Йошихико Фунадзаки
Приключенията на професор Попен в тресавището (5)

IV глава

„Какво е това? Мислех вече, че ще заживея щастливо и…“ Професорът се сниши във високата трева, растяща край насипа, и заприглажда с език козината си, която беше вир-вода. „Прокълнат съм от съдбата, как можах да се превърна в невестулка. Та нали от нея най-много се боят земеродните рибарчета!“

Но най-досадното беше това, че сега съществото, което истински го обичаше и му се доверяваше, го мразеше. Идеше му да скръцне със зъби от яд.

„Поне женското рибарче да беше разбрало, че не съм ужасната невестулка, че дори и да съм приел образа й, си оставам непроменен. Ще запея песента, която й пях преди — реши Попен. — Тя ще разбере, ще престане да се бои от мен и както и преди ще заживеем задружно и щастливо.“

Той подаде главата си над тревите, обърна се към насипа и се опита да зачурулика, но спря… Гласът му съвсем не приличаше на звъна на камбанка, а беше истински крясък на невестулка. Попен поклати глава. „Край! Трябва да я забравя.“ И се сгуши в тревата, за да размисли още веднъж върху съдбата, която го бе сполетяла.

От мястото, където се намираше сега, се виждаше пътеката, над която бе летял като еднодневка. Спря погледа си върху отсрещния бряг, гъсто обрасъл с аралии.

„Когато се превърнах в еднодневка и погледнах назад, видях истинския си човешки образ, а след това паднах от дъба във водата и се превърнах в риба.“ Погледът на Попен пробяга от дъба към водната повърхност, а после се премести към тръстиките, където беше говорил с жабите.

„Еднодневка, риба, земеродно рибарче, невестулка. — Професорът няколко пъти проследи реда на своите превъплъщения. — Това не е никаква случайност.“ Отново усети острите зъби на невестулката, които преди малко се бяха впили в рамото му…

„Разбрах! — подскокна удивен той. — Всеки път, когато съм бил изяждан от някое животно, съм се превръщал в него и ето че от земеродно рибарче аз съм вече невестулка…“

Всичко това беше свързано с борбата за съществуване между животните, живеещи край блатото. Сега и той самият беше вътре в този омагьосан кръг, който се наричаше „верига на изяждането“.

„Сега вече мога да довърша моята статия — въздъхна Попен. — Но поне всичко да беше свършило до земеродното рибарче. Тогава нямаше да трябва да страда любимото ми същество.“

Професорът погледна към гнездото, сякаш се сбогуваше с отминалия щастлив живот. Рохкавата пръст, която той беше изхвърлил от дупката, стоеше на купчинка край блатото. Тъмният й цвят усилваше тъгата в неговото сърце.

„Тя навярно се е скрила някъде и очаква да отмине опасността. Ако не бях направил отвора толкова голям, щяхме да избегнем нападението на невестулката — въздъхна Попен. — Но въпреки всичко аз съм човек, само душата ми преминава в различни видове животни. Би трябвало отново да се превърна в човек и да продължа своето човешко съществуване, но как да стане това? Има само един-единствен начин — да бъда погълнат от човек. И тоя човек непременно трябва да бъде някогашният професор Попен. Но дали съществува в действителност още един професор Попен? — упорито размишляваше умната невестулка, докато с лека и грациозна походка се спускаше към блатото. — Най-краткият път, за да стана отново човек, е да бъда изяден от животно, с което се хранят хората.“

Професорът заобиколи падналия дъб и тръгна по пътя, водещ на юг. Когато минаваше край голямото гинко, той се спря, дочул гласа на сойката:

— Ей, ей…

— Аз съм, аз съм, предишното странно земеродно рибарче… Чуваш ли ме? — извика професорът радостен, че отново среща сойката, и опря предните си лапи на дебелия ствол на дървото.

Но вместо отговор отгоре право върху главата му падна един зелен плод. Попен въздъхна и тръгна по пътеката, над която беше летял, когато бе земеродно рибарче. Доближи градинката край лабораторията, изправи се до дървото и погледна отдалече към прозореца на своята стая. Той, както винаги, беше широко отворен. Съседният прозорец в стаята на Хачиска бе плътно затворен, като счупеното стъкло беше залепено със скоч. Когато беше земеродно рибарче, той можеше високо от небето да вижда всичко, което става в стаята му. Сега като невестулка вече му бе невъзможно.

