гледа своя съпруг и обгръща с крила кафявичките си яйца. Навярно е преизпълнена с щастие, че сега е лято и тя живее сред гъстите клони, където не проникват слънчеви лъчи, че има прекрасен съпруг и скоро в малкото гнезденце ще се зароди нов живот. На дивите животни и птици, които живеят сред суровата природа, е дадено нещо велико — Любов от самата майка-природа. А какво имам аз? Само този мръсен имел!“ Стана му толкова тъжно, че една едра сълза се отрони от очите му и падна върху клоните на дяволското дърво. И в този миг той усети, че дълбоко в душата му се надигат големи огнени пламъци. Сам се учуди на силата на чувствата си. Сега му беше необходим някой, който да може да отговори на този порив на неговата душа.

— Аз трябва веднага да намеря онова женско рибарче. Искам да я обичам, да свия гнездо, да отгледам деца… — реши той и полетя по посока към блатото, подсвирквайки знаменитата „Ода на радостта“ от Бетховен.

Точно в този момент женското земеродно рибарче, огряно от слънчевите лъчи, се бе изправило върху своя клон и дебнеше рибите. Сините му криле грееха с метален блясък.

„Животът ми е безсмислен без тази девойка.“ Професорът се почувствува на върха на щастието, като я видя. Но дочуло песента му, женското рибарче моментално се обърна и зае отбранителна позиция. Гледайки застрашителния вид на своята любима, Попен полетя нагоре, а тя го атакува съвсем като малък реактивен самолет. За да избегне удара, той наведе глава, прелетя под нея, обърна се и завика:

— Чакай, чакай… Дълбоко се заблуждаваш, аз се върнах, за да те направя щастлива.

— А какво означаваше онази песен? Помислих, че ме предизвикваш с нея на двубой.

— Не, съвсем не. Това беше любовна песен, посветена на тебе. Не я ли разбра?

— Ами, ти искаш да ме измамиш — изчурулика тя игриво. — Примамва те моето блато. Само това долових в тона на песента ти.

— Не искам да ти го отнемам, а искам да живея заедно с теб!… — сериозно отвърна професорът.

— Да, разбира се, а после ще ме прогониш и сам ще се настаниш тук. Какво друго би могло да се очаква от птица, отгледана от хората. — Женското рибарче се разгневяваше все повече и повече.

— Да, наистина искам да се настаня, но не само в блатото, а и в твоето сърце.

— Не ти вярвам — веднага отговори тя. — Ако беше намерил друго хубаво блато, никога не би се върнал тук.

— За мен не съществува никакво друго блато. Страхувам се, че не ме разбираш.

Тя не отговори. В същия миг песента на щурците стихна. Не се чуваха и звуците на тромпета, които доскоро долитаха откъм столовата. Като че ли целият свят се заслуша в трептенията на сърцата на двете птички. Изведнъж женското рибарче литна над водата и се скри сред зелените тръстики, но преди това се обърна и погледна професора.

„И така… Трудно е да се разбере една жена — промърмори Попен. — Какво означава това? Че не ме харесва ли?“ В същия миг се сети, че жените, когато искат да привлекат вниманието на някой мъж, бягат от него… и полетя към тръстиките. Когато долетя до тях, той видя, че женското рибарче, разпервайки разноцветната си опашка, се издига нагоре и литва към насипа. Там се скри между цветята. Без да мисли много, Попен се спусна след нея, но в същия момент крачето му се закачи в един бръшлянов клон. Той се задърпа с всички сили, но не можа да се освободи. И тогава съвсем наблизо чу весел смях. Това беше тя. От цветята се показа нейното сияещо личице. Попен почувствува, че го обгръща странна топлота. Тя кацна върху клона и умело действувайки с дългия си клюн, освободи крака на професора, после отново се стрелна към блатото. Той падна на мократа земя, но веднага се съвзе и полетя след нея. От гърдите му неволно се изтръгна предишната песен. Женското рибарче, което летеше напред, спря да маха с криле, увисна във въздуха и се обърна към него.

— Няма ли да престанеш с тази песен?

— В момента не мога да не пея и мисля, че най-добре пея точно тази песен.

Той се изравни с нея.

— Моля те, изпей нещо друго. Когато слушам тази песен, ми иде да клъвна някого по главата.

