Тамара Маккинли
Последният валс на Матилда (10)

Глава 8

Матилда знаеше, че не разполага с много време. Скоро нямаше да може да прикрива състоянието си, затова една седмица, след като разплати дълговете на Марвин, тя впрегна Лейди в каруцата и заедно с подтичващия покрай нея Блу се отправи към Уолаби Флатс. Запасите й от продукти намаляваха застрашително и имаше само един изход от положението.

Докато пътуваше, Матилда си припомни последното си излизане от Чаринга — отчаяното бягство на едно дете. Вече бе жена, поела съдбата си здраво в ръце, платила бе дълговете си, Чаринга все още бе нейна, а овцете ставаха все по-охранени от пролетната паша. Животът можеше и да е хубав.

Матилда прекара нощта на открито. Спа под каруцата, увита плътно с одеяло. Блу ръмжеше при най-слабия шум, а юздите на Лейди подрънкваха, докато пасеше трева наблизо. Тя стана на зазоряване, свари в канчето чай и закуси с хляба, който носеше от вкъщи.

В дърветата грачеха врани, стадо кенгура, подгонено от Блу притича пред каруцата. Беше й горещо в дългото палто на баща й, но то обгръщаше фигурата й като палатка и прикриваше състоянието й. Макар че на хората не им влизаше в работата какво става с нея, не беше готова да стане обект на одумки и не искаше да обяснява своето поведение или пък поведението на баща си. Ако пътуването минеше гладко, нямаше да й се наложи да ходи до Уолаби Флатс до раждането на бебето — а после щеше да му мисли, като настъпеше момента.

Уолаби Флатс не се беше променил от времето, когато майка й я доведе тук за пръв път. Все още беше мрачен и прашен град, пълен със серни извори и изоставени мини за добив на опали. Къщите имаха занемарен вид, а парапетът около кръчмата — осеян с дупки. Мъжете все така седяха под сянката на верандата и зяпаха безцелно пред себе си.

Матилда завърза Лейди за един кол до коритото с вода, измъкна пушките от задната част на каруцата и заизкачва дървените стъпала. Камбанката на вратата звънна, както обикновено, когато някой влизаше в магазина. Лъхна я тежката миризма на захар и кафе, чай, кожа и керосин. След люлеенето и друсането на каруцата това и дойде в повече, и Матилда преглътна няколко пъти, за да овладее гаденето. Напоследък й ставаше лошо от миризми, вероятно заради бременността.

Тя придърпа палтото над издайническата издутина и се отправи към тезгяха, където стоеше магазинерът.

— Колко ще ми дадете за пушките? — Не го познаваше, защото продуктите им се доставяха направо във фермата.

Мъжът беше слаб, с болнав цвят на кожата и увиснали мустаци. Той погледна внимателно Матилда, после взе да разглежда пушките една по една. Поглеждаше цевта, преди да провери задната й част, ударника и мерника. Намръщи се и ги положи на тезгяха.

— Вече имам достатъчно пушки. А и тези не са кой знае какво.

Матилда го изгледа студено. Знаеше, че пушките са ценни. Марвин не спираше да й го повтаря, когато я караше да ги почиства и смазва. Тя бе избрала три от седемте — най-добрите.

— Тези двете са „Уинчестър“, а тази е „Енфийлд“. — Матилда ги взе, дръпна затвора и щракна ударника. — Плъзга се без засечка, като по масло. Като нови са.

Изчака го да ги разгледа добре; той ги опипваше тук-там, като облизваше устни, предчувствайки голямата печалба. Матилда знаеше, че се чуди с каква сума точно може да я излъже и преди да е обидил и двамата с някое смешно предложение, тя каза:

— Имам списък с продуктите, които са ми необходими — и обяви твърдо: — Тези пушки трябва да покрият цената на стоките.

Магазинерът потърка брадичка и подръпна мустака си. Малките му алчни очички сновяха между пушките и дългия списък.

— Не съм свикнал да работя по този начин — продума накрая. — Предполагам, че пушките струват колкото нещата, които ти трябват. — Той се загледа в нея. — Ти не си ли момичето на Марв Томас?

Матилда кимна сдържано.

Той вдигна със скръбно изражение една от пушките.