„Ако случайно…“ — в душата му трепна надежда.

Той се промъкна в градинката и бързо като вятър, криейки се в сянката на дърветата, побягна към лабораторията. За по-сигурно постоянно обръщаше глава и се оглеждаше на всички страни. От третия етаж на съседния факултет се чуваха гласове — там имаше лекции, а наоколо бе тихо и не се мяркаше жива душа. Невестулката предпазливо се доближи до входната врата. По-рано тя беше плътно затворена, а сега едва-едва открехната. Сърцето й лудо заби.

Може би търсеният от нея Попен се е върнал? Тя се шмугна през вратата в коридора. На първия етаж край стените бяха наредени полици с потънали в прах експонати. Няма да е приятно, ако Хачиска го свари тук. Попен постоя малко ослушвайки се и реши да се качи на втория етаж по резервната стълба, която беше в дъното на коридора. Професорите биолози, които работеха тук, заедно с него бяха петима и обикновено използуваха централното стълбище, но сега, преди началото на лятната ваканция, в лабораторията бяха останали само Попен и Хачиска. Въпреки това невестулката реши да не рискува. Като избягваше да среща стъклените очи на животните, тя притича по тихия коридор и се заизкачва по стълбите. Когато стигна на втория етаж, предпазливо проточи шия и погледна към своята стая. Всички други стаи бяха плътно затворени, дори от кабинета на Хачиска не се дочуваше хрипливата му кашлица. Превърнатият в невестулка професор се осмели и се затича към своя кабинет. Когато спря пред него, се изправи на задни лапи и поиска да отвори вратата, но забеляза бяла хартийка, залепена над дръжката:

„ПРОФЕСОР ПОПЕН Е В СТОЛОВАТА“

Днес, когато отиваше да обядва, бе оставил тази бележка на вратата, в случай че някой го потърси.

„Още не се е върнал — каза си той унило. — А може би няма друг Попен освен мен? Това, че входната врата беше отворена, означава само, че Хачиска я е оставил отворена. Може би ще е по-добре да престана да се надявам.“ Обърна се да си тръгне, но в стаята изведнъж се разнесе телефонен звън. Невестулката със страшна бързина се скри зад ъгъла на коридора. Но вратата на лабораторията си остана затворена. Телефонът отначало иззвъня дванадесет пъти, после осем и спря.

„Може би ме търсят от списанието… — помисли си професорът. — Ако имах ключ, щях да вляза в лабораторията и да завърша статията, но сега — махна отчаяно с лапа. — Сега за мен има само една възможност — да бъда изяден от някакво животно и да се превърна отначало в него, а после в човек…“ Той бързо мина по коридора и през полуоткрехнатата врата излезе навън.

От всички страни долитаха бдящите зорко над владенията си гласове на кълвача, славея, сойката. Професорът отново се върна на горската пътечка и започна да мисли от кого е най-добре да бъде изяден.

— Реших! Трябва да бъда изяден от кон — почти с радост извика той и бързо се спусна по пътя, който водеше към конюшните на факултета по конен спорт. Долу под хълма се виждаше червеният ламаринен покрив на сградата на самия факултет. Отляво имаше басейн, където къпеха конете. Следобедните занятия вероятно още не бяха започнали и затова не се мяркаха никакви студенти. Попен се отклони от пътя и през храсталаците се насочи към конюшните. Вратите бяха отворени и отвътре се носеше спарен въздух и миризма на коне и слама. Той се огледа и на няколко скока стигна до вратата. За щастие вътре нямаше нито студенти, нито прислужници. Само десетина коня безучастно хрупаха сено. Попен се изправи в средата на конюшнята. Конете изпръхтяха, като съзряха червеникаво-кафявата невестулка, и затропаха с копита.

— Ш-т, ш-т… — Попен допря лапа до устата си, за да укроти конете. — Успокойте се, аз нищо няма да ви сторя…

— Тогава за какво си дошла? — изпръхтя един дорест кон, който заничаше зад една греда. Пред този кон имаше надпис „Железен шлем“. Това беше най-добрият кон за езда с препятствия, за него казваха, че няма равен на себе си. — Тук няма мишки, за какво си дошла тогава?