— Но това е световноизвестен музикален шедьовър на Бетховен — каза Попен с безпокойство поглеждайки насочения към него клюн.

— Какво? Бетховен? Не искам да чувам песни, съчинени от други птици! Искам да чуя твоя песен. Ако изпееш песен, която да плени сърцето ми, ще ти повярвам. Ела да кацнем ей там и да ми попееш. — Тя посочи с клюна си падналия дъб.

Двамата полетяха по права линия и се спуснаха към дъба. Когато бе еднодневка, професорът кацаше точно тук и си мислеше за краткотрайността на живота. Но сега настроението му беше съвсем друго. Той стоеше и гледаше повърхността на водата с едничката мисъл: какво да изпее?

— Какво правиш? — До отражението си във водата той видя още едно. — Риба ли видя? — попита го тя.

— Не, няма никаква риба. Мисля си каква песен да ти изпея — поклати глава професорът.

— Хайде, слушам те. — Женското рибарче го погледна сериозно.

Момент. — Той погледна към небето. — Ей сега, сигурно тази ще ти хареса:

О, малка птица,

на земеродните рибарчета си родственица,

а твоето название научно

Alcedo athis bengalisis

слуха ми гали звучно.

Ти обитаваш тихия лазур на езерата.

Обикнах те, щом те видях —

от гордата опашчица чак до крилцата.^[2]

Когато стигна до това място, женското рибарче се намръщи:

— Странна песен…

— Така ли? — Професорът унило я погледна.

— Изтръпнах цялата, докато я слушах. Това не е любовна песен, която едно мъжко земеродно рибарче трябва да пее на женското. И стига си ме наричал с тези странни имена. Изпей нещо по-романтично.

Очите на професора станаха кръгли от притеснение. Той с мъка отговори:

— Ще се опитам. — И изпя следната песен:

Ти клъвна ме, когато срещнах те за първи път

по воля на съдбата — не отричам!

Съдба бе — срещнах те за втори път

и ето че съдбовно те обичам!

— Почакай малко — прекъсна женското рибарче песента му. — Някак си звучи странно.

— Пак ли? Мисля, че тази песен е хубава…

— Има много излишни неща, които въобще не разбирам.

— Какво да правя? — усмихна се тъжно професорът. — Моят музикален талант се ограничава сигурно само с умението да слушам. Не ми се удава пеенето.

— Не е вярно. Не можеш, понеже пееш с думи — каза тя с тон, сякаш правеше откритие.

— Но ако няма думи, как ще разбереш моята песен? — учуди се Попен.

— Ще я разбера. Когато листото пада върху тревата, рибата пляска във водата, а вятърът духа в гората, всички те имат свой звук и аз ги разбирам.

— Но не трябва ли песента да има думи?

— Не, не трябва. Моля те, пей и не изпълнявай чужди песни. Изпей ми песен без думи, която ще идва от дълбочината на твоето сърце.

— Добре — отговори унило професорът. — Но да не съжаляваш после. — Той махна с крило — каквото ще да става, — прокашля се няколко пъти, напрегна гласните си струни и изведнъж: „Какво е това?“ — учуди се сам на себе си. От устата му се изляха прекрасни звуци, чисти като камбанен звън. Мелодия, която дори Бетховен не би могъл да напише с ноти.

— Сега е прекрасно — въздъхна женското рибарче и затвори очи. — Най-после ти изпя истинска песен за мен — земеродното рибарче. Извинявай, че ти се сърдех така преди. Ти си израснал сред хората, затова в началото не можеше да пееш добре, но сега…

Професорът от своя страна също беше много учуден. Имаше чувството, че в гърлото му е монтиран магнетофон със запис на птиче чуруликане. А любимата му изведнъж опря главичка на неговото рамо и замечтано прошепна:

— Струва ми се, че съм в топло гнездо и сънувам прекрасен сън.

— И аз имам същото чувство — отвърна Попен. — Като че ли лежа върху пухен дюшек…

— Дюшек?… — повдигна главичка птичката.

— Да, когато живеех при хората, спях върху предмет, който се нарича така.

— А-а, така ли? Сигурно много са се грижили там за тебе? — Тя отново сгуши главичката си на рамото на професора. — Но отсега нататък аз ще се грижа за тебе.

— Много се радвам — отвърна професорът.

