Тамара Маккинли
Последният валс на Матилда (16)

Глава 14

Денят бе към края си и светлината вече не бе подходяща за рисуване. Джени подреждаше платната до стената и почистваше четките, когато чу лая на Рипър. Тя се обърна и почувства приятна тръпка на изненада от появата на Брет на прага на стаята.

— Здравей. — Нещо бе станало с гласа й, защото прозвуча прекалено тихо и немощно. Тя се изкашля и се усмихна. — Връщаш се по-рано.

Брет отвърна на усмивката й, свали шапката си и попи потта от челото си.

— Виждам, че не си си губила времето. — Той кимна с глава към платната до стената и подсвирна учудено. — Сигурно си работила много бързо.

Джени се извърна към платната. Неочакваната му поява я смути, беше й нужно малко време, за да преодолее въздействието на тези сиви очи и да се успокои. Чудеше се какво й става? Беше нервна като някоя ученичка.

— Какво мислиш за картините ми? — попита накрая, докато Брет разглеждаше някои от платната.

Той пъхна ръце в джобовете и се замисли.

— Не разбирам много от такива неща, но ти определено си успяла да уловиш същината на това място. — Той измъкна едно от платната и го сложи на статива. — Тази ми харесва най-много — промълви той.

Джени се отпусна. Лицето й се озари от топла усмивка, докато гледаше пасторалната сцена, изобразяваща стадо овце и няколко овчари, които се грижеха за тях.

— Яздих с помощник-овчарите до пасището, за да нарисувам тази картина. Светлината беше изключителна и ми се искаше да предам същността на Чаринга и нейната магия.

Той я погледна и кимна.

— Мисля, че си успяла. Почти усещам миризмата на овцете.

Джени го погледна, за да се увери, че не й се подиграва, но изражението на лицето му беше сериозно, докато продължаваше да съзерцава картината. Тя се обърна и припряно започна да подрежда четките и да изстъргва боята от палитрата. Не знаеше какво да каже на този висок мълчалив мъж, който стоеше толкова близо до нея, че тя почти усещаше топлината от тялото му. Отсъствието му през тези няколко седмици я накара да осъзнае, че той е част от Чаринга, която имаше голямо значение за нея — вътре в душата й се водеше борба между чувствата, които изпитваше и това, което смяташе за редно и правилно.

— Добре ли прекара почивката си? — попита тя накрая, когато не остана нищо за подреждане и настъпи неловко мълчание.

— Брат ми Джон е болен и би трябвало да постъпи в болница или поне да се махне за известно време от тръстиката, но е голям инат, така че не можах да го убедя да се откаже от тази работа и да промени живота си. Напразно ходих дотам, но се радвам, че се видях с Гил на връщане.

— Искаш ли бира и сандвичи? — каза Джени със запъване и се зачуди защо не можеше да води нормален разговор с този мъж, без да й се свие гърлото.

Изнесе импровизираната вечеря на верандата. Имаше нужда от повече въздух.

Брет я последва и се подпря на перилата, наблюдаваше я, докато сервираше храната.

— Утре е Денят на австралийската армия. На този ден се провеждат конни надбягвания. Мислех си, че ще искаш да дойдеш с мен.

Тонът му беше напълно неутрален и Джени се почувства в свои води. Добре, че преди малко не се показа като пълна глупачка.

— Знам. Провеждат се в Караджонг, нали? Слушах разговорите по радиостанцията. Напоследък това е основна тема.

Той кимна.

— Фермата е най-голямата в областта и по традиция всяка година празникът се провежда там. Веселбата трае три дена, затова си вземи необходимите неща.

Джени се опита да потисне вълнението си и започна да се храни. Възможността да се срещне със семейство Скуайърс бе твърде добра, за да я изпусне.

— Къде ще отседнем? В някое от бунгалата?

— Тъй като си новият собственик на Чаринга, предполагам, че ще те настанят в къщата. — Той я погледна над чашата с бира. — Те ще се чувстват поласкани да им бъдеш гост. Откакто си дошла в Чаринга, оживените коментари по радиостанцията не спират.

— Знам това — засмя се Джени лукаво. — Подслушвах ги. — Тя задъвка сандвича си. — Надявам се, че няма да ги разочаровам. Не съм свикнала с подобна скандална известност.

Брет се усмихна развеселен.

— За да се сдобиеш със скандална известност, трябва да извършиш нещо нередно, Джени. Не мисля, че има опасност да направиш нещо подобно.

