Тамара Маккинли
Последният валс на Матилда (3)

Глава 1

Сидни тънеше в задух и зной. Грациозните бели платна върху новата сграда на операта блестяха срещу железните понтони на пристанищния мост. Тълпи от хора и многообразие от цветове изпълваха кръглия кей, а водата кипеше от плавателни съдове с всякакви размери и форми. Австралия празнуваше, както само тя умееше, тесните улици на разрастващия се град бяха изпълнени с шум и суетня. Джени отиде да види откриването на операта от кралицата не само от любопитство, но и за да запълни още един безкраен ден. Мнозинството хора, които вървяха покрай нея по напечения от слънцето кей, не облекчиха с нищо чувството й на самота и тя се прибра вкъщи — в северното предградие на Палм Бийч веднага след края на церемонията.

Стоеше на терасата, уловила се за перилата, с онова дълбоко отчаяние, с което се бе вкопчила в отломките от живота си през последните шест месеца на траур. Смъртта на съпруга и детето й настъпи внезапно, без да има време да се подготви, за да може да каже прощалните думи, с които бе редно да ги изпрати, като повлече всичко със себе си и я остави с празни ръце. Къщата изглеждаше прекалено голяма, празна и тиха. Всяка стая й напомняше за предишния й живот, който нямаше да се върне, нито пък болката щеше да отшуми. Бяха я напуснали безвъзвратно.

Тихият океан проблясваше на слънцето, отблясъците от водите му се отразяваха в прозорците на прелестните къщи, разположени върху хълма с изглед към брега, а ярките виолетови корони на декоративните тропически храсти се накланяха към белите гипсови стени на дома й. Питър ги беше засадил, защото цветът им бе същият като този на очите й. Сега не можеше да ги гледа. Но най-много усилваше болката от загубата смехът на малките деца, къпещи се в плиткото. Двегодишният Бен много обичаше водата.

— Знаех си, че ще те намеря тук. Защо избяга по този начин? Така ме изплаши, Джен.

Джени се обърна, като чу тихия глас на Даян и видя приятелката си да стои на прага. Облечена бе както винаги в кафтан, а тъмните й къдрици бяха прибрани с цветна кърпа.

— Извинявай. Не исках да те изплаша, но след шест месеца уединение, шумът и тълпите в града ми дойдоха в повече. Трябваше да се махна.

— Защо не ми каза, че искаш да си ходиш. Щях да те придружа.

Джени поклати глава.

— Имах нужда да остана за малко сама, Даян. Исках да се уверя…

Не можа да довърши изречението и да изрече с думи напразната надежда, която хранеше всеки път, когато излизаше от дома си, въпреки че знаеше истината, въпреки че видя как спускат ковчезите в гроба.

— Беше грешка. Разбирам.

— Не е грешка, Джен. Само потвърждение на най-големите ти кошмари. С времето болката ще намалее, обещавам ти.

Джени погледна с обич приятелката си. Екзотичните дрехи, крещящите бижута и тежкият грим прикриваха уязвимостта, която тя с всички сили отхвърляше. Джени познаваше Даян от твърде дълго време, не можеше да я заблуди.

— От къде знаеш толкова много?

В кафявите очи на Даян се появи лека тъга.

— Двайсет и четири години опит — каза тя с ирония. — Животът е несправедлив, но ние двете винаги сме оцелявали, така че да не си посмяла да ме изоставиш.

Докато стояха прегърнати, пред очите на Джени преминаха картини от живота им. Бяха се запознали в сиропиталището в Даджара, две малки момиченца, вкопчени в надеждата да открият родителите си — и когато тази мечта бе разбита, те си създадоха друга. После още една и още една…

— Помниш ли първия път, когато дойдохме в Сидни? Имахме толкова големи планове. Как така всичко се обърка?

Даян нежно я пусна от прегръдките си, сребърните й гривни подрънкваха, докато отмяташе дългата кестенява коса на Джени от лицето й.

— В този живот нищо не е сигурно, Джен, Няма смисъл да съжаляваме за това, което ни поднася съдбата.

— Но това не е честно — избухна тя. Най-накрая ядът надделя над мъката.

Изражението на Даян бе непроницаемо.

— Съгласна съм, но за съжаление нищо не зависи от нас. — Тя стисна силно Джени за рамото. — Не се съсипвай, Джен. Гневи се, плачи, викай срещу живота и всичко свързано с него, ако така се чувстваш по-добре, но не се оставяй на мъката да те разяжда.

След спонтанния изблик на искреност, Джени се извърна и се загледа в залива. По лицето й личеше каква борба води със себе си. Би било много лесно да беснее, да плаче и да обвинява, но тя трябваше да съхрани частица от живота, която да може да контролира — това принудено спокойствие беше всичко, което й оставаше.

 

 

Даян нави дългите си ръкави, запали цигара и се загледа в лицето на Джени, която очевидно се разкъсваше от противоречия. Искаше й се да можеше да направи или да каже нещо, което да разчупи огромната съпротивителна стена, която Джени издигаше винаги, когато бе наранена. Но от опит знаеше, че тя сама щеше да стигне до подобно заключение, когато настъпи момента. През целия им живот е било така и Даян не виждаше причина да променя каквото и да било.

Мислите й се насочиха към сиропиталището, спомни си тихото самотно момиченце, което рядко заплакваше, независимо колко голяма бе обидата. Джени винаги бе изглеждала по-силната от двете. Не си позволяваше да избухне, да заплаче, да възнегодува срещу несправедливостите в света, но Даян знаеше, че зад тази маска се крие едно нежно, изплашено същество, което познава болката. Как иначе щеше да я подкрепи в онзи момент на ужас, когато й съобщиха, че не може да има деца; как щеше да разбере агонията й, когато Дейвид заведе пред олтара не нея, а онази плодовита фръцла, която бе срещнал в офиса.

Даян загаси цигарата си. Старият гняв я завладя отново. Две години упорит труд в ателието бяха притъпили болката, но колко сълзи бе изплакала. Това бе част от процеса на оздравяване — нещо, което и Джени трябваше да приеме, за да продължи да живее.

Усещането, че не може да помогне на приятелката си, я побъркваше. Трябваше да бъде в галерията, която бе собственост и на двете, и да помогне на Анди да подредят скулптурите й за предстоящата изложба, но не можеше да тръгне, преди да се увери, че Джени е добре.

