Тамара Маккинли
Последният валс на Матилда (19)

Глава 17

Джени затвори дневника и остана да лежи, загледана в тавана. И друг път й се бе случвало да слуша спомени за войната, разказвани от по-старите мъже по кръчмите, но от дневниците на Матилда разбра какво е представлявала войната за жените. Техните изпитания не са били по окопите и под куршумите, техните врагове са носели други униформи. Битките им са били със земята, от която е зависело оцеляването им, борели са се със сушата и ненаситните зайци. Не са осъзнавали, че се държат храбро, но всъщност са били калени в боя и са проявявали не по-малък героизъм от бойците на фронта.

Преди да стане, Джени се прозя и се протегна в леглото. Даян вече шеташе из кухнята и Джени беше любопитна да разбере мнението й за първите дневници.

— Добро утро, Джен. Заповядай, вземи си от тези. Не знам за теб, но аз не можах да оставя дневниците през цялата нощ. — Тя й подаде чаша чай и препечена филийка.

Джени опита чая и направи гримаса, защото беше твърде сладък.

— Е, как ти си струват? Разтърсваща история, нали?

Даян отметна назад черната си коса. Изглеждаше уморена.

— Мога да разбера защо не можеш да се откъснеш от тях — каза замислено. — Това е една човешка история за кръвосмешение и бедност — неща, които хора като теб и мен познават много добре — но си признавам, че не горя от желание да стигна до края.

Тя замълча, загледана в парата от чая.

— Все още не мога да разбера защо настояваш дневниците да останат тук. Всеки издател би дал мило и драго, за да се докопа до тях.

— Точно така. И точно затова трябвала останат тук. — Джени остави чашата и се наведе напред. — Как би се почувствала, ако цял свят разбере най-дълбоко пазената ти тайна? За хората, които са живели в Чаринга, досега са се носели само недоизречени слухове — би било предателство към Матилда да издам тайната й.

— Тя е оставила дневниците, за да бъдат намерени, Джен. Искала е да бъдат прочетени. Защо приемаш всичко това като личен кръстоносен поход? Матилда не ти е никаква.

— Помисли си, Даян. Може и да е просто една непозната, може и да е живяла във времена на тежки изпитания, каквито трудно бих могла да си представя, ако не бях прочела дневниците, и все пак нашите съдби се преплитат заради нещата, които и двете сме преживели. Някак си сме свързани и имам усещането, че тези дневници са били оставени точно за мен и аз трябва да реша какво да правя с тях.

Даян я погледна и запали цигара.

— Все още мисля, че това не ти носи нищо добро, Джен. Защо ти е да се ровиш в миналото, да възкресяваш тези години на малтретиране, самота и загуби, когато ти самата тъкмо си се съвзела от собственото си нещастие?

— Защото Матилда ми даде сили и ми показа, че нищо не е в състояние да пречупи човешкия дух, когато той е достатъчно силен.

Даян се усмихна.

— Ти винаги си имала достатъчно силен дух, за да се изправиш срещу трудностите, Джен. Предполагам, че Матилда просто ти е помогнала да го осъзнаеш, затова съм доволна, че си намерила дневниците.

Джени изгледа учудено приятелката си. Ако някой я помолеше да опише собствения си характер, щеше да се определи като упорит човек, но никога ни й беше хрумвало, че е със силен дух или, че е смела. Думите на Даян я изненадаха.

— Хайде да излезем на верандата. Тук взе да става прекалено горещо — каза тя, смутена от разговора.

Даян последва Джени навън. По двора не се мяркаха хора, чуваше се само звънтенето на чука от ковачницата. Въпреки че зимата чукаше на вратата, навън се очертаваше един от онези дни, в които небето изглеждаше по-близо до земята от обикновено. С издигането на слънцето на небосклона се увеличаваше и задухът. Въздухът беше застинал, не се долавяше и най-слабият повей, който да раздвижи прахта по двора и листата по дърветата. Дори птиците нямаха желание да дърдорят.

Джени се загледа към двора. Някаква особена тишина бе надвиснала над главите им. Сякаш голямото червено сърце на Австралия беше престанало да бие.

— В дни като този бих искала да съм в Сидни — промърмори Даян. — Какво ли не бих дала, за да усетя соления въздух и да погледам онези огромни вълни, които се разбиват от скалите на Куги.

Джени не каза нищо. Искаше да запечата завинаги в паметта си тази картина и да я пренесе в града, за да може този спомен да я топли в студените, ветровити нощи, когато вълните се разбиваха с грохот в скалите.

— Май си имаш посетител.

Джени погледна в същата посока и простена. Чарли Скуайърс, яхнал коня си, тъкмо влизаше през последната порта.

— Какво, по дяволите, иска?

Даян се изкикоти.

— Вероятно да те ухажва. Знаеш как влияят горещините на мъжете? — Тя стъпка цигарата си. — Оставям те да се оправяш сама с него.

— Стой тука! — изсъска Джени, но се оказа, че си говори сама. Даян се беше скрила някъде в къщата и беше твърде късно да я последва, защото Чарли вече слизаше от коня.

— Добър ден, Джени. Надявам се, че не идвам прекалено рано, исках да се уверя, че всичко с теб е наред. — Той свали шапката си и се усмихна. Посребрените кичури на слепоочията му само засилваха красотата му, безупречните кожени панталони и изгладената риза бяха освежаваща гледка след прашните и мокри от пот дрехи на мъжете, които работеха в Чаринга.

Тя се ръкува с него и се усмихна на свой ред. По време на дните, прекарани в Караджонг неговата компания й бе приятна.

— Чарлс, приятно ми е да те видя отново, но защо мислиш, че има някакъв проблем?

— Онзи ден си тръгна много набързо. Надявам се, че по време на танците не се е случило нещо неприятно, което да те накара да се почувстваш зле в Караджонг?

Тя поклати глава.

— Бях посрещната изключително гостоприемно. Съжалявам, че не можах да си взема довиждане с вас, но се налагаше да се върна бързо в Чаринга.

— Това му е лошото да си фермер. Работата никога не свършва — усмихна се той отново и запали една пура. — Надявах се, че ще останеш по-дълго, за да мога да те разведа из Караджонг. Но някой друг път.

Джени не виждаше смисъл да му казва, че възнамерява да си тръгне след шест дена.

— Би било чудесно — каза любезно. — Така ще мога да видя Хелън отново. Двете много си допаднахме, освен това съм й обещала да й подаря една от моите картини.

— Хелън ме помоли да ти предам много поздрави. Гостуването ви с Даян й достави голямо удоволствие. Напоследък тя не излиза много от Караджонг, заради баща ми и всичко останало, но краткото ви посещение наистина много я зарадва.

— Хайде да влезем вътре и да изпием по чаша чай, Чарли. Даян се мотае някъде из къщата и съм сигурна, че ще се радва да те види.

Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре.

— Не съм много убеден в това, Джени. Видях как се скри вътре, когато ме видя, че идвам. Надявам се, че не съм я обидил с нещо?

Джени се разсмя и наля чая.

— С какво, за бога, би могъл да обидиш Даян?

Той също се разсмя.

— Не знам — промълви, — но не мога да си позволя да опетня репутацията си, нали разбираш?

Джени още се смееше, когато забеляза, че Брет е застанал на прага. Пулсът й се ускори и тя мигновено се настрои да се отбранява.

— Защо се прокрадвате така потайно, господин Уилсън? Не виждате ли, че имам гост?

Брет изгледа Чарли сърдито и влезе в кухнята. Рипър започна да скача по него, но той не му обърна внимание.

— Дойдох, за да си прибера останалите вещи от килера.

Джени кимна и се ядоса на себе си — беше забравила, че в килера имаше оставени негови чанти и кашони. Присъствието му в къщата ужасно я притесняваше и й се искаше Даян да си покаже предателската физиономия и да я спаси от затруднението. Тя се обърна към Чарли, който я наблюдаваше с любопитство, повдигнал въпросително едната си вежда.