— Не търся мишки — отвърна Попен-невестулката. — Имам една молба: изяжте ме!

Като чуха това, конете започнаха да се смеят и цялата конюшня заехтя.

— Моля ви, по-тихо — уплашено се огледа професорът. — Говоря ви съвсем сериозно.

— Но ние не ядем нищо друго, освен трева — обади се бялата кобила на име Вишня.

— Знам това — отвърна й невестулката, — но ако вие не ми помогнете сега, цялата ми надежда пропада.

— Надежда за какво? — отново попита Вишня.

Професорът се доближи до бокса с надпис „Сутрешен вятър“. Там стоеше стар кон от австралийска ловна порода. Той беше толкова чер, сякаш бе намазан с катран. Попен се сети, че именно този кон беше прославил името на университета „Аралия“, но че сега вече е сигурно на двадесет и две години. В сравнение с възрастта на хората това означаваше много повече от шестдесет. Ясно бе, че той повече нямаше да бъде използуван като състезателен кон. И че прекарваше по-голямата част от времето си в конюшнята в размисли за миналата си слава. Само понякога може би участвуваше в тренировките на начинаещите.

„Според мен този кон е най-подходящият… — помисли си Попен. — Остарелите коне обикновено ги предават в кланицата за месо. И много скоро той ще бъде изяден от хората.“

— Искам да стана човек — обърна се професорът към него.

Отново гръмна смях.

— Ако всичко, което ние изяждаме, се превръща в хора, то и хилядите сламки, които изяждаме всеки ден, щяха да се превърнат в хора — затресе се от смях конят на име Ураган.

— Точно така — сериозно отговори Попен. — Ето защо хората са тъй многобройни. — И обръщайки се към Сутрешен вятър, каза тъжно: — Аз сега се намирам в изключителни биологични условия, но всъщност, колкото и да ви обяснявам, вие няма да разберете. Моля ви, изяжте ме!

— С други думи, ти искаш да умреш? — попита Сутрешен вятър и протегна над гредата дългата си шия.

— Да, за известно време…

Другите коне отново се разсмяха, но Сутрешен вятър им се скара строго:

— Ей, вие, не се надсмивайте над този нещастник! На всеки животът престава да му е мил, ако нещата не стават тъй, както той ги желае.

— При мен е точно обратното — искам да умра, за да вървят при мен нещата така, както аз ги искам.

Сутрешен вятър наостри уши:

— Искаш да кажеш, че след като умреш, ще се превърнеш в човек?

— Да, точно така.

Конят, който беше епоха в конната езда, бе успял да го разбере. Професорът го погледна с уважение.

— Сигурен ли си, че като умреш, ще станеш човек?

— Да, сигурен съм!

— И след като станеш човек, мислиш ли, че ще бъдеш по-щастлив, отколкото си като невестулка? Аз съм носил най-различни хора върху гърба си и разбрах, че всички имат свои мъки и свои страдания. Усещах това през седлото.

— Вярно, в човешкия живот има не само удоволствия — кимна професорът, — но все пак по-добре е да си човек, отколкото невестулка.

— Ти какво мислиш, че човекът е по-щастлив от невестулката ли? — попита конят. — Та нали той, ако не използуваше нашите конски крака, не би могъл дори и да се придвижва бързо. Мисля, че е по-хубаво да си останеш такова животинче, каквото си сега.

Професорът се убеди, че няма смисъл да спори:

— Всъщност сте прав, но има моменти, когато вече не мога да се понасям като невестулка.

— Какви са тези моменти? — попита конят.

— Аз бях обикнал една птица и…

Конете отново не се сдържаха и избухнаха в смях.

— Това наистина е сериозен проблем — каза Сутрешен вятър с важен тон. — Но може би ти е известно, че ние сме тревопасни животни и не бихме могли да изядем една невестулка.

— Моля ви, нека един от вас да направи това! — Професорът беше събрал двете си покрити с мека козина лапи като при молитва.

— Някак си ние странно нямаме вкус към такива неща. Как да изядем едно същество от плът и обрасло с козина? Я по-добре помоли кучето на пазача!