Джени се обърна. Виолетовите й очи изпъкваха на фона на бледото й лице.

— Предполагам, че онези картини ти трябват? — Гласът й прозвуча глухо, без да изрази вълнението й.

— Изложбата е чак след месец. Вече съм решила как да ги подредя. Това може да почака. „Как, по дяволите, съумяваше да се владее? — помисли си Даян. — Ако съпругът и детето ми току-що бяха починали, аз щях да изровя проклетата земя, но не и да мисля за изложби.“

— Вече опаковах платната. В ателието са. — Джени погледна часовника си. — Време е да вървя.

Даян я погледна учудено.

— Къде отиваш? Днес никой не работи.

— В адвокатската кантора. Джон Уейнрайт иска да обсъдим по-подробно завещанието на Питър.

— Но нали завещанието бе отворено преди шест месеца. Какво още има да се обсъжда?

Джени повдигна рамене.

— Не пожела да ми каже по телефона, но има нещо общо с това, че вчера навърших двайсет и пет години.

— Идвам с теб — каза Даян. Неестественото спокойствие на Джени я притесняваше.

— Няма нужда, миличка. Направи ми една услуга, занеси картините в галерията. Точно сега не бих понесла срещата с Анди.

Даян си представи уредника на галерията. Въпреки женствените си маниери, Анди имаше навика да избухва, особено ако нещо не бе както трябва, но като се изключи раздразнителният му характер, той бе незаменим в галерията. Движеше ежедневните дела и по този начин даваше на Джени и Даян възможност за творчество.

— Той е голямо момче, Джен. Ще трябва да се справи — каза тя уверено.

Джени поклати глава. Лъскавата й коса се разпиля върху раменете й.

— Предпочитам да свърша това сама, Даян. Опитай се да ме разбереш. — Тя вдигна огромната си чанта. Беше безсмислено да се спори с Джени в такъв момент.

— Бих искала да ми позволиш да ти помагам повече — промърмори Даян.

Ръката на Джени върху рамото й бе ледена, ноктите — изгризани, а пръстите — целите на петна от боите.

— Знам, мила, ти ми помагаш. Но и аз съм голяма, също като Анди, и вече е време да се изправя на крака.

 

 

Джени караше раздрънканата си кола по стръмния хълм надолу, в посока към главния път. Палм Бийч се простираше по централното крайбрежие в северните покрайнини на Сидни, но въпреки че се намираше само на час път от пристанището, тук нямаше шумни тълпи и ярки светлини като в центъра на града. В малките заливчета се гушеха лодки, залесените с дървета улици приютяваха скъпи бутици и малки старинни ресторантчета. Градините преливаха от цветове и зеленина, а фасадите на къщите, обърнати към широкия залив, излъчваха онази ненатрапчива кокетност, която се постига само с много пари. Въпреки че се чувстваше потисната, Джени не можеше да не усети спокойствието на това място. Обичаше градската шумотевица, но спокойната атмосфера на това крайбрежно предградие, само на петдесет километра северно от Сидни, несъмнено много й допадаше.

Уиндзор изглеждаше задрямал сред жегата на Хоуксбъри Вали. Къщите бяха предимно дървени, с керемидени покриви, разположени в сянката на високи евкалиптови дървета. Градът е бил основан от първите преселници по времето на губернатор Макуайър и това проличава в архитектурния стил на сградата на съда и църквата „Сейнт Матю“.

Джени паркира колата в края на града. Остана да седи вътре, загледана през прозореца, но всъщност не забелязваше нищо наоколо, а се опитваше да събере мислите си, преди да се изправи отново пред Уейнрайт.

Когато отвориха завещанието, тя не разбра как съдържанието му може да повлияе на бъдещето й. Загубата бе много скорошна, прекалено неочаквана. Джени живееше ден за ден, бе се затворила в себе си и нищо не можеше да я достигне. Беше разбрала неща за починалия си съпруг, които не желаеше да проумее. Те бяха някъде встрани от нея, но може би с течение на времето щеше да ги приеме.

Може би бе настъпил часът. Трябваше да обмисли всичко, което бе направил Питър, да подреди фактите в главата си, за да може да се справи с тях.

Когато излезе от състоянието на транс, разбра, че животът бе продължил обичайния си ход въпреки случилата се трагедия. За нея Питър бе като скала, в чиито основи бе изградила живота си. Умен и находчив, той вярваше в таланта й и я насърчаваше да показва картините си. За съжаление мечтата му да се върне към земята, не можа да се сбъдне. Бе прекалено зает с работата си в банката и с грижите по издръжката на семейството, не му оставаше време за мечти.

Завещанието му обаче разкри неизвестна страна от неговата същност, страна, която не подхождаше на мъжа, когото бе познавала и обичала.

Джени въздъхна. Искаше й се да не бяха толкова сигурни, че времето е на тяхна страна. Питър можеше да е по-искрен с нея, можеше да й каже за огромните суми, отделени настрана, да ги използва, за да осъществи мечтите им. Каква беше ползата от цялото това богатство, ако не можеха да му се наслаждават заедно?

Погледът й се зарея безцелно в далечината. Даян не знаеше нищо за съдържанието на завещанието. Вероятно щеше да е по-добре, ако бе обсъдила нещата с нея, тя може да е познавала Питър в различна светлина или да се е досещала за действията му? Макар че откъде би могла да знае? Това, което става в едно семейство, си остава между четирите стени на дома, и ако тя не можа да опознае истинския Питър, откъде можеше да очаква Даян да знае нещо повече?

Джени погледна колко е часът и бързо излезе от колата. Време бе да върви.

Канторите на Уейнрайт, Добс и Стийл бяха разположени в масивна викторианска сграда, чиято каменна фасада носеше отпечатъците на времето. Джени спря за миг и си пое дълбоко дъх. Трябваше да се владее. В противен случай светът щеше да се срути и тя щеше да загуби.

Изкачи стъпалата с твърда крачка и отвори масивната врата. Независимо от огромните полилеи, сградата беше мрачна. Околните сгради хвърляха сянка и пречеха на светлината на австралийското лято да проникне вътре. Мраморният под и каменните колони излъчваха приятен ободрителен хлад — особено след жегата на паркинга.

— Дженифър?

