Тамара Маккинли
Последният валс на Матилда (2)

Пролог

Чаринга. Топлият вятър сякаш нашепваше това име сред пиперовите дървета. Чаринга. Място, изпълнено с магия и със свещена загадъчност, извоювано от дедите й с цената на непосилен труд от пущинака и шубраците. До този момент и Матилда бе живяла с готовността на свой ред да плати тази цена. Това бе животът, който познаваше. Тук се намираше всичко, което някога бе искала.

Погледът й се зарея към пустошта в далечината, отвъд семейното гробище, и гърлото й се сви. Не трябваше да плаче, независимо колко силно я болеше, независимо колко жестока бе загубата — споменът за майка й, силна и наглед несъкрушима жена — не позволяваше това. Никога досега, през целия си тринайсетгодишен живот не се бе чувствала толкова изоставена. Усещаше, че детството й е свършило и че е обречена на самотно съществуване в това великолепно, красиво, вълшебно място — нейния дом.

Хоризонтът затрептя, смесвайки ярката охра на земята с невероятното синьо на безкрайното небе, и Матилда потърси утеха в звуците на тази необхватна, привидно пуста земя, които се разляха около нея. Те бяха част от същността й.

Блеенето на овцете в кошарите, врявата на розово-сивите и жълто-зелените какаду, далечното крякане, наподобяващо смях на папагалите кукабура и тихото подрънкване на хамутите бяха така естествени за нея, както биенето на сърцето й. Дори сега, в най-тежкия миг от живота й, магията на Чаринга не я напусна.

— Искаш ли да кажеш няколко думи, Марв?

Гласът на стригача наруши тишината на гробището и я върна към реалността. Тя погледна към баща си с надежда той да каже нещо, да изрази някакво чувство.

— Говори ти, приятелю. Не се погаждаме много с бога.

Марвин Томас беше грамаден мъж, странник, завърнал се преди пет години от Галиполи, белязан емоционално и физически от нещата, които бе видял — неща, за които никога не говореше, освен през нощите, когато кошмарите го връхлитаха или когато алкохолът премахнеше задръжките и развържеше езика му. Сега стоеше навъсен, облечен в прашни черни дрехи, като се подпираше на самоделно издялания от дърво бастун. Лицето му бе скрито под ниско нахлупената периферия на шапката, но Матилда знаеше, че очите му са кървавочервени и че треперенето на ръцете му нямаше нищо общо с разкаянието, а чисто и просто с нуждата от още едно питие.

— Аз ще говоря — прозвуча тихо гласът й сред неловкото мълчание. Пристъпвайки напред към малкия кръг от опечалени, тя стисна разпокъсания си молитвеник и се приближи до купчината пръст, която скоро щеше да покрие грубия дървен ковчег на майка й. Нямаха време да я оплачат. Смъртта настъпи неочаквано и горещините не позволиха да дочакат пристигането на приятелите и съседите, които трябваше да изминат десетки километри.

Чувството за самота нарасна, когато забеляза враждебността на баща си. За момент Матилда се опита да възвърне куража си, като потърси опора у познатите лица на овчарите, стригачите и помощник-овчарите, които работеха в Чаринга.

Аборигените се бяха струпали пред построените близо до потока бараки и наблюдаваха отдалече с любопитство. За тях смъртта не беше повод за печал, а завръщане към прахта, от която бяха сътворени. Погледът й накрая се спря на изкривените надгробни камъни, които бележеха историята на това мъничко кътче от Нов Южен Уелс. Тя опипа медальона, подарен от майка й, събра цялата си смелост и се обърна към опечалените:

— Мама е дошла в Чаринга, когато е била едва на няколко месеца в дисаги, прикрепени към седлото на коня на моя дядо. Пътуването от родината до тук било дълго, но баба и дядо жадували за собствена немя, която да обработват свободно. — Матилда забеляза одобрението върху почернелите лица около себе си. Те познаваха тази история — тя отразяваше собствената им съдба.

— Патрик О’Конър щеше да се гордее със своята Мери. Тя обичаше тази земя не по-малко от него и благодарение на нея Чаринга е това, което е сега.

Марвин Томас се размърда неспокойно и тя се стресна от заплашителния му поглед.

— Карай по-бързо, де — изръмжа той.

Тя повдигна брадичката си. Майка й заслужаваше прилично изпращане и тя бе решена да й го осигури.

— Когато татко замина на война, някои хора казваха, че мама няма да се справи сама, но те не знаеха колко упорити могат да бъдат О’Конърс. Това е причината Чаринга да е един от най-добрите имоти в областта и аз и татко възнамеряваме и занапред да бъде така.

Тя погледна към Марвин, очакваше потвърждение на думите си, но той я гледаше сърдито. Не се изненада от раздразнението му. Достойнството му бе накърнено от мига, когато се завърна от война и завари жена си да се справя без чужда помощ, а фермата да процъфтява. Скоро след това потърси утеха в чашката. Матилда не смяташе, че смъртта на жена му ще го промени.

Страниците на молитвеника бяха измачкани и изтънели от прелистване. По лицето й се стичаха сълзи, докато произнасяше думите, които отец Райан щеше да каже, ако бе имала време да го доведе.

— Мама се трудеше неуморно. Погреба родителите си и четирите си деца в същото това гробище още преди да е навършила двайсет и пет години. Сега земята я приюти за вечния й сън. Най-сетне и тя ще си отдъхне.

Матилда затвори книгата и в последвалата тишина се наведе и загреба шепа пръст. Пръстта се зарони между пръстите й и меко се разпръсна върху дървения ковчег.

— Почивай в мир, мамо — прошепна тя. — Ще се погрижа за Чаринга вместо теб.

 

 

Марвин усещаше жегата и действието на уискито в стомаха си, докато конят му тежко препускаше към Караджонг. Простреляният му крак пулсираше, а ботушите го стягаха. Това още повече влошаваше настроението му. Изминаха две седмици, откакто бе погребана Мери, а той още усещаше присъствието й.

Нейното неодобрение се проявяваше чрез Матилда и въпреки че след нетактичната й реч на погребението я наложи добре с колана, тя все още го гледаше с обичайното презрение на майка си. Изминаха два дена на ледено мълчание, преди да напусне Чаринга и да се отправи към кръчмата в Уолаби Флатс. Там човек можеше да изпие питието си на спокойствие, да поговори с другите мъже и да получи съчувствие и безплатно уиски, както и да се повъргаля в леглото с прислужницата.

Не че имаше какво да хареса в нея, всъщност тя си беше само една стара проститутка, но когато го завладееше похотта, той не придиряше много, а и не бе необходимо да я гледа.

Той се наведе несигурно от седлото, за да завърже последната от четирите порти, водещи към съседната ферма. Слънцето печеше безмилостно, уискито се бунтуваше в стомаха му, а от дрехите му се носеше миризма на вкиснато и пот. Конят се размърда неспокойно и болният крак на Марвин се удари в един кол от оградата. Той изкрещя от болка, почти загуби равновесие и стомахът му не можа да задържи изядената закуска.

— Стой мирно, кранто! — изръмжа той и издърпа рязко юздите. Докато чакаше да отшуми болката, избърса уста в ръкава си. След като повърна, му олекна малко. Нахлупи ниско шапката си, шляпна коня по хълбока и го пришпори напред. Фермата вече се виждаше на хоризонта, предстоеше му важен разговор.

Караджонг се издигаше гордо върху гребена на нисък хълм, защитен от слънцето от редица дръвчета. Под вълнистия ламаринен покрив на верандата беше прохладно и приятно. Къщата беше като оазис сред суматохата и шума на пренаселената овцеферма. Конете пасяха сочна трева в оградената ливада до кладенеца, изкопан от Етън преди няколко години. В ковачницата се чуваха звучните удари от чука върху наковалнята. В стригачницата цареше оживление. Зад оградата овцете блееха и уплашено се бутаха една в друга, когато кучетата ги събираха накуп и ги подкарваха към рампата.

Нищо от това, което Марвин видя по пътя към коневръза не го накара да се почувства по-добре. Земята на Чаринга можеше и да е добра, но къщата беше съборетина в сравнение с тази. Един господ знаеше, защо Мери и Матилда бяха толкова привързани към нея, но това бе характерно за проклетите О’Конърс. Мислеха се за нещо повече от останалите, понеже бяха от първите заселници, което по тези места се смяташе за почти благороднически произход.

„Е — помисли си мрачно той, — ще я видим тази работа. Жените трябва да си знаят мястото. Търпях достатъчно. Никой не може да ми е господар.“

Алкохолът подсили войнствеността му и той скочи от украсеното с орнаменти испанско седло. Като стискаше силно грубия бастун, Марвин се отправи с несигурна походка към стъпалата на верандата. Тъкмо се канеше да почука и вратата се отвори.

— Добър ден, Марв. Чаках те. — Етън Скуайърс както винаги изглеждаше безупречен. Белите му кожени панталони контрастираха с лъснатите черни ботуши за езда, ризата с отворена яка прилягаше добре върху широките му рамене и стегнатия корем. Косата му бе черна, леко прошарена. Ръката, с която се здрависа бе черна и груба, но ноктите му бяха чисти, а халката на пръста проблясваше на утринното слънце.

В сравнение с него, Марвин се почувства отпуснат и дебел, въпреки че разликата във възрастта им бе само няколко месеца. Усети, че има неотложна нужда от къпане и съжали, че не се изми преди да тръгне от хотела.

Сега бе твърде късно. За да прикрие притеснението си, той се изсмя грубо и раздруса ръката на Етън с приповдигната веселост.

— Как си, приятелю?

— Както винаги работя, Марв. Знаеш как е.

Марвин изчака Етън да седне. Посрещането го обърка. Въпреки че очевидно го очакваше и не се изненада, като го видя, Етън не обелваше и дума.

Двамата мълчаливо изчакаха прислужницата, млада аборигенка, да сервира питиетата. Лекият ветрец на верандата разхлади Марвин и сега, когато не се друсаше върху коня, стомахът му се поуспокои. Той изпъна болния си крак и подпря ботуша си на перилата на верандата. Нямаше смисъл да се притеснява за начина, по който Етън го посрещна, защото той винаги говореше с недомлъвки. Сигурно си въобразяваше, че така демонстрира превъзходството си.

Студената бира го освежи, но не можа да притъпи горчивината от мисълта, какъв късметлия бе Етън. Вместо клането при Галиполи, той бе стоял в офицерската квартира, на десетки километри от бойното поле. И сега не бе с раздробен от куршуми крак, не сънуваше кошмари, не го измъчваха спомени за другари без лица и крайници, не го преследваха писъците на агонизиращите.