— Не, не бива куче — твърдо заяви Попен. — Може свиня или крава, но тук наблизо няма такива.

Тогава Сутрешен вятър се обърна към другите коне:

— Има ли някой сред вас, който би се наел да свърши тази работа?

— Все пак ви моля — прекъсна го Попен — вие да направите това. Тогава в най-скоро време ще стана човек.

— Защо? — попита конят.

— М-м-м, защото сякаш вие ме разбирате най-добре.

— Щом като с така, ще ти помогна, въпреки че никак не съм разположен към такъв вид ястие.

— Благодаря ви — учтиво се поклони професорът, а конят продължи:

— Аз имам от своя страна една молба към теб.

— Да, кажете. Каквото мога, ще направя.

— Всъщност какво представлява нашият живот? Или сме затворени в обора, или сме на тренировка на манежа. А така ни се иска свободно да потичаме из полята и горите. Аз съм вече стар и последната ми мечта е да потичам на воля из неоградено с нищо пространство. Искам и моите другари поне веднъж да почувствуват какво е свобода. Моля ти се, махни тези преградни греди, отвори вратата и ни пусни навън!

Като чуха това, и другите коне започнаха да цвилят.

— Добре, ще ви помогна — каза професорът, — но и вие не забравяйте обещанието си.

Той изтича в ъгъла, където се търкаляше един сърп, сряза с него юздите, а после почна да вдига и гредите. Конете, които с нетърпение чакаха това, един след друг волно заизхвръкваха навън.

— Нещо става в конюшнята… — чуха се гласовете на студентите и на пазача.

— По-бързо! — завика Сутрешен вятър, като нетърпеливо затропа с копита.

Професорът вдигна и неговата преграда, вкопчи се в юздите му и скочи върху черния лъскав гръб. Чаткайки с копита, Сутрешен вятър препусна след другите коне.

— Елате насам! — завика един от студентите. Той беше успял да обуе само единия си ботуш. — Конете са организирали групово бягство!

Един след друг студентите и пазачите дотичаха в конюшнята:

— Какво зяпате, бързайте, трябва нещо да направим, за да ги спрем!

Студентите грабнаха ласата, камшиците и хукнаха към манежа, но не можаха нищо друго да направят, освен да гледат след отдалечаващите се коне.

— Но какво е това? — учуди се един от студентите. — Вижте, на гърба на онзи кон има невестулка, сигурно тя ги е пуснала.

— Какво, невестулка ли? — Всички се загледаха натам, накъдето сочеше студентът, но конете вече се бяха скрили в облаци от прах.

— Нищо не се вижда. Ти самият си забравил да затвориш добре обора, а сега искаш да се оправдаеш с някаква си невестулка!

— Не се шегувам. — Студентът почервеня целият.

— Успокойте се, всичко ще се уреди — вдигна ръка един по-възрастен жокей.

През това време конете се бяха насочили към живия плет.

Железен шлем, който беше начело, извика:

— Край на тренировките! Сега ще прескоча плета! — И като напрегна мощното си тяло, прескочи оградата и се отправи към гората. Другите коне един след друг го последваха. Студентите, не вярвайки на очите си, гледаха това чудо:

— Я виж ти! На състезания и по-ниски препятствия не успяват да преодолеят, а сега с каква лекота прескочиха живия плет.

Обезпокоен, старият жокей скочи и завика:

— Ей, какво стоите? Тичайте след тях!

— Но нали сам казваше да не се тревожим?

— Не виждате ли, че изскочиха от манежа, а това вече не е шега. Вземайте бързо велосипедите и да ги гоним!

В същото време Сутрешен вятър, окуражен от успешните скокове на другарите си, започна също да се засилва. Вкопчил се здраво в гривата му, Попен го запита:

— Дали ще успееш?

Но Сутрешен вятър вече бе прескочил живия плет и догонваше своите другари, които съвсем като стадо мустанги се юрнаха към гората. Скоро пътят свърши и те излязоха на стръмния склон, под който се намираше площадката за бейзбол^[1]. Пред очите на Попен се мятаха изпотените гърбове на конете и развяващите им се гриви.