— Не знаех, че нещата стоят по този начин — каза той, видимо доволен от сцената, на която стана неволен свидетел.

— Брет е живял в къщата, преди да дойда в Чаринга — рязко отвърна Джени. — Не се е случило нищо, за което да не може да се говори на чаша чай на гости у пастора.

— Гузен негонен бяга — промърмори той с недоверие, — но кой съм аз, че да те съдя?

— Чарли, ти си невъзможен — въздъхна Джени.

Брет се върна в кухнята, натоварен с кашони. Той изгледа двамата намръщено, бутна рязко вратата с мрежата и излезе на верандата.

— О, скъпа! — възкликна Чарли. — Твоят господин Уилсън изглежда не е в настроение тази сутрин. Явно си има проблеми с неговата малка сочна барманка. — Той втренчи сините си очи в Джени. — Двамата са хубава двойка, не мислиш ли?

Джени избегна погледа му, защото се страхуваше, че очите й ще я издадат.

— Не смятам да обсъждам любовния живот на господин Уилсън — каза решително.

Леката усмивка подсказваше, че той има различно мнение по въпроса.

— Е, не бих искал да те задържам, Джени. Знам, че си заета. Предай моите поздрави на Даян и не забравяй, че обеща да ни посетиш. Хелън ще се радва да ви види с Даян.

Той хвана ръката й и я задържа малко по-дълго, отколкото бе необходимо.

— Аз също ще се радвам да те видя — каза с нисък глас. — Присъствието ти преобрази Чаринга и й вдъхна нов живот. Мястото никога няма да е същото без теб.

— Винаги е приятно да знаеш, че си направил впечатление — каза тя отбранително.

— Виждам, че не се поддаваш лесно на ласкателства, Джени. Възхищавам се на това качество у жените. Следващия път ще се постарая повече. Не искам да мисля, че съм загубил подхода си към нежния пол. — Той се усмихна и й целуна ръка.

Джени се отдръпна и побърза да излезе на верандата, за да не му даде възможност да каже още нещо. Разговорът бе взел опасна насока, освен това споменът за забавата все още не беше избледнял в паметта й и тя се чувстваше притеснена. Спомняше си как я притискаше, докато танцуваха валс и как не можеше да избегне хипнотичния му поглед. Нямаше съмнение, че Чарли беше изпечен женкар. Въпреки че не можеше да бъде заблудена за истинските мотиви, които го караха да флиртува, Джени харесваше чувството му за хумор.

— Нещата май се нареждат доста добре, Джен. Мисля, че няма да е зле да поостанем тук малко по-дълго.

Джени се завъртя и застана срещу Даян, която стоеше с ръце на кръста и наблюдаваше как фигурите на ездача и коня се смаляват в далечината.

— Какво точно имаш предвид, дявол да го вземе?

— По-спокойно, де — каза подигравателно Даян и размаха показалеца си. — Имах предвид, че след като си приключила с Брет, защо да не поостанеш тук за истински големия улов? Старият Чарли Скуайърс може да си заслужава вниманието.

Раздразнението на Джени започна да взема връх.

— Даян, ти нямаш абсолютно никакъв вкус, освен това си пълна страхливка. Остави ме с Чарли, след като знаеше, че не искам да се виждам с него насаме, а като капак на всичко и Брет цъфна тук.

Очите на Даян се разшириха от учудване.

— Леле-мале. Толкова много мъже за толкова кратко време. Каква наситена програма.

Джени се разсмя. Човек не можеше дълго време да се сърди на Даян.

— Трябваше да видиш физиономията на Брет — каза тя, като се задъхваше. — Ако можеше да се убива с поглед, сега двамата с Чарли щяхме да сме мъртви.

— Може и да ти се отдава да заблудиш Брет, Джен, но мен не можеш да ме заблудиш. Брет още има значение за теб и мисля, че направи голяма грешка, като го остави да си тръгне по този начин. Ти не му даде никаква възможност да ти даде обяснение, а това, че те видя в компанията на Чарлс само влоши положението.

— Не ми се слуша това, Даян.

— Може и да не ти се слуша — каза троснато Даян, — но и аз имам право да си кажа мнението.

Джени я изгледа втренчено, после се промъкна покрай нея.

— Времето е много горещо, за да водим подобни спорове. Отивам да чета дневниците.

Даян вдигна рамене.

— Ти решаваш. Само че рано или късно ще трябва да понесеш последствията от решението си — и това, че се криеш зад четенето на дневниците, няма да ти помогне.

Джени влезе в спалнята и погледна през прозореца. Даян, разбира се, беше права, но тя нямаше намерение да си признае, че е допуснала грешка. Джени взе тетрадката, намести се на леглото и започна да чете.

 

 

През последния месец Матилда патрулираше по пасищата сама. Веднага щом Ейприл замина за Аделаида, Гейбриъл изчезна на една от неговите обиколки. Овчарите бяха заети с чифтосването на животните в Уилга. Тя се чувстваше изморена, изпотена и жадна, след като вече четвърти ден обикаляше без почивка, и имаше нужда да се прибере в Чаринга, за да попълни запасите си от вода.

Яздеше през прашните, сухи остатъци сребриста трева и Блу подтичваше до нея. Той започваше да остарява — мислеше си Матилда. Скоро нямаше да може да събира стадата по пасищата. Когато настъпеше това време, тя щеше да се погрижи, той да получи заслужената си почивка. За него нямаше да има куршум, а топла постелка пред печката.

Мислите й се насочиха към онзи непочтен нехранимайко Гейбриъл. Винаги изчезваше точно когато имаше най-голяма нужда от него. Този хитрец не обичаше много да работи и сигурно се е досетил, че заминаването на Ейприл означава повече ангажименти за него. Матилда не се изненада, че не го намира в колибата му — двамата се познаваха толкава отдавна, че не можеха да се изненадат един друг — но беше съсипана, че я изостави в най-неподходящия момент, когато трябваше да се грижи за две ферми.

Лекият ветрец довя някаква остра миризма, която я накара да забрави за проблемите с Гейбриъл и да замръзне на седлото. Дръпна юздите, за да спре коня, повдигна глава и подуши въздуха.

Пушек. Не можеше да обърка тази миризма с никоя друга.

Гърлото на Матилда се сви от страх и тя обходи с поглед хоризонта в търсене на източника на дима. Огънят беше единственият неприятел, с когото беше безсилна да се бори.

Сивите струйки, които се виеха към безоблачното синьо небе изглеждаха прекалено нищожни, за да предизвикат щети, но тя знаеше, че те могат за секунди да се превърнат в стихия, която да помете всичко по пътя си с бясна скорост и разрушителна сила.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите й и тя смушка коня в галоп. Пушекът идваше от къщата. Чаринга гореше!

Матилда пришпори коня, за да прескочи последната ограда и се понесе с бясна скорост през двора. Сега пушекът стана по-гъст, но все още идваше само от едно място. Имаше възможност да потуши огъня, преди да се е разраснал. Като препусна покрай ъгъла на стригачницата, тя видя източника на дима и рязко дръпна юздите на коня, който успя да спре сред облаци прах. Матилда скочи от гърба му, трепереща от гняв.

— Гейбриъл — изкрещя тя, — какво, по дяволите, си мислиш, че правиш като палиш огън насред проклетия двор?

Старият мъж седеше с кръстосани крака, но когато я видя се усмихна жизнерадостно, стана и тръгна с небрежна походка към нея.

— Трябва да яде, господарке.

Тя го погледна намръщено. Нямаше го от месеци и ребрата му се брояха. Огромната му къдрава черна коса беше започнала да побелява, а единственият му зъб липсваше.

— Къде беше, по дяволите? И кои са всичките тези хора?

Той хвърли разсеян поглед към кръга от насядали около огнището с казана мъже и жени и засмука голите си венци.