— А ти защо избяга от мястото, където толкова добре са се отнасяли с тебе? — продължи тя.

— Това е съдба — каза Попен, за да бъде кратък. И поясни: — Всичко, което не можем да разберем, го обясняваме така.

Ако й беше казал тези думи преди малко, неговата подозрителна приятелка може би щеше да го обвини в лъжа и да го изгони. Но очевидно на нея й беше дотегнал моминският живот и тя не се задълбочи в проучването на този въпрос. Довери се на своя голям, но не съвсем сигурен рицар и потъна в сладък сън. Тананикайки тихичко, професорът разресваше с клюн ароматно ухаещите й пера. Имаше чувството, че на тази земя няма никой друг, освен тях двамата. Той разпери леко криле и я прегърна. Колко време бе изминало така, не можеше да каже. Двамата се бяха унесли в сладка дрямка. Сърцата им туптяха ведно и нямаше нужда нито от песни, нито от думи…

Но не след дълго тя прекъсна сладкия им сън и каза решително:

— Сега трябва да направим гнездо!

— Гнездо? Мислех, че чак толкова не ни е необходимо — отговори професорът недоволно.

— Как така? Лятото е късо и ние не бива да живеем само с мечтите — сгълча го тя. — А и за децата ще трябва гнездо през есента.

— Деца? Какви деца? — стресна се професорът. — Ти досега нищо не ми спомена за деца.

— Не, но като построим гнездо, аз ще снеса яйца…

— Наистина ли? — Той усети как някаква топлина се разлива по цялото му тяло. — Ще направя! Ще направя най-голямото гнездо в света!

— Мисля, че нямаме нужда от много голямо гнездо — поде тя. — Ще бъдем щастливи и в малко…

— Не, не бива — отвърна Попен. — Квартирата е жизнен въпрос за нас. Най-голямото гнездо в света се строи от австралийската беседкова птица^[3]. То има диаметър 3,6 метра. Аз имам намерение да построя гнездо по-голямо от това — съобщи той жизнерадостно. — Веднага отивам да потърся слама.

Той вече се готвеше да литне, но женското рибарче го дръпна за опашката:

— Почакай!

— Какво има?

— Къде и какво гнездо мислиш да правиш?

— Мисля да го направя върху клоните на този дъб. Искам да бъде голямо и удобно с формата на дзабу-тон^[4].

Женското рибарче го погледна учудено и каза:

— Ти наистина си много странна птица.

Попен не можа веднага да проумее смисъла на думите й, но изведнъж се сети, че земеродните рибарчета издълбават в насипите край езерата или блатата дупки и там си правят гнездата.

— Ха-ха-ха — засмя се той, за да скрие смущението си. — Аз се пошегувах. И така, къде ще правим дупката?

Като чу това, тя успокоено въздъхна:

— Аз отдавна съм определила мястото. Още докато живеех тук самичка, си мислех само за това.

— Извинявай — каза Попен, без да знае сам защо се извинява.

— Ей там — посочи тя с дългия си красив клюн високия насип, който се намираше откъм западната страна на блатото.

Малко преди насипа се простираха бамбукови гъсталаци. Те щяха да бъдат добро прикритие за гнездото.

— Да, мястото е хубаво — кимна Попен. — А и виждам пред него удобен клон за риболов. Бързо да донесем лопатите. — И изведнъж пак се сети, че не са необходими. — Какви ги говоря, тук лопати не са нужни, ще дълбаем с клюновете. Да вървим!

Двамата напуснаха дъба, насочиха се по права линия към насипа и кацнаха край глинестата му стена.

— Най-напред трябва да преценим на каква височина да го построим — каза тя.

— Точно така! — можа само това да отговори професорът, който нищо не разбираше от гнезда.

— Трябва да е на такава височина, че да не го залива водата, ако блатото се разлее, а и да не се срутва пръстта.

— Може би ще е по-добре точно по средата на насипа — каза Попен и изведнъж се сети: — По-добре да го направим малко по-надолу от средата.

— Защо? — тя не разбираше.

— Понеже студентите, когато наблюдават гнездата на земеродните рибарчета, винаги изравят дупки отгоре в стените на гнездата. Ако го направим по-ниско, няма да могат. Нали няма да ни е приятно, ако тези типове ни надзъртат в гнездото?

Сега тя го гледаше с уважение.

