Тамара Маккинли
Последният валс на Матилда (6)

Глава 4

Брет не се изненада, че я завари в гробището. Все пак то бе неделима част от Чаринга и, като се има предвид, че самата тя бе овдовяла наскоро, логично бе да отиде там. Съжаляваше само, че бе споменал за слуховете. Госпожа Сандърс очевидно бе доста любопитна и досетлива и, ако се съди по жените, които познаваше, тя сигурно щеше да упорства, докато не измъкнеше от него всичко, което знаеше по въпроса.

Брет се чувстваше притеснен. Това, което знаеше за миналото на Чаринга му беше достатъчно, за да реши, че е по-добре да си остане погребано.

Докато вървяха един до друг през двора, нахлупи шапката си още по-ниско. Беше привикнал повече към миризмата на вълната, отколкото към екзотичния парфюм, на който ухаеше госпожа Сандърс. Колкото по-скоро се преместеше в общата барака на работниците, толкова по-добре. Трябваше още снощи да си пренесе нещата и щеше да го стори, ако на една кобила не й бе паднала подковата и не бе принуден да измине седем километра пеша обратно до къщата.

Брет отвори вратата и направи път на Джени да мине, после закачи шапката си на куката. Мама Бейкър имаше строги правила за носенето на шапки в трапезарията. Разговорите вътре бяха шумни и оживени, но при появата на госпожа Сандърс изведнъж секнаха.

— Това е госпожа Сандърс, приятели. Тя е новият ви шеф.

Брет се усмихна широко, когато видя как дългите й крака и лъскавата й коса им подействаха като шок. Гледката здравата ги разтърси, в това нямаше никакво съмнение.

— Стан, мръдни малко да седна!

Мама Бейкър се появи шумно от кухнята, като бършеше ръцете си в престилката. Брет я харесваше много. Тя беше приятен събеседник и гозбите й му се услаждаха. Той примигна, когато силната ръка на мама Бейкър го перна по главата.

— С какво съм заслужил това?

— Брет Уилсън, нямаш никакво възпитание — отвърна рязко тя и цялата стая прихна да се смее. Мамчето се обърна към Джени и на лицето й светна дружелюбна усмивка. — На всички тук им куца възпитанието, мила. Казвам се госпожа Бейкър. Приятно ми е да се запознаем.

Брет наблюдаваше изпод вежди как Джени се здрависа с мамчето и седна на масата. Очите й палаво се смееха и той знаеше коя бе причината — той. Проклети жени. Винаги се съюзяваха точно, когато най-малко очакваш.

Мама Бейкър подпря юмруци на хълбоците си и огледа зяпналите от удивление мъже.

— Ама какво ви става на всички? За пръв път ли виждате жена?

Брет последва примера на мъжете и се наведе над препълнената с храна чиния. Продължителното шофиране бе изострило глада му, а и така избягваше любопитните погледи и лукавите побутвания с лакти на околните. Можеха да си мислят каквото си искат. Тя просто бе новият собственик на фермата. Нищо повече.

Джени веднага разпозна приятелското отношение в дружелюбната усмивка на мама Бейкър. Тя й напомняше на мама Кетъл от старите филми в събота сутрин — жена, която нямаше възраст, с едър кокал и широко сърце, неумолима към своеволията на мъжете, на които готвеше и переше.

Мама Бейкър сложи пред Джени препълнена чиния.

— Заповядайте, мила. Едно хубаво парче печено овче месо. Имате нужда от малко повече ядене. Малко сте слабичка от кръста нагоре — добави укорително.

Джени се изчерви, защото знаеше, че всички слушат разговора, макар че се правеха на напълно погълнати от яденето. По-добре да беше останала в къщата. Брет беше заредил с продукти, които щяха да стигнат за един месец.

Докато се стараеше да изяде прилично количество от препълнената чиния, останалите като че ли престанаха да й обръщат внимание и възобновиха разговорите си. Овцете, изглежда, бяха основната им тема, а последните овце, които бе срещала през изминалите десет години, бяха във вид на пържоли в месарския магазин. Джени мълчаливо слушаше разговорите на мъжете.