— Довел черните хора помагат, господарке. Добра работа свършат за малко бекон, захар и брашно.

Тя го изгледа, после насочи вниманието си към колибите от пръчки и клони, издигнати край коритото на реката, и дрипавите деца, които играеха в прахта. „Сигурно са около трийсет души — помисли си тя с ужас — и очакват, че ще ги храня.“ Тя отново се обърна към Гейбриъл.

— Няма да има нито бекон, нито захар, нито брашно. Досега не съм ви видяла да свършите нещо. Не мога да ви изхраня всичките.

Той я погледна тъжно.

— Жените и децата гладни, господарке. Могат работят много добре. — Той сви мършавата си ръка и се ухили. — Много мускули. Аз добър работник.

Матилда беше чувала това и преди и не се впечатли. Знаеше каква е представата на Гейбриъл за работа. Но като погледна дрипавата компания и кльощавите деца, омекна. Ако на нея й бе трудно в тези времена, за тях беше още по-зле. Дори в добрите времена те живееха ден за ден и макар че се съмняваше, че ще види голяма помощ от Гейбриъл и шарената му дружина, те бяха единствените, които можеха да й помогнат, докато траеше проклетата война.

— Добре, Гейб, вземам ви. Искам обаче да стоите далеч от къщата и плевните, освен ако не ви кажа, че може. Ако хвана някого да краде кокошка или прасе, първо ще стрелям, после ще питам. Разбра ли?

Той кимна.

Матилда погледна към къкрещата манджа в казана и помириса въздуха с подозрение.

— И да не крадете от градината, а ако не работите, няма да получите бекон.

— Да, господарке. Ловенето тези черни хора от мисия край Дъбо. Добри мъже. Обичат бекон.

— Хубаво, разбрахме се. Можеш да започнеш, като нацепиш малко дърва за печката. Знаеш къде е брадвата и купчината с дървата. Едно от момчетата може да се занимава с конете, нека се погрижи първо за този, защото е потен и гладен. Хвани някои от мъжете да отсекат изсъхналите дървета и да разширят голото пространство за предпазване от пожари. Не искам да рискувам в тази суша. И кажи на някоя от жените, че имам нужда от помощ в къщата. Вътре е много мръсно, понеже рядко се прибирам.

В тъмните очи на Гейбриъл просветнаха хитри искрици, но усмивката му беше съвсем невинна.

— Много жени, господарке. Гейб има нова жена.

Матилда го изгледа с удивление. Жена му беше умряла преди пет години и той беше напълно доволен, че другите жени се грижат за децата му и го утешават.

— Хубаво — каза тя, опитвайки се да прикрие изненадата си. — Коя от всичките е жена ти и как се казва?

Наблизо имаше няколко жени, облечени в парцаливите останки от втора ръка дрехи, които навярно им бяха подарени от мисията. Жените я поглеждаха срамежливо и се кикотеха, като държаха ръце пред устните си. Гейбриъл издърпа три от тях напред.

— Дейзи, Дора, Една — произнесе с гордост.

„Какви нелепи имена — помисли си Матилда. — Мисията в Дъбо имаше за кого да се грижи.“ Тя огледа трите жени. За аборигените не беше обичайно да имат повече от една жена — те бяха моногамно племе и имаха строги правила за безразборните полови контакти. Трите жени сигурно бяха сестри, трябвало е да се погрижи и за сестрите на жена си.

— Коя от тях е жена ти, Гейб. Нямам нужда и от трите.

— Една — отговори той. — Но всичките три жени добри.

— Ще взема тази, която няма да тръгне на обиколка веднага щом се обърна — отвърна Матилда хапливо.

Гейбриъл сви рамене. Усмивката му угасна за момент, докато оглеждаше замислено трите жени.

— Една — обяви накрая.

— Така е най-правилно — Тя се опита да остане сериозна, но това беше непосилна задача, когато той я гледаше с такова явно лукавство. — Ще взема само Една — обясни тя. — Вие двете можете да почистите бараките на стригачите.

Една започна да клати глава категорично.

— Дейзи, Дора с мен, господарке, а? Друга къща после чистим.

Матилда изгледа подред и трите. Не бяха красавици и определено изглеждаха застарели, но в тях имаше достойнство, характерно за всички аборигени в пустошта, и тя се възхищаваше на това. Матилда въздъхна и се предаде.

— Добре, но искам да работите, а не да се мотаете по цял ден наоколо и да клюкарствате.

Животът в Чаринга продължи както досега, но идеята на Гейбриъл да доведе цялото племе се оказа истински божи дар. Той беше мъдър, да не кажем, лукав стар негодник и успяваше да накара мъжете и жените от племето да работят много повече, отколкото се бе надявала Матилда.

Разбира се, както подобава за един водач на племе, Гейбриъл никога не се преработваше, а седеше замечтан пред колибата и изнасяше цяло представление, когато раздаваше заповедите си.

Матилда никога не бе одобрявала начина, по който се отнасяте с жените си, но отдавна беше разбрала, че не може да се меси. Съпругите стоически понасяха боя и после парадираха с белезите си, сякаш бяха трофеи. Тяхното разбиране за чистота и начинът, по който готвеха и се грижеха една за друга, потрисаше така нареченото „цивилизовано общество“, но аборигените си имаха собствено схващане за живота и тя нямаше намерение да променя хилядолетните им традиции.

Матилда обучи по-младите мъже за помощник-овчари и показа на жените какво се иска от тях в къщата и в кухнята. Дори децата свикнаха да помагат в градината.

Толкова лесно беше да ги разглезиш — с техните блеснали очички, нахални усмивки и щръкнали коси. Матилда често ги черпеше с бонбони. Трябваше обаче и да ги наглежда, защото бяха същински крадливи свраки — хитри и бързи. Понякога изчезваше по някоя кокошка, а зеленчуците от градината често не достигаха до кухнята, но Матилда нямаше нищо против, стига да не прекаляваха. Гейбриъл и неговото племе я спасиха от изчезване. Изведнъж бъдещето не й се видя толкова мрачно. Новините за обрата на военните събития означаваха, че за първи път от шест години насам съществува реална надежда войната да свърши.

Блу умря през зимата на 1943 година. Той постепенно отпадаше, като че ли биологичният му часовник започна да изостава. Една нощ заспа на постелката си и повече не се събуди. Матилда го погреба под любимото му дърво уилга. Той беше най-близкият й другар през голяма част от живота й. Макар да знаеше, че неговият дух продължаваше да живее чрез поколението му, той винаги щеше да й липсва.

Сега, когато и Уилга лежеше на плещите й, тя почти не се прибираше вкъщи. Двамата овчари се справяха трудно с фермата, затова тя трябваше да обучи няколко от по-малките момчета на Гейбриъл да се грижат за добитъка на Том. Стадото наброяваше едва около сто глави добитък, но те даваха мляко, сирене и месо, които отиваха за продан. Матилда се надяваше, че до края на войната ще може да види резултата от развъждането на добитъка, защото климатът по тези места беше благоприятен за говедовъдство.

Биковете и овните за разплод бяха държани през цялото време в откритите кошари и се хранеха изкуствено, защото те бяха живата сила на всяка ферма. Сметките от магазина за фураж обаче бяха много големи и Матилда не знаеше докога ще може да ги плаща. Парите от вълната бяха нищожни, нещо естествено, като се има предвид спадът на качеството й. Всяка нощ Матилда прекарваше часове над счетоводните книги и знаеше, че въпреки усилния труд през последните няколко години, те все още живееха ден за ден.

Австралийците и американците се биеха ожесточено, за да изтласкат японците от Индонезия, но стотици от тях измряха от лютия студ и тропическата треска — врагове, които помитаха цели дивизии по-бързо от куршумите на снайперистите.