— Чувствувам се прекрасно, също както едно време — изви глава старият кон и с още по-голяма енергия се устреми напред, като изпревари всички. Те вече препускаха по асфалтовия път, край площадката за бейзбол. Пред очите на професора като в калейдоскоп прелитаха гори, къщи…

— Внимавайте! — завика Попен, като подскачаше върху гърба на коня.

Но животното сякаш се беше върнало към времето на своя триумф, когато бе печелило безброй награди. Не обърна никакво внимание на думите на невестулката, а препускаше по-бързо и по-бързо.

— Ей, спрете тези коне! — се чуваха изплашените гласове на студентите и жокеите.

— Нима можете да попречите на най-голямото ни надбягване! — завика Сутрешен вятър, рязко завивайки към спортната зала. Стъклата и прозорците й звънтяха като при земетресение. Като погледна напред, Попен забеляза, че към него със страшна скорост се приближава оградата.

— Недей! Спри — закрещя Попен. — Не виждаш ли оградата?! — Но конят препускаше като луд. Само след миг той я прескочи.

— Пред нас е последното препятствие! — провикна се той и се насочи право към стъклената врата на канцеларията.

Попен нямаше вече време да слезе, само затвори очи и захлупи лицето си в развяващата се грива. Представи си как счупените стъкла се посипват върху тялото му. А в ушите му като в кошмарен сън чаткаха ударите на копитата.

Чат, чат, чат. Той усети как тялото му плавно полита във въздуха. Заедно с коня той връхлетя през отворения прозорец на канцеларията. Чу паническите викове на чиновниците, които се намираха в стаята. Сутрешен вятър леко прескочи канапето в средата на стаята и излезе през широко отворената врата в коридора, който водеше към лекционната зала.

— Наближаваме финала! — изцвили конят, изскочи от коридора и след малко се спря пред аудитория №6. От прозорците се показаха учудените лица на студентите, които бяха там. Другите коне един след друг се събраха около Сутрешен вятър. А откъм коридора вече тичаха с ласа в ръце хората от факултета по конен спорт. Попен тихичко се плъзна по изпотения гръб на коня, пропълзя под корема му и се завтече към лабораторията на физическия факултет.

— Ей, стой! — завика Сутрешен вятър. — Нали ти обещах нещо!

— Не, не, вече не искам! — отвърна професорът и се скри в сянката на оградата. — След такава езда едва ли ще те бракуват!

— Благодаря ти, достави ни голямо удоволствие! — отдалече изцвили конят.

Сгушен в гъстака от аралии, Попен съвсем се умърлуши. Оказа се, че никак не е лесно да бъдеш изяден от другиго. Когато беше еднодневка, се бореше да не бъде изяден, а сега води борба за обратното!

Гласовете на студентите се чуваха съвсем наблизо. Попен се надигна и ги видя как водеха конете.

— Не мислех, че вече си способен на такова надбягване! — потупваше черния кон по гърба един от студентите. — Ще те постегнем, ще потренираш и ще се явиш на есенните състезания.

А другият студент, който пръв откри бягството на конете, отново настоя:

— Наистина видях невестулка! Яздеше Сутрешен вятър, а на врата й беше окачена карта за пътуване…

— Карта за пътуване? На врата? Какви са тези глупости?

Никой не обърна внимание на думите на студента.

Професорът седеше умислен в храстите и изведнъж чу: „кудкудяк, кудкудяк…“ Той замря в очакване. Не, Попен не искаше да изяде кокошките, а обратното, искаше те да го изядат. И ако това станеше, много скоро той щеше да попадне в нечия човешка уста.

В желанието си да стане отново човек професорът не се сети, че иска да завърти в обратна посока колелото на взаимното унищожаване на животните, което се въртеше според жестокия закон на джунглата: „Силният изяжда по-слабия.“

Той се измъкна от аралиите и тръгна към горичката, откъдето се разнасяше кудкудякането. Горичката се намираше пред аудитория №6. Там се белееше къщичката на пазача. Сигурно кокошките бяха негови. Попен се скри между дърветата и започна да души въздуха, който донасяше миризмата на кокошки. После внимателно се запромъква към кокошарника, прилепен до самата тераса на къщата. Там се разхождаше едно кокоше семейство със седем пиленца. Прозорците на къщата бяха плътно затворени. Отвътре завесите бяха спуснати. Навярно хората ги нямаше. Скрит в храстите, Попен наблюдаваше със завист спокойствието и разбирателството в кокошето семейство. Мислеше си как да ги заговори. Пиленцата, без да го забележат, се разхождаха съвсем наблизо до него.