Готварницата явно се състоеше от кухненско помещение и от тази огромна стая. Масата от рендосани дъски и пейките от двете й страни се простираха от единия до другия й край. Сводестият таван от вълниста ламарина се издигаше над масивни дървени греди. Миризмата на готвено се смесваше с миризмите на ланолин, коне, конюшня и пот — резултат от усилния дневен труд.

Джени се чувстваше неловко, заобиколена от трийсет или повече мъже, които под зоркия поглед на мама Бейкър снишаваха гласовете си и се опитваха да се държат прилично. Напрежението в стаята бе почти осезаемо. Беше й неудобно и бе сигурна, че и те изпитват същото.

След известно време, което й се видя цяла вечност, мъжете един по един станаха и се запътиха към вратата. Джени предположи, че обикновено седяха около масата с часове — да пушат, пият бира и да обсъждат работата от изминалия ден и се почувства повече от натрапник.

Когато и последният мъж стана от масата и отнесе чинията си към кухнята, мама Бейкър дойде с две чаши чай и кутия с тютюн.

— Не им обръщайте внимание — каза тя, като кимна по посока на гласовете, които се чуваха от предната веранда. — Те са свестни типове, но могат да разговарят единствено с барманките. Нямат и грам образование.

Джени се засмя и отклони поканата да си свие цигара, въпреки че се изкушаваше. Денят беше изтощителен.

— Развалих им вечерята. От сега нататък сигурно ще се храня в къщата.

Мама Бейкър погледна към покритата с мушама маса и каза замислено:

— Така би било по-добре, госпожо Сандърс. Все пак вие сте собственичката.

— Наричай ме Джени. Не съм свикнала с подобни официалности. Това обичай ли е по тези места?

Мама Бейкър се разсмя и затвори шумно кутията с тютюна.

— За бога, не. Това просто е начин, по който изразяваме уважението си. Можеш да ме наричаш Симон. Ужасно ми е омръзнало да ме наричат през цялото време мама Бейкър. Кара ме да се чувствам на сто години.

Джени я погледна и се усмихна.

— Смешно име, нали? Майка ми чела навремето някаква книга — героинята се казвала Симон — от там и това старовремско име, което никак не ми подхожда. Ами да, погледни ме само. — Тя се разсмя и пълното й тяло се разтресе.

Джени на свой ред се разсмя, доволна, че сред тази предимно мъжка компания има поне една жена, с която може да си поговори.

— Винаги ли си живяла по този начин, Симон? Имам предвид цялото това местене от ферма на ферма?

Тя кимна утвърдително.

— Със Стан се събрахме толкова отдавна, че вече не помня кога е било. В онези години гледах децата на фермерите в Куинсланд, а Стан идваше с другите стригачи по време на сезона. — Тя отпи от чая си, очите й бяха замъглени от спомените. — Тогава той беше много привлекателен мъж — висок и строен, раменете му като скала, целият само мускули. — Тя потръпна при този спомен. — Като го гледаш сега, не би могла да предположиш, че някога е изглеждал така, нали? Стригането на овце прегърбва мъжете и ги състарява. Въпреки това моят Стан все още остригва за един ден повече овце от всеки друг тук.

Симон подпря лактите си на масата и изсумтя.

— Вярно е, че мина известно време, преди да впримча стария хитрец. Изплъзваше ми се като мокра връв. Сега съм доволна, че успях. Откакто си купихме каруца и кон, сме все на път. Понякога е тежко, но не бих сменила този начин на живот за никоя модерна фермерска къща. Предполагам, че съм обиколила повече места в Австралия от всеки друг.

Джени почувства тръпка на вълнение. Сигурно тя можеше да й разкаже за предишните обитатели на къщата и за онази загадъчна епитафия.

— Предполагам, че си била свидетел на много промени тук, Симон. Отдавна ли идваш в Чаринга по време на стригането?

Симон поклати глава.

— Преди работехме предимно в Куинсланд. От пет години работим по тези места.

Джени се почувства разочарована, но реши, че е безсмислено да се измъчва.

— Не ти благодарих за цветята и за това, че си почистила стаята така добре. Приятно е след толкова дълго пътуване да те посрещнат по този начин.

— Няма за какво, мила. Радвам се, че можах да направя нещо за теб. — Мама Бейкър продължи да пуши цигарата си мълчаливо.