Матилда слушаше новините, когато можеше, и се опитваше да си представи кошмара да водиш война в джунглата, която светеше от фосфоресциращите гъби и тънеше в изпаренията от тропическите дъждове. Австралийците и американците падаха покосени не от врага, а от условията, в които се биеха. Болестта бери-бери, заразните болести по крайниците, откритите рани, които привличаха пълзящите и жилещи гадини, маларията и холерата бяха неизбежен спътник в джунглата. Всичко това караше Матилда да се чувства щастлива, че живее в условията на суша. Колко ли копнееха австралийските момчета да помиришат напечената земя по родните си места и да усетят топлото сухо слънце върху лицата си след влагата и горещината на джунглата.

Отначало Гейбриъл се страхуваше от радиото, размахваше срещу него юмрук и сипеше остри проклятия, но Матилда му показа, че то не е опасно, като сядаше върху апарата и го включваше и изключваше, докато той не се успокои. Тази вечер той отново дойде, заобиколен от многобройното си племе и зае мястото си на прага, седнал с отпусната върху коляното ръка, докато слушаше новините. Тя много се съмняваше, че някой от тях разбира нещо от казаното, но те обичаха да слушат концертите, излъчвани след новините.

Матилда и Гейбриъл бяха станали приятели през годините и тя дори понаучи доста от езика му, за да може да разбира приказките, които бяха основна част от племенната им традиция. Той беше избухлив понякога и го мързеше да работи, но Матилда очакваше с нетърпение компанията му в редките вечери, когато си позволяваше да поседи на верандата.

Тази вечер тя седеше на люлеещия се стол на майка си и слушаше унесено напевния глас на Гейбриъл, който седеше на най-горното стъпало, заобиколен от племето си и разказваше историята за сътворението на света.

— В началото имало само тъмнина — започна той и погледна към запленените лица на децата. — Било студено и тъмно и тъмнината обгръщала планините и полетата, хълмовете и долините, и дори пещерите. Нямало вятър, не се чувствал дори лек повей. Дълбоко в тази ужасна тъмнина спяла една красива богиня.

Сред хората от племето се разнесе тих шепот. Те обичаха тази история. Гейбриъл се намести по-удобно на стъпалото.

— Един ден великият Дух-Отец прошепнал на красивата богиня: „Събуди се и дай живот на света. Започни с тревата, премини към растенията и дърветата. Щом свършиш с тях, създай насекомите, влечугите, рибите, птиците и животните. После можеш да си почиваш, докато нещата, които си създала, изпълняват ролята си на земята.“ Богинята на Слънцето си поела дълбоко дъх и отворила очи. Тъмнината изчезнала и тя видяла колко е пуста земята. Полетяла надолу към равнината Нуларбор, където построила дома си, после се отправила на запад и вървяла, докато не се завърнала отново в дома си на изток. Навсякъде, където стъпвала, пониквала трева, храсти и дървета. После тя тръгнала на север и вървяла, без да спира, докато не стигнала на юг, и повтаряла така пътуването си, докато цялата земя не се покрила с растителност. Тогава тя останала в равнината Нулабор, за да си почива сред гигантските дървета и тревата, която била създала.

Насядалите в кръг слушатели започнаха да кимат в съгласие и Матилда се почувства привилегирована, че е част от такъв древен ритуал.

— Великият Дух-Отец дошъл отново при нея и й казал да отиде в пещерите и бърлогите и да вдъхне живот на съществата, които ги обитавали от много дълго време. Тя му се подчинила и скоро нейната сияйна светлина и топлина родили рояци от прекрасни насекоми. Те били с най-различни цветове, размери и форми и като летели от храст на храст, оцветявали всичко в техните багри и направили земята божествено красива. След дълга почивка, през която богинята не спирала да свети, тя подкарала своята колесница от светлина и се качила в планините, за да види сътвореното от нея великолепие. След това посетила недрата на земята и прогонила тъмнината от там. От тази бездна излезли змиите и гущерите, които лазят по корем. От разтопения лед се образувала река, която потекла в долината. Във водите й се въдели най-различни видове риби.

— Богинята на Слънцето видяла, че създаденото от нея е добро и заповядала новият живот да съществува в хармония. Когато се върнала да си почине в долината Нулабор, тя отишла отново в пещерите и със светлината си създала огромен брой птици с различна окраска и животни с най-различни форми и размери. Всички тези създания я гледали с любов, щастливи, че са живи. Духът — Отец бил доволен от сътвореното.

— След създаването на сезоните, в началото на пролетта, богинята събрала всички създания. Многобройни групи от тях дошли от дома на северния вятър. Други дошли от дома на южния вятър и на западния вятър, но най-много дошли от изток, от кралския палат на слънчевите лъчи. Слънцето Майка им казала, че нейната работа е завършена и тя отива на по-високо ниво, където ще се превърне в светлина и живот. Тя обещала, че ще им изпрати друго същество да ги ръководи през времето, прекарано на земята, защото им предстояло да се променят, телата им щели да се върнат към земята и животът, който великият Дух — Отец им е дал, нямало да продължи да съществува в земната му форма. Те трябвало да бъдат отведени в Страната на духовете, където със своята светлина щели да напътстват тези, които идвали след тях.

— Слънцето Майка полетяло все по-високо и по-високо и всички животни, птици и влечуги гледали със страх. На земята отново станало тъмно и те помислили, че Слънцето Майка ги е изоставило. Тогава обаче видели зората на изток и започнали да недоумяват, защото не били видели Слънцето Майка да отива на запад. Какво било това, което идвало от изток? Те наблюдавали пътешествието му по небосвода и накрая разбрали, че след лъчистата усмивка на Слънцето Майка винаги ще идва тъмнина и тази тъмнина е време за почивка. Затова те се скрили в дупките и кацнали по клоните на дърветата. Цветята, които били отворили чашките си към слънцето, ги затворили и заспали. Ванджина — духът на реката, плакал ли плакал, като се вдигал нагоре в търсене на светлината, но накрая паднал изтощен на земята и легнал да си почине върху дърветата, храстите и тревата във вид на роса.

— Когато зората се показала, птиците били толкова развълнувани, че започнали да чуруликат и цвърчат, други започнали да се смеят, някои запели от радост. Капките роса се издигнали, за да се срещнат със Слънцето Майка. Това било началото на деня и нощта.

Аборигените станаха от верандата и тръгнаха към колибите, като си говореха тихичко, а заспалите деца се полюшваха на хълбоците на техните майки. Матилда сви внимателно една цигара и я подаде на Гейбриъл.

— Твоята история много прилича на една друга, която ми разказваха като малка — каза тихо тя, — но от твоята уста тя звучи много по-истински.

— Старите трябва да учат децата. Времето на приказките важно. Обиколките част от това.

— Кажи ми защо са толкова важни, Гейбриъл? Защо продължавате да обикаляте? Какво търсите, след като тук имате храна и подслон?

Той я погледна със сериозно изражение.

— Това Майката Земя. Аз съм част от земя. Обикалянето връща обратно на черен мъж неговия дух. Води го в ловни полета и свещени пещери. Говори с предци. Учи.

Матилда допуши мълчаливо цигарата си. От изражението му се досещаше, че няма да й каже нищо повече. Той беше част от древните хора, почти същият, каквито са били те през Каменната ера. Гейб беше и винаги щеше да си остане един ловец, който познаваше земята и навиците на съществата и растенията, които я населяваха. Малцина бели мъже можеха да съперничат на тези негови умения.

Матилда беше виждала как един от по-младите мъже хваща кенгуру с бумеранг, беше наблюдавала как децата ловят скорпиони в огнен пръстен. Засадата на няколко крачки от входа на дупката на вомбата означаваше, че когато ловецът се приближеше, животното се хващаше в капана, докато се опитваше да се скрие в бърлогата си. Последвалата схватка винаги беше ожесточена, защото вомбатът е едно изключително упорито животно.