Джон Уейнрайт бе нисък и закръглен, преждевременно оплешивяващ англичанин. Очилата без рамки висяха по средата на носа му. Протегна към нея ръка — мека, като на жена, без пръстени, с тънки пръсти и безупречно оформени нокти. Въпреки че от години бе адвокат на семейството на Питър, Джени никога не се бе срещала с него.

Той я въведе в мрачния си офис и я покани да седне на излъскан кожен стол. Сърцето й биеше силно, искаше й се да стане и да си тръгне веднага. Не желаеше да слуша, не искаше да повярва, че Питър бе имал тайни от нея, но знаеше, че трябва да остане, ако иска да разбере истината.

— Съжалявам, че бях толкова настоятелен, скъпа. Всичко това сигурно е много тежко за вас. — Той избърса очилата си в снежнобяла кърпичка. Късогледите му очи я гледаха със съчувствие.

Джени огледа сивия раиран костюм, колосаната яка и дискретната вратовръзка. Само потомък на английски преселници би се облякъл по такъв начин в разгара на австралийското лято. Тя се усмихна пресилено любезно и скръсти ръце в скута си. Памучната й рокля вече лепнеше към гърба й. Тук нямаше климатик, прозорците бяха затворени, а около главата й бръмчаха мухи. Чувстваше се като в капан. Задушаваше се.

— Тази работа няма да отнеме много време, Дженифър — каза той, докато развързваше червената панделка на папката. — Просто трябва да се уверя, че сте наясно с всички подробности от завещанието на Питър.

Погледна я внимателно над очилата.

— Не съм очаквал да осмислите нещата още миналия път, но има някои въпроси, които не търпят отлагане — вие вече навършихте двайсет и пет години.

Джени се размърда в неудобния кожен стол и погледна към каната с вода на бюрото му.

— Може ли една чаша вода? Тук е толкова горещо.

Той се засмя с престорена веселост.

— Мислех, че вие австралийците имате имунитет към жегата.

„Надут глупак“ — помисли си тя, докато отпиваше от водата.

— Благодаря ви — ръцете й трепереха толкова силно, докато поставяше чашата на бюрото, че едва не я изпусна на земята. — Може ли да започнем?

— Разбира се, скъпа — промърмори той. Бутна очилата си назад и кръстоса пръсти под брадичката, докато преглеждаше документа. — Както вече ви казах, съпругът ви изготви това завещание, когато се роди синът ви. Има някои допълнения, които трябва да бъдат взети под внимание, предвид сполетялата ви трагедия, но в същността си то остава непроменено.

Той я погледна, после свали очилата си и отново ги избърса.

— Как се справяте, скъпа? Голямо нещастие — да загубите и двамата по този начин.

Джени си спомни за полицая пред входната врата в онази ужасна сутрин. Сети се за емболията, която бе застигнала Питър светкавично, със смъртоносна точност. Тя бе унищожила семейството й за миг, оставяйки единствено отломките от колата, която полицията извади от пропастта край пътя, водещ към дома им.

Само двайсет минути ги деляха от дома, а тя не бе разбрала нищо, не бе почувствала нищо. „Как е възможно подобно нещо? — питаше се тя за стотен път. — Как може една майка да не усети, че детето й е мъртво; една съпруга да не чуе вътрешния си глас, който да й подскаже, че нещо не е наред?“

Тя завъртя годежния си пръстен, загледа се в отблясъците на диаманта на слънчевата светлина и каза с тих глас:

— Ще се оправя.

Той я погледна сериозно, после кимна и се върна към документите.

— Както ви е известно, Питър беше проницателен инвеститор. Той доста се постара, за да остави семейството си осигурено — създаде няколко тръста, направи и някои застраховки.

— Точно това ми е трудно да разбера — прекъсна го тя. — Питър беше банков служител и притежаваше няколко акции, но освен къщата, която бе ипотекирана, и съдружието в галерията, той нямаше друга собственост — камо ли отделени пари, за да играе на стоковата борса. От къде е взел всичките тези пари?

Джени си припомни дългия списък, който й бяха връчили. От него ставаше ясно, че Питър е купувал имоти по продължение на цялото северно крайбрежие, като е използвал спада на цените на борсата. След като ги е привеждал в пазарен вид и е изчаквал да се повишат цените, ги е продавал, без да й каже нищо.

— Все пак от къде е намерил пари, за да започне? — продължи да упорства тя.

Уейнрайт кимна и се върна отново към папката.

— Изтегли солиден заем, като заложи къщата ви в Палм Бийч и така купи първите няколко имота, после ги препродаде и използва печалбата, за да купи следващите.

Тя се сети за огромната сума пари в банковата си сметка, за годините на лишения, когато едва успяваше да плати сметките и промърмори:

— Никога не ми е споменавал нищо за това.

— Предполагам, че не е искал да ви тревожи с финансовите въпроси. — Адвокатът се усмихна покровителствено.

Тя го погледна студено и смени темата на разговора.

— Какви са тези неща около рождения ми ден?

Джон Уейнрайт прелисти няколко документа на бюрото си и измъкна още една папка.

— Това е специално допълнение към завещанието на Питър, което касае лично вас. Той искаше да ви направи подарък за рождения ден, но…

Тя се приведе напред. Обзе я нетърпение и същевременно страх.

— Какво е то?

— Това е нотариален акт за една овцевъдна ферма — отвърна той, като разгърна папката.

Думите му я поразиха и тя се облегна отново на стола.

— Моля ви, да ми обясните по-подробно — каза най-накрая.

— Собствениците са се отказали от фермата преди двайсетина години. Съпругът ви видя в нея възможност да осъществи мечтата, която, вярвам, и двамата сте споделяли, и я купи — усмихна се той. — Питър бе много развълнуван. Искаше да ви изненада за двайсет и петия ви рожден ден. Помогнах му да подготви необходимите документи и да стигне до споразумение с управителя, който щеше да ръководи фермата до момента, в който вие двамата поемете нещата.

Джени се луташе в догадки и се опитваше да проумее фактите. В тишината, докато се мъчеше да сложи в ред мислите си, се чуваше само тиктакането на часовника. Нещата започваха да си идват на мястото. Питър й бе споменал, че рожденият й ден ще остане незабравим. За Коледа й подари медальон и намекна, че по някакъв начин този медальон е свързан с предстоящата изненада, но отказа да разкрие тайната му, не пожела да каже нищо и за това, което подготвя. Оттогава тя не сваляше медальона от врата си. Но да купи цяла ферма? Това надхвърляше и най-смелите й мечти. Не беше за вярване.