Етън Скуайърс избягваше нещастията по някакво чудо. Роден и израсъл в Караджонг, той се бе оженил за Абигейл Хармър, която не само бе най-красивата вдовица в околността, но също и една от най-богатите. Тя доведе сина си Андрю и дари Етън с още трима сина, преди да загине при нещастен случай по време на езда. Трима живи, яки сина. Мери едва успя да роди едно хилаво момиченце — останалите умряха.

Едно време и Марвин мечтаеше за жена като Абигейл, но положението му на управител на овцевъдна ферма не го позволяваше. Пари при пари отиват, така че когато Патрик О’Конър дойде при него с примамливото си предложение, той не пропусна възможността. От къде можеше да знае, че Мери притежава много земя, но не и пари, а обещанията на баща й са безпочвени.

— Моите съболезнования за Мери.

Марвин се сепна. Етън сякаш четеше мислите му.

— Макар че според мен тя достатъчно изтърпя. Такива болки не се издържат дълго. — Етън се взираше в далечината, захапал пура между равните си бели зъби.

Марвин изсумтя. Мери дълго се мъчи, преди да умре, но никога не се оплака, решителността й никога не я напусна. Би трябвало да й се възхищава за това, но нейната издръжливост го правеше слаб. Нейният кураж надделяваше над плахия му опит да забрави ужасите от войната и да превъзмогне болката в крака. Той се чувстваше измамен от сделката, сключена с Патрик, уловен в капан, без да получи уважението, за което бе копнял. Нищо чудно, че прекарваше повечето време в кръчмата в Уолаби Флатс.

— Матилда как понася загубата, Марв?

Ясносиният поглед на Етън се спря върху него за момент, после се плъзна встрани. Марвин се зачуди дали това, което видя в погледа му бе презрение или само си въобразяваше.

— Ще се оправи. Същата е като майка си.

Етън сигурно бе доловил горчивата нотка в гласа му, понеже се обърна и се взря в Марвин.

— Предполагам, че не си изминал толкова път само за да си говорим за Мери и Матилда?

Типично за него — никога не си губеше времето с любезности, когато имаше възможност да постави събеседника си в неудобно положение. Марвин предпочиташе да поседи на верандата за час или два и да изчака подходящ момент. Пресуши чашата си и тежко свали крака си от перилата на верандата. След като Етън поде инициативата, по-добре да кара по същество.

— Нещата не вървят на добре, приятелю. Откакто се върнах, отношението ми към Чаринга не е вече същото и мисля, че сега, когато Мери си отиде, е дошло времето да я продам.

Етън дъвчеше пурата си мълчаливо, със замъглен от дима поглед. Накрая проговори със сериозен тон.

— Земята е всичко, което имаш Марвин. Твърде си стар, за да започваш отначало, а и Чаринга е една хубава малка ферма, особено след целия този труд, който Мери вложи в нея.

Ето пак хвалби за Мери. Неговият труд нищо ли не струваше? Марвин присви юмруци в скута си. Имаше нужда от още една бира, чашата му бе празна, но Етън не се сещаше да му предложи.

— Не можем да се сравняваме с Караджонг. Трябва ни нов кладенец, покривът се руши, термитите са нападнали бараката на работниците, а сушата умори повечето от агнетата. Парите от вълната едва ще покрият разноските ни.

Етън загаси пурата си, вдигна чашата и я пресуши.

— Какво искаш от мен, Марвин?

Нетърпението му започна да проличава. Етън прекрасно знаеше какво иска Марвин. Чудеше се дали да продължи да посипва раната със сол и да кара Марвин да страда.

— Искам ти да купиш Чаринга. — Тонът му бе преднамерено спокоен. Не искаше да покаже колко е отчаян.

— А — усмихна се Етън самодоволно. Той винаги го бе гледал отвисоко, Марвин знаеше това, ето защо още повече го намрази.

— Какво ще кажеш?

— Трябва да помисля. Бихме могли да се споразумеем.

Марвин приседна на ръба на стола, готов да се пазари.

— Винаги си искал да притежаваш земята на Чаринга, имотът ти граничи с моя, фермата ти ще стане най-голямата в Нов Южен Уелс.

— Така е — Етън повдигна едната си вежда и го погледна твърдо със сините си очи, — но не забравяш ли една дребна подробност?

Марвин преглътна и облиза устни.

— Каква подробност? — попита той неспокойно, като отбягваше пронизващия поглед на Етън.

— Матилда, разбира се. Нали не си забравил за привързаността на дъщеря ти към Чаринга?

Марвин въздъхна с облекчение и напрегна мозъка си. Изглежда всичко беше наред, Етън не знаеше за завещанието.

— Матилда е твърде малка, за да се меси там, където не й е работата. Ще прави това, което й кажа.

Етън стана и се облегна на украсените с орнаменти перила. Слънцето огряваше гърба му, изражението му бе непроницаемо.

— Имаш право Марвин. Тя наистина е млада, но усеща земята така, както въздуха, който диша. Виждал съм я как работи, наблюдавал съм я, когато подкарва стадото да язди толкова сръчно, колкото всеки помощник-овчар във фермата. Духът й ще се сломи, ако загуби тази земя.

Търпението на Марвин се изчерпа. Той стана от стола и се наведе към Етън.

— Виж, приятелю, притежавам имот, на който ти си хвърлил око от години. Освен това имам и дългове. Това, че Матилда обича земята, няма нищо общо нито с едното, нито с другото. Продавам земята сега и ако ти не я купиш, ще се намерят други, които с удоволствие ще го направят.

— Как точно смяташ да продадеш земята, когато тя не ти принадлежи, Марвин?

Марвин побесня. Значи знаеше. Копелето през цялото време е знаело.

— Никой няма да разбере. — Гласът му бе дрезгав. — Можем да сключим сделката сега и после веднага изчезвам. Няма да кажа на никого.

— Но аз ще знам, Марвин — каза Етън с леден тон и млъкна. Марвин изпита желание да го удари. — Мери дойде при мен преди няколко месеца, веднага след като докторът й беше казал, че дните й са преброени. Притесняваше се, че можеш да се опиташ да продадеш Чаринга и да оставиш Матилда на улицата. Аз я посъветвах какво да направи, за да осигури на момичето наследство. Завеща на Матилда земята под попечителство. Банката ще я управлява, докато Матилда навърши двайсет и пет години. Така че разбираш, Марвин, няма начин да я продадеш, за да покриеш дълговете, които си натрупал от комар.

Стомахът на Марвин се сви от притеснение. До него бяха достигали слухове, но той не искаше да им вярва — поне до този момент.

— Според закона собствеността на съпругата принадлежи на съпруга й. Патрик обеща да ми даде земята, когато се ожених за Мери, и сега съм в правото си да я продам. Както и да е — изруга той гръмко. — От къде на къде жена ми ще се съветва с теб?

— Аз просто й услужих по съседски, като й предложих помощта на моя адвокат. — Лицето на Етън придоби сурово изражение. Той взе шапката на Марвин и му я подаде. — Може и да искам Чаринга, но не дотолкова, че да престъпя думата си, дадена на човек, когото уважавах. И мисля разбираш, че това важи за повечето заселници в околността. Всичко хубаво, Марвин.

Етън бръкна в джобовете си и се облегна на верандата, като наблюдаваше как Марвин тромаво накуцва към коня си, как злобно придърпва юздите на добичето и го пришпорва през спечената кал покрай готварницата. Етън се замисли дали Мери някога е изпитвала тази злоба на гърба си или, не дай боже, Матилда. Преди да влезе в къщата, той отправи поглед към стригачницата. Сезонът почти свършваше и парите от продажбата на вълната щяха да са добре дошли. Липсата на дъжд означаваше скъпа храна, купена на търг, и ако скоро не завалеше, сушата щеше да им е спътник още дълго време.

— Какво искаше Марв Томас?

Етън погледна доведения си син и се усмихна горчиво.

— Ти как мислиш?

Андрю трополеше с ботушите си по лъснатия под, докато двамата вървяха към кабинета.

— Жал ми е за Матилда. Представи си какво е да си принуден да живееш с подобен негодник.

Андрю се отпусна в кожения стол и преметна крака си през страничната облегалка. Етън го погледна с обич. Независимо че беше почти на двайсет и една години, силната жилава снага и тъмните кичури кестенява коса го правеха да изглежда по-млад. Въпреки че момчето не възнамеряваше да обвърже бъдещето си със земята, Етън се гордееше с него като със собствен син. Всяко пени, дадено за английското му образование, си струваше. Той беше отличен ученик, а след дипломирането си щеше да стане съдружник в престижна адвокатска кантора.

— Предполагам, че не можем да помогнем много, татко?

— Това не е наша работа.

Андрю го погледна замислено.

— Когато Мери Томас дойде преди време вкъщи, ти не й каза точно това.

Етън завъртя стола си към прозореца. Марвин се спускаше надолу по пътя, към първата порта. Щеше да му отнеме поне още едно денонощие, докато се прибере в Чаринга.

— Тогава беше различно — промълви.

В стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника, който Абигейл бе наследила навремето от дядо си в Мелбърн. Докато Етън гледаше земите си, мислите му го пренесоха към Мери. Да, тя беше различна. Дребна, но жилава и твърда жена, макар да не успя да се пребори с онова, което бавно я разяждаше отвътре. Представяше си я съвсем ясно, сякаш отново стои пред него.

За разлика от студената красота на Абигейл и високият й ръст, Мери беше дребна, с остри черти. Имаше гъста червена коса, която прибираше под овехтяла филцова шапка. Носът й бе обсипан с лунички, а големите й сини очи с тъмни мигли го наблюдаваха, докато се опитваше да укроти черния скопен кон, който не спираше да скача. Когато се срещнаха за първи път, след завръщането й в Чаринга, тя бе побесняла. Оградите бяха паднали и стадата им се бяха смесили.

Той се усмихна при спомена за ирландския й темперамент. Блясъкът на очите й, начинът, по който отмяташе косите си, когато крещеше право в лицето му. Няколко дни разделяха стадата и поправяха оградите. Накрая се помириха, но не можеше да се каже, че станаха приятели.

— Какво е толкова смешно, татко?

Гласът на Андрю прогони спомените и върна Етън към действителността.

— Мисля, че не трябва да се притесняваме толкова много за Матилда. Ако поне малко прилича на майка си, Марв е за окайване.

— Ти харесваше Мери, нали? Защо вие никога…?

— Тя беше омъжена — рязко отвърна той.

Андрю подсвирна.

— Напипах болното място, а?

Етън въздъхна при спомена за времето, когато имаше някаква слаба надежда.