Джени се замисли за Етън Скуайърс и сина му и мълчаливо допи бирата си. Навярно можеше да убеди стария Скуайърс да попълни някои от празнотите в дневниците на Матилда. Щеше да й е интересно да разбере защо Чарли така внезапно се е отказал от Матилда.

— Как точно протича празника?

— Първо има тържество в памет на загиналите войници в Уолаби Флатс, после се връщаме в Караджонг за конните надбягвания. На предварителните кръгове се явяват всички желаещи. Почти всеки мъж в Нов Южен Уелс се надява да се класира за финалите, които са на третия ден. Разбира се, организират се няколко пикника, има фойерверки и панаир. Последната вечер завършва с танци в Караджонг.

— Явно всички се забавляват много на този ден.

Брет се усмихна.

— Така е. На жените им харесва не по-малко; отколкото на мъжете, защото имат възможност да се издокарат и да поклюкарстват.

— По кое време ще тръгнем утре?

— Много рано сутринта. Аз ще пътувам с конете, затова е по-добре ти да караш камионетката. — Брет погледна към Рипър, който спеше под стола на Джени. — Рипър ще трябва да остане тук. Кучетата от Караджонг ще го хапнат за закуска.

Рипър явно разбра, че се говори за него, защото дойде, като въртеше опашка и легна, за да го погалят по коремчето.

— Марш от тук, приятелю. Вече си измих ръцете.

Брет се смееше гърлено, докато си играеше с жизнерадостното кученце. Когато вдигна поглед към Джени, тя почувства нещо подобно на копнеж. Отмести веднага погледа си и отпи голяма глътка от възтоплата бира. Самотата я караше да си въобразява разни неща. Той се държеше просто приятелски — и имаше опасност да се покаже като пълна глупачка, като си мисли, че зад поведението му се крие нещо друго.

Слънцето се придвижваше надолу по небосклона и хвърляше мимолетно було от розови и оранжеви цветове върху земята. Брет и Джени довършиха вечерята си. Джени погледна часовника си и прикри прозявката си.

— Ако ще ставаме толкова рано, по-добре е да си лягаме — каза тя небрежно. Всъщност изобщо не й се спеше — би предпочела да седи на верандата с Брет и да наблюдава как Южният кръст заблестява на фона на нощното небе.

Когато станаха, Брет я погледна. Погледът му бе загадъчен и неразгадаем. В последвалото мълчание Джени почувства как нещо я притегля към него, но магията изчезна, когато той нахлупи шапката и си тръгна.

— До утре в пет сутринта. Лека нощ, Джен.

Джени наблюдаваше леката му походка през голото пространство на двора и как ниските му ботуши вдигаха прах. Това беше походка на човек, прекарал много часове на седлото. Тя се усмихна при мисълта дали той може да танцува и се изчерви, като си помисли за усещането от силните му ръце, а после изсумтя, възмутена от себе си и влезе в къщата. Питаше се кого заблуждава. Та тя беше собственичката на фермата, той работеше за нея и си имаше приятелка, а и вероятно изобщо не можеше да танцува.

Въпреки това вълнението започна да напира в нея. От дълго време не се бе виждала с други хора — когато Питър почина, не виждаше смисъл да излиза, а приятелите й не горяха от желание да канят свободни жени на вечеря и танци. Спомни си за буйните танци в младежките си години. Тогава се забавляваше да избира какво да облече и танцуваше, докато остане съвсем без дъх.

Мечтите й угаснаха изведнъж, когато се сети, че няма какво да облече, освен джинсите, късите панталони и ризите в гардероба си.

— Не мога да отида — обърна се тя към Рипър. — Не и когато знам, че всички жени ще са облечени като принцеси.

Рипър изджафка, после се затича енергично към затворената врата.

Джени гледаше, без да вижда нищо около себе си. Хрумна й една идея, която й се стори толкова светотатствена, че тя я прогони от мислите си. И все пак. Все пак… Можеше и да се получи, ако имаше смелостта да го направи.

Тя отиде в спалнята и отвори вратата на гардероба. В стаята замириса на лавандула — мирис на отминали години. Призрачният рефрен зазвуча в празната къща в момента, в който Джени посегна към морскозелената рокля. Като че ли самата Матилда беше в стаята и я окуражаваше да пробва роклята. Сякаш тя и призрачният й партньор искаха Джени да танцува с тях този валс.

Докато смъкваше дрехите си и се пъхаше във вихрушката от шифон и коприна, музиката зазвуча хипнотично и като се огледа в огледалото, й се стори, че зърва буйна червена коса и чува нежния смях на Матилда.