Гейбриъл й бе показал как да разпознава по драскотините върху кората на евкалиптите, в коя хралупа сред гъстите клони се крият опосумите и как няколко косъмчета сред скалите могат да я отведат до дупката им. Матилда беше очарована от хитроумния начин за събиране на мед. Тя беше гледала в захлас как той закрепва перце към една паяжина, как после го пуска върху пчелата, която смучеше нектар от една цъфнала акация. Повече от час двамата следиха пчелата, която прелиташе от цвят на цвят и после с перцето, което се носеше зад нея, тя се прибра в кошера. Гейбриъл се покатери на дървото и мушна вътре голата си ръка, за да открадне меда. Пчелите явно не го забелязаха и не го нажилиха. Матилда се почувства глупаво, че се криеше зад дървото.

Тя въздъхна и загаси цигарата си. Знаеше, че другите фермери я смятаха за особнячка и беше подслушала по радиостанцията техните догадки за отношенията й с Гейб, но невежеството им не я интересуваше. Гейбриъл и племето му можеха да я научат на много повече неща от някоя ограничена фермерска съпруга, която знаеше единствено да клюкарства.

— Защо нямаш мъж, господарке? — Гласът на Гейбриъл я откъсна от мислите й.

— Не ми трябва мъж, Гейб. Нали имам теб и твоите хора.

Той поклати прошарената си глава.

— Гейбриъл скоро отиде на последна обиколка.

Сърцето на Матилда се преобърна, когато се загледа в него. Той изглеждаше стар, още когато беше малка, но беше неразделна част от заобикалящия я свят и тя не бе забелязала колко е остарял напоследък.

Сега, като се вглеждаше в него, забеляза, че кожата му е загубила здравата си, черна лъскавина и има пепелив цвят. Тя си помисли, че годините не прощаваха на никого, пресметна бързо наум и се стресна, че самата тя е на почти трийсет и шест години. Как летеше времето. Сега бе по-стара от възрастта, на която умря майка й.

Матилда се отърси от тези мисли и докосна кльощавото рамо на Гейбриъл.

— Остави тези безсмислени приказки — каза решително. — Земята ще мине без твоите стари кокали още някоя и друга година. Аз се нуждая повече от теб, отколкото Страната на духовете.

Той поклати глава.

— Сънят идва скоро. Гейбриъл трябва отиде при земята, да срещне неговите предци, да хвърли звезди в небето. — Той се усмихна с беззъбата си уста. — Ти гледай, господарке. Един ден видиш нова звезда.

— Млъкни, Гейб — прекъсна го остро тя. Ако той си тръгнеше, тогава и останалите от племето щяха да си отидат. Той беше станал част от Чаринга и без него нищо нямаше да е същото.

— Говориш глупости. Ще поживееш още доста години. Не се отказвай от живота си предварително.

Той изглежда не я чуваше.

— Чаринга щастливо място, господарке — промърмори той, загледан в спечената земя и клюмналите дървета. — Скоро дойде дъждът. Мъже се върнат вкъщи. Имаш нужда от мъж, господарке. Мъж и жена трябва да бъдат заедно.

Матилда се усмихна. Гейб беше изкусен майстор, когато искаше да смени темата на разговора, но понякога й се искаше да не повтаря все един и същ изтъркан мотив.

Той се загледа в далечината и очите му се навлажниха.

— Във Времето на приказките черен мъж среща черна жена. Черен мъж казва: От къде си?

Жена казва:

— От юга. Ти откъде си?

Черен мъж казва:

— От севера. Сама ли пътуваш?

Жена казва:

— Да.

Черен мъж казва:

— Ти моята жена.

Жена казва:

— Да, аз твоята жена.

Гейбриъл обърна сериозното си лице към нея.

— Мъж има нужда жена. Жена има нужда мъж. Ти имаш нужда мъж, господарке.

Матилда се вгледа в дълбините на мъдрите му, черни очи и разбра, че той казваше истината такава, каквато я виждаше. Тя не можеше да направи нищо, за да го спре да не си отиде. С тези приказки Гейб искаше да е сигурен, че ще има кой да се грижи за нея, когато него нямаше да го има.

— Бори се, Гейб. Не ме напускай сега. Имам нужда от теб. Чаринга има нужда от теб.

— Духовете пеят, господарке. Не можеш да се бориш срещу пеенето. — Той се изправи и впери за дълго поглед в нея, после си тръгна.

Матилда го видя как пролази в колибата и гушна най-малкото от децата си. Той седеше напълно неподвижен, загледан към необятните простори на Северен Куинсланд, а детето лежеше кротичко и го гледаше, сякаш четеше мислите му и разбираше какво му предстои.

 

 

Пратениците на император Хирохито подписаха японската капитулация в неделя, 2 септември 1945 година и светът най-после си отдъхна с облекчение. Войната свърши. За австралийските фермери това бяха шест дълги, изнурителни години. Европа започна да възстановява с много труд опустошените си градове, а Австралия се върна към земята си.

Повече от десет години не беше валяло истински, но сутринта, когато бе обявен мирът, небето почерня, изпълни се с облаци, разтвори се и дъждът се изля върху напуканата земя.

Матилда си мислеше, че богът на отец Райън е задържал дъжда за назидание, за да накаже хората за насилието и омразата. Дъждът може би беше знак за неговото опрощение, знак, че идваха по-добри времена.

Тя излезе навън заедно с аборигените и застана под дъжда, за да усети неговата освежаваща хладина. Земята погълна покойния дъжд и потоците и езерцата започнаха да се пълнят. Валя с часове, пръстта потъмня и навсякъде потекоха буйни, поройни реки от кал. Животните в полетата застанаха с разкрачени крака, за да може хладната вода да се стича по гърбовете им и да отнесе въшките и кърлежите, впили се в кожата им. Дърветата се приведоха под пороя, папагалите увиснаха от клоните, разперили крила, с главите надолу, за да се очистят от прахта. За Матилда трополенето на дъжда по ламаринения покрив беше най-сладкият звук на света.

Тя застана на верандата. Беше мокра до кости, но това нямаше никакво значение. Колко приятен беше въздухът, прохладен и напоен с божествената миризма на мокра пръст. Как покорно се навеждаха евкалиптите под тежестта на водата, листата им докосваха земята, клоните им блестяха като сребро под притъмнялото небе. Животът изведнъж стана хубав. Войната свърши, мъжете щяха да се приберат и земята щеше да роди чудна, живителна трева. Резервоарите на Чаринга тъкмо се бяха изпразнили. Хората във фермата оцеляха. Гейбриъл имаше право. Това място носеше късмет.

Дъждът продължи три дена и три нощи. Реките преляха от коритата си и земята се покри с кал, но овцете бяха в безопасност на по-високите места, а кравите — на по-отдалечените от потоците пасища. Двайсет и пет сантиметра дъжд означаваше, че ще поникне нова, силна трева. Двайсет и пет сантиметра дъжд означаваше, че те щяха да оцелеят.

На четвъртия ден дъждът постепенно престана и слабото слънце надникна иззад тъмните облаци. По ливадите вече бе поникнал зелен мъх и за няколко седмици първите сочни туфи трева започнаха да се поклащат на вятъра. Животът започваше отначало.

— Къде е Гейб, Една? — Матилда тъкмо се бе върнала от дълга обиколка по пасищата. — Трябва да отиде на северното поле и да поправи оградите. Реката е преляла и коловете са изтръгнати в продължение на около пет километра.

Една погледна към нея от най-горното стъпало на верандата. Съвсем спокойна, тя люлееше бебето си.

— На обиколка, господарке. Духовете пеят за него.

Матилда се олюля от страх и скочи от коня. Въпреки че отчаяно искаше да разбере къде точно е Гейб, тя знаеше, че ако се разкрещи, Една щеше само да мълчи упорито и нямаше да й каже нищо. Силно притеснена и обезпокоена, тя се опита да запази спокойствие.