„Как ли да им кажа какво искам? Дали си струва да го правя изобщо? — усилено мислеше професорът. — Може би Сутрешен вятър е прав и аз ще бъда по-щастлив като невестулка. Няма да имам грижи за семейство, за работа, а ще живея волно и свободно като вятъра в гората.“ За момент Попен наистина повярва, че трябва да постъпи точно така. „Решено! Оставам невестулка. За щастие в тази гора няма животно, по-силно от невестулката. Поне според моите проучвания. Ще си живея спокойно, без да ме сполети тежката съдба да стана храна на другите животни.“

Попен махна с ръка на недописаната статия, на работата си, на къщата:

„Ще си живея самотно като невестулка, а после ще умра сам в гората. Ще се превърна в пръст, после може би в диво лале или ще цъфтя като нарцис край брега на блатото.“

Като взе това решение, изведнъж усети, че в неговото тяло забушува кръвта на дивия звяр. Той изскочи от храстите и грабна едно от пилетата.

— Бягайте! Спасявайте се! — закрещя петелът и затича към Попен с разтворен клюн, а другите пилета се разпръснаха кое накъдето види.

— Пусни детето ми! Пусни детето ми! — крещеше петелът.

— Не, няма да го пусна! — Професорът здраво захапа пилето, като се ожесточаваше все повече и повече. — Ще обядвам с него — отговори той.

„Това ще бъде моят изпит за невестулка. Какъв див звяр съм аз, ако не мога да изям поне едно пиле.“

— Ако не ми го върнеш, ще видиш какво ще стане. — Петелът зае нападателна стойка.

— Я престани! Мислиш, че с този мъничък клюн ще можеш да направиш нещо на една невестулка! — изсмя се Попен, като показваше острите си зъби. Тогава петелът изведнъж падна на земята и започна да удря с криле:

— Ох, боли, боли! Помощ! Зле ми е, не мога да вървя! — Той удряше с крила и се търкаляше в прахта пред професора.

— Мили! Мили! Какво ти е? — завика кокошката от кокошарника.

— Не мога, не мога повече… — дишаше тежко петелът.

— Какво има? — неволно извика Попен. Той мислеше да се втурне на помощ, но веднага се спря. Сети се, че птиците, за да отвлекат вниманието на врага от гнездото и от малките си, се правят обикновено на ранени.

— Стига си се преструвал, симулант такъв! — озъби се професорът. — Не ще можеш да излъжеш един биолог!

Като чу това, кокошката завика:

— Моля те, пусни детенцето ми. По-добре изяж мен!

Изведнъж петелът, който се търкаляше по земята, скочи на крака:

— Не, по-добре мен! Аз съм мъж и мога да се жертвам!

В същия миг от кокошарника записукаха шестте пиленца:

— Не, недей! Не изяждай татко и мама! По-добре нас.

— Да, да — записука и пиленцето, което Попен затискаше с лапа. — Ние сме мънички, но като изядеш и седмина ни, ще се нахраниш.

— Колко са мили децата — заплака кокошката и прегърна пиленцата.

— И мен ме зарадвахте, милинките на татко — петелът избърса сълзите си с крило. — Моля те, започвай.

— Не, не, скъпи. Ако загинеш ти, кой ще се грижи за децата? По-добре е аз да умра…

— Недей, мамичко! Дори и да умрем, ти ще снесеш нови яйца и ще си излюпиш нови пиленца.

— Какво говорите? Вече няма да имам такива деца като вас. Яж ме!

— Не, мен!

— Не, нас!

Професорът объркано гледаше цвъртящите „Изяж ме, изяж ме!“ птици. Той не беше се решил да изяде пилето и така му се искаше да им извика „Изяжте ме.“

„Не трябва да се поддавам на чувствата!“ — каза си той и викна:

— Каквото и да приказвате, аз ще изям точно това пиле!