— Какво е станало с дрехите, които са били в гардероба? Предположих, че там е имало някакви дрехи, заради нафталина.

Симон погледна настрани. Вниманието й бе изцяло погълнато от шарката на кутията с тютюн.

— Предположих, че няма да искаш тези стари вехтории да задръстват целия ти гардероб. Затова ги махнах.

Любопитството на Джени отново се изостри. Пак същото. Отбягваха погледа й, всеки се държеше така, като че ли не знае нищо.

— Бих искала да ги разгледам. Аз съм художничка и в колежа обичах да се занимавам с история на костюма. Ако тези дрехи са били на хората, живели някога тук…

— Не ти трябва да се ровиш в миналото, Джени. Няма да ти донесе нищо добро. Освен това повечето от тях са дрипи. — Изражението на лицето на Симон стана още по-подозрително и тя избягваше да погледне Джени в очите.

Гласът на Джени придоби мек и увещаващ тон.

— В такъв случай няма проблем само да ги разгледам, нали? Хайде, Симон. Колкото повече се опитваш да ги скриеш, толкова повече ще настоявам да ги видя. Нека да приключим с въпроса сега, а?

Симон въздъхна.

— На Брет това няма да му хареса, Джени. Каза ми да ги изгоря.

— Защо изобщо би поискал подобно нещо? — попита Джени ужасена. — Освен това — добави тя без заобикалки, — те не са негови, за да се разпорежда с тях. — Джени си пое дълбоко дъх. — За бога, Симон, ако това са само едни стари дрехи, защо е цялата тази загадъчност?

Симон я погледна, после явно промени решението си.

— Е, мила, убеди ме. Правя това, което ми наредят. Хайде, отзад са.

Джени я последва в кухнята. Купчина съдове за миене, бяха струпани до мивката. Беше светло и приветливо: с карираните пердета на прозореца и рендосаната чамова маса. На пода бяха струпани чували с пресни зеленчуци, а от тавана висяха окачени тенджери и тигани.

— Сложих ги в този стар сандък. Видя ми се грехота да ги изхвърля. — Лицето й бе придобило инатливо изражение и се бе зачервило, но не от топлината в кухнята.

Джени клекна пред очукания сандък и разкопча кожените каишки. Сърцето й биеше ускорено, въпреки че не разбираше защо се вълнува толкова. Та това беше само една купчина стари дрехи.

Капакът на сандъка се отвори и се блъсна в стената зад него. Джени ахна. Това не бяха парцали, а колекция от обувки и дрехи от миналия век.

Симон клекна до нея, не беше напълно уверена, че постъпва правилно.

— Разбира се, ако знаех, че се интересуваш от такива неща, никога нямаше да…

— Няма значение, Симон — каза Джени меко при вида на новопридобитото съкровище, — но се радвам, че не си ги изгорила.

Тя вадеше една по една грижливо сгънатите дрехи и ги разглеждаше. Нощници от най-фин лен, ръчно шити и опаковани в тънка хартия. Рокля от деветнайсети век с викторианска дантела на яката и маншетите, толкова бяла, колкото е била в деня, когато са я ушили. Джени разопакова красивата булчинска рокля от моаре, купена най-вероятно от Ирландия, и допря меката кремава коприна до лицето си. Още миришеше на лавандула. Имаше памучни роклички, каквито са носели децата през първата половина на този век и малки, ушити със сложни бодове бебешки дрешки, които сякаш изобщо не са били обличани. Имаше още рокли със смъкната талия от двайсетте и следвоенни рокли от нискокачествен памук, към тях подходящи колани и сменящи се якички.

— Симон — каза тя с възхита, — това не са дрипи, а дрехи с колекционерска стойност.

Кръглото лице на Симон почервеня.

— Ако знаех, че ще ти харесат, нямаше да ги изнеса от къщата. Брет ми каза, че само ще ти се пречкат из гардероба.

Джени я погледна и си помисли какво би могло да стане с тези прекрасни, запазени непокътнати дрехи. После поглади Симон по отрудената ръка.

— Важното е, че са запазени. Само това има значение.