Джени затвори очи и когато ги отвори отново, беше разочарована, че е сама.

Тя погледна отражението си критично, обърна се наляво, после надясно, завъртя се пред огледалото, за да се наслади на играта на светлината върху копринените гънки. Морскозеленото се преливаше във виолетово — идеален фон за цвета на очите и кестенявите отсенки в косата й. Горната част на роклята прилепваше плътно по тялото, деколтето беше с форма на сърце, а ръкавите бяха с богат набор. Роклята й беше малко къса, но това нямаше значение, защото мини полите бяха последният писък на модата в Сидни, а Джени знаеше, че има хубави крака.

Както си стоеше пред огледалото и слушаше призрачната музика, Джени осъзна, че роклята е безнадеждно старомодна. Не й се искаше да разваля такава красива дреха — дреха, която очевидно е значела много за Матилда.

После чу лека въздишка и в стаята като че ли повя топъл ветрец, който погали раменете й. Това не я изплаши, защото за нея Матилда не беше вече непозната. Това бе просто знак, че може да направи каквото е намислила и признание, че времената се променяха и Матилда искаше роклята да бъде облечена отново.

— Благодаря — прошепна Джени. — Ще я пазя, обещавам.

Тя свали роклята и я разстла на леглото. Трябваха й подходящи обувки. Сети се за онзи чифт обувки от сандъка, които очевидно бяха купени за тази рокля. Измъкна ги от гардероба и въздъхна разочарована. Бяха прекалено малки и шестият пръст на единия й крак не позволяваше да ги обуе, колкото и да напъваше и да свиваше стъпалото си. Ще трябваше да носи сандалите с нисък ток, които бе решила да вземе със себе си от Сидни в последната минута, преди да затвори раницата. Те бяха елегантни и в случая — най-подходящите обувки за танци, с които разполагаше.

Тя занесе роклята в кухнята и откачи внимателно изкуствените рози от колана и раменете. След кратко колебание започна да реже. Два часа по-късно, когато остави иглата и конеца, Джени вече имаше вечерна рокля без презрамки, която не отстъпваше и на най-скъпите вечерни тоалети в Сидни.

Тя я прилепи към себе си и се погледна в огледалото. Само едно нещо липсваше, за да бъде тоалетът идеален. След минути завърза лента от зелена коприна на шията си. Розите бяха напръскани със златна боя, закрепени здраво от едната страна на деколтето.

Джени се огледа, запленена от преобразяването си. После се засмя игриво.

— Е, Пепеляшке. Сега наистина ще отидеш на бала. И при това как!

Джени беше будна и на крак още преди изгрев-слънце. Взе си душ, изми си косата, облече памучни панталони и бродирана риза и се лакира. Бижутата й се състояха от сребърни халки за ушите и медальона от Питър. Огледа се критично и изпита леко притеснение. От години не беше ходила на подобни забави в провинцията и не беше сигурна, че е напълно подготвена — но вече нямаше връщане назад. Трябваше да се справи някак.

През цялото време, докато си събираше багажа в раницата и подреждаше спалнята, Рипър ходеше умърлушен по петите й. Последва я до камионетката и седна в очакване до краката й, докато тя слагаше покритата с плат рокля на седалката до шофьора. Той знаеше, че се готви нещо и подозираше, че няма да участва.

Джени го гушна за последно, преди да тръгне. Рипър щеше да седи в кучкарника, докато я нямаше, и със сигурност щеше да й липсва. Тъжните му кафяви очи я гледаха така умолително, че Джени не можа да устои и след кратко колебание се предаде.

— Е, хайде, малък разбойнико. Скачай вътре, преди да ни е видял някой. — Тя го качи в камионетката и вдигна предупредително пръст. — И внимавай: само едно излайване и ще те сваля.

Цялото му тяло заедно с опашката се завъртя, сякаш разбираше какво му се говори. Джени се качи след него и запали двигателя. Брет беше в другия край на двора и връзваше конете.

— Лягай на пода, Рипър — заповяда Джени. — И двамата ще загазим, ако ни хване Брет.

Кавалкадата от коне и камионетки беше изпратена от двамата мъже, които оставаха в Чаринга. Джени ги настигна при първата порта и вече знаеше, че пътуването няма да бъде лесно.

Пътят към Караджонг бе обсипан с дупки. От конете и превозните средства се вдигаше прах, който се стелеше на талази, залепваше по потната й кожа и я дразнеше. Направи грешка, като си облече новите дрехи.