— Къде е той, Една? Трябва да го намерим бързо.

— Там някъде, господарке — посочи тя към някаква неясна точка в далечината, преди да се насочи с ленива походка към огъня край колибите, който като че ли винаги гореше.

— Чумата да ви тръшне дано! — Матилда рядко ругаеше, но покрай мъжете, с които работеше, беше усвоила доста цветист речник. — Дяволите да ви вземат всички до един! — изкрещя тя срещу мъжете и жените, които не изглеждаха развълнувани от факта, че техният водач умираше някъде накрая на света. — Е, щом вие няма да направите нищо за Гейб, тогава аз отивам сама.

Тя се метна на седлото и препусна в галоп през ливадата към езерото в подножието на Тжаринга. Водата от водопада в планината се събираше в едно малко езеро сред островче от гъсти дървета. Древните рисунки по скалите говореха, че това място е свещено за племето битджара. Матилда се надяваше, че Гейб не е избрал друго място, където да умре. Ако не го намереше там, трябваше да се върне във фермата и да организира мъжете, за да го търсят по-надалеч в пустошта.

Цели дванайсет часа тя претърсва всички свещени места, за които можеше да се сети, но без помощта на хората от племето, нямаше да може да продължи по-нататък. Пещерите бяха празни, езерцата — пусти, и от Гейбриъл нямаше и следа.

Тя обърна коня към фермата, където не знаеха нищо за него и накрая неохотно призна пред себе си, че няма излишни хора, които да прати да го търсят. Ако Гейбриъл не искаше да бъде открит, тя знаеше, че никой бял мъж или жена нямаше да може да го намери.

Аборигените битжара понасяха неговото изчезване стоически. Нямаше смисъл да се обръща за помощ към тях. Не го правеха от мързел, защото те обичаха и уважаваха стария мъж, но част от традицията им беше да не се месят, когато духовете пееха за някой член на племето.

А както самият Гейбриъл каза, не можеш да се бориш с пеенето на духовете.

Три дена по-късно в Чаринга се върна едно момче, което беше ходило в пустошта за ритуалното си посвещаване в редиците на мъжете. Матилда забеляза завръщането му и с подозрение проследи как то отиде най-напред при най-възрастния мъж от племето. Тя не можеше да чуе какво си говорят, но забеляза инструмента, с който възпроизвеждаха подобни на животински рев звуци, затъкнат в торбичката от кожа на кенгуру на кръста му.

— Ела тук, момче — извика тя от верандата. — Искам да говоря с теб.

Момчето погледна въпросително стареца, който кимна в съгласие, и е неохота се приближи до верандата.

— Намерил си Гейбриъл, нали? Къде е той?

— Отвъд Янтабула, господарке. Отишъл е при духовете.

Матилда го погледна с удивление.

— Янтабула е на повече от двеста и четирийсет километра оттук. Как, за бога, е успял Гейбриъл да стигне чак дотам?

Момчето се ухили.

— За три или четири обиколки на луната, господарке. Гейб добър бегач.

Матилда се съмняваше, че Гейб изобщо е способен да тича, но фактът, че е умрял толкова далече от Чаринга, придаваше достоверност на твърдението на момчето.

Тя се обърна при звука от ужасните ридания, които идваха откъм колибите, и двамата се загледаха в изключителната картина, която представляваше Една, паднала на колене край угасналото огнище. Тя се биеше по главата и правеше с нож резки по ръцете си.

— Защо ме напусна, съпруже? — нареждаше. — Защо трябваше да ме напуснеш, съпруже мой? — Тя се наведе, взе шепа пепел от огнището и я размаза по главата и тялото си.

— Какво ще стане с нея? — прошепна Матилда към момчето.

— Едно пълно завъртане на луната и тя ще направи глинена шапчица. Ще я носи четири сезона, после ще я свали, ще измие глината от лицето и тялото си и ще остави шапчицата на гроба на мъжа си. След това ще се обърне към братята на мъжа си за закрила.

Вестта за смъртта на Гейбриъл се разнесе бързо сред племето и мъжете започнаха да рисуват бели кръгове и линии по лицата и телата си. Жените окачиха на шиите им огърлици от пера и кости. Копията бяха заострени, щитовете от кенгурова кожа бяха изрисувани с ярките символи на племето, а главите на всички, с изключение на вдовицата, бяха боядисани с червена боя.

Мъжете поведоха бавно и тържествено процесията извън лагера и Матилда, заедно с жените, ги последва. След много часове ходене те стигнаха до обрасло с трева място. Там бяха древните камъни, украсени с тотемните знаци на племето.

Матилда и жените седнаха в кръг на около два километра от мястото, където щеше да се проведе церемонията. Те нямаха право да участват в нея. Жените чуха скръбните, ниски и протяжни звуци от диджериду — аборигенските музикални инструменти. Приспособленията, които издаваха подобни на рев звуци, се въртяха във въздуха, скоро се появиха и облаци прах, вдигани от ритуалния танц на мъжете.

— Бих искала да видя какво става, Дора. Защо не ни позволяват да застанем по-близо?

Дора поклати глава.

— Забранено за жени, господарке. — Тя се приведе към Матилда и прошепна: — Но аз мога да ти кажа какво става.

— От къде знаеш, след като е забранено?

Дора се усмихна широко.

— Като дете се крила, господарке. Видяла какво правят мъже. — Тя вдигна рамене. — Не е много интересно.

— Няма значение — отсече нетърпеливо Матилда. — Кажи ми какво става там?

— Мъже боядисани и облечени в пера, носят копия и инструменти. Те правят музика и танцуват, танцуват. Всеки мъж има в него дух на животно. Той изпълнява танц на неговия дух, танцува като кенгуру, птица, динго или змия, но не говори. Забранено е да говори, за да може този дух да се покаже и да отнесе Гейб надалече, в Страната на сънищата.

Матилда стоя с жените, докато не се стъмни, после се върна във фермата. Церемонията щеше да продължи с дни, а тя имаше много работа. Беше доволна, че поне можа да изпрати Гейб, заедно с хората от племето му. Аборигените бяха смятани за езичници, но днешната им церемония много приличаше на едно ирландско погребение, на което бе присъствала някога — само че аборигените не пиеха и ритуалът бе изпълнен достойно.

Тя изкачи стъпалата на верандата и изведнъж застина на място. На пода лежеше каменен амулет — една чаринга. Не се знаеше кой го бе оставил, но тя щеше да го пази винаги като скъп спомен от Гейбриъл.

 

 

Мъжете започнаха да се връщат по домовете си, но много от тях никога нямаше да видят родните си места отново. Освен Били Скуайърс, Том Финли и неговите синове, имаше и други жертви. Местният полицай никога нямаше да излезе от болницата в Сидни. Един шрапнел бе прекъснал гръбначния му стълб и комата щеше да довърши започнатото от врага. Момчето на кръчмаря бе оцеляло, но щеше да куца и да сънува ужасни кошмари през остатъка от живота си. Двете момчета на магазинера бяха загинали в Гуадалканал и родителите им отидоха да живеят в града, където спомените не бяха толкова болезнени.

Уолаби Флатс започна да се променя. Дойдоха нови хора, които се заеха с магазина и кръчмата, старата църква беше ремонтирана, улиците бяха покрити с чакъл, изгради се възпоменателна градинка. В града настъпи оживление, каквото не бе имало в продължение на много години, а заедно с това дойде треската за евтина земя.

Партията на лейбъристите насочи вниманието си към огромните участъци земя, населявани от шепа хора, и реши да даде шанс на хилядите завърнали се от войната мъже, да работят в техни собствени ферми.

Това беше старо решение на проблема с внезапния наплив на съсипани от войната мъже — решение, което беше безуспешно приложено след края на Първата световна война. Та какво знаеха тези мъже за трудностите на фермерския живот или пък за безкрайната битка за оцеляване? Мъжете и жените се бореха с месеци, понякога с години, за да успеят в новото си начинание, но повечето от тях се отказваха и се връщаха в градовете. Пустошта имаше своите методи да отделя мъжете от момчетата и тук оцеляваха само най-силните.