— Ако нещата се бяха развили по друг начин? Кой би могъл да каже какво щеше да се случи? Ако Марвин не се беше върнал така осакатен от Галиполи?…

Недовършеното изречение увисна помежду им. Картини и звуци от войната нахлуха в главата му. Дори и сега, шест години след това, още го спохождаха кошмари през нощта, но той все пак бе извадил късмет. Изписаха Марвин от болницата почти две години след края на войната, но човекът, който излезе оттам се различаваше коренно от този, който през 1916 година се качи наперено във влака. Небрежната усмивка и безгрижието бяха отстъпили място на умората и отчаянието, които го подчиниха на пагубната сила на алкохола.

„Според Мери, пиенето беше само временно спасение — помисли си Етън. — Вината си е само моя. Господ да ми е на помощ.“ Той събра мислите си. Поне докато Марв беше на легло, тя можеше да контролира пиенето му. Но щом се изправи на крака и отново можеше да язди, той изчезваше за седмици и повече, като оставяше Мери да се оправя сама с цялата ферма. Тя бе по-силна, отколкото предполагаше, и въпреки че плановете му претърпяха провал, Етън се прекланяше пред издръжливостта и куража й.

— Да, възхищавах й се. Тя даде всичко от себе си в онези дни. Макар и да ме молеше рядко, аз се опитвах да й помагам, доколкото можех. — Той запали пура и отвори счетоводната книга за вълната. Имаше много работа за вършене, а половината ден вече бе пропилян.

Андрю свали крака си от облегалката на стола и седна на ръба му.

— Ако Марв натрупа още дългове, от наследството на Матилда няма да остане и следа. Тогава след няколко години бихме могли да й предложим да купим земята на много ниска цена.

Етън се разсмя, както държеше пурата между зъбите си.

— Не смятам да плащаме за нея, синко. Безсмислено е да се дават пари за нещо, което може да се получи безплатно.

Андрю повдигна глава, ъгълчетата на устните му се разтеглиха в усмивка.

Как? Ще бъде трудно да получим попечителството над имота без съгласието на Матилда.

Етън потри носа си.

— Имам план, сине. Нужно е само търпение, не искам да прибързваш.

Андрю тъкмо се канеше да каже нещо, когато баща му го изпревари.

— Остави това на мен и ти гарантирам, че до пет години Чаринга ще бъде наша.

 

 

Матилда беше неспокойна. Тишината в стаята бе потискаща. Знаеше, че баща й скоро ще се върне. Никога не изчезваше за дълго, а вече бяха изминали няколко седмици.

Жегата бе нетърпима дори на сянка. Гъстият червен прах, който бе забърсала наскоро, отново покриваше всичко. Капки пот се стичаха по гърба й и дългата до коленете й рокля залепваше по тялото. Тя свали платнената престилка и я сгъна върху облегалката на стола. От фурната се носеше ухание на заешка яхния. Няколко мухи бръмчаха неспокойно около тавана. Лепкавите ленти, които бе поставила около керосиновата лампа, бяха почернели от насекоми. Капаците и мрежите против комари не помагаха много.

Тя отметна прилепналата към лицето й коса и я прибра в небрежен кок. Мразеше косата си — прекалено буйна и непокорна, — тя само загатваше за рижаво кестенявите коси на майка й.

Матилда бутна вратата с мрежата против комари и излезе на верандата. Горещият въздух трептеше и смесвайки се с прах от предния двор я зашеметяваше. Пиперовите дървета на ливадата клюмаха посърнали, а клоните на плачещите върби край потока бяха провиснали безпомощно към тинестата вода.

— Дъжд — промълви тя. — Няма ли да завали?

Трите стъпала, които водеха към коневръза и предния двор, се нуждаеха от ремонт, къщата беше за боядисване, покривът се разпадаше. Въпреки това, когато заставаше в средата на двора и притвореше очи, тя си представяше как би изглеждала Чаринга, ако имаха средства да я поправят.

Сградата не беше внушителна, но едноетажната постройка беше стабилно изградена върху тухлени колони и добре защитена от пиперовите дръвчета. Покривът се спускаше стръмно към верандата, опасваща къщата от три страни. На северната страна на къщата се издигаше висок каменен комин, капаците и рамките на прозорците бяха боядисани в зелено.

Подземните извори поддържаха пасищата на фермата зелени. Няколко коне пасяха на воля, без да обръщат внимание на рояците мухи около главите си. Сега, след края на сезона, в стригачницата и склада с вълната бе тихо и спокойно, а вълната бе на път към пазара. Трябваше да държат стадото на най-близкото до водата пасище, но ако не завалеше, щяха да загубят още животни.

Докато вървеше през двора, Матилда си подсвиркваше и в отговор иззад къщата се чу скимтене. Показа се тъмна рошава глава, след нея подскачащо тяло с въртяща се опашка.

— Ела тук, Блу! Тук, момче.

Тя го разроши и дръпна косматите му уши. Имаха седем овчарки — най-добрите водачи и пазачи на стада. Баща й не ги пускаше в къщата. Блу беше като останалите кучета, но за Матилда нямаше по-добър приятел от него.

Блу подтичваше до нея, докато минаваха покрай хранилките на кокошките и кошарите. Купчина дърва бяха струпани зад склада, а ясният звънтящ звук от брадва й подсказваше, че помощник-овчарите се трудеха здраво.

— Здравей, миличка! Каква горещина, а? — Пег Райли избърса зачервеното си лице и се усмихна. — Какво ли не бих дала да мога да се окъпя в потока.

Матилда се засмя.

— Давай, Пег, но не мисля, че тинестата вода става за къпане. Защо не отидеш до вира в подножието на планината? Там водата е чиста и студена.

Жената поклати глава.

— Някой друг път. С Бърт трябва да стигнем във Виндула до утре, а ако го оставя да се размотава още малко тук, ще загуби цялата надница в игра на карти с работниците зад бараките.

Бърт Райли пътуваше с каруцата си из цяла централна Австралия и работеше усърдно, но проиграваше спечеленото на комар. Матилда съжали Пег. Година след година тя идваше да работи в Чаринга като готвачка, докато Бърт превиваше гръб в стригачницата. Въпреки това те се отправяха към следващата си работа само с част от припечеленото.

— Не се ли измори да пътуваш, Пег? Не мога да си представя да напусна Чаринга.

Пег кръстоса ръце и като че се замисли за момент.

— Не е лесно да се местиш, но бързо се свиква. Започваш да си мислиш за следващото място. Щеше да е различно, ако с Бърт имахме деца, но не можахме да си родим, затова мисля, че ще бродим от място на място, докато най-накрая един от нас не се строполи мъртъв.

Пълното тяло под памучната рокля се разтресе от смях. Трябва да бе забелязала загриженото изражение по лицето на Матилда, защото протегна ръце и я прегърна силно.

— Не мисли за мен, миличка! Грижи се добре за себе си и догодина ще се видим отново. — Тя се покатери на каруцата, хвана юздите и извика гръмогласно: — Бърт Райли, аз тръгвам и ако до една секунда не си тук, заминавам без теб. — И като удари с камшика коня между ушите, се отправи към първата порта.

Откъм бараката на работниците се появи Бърт, с типична за всички стригачи провлачена походка, и се втурна след нея.

— Ще се видим догодина — извика през рамо, докато скачаше в каруцата.

Чаринга изведнъж опустя. Докато наблюдаваше как фургонът изчезва сред облаци от прах, Матилда галеше Блу между ушите и в знак на благодарност получи утешително близване. След като нагледа склада с вълната и изключи стария генератор, тя се насочи към готварницата, където Пег бе оставила всичко в безупречен ред, после провери бараката на работниците. Щетите от термитите бяха още по-големи, но не можеше да се направи нищо и след като измете набързо и пооправи едно от леглата, тя затвори вратата и излезе под палещото слънце.

Аборигените се шляеха около колибите, отпъждаха мухите и бърбореха безспир помежду си, докато жените им разбъркваха нещо в черния казан на огъня. Те бяха от племето битджара, неразделна част от Чаринга, също като нея. „Да бяха заработили хляба и цигарите си, вместо само да си седят или да обикалят наоколо“ — помисли си Матилда.

Тя видя Гейбриъл, водача им — полуграмотен лукав старец, отгледан от мисионери — седеше с кръстосани крака край огъня и дялкаше една пръчка.

— Добър ден, господарке — поздрави той със сериозно изражение.

— Гейбриъл, казах ти да погледнеш оградата на южната ливада.

— По-късно, а, господарке? Първо да хапна — ухили се той с петте си жълти зъба, с които особено се гордееше.

Матилда го изгледа за миг и разбра, че е безсмислено да спори. Нямаше да й обърне внимание и щеше да свърши работата, когато намери за добре. Сетне се отправи към верандата. Слънцето се бе издигнало високо в небето и жегата бе станала непоносима. Реши да отмори няколко часа, а после да провери сметките. Докато майка й боледуваше, тя бе занемарила воденето им.

 

 

Матилда свали огромния бакърен казан от печката и наля вода в коритото. Парата се смеси със задушния въздух в кухнята, капки пот се стичаха в очите й, докато се мъчеше да вдигне казана. Не им обръщаше внимание. Мислите й бяха погълнати от счетоводните книги и от сметките, които не излизаха, независимо от опитите й да ги сложи в ред. Предишната нощ почти не бе мигнала и след като цяла сутрин наглежда работата на Гейбриъл по оградата, тя бе напълно изтощена.

Счетоводните книги лежаха отворени. Беше разбрала, че с парите от вълната едва ли ще могат да си върнат дълговете, че ще продължат да ги влачат и догодина и това й причини силно главоболие.

Ядът й се усилваше, докато натискаше с пръчка кожените панталони на Марвин в коритото.

— Ще трябва да следя какво харчи, както ми казваше мама — промърмори си тя. — Трябваше да скрия по-добре парите.

Панталоните се въртяха в мръсната вода, докато ги натискаше надолу. Очите й се навлажниха при мисълта колко несправедливо бе всичко. Двете с майка й се справяха много добре, дори бяха успели да спестят нещичко по време на войната, но баща й се върна и провали всичко. Като стисна здраво тежките работни дрехи, тя започна да ги търка енергично и изля върху им насъбрания яд и чувството на безсилие.

Помнеше завръщането му, сякаш бе вчера. Предполагаше, че ще изпитва съжаление към него, но как, като той не направи нищо, с което да предизвика жал или уважение у нея? През цялото време, докато го нямаше, изпрати едва няколко писма и едно съобщение в телеграфен стил от болницата, в което описваше нараняванията си. Две години по-късно го докараха с каруца вкъщи и двете с майка й не знаеха какво да очакват. Матилда си го спомняше смътно — едър, миришещ на тютюн и ланолин мъж, чиято набола брада я бодеше, когато го целуваше за довиждане. Но тогава тя бе едва петгодишна и вниманието й бе изцяло погълнато от свирещия на перона духов оркестър, но не и от седящите във влака мъже, облечени в тъмни кафяви дрехи. Тя не разбираше войната — нито какво означава тя за нея и майка й.