В продължение на пет часа тя гълта прахта и единствената гледка пред нея бяха каросериите на предните камионетки. С всеки изминат километър другите шофьори караха все по-самонадеяно. Бирата си оказваше своето въздействие, съдейки по резките движения на колите.

Главният вход на Караджонг представляваше наскоро боядисана голяма порта с две крила от ковано желязо, а на дъгообразния връх имаше зелен герб. Това беше внушително въведение, но не можеше да се сравни с гледката на самата къща.

Верандата и терасите в колониален стил изпъкваха на фона на медния цвят на тухлите; около колоните се виеха цветни декоративни тропически и червени ясминови храсти, които придаваха на къщата стил и красота. Поддържаните градини и разкошът говореха за голямо богатство и влияние — също и увереност в собствената им значимост. Всичко беше така, както го беше описала Матилда, и Джени изпита същото смущение. После се сети за смелата защита на Матилда на собствената й земя и разбра, че няма защо да изпитва неудобство. Случилото се преди принадлежеше на миналото. Сега времената бяха други — дойде моментът да изглади нещата — една нова възможност за хората от Чаринга и Караджонг да се помирят.

— Внушително е, нали? — каза Брет, като се наведе от коня.

— Вероятно не толкова, колкото очаквах — засмя се Джени, — но все пак ефектно.

— Ти карай към къщата. Аз трябва да настаня конете.

— Няма ли да дойдеш и ти? — Мисълта, че ще трябва да се изправи сама пред куп непознати я плашеше.

Брет поклати глава и се усмихна.

— Аз съм само наемен работник. Ще ме настанят в едно от бунгалата. Ще се видим по-късно. — Той мерна Рипър, който започна да скимти, когато чу гласа му, и се показа от скривалището си. — Мисля, че говорихме да го оставиш в Чаринга?

Джени взе кученцето в скута си.

— Няма да създава проблеми. Може да спи тук в камионетката. Не ми даде сърце да го оставя.

Брет изсумтя.

— Жени — промърмори той и поведе конете към ливадата.

Джени не успя да му отвърне. Андрю Скуайърс вече слизаше надолу по широките стъпала на верандата, за да я посрещне. Той беше хубав мъж — забеляза Джени — и изключително уверен в себе си, но тя знаеше, че е лъжец и измамник и неговата компания не беше от най-желаните за нея.

Той се усмихна широко и стисна силно ръката й.

— Добро утро, госпожо Сандърс. За мен е удоволствие да ви видя отново.

Джени се усмихна в отговор. Чувстваше се изпотена, мръсна и имаше нужда да пийне нещо, а неговият изряден вид я дразнеше. Как можеше изобщо някой да бъде толкова чист при прахта наоколо?

— Имате много хубава къща — каза любезно Джени.

— Радвам се, че ви харесва — отвърна той и взе чантите и роклята й от колата. — Ако искате, по някое време ще ви разведа наоколо. — Сините му очи се откъснаха от нея, когато Рипър се показа от скривалището си.

— Здравей. Май тук си имаме беглец.

Напрежението изчезна и Джени се разсмя.

— Не устоях на молбата му да дойде с мен. Той може да спи в колата и обещавам, че няма да се ви се пречка.

Рипър размаха умолително опашка, когато Андрю го поглади по главата.

— Не се притеснявайте. Стига да има хигиенни навици, е добре дошъл в къщата.

Джени си промени мнението за Андрю. Май не беше толкова лош, щом харесваше Рипър. Навярно не беше и толкова страшен, колкото очакваше. Тя го последва по стъпалата към прелестната входна врата.

Когато влезе вътре, сякаш се озова в друг свят. Подът беше застлан с персийски килими, стените бяха окичени с картини и огледала в позлатени рамки. Върху безупречно полираните масички бяха поставени кристални вази с цветя. Между тях имаше старинни порцеланови съдове и сребърни купи. Джени застана под великолепния полилей и с вроденото си чувство за красота не можа да не се възхити на начина, по който кристалните капчици отразяваха светлината върху стените и тавана.

— Дядо ми го е донесъл от Венеция. Полилеят е принадлежал на богат венециански благородник — отбеляза с гордост Андрю.

— Не бих искала да съм тази, която ще го чисти — отвърна с пренебрежение Джени.

— За тази работа имаме слуги — подметна лаконично той. — Елате, ще ви заведа до стаята ви.

— Нямате ли слуги и за тази работа? — Лекият сарказъм на Джени беше завоалиран от усмивката на лицето й.

Той я погледна със сериозно изражение.