— Познах този Енфийлд. Съжалявам за баща ти. Казах му да не тръгва тогава, но знаеш какъв беше Марв — усмихна се той. — Старият козел не търпеше съвети. Липсва ни компанията му.

Матилда се усмихна насила. Не искаше да си губи времето да обсъжда „добрия стар Марв“ и бутна през тезгяха списъка с покупките.

— Мога ли да си взема продуктите? Каруцата ме чака отпред.

— Между другото, казвам се Фред Партридж. Как се справяш сама в Чаринга?

— Гейб ми помага — отговори бързо Матилда, — а и когато дойдат стригачите, ще има още хора.

— Искаш ли да закача обява за стригачите? Колко души ще наемеш този сезон?

Въпросът обърка Матилда — не бе мислила за това. Погледна към закачените обяви на дъската зад него. В сезона на стригане тук пристигаха множество мъже от областта и от по-далечни места. Когато идваха да търсят работа, първо проверяваха в магазина.

— Ще ви кажа допълнително — каза тя бързо.

— Това трябва да е много скоро, мила. — Той взе парче хартия и надраска набързо една обява. — Пиша десет стригачи и един готвач. Предполагам, че стигат?

Забоде обявата на стената при другите. Устата на Матилда пресъхна. Единственият начин да плати на толкова много хора бе да изпрати Гейб да продаде на пазара прасетата и две от кравите.

— Пишете девет. Пег Райли всяка година се занимава с готвенето, а Бърт още може да стриже наравно с останалите.

Той я изгледа загрижено.

— Лошо ли ти е, мила? Седни. Госпожата ей сега ще ти направи чай.

Матилда се стегна и превъзмогна гаденето.

— Добре съм — излъга с привидно бодър глас. — Няма нужда.

Отказът й не беше достатъчно бърз, защото докато чакаше пред завесата, разделяща магазина от къщата, се появи жена му с чаша чай.

— Матилда Томас? Приятно ми е да се запознаем.

Зорките й очи се плъзнаха по дългото палто на Матилда и когато се върнаха на лицето й, светеха от любопитство.

— Как се справяш сама с фермата, мила? Чух, че си поставила Симънс на мястото му. Не знам как си успяла, но браво на теб. Време беше този тип да опита от собствения си горчив хап.

Матилда не се изненада от бързината, с която се разпространяваха новините и въпреки че се чудеше какво още се говори, реши, че е по-добре да не пита. Тези ястребови очи бяха прекалено пронизващи, а тя не искаше да се заплита в лъжи, с които да прикрива истината.

— С фермата всичко ще бъде наред, щом получа парите от вълната — промълви Матилда, като преглъщаше прекалено сладкия врял чай. — Благодаря за чая. Време е да вървя. Имам да свърша още някои неща в града, после ще се върна за продуктите.

Матилда бутна вратата, чу я как се трясва зад гърба й, като през цялото време усещаше погледа на жената на магазинера. Забърза през прашната улица към малката църква зад ъгъла и потъна с чувство на облекчение в една от излъсканите църковни пейки. Гърбът я наболяваше, а бебето риташе. Реши да си почине известно време в прохладната църква, където никой нямаше да я наблюдава.

— Ти си Матилда Томас, нали? Колко хубаво. Много се радвам да те видя.

Матилда си пое дълбоко въздух. Надяваше се, че свещеникът е на една от продължителните си обиколки из поверената му енория. Обикновено това му отнемаше около три месеца — беше чисто съвпадение, че се засякоха. Тя вдигна поглед към приятелското лице на отец Райън. Беше млад и добронамерен и често ги посещаваше, докато майка й беше жива. За последно го видя преди три месеца, когато дойде да прочете заупокойна молитва на гроба на Марвин.

— Добър ден, отче.

— Как се справяш, Матилда? Сигурно не е лесно за такова крехко създание като теб да се оправя сама в голяма ферма като Чаринга. Предполагам, че ще я продадеш?

Матилда поклати глава.

— Не, отче. Оставам.

— Господ знае, че това не е много разумно, Матилда. Не ми се вижда по силите на една млада жена да носи подобна отговорност.

Изглеждаше искрено загрижен. Стъпките му отекваха в празната дървена църква.