— Защо не ми споменахте за това още първия път?

— Заради изричните указания на Питър да не ви се казва нищо преди двайсет и петия ви рожден ден. — Тонът му бе премерен. — Уейнрайт, Добс и Стийл смятат за свой дълг да спазват точно волята на клиентите си.

Джени млъкна. Твърде късно се случваше всичко. Нямаше как да съживи тяхната мечта сама — не и сега. Но любопитството не й даваше мира.

— Разкажете ми повече за това място, Джон. Къде се намира?

— Намира се в северозападния край на Нов Южен Уелс, толкова навътре в пустошта, колкото може да достигне човек. Името на фермата е Чаринга, което, както бях осведомен, означава „свещен амулет“.

— Добре, но как Питър е открил това място? Какво го е накарало да го купи? Какво особено има в това място?

Той я погледна внимателно и когато накрая проговори, Джени имаше чувството, че не й казва всичко.

— Чаринга случайно бе сред имотите, с които се занимаваше кантората. Собствениците й ни бяха възложили да я управляваме до момента, в който намерим подходящ купувач. Така се случи, че Питър се оказа на подходящото място и в подходящото време. — Той се усмихна. — Чаринга е прекрасен имот.

Настъпи потискаща тишина. Тиктакането на часовника отмерваше минутите, докато Джени чакаше да чуе още подробности.

— Разбирам, че това ви идва изневиделица, Дженифър, и се извинявам, че не ви казахме по-рано, но ние просто изпълнихме волята на Питър.

Джени усети искреността в тона му и кимна. Очевидно нямаше какво повече да й каже, но любопитството й не бе задоволено напълно.

— Предлагам ви да си помислите известно време и след няколко седмици да ми съобщите решението си относно наследството. — Усмивката му бе официално любезна. — Разбира се ние можем да ви помогнем да се отървете от фермата, ако решите. Познавам няколко инвеститори, които ще я купят, веднага щом се появи на пазара. Цените на вълната в момента са доста високи, а Чаринга работи на печалба.

Джени все още не можеше да възприеме цялата информация, но мисълта да продаде овцефермата, преди да я е видяла, изобщо не й допадаше. Не можеше обаче да каже още нищо. Джон бе прав, трябваше да помисли.

Той извади джобния си часовник.

— Бих ви посъветвал да продадете Чаринга, Дженифър. Тези полупустинни области не са място за млада жена като вас. Казаха ми, че мястото е доста изолирано. Жените трудно оцеляват там, особено тези, които са привикнали към живота в големия град.

Той погледна към високите й сандали и скъпата памучна рокля.

— Това все още е един мъжки свят, особено, когато става дума за отглеждане на овце в Австралия, но предполагам, че това вече ви е известно?

Тя се усмихна. Годините, прекарани в Даджара и Валуна, очевидно бяха оставили отпечатъка си.

— Ще си помисля.

— Може ли да подпишете тези документи, за да потвърдите, че сте уведомена за последните допълнения към завещанието? Необходимо ни е за архива.

Джени прочете набързо пасажите, изпълнени с неясни за нея юридически термини. Тъкмо подписа документа и адвокатът отвори нова папка пред нея.

— Това е дубликат от списъка с акции на Питър. Уредил съм с банката да можете да разполагате с приходите. Ако само подпишете тук, тук и ето тук, ще мога да се погрижа за банковите сметки.

Джени подписа всичко автоматично, без много да разбира. Беше на ръба на силите си. Искаше да напусне тесния офис и да излезе навън, на слънце. Нуждаеше се от време, за да направи равносметка на този необичаен следобед.

— Ще се видим след три седмици. Дотогава сигурно ще имате известна представа какво ще предприемете с Чаринга.

Озова се на улицата със смесени чувства — объркване, тъга и любопитство се сливаха в едно и я зашеметяваха. Докато вървеше към колата си, се опита да си представи фермата. Сигурно беше като всички останали, но и по-специална, понеже Питър я бе купил за тях двамата.

— Чаринга — прошепна, като се вслуша в звуците. Името беше хубаво. Старо като света — загадъчно и магично. Тя докосна медальона и усети тръпка на вълнение от това, което й предстоеше. Чудеса не съществуват, не и в реалния живот, но може би щеше да намери утеха в това диво място.

 

 

Като видя Джени, Даян разбра, че се е случило нещо. Всеки друг би забелязал само дългите загорели крака, стройните бедра, естествената грациозна походка и поразителните виолетови очи. Но Даян я познаваше твърде добре.

Тя се обърна към Анди, който чистеше безгрижно една скулптура с четка за прах.

— Можеш да си тръгваш, Анди. За днес свършихме.

Той погледна с недоумение първо към Джени, после към Даян.

— Женски разговор, така ли? Разбирам отлично кога съм излишен, така че ви казвам чао.

Даян го видя да се отправя възмутен към задната стаичка, обърна се към Джени и я целуна по бузата. Усети треперенето й, въпреки че на допир бе студена, очите й светеха трескаво.

— Никога няма да се досетиш какво стана — изрече на един дъх.

Даян сложи предупредително пръст на устните си.

— И стените имат уши, миличка.

Обърнаха се едновременно, когато Анди се появи от задната стаичка. С небрежно наметнато на раменете сако, розова риза и клош панталони — безупречен, както винаги. Златният медальон блестеше върху равномерно почернелите му гърди, очите му изразяваха нескрито любопитство.

— Довиждане, Анди — казаха и двете в един глас.

С високо вдигната глава и презрително изражение, Анди тресна входната врата на галерията и изтича по стълбите на улицата. Даян погледна към Джени и се изкикоти.

— Господи, колко е досаден! По-лошо е, отколкото да живееш в една къща с неомъжената си възрастна леля.

— Не знам. Нито една от нас няма неомъжена възрастна леля — каза нетърпеливо Джени. — Даян, трябва да поговорим. Трябва да взема някои много важни решения.

Когато Джени извади от чантата си приличащ на документ лист хартия, Даян смръщи вежди.

— Завещанието на Питър? Мислех, че всичко е изяснено.

— Аз също, но нещата се промениха.