— Да, имаме, но това е първото ви идване в Караджонг и си помислих, че ще се зарадвате, ако аз лично ви покажа стаята.

Джени извърна погледа си, засрамена от язвителността си, и го последва по извитото стълбище.

— Прислужницата ще ви разопакова багажа — каза Андрю и остави раницата и роклята на леглото. — Банята е зад тази врата. Когато се приготвите, слезте долу да ви запозная с останалите от семейството и с другите гости. Няма нужда да ви казвам, че с нетърпение чакат да видят новата собственичка на Чаринга.

Усмивката му беше топла и засилваше хубостта му — ако Джени не познаваше другата страна на неговия характер, щеше да изпадне в заблуда и да реши, че той е много приятен събеседник. Тя му благодари, изчака го да излезе от стаята и се наведе да погали Рипър.

— Тук е по-различно от това, с което си свикнал, а, момчето ми?

Джени погледна кремавите брокатени завеси и покривката от същия плат върху леглото. Лъскавият под беше застлан с дебел светъл килим — идеален фон за масивните викториански мебели. Тя се приближи към тоалетката, където бяха подредени кристални шишенца с парфюми, а в една керамична синя купа, дело на прочутия Уеджууд, бяха сложени малки сапуни във формата на розички. Парфюмите бяха на Балман, Шанел и Диор. Домакините й обичаха да демонстрират щедростта си, но човек не можеше да не си помисли, че зад разточителното посрещане има някакъв скрит умисъл.

При мисълта за Чаринга, с нейните груби дъсчени подове и простички мебели, тази разкошна обстановка й се стори прекалено натруфена. Джени изпита за пръв път носталгия по Чаринга. Мисълта, че тя наистина се бе превърнала в неин дом я изненада. Домът в Сидни й изглеждаше на светлинни години от тук и Джени нямаше търпение да се върне в семплата къща във фермата.

Някой дискретно почука на вратата и прекъсна размишленията й. Джени се обърна и видя чифт одухотворени черни очи, които я разглеждаха внимателно — тъмнокожо момиче, което носеше синьо-бяла памучна рокля и колосана престилка. Беше босо и се усмихваше дружелюбно.

— Изпратиха ме да помогна, госпожо. Да разопаковам чантите, а?

Джени се усмихна.

— Ще ги разопаковам по-късно.

Усмивката на момичето изчезна и то запристъпя от крак на крак, като гледаше Джени изпод дългите си ресници.

— Господарят ми нареди, а?

Джени забеляза притеснението й и отстъпи. Нямаше смисъл да се съпротивлява, но да изпращаш прислужница, за да разопакова една раница беше малко прекалено.

Момичето се суетеше наоколо, прибираше бельото й в чекмеджетата и след като окачи роклята й в гардероба, посочи замърсените от пътуването дрехи, които Джени още не бе сменила.

— Да взема да ги изпера, а?

Джени направи гримаса.

— Няма време. След малко трябва да слизам долу.

Момичето нетърпеливо разтърси глава.

— Има много време. Ще ги почистя хубаво, а?

Джени сви рамене примирено и свали ризата и панталона.

— Как се казваш?

— Жасмин, госпожо. — Дрехите бяха в ръцете й и тя стоеше вече на прага на стаята.

Джени въздъхна и с бавни крачки се запъти към банята. След като нямаше какво да облече, имаше време да покисне във ваната, преди да слезе при семейство Скуайърс и другите гости.

Тя отвори вратата и ахна: хем стресната, хем развеселена. Банята беше толкова пищна, че можеше да я объркаш с тази в някой публичен дом. Кранчетата имаха формата на златни делфини, плочките бяха италиански и рисувани ръчно. В една ниша в ъгъла стоеше статуята на Венера Милоска, заобиколена от шишенца с ароматни соли. Пухкавите хавлиени кърпи висяха на пръчка, която ги затопляше, а светлината от кристалните лампи блестеше върху копринения халат, метнат на будоарен стол в стила на Луи XVI. Очевидно обитателите на Караджонг нямаха навика да се къпят със застояла вода.

Джени затвори очи под нежните струи и се отпусна назад на предвидливо сложената възглавничка. Това определено й харесваше и въпреки че банята беше прекалено помпозна, тя реши да се наслади на обстановката и да се поглези.

Джени загуби представа за времето и когато отвори очи, водата бе станала хладка. Излезе от ваната с голяма неохота, загърна се с една от топлите кърпи и чак тогава видя, че под кичозната Венера имаше кремове за тяло и други козметични продукти, които обаче нямаше време да изпробва, защото закъсняваше.