Матилда беше чувала тези думи хиляди пъти.

— И по-рано съм се справяла предимно сама, дори и когато баща ми беше жив, отче — натърти тя. — Правя това, което винаги съм правила. Гейб и семейството му са във фермата и ми помагат.

Свещеникът се усмихна.

— А, Гейбриъл. Едно от ленивите божи чада — въздъхна той. — Мисля, че не може да се разчита много на него. Склонен е да се запилява на обиколка, както казват те.

— Имат право, отче. Всеки има нужда от почивка от време на време. — Матилда стана. — Време е да вървя. Трябва да натоваря продуктите и да се връщам в Чаринга.

— Не искаш ли да се изповядаш, дете? Отдавна не си го правила.

Матилда поклати енергично глава. Господ знаеше греховете й — нямаше смисъл да ги изповядва и пред отец Райън.

— Нямам време, отче. Ще го направя следващия път, когато дойда в града.

Усмивката му беше тъжна.

— Винаги казваш така. — Той погледна тежкото палто, което я покриваше от главата до петите. — Сигурна ли си, че всичко е наред с теб, Матилда?

— Малко съм изморена, това е всичко. Трябва да вървя.

Тя излезе от църквата и се забърза към магазина. Колкото по-скоро напуснеше това място, толкова по-добре. Тук имаше твърде много любопитни очи и добронамерено съчувствие.

Фред Партридж товареше последните пакети с продукти в каруцата. Двете му момченца надничаха иззад полите на майка си, която стоеше облегната на входната врата и наблюдаваше приближаването на Матилда.

Матилда провери продуктите по списъка си. Изглеждаше, че всичко необходимо е натоварено.

— Сложил съм няколко неща, които мисля, че ще, ти потрябват — каза Фред. — Пирони, канап и един пакет с храна за пилета. Жената реши, че този топ плат ще ти свърши работа. Предполагам, че пушките на Марвин покриват всичко това. — Прежълтелите му страни се покриха с червенина, а очите му гледаха някъде зад рамото й.

Матилда погледна светлосиния раиран памучен плат и си помисли за нещата, които можеше да ушие от него.

— Благодаря.

Покатери се на каруцата, взе юздите и се сбогува с усмивка. Нямаше смисъл да настройва тези хора срещу себе си, като отблъсква благородния им жест. Те се държаха мило с нея и трябваше да им е благодарна за това. Чудеше се, обаче, дали ще са толкова мили и следващия път, ако не изкараше достатъчно пари от вълната и продуктите й свършеха. Сега, когато пушките бяха разменени, а кравите и прасетата подготвени да бъдат продадени на пазара, нямаше друго за размяна.

Тя свирна и Блу излезе, въртейки опашка, от магазина, където вероятно гонеше плъхове. Плесна с юздите Лейди по гърба и каруцата потегли надолу по прашния път към изхода на града. Матилда не се обръщаше назад, но знаеше, че мъжете бяха наизлезли от кръчмата, за да я видят, а пердетата на всяка къща, покрай която минаваше, помръдваха незабележимо. Тя държеше главата си високо вдигната. Можеха да приказват, каквото си искат. От сега нататък щеше да постъпва според собствените си разбирания и нямаше да дължи на никого дори едно пени.

 

 

Джени лежеше на леглото и се взираше в тавана. Пред очите и бе Матилда — на онази каруца, теглена от старата кобила — и потичващия край тях Блу. Опита се да си представи изнурителния труд и самотата през онези няколко месеца, когато Матилда е поправяла покриви и стени, и фактически е построила наново стригачницата. Какво ли й е минавало през ума, докато е обикаляла огромната ферма и не е срещала нито едно живо човешко същество?

Джени съпреживяваше самотата и изолацията на Матилда. Знаеше какво е да си сам на света. Разбираше копнежа й да има до себе си приятел, с когото да поговори. Годините в сиропиталището я бяха научили да не споделя чувствата си, да крие най-съкровените си мисли под маската на привидно спокойствие, защото ако покажеше и най-лекото смущение или страх, това щеше да я направи уязвима — слабост, която сестра Майкъл възприемаше като покана за наказание.