Изплашеното кокоше семейство се отдръпна, но в очите им той усети пламъка на ненавистта. Изведнъж тези очи се сляха с преизпълнените също с ненавист очи на женското рибарче, а гласчето на пилето в неговите лапи се превърна в гласа на тяхното пиленце — неговото и на земеродното рибарче…

„Ех, ако тогава бяхме заживели заедно…“ Фигурите на кокошето семейство се замъглиха, а очите на професора плувнаха във влага. Той неволно разхлаби лапи и пилето изхвръкна.

— Бързо, в кокошарника! — изкомандва петелът и цялото семейство се скри.

Професорът не направи опит да ги догони.

— И така, в ролята си на невестулка аз се провалих. Такъв съм си! И муха не бих могъл да убия. Нямам друг изход, освен да се превърна отново в човек. Но както и да е, аз съм гладен…

Той опипа корема си. В същото време го лъхна миризма на варена царевица. Тя идваше от къщичката на пазача. Невестулката тръгна натам и видя, че вратата й е открехната. Внимателно се огледа наоколо. В ъгъла на тъмното антре бяха насипани царевични зърна. Може би бяха изпаднали от дупката на някой чувал. Попен се приближи и започна стръвно да гълта. Храната, която някога не беше и поглеждал, сега му се стори необикновено вкусна. В същия миг вратата изскърца и жената на пазача изрева така, сякаш я колеха. От торбата й се посипаха домати, кренвирши, картофи…

Професорът успя да се промуши между дебелите й крака и изхвръкна навън. Като дойде на себе си, видя, че се намираше до площадката за бейзбол. Дишайки на пресекулки, усети в устата си непоносимо парене. През оградата се виждаше плувният басейн и той тръгна към него.

„Вода, искам вода.“ Попен намери крана за пускане на водата, но той беше плътно затворен. Колкото и да се мъчи да го завърти, не успя дори и да го помръдне. Усети леко виене на свят, дръпна лапите си от крана и облиза няколкото капки вода, които бяха полепнали по него, но преди да свари да ги глътне, водата се изпари още в изгарящата му от жажда уста. Това още повече усили мъчителната му жажда. Попен задиша с изплезен език, но нищо не помагаше. Устата му се втвърдяваше. „Може би се е влошила циркулацията на кръвта ми — помисли си той. — Това, че се превърнах в невестулка и започнах изведнъж да ходя на четири крака, без съмнение е претоварило сърцето ми.“ Той падна на земята по гръб. Пред очите му всичко се завъртя. Попипа с лапа челото си. То изгаряше от огън. Сърцето му биеше със страшна сила.

„Сигурно съм слънчасал, докато ходих по слънцето. Но защо ли ми се втвърдяват устата и гърлото? Какви са тези гърчове?“ Внезапна мисъл прониза съзнанието му. „Та това е хранително отравяне!“ Сега той се сети, че в ъгъла, в който беше ял царевица, имаше миша дупка. „Точно така, изял съм отровата за мишки. Тя е била смесена с царевицата.“ И отново усети силен световъртеж. Притисна главата си с лапи и легна с лице към земята. Преодолявайки ужасното си главоболие, започна да обмисля какво би могъл да предприеме. „Преди всичко трябва да намеря перхидрол^[2] — каза сам на себе си той. — Отровата за мишки представлява жълт фосфор. За да се неутрализира, перхидролът трябва да се разреди с вода два-три пъти. Но откъде бих могъл да го взема?… Трябва да изтичам до химическия факултет, навярно там ще намеря…“

Той с мъка повдигна тежкото си, като че ли налято с олово тяло и излезе от площадката за бейзбол. Тръгна по пътя, където нямаше нито едно дърво. Слънцето безмилостно печеше. Отдясно се виждаше футболната площадка и сградата на средното училище. Професорът се насочи към алеята, която заобикаляше библиотеката, и едва допълзя до посипаната с чакъл пътека. Когато стигна до гъсто обраслото с филодендрони място и навлезе в горичката, се озова пред задната врата на библиотеката. Тук го лъхна прохладен ветрец и му поолекна. Но пристъпвайки сред гъстата трева, почувствува, че му призлява още повече, защото от тревата се надигаха горещи изпарения. Наложи му се на няколко пъти да спира.