Тя извади едни протрити и износени от работа бричове за езда, ботуши и копринен шал, скъсан от едната страна при ресните. Като ги притисна до лицето си, тя вдиша мириса на лавандула. Тези дрехи сигурно са били носени от жената, чиято снимка още стоеше в медальона й! После погледът й бе привлечен от нещо морскозелено, подаващо се между гънките на един ленен чаршаф. Беше дълга бална рокля, която се отличаваше от обикновените работни дрехи. Мека, изящна и феерична. Дългата й сатенена долна част бе покрита с шумолящ шифон, а рози от същия плат бяха пришити към тесния колан и набора на раменете.

— Този цвят ти отива — каза Симон. — Защо не я пробваш?

Джени се поколеба, но имаше нещо в роклята, което я възпираше да я облече точно сега и тя я остави настрана.

— Виж! — извика изненадана. — Има дори и обувки към нея. Сигурно са направени по много специален повод.

Симон изглежда не се впечатли, тонът й изведнъж стана припрян.

— Това е всичко, мила. На дъното са останали само куп стари книги и непотребни неща.

Тя тръгна да затваря капака и Джени я спря.

— Книги? Какви книги?

— Приличат ми на дневници, но повечето от тях са разпокъсани.

Джени впери в нея настойчив поглед.

— Какво му има на това място, че всички сте толкова потайни — и за какво беше цялата тази суетня около дрехите? Това има ли нещо общо с онзи странен надгробен паметник в гробището?

Симон въздъхна.

— Знам само, че преди години тук е станало нещо лошо, мила. Брет мислеше, че е най-добре да не се тревожиш и за това след трагедията, която си преживяла. — Тя замълча за миг. — Съжалявам за това, което се е случило със съпруга ти и малкото ти момченце.

— Брет Уилсън по-добре да си гледа неговата работа! Благодаря ти, Симон. Не съм толкова безпомощна, колкото си мислят всички. — Джени бръкна отново в сандъка и измъкна книгите. Колко интригуващо — наистина бяха дневници, но Симон имаше право — някои от тях се разпадаха. По-новите бяха подвързани с кожени обложки, останалите и особено по-старите бяха пожълтели и покрити с петна. Общо бяха дванайсет на брой: някои бяха дебели и тежки и обхващаха една или две години; други представляваха ученически тетрадки и отразяваха само няколко месеца.

Докато Симон я гледаше с неодобрение, тя ги подреди внимателно на пода в хронологичен ред. Обхващаха периода от 1924 до 1948 година. Прелисти намачканите страници и забеляза как неравният детински почерк става по-обработен и уверен с годините.

В последния дневник имаше нещо странно. Буквите бяха неравни, остри и почти нечетливи, сякаш написани от друга ръка.

— Това е всичко. Искаш ли да ти помогна да ги прибереш?

Джени притисна до себе си последния дневник. Имаше усещането, че долавя присъствието на жената, която го беше писала и това усещане бе толкова силно, че тя не чу думите на Симон.

— Джени? Добре ли си, мила?

Джени с неохота се върна към настоящето.

— Да, добре съм. Хайде да приберем дрехите обратно и да пренесем сандъка в къщата. Аз ще взема тетрадките.

Не след дълго каишките бяха стегнати и двете пренесоха сандъка през двора. От бараката на работниците долитаха приглушени гласове, а повечето от лампите вече бяха угасени. Веднага щом сандъкът бе сложен на кухненския под, Симон пожела на Джени лека нощ.

— Време е да си лягам. Започваме работа много рано, преди да е станало твърде горещо.

Джени погледна часовника си. Часът бе едва десет, но тя беше уморена и жадуваше да си легне.

— Не ми се сърди, че го казвам, но изглеждаш направо съсипана от умора — каза Симон. — Сложила съм чисти чаршафи. Ако ти стане студено през нощта, има одеяла на най-горния рафт в шкафа. Не отваряй капаците на прозорците, защото комарите жива ще те изядат.

— Благодаря ти, Симон. На сутринта ще поговоря с Брет. Искаш ли да ти помогна в миенето на чинии?

— Не. Сама ще се оправя с това. Все пак ти си шефът тук. Не е редно да ми помагаш в домакинстването.

Джени се усмихна.

— Лека нощ тогава и благодаря.

— Лека нощ, мила. Беше ми приятно да поговоря след толкова време с друга жена. Момчетата са много свестни, но ми омръзнаха разговорите за проклетите овце.