— Личи си, че си бил отгледан при хората. Аз не бих предвидила подобно нещо.

— Всичко зависи от опита — самодоволно отговори професорът. „Опитът е най-добрият учител“, казвал и Карлайл^[5] навремето, като добавял, че „понякога цената на обучението е доста скъпа“. Хайде да копаем на това място!

Той започна да кълве насипа, но прочете в погледа й съмнение.

— Като чукаш така, дори и за няколко дни няма да изкопаеш никаква дупка. Трябва да се удря с всички сили.

— А? Така ли? — каза професорът и си помисли: „Сигурно ще бъде нещо ужасно.“

Спомни си как веднъж по главата го бе ударила волейболна топка и дори този лек удар бе предизвикал сътресение на мозъка му. „А сега какво ли ще стане, като почна да дълбая този насип, който и от пръв поглед си личи, че е твърд като камък.“ Попен реши: „Това ще бъде изпитание, което ще покаже силата на любовта ми към нея. Колкото по-ожесточено и силно удрям насипа, толкова по-силна ще бъде любовта ми към нея!“

„Започвам!!“ — каза енергично сам на себе си Попен и излетя над насипа. Отдалечи се на значително разстояние, после се обърна и вдигнал нагоре клюн, се понесе със страшна сила към стената. Бам! От очите му излетяха свитки, но за щастие не получи сътресение на мозъка. Когато се съвзе, видя, че в насипа е останала следа от този знаменит удар.

— Така, продължавай в този дух — дочу той зад гърба си нейното гласче. — А сега е мой ред.

Тя се засили и се заби в насипа като ракета. Бам! В момента, в който нейният изящен клюн се удари о стената, професорът неволно притвори очи, а когато ги отвори, видя, че от стената се бе отчупило огромно парче.

— Сега аз — каза той по-скоро на себе си, отколкото на своята приятелка.

Прицели се и със затворени очи заудря с всички сили: Бам, бам, бам! Отново изхвръкнаха искри от очите му. Когато ги отвори, те вече гледаха на две различни посоки. Видя как любимата му се устреми към насипа.

„О, господи! Отново е мой ред!“ Попен разтърси глава и атакува стената: Бам! „Във всички случаи семейството е голямо главоболие“ — помисли си той, като гледаше как антрето на тяхната къща става все по-широко. Той не можеше да проумее защо слабите земеродни рибарчета правят гнездата си по начин, който подхождаше повече на кълвача.

Бам! „Ако продължавам по този начин, накрая ще загина! От ударите ще падна във водата и без съмнение ще се върна към рибешкия си начин на живот“ — отчаяно си помисли Попен. Но веднага се съвзе и си каза: „Я, я погледни! Толкова е слаба и крехка моята любима, а също удря, но не хленчи, а енергично дълбае.“ Обзе го срам.

— Писта-а-а! — извика той и със страшна сила заби клюна си в стената. Ударът беше толкова силен, че върхът на клюна му се изпоти, а дупката се увеличи значително.

— Достатъчно — дочу той нежното й гласче.

Тя го гледаше от дупката и се усмихваше.

— Сега вече можем да почнем да разширяваме отвътре. Ела, тук е толкова прохладно и удобно.

Професорът с облекчение въздъхна и влезе във все още плитката дупка. Когато погледна клюна на женското рибарче, забеляза, че целият е полепен с червена глина.

— Извинявай! — с въздишка каза той. — Тази тежка работа трябваше да свърша само аз. — И започна грижливо да почиства клюна й.

— А, няма нищо — каза тя. — Когато няма трудности, щастието не се цени.

— Вярно е — отвърна професорът. Той се огледа: дупката беше с формата на яйце и голяма точно колкото тялото му.

След като си отпочинаха малко, тя предложи:

— Да продължим.

— Добре. — Професорът беше учуден откъде ли се вземаше тази сила и енергия в нейното тяло, а тя продължи:

— Ти изглеждаш малко уморен, мили, затова аз ще дълбая, а ти само изхвърляй навън пръстта.