Даян я съпроводи до задната стаичка и наля две чаши вино. Запали цигара и седна на пода върху една от възглавниците, които бе донесла от Мароко.

— Защо си разстроена, Джен? Не ти е оставил дългове, нали?

Даян се мъчеше да се досети какво би могло да не е наред.

Доколкото познаваше Питър, едва ли бе задлъжнял. За нея не съществуваше друг толкова организиран човек. Никой не знаеше обаче какво щеше да стане, когато всички тези адвокати и данъчни агенти вземеха нещата в свои ръце, а тя бе наясно, че Питър и Джени имаха финансови затруднения.

Джени поклати глава и се засмя. Извади всички документи от чантата си и ги подаде на Даян.

— Първо ги прочети, после ще говорим.

Даян нави дългите си ръкави и прегледа набързо първите няколко абзаца от завещанието. Всички тези правни формалности затормозяваха клиентите. Когато най-сетне започна да проумява прочетеното, тя зяпна от учудване.

Джени продължи да мълчи, Даян, която до известна степен бе запозната със стоковата борса, беше впечатлена от инвестициите.

— Ще ми се да знаех, че Пит играе на борсата, можех да се възползвам от съветите му.

— Не знаех, че и ти играеш на борсата. От кога?

Даян вдигна погледа си, цигарата тлееше между пръстите й.

— Откакто продадох първата си скулптура. Помогна ми тогавашният ми приятел, който работеше в банковата система. Мислех, че знаеш?

Джени поклати глава.

— Не е ли странно? Въобразяваш си, че знаеш всичко за някого, изведнъж нещо става и на повърхността изплуват какви ли не неща, за които не си и подозирал.

— Не съм ти разказвала и за някои неприлични подробности от интимния ми живот, което не означава, че такива няма, или пък, че крия нещо от теб. — Даян се ядоса на себе си и на Джени. Нямаше абсолютно никаква причина да се чувства виновна, но изпитваше точно това и това я притесняваше.

Джени протегна ръка и измъкна цигарата от ръката й.

— За нищо не те обвинявам, Ди, само изреждам фактите. Нямах и понятие, че Питър играе на борсата. Нито пък, че разполагаме с толкова средства. И точно това ме тревожи. Как е могъл да бъде толкова потаен, когато аз споделях всичко с него? Защо трябваше да живеем на границата на бедността, когато сме имали пари в банката?

Даян не можа да й отговори. Харесваше Питър Сандърс, защото той очевидно обожаваше Джени и малкия Бен. Освен това бе верен на Джени, за разлика от онова невярно копеле Дейвид. Но все пак, винаги бе имала усещането за известно отчуждение към Питър. Някаква преграда, която не можеше да преодолее, и това я правеше по-сдържана към него.

Тъкмо се канеше да каже нещо банално, каквото обикновено се казва в подобни случаи, когато Джени й подаде още един лист.

— Какво е това?

— Изненадата на Пит за рождения ми ден — обясни Джени със спокоен глас. — Не знам какво да правя с нея.

Даян започна да чете. Когато свърши, и двете останаха смълчани. Всичко бе толкова невероятно. Даян разбираше объркването на Джени. Накрая се изкашля и запали друга цигара.

— Не мога да разбера защо изпадаш в паника. Имаш пари зад гърба си, къща без ипотека и овцевъдна ферма на края на света. Какъв е проблемът, Джен? Смятах, че това е всичко, за което някога си мечтала?

Джени грабна документите и се отпусна на ниската възглавничка.

— Кога най-накрая ще купиш свестни столове? — промърмори като придърпа късата рокля върху краката си. — Не подобава на дама да седи по този начин на пода.

Даян се ухили. Хубаво бе, че след толкова време, Джени започва да реагира.

— Ти отбягваш въпроса ми, Джен. Искам да знам…

— Чух те — прекъсна я тя. — Дойде ми като гръм от ясно небе и още не мога да се съвзема. Аз съм богата. Били сме богати. Тогава защо карам стара кола? Защо Пит работеше денонощно? Защо никога не ходехме на почивка и не купувахме нови мебели?

Тя се завъртя на токчетата си. Лицето й изразяваше силно напрежение.

— Даян, била съм омъжена за непознат. Теглил е заеми срещу къщата ни, рискувал е на борсата, купувал е и е продавал имоти — нещо, за което аз не съм и подозирала. Какви ли други тайни е криел от мен?

Джени започна да рови в чантата си, после измъкна купчина листа и ги размаха под носа на Даян. Това бе добър знак — Джени най-сетне излизаше от черупката си, в която се бе затворила през последните шест месеца.

— Даян, виж списъка с инвестициите — каза Джени през зъби. — Цяла редица къщи в Съри Хилс… двуетажна сграда в Куги, още една в Бонди… Списъкът е безкраен. Купени, ремонтирани и продадени за огромни суми, които са били използвани за закупуване на акции. — Тя трепереше от ярост. — И докато той е бил зает да трупа богатство, аз се борех да платя нарастващата сметка за ток!

Даян грабна намачканите документи и ги приглади.

— Е, значи Пит е бил таен капиталист, дори и зад гърба ти е правил това, което е смятал, че е най-доброто за вас, а овцефермата е била нещо, което и двамата сте искали.

Ядът на Джени като че ли изчезна с такава бързина, с каквато се бе възпламенил. Тя седна на ниската възглавничка и загриза нокътя си.

— Запали си цигара — каза Даян, като протегна към нея кутия цигари. — Преди да ги откажеш имаше такива хубави нокти.

Джени поклати глава.

— Ако пропуша пак, никога няма да мога да ги откажа. Както и да е, ноктите са по-евтини от цигарите. — Усмихна се вяло и отпи глътка вино. — Понякога не знам какво правя. Всичко изглежда толкова налудничаво, че се питам, дали и аз не полудявам.

Даян се усмихна. Сребърните гривни звъннаха.

— Хората на изкуството никога не са били напълно нормални, но ние с теб още не сме в тази категория, мила. Обещавам да ти кажа, когато усетя, че откачаш и тогава заедно ще се гмурнем в дълбините на лудостта.

Джени се разсмя и въпреки че в гласа й се долавяха истерични нотки, бе приятно да я чуеш как се смее.

— Е, какво смяташ да правиш с фермата?

Джени се намръщи и прехапа устни.