Жасмин беше сътворила чудо. Панталоните бяха изчеткани и изгладени, а блузата — изпрана. Как, за бога, беше успяла да се справи толкова бързо, остана загадка за Джени, но нямаше време да размишлява, защото часовникът й показваше, че ужасно е закъсняла. Беше изминал цял час, без изобщо да усети.

Облече се бързо и докато си слагаше червило и спирала на миглите, чу как пристигнаха няколко коли и как къщата се огласи от оживени приветствия и разговори. Нервите й се опънаха до крайност. Тя бе една непозната — обект на любопитство и обсъждане. Това изискваше голяма доза смелост.

Джени се огледа в огледалото и си спомни за първата си изложба. И тогава стомахът й се свиваше от притеснение, но тя умело успя да го прикрие под маската на човек на изкуството и игра тази роля, докато не се отпусна. Днес й предстоеше същото, само че вместо художник, тя беше фермер. Новопристигнала, много богата вдовица от града, която беше свикнала със светския начин на живот. Джени си пое дълбоко дъх.

— Ако се справя и този път — промърмори на себе си, — сериозно се замислям дали да не стана актриса.

Тя тръгна да излиза от стаята и Рипър заскимтя с вдигната нагоре глава.

— Стой мирно! — заповяда тя. — Ще те изведа по-късно.

Когато Джени застана в горния край на стълбището, разбра, че трябва сама да следва посоката, от която идваха гласовете, за да намери дневната. Сърцето й биеше до пръсване и й се искаше Брет да е до нея. Тя отново си пое дълбоко дъх, изправи рамене и пое дългия път надолу. Завесата беше вдигната. Време беше да започне първото действие.

Хубав, усмихнат мъж около шейсетте влезе през портала и се спря в началото на стълбището. Той я огледа с възхищение и протегна ръката си. Джени веднага се досети, че това е един от синовете на Скуайърс.

— Радвам се накрая да се запознаем, госпожо Сандърс. Казвам се Чарли. Мога ли да ви наричам Джени?

Джени веднага изпита симпатия към него. Нищо чудно, че Матилда го е харесвала — сега разбираше защо.

— Разбира се. Приятно ми е, Чарли.

Той хвана ръката й и я пъхна под своята.

— Тогава да вървим на арената при лъвовете. По-добре да приключим с това по-бързо, за да можем да седнем на някое спокойно място и да пийнем от онова питие с мехурчетата. Готова ли си да се запознаеш с баща ми?

Джени се усмихна.

— Само ако ми обещаеш да не ме оставяш на лъвовете.

Той я погледна замислено.

— Имам прекалено добър вкус, за да те оставя — пошегува се той. — Мисля, че ние двамата ще си допаднем взаимно, Джени.

Тя го остави да я води през навалицата от хора. Макар че не пропусна да забележи вперените очи и приглушените коментари, докато вървяха през тълпата, вниманието й бе привлечено от възрастен мъж в инвалидна количка.

Етън имаше сивкава кожа, носът му беше дълъг и крив, очите му под увисналите клепачи бяха почти безцветни. Набръчканите, покрити с изпъкнали вени ръце, лежаха безжизнено отпуснати върху карираното одеяло, което покриваше коленете му. Тежкият поглед, с който я огледа от глава до пети, беше жив, интелигентен и проницателен.

— Вие ми напомняте за Матилда — каза той гръмко във възцарилата се тишина, наситена с любопитно очакване. — Чудя се дали и вие сте толкова избухлива.

— Само, когато ме предизвикат, господин Скуайърс — бързо отвърна Джени със същия тон и го погледна право в очите. Актрисата, която дремеше в нея прикри изненадата от неочакваната оценка под маската на надменност.

Етън изсумтя и погледна към Чарли.

— Внимавай с нея, сине. Ако поне малко прилича на предшественичката си, ще те изгони от Чаринга с пушка, опряна в гърба ти. — Презрителният му смях беше прекъснат от силна кашлица.

Слаба, елегантна, около шейсетгодишна жена, си проправи път през множеството и донесе чаша с вода. След като му помогна да отпие няколко глътки, тя хвърли гневен поглед към Чарли.

— Нали ти казах да внимаваш да не се вълнува. Много добре знаеш, че не трябва да го предизвикваме.

Чарли стисна лакътя на Джени, сякаш искаше да се защити.

— Баща ми няма нужда някой да го предизвиква. Той просто се забавлява, както си знае.

Жената вдигна вежди и въздъхна.