В този момент по пътечката се зададоха две студентки, които се връщаха от библиотеката. Професорът видя как едната, с рокля с бели къдрички, а другата — с червена тениска, отиваха към централния вход. Той се скри навътре в храсталаците. Вече нямаше сили да върви…

„Тръгвай! — заповяда сам на себе си той. — Не те ли е срам?! Ти си председател на дружеството по спортно ходене! Какво ще кажат другите, като те видят?!“

Но другият, вътрешният глас му отговори:

„Сега съм невестулка и никой няма да ме познае… Нали имах намерение да умра като дива, самотна невестулка? Ето че това се сбъдва!“

Но в него отново заговори човекът Попен:

„Ако умреш сега, няма да се превърнеш в никакво лале, а в най-добрия случай ще станеш отровна гъба. Хайде ставай! Нали си учил своите колеги и студенти да се борят с трудностите.“ И в резултат на този вътрешен диалог волевият дух на професора победи. Тежко дишайки, той се надигна и се повлече към пътя. Там имаше площадка за ръгби. Химическият факултет беше построен откъм южната страна и бе отделен от площадката за ръгби с тясна алея. Но за да стигне до тази алея, преди всичко трябваше да пресече широкия главен път, който винаги гъмжеше от хора. Попен излезе на него и се скри под една кола, за да изчака да минат хората. Миризмата на бензин и на изгорели газове беше отвратителна. Той се хвана за ауспуха и се загледа в пейзажа, който се люлееше пред очите му. Вече не можеше понася страшните мъчения и неволно изскочи на пътя. В същия миг го забелязаха двама студенти:

— Гледай! Невестулка!

— Не, като че ли е куче! — Те се втурнаха да гонят професора.

„Лошо, тези гадни типове ме забелязаха.“ Тежко дишайки, Попен хукна към химическия факултет. Беше го обзел ужас, защото позна тези студенти. Те бяха членове на най-страшното в света дружество „Любители на голямата тенджера“. Изяждаха всяко живо същество. Един от тях дори веднъж беше изял жабите, с които той експериментираше в своята лаборатория.

Попен бягаше с всички сили, но въпреки това чуваше зад гърба си тропота на гонещите го студенти. Всъщност, ако спреше да бяга, щеше да има възможност да бъде изяден от човек и да се превърне в човек. По този начин можеше да се осъществи неговата мечта. Но тези двама така го ужасяваха, че той забрави своето съкровено желание. Пред очите му се мяркаха само табелките с надписи: факултет по биология, факултет по шах, факултет по риболов… Най-после се озова под прозорците на химическия факултет и се затича към лабораторията. Като стигна вратата, в очите му се наби бял лист хартия:

„ДНЕС СЛЕДОБЕД ЛАБОРАТОРИЯТА НЯМА ДА РАБОТИ“

В този миг той дочу гласовете на двамата студенти:

— Ето я, ето я! Невестулката!

— Сега вече ще я хванем!

Професорът се втурна да бяга, като си представяше кръвожадните лица и големите им като отворени тенджери уста. Мина покрай лабораторията и се спусна към оградата на столовата.

„Ако завия наляво, ще се озова досами градинката с любимото ми място под олеандъра и ако случайно…“ Той се сети за другия професор Попен и реши да изтича до олеандъра, но в същия миг видя, че към него се приближава готвачката. Втурна се към нея и завика:

— Лельо, моля те, помогни ми!

Но в отговор тя нададе само вик:

— Оле-ле-е!

Попен внезапно промени посоката и хукна към столовата. Смяташе отдам да се отправи към блатото. На задния вход на столовата имаше чували с лук, картофи и други зеленчуци. Като се луташе между тях, той успя да намери тясна пролука и се насочи към блатото.

— Като че ли я изгубихме — малко недоволно си казаха двамата студенти, които дотичаха запъхтени. — Днес май няма да можем да хапнем печена невестулка.

Попен вече губеше сетни сили. Горичката, която заобикаляше блатото, беше пред очите му, но не можеше да стигне до нея… Лапите му бяха натежали като олово, въпреки това той започна да се търкаля в посока към блатото.

„Сигурно ще падна във водата и вече няма да мога да изляза оттам“ — с мъка си помисли той, свлече се в една канавка, засипана със сухи листа, и издъхна.

Пред очите му падна черна завеса.