Мислите й се насочиха към Даджара и сиропиталището. В главата й зазвучаха детски гласчета. Сети се за сестрите и потръпна при този спомен. Повечето от тях ръководеха възпитаниците си с остър език и твърда ръка, но единствено гласът на сестра Майкъл я връщаше към ужаса, който бе изпитала в онези ранни детски години.

— Ти се дете на дявола, Дженифър, и той трябва да бъде прогонен от теб.

Джени примигна, сякаш отново усети върху гърба си плясването на малкия камшик, който сестра Майкъл носеше винаги със себе си. Дори и сега, след толкова години, тя не можеше да влезе в католически храм, без да изпита страх; да чуе шумоленето на расата на монахините или тракането на зърната на броениците, без да я полазят студени тръпки по гърба. Тези звуци предизвикваха у нея желание да избяга и да се скрие.

Джени скочи от леглото и се наведе над перваза на прозореца. Имаше нужда от въздух и слънчева светлина, за да пропъди мрачните спомени. Никога нямаше да може да забрави жестокостта на онези години, но имаше един светъл лъч и това беше Даян.

Изоставеното разплакано четиригодишно момиченце беше намерено на стъпалата на сиропиталището една вечер след вечерната служба. На рокличката му беше закачена нечетлива бележка.

„Името и е Даян. Не мога повече да се справям.“

Джени въздъхна при спомена за отчаяното хлипане на Даян през първата нощ. Тогава тя се бе покатерила в леглото при нея и двете прекараха нощта плътно прегърнати. Това беше началото на едно нерушима връзка, която не можеше да бъде прекъсната, и в моменти като този, когато се чувстваше самотна, Джени усещаше отсъствието й особено силно.

— Аз поне имам Даян — промълви тя. — Горката Матилда не е имала никого.

Думите й отекнаха в застиналата тишина на късния следобед и тя се отдалечи от прозореца. Сети се за зелената рокля и призрачната музика, за ръцете, които нежно я прегръщаха по време на танца. Матилда е имала някого. Някой, който много е държал на нея. Някой, чийто дух още витаеше из Чаринга и чакаше нейната история да бъде разказана.

 

 

Матилда заби лопатата в пръстта и извади картофите. Бързаше да свърши, защото имаше още доста работа до утре, когато щяха да се появят стригачите. През целия ден обаче я преследваше една тъпа болка, която ту се засилваше, ту изчезваше. Усещаше я ниско в кръста и се чудеше дали не си е разтегнала някой мускул, докато преместваше стария генератор зад кошарата за стригане.

Тя се изправи и започна да разтрива кръста си, когато изведнъж болката се засили и спря дъха й. Изглежда, че се придвижваше, разстягайки като стоманен обръч корема й. Преди няколко дни бебето беше спряло да рита и тежестта се беше преместила по-ниско. Матилда попипа опънатата издутина под свободно пуснатата риза и се запита дали не бе настъпил часът.

— Не още — промълви задъхана. — Не може да бъде. Още е рано. Стригачите ще пристигнат всеки момент.

Тя се наведе, за да събере картофите и се олюля от острата режеща болка. Клекна на колене, забравила за картофите, цялото й внимание се съсредоточи върху силната болка, която я владееше. Затвори очи, сви се на земята и опря буза в топлата пръст. В гърлото й се зароди стон, който премина в продължително ниско стенание до момента, в който контракцията отслабна.

Изправи се, като залиташе на крака и тръгна с нестабилни крачки към верандата. Трябваше непременно да се добере до къщата, докато още можеше да ходи. Тъкмо стигна до входната врата, когато усети яростната атака на нова контракция. Седна в люлеещия се стол, без да може да помръдне от раздиращата я болка.

— Гейбриъл — изкрещя. — Гейб! Помощ!

Колибите бяха пусти и нищо не помръдваше наоколо, освен овцете в кошарите.

Болката се примеси със страх. Матилда знаеше какво представлява раждането, беше помагала при раждането на овцете — но нещата можеха и да се объркат. Много от овцете умираха при раждане, много от агнетата се раждаха мъртви.

— Гейбриъл — извика тя, — къде, по дяволите, си, стари непрокопсанико?

Лицето й се покри с капчици пот, които се стичаха в очите й, докато чакаше Гейбриъл да се обади. Отговор не последва.