— Извинете ни, госпожо Сандърс. Сигурно ни мислите за големи грубияни. — Тя протегна ръката си, отрупана с блестящи диамантени пръстени. — Хелън Скуайърс. Омъжена съм за Джеймс, брата на Чарли.

— Джени — отвърна тя на сърдечната усмивка на Хелън, стисна също така силно ръката й и с благодарност се остави да бъде отведена настрана.

— Откакто чу, че сте пристигнали, няма търпение да ви види — каза заговорнически Хелън. — Чарли беше длъжен да ви предупреди за лошия характер на баща си. Съжалявам, ако свекър ми ви е обидил, но веднъж като се разпали, трудно мирясва.

— Не се притеснявайте — усмихна се Джени, но вътрешно още трепереше от шока, причинен от думите му. — Да се надяваме, че ще се успокои достатъчно, за да поговорим за историята на Чаринга.

Тя забеляза особените погледи, които Хелън и Чарли си размениха, но преди да може да каже нещо, Чарли я отведе, за да я запознае с останалите гости.

— Ще имаш и други възможности да разговаряш с него, но засега по-добре да го оставим да се успокои — промърмори той. — Ела да те представя на останалите.

Джени се ръкуваше с хората и се усмихваше. Опитваше се да запомни имената им и роднинските отношения помежду им, докато отговаряше на едни и същи въпроси и казваше едни и същи банални неща. Чувстваше се уязвима под критичните им погледи и изпита благодарност към Чарли, когато най-накрая я изведе на верандата, за да хапнат. Тя отпи от шампанското и се опита да се отпусне. Прислужницата сложи пред нея чиния с пухкави бъркани яйца.

— Това беше едно малко изпитание за теб, нали? Мисля, че се справи доста добре — особено с избухването на баща ми.

Джени го погледна.

— Това, което баща ти каза, ми се видя много странно, Чарли. Какво, за бога, имаше предвид?

Той сви рамене и отпи от шампанското.

— Старческо бръщолевене. Не му обръщай внимание.

— Стори ми се, че думите му не бяха случайни — каза замислено Джени.

Чарли направи дълга пауза, преди да отговори.

— Предполагам, че е видял в теб нещо от независимия характер на Матилда. Онова пламъче на упорство — горделивия огнен поглед, който предвещава буря, ако я предизвикаш — усмихна се той. — Твоят контраудар просто подчерта приликата. Познавах Матилда. Не беше жена, която се забравя лесно. Трябва да се чувстваш поласкана.

Джени се замисли.

— Да, наистина съм поласкана.

Канеше се да го разпита за прекъсването на отношенията му с Матилда, но се отказа и реши, че е по-добре първо да го опознае по-добре, преди да каже каквото и да било. Той не знаеше за дневниците и може би беше по-разумно да запази съществуването им в тайна.

Той се оживи, остави салфетката настрана и се облегна на възглавничките на плетения стол.

— Имам чувството, че тази година целият Нов Южен Уелс се е събрал тук. Разбира се, няма нужда да ти казвам кого са дошли да видят. Двата месеца на клюкарстване и догадки са изострили апетита им.

— В най-скоро време интересът им ще угасне.

Джени погледна към ливадата и видя Брет, облегнат на оградата, заобиколен от няколко мъже. Два месеца. Нямаше представа, че е минало толкова много време. Зимата обаче вече наближаваше и в скоро време трябваше да вземе решение за Чаринга.

— Да заложа ли един долар?

— Не заслужават такава голяма сума — каза игриво Джени. — Кога започва парадът?

Чарли погледна часовника си.

— След около два часа. По-добре да подканя останалите да тръгват. Ще ми окажеш ли честта да пътуваш с мен?

Джени се усмихна на старомодната му вежливост и погледна към ливадата. Би предпочела да пътува с Брет и хората от Чаринга, но те изглежда вече се бяха организирали. Групата мъже се придвижваше към камионетките.

— Благодаря, Чарли — отговори. — За мен ще бъде чест.

Паметникът на загиналите през Първата световна война се намираше в края на една прашна улица в покрайнините на Уолаби Флатс. Джени беше защитена от талазите прах и омаломощаващата жега в колата на Чарли, където имаше климатик. Тя погледна навън към тълпите от хора, които вървяха от двете страни на улицата, и се зачуди откъде бяха дошли. Това бяха коняри, овчари, стригачи, помощник-овчари и магазинери. Имаше фермери, богати и бедни, в коли и на коне; хора, които водеха номадски начин на живот в прашните си фургони, натоварени с тенджери и тигани, подрънкващи ритмично отзад; жени, облечени в пъстри рокли и ексцентрични шапки водеха малки дечица за ръка; мъже в униформа крачеха гордо, окичени с лъснати медали, с килнати широкополи шапки над рунтавите вежди. Хората пристъпваха и се бутаха на фона на тъмночервената земя и пъстрото небе и образуваха калейдоскоп от най-различни цветове. Джени съжали, че не си носи скицника.