Ръцете й се успокоиха, докато си мислеше за времето, през което баща й бе на легло. Спомняше си измореното лице на майка си, как му носеше храна или как го вдигаше с усилие от леглото, за това как получаваше единствено обиди и болезнени удари, когато превръзките го стягаха или когато му се пиеше. Завръщането му преобрази атмосферата в Чаринга от магия към нещастие, от светлина към мрак. Изпитваше почти облекчение, когато го виждаше да яхва коня и да се отправя към Уолаби Флатс. Дори майка й изглеждаше по-малко изморена в дните, когато го нямаше.

Но той, разбира се, се връщаше. Ежедневието им се промени завинаги.

Матилда се подпря на коритото и погледна през прозореца към кошарите и опустелия двор. Тримата браничари водеха стадото към Уилга, където все още имаше вода и паша. Гейбриъл и другите не се виждаха никъде и тя подозираше, че са се запилели нанякъде. Цареше спокойствие въпреки караницата на малките дългоопашати папагали сред червените евкалипти за насекоми и свиренето на щурците в сухата трева. Искаше й се това да продължи вечно. След като обаче изминаха дни наред без никаква вест от Марвин, тя предчувстваше, че спокойствието й скоро ще свърши.

Като приключи с прането, помъкна тежката кошница към задната част на къщата и простря дрехите. Тук, под сенките на дърветата, бе по-прохладно и се откриваше гледка към ливадите и гробището. Бялата дървена ограда, която го обграждаше, трябваше да се боядиса, около надгробните камъни бе избуяла трева, а дивата коприва почти ги скриваше. Лилави тропически храсти обвиваха дънера на дърво, около което бръмчаха пчели и пърхаха разноцветни пеперуди. В далечината цвърчаха птички. Върху поваления пън се приличаше игуана, после драсна със смъртоносните си нокти и изчезна в гъсталака.

Матилда се отпусна на най-горното стъпало на верандата, като подпря глава с ръцете си. Клепачите й се затваряха, сякаш бе хипнотизирана от омайващата миризма на горещата земя и сухата трева. Потъна в дълбок сън.

 

 

Въпреки жегата на Марвин му беше студено. Докато яздеше към Чаринга, яростта от унижението, на което го подложи Етън Скуайърс и лицемерието на собствената му жена се бяха превърнали в силно озлобление.

Прекара нощта на открито. Спа на земята със седлото вместо възглавница, топлен единствено от оскъдния огън насред вледеняващата тъмнина на дивата пустош. Гледаше Южния кръст и дългата опашка на Млечния път, която разливаше лунната си светлина върху земята, като осветяваше червената й повърхност и усилваше сивия цвят на гигантските евкалиптови дървета. Нито частица от тази красота не докосна сърцето му. Настоящето не оправда очакванията, които хранеше през дългите години в окопите. Нито пък отношението към героите от войната. Проклет да бъде, ако се остави едно момиченце да му отнеме онова, което Патрик му бе обещал.

Стана при първите слънчеви лъчи, свари чай в канчето и изяде остатъците от овнешкото заедно с печената на жар питка, която му бе дала готвачката на Караджонг. В късния следобед слънцето бавно потъваше зад планината, която бе дала името на Чаринга, и залезът го заслепяваше.

Той се закашля и се изплю на спечената земя. Аборигените смятаха това място за омагьосано. За тях то бе един каменен амулет, който притежаваше защитна сила, наричаха го Тжаринга. „Е, добре — помисли си с горчивина, — за мен то не крие никаква магия, вече не. И колкото по-скоро се отърва от него, толкова по-добре.“

Той пришпори кобилата и скоро видя решетките на първата порта. Време бе да предяви правата си.

Когато затвори и последната порта, фермата вече се виждаше. Струйка дим се процеждаше от комина, тъмни сенки се разстилаха по двора, докато слънцето бавно се скриваше зад дърветата. Фермата изглеждаше пуста. Не се чуваха удари от брадва, нито шум от кучета и овце, не се виждаха черните фигури на аборигените около колибите. Стригането трябва да бе приключило, а наемните работници и стригачите — отпътували към следващата ферма.

Въздъхна с облекчение. Матилда сигурно е имала достатъчно скрити пари, за да им плати. Почуди се къде ли е новото й скривалище, мислеше, че ги знае всичките, но тази вечер това беше без значение. Време бе да й покаже, че не трябва да се бърка в неща, които не я касаят, по дяволите! Ще я принуди да му каже къде ги крие. Ще я накара да разбере най-накрая кой е господарят — и после ще намери начин да й отнеме Чаринга.

Той разседла коня и го пусна да пасе в ливадата до къщата. Като вдигна с усилие дисагите, заизкачва с мъка стъпалата към верандата и бутна с трясък входната врата. Заешката яхния къкреше на печката, разнасящият се аромат го подсети, че е гладен и червата му закъркориха.

Тишината бе потискаща. Тъмните сенки там, където не достигаше светлината на керосиновата лампа, бяха почти черни.

— Къде си, момиче? Излез и ми помогни!

Едно почти незабележимо помръдване на сенките привлече погледа му. Ето къде беше. Стоеше изправена до вратата на стаята си и го гледаше. Сините й очи блестяха в оскъдната светлина, ореолът на буйната й коса лъщеше под слабите лъчи на залязващото слънце, процеждащи се през капаците на прозорците. Сякаш бе от камък — безмълвна, всевиждаща и осъждаща.

От страх стомахът му се сви. За секунда помисли, че Мери се бе върнала от света на сенките, за да го преследва, но в следващия миг, когато момичето излезе на светло, той осъзна, че всичко е било само илюзия.

— Какво дебнеш там? — Гласът му прозвуча силно в тишината, по-грубо, отколкото възнамеряваше — опитваше се да се съвземе от преживяното.

Матилда хвана мълчаливо дисагите и ги повлече по пода на кухнята. Разопакова платнения чувал с брашно и пакета със захар и ги сложи в килера. Свещите и кибритите подреди над печката, а кутията с чай сложи до опушеното канче.

Марвин тупна с широкополата шапка крака си, след което я захвърли небрежно към куките на вратата. Примъкна един стол от масата, като нарочно го тътреше по пода — беше явно, че Матилда го бе чистила наскоро.

Тя не реагира. Начинът, по който се движеше из малката кухня за сетен път му напомни за майка й. Преди да се разболее, Мери бе хубава жена. Малко кльощава за вкуса му, но липсата на ръст и форми тя компенсираше със силен дух. Ако не бе толкова надменна, можеше да бъде отлична съпруга — а сега и Матилда бе наследила същите качества. Навярно не притежаваше нейния дух, но бе също толкова самоуверена. „Проклетите О’Конърс — помисли си той, — високомерието е в кръвта им.“

— Престани да се мотаеш наоколо! — каза рязко. — Слагай яденето!

По тялото му премина тръпка на удоволствие, като я видя как подскочи стреснато и почти изпусна скъпоценния пакет сол, който внимателно пресипваше в кутия от чай. Марвин нарочно удари с юмрук по масата, за да подсили ефекта, после се разсмя, като я наблюдаваше как се втурна с черпака да сипва яхния в нащърбена чиния и разля малко от яденето по пода.

— Сега пак трябва да чистиш пода, нали? — подхвърли злорадо.

Матилда сложи чинията пред него. Лицето й бе зачервено, а брадичката вдигната нагоре, но той забеляза, че не й достигаше смелост да го погледне в очите.

Марвин видя как Блу се промъкна в кухнята и излапа бързо разсипаното на пода. Сграбчи Матилда за китката.

— Какво търси проклетото куче тук? Казал съм ти да не го пускаш вътре.

Най-накрая Матилда го погледна. В очите й пролича страх.

— Сигурно е влязъл след теб. Не съм го пускала вътре. — Беше спокойна, но лекото потреперване на гласа й издаваше, че спокойствието е само привидно.

Марвин я стисна, като едновременно с това се опита да ритне кучето, но не успя и то избяга светкавично.

— Имаш късмет, че не си куче, Матилда, защото и ти щеше да отнесеш един ритник — изломоти и пусна ръката й. Тази игра му омръзна, а и миризмата на готвено изостри глада му.

Той загреба от яхнията и започна да яде, после топна прясно изпечения на жар хляб в соса. След малко забеляза, че тя не сяда на масата да се храни с него.

— Не съм гладна. Ядох преди малко — обясни Матилда.

Марвин отопи с хляба останалото в чинията, после се облегна на стола, като подрънкваше с монетите в джоба си, и взе да оглежда с любопитство дъщеря си. Тялото й бе стройно, тромавостта и непохватността, типични за детството бяха изчезнали, нямаше я предишната закръгленост на бузите. Вместо това се бяха очертали твърди скули и брадичка. Синият цвят на очите и изпъкваше още повече върху загарялото на слънце, обсипано с лунички лице. Част от непокорната й коса бе прибрана. Той забеляза как някои кичури се бяха изплъзнали, спускаха се около лицето й и галеха врата й.

Това, което видя, го изненада. Пред него не стоеше вече слабо и покорно момиченце, което можеше да бъде сплашено, а жена. Истинска жена, със същото непреклонно излъчване като Мери. Трябваше да промени стратегията си към нея и то бързо. Ако реши да се ожени, той щеше да загуби Чаринга завинаги.

— На колко години си точно? — попита най-накрая.

Матилда го погледна право в очите.

— Днес ставам на четиринайсет.

Марвин я изгледа от глава до пети.

— Почти жена — измърмори одобрително.

— Отдавна вече не съм дете — отговори, като се приближи към масата и в гласа й се усети горчивина. — Трябва да нахраня пилетата и кучетата. Ако си свършил, да прибера масата.

Понечи да вдигне чинията и той я сграбчи за ръката.

— Хайде да пийнем и да отпразнуваме рождения ти ден. Време е да се опознаем по-добре. Особено сега, когато майка ти вече и няма.

Матилда издърпа ръката си и забърза към вратата.

— Имам работа.

Вратата с мрежата се затръшна след нея и той чу леките й стъпки по верандата и стъпалата. Потънал в мисли, протегна ръка към шишето с уиски.

 

 

Сърцето на Матилда биеше до пръсване, докато прекосяваше двора с кофата в ръка. Имаше някаква промяна в баща й, която я плашеше много повече, отколкото избухливият му характер, но не можеше да определи каква точно. Нещо в очите и в поведението му. Не проумяваше новата заплаха, но бе сигурна, че е далеч по-опасна от всичко, което би могъл да й причини с юмруците си.