— Гейбриъл — простена тя, — моля те, върни се! Не ме напускай точно сега. Имам нужда от теб.

Контракцията отслабна, но дворът остана все така пуст и Матилда разбра, че е сама. Бутна силно вратата с мрежата и влезе в кухнята. Грабна старото одеяло от куката до вратата и го постла на пода до печката. Водата в тенджерата завираше, ножът, който използваше за разфасоване на зайци, беше на масата. Матилда го пусна във врящата вода. По-късно щеше да й потрябва, за да пререже пъпната връв.

Докато сваляше гащеризона и ботушите, главата й се въртеше. Ризата й подгизна от пот, но тя продължи. Чувстваше се много уязвима — без дрехи и при тези силни болки. Сложи настрана един чист чаршаф, за да увие с него бебето, след като се роди, и клекна на одеялото, ридаейки за Гейбриъл. Къде бяха отишли всички? Защо беше избрал точно този ден, за да напусне фермата и да вземе и жена си с него? Това не беше добър знак. Гейбриъл предчувстваше неприятностите и винаги гледаше да ги избегне.

— Мързелив безполезен негодник — изруга тя. — Ще изчезне точно когато наистина ми е нужен.

Болките ставаха по-силни, прииждаха на вълни — една след друга, докато не усети напъните. Болката беше нечовешка; нуждата да напъва — непреодолима. Матилда попадна във водовъртеж, където нямаше нищо друго, освен необходимостта да даде живот на съществото вътре в нея.

Малко по-късно от някакво далечно място, някак отделено от това, което ставаше с нея, се чу затръшването на входната врата. Бързи стъпки прекосиха дъсчения под на кухнята. Чуваше звука от далечни гласове, заглушавани от бученето в ушите й. Около нея, на фона на светлината от огнището, се мяркаха призрачни сенки.

— Боже мой, Бърт, тя ражда! Бързо — донеси ми кутията от каруцата.

Матилда отвори очи и видя познатото приятелско лице на Пег Райли.

— Всичко е наред, миличка. Просто се отпусни. Пег ще се погрижи за теб.

— Бебето ми — изохка Матилда, стискайки силно ръката на Пег, — вече излиза.

— Точно така, скъпа, моментът е дошъл. Хвани здраво ръката ми и напъвай.

Силните ръце не помръднаха, когато Матилда ги сграбчи. Стисна зъби, затвори очи и се отдаде на позива да напъва — и с един последен мощен тласък тя усети как бебето излезе от нея. После всичко потъна в тъмнина. Матилда с удоволствие се отдаде на всепоглъщащата забрава и потъна в нея с благодарна въздишка.

 

 

Матилда отвори очи, без да може да се ориентира в мекия сумрак на спалнята си. През прозореца проникваше бледа лунна светлина и осветяваше ъгъла на стаята. Имаше някаква промяна, нещо не беше наред. Тя се опита да надмогне забвението и изведнъж си спомни. Колко дълго бе спала и къде беше бебето й?

Една тъмна сянка помръдна в ъгъла и тя се сви от страх. Това беше Марвин. Бе станал от гроба, за да я накаже и да открадне бебето й.

— Шшт. Всичко е наред, миличка. Аз съм, Пег Райли.

Една топла ръка я погали по косата и пъхна в ръката й чаша с някаква течност, като я накара да я изпие. Имаше странен мирис и беше много сладка на вкус.

Матилда погледна познатото лице, изпи напитката и се отпусна. Винаги беше харесвала Пег Райли и в нейно присъствие се чувстваше в безопасност.

Празната чаша бе отнесена, а чаршафът — плътно опънат под брадичката й.

— Това е, миличка. Всичко свърши. Почини си и се наспи. Пег е тук, за да се грижи за теб.

— Къде е бебето ми? — промърмори Матилда. Клепачите й тежаха и не можеше да се бори повече със съня.

— Не се притеснявай за нищо, миличка. Това, от което имаш нужда сега е, хубавичко да се наспиш. На сутринта всичко ще е наред.

— Бебето ми — прошепна тя. — Добре ли е бебето ми? — Звукът от гласа й отекна в стаята и в главата й, после потъна в прегръдките на съня. Сънят й обаче бе неспокоен — пълен с призрачни, безплътни гласове и шум от далечни стъпки.