— Добре — веднага се съгласи Попен, като гледаше как малката й главичка се движи в тъмното и дълбае земята. Под него започна да се натрупва изровената пръст. Той я придвижваше между краката си с дебелия си клюн и я изтласкваше навън, като едновременно с това наблюдаваше как тя строи гнездото. А тя удължи дупката малко нагоре. От двете страни на прохода направи и дренажни отвори, за да изтича водата. Професорът учудено гледаше тази малка птичка, надарена от самата природа с толкова мъдрост. Дупката растеше, скоро стана около метър дълбока. На Попен взе да му става трудно да поема и да изхвърля пръстта. Но женското рибарче се зае с разширяването на тунела.

— Виж! Тук ще бъде нашата стаичка — дочу в тъмнината нейния глас.

— Идвам да те сменя — грижовно викна професорът.

— Благодаря — уморено въздъхна тя. — Само те моля да не я разширяваш много. В нея трябва да се побираме само ние двамата, иначе ще влизат невестулки и други наши врагове.

— Да, да, разбира се — каза професорът и въздъхна. Къде ли се бе дянал предишният му ентусиазъм? После отиде да я смени.

— Когато всичко бъде готово, ще поръсим пода с различни рибешки кости, за да бъде по-уютно — каза тя. — А докато почивам, ще хвана една риба. Ако си огладнял, мога и на теб да донеса.

— Не, не съм гладен — бързо отговори Попен. Сети се за страшния лобан, който живееше на дъното на блатото, и се изплаши да не би той да глътне неговата любима.

— Гледай да не се преумориш — извика тя и излетя навън.

— Ще се понапъна още малко — промърмори професорът и започна да разширява дупката. В сравнение с дълбаенето отвън в стената тази работа му се стори направо удоволствие. Земята беше черна, мека, така че Попен можеше да удря съвсем леко. Той изравни пода, стените, откъсна корените на тревите, които висяха от тавана, но скоро и тази лека на пръв поглед работа почна да го уморява.

„Останалото ще довършим двамата“ — помисли той и реши да почине малко. Искаше му се да легне и да помечтае. Изведнъж почувствува, че го обзема сладка дрямка, и му се присъни: красивото синьо рибарче е вече негова жена. Тя храни техните пиленца, които удивително приличат на него. Те пляскат с малките си крилца и писукайки „пи-пи-пи“, вземат храна от клюна на майка си. А тя ги храни с кюфтета от раци и мариновани зеленчуци… Но изведнъж сладкият му сън се превърна в кошмар. Майката бе отишла за храна, когато през дупката надникна невестулка. Святкащите й очи се приближаваха все по-близо до малките топчици. Пиленцата се сгушиха, скупчиха се едно до друго и притаиха дъх. А невестулката ги оглеждаше, облизвайки се. От устата й надничаха ужасни зъби…

— Опасност!!! — завика професорът и едновременно с това на входа на дупката се раздаде нейният крясък…

Тук сънят се прекъсна. Попен неволно скочи и забърза към изхода. Погледна нагоре и… страшният удар на нечий клюн едва не го захвърли във водата. Успя да се задържи на ръба на дупката. Бързо погледна нагоре и видя любимите очи, изпълнени с ненавист. В следващия миг усети поредния ужасен удар.

— Чакай! Какво става? Защо ме кълвеш?

Без да отговори, тя насочи клюна си отново към главата му.

— Помощ! — завика Попен, като неволно скри глава в дупката.

С какво беше предизвикал нейната ненавист? Не беше ли това остатък от предишната й ненавист към него?

— Кажи ми, какво съм сторил? — подаде той уплашено главата си навън. До ушите му долетя нейният глас:

— Как можа да сториш това?

— Какво съм направил? Това, че като работих, заспах?

— Не се преструвай, че не разбираш! Как можа да постъпиш така с най-скъпото за мен същество?!

Като чу това, душата на професора потъна в мрак по-страшен и от този в тяхната дупка. Той нищо не разбираше.

„Сигурно е имала някой, когото е обичала повече от мен. Сега той се е върнал и аз им преча, а тя без съмнение иска да ме изгони. Каква непостоянна жена!!“

Най-после и Попен се разгневи:

— Хей, ти! — той си подаде главата от дупката. — По-рано беше по-ласкава с мен! — В същия миг той получи ужасен удар по темето. Този удар беше по-жесток от всички предишни удари. Краката му се откъснаха от гнездото и той полетя към водата. В същия миг видя отражението си във водната повърхност. И нададе вик:

— А-а-а!!!

Във въздуха се преобръщаше и летеше към водата една невестулка…