— Не знам. В момента фермата се ръководи от управител. Джон Уейнрайт ме съветва да я продам. — Тя погледна надолу към ноктите си и гъстата й кестенява коса закри лицето. Даян не можеше да види изражението й. — Без Пит няма да е същото, освен това нищо не разбирам от овце, още по-малко как се управлява ферма.

Даян седна на ръба на стола видимо развълнувана. Може би Чаринга бе именно онова нещо, което щеше да помогне на Джени да преодолее мъката и да намери нова цел в живота си.

— Не забравяй, че сме живели във Валуна — там се чувстваше в естествената си среда. Можеш да оставиш управителя да се занимава с фермата и да живееш като господарка на имението.

Джени сви рамене.

— Не знам, Даян. Изкушавам се да отида и да огледам мястото, но…

— Но?… — Търпението на Даян се изчерпа. Тази потисната, безпомощна Джени, която се колебаеше и даваше уклончиви отговори й бе чужда.

— Не си ли поне малко заинтригувана? Не искаш ли да видиш изненадата, която Пит ти е подготвил?

Джени направи опит да запази спокойствие.

— Знам, че без него и Бен няма да е същото, но това е една възможност да се махна за известно време от къщата в Палм Бийч и от всички спомени, свързани с нея. Бих могла да го приема като приключение, като необичайна почивка. А какво ще стане с изложбата и с поръчката, която още не съм изпълнила?

Даян всмука дълбоко дима от цигарата.

— Изложбата ще се състои — вече сме напреднали с подготовката. Двамата с Анди ще се справим, а пейзажът, който ти поръчаха, е почти завършен. — Тя я погледна със сериозно изражение. — Така че, сама виждаш — нищо не те задържа тук. Трябва да отидеш. Пит би искал да го направиш.

 

 

Даян успя да убеди Джени да вечерят в Кингс Крос. Ресторантът се намираше на няколко крачки от галерията, в сърцето на артистичния квартал на Сидни и бе любимо и на двете място. Неоновите светлини мигаха и проблясваха, от околните барове и нощни клубове се разнасяше музика, по улиците течеше обичайният поток от ексцентрично облечени хора, но Джени не бе настроена да се наслаждава на гледката. Светлините бяха прекалено ярки, музиката — гръмка, а минувачите — превзети и облечени безвкусно. Реши да не се връща с Даян в галерията и след едночасово шофиране се прибра вкъщи.

Къщата бе чудесна — на три етажа, построена върху хълм с гледка към залива. Голям късмет беше, че я купиха толкова евтино. През първите години, преди да се роди Бен, те влагаха всичките си пари в ремонта й — боядисване, нов покрив, климатик, панорамни прозорци. Стойността й сега бе много по-висока от първоначалната. Палм Бийч се превърна в модно за живеене място и макар това да бе свързано с безкраен приток от сърфисти и любители на слънцето в края на седмицата, и двамата не искаха да се местят. Бен обичаше да ходи на плажа, учеше се да плува, недоволстваше и плачеше, когато беше време да се прибират нагоре по хълма към къщата.

— Какво ли не бих дала сега да ми се разсърди, че се прибираме — промълви Джени, докато отключваше вратата на ателието си. — Иска ми се да можеше…

Влезе и затръшна силно вратата след себе си. Всичките пожелания на света нямаше да й ги върнат. Тази къща само засилваше мъката, толкова много спомени имаше в нея. Навярно Даян беше права, че й е нужно да се откъсне за малко от всичко това.

Ателието бе силно осветено, за да може да рисува, дори когато слънцето не прониква през купола на тавана. В този момент обаче имаше нужда от по-мека светлина и затова загаси лампите. Запали няколко свещи и една ароматична пръчица тамян, после събу обувките си и раздвижи пръстите на краката си. Имаше шести пръст на единия крак, който я болеше, но вината си бе само нейна. Модерните обувки, които бе решена да носи на всяка цена, само влошаваха положението. За жалост лекарите не можеха да й помогнат с нищо.

Джени се съблече по бельо, свали всичките си бижута, освен медальона, и се сгуши на канапето. То бе доста старо и пълнежът прозираше през износеното кадифе, но бе удобно и създаваше уют, а тя не искаше да си легне в огромната спалня долу — беше прекалено празна.

През отворените прозорци се долавяше шумът на морето, чуваха се далечните крясъци на папагалите кукабура, които защитаваха територията си. Пламъчетата на свещите потрепваха, сладникавата упойваща миризма на тамяна проникваше сред познатите миризми на бои и терпентин. Джени най-сетне започна да се отпуска.

Остави се мислите й да я върнат към четирите кратки години, прекарани с Питър, като се спираше на отделни щастливи моменти и картини, запечатани завинаги в паметта й. Бен на пясъка, смеещ се щастливо, когато водата залее пръстчетата му. Питър върху стълбата, поправящ капчука след буря, почернялото му тяло — толкова мъжествено и привлекателно в тесните, къси панталони.

Срещнаха се на една забава, малко след като тя и Даян се преместиха в Сидни. Той вече работеше в банката, но семейството му отглеждаше добитък в една ферма на север. Беше забавен и умен и тя се влюби в него почти от пръв поглед. Имаха еднакво чувство за хумор и еднакви интереси, а когато той говореше за земята и за силното си желание един ден да има своя ферма, тя усещаше, че това е нещо, което винаги бе искала. Животът й във Валуна беше оставил незабравими спомени, събудени от ентусиазма на Питър.

Джени се остави на спомените, „Господи, колко ми липсва — помисли си тя. — Липсва ми миризмата му, топлината, усмивката и начинът, по който ме разсмиваше. Липсва ми навика му да ме целува по врата, докато готвех, и чудесното усещане да е до мен в леглото. Но най-много ме измъчва това, че никога повече няма да мога да говоря с него, да обсъждаме изминалия ден, независимо колко банален е бил, да се учудваме заедно колко бързо расте Бен и да споделяме гордостта си от нашето чудесно момченце.“

Дълго сдържаните сълзи бавно потекоха по страните й. Разтърсваха я силни ридания и тя им се отдаде за пръв път след онзи ужасен ден. Даян имаше право — съдбата е жестока и човек е безсилен пред нея. Мечтата й да има собствено семейство бе разбита, също като останалите мечти, които двете с Даян бяха хранили през онези далечни години в Даджара. Но след толкова много скръб разбра, че Питър й бе дал още една мечта, която тя можеше да осъществи. Нямаше да го има, за да я споделят заедно, но подаръкът му беше основата, върху която щеше да изгради новия си живот.