Из цялата страна се чуваше протестен вой, водеха се разгорещени спорове, но правителството не се разколеба и издаде заповед за насилствени продажби на хиляди декари превъзходни пасища.

Едрите собственици на земя усетиха загубата най-силно. Скуайърс загуби двеста и четирийсет хиляди декара от неговите четиристотин и осемдесет хиляди. Била Била — сто и шестдесет хиляди декара, а Нула Нула — сто и осемдесет хиляди.

Когато обявиха примирие, Матилда взе незабавни мерки. Знаеше какво се случи, след като баща й се върна от войната. Ако правителството я принудеше да продаде Уилга, щеше да получи много по-малко, отколкото на свободния пазар.

Тя трябваше да се бори за възможно най-добрата цена, защото въпреки парите, които й изпращаше, Ейприл все още имаше затруднения в Аделаида, пък й отговорността за хиляди декари земя вече й тежеше.

Новият собственик изпрати писмо от Мелбърн, в което пишеше, че не иска кравите, защото ще развъжда коне. Той се съгласи да й даде половината от овцете на Уилга. Матилда знаеше, че има достатъчно трева за всички овце и имаше нужда от овни, които да внесат свежа кръв в стадото. Тази година вълната беше добра, следващата година щеше да бъде дори по-добра.

Кравите бяха основният проблем, с който досега не се бе сблъсквала. Старите кравари не можеха да работят повече, а кравите имаха съвсем различни нужди от овцете. Всяка нощ тя се потеше над книгите, разучаваше цените, развъждането, клането и безбройните болести, с които трябваше да се справя. Не се учудваше, че новият собственик не иска да се занимава с тях. По време на суша поддържането на едрия рогат добитък излизаше много скъпо, а и стадата изпотъпкваха с тежките си копита тревата.

Оградите, които разделяха Уилга от Чаринга, бяха поставени отново, но Матилда още не се бе запознала с новия собственик, макар че по радиостанцията се говореше, че бил млад и красив — добра партия за някоя щастливка. Матилда се чудеше дали слуховете са верни и колко дълго щеше да издържи той в Уилга.

Тя нямаше време да се занимава с гражданите, които смятаха, че животът тук е лесен и се съмняваше, че той ще се окаже по-различен от останалите, които след края на войната се заеха с фермерство.

Нае още трима овчари, един кравар и две момчета. Трима от работниците в Чаринга дойдоха да питат за старите си работни места и Матилда охотно ги взе на работа. В Чаринга имаше нова плевня, нов обор, с отделни клетки за кравите и четири хиляди декара пасища, отделени само за тях. Тревата беше висока, цените на вълната, овчето месо и млякото се покачваха. Европа гладуваше и огромните пасища на пустошта снабдяваха света с месо. Най-после в банката имаше спестени пари и реална надежда за бъдещо благоденствие.

Пестенето беше начин на живот за Матилда от години и тя не можеше да се откаже от него току-така, но знаеше, че трябва да върви в крак с времето и през следващата година започна да модернизира Чаринга. Купи си нова готварска печка, газов хладилник и малко по-нова камионетка. Луксът на електричеството дойде от двата генератора — един за къщата и един за стригачницата, която беше ремонтирана и разширена. Купи и нови завеси и удобни столове, чаршафи, порцеланови съдове и тенджери, които направиха Чаринга по-уютна за обитаване. Бунгалото на овчарите бе разширено, имаше нова готварница и нова барака за работниците.

Матилда инвестира в закупуването на породисти овце за развъждане, купи един овен и шест прасета. Предполагаше, че ако нещата вървяха все така добре, в близките няколко години можеше да си позволи да построи ковачница и кланица. По такъв начин Чаринга щеше да стане напълно независима и щяха да се икономисат пари. Готовите подкови за конете бяха много скъпи, същото се отнасяше и за цената за клането на животните в месарницата на Уолаби Флатс.

Въпреки новопридобитото си богатство Матилда продължаваше да патрулира по пасищата и да наглежда работата в Чаринга. Старите навици трудно умираха, освен това й доскучаваше в къщата, особено сега, когато Една, Дора и Дейзи се бяха научили да вършат добре домакинската работа. Матилда все още яздеше, облечена в обичайните си опърпани панталони и широка риза, нахлупила ниско старата, пропита от пот филцова шапка.

Този следобед навън беше много топло и влажно, дъждът от предишната нощ се изпаряваше над гъстата трева и блестеше по листата на дърветата в подножието на Тжаринга. Матилда свали шапката си и избърса потта от челото с ръкава на ризата.

На потрепващия хоризонт се виждаха неясните фигури на кон и ездач и докато отпиваше от меха с вода, тя наблюдаваше как почти призрачните силуети се избистряха и приближаваха.

Първоначално си помисли, че това е един от нейните овчари, но когато приближиха, видя, че мъжът беше непознат. Матилда прибра водата и се протегна за пушката си. Много години минаха от Голямата депресия и времето на бродещи скитници, но за всеки случай трябваше да бъде нащрек. Овчарите й бяха разпръснати из хилядите декари земя на Чаринга и тя беше сама.

Застана неподвижно на седлото и зачака приближаването на ездача. Трудно беше да се каже колко е висок един мъж, когато е на седлото, но тя предположи, че този е над средния ръст и очевидно беше свикнал да язди.

— Добър ден — провикна се той, когато се приближи на разстояние, от което можеше да бъде чут.

Матилда му отговори, като помаха с ръка, но с другата продължаваше да държи здраво пушката. Забеляза, че е с широки рамене и тесен ханш. Ризата му бе разкопчана около врата и кожените му панталони бяха покрити с прах. Тя не можеше да види лицето му под сянката на широкополата шапка, но когато се приближи, съзря дружелюбно изражение.

Той рязко спря бойния кон и свали шапката си.

— Вие сигурно сте госпожица Томас — каза провлачено. — Радвам се да се запознаем най-сетне. Аз съм Фин Макколи.

Косата му беше черна и къдрава, имаше топла усмивка, а очите му бяха необичайно сини. Трудно беше да се каже на колко години е, защото климатът тук състаряваше хората по-бързо, отколкото в градовете — но слуховете, разнасяни по радиостанцията и от уста на уста, бяха верни — призна Матилда, Той беше най-красивият мъж, когото беше виждала някога.

— Приятно ми е — каза със заекване. Все още се притесняваше от непознати, а той я свари неподготвена. — Как ви се вижда Уилга?

Ръкостискането му беше силно и топло.

— Добре — каза с усмивка. — Мястото е прекрасно, госпожице Томас. Само за отглеждане на коне.

Тя натъпка пушката в дисагите и забеляза погледа му.

— Тук никога не можеш да си спокоен — каза бързо. — От къде можех да знам кой сте?

— Правилно — каза сериозно той. — Сигурно е много трудно за сама жена по тези места. — Удивителните му очи се взираха внимателно в нея. — Мисля обаче, че това не ви притеснява много, госпожице Томас. Чух как сте се справили по време на войната.

— Обзалагам се, че сте чули — отговори тя хапливо.

Смехът му бе гърлен и мелодичен.

— Какво можех да сторя, госпожице Томас? Човек трябва да разбере какви са съседите му, но аз много добре знам, че не трябва да вярвам на всичко, което се говори.

Тя го погледна, без да е съвсем убедена, че не й се подиграва. Трябваше му само превръзка на едното око и обица, за да изглежда като истински пират.

Матилда дръпна юздите и се усмихна, готова да го оправдае, поради липса на доказателства.

— Добра тактика — каза небрежно тя. — Ако половината от приказките бяха верни, фермата щеше да престане да работи. Никой нямаше да има време за това.