Джени я изпрати до верандата и остана навън, докато силуетът на Симон не изчезна в тъмнината. Въздухът беше топъл, галеше лицето й и носеше уханието на нощните цветя. Мисълта за това, какво бе наследила, изведнъж се стовари върху плещите й. Тя се отпусна на стола и се загледа към двора навън. Чуваше тихото ромолене на гласовете в бараката на работниците. В помещението на помощник-овчарите и от прозореца на готварницата блещукаха мъждиви светлинки. Всичко това й принадлежеше. Земята, животните, къщата — всичко. Беше наследила цял един град. Тези хора разчитаха на нея за прехраната и благополучието си.

Тежестта на тази отговорност я смаза. Толкова малко разбираше от този начин на живот — детските години във Валуна я бяха научили едва на основните неща и новото й положение я плашеше.

Клепачите й се затваряха за сън и след продължителна прозявка, Джени реши, че трябва да приеме обратите на съдбата; и да се притеснява, тази вечер не би могла да направи нищо повече. Стана от стола на верандата и влезе вътре. В къщата бе тихо и тя предположи, че Брет вече спи. После забеляза листа хартия на масата. Беше се преместил в общата барака.

— Какво облекчение — въздъхна. — Един проблем по-малко.

Сандъкът стоеше като тъмна сянка в мрака. Като че ли я зовеше, влечеше я към каишките и я молеше да ги разкопчае.

Джени клекна пред него и задържа ръцете си над закопчалките. После, преди да има време да се откаже, откопча каишките и вдигна капака. Зелената рокля потрепваше на бледата лунна светлина, изкушаваше я да я облече.

Роклята леко се плъзна по голото й тяло и гънките на шифона и сатена прошумоляха. Прохладен и мек, платът я милваше. Дългите поли на роклята се полюшваха около краката й при всяко движение. Джени затвори очи, пръстите й потънаха в гънките на роклята и в главата й сякаш зазвуча валс от някакъв отминал живот. Тя се отдаде на мелодията — танцуваше из стаята, босите й крака стъпваха безшумно по дървения под. Роклята като че ли я пренасяше от тази уединена ферма на място, където я очакваше някой много специален човек.

Почувства нечии ръце на талията си, нечий дъх на бузата си и разбра, че той бе дошъл. Само че нямаше светлина, нямаше радостно посрещане, защото валсът стана меланхоличен и тъжен и Джени усети как настръхва, когато устните му едва докоснаха страните й.

Тя рязко отвори очи. Краката й спряха да танцуват. Пулсът й препускаше. Нямаше музика, а стаята беше празна, но въпреки това тя можеше да се закълне, че преди малко не беше сама. С треперещи ръце разкопча миниатюрните копчета и роклята се свлече на пода. Остана да лежи там — полите й бяха разперени в кръг, сякаш беше застинала в средата на призрачния танц.

— Стегни се, за бога — промърмори ядосано. — Даваш прекалено голям простор на въображението си.

Звукът на собствения й глас не можа да прогони усещането, че не е сама и Джени потръпна. Сгъна роклята и я прибра в сандъка. Стегна каишките, вдигна дрехите си от пода заедно с дневниците и отиде в стаята си. Набързо взе душ, мушна се между хладните шумолящи чаршафи и се опита да се отпусне.

Гърбът я болеше, раменете й бяха схванати, но независимо от това, колко пъти наместваше възглавниците и се въртеше от едната на другата страна, сънят не идваше. Споменът за онази музика и призрачния й партньор в танца не я напускаше.

Както си лежеше в полумрака, погледът й бе привлечен от дневниците, положени на стола. Като че ли я зовяха. Настояваха да бъдат прочетени. Джени се съпротивляваше, но натрапчивата мелодия зазвуча отново… Докосването на ръцете и студената му целувка я накараха да потрепери. Не от страх, а от нещо друго, което не можеше да обясни… Той искаше тези дневници да бъдат отворени и тя не бе в състояние да се съпротивлява.

Най-старият дневник беше разпокъсан и подвързан с твърда хартия. Страниците бяха изтънели и протрити. На първия лист една детска ръка бе написала:

„Това е дневникът на Матилда Томас, четиринайсетгодишна.“

Когато Джени започна да чете, призрачната музика спря.