Когато най-накрая отвори очи, видя, че се зазорява. Ясната синкава светлина се процеждаше между новите раирани памучни пердета и осветяваше Пег, която седеше до леглото и плетеше. Матилда се усмихна на топлите очи и хвана почервенелите ръце на Пег.

— Благодаря ти, Пег. Бях толкова уплашена, че не знам какво щях да правя, ако не беше дошла.

— За нищо, миличка. Решихме да дойдем направо тук, вместо да ходим до Уолаби Флатс. Обичам да си подготвям нещата, преди да са дошли стригачите. — Тя отдръпна ръцете си и продължи да плете. — Не мога да кажа, че съжалявам за случилото се с баща ти. Виждам, че и сама си се справила отлично. Стадото е в много добро състояние.

Матилда се облегна на възглавниците. Въпреки продължителния сън тя се чувстваше изтощена и говоренето й струваше много големи усилия. Гледаше как Пег се движи из стаята, доволна да слуша шумоленето на роклята и стъпките й.

— Изпий това, мила. То ще ти възвърне силите. — Пег видя как Матилда стисна носа си с отвращение. — Сложила съм нещо, което ще ти помогне да се отпуснеш и да поспиш. Няма да ти навреди.

Пег изчака Матилда да пресуши чашата с топлото мляко. Когато се обърна към нея, лицето й имаше угрижено изражение.

— Къде е мъжът ти, Матилда? — попита накрая.

Матилда усети, че се изчервява от срам.

— Нямам мъж — прошепна.

Пег не се впечатли от този отговор. Само кимна и опъна чаршафа, като подпъхна краищата му под матрака, после тръгна към вратата.

— Къде е бебето ми, Пег?

Жената се спря на прага с изправена стойка, хванала дръжката на вратата. Секундите се изнизваха и когато накрая Пег се обърна към нея, Матилда застина от страх. Изражението на жената бе сериозно, а погледът й бе насочен надолу.

Матилда се опита да се повдигне на лакти, но беше прекалено слаба.

— Какво е станало, Пег? — промълви тя.

Пег седна на леглото и матракът потъна под тежестта й. Протегна се и прегърна Матилда, обгръщайки я с топлите си меки ръце.

— Бедното малко същество се роди мъртво, скъпа. — Напевният й глас звучеше успокояващо. — Не можахме да сторим нищо.

Матилда се остави да бъде приласкана от тази нежна прегръдка и зарови лицето си в щедрата пазва на Пег. Думите преминаваха през ушите й, без да стигнат до съзнанието й.

— Моят Бърт скова едно хубаво сандъче. Ще се погрижим малкото дребосъче да бъде погребано, както му е редът.

Лекарството, което Пег беше сложила в млякото, оказваше въздействието си и Матилда се бореше с вълните на съня, които заплашваха да я погълнат.

— Мъртво? — прошепна. — Бебето ми е мъртво? — Истината достигна до нея през нахлулия мрак и по лицето й потекоха горчиви сълзи. Усещаше, че нещо не е наред. През последните дни бебето не мърдаше в корема й. Трябваше да отиде до Уолаби Флатс при доктор Петерсън. Само тя беше виновна, че бебето се роди мъртво.

Пег я държа в прегръдките си, докато сънят не я надви.

 

 

Дочуха се звуци. Първо някъде отдалече, после станаха поясни. Жалостивото блеене на овцете, бръмченето на генератора, възбуденият говор на мъжете, целият този шум я накара да се събуди от летаргичния си сън. Матилда се заслуша в познатите звуци. Разбра, че стригачите са пристигнали и бе спокойна, защото знаеше, че Пег и Албърт ще ги посрещнат.

Истината я повали с цялата си жестокост. Бебето й беше мъртво. Пег и Албърт щяха да го погребат. Тя не можеше да лежи тук и да не прави нищо.

— Пег? Къде си? — Матилда спусна краката си от леглото. Чаршафът се бе омотал около нощницата й.

Никой не й отговори.

— Сигурно е в готварницата — промърмори.