Стигна до кучешките колибки, забави се с райбера на вратата и този път по изключение не погали кученцата, преди да ги нахрани. Лаят и врявата в кучешките колиби огласиха потискащата тишина около Чаринга, но не достигнаха до обзетото й от тревога съзнание.

Движеше се машинално, докато изсипваше храната в коритата и почистваше паничките. Слънцето залезе зад планината и на небето остана само ярко оранжево сияние. Тук нощите настъпваха бързо и обикновено Матилда ги посрещаше с радост заради спокойствието, което донасяха. Но тази вечер се страхуваше от нощта. Усещането, че всичко се е променило безвъзвратно не я напускаше — не бе за добро.

Докато даваше храна на пилетата, те писукаха и се опитваха да излязат през мрежата. Кучетата динго само това и чакаха. Напоследък бяха загубили доста от по-тлъстите кокошки. Друга напаст бяха змиите, но тя бе безсилна срещу тях.

С неохота тръгна към къщи, като стискаше здраво кофата и се опитваше да преодолее неприятното предчувствие и да успокои силното биене на сърцето си. Баща й я наблюдаваше от верандата. Цигарата му мъждукаше в тъмното.

— Какво правиш още навън? Време е да се прибираш. — Заваленият му говор издаваше, че е пиян.

— Дано си изпил достатъчно, че да изпаднеш в несвяст — тихо промълви тя. Стъпките й се забавиха. Тръпки я побиха от това, което току-що изрече, като че ли чу майка си да говори.

Марвин се бе изтегнал в люлеещия се стол с опънати крака, бутилката с уиски лежеше на гърдите му. Когато Матилда приближи входа, той препречи пътя й с крака.

— Ела да пийнеш с мен.

Пулсът й се ускори, едва изрече:

— Благодаря, татко, не искам.

— Това не беше покана — изръмжа той. — Този път ще правиш, каквото аз кажа. — Ботушът му изтропа силно по пода и той я сграбчи през кръста.

Матилда загуби равновесие и падна в скута му. Опита се да се отскубне, като се гърчеше, извиваше и риташе с крака, но хватката му не отслабваше.

— Стой мирно! — изкрещя. — Ще разсипеш проклетото питие.

Матилда спря да се бори и се отпусна. Реши да изчака удобен момент и след като успее да се отскубне, да се опита да избегне юмруците му.

— Така е по-добре. А сега пий!

Матилда стискаше устни, за да не погълне горчивата миризлива течност, която той насила изливаше в устата й. Не можеше да диша, но не посмя да я изплюе. Накрая успя да избута бутилката настрана.

— Моля те, татко, не искам. Не ми харесва.

Той я погледна с престорено учудване.

— Но това е рожденият ти ден. Трябва да получиш подарък — хихикаше доволно в ухото й, а небръснатите му страни жулеха бузата й.

Дъхът му миришеше на гранясало, смрадта от мръсните му дрехи караше стомахът й да се свива конвулсивно. Не й достигаше въздух, ръката му я притискаше като менгеме, повдигаше и се. Тя преглътна, после пак. Главата й се замая, а стомахът й се разбунтува. Заби нокти в ръката му, в отчаян опит да се освободи.

— Пусни ме! Лошо ми е. Ще…

Стомахът й не издържа и тя повърна. Марвин извика и отвратен я избута от себе си, бутилката се разби на пода. Матилда се строполи върху счупените стъкла, но почти не усети болка. Светът около нея се завъртя, като че ли никога нямаше да спре.

— Виж какво направи! Глупава кучка.

Изрита я с все сила по хълбока. Матилда запълзя слепешком към вратата, търсейки убежище в къщата.

— Ти си същата като майка си — изкрещя, като се олюляваше над нея. — Вие, проклетите О’Конърс, винаги сте мислили, че сте нещо повече от такива като мен. — С нов ритник я запрати към стената. — Време е да те науча на малко уважение.

Матилда се опитваше да стигне до вратата, като не откъсваше очи от него. Той взе нова бутилка и седна на стола.

— Изчезвай! — изръмжа през зъби. — За нищо не ставаш, също като майка си.

Не бе нужно да я подканят за втори път. Като се препъваше, тя тръгна към вратата.

Марвин отпи голяма глътка от бутилката. Избърса уста с ръкава си и я изгледа заплашително, после се засмя тихичко.

— Сега не си вириш носа, а?

Матилда се вмъкна в къщата и затвори вратата зад гърба си. Облегна се, дишаше тежко. Болката в хълбока не беше нищо в сравнение с болката в крака й и след бърз оглед на наранените места, тя разбра защо. Остро парче стъкло се бе забило навътре в бедрото й.

Като накуцваше, тръгна към килера, свали от рафта аптечната и бързо се зае с раната. Прехапа устни — щипеше силно, докато я промиваше, но след като извади стъклото и сложи чиста превръзка, мястото не изглеждаше толкова зле.

Бързо съблече мръсната рокля и я накисна в коритото. Докато се миеше, през цялото време се ослушваше за някакъв шум откъм верандата. Не се чуваше нищо, освен скърцането на люлеещия се стол върху дъските и несвързаният говор на баща й.

Матилда прекоси с накуцване кухнята и отиде в малката стаичка, където спеше. Подпря един стол под дръжката на вратата и се отпусна изтощена на леглото, но нащрек и с широко отворени очи. През затворения прозорец се долавяха звуците на нощта, а през процепите на дъсчените стени се просмукваше мирис на евкалипти, акации, суха трева и пръст.

Тя се бореше със съня, но след дългия кошмарен ден, клепачите й натежаха. Последната мисъл, преди да заспи, бе за майка й.

 

 

Шумът бе непривичен и тя се събуди внезапно.

Дръжката на вратата се помръдна и изскърца. Матилда седна на ръба на леглото, като придърпа тънкия чаршаф под брадичката си и видя как столът се поклати.

Нададе вик — нещо тежко разби вратата на трески и събори стола, който се плъзна със стържещ звук по пода. Ръждивите панти пронизително изскърцаха и разбитата врата се затръшна с трясък.

Пълното олюляващо се тяло на Марвин изпълни очертанията на вратата. Свещта хвърляше тъмни сенки около вторачените в нея очи.

Матилда се примъкна в най-далечния ъгъл на леглото. С опрян на стената гръб, тя се сви на кълбо. Ако можеше да стане невидима.

Марвин пристъпи напред, вдигнал високо свещта, и погледна надолу към нея.

— Недей! — Тя протегна ръка, сякаш искаше да се предпази. — Моля те, татко, не ме удряй.

— Дойдох, за да ти поднеса подаръка си, Матилда. — Той пристъпи към нея, като се клатушкаше и се мъчеше да разкопчае колана си.

Матилда си спомни за последния бой, когато катарамата на колана бе оставила дълбоки следи, които седмици наред й причиняваха нетърпими болки.

— Недей! — хлипаше тя, — не с колана. Моля те, не с колана.

Марвин се оригна и свали колана си, като че ли не бе чул нищо.

— Няма да те бия. Не и този път.

Матилда изведнъж спря да хлипа и очите й се разшириха от ужас, когато го видя да разкопчава панталона си.

— Не! — промълви с глух глас, — само не това.

Коженият панталон се свлече на пода и той го изрита настрани. Дишането му бе учестено, блясъкът в очите му не бе породен само от изпития алкохол.

— Винаги си била една неблагодарна кучка — изхриптя. — Е, добре, сега ще ти дам един урок по добро поведение и когато свърша с теб, ще се замисляш преди да ми противоречиш.

Когато Марвин се приближи, Матилда скочи от леглото, но той препречваше пътя й към вратата, а прозорецът бе плътно творен заради комарите. Нямаше къде да избяга, нито кой да помогне. Когато я сграбчи, тя започна да пищи.

Писъците отекваха под стария ламаринен покрив и заглъхнаха в безкрайната тишина на тази вълшебна земя.

 

 

Тъмни облаци изпълваха пространството около Матилда. Намираше се в някакъв пашкул, който се носеше свободно. Нямаше нито болка, нито ужас, само безкрайна тъмнина, която я привличаше и ласкаво я обгръщаше.

Въпреки това долавяше звуци, идещи сякаш от друг свят. Петлите кукуригаха, тъмнината изсветля до синкавосива дрезгавина, а първите слънчеви лъчи я разсъниха напълно. Матилда искаше облаците да се върнат, не желаеше да напуска защитената утроба и да се връща обратно в студената действителност.

Слънчевата светлина проникна през облака и огря лицето й. Тя се съвзе, но продължи да лежи неподвижно със затворени очи, като се чудеше, откъде идва тази силна болка, после изведнъж си спомни и мигновено отвори очи.

Нямаше го — но следите по матрака свидетелстваха за деянието му. Наподобяваха гигантска дяволска роза. Червените цветчета бяха разпръснати навсякъде по чаршафа и нощницата й.

Свита на кълбо, Матилда лежеше на пода. Не си спомняше как се е озовала долу, но предполагаше, че е пропълзяла, след като той си е отишъл. Като прогони спомените от кошмарната нощ, тя внимателно придърпа тялото си към стената.

Краката й трепереха и всяка частица я болеше. По нея също имаше кръв — тъмна и засъхнала; миризмата й се смесваше с нечия друга и когато Матилда погледна голото си тяло, разбра откъде идваше тя. Това бе неговата миризма — на мръсното тежко тяло и на грубите настойчиви ръце, на вонящия на уиски дъх.

Острият крясък на папагал я стресна, но заедно с това закали решителността й. Нямаше да допусне това да се повтори.

Като овладя треперенето, тя се преоблече в чисто бельо и с мъка започна да събира малкото си вещи. Измъкна медальона от скривалището под дъските на пода, свали шала на майка си от закачалката. Взе двете си рокли, полата и блузата и кърпеното бельо. Последното нещо, което взе, бе молитвеникът на дядо й и баба й, донесен Ирландия. Завърза всичко в шала, като остави само кожените си панталони, ботушите и ризата, за да ги облече, след като се измие.

Промъкна се покрай счупения стол, за миг се поколеба, за да се увери, че Марвин още спи, после продължи, като стъпваше внимателно по кухненския под.

Всеки звук и всяко проскърцване в къщата й се струваха стократно по-силни. Шумът можеше да достигне до хъркащия в съседната стая и да го събуди.

Отново спря — пулсът й бе ускорен, кръвта шумеше в ушите й. Когато успя да стигне до вратата, Марвин продължаваше да хърка. Затаи дъх. Ръцете й лепнеха от пот, докато откачваше меха с вода от куката на стената. Беше тежък и, слава богу, пълен. А сега — към входната врата.