Когато Джени отвори очи, слънцето бе вече изгряло. Лъчите му падаха в ателието, сред тях танцуваха прашинки и отразяваха светлината от кристалите, които висяха от тавана. Болеше я глава, клепачите й бяха подути, но изпитваше особено чувство на вътрешен мир и спокойствие. Сякаш сълзите от изминалата нощ бяха съборили изкуствените прегради, които сама бе издигнала, с погрешното убеждение, че така ще може да се защити. На тяхно място дойде решението какво да прави с живота си занапред.

Тя остана да лежи и да се наслаждава на мига. Погледът й се насочи към статива до прозореца и пейзажа, който бе почти завършен. Един човек от Парамата й донесе снимка на ферма за животни, по която нарисува картината. Жена му някога бе живяла там и картината щеше да е подарък за рождения й ден.

Джени огледа критично работата си — откри недостатъци, които трябваше да бъдат поправени. Известно време беше изоставила картината, но сега — на утринната светлина — тя усети стария, познат трепет на ентусиазъм да се възвръща. Скочи от леглото, изтича с леки стъпки по пода и взе палитрата. Смяташе да завърши картината, а после да крои планове.

Докато смесваше боите върху палитрата, изпита силно вълнение от предстоящото пътуване. Чаринга като че ли я зовеше. Примамваше я да напусне прохладното синьо на Пасифика и да отиде при горещото червено на вътрешността.

 

 

Три седмици по-късно Даян се бе разположила удобно на старото канапе. Светлината, струяща през купола и прозорците на ателието, се отразяваше върху пръстените по ръцете й и те проблясваха. Малките камбанки на обиците й звънваха, когато се наместваше по-удобно сред възглавниците, докато наблюдаваше работата на Джени.

Картината бе почти завършена. Искаше й се да я включи в изложбата. Нямаше нещо, което австралийците да обичат повече от пейзажи. Те показваха тяхното наследство — фермите и огромните пространства на тази прекрасна страна. Повечето от тях не бяха стигали по-далеч от Сините планини, а тук, под четката на Джени, се очертаваше истинската Австралия.

Даян повдигна глава и изпитателно разгледа картината. Долавяше се силно пристрастие в изображението на великолепните извивки на земята, пресъздадената ферма излъчваше атмосфера на уединение и изолираност — неща, които Даян за първи път забелязваше.

— Мисля, че това е най-доброто нещо, което си рисувала от доста време насам — промълви тя. — Картината сякаш говори.

Джени се дръпна леко назад, наклони глава й погледна картината. Беше с протрити къси панталони и бюстие, бе вдигнала дългата си коса високо с помощта на една четка за рисуване. Беше боса, нещо, което си позволяваше само, когато беше сама или с Даян, а единственото украшение по нея бе старинният медальон, подарен й от Питър за Коледа.

— Съгласна съм — измърмори, — макар че предпочитам да рисувам от натура, а не от снимки.

Даян гледаше как Джени нанася последните щрихи върху платното. От собствен опит знаеше, че така можеше да се получи страхотен резултат или да се развали всичко и целият труд да бъде напразен. Настъпва време, когато трябва да спреш, но само инстинктът може да ти подскаже, кога е дошъл този момент.

Джени се отдалечи от картината, погледа я известно време, после започна да разчиства. Накисна четките в терпентин, изчисти ножа и палитрата и ги подреди до статива. Разпусна косата си и протегна нагоре ръце, за да се раздвижи и премахне схващането във врата и въздъхна:

— Готово. Сега мога да започна с подготовката за пътуването.

„Толкова е хубаво да я видя отново кипяща от енергия“ — помисли си Даян. Радваше се, че Джени се възстановява от ужасната мъка, която я измъчваше. После скочи от канапето. Токчетата на позлатените й сандали потропваха по дървения под, докато прекосяваше стаята.

Джени се обърна и се усмихна.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против да наглеждаш къщата, докато аз странствам?

Даян разтърси глава и обиците й звъннаха.

— Разбира се, че не. Добър повод да се скрия за малко от всички и да отдъхна. С предстоящата изложба и онзи досадник Руфус в галерията имам нужда именно от спокойно кътче като това.

Джени се засмя.

— Още ли те преследва? Мислех, че е заминал за Англия.

Даян си представи грамадния художествен критик на средна възраст, облечен в ярки ризи и вратовръзки, които напълно подхождаха на гласа му и темпераментния му характер.

— Надявам се, че се е отказал — отговори лукаво тя. — Изтощена съм от вечните му сравнения между незрялото австралийско изкуство и изтънчената английска школа.

— Единствената му цел е да те впечатли с обширните си познания. Високото самочувствие му е в кръвта.

— Сигурно е така, но не ми е приятно през цялото време да ми навира неговата Англия в лицето. — Тя се загледа през прозореца. Плажът беше претъпкан, някъде в далечината звучеше последната песен на Бийтълс. — Нямах предвид точно това, повечето неща в него ми харесват. Той ме разсмива, а това е най-важното, нали?

Джени се приближи до прозореца и застана до нея. Изглеждаше замислена, когато промълви:

— Разбира се. — После я погледна с поразителните си очи. — Искам да ми обещаеш, че няма да избягаш с него и да се омъжиш в мое отсъствие? Добре го познавам и знам, че може да е много убедителен, а и ти очевидно си му завъртяла главата.

Даян се изненада от удоволствието, което изпита при тези думи.

— Наистина ли мислиш така?

Джени кимна, преди да се обърне настрани.

— Стига сме говорили за него. Хайде да слезем долу. Ще приготвя нещо за хапване, а после ще ми помогнеш да определя маршрута си до Чаринга, преди да отида на срещата с Джон Уейнрайт.

Даян се вгледа във виолетовите й очи и разбра, че приятелката й бе започнала да оздравява. Може би това приключение щеше да й даде тласъка за нов живот, но дори да не станеше така, тя бе благодарна на Питър за неговата проницателност — той е знаел, че Джени има нужда да се върне там, където се е чувствала добре.

 

 

Джон Уейнрайт и този път носеше жилетка и сако, прозорците продължаваха да бъдат затворени и единственото средство срещу жегата бе вентилаторът на бюрото му, който не правеше нищо повече от това да раздвижва тежкия въздух в стаята.