Чувстваше главата си куха, а когато се опита да се изправи, краката й се разтрепериха. Облегна се с цялата си тежест на нощното шкафче, докато изчакваше замайването да премине. Усещаше дълбоко в себе си някаква празнота, каквато до този момент не познаваше, а болката беше единственото, което й напомняше, че е родила. На няколко пъти си пое дъх и събра всичките си сили, за да се добере до кухнята.

Когато главата й се проясни и погледна към нощното шкафче, осъзна, че нещо липсва. Беше нещо важно, но когато моментът на просветление премина, не можеше да определи какво точно бе то.

— Скоро ще разбера — промърмори си тя.

Навлече една широка риза върху нощницата и като влачеше с мъка краката си, се добра до кухнята. Там нямаше никой, но това не я изненада. По това време Пег имаше много работа в готварницата. На масата, изглежда, бе оставена някаква бележка.

Матилда се приближи до масата с бавни несигурни крачки, взе парчето хартия и се отпусна на стола. Почеркът бе почти нечетлив.

„Бърт се разболя. Трябва да заминем. Погрижихме се за бебето.

Пег Райли“

Сълзите замъглиха погледа на Матилда. Тя смачка бележката и се огледа. Съжаляваше, че Албърт се е разболял, но сега как, за бога, щеше да се справи? Разчиташе на помощта на Пег през сезона.

Освен това видя, че бяха взели брашно и захар от безценните й запаси, а от хладилния шкаф липсваше голямо парче овнешко. Обзе я студен гняв заради собствената й слабост. „За последен път се доверявам на някого“ — закле се тя. Досега беше разчитала само на себе си — щеше да намери сили отнякъде, за да продължи и занапред по същия начин.

Стана и излезе на верандата. Шумотевицата и оживлението в Чаринга я обгърнаха. Тя се подпря на перилата, докато наблюдаваше как Гейбриъл дава разпореждания на ратаите. „Поне той се е върнал“ — помисли си тя. Зачуди се кой ли е поел ръководството в стригачницата.

Щеше да мисли за това после. Първо трябваше да види къде е погребано детето й. Трябваше да си вземе сбогом. Краката не я държаха и й се виеше свят. Заобиколи къщата, като се препъваше, и отиде до семейното гробище. Повече нямаше да се поддаде на слабостта си. Нямаше време за самосъжаление.

Изкопаната наскоро пръст беше затрупана с камъни, за да не я разровят кучетата динго. Малък, грубо издялан дървен кръст стоеше в горния край на купчината. Матилда коленичи на спечената земя, сред дивите цветя. Протегна ръка и докосна трогателното малко гробче. Сълзи набраздиха лицето й при мисълта за малкото телце под пръстта. Нейното дете. Детето, което никога не видя и не подържа в прегръдките си.

Опита се да се помоли, но не можа да намери думите. Опита се да предаде чувствата си чрез допира до грубо изсечения кръст, но знаеше, че е твърде късно. Беше наказана заради нейната собствена слабост и тази на баща й. Това невинно детенце вече бе на небето. „Може да е за добро — помисли си тя, когато сълзите й пресъхнаха. — Какъв живот можех да му осигуря? Клюките щяха да се разнесат, да отровят живота ни, а тайната, която щях да пазя дълбоко в мен, накрая щеше да унищожи и двама ни.“

Тя набра букет от диви цветя и ги положи до кръста. Изправи се на драка, като залиташе, и в един безкраен миг постоя до това, което бе останало от миналото й.

— Щом успях да преживея това, ще преживея и всичко останало — прошепна тя. — Един ден, обещавам, ще ти направя истински надгробен камък.

 

 

Джени затвори дневника и по страните й потекоха сълзи. Знаеше какво е да загубиш дете и колко силно боли. Разбираше колко силна бе скръбта на Матилда, като си спомняше за нейния сладичък Бен с неговата слънчева усмивка и светлоруса коса. Спомняше си топчестите му крачета и пръстчета, които обичаше да целува.

Тя поне бе имала възможността да го опознае. Да го обича, преди смъртта да го грабне от нея. Матилда нямаше нито снимка, нито спомени, които да пази — само един груб кръст върху купчината пръст.

Джени закри лице с длани и заплака заради себе си и заради Матилда.