Пантите изскърцаха остро — Марвин спря да хърка, простена и изломоти нещо.

Матилда застина. Секундите й се сториха часове.

Марвин продължаваше да мърмори, но после отново захърка. Матилда си пое дъх. Предпазливо бутна вратата с мрежата и изтича по стълбите. Огледа се наоколо и видя, че нито Габриел и племето му са се върнали, нито пък помощник-овчарите. Беше абсолютно сама и не знаеше още колко време ще мине, преди Марвин да се събуди.

Босите й крака вдигаха облаци прах, докато тичаше към потока. Двата бряга, заслонени от плачещите върби, се спускаха стръмно надолу. Тя се плъзна към плитката застояла вода, където не можеше да бъде видяна от къщата.

Водата бе студена, слънцето не бе достатъчно силно, за да я стопли, но това не попречи на Матилда да изтрие от кожата си следите от неговата мръсотия, въпреки натрапчивата му миризма, която щеше да я преследва винаги. Цялата трепереше, докато се миеше. Външно вече бе чиста, но нямаше вода, която можеше да измие петната в душата й.

Избърса се с ризата и набързо се облече. Не се осмели да мине през двора към стаята със седлата и хамутите, защото кучетата щяха да се разлаят и да събудят Марвин. Трябваше да преодолее болката и да язди без седло. Грабна вързопа с дрехите и ботушите и като газеше през потока, се отправи към ливадата зад къщата.

Погледна през рамо. Зад затворените прозорци нищо не помръдваше, единствено хъркането нарушаваше сънливата тишина на утрото.

Задъхваше се, докато се катереше по оградата, за да се прехвърли през нея. Повечето от конете бяха полудиви и с някои от тях би избягала по-бързо, но тя предпочете старата кобила. Кобилата живееше във фермата откакто се помнеше и щеше да се върне обратно, след като я пусне на свобода.

Дивите коне въртяха глави и размахваха опашки, докато обикаляха напред-назад. Матилда се приближи към кобилата на Марвин.

— Шшт, Лейди. Спокойно, момиче. Отиваме да се поразходим — прошепна, докато галеше кадифената й грива.

Лейди притвори очи и тропна с крак, когато Матилда хвана гривата й и бавно се покатери на гърба й.

— Спокойно, миличка. Стой спокойно. — Матилда допря буза и потрепващата й шия, като здраво вплете пръсти в гривата на старата кобила. Лейди бе свикнала с грубите обноски и с теглото на Марвин — не се знаеше как ще реагира на това необичайно поведение, а Матилда не искаше да рискува да бъде хвърлена от гърба й.

Преметна меха с водата на гърба си, а вързопа с дрехите през рамо и пришпори кобилата напред. Отвори портата в края на ливадата и като обикаляше около дивите коне, както правеше с овцете, ги подкара извън ограденото място към обширните пасбища на Чаринга.

Опитали вкуса на свободата, те не можеха да бъдат спрени. Матилда се засмя и пришпори Лейди в галоп. Щеше да мине доста време, преди да се върнат обратно и това щеше да й даде преднина — Марвин нямаше шанс да я настигне без кон.

 

 

В просъница му се стори, че чува далечен тътен и се напрегна в очакване на силен гръм и светкавици, придружени от барабаненето на дъжда по ламаринения покрив. Но не се случи нищо. Марвин се размърда и се намести по-удобно на възглавниците.

Веднъж прекъснат, сънят му се изплъзваше и той започна да се върти неспокойно в леглото. Имаше нещо необяснимо в този тътен. Нещо, което не можеше да проумее.

Той се опита да фокусира с размътения си поглед празното легло до себе си. Там също имаше нещо необичайно, но главата го болеше и не можеше да разсъждава трезво, преди да пийне нещо. В устата му горчеше, облиза устни и потръпна от болка, когато докосна дълбока рана, за която нямаше никакъв спомен.

— Сигурно съм паднал — изломоти, като изучаваше раната с език. — Мери! Къде си по дяволите? — започна да крещи той.

В главата му кънтеше, като от удари на барабан, той изстена и зарови лице във възглавницата. Проклетата жена никога не беше тук, когато имаше нужда от нея.

Продължи да лежи, мислите му се рееха безцелно в замъглената от болката глава.

— Мери — изохка, — ела тук, жено.

Но в отговор не долови бързите стъпки, не се чуваше нито дрънчене на съдове, нито някакъв шум от двора. Беше прекалено тихо.

Марвин се изтърколи от леглото и внимателно се изправи на крака. Кракът му пулсираше, а увреденият мускул се сви конвулсивно, когато отпусна цялата си тежест върху него. Къде, по дяволите, бяха всички? Как смееха да го оставят сам?

Закуцука към вратата и я отвори с трясък. Тя се удари в стената и този звук навя мимолетен спомен, но той бързо го прогони и отиде в пустата кухня. Имаше нужда от едно питие.

След като допи уискито и болката в главата му се притъпи, Марвин се огледа наоколо. Нямаше топла овесена каша на печката, от тенджерата не излизаше пара, нямаше я и Мери. Отвори уста да я извика, но си спомни. Мери лежеше в земята. От погребението бяха изминали повече от две седмици.

Краката му внезапно омекнаха и той се строполи на стола. Изведнъж му стана много студено, уискито не можеше да го сгрее — спомените се върнаха с пълна сила.

— Какво направих? — прошепна в ужасяващата тишина.

Столът се прекатури, докато си проправяше път покрай масата. Трябваше да намери Матилда, да й обясни — да я накара да разбере, че само уискито е виновно за ужасната му постъпка.

Стаята беше празна. Разбитата врата висеше на едната си панта, единствено кръвта по чаршафа свидетелстваше за стореното. По лицето му потекоха сълзи.

— Не исках да стане така, момичето ми. Помислих те за Мери — хлипаше той.

Заслуша се в тишината, после преглътна сълзите си и влезе в стаята. Вероятно се криеше, но трябваше да я намери и да я беди, че е станала ужасна грешка.

— Къде си, Моли? — повика я с нежен глас. — Ела при татко!

Нарочно използва обръщението, с което Мери я наричаше, когато беше малка — надяваше се, че така ще я убеди да се покаже.

Отговор не последва, нито шум, който да издаде скривалището й. Той повдигна изцапания чаршаф и погледна под леглото. Отвори тежката врата на гардероба и започна да рови из тъмните празни рафтове. Избърса носа си с ръкава и се замисли. Сигурно е отишла в плевнята или в някоя от другите външни постройки.

Като накуцваше, се върна в кухнята, видя бутилката на масата, с едно движение я събори и тя се разби със силен трясък на пода.

— Никога вече — мърмореше той, — никога, никога отново.

Забърза към входната врата, като влачеше сакатия си крак, и тъкмо да излезе на верандата, когато нещо привлече погледа му. Не нещо, което бе там, точно обратното — нещо, което не бе на мястото си.

Марвин се спря и погледна към голата кука и липсващия мях с вода и постепенно започна да проумява. Гардеробът бе празен. Ботушите на Матилда не бяха под леглото, шалът на Мери не висеше на закачалката.

Сълзите му спряха да текат и страхът замени угризенията и самосъжалението. „Къде, по дяволите, бе отишла? И от кога я нямаше?“

Все още бе много рано. Слънцето светеше силно в очите му и му причиняваше главоболие. Нахлупи ниско шапката си и се запъти към плевните и стопанските постройки. Тя трябваше да е там — някъде наоколо. Дори Матилда не бе толкова глупава, че да избяга, не и когато най-близките съседи живееха на почти сто й петдесет километра от тук.

Сети се за помощник-овчарите, които си бяха тръгнали преди няколко дена. Матилда можеше да ги срещне по пътя, но те щяха да си затварят устата, ако държаха да работят отново при него. Притесни го единствено мисълта, че би могла да отиде в Уилга, при онзи клюкар Финли и жена му. Щеше да има големи неприятности, но какво щеше да стане, ако е тръгнала към Караджонг, при Етън?

При тази мисъл пулсът му се ускори и той се забърза. Трябваше да я намери колкото се може по-скоро.

Малко по-късно крачеше към ливадата, нарамил седлото, юздите и мех с прясна вода. Беше ядосан и изплашен. Ако Матилда успееше да се добере до Уилга или Караджонг, то за него нямаше да има живот в Чаринга. Изкусните приказки и лъжи този път нямаше да помогнат.

Прекоси двора и застина на място. Конете ги нямаше, крайната порта бе широко отворена. Далечните пасища се простираха пусти, докъдето поглед стига. Побеснял от гняв, захвърли седлото на земята. Не разполагаше с камионетка като Етън Скуайърс, а сега, когато нямаше и кон, никога нямаше да настигне малката измамна кучка.

Запали цигара, нарами седлото и като беснееше и проклинаше, си проправи път през високата трева. Вината бе нейна — пи уиски, седя в скута му — никой не я е карал да го прави насила. Щом бе достатъчна голяма, за да пие, то бе достатъчно голяма, за да прави и други неща. Не трябваше да се държи като майка си и да се отнася с него като с нищожество, щом не е готова да си понесе наказанието.

„Освен това — помисли си той, когато стигна до последната порта, — тя навярно дори не беше негова дъщеря. Очевидно бе, че имаше нещо между Мери и Етън — и ако слуховете бяха верни — нещата бяха започнали, далеч преди той да се ожени за нея. Това обясняваше защо Патрик дойде при него с щедрото си предложение и защо Етън и Мери се бяха съюзили срещу него.“

След като убеди себе си, че не е извършил нищо нередно, той килна шапката си и се загледа мрачно в далечината. Трябваше да открие Матилда. Трябваше да й попречи да се разприказва за случилото се. Те нямаше да разберат. А и това не бе тяхна работа, по дяволите.

Забеляза нещо в далечината, което го изтръгна от угрижените му мисли. То се движеше, но бе прекалено далече, за да определи точно какво е. Заслони с ръка очите си и се загледа в малката точица, която едва се различаваше в потрепващата мараня. Дивият кон наостри уши, когато чу подсвирването на Марвин, гривата му потрепна неспокойно и той се затича в лек галоп.

Марвин стоеше и чакаше приближаването му. Конят бе млад и очевидно се бе отделил от стадото. Сигурно се бе уплашил и бе тръгнал към единственото място, което познаваше.

Марвин трудно сдържаше нетърпението си, докато конят обикаляше плахо около него. От опит знаеше, че и най-малкият шум или прибързано движение ще го прогонят, затова започна да му говори и да го успокоява, преди да го възседне. Веднъж яхнал коня, той проследи дирята, оставена от другите коне и пое след тях. Следите ясно личаха в изровената земя, но след един час езда той забеляза отделна следа, която водеше право напред.