Джени го наблюдаваше как педантично подрежда документите на бюрото си. Тук — сред лавиците с книги в кожени подвързии, той изглеждаше съвсем на мястото си. Малък къс от Англия, транспортиран дотук като каторжник — на място, несъответстващо на средата му. Тя му се усмихна и той й отвърна. Днес изглеждаше приятелски настроен и очите му не бяха толкова студени.

— Решихте ли вече какво ще правите с наследството си?

Тя кимна утвърдително. Мисълта, че решението й е окончателно, малко я плашеше.

— Да — отвърна категорично, преди да има време да промени намеренията си, — реших да не продавам Чаринга. Всъщност, смятам за известно време да отида във фермата.

Уейнрайт несъзнателно опипа двойната си брадичка, а лицето му доби разтревожен вид.

— Дженифър, наистина ли сте обмислили добре всичко? Това е доста дълго пътуване за сама жена, а по пустите пътища можете да се натъкнете на много съмнителни типове.

Дженифър очакваше точно такава реакция и тъкмо се канеше да защити решението си, когато той запрелиства графика си и бързо каза:

— Бих могъл да разместя програмата си и да ви придружа? Но вероятно след около седмица. — Той я погледна над очилата си. — Мисля, че не е разумно да пътувате сама по такива места.

Джени помръкна. Последното нещо, от което имаше нужда, бе спътник като този педантичен дребен адвокат с неговия изряден костюм и безупречен маникюр. Тя си представи как крачи по мръсния, прашен път на някое забутано градче, с черен чадър, бомбе и куфар, и прехапа устните си, за да не се разсмее. Не желаеше да го обиди. Все пак се стараеше да бъде любезен. Но въпреки това нямаше да има полза от него — първата неприятност щеше да го сломи.

Джени се усмихна, за да смекчи ефекта от думите си.

— Много сте мил, Джон, но вече съм била по тези места и знам какво ме очаква. Положението не е толкова лошо, колкото си представяте. Знаете ли, там е доста цивилизовано.

На лицето му се изписа нескрито облекчение, примесено донякъде със съмнение и Джени побърза да продължи, за да не му даде възможност да се възпротиви.

— Вече съм купила билетите и съм приготвила почти всичко за пътуването и, както сам виждате, няма да се чувствам сама. — Тя сложи билетите за влака и автобуса на бюрото му. — Първо ще пътувам с влака до Броукън Хил, после ще взема автобуса до Уолаби Флатс. Помислих си, че след като разполагам с достатъчно време, мога да поразгледам колкото се може повече от тази страна. Ще ви бъда благодарна, ако се свържете с управителя на Чаринга и го помолите да ме посрещне в Уолаби Флатс.

Джон погледна билетите.

— Виждам, че сте много организиран човек, Дженифър.

Тя приседна напред и подпря лакти на бюрото му. Вълнуваше се и донякъде изпитваше съжаление към този човек, който след прехода от Англия дотук, едва ли щеше да стигне по-далеч от офиса си.

— Заминавам утре следобед в четири часа. Ще са ми необходими поне два дни, за да стигна до Уолаби Флатс. Няма за къде да бързам, разполагам с достатъчно време. Ако управителят не може да ме посрещне, ще наема кола.

Очите на Уейнрайт, уголемени от дебелите стъкла на очилата, я гледаха с неразбиране.

— Уолаби Флатс не е град, Дженифър. Това е едно забутано миньорско селище, в което има само няколко колиби, ламаринени бараки и кръчма, посещавана от миньори, овчари и златотърсачи. Намира се на края на света. Можете да стоите там дни наред, докато намерите транспорт до Чаринга.

Джени забеляза неодобрението му. Беше права да мисли, че присъствието му само ще й пречи, щом като потреперва от отвращение само при мисълта за градчето.

— Тогава ще трябва да предупредите управителя да изпрати някого да ме посрещне — каза решително тя.

Можеше и да я сметне за глупава и своенравна, но това си беше нейно приключение и тя щеше да го осъществи на всяка цена.

— Както желаете.

Опасенията, които изпитваше, се долавяха в гласа му.

— Не се страхувам нито от пустошта, нито да пътувам сама, Джон. Отгледана съм в едно сиропиталище в Даджара и цял живот съм се защитавала сама. Знам какво представляват наемните работници във фермите от годините, прекарани в Куинсланд. Те са хора като всички останали: честни, работят много и пият много. Това са хора, които няма да ми сторят зло. Повярвайте ми, Джон. Тук, в столицата, съм изложена на много по-големи опасности. — Тя замълча за миг, за да му даде възможност да проумее думите й. — Питър ми завеща Чаринга, за да мога да се върна към земята. Дивата пустош е част от мен, Джон — там няма от какво да се страхувам.

Пламенната й реч изглежда го убеди.

— В такъв случай ще се свържа с Чаринга и ще уведомя Брет Уилсън, че тръгвате. Ако изчакате малко, ще се опитам да се свържа с него още сега. Не бих искал да тръгвате, преди да съм напълно сигурен, че ще ви посрещнат.

Той повдигна въпросително вежди и Джени кимна в мълчаливо съгласие. „Изглежда се притеснява какво ще стане с мен“ — помисли си тя. Беше му признателна за това.

След четирийсет и пет минути и две чаши слаб чай, той се появи в стаята, като потриваше доволно ръце.

— Говорих с господин Уилсън. Той обеща да се погрижи да ви посрещнат след три дена. Вероятно ще пристигнете привечер и той предложи да останете в хотела, в случай на неочаквано закъснение. Увери ме, че е напълно в реда на нещата, една млада жена да прекара нощта сама на такова място.

Джени се усмихна и стана. Ръката му бе топла, но изразяваше безпристрастност.

— Благодаря ви, че бяхте толкова мил, Джон, а също и за помощта около пътуването.

— Всичко най-хубаво, Дженифър. Мога ли да споделя, че се възхищавам на смелостта ви. Обадете ми се, за да разбера как е минало пътуването и ако мога да направя още нещо за вас… знаете къде да ме намерите.

Джени напусна сенчестата сграда и тръгна надолу по Макгуайър Стрийт с леки, но сигурни стъпки. С нетърпение очакваше бъдещето.