Той я изгледа продължително, изключителните му очи пробягаха по нея, после се върнаха на лицето й.

— Предполагам, че имате право — каза с мек тон.

Отново я свари неподготвена и това не й хареса. Имаше нещо в очите му и в начина, по който говореше, което я вълнуваше, и тъй като никога досега не беше изпитвала подобни чувства, тя не знаеше как да се справи с тях.

— Тъкмо се канех да спра, за да хапна и да пийна вода — каза тя с прегракнал глас. — Искате ли да се присъедините към мен, господин Макколи?

Той повдигна едната си вежда и се усмихна.

— Само ако ме наричате Фин — отвърна провлачено той. — В армията ми омръзна от всичките тези официалности. Човек губи нещо от себе си, като се обръщат към него на фамилно име.

— Тогава и ти трябва да ме наричаш Моли — каза тя, преди да има време да помисли.

Не дочака отговора му и тръгна през горичката към каменните езерца. Той я объркваше и това, че не може да се контролира изцяло, я дразнеше. Имаше нужда от тези няколко минути, за да се овладее.

Скочи от седлото и пусна юздите на земята. Всеки добре обучен кон заставаше на едно място, щом освободяха юздите му, и тя не се притесняваше за него.

— Мястото е прекрасно — възкликна Фин. — Дори не съм подозирал за съществуването му.

Той си свали шапката, напълни я с вода от езерцето и я нахлупи обратно на главата си.

Матилда се загледа като хипнотизирана в капчиците вода, които блестяха в къдриците на черната му коса и после припряно се зае с дисагите.

— Гледам поне веднъж седмично да идвам тук — каза тя, като смъкна дисагите и ги занесе на една плоска скала. — Водата е толкова чиста и студена в сравнение със застоялата вода, която ползваме във фермата, и обикновено под дърветата е много прохладно. — Знаеше, че бърбори като глупачка и затова заключи: — Само че след вчерашния дъжд днес е малко задушно.

Той напълни меха си с вода и се напи до насита, после избърса устата си в ръкава на ризата.

— Има чуден вкус, за разлика от водата в резервоарите. Не се учудвам, че идваш тук при първа възможност.

Лицето му изведнъж придоби сериозно изражение, когато огледа плоските камъни наоколо и дълбокото езерце, което очевидно беше подходящо за плуване.

— Дано не съм провалил плановете ти, като се появих по този начин? Ако искаш да плуваш, аз ще си тръгна.

Матилда се изчерви, като си помисли, че имаше намерение да свали дрехите си и да се гмурне във водата както винаги.

— Не, разбира се, че не си — каза бързо. — Прекалено е студено за плуване. Обикновено само си топя краката — излъга тя.

Той се вгледа в нея, но дори да не й бе повярвал, не каза нищо.

Матилда извади сандвичите от дисагите и ги сложи на камъка между тях.

— Заповядай, Фин, вземи си. Вероятно са се стоплили и овлажнили, но съм ги правила сутринта, така че са пресни. — Ето, отново започваше да бръщолеви. Какво имаше в този мъж, което я караше да се държи като безмозъчна кокошка?

Той отхапа със здравите си бели зъби от сандвича с шунка и започна да дъвче с наслада, докато лежеше на скалата и гледаше водопада. Матилда осъзна, че в него имаше някакво спокойствие, някакво задоволство от живота и от собствената му личност. Навярно това го правеше толкова привлекателен.

Той наруши мълчанието, неговият южняшки провлачен говор се сливаше с оркестъра от птичи песни.

— От кога живееш в Чаринга, Моли?

— Откакто се помня — отговори тя и добави гордо: — Дедите ми са били от първите заселници.

— Завиждам ти. Сигурно се чувстваш наистина обвързана с това място. — Той се огледа наоколо. — Когато бях малък, родителите ми се местеха непрекъснато и никога не можах да се привържа към определено място. После дойде войната и местенето започна наново.

— Къде служи?

— Африка и Нова Гвинея.

Той го каза небрежно, но Матилда забеляза как очите му потъмняха и реши да смени тази, очевидно болезнена за него, тема.

— Никога преди не съм чувала името Фин. От къде произлиза?

Той се повдигна на лакът, подпря с длан главата си и се засмя.

— Фин е съкратено от Финбар. Родителите ми бяха ирландци.

Матилда на свой ред се засмя.

— Моите също.

— Е — каза той замислено, — имаме и друго общо нещо, освен Уилга.

Матилда се загледа в ръцете си и попита:

— Значи мислиш да останеш тук? — Абсурдно беше, че пулсът й се ускори, докато чакаше отговора му.

— Този начин на живот не ми е непознат. Аз съм израснал в Тасмания, Моли, и въпреки че не съм се занимавал много с овце, сушата и жегата тук са същите като там. Решил съм да се установя тук за дълго.

Матилда го погледна с изненада.

— Мислех си, че Таси е като Англия? Зеленина, много дъждове и студени зими.

Той се разсмя.

— Това е много разпространена заблуда, Моли. По крайбрежието е по-хладно, отколкото тук, но вътрешността е също така прашна и изгоряла. Последната суша беше толкова тежка, колкото и по тези краища.

— Тогава защо избра да дойдеш тук, а не остана в Таси?

Непринудената му усмивка изчезна.

— Исках да започна отначало и правителството ми даде възможност да се науча как да отглеждам овце. — Той хвърли камъче във водата и се загледа в концентричните кръгове. — Конете са истинската ми страст, но знам, че трябва да имам друг източник на средства, докато потръгне коневъдството. Тези тучни пасища ми дават простор да дишам, Моли. Имах нужда да се махна от дребнавите клюки в малкия град, където всеки знае всичко за теб.

Сега беше неин ред да му се присмее.

— В такъв случай си сбъркал мястото. Клюките са движещата сила на живота тук. Готова съм да се обзаложа, че вече си чул доста от слуховете за особнячката Матилда Томас, която живее сама с аборигените битжара почти двайсет и пет години.

Широката му усмивка стана закачлива.

— Чух, че Матилда Томас не общува с повечето хора тук и всички я смятат за студена и неприветлива, само че не виждам потвърждение на тези приказки.

Тя го погледна и се усмихна.

— Добре дошъл в Нов Южен Уелс, Фин. Надявам се, че животът тук ще оправдае очакванията ти.

Очите му бяха толкова тъмносини, че изглеждаха почти виолетови.

— Мисля, че имам всички шансове за това — отвърна тихо той.

 

 

Джени избърса сълзите си и въздъхна. Изглежда поне, че нещата се нареждаха добре за Матилда — и въпреки че имаше още време — тя предчувстваше, че последният дневник ще има щастлив край.

Облегна се на възглавниците и се загледа към ливадите, изненадана, че денят е напреднал и че е изгубила всякаква представа за времето, докато е чела. Сети се за Даян с чувство на вина. Горката Даян. Тя само искаше да изясни положението с Брет и Чарли — не заслужаваше да бъде зарязана по този начин.

Джени се прозя и протегна, преди да скочи от леглото и да отиде в кухнята. От Даян нямаше следа, но на масата имаше бележка, от която ставаше ясно, че е отишла да поязди. Бележката беше подписана с една завъртулка и две целувки. Даян сигурно й беше простила.

Джени се почувства по-добре и пусна Рипър да потича по ливадата, а тя се облегна на оградата и се загледа в кротко пасящите коне. Времето беше много топло, небето имаше светлосин цвят и изглеждаше сякаш безкрайно. Вдиша миризмата на нагорещена земя и се заслуша в шумоленето на сухите листа на евкалиптите. Тревата в ливадата намаляваше и скоро конете трябваше да бъдат преместени на друго място.

Джени се откъсна от хаотичните си мисли и тръгна обратно към къщата. Не я засягаше, че конете трябва да се преместят, нито пък, че не бе валяло от месеци. След няколко дена Чаринга нямаше да е повече нейна грижа.