Дирята продължаваше на юг — към Уилга.

 

 

Матилда бе пришпорила Лейди и първите няколко мили изминаха много бързо. Но постепенно кобилата се измори и започна да се движи в лек тръс. Нито един кон, камо ли стара кобила като Лейди, не можеше да галопира в такава жега. По-разумно беше да намали темпото, отколкото да рискува да я осакати или умори.

Наближаваше обед, слънцето напичаше безмилостно. Въздухът трептеше над прегорялата земя. Сухата трева шумолеше под копитата на коня. Огромната пустош ги обгръщаше, звукът на тишината се връщаше обратно като шептящо ехо. Ако Матилда не бе решена на всяка цена да избяга, тя не би изпитвала страх, защото тази сурова красива земя беше част от нея.

Величието й възбуждаше сетивата й, грубите цветове докоснаха кътчета от душата й, които жадуваха да я прегърнат — и тя на свой ред да бъде приласкана от нея. Върху тази древна земя вирееха крехки красиви растения с пастелни цветове, дървета с пепеливи дънери, ароматни борове и акации, чуваха се радостни трели на полските чучулиги.

Матилда се размърда неспокойно върху гърба на кобилата. Притеснението й нарастваше с отдалечаването й от Чаринга, но не можеше да мисли за почивка. Избърса потта от лицето си и намести периферията на старата си филцова шапка. Водата в меха бе топла и имаше възсолен вкус, но независимо от жаждата, която я мъчеше, Матилда знаеше, че трябва да я пести. Най-близкият източник на вода се намираше на десетки километри.

След дълго и внимателно проучване на хоризонта зад гърба си, не откри ни най-малка следа от Марвин. Матилда се намести удобно върху гърба на кобилата и се съсредоточи върху гледката пред себе си. Ритмичното чаткане на копитата я унесе в безгрижен сън.

Змията лежеше свита на кълбо в тясна пукнатина на спечената земя, скрита от слънцето под нисък храст. Трепетът от конските копита я бе събудил и сега тя бе нащрек. Червено-кафявото й тяло се плъзгаше по прашната земя, острото й езиче се бе показало, докато наблюдаваше неотклонно коня и момичето.

Унесена в прегръдките на съня, Матилда се бе наклонила към шията на кобилата. Пръстите й охлабиха хватката си от гривата й и тя се отпусна върху Лейди.

Копитото рязко удари каменистата земя. От храста изскочи змията — съскаща, с оголени челюсти и жълти очи, втренчени в жертвата. Атаката бе мощна и бърза.

Кобилата се изправи на задните си крака в момента, когато змията избълва отровата си. Копитата раздраха въздуха. Тя зацвили от ужас, с широко отворени ноздри и очи, а задните й крака затанцуваха върху глинестата земя.

Матилда се вкопчи в мятащата се грива и впи инстинктивно стъпала в изплъзващото се тяло на коня.

Летящите копита се стовариха обратно на земята. Гривата се изплъзна изпод пръстите й и тя увисна отстрани на потната напрегната шия. Лейди отново се изправи на задните си крака, за да поднови борбата, и това сложи край на отчаяните опити на Матилда да се задържи върху й. Тя падна върху червената земя.

Лейди се изправи за сетен път на задните си крака, с ужасени очи и оголени зъби, и заудря въздуха с копита. Матилда се мъчеше да си поеме дъх, докато се търкаляше настрани, за да избегне яростните смъртоносни копита.

Като изпръхтя и отметна рязко глава, Лейди се обърна и пропусна в посоката, от която бе дошла. Вдигнаха се облаци прах, земята потрепери от тропота на копитата и Матилда остана далече назад.

— Върни се! — извика с пълно гърло. — Лейди, върни се!

Единственият отговор бяха облаците прах, които бележеха пътя на коня — малко по-късно и те изчезнаха.

Матилда предпазливо опипа краката и ръцете си. Изглежда нямаше нищо счупено, но през дрипавите останки на ризата й прозираха болезнени ожулвания. Затвори очи, за да се съвземе от шока, предизвикан от падането, но при мисълта, че змията е наблизо, се окопити.

Бавно се вдигна на крака, взе меха и вързопчето и за момент остана неподвижна насред тишината. Змията не се виждаше никъде, но това не означаваше, че не дебне наоколо.

— Стегни се! — тихо промълви на себе си. — След целия този шум, тя сигурно е по-изплашена и от Лейди и вече се е скрила някъде.

Матилда нахлупи шапката си, нарами багажа и прецени обстановката. Сиво-сините елипсовидни очертания на планината, наречена от аборигените Тжаринга, вече не бяха толкова далече. Обрасла с евкалипти и борове, Уилга се намираше от другата страна на планината, но Матилда знаеше, че ще трябва да върви още дълги часове, преди да може да зърне фермата.

Пое си дъх и бързо се огледа наоколо. Конят си бе отишъл, а от Марвин нямаше и следа. Матилда изправи глава и пое напред. В полите на Тжаринга имаше вода, а също и подслон. Ако стигнеше там, преди да е настъпила нощта, после можеше да почива.

 

 

Мисълта, че Матилда има голяма преднина, всяваше страх и притеснение у Марвин. Той заби шпори в корема на коня и животното ускори ход, пъргавите му крака препускаха безмилостно по твърдата земя. Слънцето беше се издигнало високо и той знаеше, че конят скоро ще се изтощи напълно. Яздеше вече часове наред, а от нея все още нямаше и следа, не се виждаше дори облаче прах от Лейди. Той отпусна поводите на коня и слезе от седлото.

Едно свястно питие би му дошло много добре, но и водата, която носеше щеше да свърши работа. Като надигна жадно меха, той накваси езика си, преди да преглътне. После напълни шапката си и даде на коня да пие. Страните на животното още потръпваха след дългата езда, капчици пот покриваха шията му. Когато и двамата утолиха жаждата си, Марвин нахлупи отново мократа студена шапка и поведе коня напред. Щеше да повърви отстрани в сянката му и когато стигнеха до извора в полите на Тжаринга, можеха да се разхладят и да се напият с вода до насита.

Рояци мухи бръмчаха наоколо, слънцето напипаше грубата повърхност на земята и острите камъни по пътя. В потрепващия въздух над тревистата местност кръжеше ястреб — ленив хищник, тръгнал на лов за плячка. Мрачни мисли терзаеха Марвин. Той не притежаваше неговите очи, които с лекота виждаха жертвата отдалече, а трябваше да измине целия този изморителен път под палещите лъчи на слънцето, за да настигне плячката си, чиито дири дори не можеше да открие. Крепеше го само мисълта как ще я накаже, когато я намери. И страхът, че ще се разбере за деянието му.

Спомените го върнаха в Галиполи — в онази нощ, когато изпълзя от вонящата дупка в земята, която бе погребала толкова много негови другари. Тогава той бе успял да предотврати разобличаването на простъпката си, благодарение на бързите си реакции и на хитростта си.

От месеци се намираше в разгара на бойните действия, а взривовете и експлозиите от турските снаряди ехтяха в главата му дълго след края на обсадата. Той се стряскаше и преживяваше отново всеки гръм и гледка, чийто свидетел бе станал. Непрестанно усещаше миризмата на кръв и барут, а ужасът не го напускаше. Обливаше го студена пот, трепереше от страх в лепкавата кал. Усещането, че е притиснат и няма къде да избяга, го докарваше до лудост.

Марвин си припомни как се измъкна под прикритието на тъмнината, как оцелелите около него простенваха в съня си, притиснали плътно до телата си пушките — единствената им защита. Той тичаше през окопите, като увеличаваше все повече разстоянието между себе си и сигурната смърт. Като преследвано животно, той търсеше някой кладенец, най-сигурното скривалище, където нямаше да го открият и смъртта нямаше да е вече негова спътница.

Когато заобиколи стражевите постове, които се гушеха в една защитена падина на стотина метра от плажа, най-накрая откри това, което търсеше. Пропълзя покрай един мъртвец, когото санитарите бяха пропуснали, свит в една тясна усойна ниша, с ръце върху главата и с притиснати до брадичката колене.

Отекваха случайни изстрели, които го караха да простенва и да се свива от страх. Искаше всичко това да свърши — да го оставят на мира. Вече не издържаше.

Марвин не чу скърцането на ботушите по пода на укритието, нито пък видя приближаването на войника.

— Ставай, подъл страхливецо!

Марвин погледна нагоре. Щикът бе насочен на милиметри от лицето му.

— Остави ме — умоляваше той, — не мога да се върна там.

— Мръсен, жълт динго! Трябва да те разстрелям на място и да те оставя да гниеш тук. — Щикът пробождаше пространството, което ги разделяше. — Стани!

Пред погледа на Марвин всичко заплува в червена мъгла. Ужасът от окопите мина на втори план пред лицето на тази нова опасност. Военният съд щеше да е скоростен, а разстрелът — неизбежен. Той бе притиснат в ъгъла. Единственото, което можеше да направи, бе да нападне — и преди да осъзнае какво прави, стреля не срещу врага, а срещу сънародник и брат по оръжие.

Гърмежът отекна оглушително в укритието. Тъп удар в коляното му го събори. Полежа замаян на пода, без да осъзнава какво се е случило. Когато изплува от червената мъгла и дойде на себе си, той се огледа наоколо.

Другият мъж лежеше на земята, а пушката — отстрани до тялото му. Не помръдваше, не проявяваше признаци на живот и когато Марвин пропълзя до него, разбра причината. Човекът нямаше лице. Куршумът на Марвин го бе обезобразил.

Той огледа собствената си рана. Паниката от извършеното, замени плача и болката и Марвин трескаво мислеше какво да направи. Куршумът на другия войник бе раздробил коляното и бе преминал през бедрото му, преди да пробие дупка в хълбока му. Скоро нямаше да може да мисли от болка, а кръвта шуртеше прекалено силно, за да си позволи да остане тук още дълго.

Погледна мъртвия войник. Беше нисък и дребен. Нямаше да е трудно да го носи. Като взе мигновено решение, Марвин вдигна лекото тяло и го преметна през рамо. Използваше пушката си като бастун, когато закуцука към изхода на укритието. От турските позиции още се стреляше. Светлинните от полевата болница проблясваха в тъмното, край палатката на командването притичваха хора, от там долитаха гръмки заповеди.

Марвин премести тялото на войника от рамото върху гърба, като преметна безжизнените му ръце около врата си. Тялото щеше да е идеален щит, ако откъм хълма долетеше заблуден куршум.