Чарли паркира колата до другите коли от Караджонг и двамата с Джени се присъединиха към тълпата на улицата. Джени се огледа за Брет сред блъсканицата и шума, но не можа да го открие. В следващите минути протяжният звук на гайда обяви началото на парада.

Начело вървеше оркестърът на Уолаби Флатс с барабани и гайди, следван от конете, чиито сбруи звънтяха тържествено. Стотици маршируващи, обути в ботуши крака, вдигаха облаци прах. Патриотично въодушевление завладя тълпата, когато повече от три поколения войници се подредиха пред паметника на загиналите през Първата световна война. Джени познаваше някои от мъжете, които сега маршируваха с вперени напред погледи, с гордо вдигнати глави, с медали на униформите, които блестяха и се полюшваха — част от тях бяха мъжете, които се грижеха за овцете в Чаринга; Джени не бе предполагала, че са воювали, защото изглеждаха твърде млади.

Сред шествието вървяха местните сановници — облечени в новите си премени, в целия си блясък. Пред множеството излезе свещеник, чието черно расо се издуваше и развяваше от вятъра. Той даде начало на тържествената служба. Оркестърът засвири стари, любими на публиката химни, и Джени бе обхваната от силно патриотично вълнение. Гърлото й се сви и очите й плувнаха в сълзи, когато положиха венец от кървавочервени макове пред паметника и едно съвсем младо войниче засвири с тръба сигнала в памет на загиналите. Последният тон заглъхна в тишината и от множеството се отрони въздишка на вълнение.

— А сега започва веселбата — каза Чарли и посочи с глава към кръчмата. Група мъже вече се бяха скупчили отпред. — До довечера едва ли ще останат много трезви глави.

Джени се обърна към него и тъгата й се стопи при вида на усмихнатото му лице.

— А ние какво ще правим?

— Обратно в Караджонг — каза енергично Чарли, — за да не изпуснем най-хубавите места за пикник.

 

 

Водите на река Кългоа се къдреха под лекия ветрец. Когато Джени и Чарли пристигнаха, под дърветата имаше разположени одеяла и кошници за пикник. Децата се къпеха в студената вода на реката и играеха футбол на тревата. Бяха опънати пъстроцветни шатри, около които вече се тълпеше народ. Имаше фокусници, гълтани на огън, боксьори, дебели брадати жени, шатра с лакомства и въртележки.

— Като домакин имам някои задължения, Джени — каза Чарли. — Ако искаш, мога да помоля някого да ти прави компания?

Тя поклати глава.

— Върви, Чарли. Аз ще се поразходя наоколо.

Той я погледна със сериозно изражение и се отдалечи. Въпреки че компанията на Чарли й бе приятна, Джени бе доволна, че той имаше и друга работа. Нямаше търпение да се поразходи сама и да опита от бонбоните и захаросаните ябълки на клечка. Звуците и миризмите на провинциалния панаир я върнаха към детските спомени от Валуна.

Тя си проправи път покрай насядалите около кошниците за пикник хора. Явно всички я познаваха и тя отвръщаше на веселите им поздрави, но за нейна радост не всички я спираха, за да си поговорят. Тя мина покрай палатката с бира, около която имаше голяма навалица. Кошът с празните бутилки вече бе препълнен и купчината нарастваше с всяка изминала секунда. Зад палатката се вихреше разгорещена свада между двама мъже, които се бутаха и блъскаха един друг, но само след минута двамата противници вървяха рамо до рамо и пееха песен на стригачите.

Джени продължи напред, като хапваше с наслада вкусните бонбони и се чудеше дали Брет не е някъде наоколо.

Най-после го съзря да стои в тълпата около ринга с боксьорите. Тя бързо си проправи път между хората, но изведнъж се закова на място. Той беше с Лорейн. Лорейн го държеше за ръката, а Брет я гледаше така, сякаш се чувстваше много удобно в нейната компания. Имаха вид на двойка, която се наслаждава на хубавия ден и на взаимното си присъствие.

Джени се обърна бързо, преди да са я забелязали. Денят, който обещаваше да бъде хубав, някак си загуби своето очарование.