Спускането по стръмния склон бе мъчително, но появата му сред настъпилия хаос си струваше усилието — точно както очакваше. Той бе герой. Въпреки че бе ранен, бе рискувал живота си, за да спаси свой другар. Едва се сдържаше да не се разсмее, когато му съобщиха внимателно, че войникът е мъртъв и го погледнаха със съжаление.

Марвин се върна в настоящето и погледна напред. Наградиха го с медал и след няколкомесечен престой в болница му връчиха билет за дома. Късметът и хитростта му го спасиха тогава, точно както щяха да го измъкнат и сега, защото силуетът на Лейди се появи на хоризонта.

Той се усмихваше, докато сивата кобила галопираше насреща му. Като хвана увисналите поводи, той възседна коня и го подкара в галоп. Ако конят бе хвърлил Матилда, то в скоро време той щеше да я открие.

 

 

С потъването на слънцето зад планината се появиха и издължените прохладни сенки и Матилда с несигурни крачки си проправи път през гъстия храсталак, в търсене на подслон под короните на дърветата. Едва дишаше, едва ходеше, не можеше дори да мисли. Беше изтощена.

Звуците на дивата пустош я заобикаляха, докато си почиваме, облегната на едно дърво, но при шума от течаща вода, тя скочи на крака. Нямаше време да почива, трябваше да напълни меха с прясна вода, преди да продължи. Мисълта за студената чиста вода от водопада повдигна духа й.

Водопадът извираше високо в планината, спускаше се с шум надолу, като събираше ведно водите от другите извори и се изливаше от трийсетметрова височина върху каменистата долина. Когато Матилда излезе от плътните зелени сенки на дърветата, видя, че количеството на водата бе намаляло значително поради липсата на дъжд. Водата, която се процеждаше през гладките лъскави камъни, едва смогваше да напълни езерцата отдолу. Огромните оголени корени на едно дърво се бяха сплели на възел и стърчаха над повърхността на земята. Листата на горската папрат висяха спаружени, а под иглолистните дървета стърчаха гъсти туфи изсъхнала коприва.

Матилда се покатери на широк плосък камък, издаден над едно от скалните езерца и свали ботушите си. Не си направи труда да се преоблече, понеже дрипавите й дрехи бяха също толкова мръсни, колкото бе и самата тя. Потопи се в ледената вода и потръпна от удоволствие. Мехурите по краката й скоро щяха да заздравеят, а изгорелите й от слънцето ръце щяха да добият кафеникав тен.

Затвори очи и като стисна носа си, се потопи под водата, която отми мръсотията и потта. Ледената милувка притъпи болката между краката й. Изгорялата й от слънцето кожа се успокои.

Матилда показа главата си на повърхността и пое дълбоко въздух. Първо се напи до насита с вода, после напълни меха. Птиците, които бяха притихнали при нейното пристигане, сега пееха с всички сили и тя се загледа замечтано в короните на дърветата. Това място открай време бе много специално за нея. Тук Мери й бе разказвала приказки за еднорози, за феи и за малки човечета, наречени елфи. Матилда почти вярваше, че те съществуват, но жестоката действителност бе намерила начини да опровергае вярата й.

Тя неохотно излезе от водата и си обу ботушите. Примижа от болка, когато притиснаха разранената кожа, но това не я разколеба — не и след всичко преживяно през изминалите няколко дни. Нарами меха и вързопа и навлезе дълбоко в храсталака. Това бе по-прекият път, отколкото ако бе заобиколила, и ако продължаваше да върви на юг, щеше да излезе на хълма над Уилга.

Докато вървеше през влажните зелени сенки, цялата се обливаше в пот, и когато излезе на открито бе вир-вода. Но когато и далечината съзря обширните пасища на Уилга и тънката спираловидна струйка дим от комина на къщата, бе доволна от себе си. Целта бе вече близо.

Гората оредя, а слънцето се спусна още по-ниско в небето, когато Матилда изкатери разпръснатите камъни в подножието на Тжаринга. Мехът с вода тежеше на раменете й, вързопът й пречеше, докато се подхлъзваше и спъваше върху неравната земя, но и за миг не си помисли да ги захвърли — те бяха безценни. Животинки пробягваха и се скриваха под скалите, стреснати в следобедната си дрямка от неочаквания шум, смеещите се врабци я съпровождаха по пътя, и когато най-сетне стъпи на равното, спря за миг, за да отдъхне и да утоли жаждата си. Здрачаваше се, а фермата Уилга се намираше на поне още три часа път, затова трябваше да събере всичките си сили, за да продължи. Ако Марвин бе срещнал Лейди, можеше да е само на няколко километра след нея.

След като запуши гърлото на меха, Матилда излезе на равното и се запъти към струйката дим в далечината.

Докато вървеше, загуби представа за времето. Вниманието й бе съсредоточено единствено върху сгъстяващите се сенки и мъждукането на Уилга на хоризонта. Ботушите й газеха по сухата земя и сребристосивата трева, докато мислите й се насочиха към Том и Ейприл Финли.

Уилга от години бе собственост на семейството на Том Финли. Старият Финли бе починал няколко месеца след жена си и бе оставил Том и жена му да управляват собствеността. Матилда не бе виждала Том от дълго време — откакто майка й се разболя и Марвин не разреши да я посети. Въпреки това тя знаеше, че ще намери подслон във фермата. С Том бяха израснали заедно и макар да бе по-голям от нея с няколко години, за него тя беше като сестра, каквато никога не бе имал.

Помнеше го като кльощаво момче, което я подиграваше заради галеното й име — Моли. „Що за име е това?“ — дразнеше я той, докато й дърпаше косата. Но с времето престана да я дърпа за косата и се съгласи, че това име й подхожда, защото по принцип се предполагаше, че жените, носещи името Матилда, са благовъзпитани и сериозни, а не хлапачки, които се катерят по дърветата и играят в прахоляка с разрошени коси.

Матилда се усмихна въпреки умората и изтощението. „Колко прав е бил — помисли си тя. — Старата леля Матилда сигурно е била много възпитана и сдържана, ако се съдеше по портрета й. Нищо чудно, че майка й бе променила решението си, след като дъщеря й бе започнала да върши пакости в разрез с високите изисквания, които вървяха заедно с името.“

Един познат звук я изтръгна от мислите й и тя се огледа с тревожно предчувствие.

Земята вибрираше под конските копита и там, в далечината, тя безпогрешно различи неясните очертания на кон и ездач. Слава богу! Най-накрая някой я беше забелязал и идваше да й помогне.

Тя започна да маха.

— Тук съм. Насам — завика.

Отговор не последва, но конят идваше все по-близо.

Матилда потрепери, когато започна да различава приближаващите се силуети.

Конете бяха два, но ездачът само един. Отстъпи крачка назад. После още една. Когато очертанията им се избистриха, ужасът се завърна. За нищо на света не можеше да сбърка масивната фигура на гърба на кафявия кон, нито пък тромавите контури на Лейди.

Започна да тича.

Звукът от копитата се засили. Уилга й се струваше невъзможно далече.

Усети прилив на сили, докато бягаше през високата трева, ботушите й се хлъзгаха и тя се препъваше в неравната земя. Шапката й се смъкна и заподскача на гърба й. Не откъсваше очи от блещукащата светлинка на Уилга в далечината — нейното единствено спасение. Трябваше да успее на всяка цена. От това й зависеше животът.

Оглушителният тропот премина в равномерен тръс.

Матилда не смееше да се огледа, но предполагаше, че той е на десетина метра зад нея, дебнеше я, както котка дебне мишка като на шега — предизвикателно, но заплашително. Спъна се отново, хлипаше, трудно й беше да си поеме въздух. Преследвачът чакаше тя да падне. Чакаше да настъпи неговият час. И двамата знаеха, че не може да избяга.

Пасбищата пред нея се простираха безкрай, дългата трева затрудняваше бягството й, неравностите по земята бяха създадени като че ли нарочно, за да я препъват. Въпреки това тя събра сили, за да се задържи на крака и да продължи да тича. Друг изход нямаше.

Равномерното чаткане на копитата я следваше — не я застигаше, но и не преставаше. Приглушеният му злорад смях и дрънченето на сбруите я накара да се затича с все сила.

Фермата вече бе по-близо, Матилда виждаше трепкащата светлина зад един от прозорците. Веднъж да стигне до голото пространство пред къщата, Марвин нямаше да посмее да й стори нищо.

Докато тичаше, тя отчаяно търсеше някакви признаци на живот — знак, че там навън има някой, който ще я забележи. Къде беше Том? Защо никой не й се притичваше на помощ?

Натрапчивият тропот се сля с нейните крачки. Все по-близо й по-близо. Звукът от приближаването му изпълни всичко наоколо, докато не остана място за нищо друго.

Матилда едва дишаше. Сърцето й напираше да изскочи от гърдите, когато кафявият кон се изравни с нея. Пяна излизаше от устата му, мощните му дробове шумно изтласкваха поетия въздух. В следващия момент накъсаният тропот вече беше пред нея.

Матилда се затича в друга посока.

Конят я последва.

Тя отскочи встрани, за да се предпази от тежките застрашителни копита и започна да бяга през тревата зигзагообразно.

Конят се приближи, обутият в ботуш крак на Марвин се измъкна от стремето и я изрита силно.

Ударът по главата й бе зашеметяващ, тя протегна ръце, за да се хване за стремето и да се задържи права. Падаше все по-ниско и по-ниско, земята с нетърпение я очакваше, за да я прегърне в облак от прах и остри камъни.

Едрата фигура на Марвин закри залязващото слънце и надвисна застрашително над нея.

— До къде си мислеше, че ще стигнеш, а?

Матилда погледна през тревата към притихналата пуста ферма. Ако не бе спирала да почива, щеше да успее.

Марвин я хвана безмилостно за рамото и я изправи грубо на крака. В очите му проблясваха искри на садистична наслада, когато я сграбчи за косата и изви главата й, за да я принуди да го погледне. Матилда знаеше, че целта му бе да я накара да заплаче — да го умолява да не я наранява, но тя нямаше да му достави това удоволствие — независимо колко щеше да я измъчва.

Когато заговори с нисък заплашителен глас, тя усети противния му дъх.

— Това, което става в Чаринга не засяга никого. Ясно?! Ще те убия, ако пак се опиташ да бягаш.

Матилда знаеше, че това не е празна заплаха. Той се наведе надолу и без да изпуска косата й, я дръпна още по-жестоко.

— Погледни ме! — изръмжа.

Матилда събра остатъка от куража си и го погледна, без да мига.

— Никой няма да ти повярва. Аз съм герой от войната, ясно ли ти е, имам медал.

Матилда погледна в очите му и й се стори, че там видя нещо друго, освен заплахата. Страх? Невъзможно. Тонът му бе убедителен и в тези няколко секунди тя разбра, че е съвсем сама.